петък, август 23, 2024

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1990 г. / ИКОНОМИКА / ХАРИ МАРКОВИЦ

Хари Марковиц (Harry Markowitz)

24 август 1927 г. - 22 юни 2023 г. (95 г.)

Нобелова награда за икономика (заедно с Мъртън Милър и Уилям Форсайт Шарп)

(За пионерската работа в теорията за финансовата икономика.)

Хари Макс Марковиц е американски икономист, професор по финанси в Училището по мениджмънт към Калифорнийския университет в Сан Диего, лауреат на наградата Джон фон Нойман (1989 година).

Марковиц е най-известен със своята новаторска работа върху съвременната портфейлна теория (оценката на ефективността на инвестиционния портфейл), в която предлага нов подход към изследването на ефектите на риска при разпределянето на инвестициите, корелацията и диверсификацията на очакваните инвестиционни доходи.

Теорията на Хари Марковиц е все още актуална

Предимствата на портфейлната диверсификация вероятно първо са били признати от простото правило, посочено във Вавилонския Талмуд (еврейска религиозна книга – бел. прев.): една трета в недвижимимости, една трета в стоки (оборотен капитал) и останалата трета в ликвидни активи.

Обаче строг математически аргумент в полза на диверсификацията е формулиран едва от прочутия анализ на Хари Марковиц „Подбор на портфолиото“, който се появява през март 1952 г. в Journal of Finance. На 70-ата годишнина от публикуването му, изглежда уместно да оценим неговото влияние, пише за Financial Times Артуро Сифуентес, бивш инвестиционен банкер в Ню Йорк и бивш ръководител на инвестиционния комитет на чилийския държавен фонд.

Марковиц е всеобщо признат като баща на съвременните финанси. Всъщност преди него портфолио мениджмънтът не е съществувал като дисциплина. Инвестиционните решения са се ръководели предимно от ад хок правила и интуиция, а не от разумни количествени анализи. Фактът, че Марковиц е все още жив, е свидетелство за това колко млада е тази дисциплина.

Марковиц постанови ли всичко правилно? И да, и не. Големият му принос беше да осигури количествена рамка за анализиране достойнствата на група инвестиции (или портфейл) като цяло. Тази рамка позволи на инвеститорите да оценят степента и ползите от диверсификацията на даден портфейл. И официално изложи идеята за компромис между риска и възвръщаемостта; с други думи, инвеститорите, които желаят да получат по-висока доходност, трябва да са готови да поемат повече риск.

Тези концепции издържаха напълно изпитанието на времето. Всъщност те все още са основата, върху която почива голяма част от съвременните финанси.

Влиятелен резултат от тези две концепции е идеята за ефективната граница – че инвеститорите трябва да се стремят към оптималното съотношение между възвръщаемост и риск при изграждането на портфейла. Идеята за ефективна граница не само премина добре теста на времето, тя се превърна - макар и с много модификации - във водещ принцип за всички сериозни инвеститори.

Рамката на Марковиц обаче показа две слабости. Едната беше разчитането му на математическа конструкция, известна като корелационна матрица (на възвръщаемостта). По същество това описва степента, до която всеки два актива се движат успоредно.

След всичките тези години финансовите анализатори все още не са съгласни кой е най-добрият начин за определянето й. Още по-лошото е, че малки промени в корелацията водят до големи разлики в заключенията, които човек прави. На практика, структурирането на ефективно портфолио въз основа на този подход не работи.

Но друг проблем с формулировката на Марковиц е по-проблематичен - Хари смесва риска и несигурността. Рискът е възможността нещата да се объркат. Несигурността е да не знаеш какво може да донесе бъдещето.

Избирайки стандартното отклонение на доходността като измерител на риска, той прави концептуална грешка. Стандартното отклонение - основен статистически показател - се фокусира върху дисперсията. Той не прави разлика между добри и лоши сценарии, между получаването на по-висока и по-ниска от очакваното възвръщаемост. Тоест стандартното отклонение улавя несигурността, а не риска. Тази концептуална грешка изпрати финансите и икономиката по грешен път в продължение на много години.

Въпреки че този недостатък беше идентифициран преди около 30 години с въвеждането на показатели за риска, фокусирани върху финансовите загуби, като VaR (стойност в риск), академичната общност се забави с възприемането на тези измерители. Практиците обаче реагираха много по-бързо. Никой сериозен мениджър на активи не разчита на стандартното отклонение на възвръщаемостта или на корелационната матрица на Марковиц за каквото и да било.

Дали този емпиричен провал представлява „обвинителен акт“ срещу идеите на Марковиц? Със сигурност не. Може би те могат да бъдат извинени като младежки необмисленост; не забравяйте, че финансите са млада дисциплина. В обобщение бихме могли да кажем, че идеите на Марковиц са практически провал (трудни за приложение в действителност), но теоретичен успех (набор от солидни принципи, които да ръководят инвестиционните решения).

Това може да звучи като сурова присъда, но не е. Вярно е, че числовите инструменти, предложени от Марковиц, бяха постепенно заменяни от по-добри алгоритми, въпреки че до известна степен това все още е в процес на развитие. Въпреки това ефективната граница, компромисът риск-възвръщаемост и предимствата на диверсификацията бяха пътеводната звезда за почти всичко, което се е случило във финансите от 1952 г. насам.

Страхотните идеи често са помрачавани от трудности при реализацията им. Вземете демокрацията. Марковиц просто имаше куп страхотни идеи. Финансовите специалисти трябва да са благодарни за това. А фактът, че много хора все още работят усилено за прилагането им, е свидетелство за тяхната вечна уместност.

ИЗТОЧНИК: Интернет

четвъртък, август 22, 2024

ОКУПАЦИОНЕН ФОНД, ОСНОВАН ЗА СЪЗДАВАНЕТО НА РУСКО-ДУНАВСКА ОБЛАСТ - 25

ДО ТУК: Предговор 1; Предговор 2; ОТКЪС 1; ОТКЪС 2; ОТКЪС 3; ОТКЪС 4; ОТКЪС 5; ОТКЪС 6; ОТКЪС 7; ОТКЪС 8; ОТКЪС 9; ОТКЪС 10; ОТКЪС 11; ОТКЪС 12; ОТКЪС 13; ОТКЪС 14; ОТКЪС 15; ОТКЪС 16; ОТКЪС 17; ОТКЪС 18; ОТКЪС 19; ОТКЪС 20; ОТКЪС 21; ОТКЪС 22; ОТКЪС 23

ОКУПАЦИОНЕН ФОНД, ОСНОВАН ЗА СЪЗДАВАНЕТО НА РУСКО-ДУНАВСКА ОБЛАСТ В БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ОТКЪС 24

Шифрована телеграма на началника на Азиатския де­партамент до императорския посланик в Букурещ от 14 март 1890 г.

„Императорското посолство във Виена довежда до знанието на статс-секретаря Гирс това, че австро-унгарският представител в София съобщава на министъра на външните работи, че като че ли между книжата, намерени у арестувания поручик Колобков, са се оказали писма на драгомана на нашето русчукско консулство, съ­държанието на които има връзка с делото на майор Паница.

Предвид това, че на г-н Якобсон нееднократно е било поръчва­но за предаване на господата Паница и Колобков някои сведения по известното дело, императорското Министерство на външните работи има честта най-покорно да моли Ваше Превъзходителство да благоволи да запита г-н Якобсон за съдържанието на гореспо­менатите негови писма, намерени у поручик Колобков, и въобще за формата и реда на неговите връзки с назованите Паница и Ко­лобков по въпроса за назначаването на императорски комисар в България. Горепосочените сведения няма да откажете, почитаеми господине, да ми съобщите по телеграфа.“

Шифрована телеграма на императорския посланик в Бу­курещ до началника на Азиатския департамент от 15 март 1890 г.

„В отговор на секретната телеграма от вчерашна дата относно съдържанието на намерените у поручик Колобков писма имам честта да уведомя Ваше Превъзходителство, че зачисленият към императорската мисия драгоман на нашето русчукско консулство на направеното му запитване ми отговори, че съдържанието на го­репосочените писма, адресирани на името на арестувания в Русчук поручик Колобков, се отнася повечето към въпроса за взетата от последния доставка на оръжие за българската армия. А по въпроса за заговора против принц Кобургски и българското правителство г-н Якобсон писмени връзки с майор Паница и поручик Колобков не е имал. На последния понякога е предавал сведения устно за съ­общаване на г-н Паница. Що се отнася до височайшето назначение на генерал Домонтович за императорски комисар в България, тези сведения не са могли да бъдат съобщени, на софийския военен ко­митет на основание на това, че телеграмата на Ваше Превъзходи­телство за горепосоченото назначение е получена в императорска­та мисия чак на 20 януари. В същия ден аз поръчах на г-н Якобсон да извика от Русчук в Букурещ поручик Колобков, за да му се съ­общи лично за пристигането в Белград на императорския комисар към 30 януари. Но г-н Колобков преди пристигането си в Букурещ на - 22 януари, е бил арестуван в Русчук. По такъв начин сведения­та за височайшето назначение на императорски комисар в Бълга­рия не са съобщени и до този момент.“

Шифрована телеграма на директора на Департамента на държавната полиция до императорския посланик в Бу­курещ от 28 април 1890 г.

„Завеждащият агентурата на нашата тайна полиция в Париж ме уведоми, че пребиваващите в Париж руски емигранти Юдка Рапопорт и Владимир Бурцев, последният под името Исак Лефшиц, имат намерение да пристигнат в Русия с цел да извършат покуше­ние над живота на свещената особа на Господаря Император. От съобщенията на действителния щатски съветник Росковски се вижда, че споменатите емигранти имат намерение тайно да преми­нат нашата граница или през Австрия, или пък през Румъния. Предвид на това г-н Росковски е командировал подведомствени нему чиновници на тайната полиция в Австрия и Румъния, на кои­то Юдка Рапопорт и Владимир Бурцев са лично известни.

Вследствие на това имам честта най-покорно да помоля Ваше Превъзходителство да не откажете на командированите в Румъния чиновници на нашата тайна полиция Вашето благосклонно съ­действие в залавянето на гореспоменатите злоумишленици. Заед­но с това добавям, че чиновниците на парижката агентура са снаб­дени с открити листове, издадени им от нашето посолство в Па­риж, които на общо основание трябва да бъдат представени в им­ператорската мисия в Букурещ.“

Шифрована телеграма на началника на Азиатския де­партамент до императорския посланик в Букурещ от 30 . април 1890 г.

„Вследствие на съобщение на директора на Департамента на държавната полиция от 28 на този април, № 4279, имам честта най-покорно да помоля Ваше Превъзходителство да благоволи да разреши на касата на императорската мисия да даде заемообразно от сумата на окупационния фонд за сметка на Департамента на тайната полиция на водещия се към нашата агентура на тайната полиция в Париж поручик Милевски пътни и други разходи в раз­мер на 20 хил. фр. за негово пътуване по служебни дела в Българя, Турция и обратно през Сърбия.“

Секретно писмо на руския императорски посланик в Бу­курещ до директора на Департамента на държавната по­лиция от 10 май 1890 г., №172

„Почитаеми господин Петър Николаевич, началникът на Азиат­ския департамент със секретна телеграма от 30 април на тази го­дина моли императорската мисия за даване от сумата на окупаци­онния фонд, заемообразно за сметка на Департамента на държав­ната полиция, 20 000 фр. на пребиваващия сега в Букурещ агент на тайната полиция поручик Милевски, командирован от действител­ния статски съветник Росковски за наблюдение над руския социа­лист Владимир Бурцев, намиращ се в Белград

Г-н Милевски между другото ми предаде, че му е поръчано, ако е възможно, в София да организира конспирация против някои ли­ца, стоящи начело на управлението в България, и главно против самозвания княз принц Кобургски.

От сведения, доставени в императорската мисия, се вижда, че у руския поданик артилерийски поручик Колобков, арестуван в Рус­чук в качеството на съучастник по делото за заговора на майор Па­ница, е намерена преписка между споменатия руски офицер и статския съветник Мишченко, отнасяща се до външно наблюдение над действията на руските социалисти, пребиваващи в България.

Не е неизвестно на Ваше Превъзходителство, че с отзоваването на императорските представители в България защитата на нашите интереси и покровителството на руските поданици, пребиваващи в Княжеството, са поверени на германския дипломатически агент в София и подведомствените му консулски агенти. За голямо съжа­ление германските представители в България не само че не оказ­ват на нашите .поданици дължимото покровителство, но явно по­ощряват действията на незаконните власти в Княжеството и в ущърб на нашите интереси поддържат изкуствено създаденото австро-унгарско влияние в България.

В императорската мисия постъпват жалби от руски търговци, временно пребиваващи в България по търговски дела, против на­силствените действия на тамошните власти и преследванията, на които подлагат всеки от руските поданици.

Вследствие на това имам честта най-покорно да помоля Ваше Превъзходителство да преустанови за известно време пътуването на поручик Милевски из България. Ако пребиваването на спомена­тия чиновник в България Вие, почитаеми господине, намерите за необходимо, то благоволете да направите разпореждане за снабдя­ване на г-н Милевски за времето на пребиваването му в Княжест­вото с френски паспорт.

Приемете, почитаеми господине, уверение в съвършеното мое уважение и също такава преданост.“

Секретно писмо на императорския посланик в Букурещ до началника на Азиатския департамент от 11 май 1890 г., №173

„Почитаеми господин Иван Алексеевич, завеждащият агентурата на тайната полиция в Париж е командировал в Румъния подве­домствени му чиновници на тайната полиция, на които е възложе­но задължение за преследване на руския социалист Владимир Бур­цев.

Покрай прякото задължение действителният щатски съветник Росковски е поръчал на един от подведомствените му агенти - жандармерийския поручик Милевски, по време на пребиваването на последния в България да оказва своето съдействие на лица, из­вестни и съвършено благонадеждни при предполагаемо организи­ране на конспирация против някои от българските управници и главно против самозвания княз принц Кобургски. В крайни и нуж­ни случаи поручик Милевски може да предаде на лицата по указа­ние на нашия генерален консул в Константинопол избухливи бом­би, изобретени в Париж от пиротехника Федоров.

Не одобрявайки пребиваването в Княжеството на наши агенти от тайната полиция, със съобщение от 10 този месец, № 172, по­молих директора на Департамента на държавната полиция да пре­установи за известно време пътуването на поручик Милевски. Ако по разни други съображения действителният щатски съветник Дурново намери за необходимо да командирова свои агенти, то те трябва да бъдат снабдени с френски паспорти, избягвайки трудно­то за руските поданици покровителство на германските представи­тели в Княжеството.

Вследствие на това имам честта най-покорно да помоля Ваше Превъзходителство да благоволи да съобщи на Департамента на държавната полиция, че до развръзката на скроеното от български­те незаконни управници дело на майор Паница и неговите съучаст­ници следва да се въздържаме от ново организиране на каквито и да е заговори в България. Заедно с това смятам за свой дълг да обърна Вашето благосклонно внимание, почитаеми господине, на неспособността на българите за активни действия и следователно не трябва да се разчита на благоприятен резултат от евентуално употреба на избухливите бомби, изобретени в последно време в Париж.

Най-покорно моля Ваше Превъзходителство да приеме увере­ния в моето съвършено уважение и също такава преданост.“

Шифрована телеграма на началника на Азиатския де­партамент до императорския посланик в Букурещ от 30 май 1890 г.

„Директорът на Департамента на държавната полиция моли да предадете на поручик Милевски незабавно да се отправи към Галац и там да се уговори с тулченския агент Федоров за залавянето на Бурцев в Константинопол. За доставяне в императорската ми­сия на френски паспорти е направено надлежното разпореждане.“

Секретно съобщение на завеждащия агентурата на тайната полиция в Париж, действителния щатски съвет­ник Росковски до руската императорска мисия в Букурещ от 7юни 1890 г., №479

„Изпращайки, приложени, задгранични паспорти, издадени от френските власти, имам честта най-покорно да моля императорс­ката мисия да благоволи да направи разпореждане за предаването на същите на командированите в Румъния агенти на парижката агентура на тайната полиция и за последствията да не откажете да уважите с уведомление императорското посолство в Париж.“

Секретно писмо на директора на Департамента на дър­жавната полиция до императорския посланик в Букурещ от 11 юни 1890 г., № 5325

„Почитаеми господин Михаил Александрович, с писмо от 10 май, № 172, на Ваше Превъзходителство бе благоугодно да ме из­вести относно неудобството от пребиваване в България на агенти­те на Държавната полиция, снабдени с наши задгранични паспор­ти.

В поверително писмо до министъра на вътрешните работи статс-секретарят Гирс, основавайки се на съобщение от 11 май, № 173, на императорската мисия, не одобрява инструкциите на действиталния статски съветник Росковски по отношение предаването на избухливи бомби, изобретение на г-н Федоров, на някои от бъл­гарите. Предвид неспособността на българите за активни действия и бдителния надзор от страна на княжеските власти над лицата, принадлежащи към опозиционните партии, министърът на външ­ните работи намира за целесъобразно за известно време да се ог­раничаваме само с оказване на съдействие на българските емиг­ранти, пребиваващи в Константинопол и Белград, при изпълнение на приетите от тях задължения.

Напълно споделяйки мнението на Ваше Превъзходителство за настоящото протичане на делата в България, най-покорно Ви мо­ля, почитаеми господине, да ръководите намиращите се сега под Ваше разпореждане агенти на Държавната полиция по Ваше бла­госклонно усмотрение.

Приемете, Ваше Превъзходителство, уверение в моето дълбоко уважение и преданост.“

Секретно съобщение на началника на Азиатския депар­тамент до императорския посланик в Букурещ от 15 юни 1890 г., № 1368

„Почитаеми господин Михаил Александрович, в отговор на по­верителното писмо от 11 миналия май, № 173, имам честта да уве­домя Ваше Превъзходителство, че Департаментът на държавната полиция е поръчал на завеждащия парижката агентура г-н Росковс­ки в бъдеще командированите от него агенти в Турция, Сърбия и Румъния да бъдат под разпореждането на императорските посолс­тва и посланици.

Известявайки Ваше Превъзходителство за гореизложеното, имам честта най-покорно да Ви помоля, почитаеми господине, да благоволите да снабдите горепосочените агенти с Вашите благоск­лонни инструкции по българските дела.“

Шифрована телеграма на началника на Азиатския де­партамент до императорския посланик в Букурещ от 8 ав­густ 1890 г.

„Моля Ви да дадете на намиращия се в разпореждане на париж­ката агентура на Държавната полиция Хараламби Владигеров от сумата на окупационния фонд осем хиляди фр. за доставяне на сведения за броя на пребиваващите в България руски емигранти, заемащи правителствени и обществени длъжности. След получава­не на горепосочените сведения ще бъде поръчано на германския генерален консул в София да изиска от българските управници бе­зусловно изселване на руските емигранти от пределите на Княжес­твото.“

Шифрована телеграма на началника на Азиатския де­партамент до императорския посланик в Букурещ от 15 септември 1890 г.

„По разпореждане на началника на генералния щаб българският емигрант капитан Мететелов е получил височайше разрешение за задграничен отпуск.

Председателят на комитета на Славянското благотворително дружество ме уведомява, че капитан Мететелов се отправя в Конс­тантинопол и Белград през Букурещ с цел да изпрати в София ли­ца, изявяващи готовност по конспиративен начин да отстранят от власт Стамболов и неговите сподвижници. Моля Ви в случай на необходимост да не отказвате на г-н Мететелов дължимото покро­вителство.“

(Край)

сряда, август 21, 2024

КИРИЛ ГРИГОРОВ (ПЪРЛИЧЕВ) / СРЪБСКИЯТ РЕЖИМ И РЕВОЛЮЦИОННАТА БОРБА В МАКЕДОНИЯ (1912-1915 ГОДИНА) – 10

До тук, който е следил този блог, знае, че публикувахме книгата на Кирил Григоров Пърличев, син на нашия именит възрожденец Григор Пърличев и деец на македонското освободително движение, „Сръбските жестокости в Македония (1912-1915)“. Цялата публикация може да видите ТУК.

Това е обаче част от по-голямата книга на Кирил Пърличев „Сръбският режим и революционната борба в Македония (1912-1915 година), която започваме да публикуваме от днес след превръщането на наличния PDF файл с ABBYY FineReader 15 в текст и редактирането на текста от стария правопис към съвременния.

ДО ТУК: ПРЕДГОВОР

ГЛАВА ПЪРВА: 1. Хуриета и балканската война от 1912 година; 2. Българските революционни чети — партизански отряди в помощ на съюзнишките сръбски войски против турците; 3. След привършване на военните действия и настаняването им в Македония сърбите неприязнено се отнасят спрямо българското население; 4. Населението реагира още от първия ден. Изложения до българското правителство и българския цар; 5. Междусъюзнишката война и последствията ѝ: открито преследване на всичко българско — език, училища, черкви, учители, свещеници, владици, граждани, селяни; биене, затвор, заточение, конкретни случаи.

ГЛАВА ВТОРА: 1. Въстаническо движение в Дебър — Струга — Охрид.; 2. 3. 4. Прогонване на сръбскитe войски и установяване българска революционна власт. Фронтът на въстаническите боеви сили. Водителитe на въстанието.; 5. Изстъпления на сърбите при потушаване на въстанието.; 6. Нови преследвания, гонения и убийства - сега в невъстанали градове и околии.

КИРИЛ ГРИГОРОВ (ПЪРЛИЧЕВ) / "СРЪБСКИЯТ РЕЖИМ И РЕВОЛЮЦИОННАТА БОРБА В МАКЕДОНИЯ (1912-1915 ГОДИНА)" В БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ГЛАВА ТРЕТА

1. Подновяване преустановената от турско време революционна борба. Тайни групи по градове и села; куриери, поща; избягване в гората, формени чети, селските общински кметове и общински управления в услуга на нелегалните борци.

Но това положение на работите трябваше да накара бъл­гарското население в Македония да се замисли за своето застра­шено съществуване. То имаше една спечелена опитност в бор­бата си за съществуване, която опитност му внушаваше вяра в собствените сили. Вътрешната революционна организация не бе изгубила своето мощно обаяние върху душата на измъчвания и угнетен българин. Тя бе преустановила своята дейност от турско време, но и под нейните свити знамена винаги духът на българина от Македония биваше мощно окрилян. А водителите на тая организация — полковник Александър Протогеров, Христо Матов, Тодор Александров и Петър Чаулев — бяха на своя пост. Те не чакаха само развитието на събитията, а съоб­разявайки се с тях, упътваха и направляваха подготвителната работа за подновяване на революционната борба в Македония съгласно новонастъпилите условия. А тези последните бяха вече доста назрели, за да се започне със създаването на тайни револю­ционни групи и комитети по градовете и селата в Македония; нареждане на куриерската служба и възстановяване на организационната поща. Някъде едновременно, а другаде и преди създа­ването на градските и селски революционни комитети създадоха се и устроиха от забегналите въгората граждани и селяни малки по състав групи, които се оформиха в местни районни чети, първоначалната задача на които бе почти агитационна и органи­заторска. Такива изникнаха почти във всичките околии в Маке­дония: в Битолско четата под войводството на Кръсто Льондовъ, въ Прилепско - оная под войводството на Дамян Попов, във Велещко - на Владимир Сланков, в Кумановско - на Кръсто Лазаров, в Тиквешко - на Лазар Тодоров, в Слопско — на Лазо Велков, в Щипско - на Стоян Мишев и Иван Бърльо, в Кратовско - на Дончо Ангелов, в Ресенско - на Кръсто Трайчев, в Гевгелийско - на Дельо Тушински, в Паланечко - на Петко Стефанов, в Малешевско - на Гаве Стоилов, в Мориховско - на Атанас Джамо, в Радовишко - на Христо Симеонов.

Избягвайки каквито и да било нападателни акции, които не съответстваха нито на вътрешното положение на организацията, нито на международното положение, тези чети освен агитацион­ната си цел имаха и практическата задача да уредят връзките между отделните комитети, както и ония с Централния комитет. Агитацията намери широка почва; а и самите сръбски власти значително улесняваха в това отношение работата на агитаторите; те сами подхранваха революционното дело, което вземаше широки размери. Сръбските власти при уредбата на общинските управления прибягваха винаги до съдействието на хора, които не бяха изпъквали като противни на новия сръбски режим; явните бунтовници бяха прогонени, интернирани или унищожени; но все пак трябваше да назначат на повечето места българи. Тогава в непродължително време много градски, а още повече селски общински управления на чело с местните кметове попаднаха в мрежата на подновилата се революционна организация и се отда­доха в услуга на нейните въоръжени борци, числото на които постоянно се увеличаваше.

Естествено, че за да могат да виреят и действат, революционните чети имаха в своя подкрепа преди всичко вътрешните обективни условия: сръбският режим увеличаваше всеки ден броя на недоволниците между населението; изтезанията, арестите, екстерниранията и убийствата даваха богат материал за образуване на чети от всички годни, успели да се изтръгнат от ноктите па обезумелите сръбски власти. Но всяка от тия чети трябваше да си обезпечи покрай това и ред условия за своето съществувание и изпълнение на предназначението си; всяка от тях имаше нужда да си извоюва неприкосновеност на района в който действаше; да осигури храната си, облеклото си, въоръжението си — с една дума всичко, от което имаха нужда и четите на Вътрешната организация от времето на борбите против турския гнет. Прочее, и сега, както тогава, покрай формалната държава трябваше да се образува една друга, тайна държава — оная на революционната организация; тази последната трябваше да си създаде своя територия; такава бе станала почти цяла Македония: за градовете и широките пътища нощта при­надлежеше на организацията, а по селата, колибите и тайните пъ­теки организацията си служеше и нощем и деня. Мирните пода­ници на тази държава бяха всички некомпрометирани пред сръбската власт българи от селата и градовете; а нейната армия съставляваха четите. Едните поддържаха другите; те взаимно попълваха нуждите си. Гражданинът или селянинът виждаше надеждата и спасението си в лицето на местната чета винаги, когато призракът на сръбската мнителност, подозрение или жестокост заплашеше неговия живот; четата беше при това фиданката, от която рано или късно се очакваше да разрасне плодовитото дърво на леляната свобода. А четата от своя страна, съзнавайки важността на своята тежка мисия и работейки да я постигне, трябваше да нагажда дейността си по такъв начин, че да не излага преждевременно на крайна опасност мирните си събратя от града или селото, които бяха обект на нейния високопатриотичен и хуманен стремеж; при това за да бъде тоя стремеж възможен и дълготраен — кой знае кога нейните бла­городни усилия ще докарат очакваната свобода — самата чета имаше ежедневна нужда от помощта и съдействието на гражда­нина и още повече на селянина. По такъв начин при общи и взаимно допълващи се интереси между легални и нелегални борци, четите в Македония бяха в постоянни връзки първо със селото, а чрез него и с града.

(Следва)

вторник, август 20, 2024

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА / МАРСЕЛ ПРУСТ – “НА ПЪТ КЪМ СУАН“ - 1

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: “МЕНСФИЙЛД ПАРК“1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13.

ЧАРЛЗ ДИКЕНС: “СТУДЕНИЯТ ДОМ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30,

ГЮСТАВ ФЛОБЕР: “МАДАМ БОВАРИ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19

РОБЪРТ ЛУИС СТИВЪНСЪН: “СТРАННАТА ИСТОРИЯ НА ДОКТОР ДЖЕКИЛ И ГОСПОДИН ХАЙД“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

МАРСЕЛ ПРУСТ (1871-1922) - “НА ПЪТ КЪМ СУАН“ (1919 г.)

Великият роман на Пруст „По следите на изгубеното време“ се състои от следните седем части:

„На път към Суан“

„Запленен от момичета в цвят“

„Обществото на Германт“

„Содом и Гомор“

„Пленницата“

„Изчезналата Албертин“

„Възвърнатото време“

Тези седем части, излезли на френски език в петнадесет тома между 1913 и 1927 години, съдържат в английския си вариант 4 000 страници или почти милион и половина думи. Романът обхваща повече от половин век: от 1840 до 1915 година, до Първата световна война, и списъкът на действащите в него лица надминава двеста. Приблизително казано, изобразеното от Пруст общество се отнася към началото на 90-те години.

Пруст започнал книгата през есента на 1906 година и завършил първата чернова през 1912-та. След това поправил почти всичко и не спрял да преписва и поправя до смъртта си през 1922 година. Всяка книга се свежда до търсене на съкровище, където за съкровище служи времето, а за тайно скривалище – миналото: такъв е вътрешният смисъл на заглавието „По следите на изгубеното време“. Преходът от впечатления към чувства, приливите и отливите на паметта, вълната на страстите (въжделение, ревност, творчески възторг) – това е темата на огромното и при това изключително ясно и прозрачно произведение.

В младостта си Пруст изучавал философията на Анри Бергсон (1859-1941). Основните идеи на Пруст за потока на времето са свързани с непрекъснатата еволюция на личността, с невижданите богатства на нашето безсъзнателно, които могат да бъдат завладени само с интуицията, паметта и непроизволните асоциации; а също така с подчинение на обикновения разсъдък на гения на вътрешното вдъхновение и на възгледа за изкуството като единствена реалност на света; произведенията на Пруст са илюстровано издание на учението на Бергсон. Жан Кокто нарича книгата „гигантска миниатюра, пълна с миражи, висящи градини и игри между пространството и времето“.

Запомнете веднъж завинаги: тази книга не е автобиография; разказвачът не е лично Марсел Пруст, а останалите герои не са съществували никъде, освен във въображението на автора. Затова няма да се задълбаваме в живота на писателя. Той в дадения случай не означава нищо и само ще замъгли темата на разговора, преди всичко защото разказвачът и авторът си приличат по много неща и се движат примерно в еднаква среда.

Пруст е призма. Неговата или нейната единствена задача е да пречупва и пречупвайки, да възсъздава света, който виждаме, когато се обърнем назад. И светът, и неговите обитатели нямат нито социално, нито историческо значение. Паднало им се да бъдат тези, които вестниците наричат светски хора, празни господа, богати безработни. Техните професии, чиито прилагане и резултати виждаме, се отнасят към изкуството или към науката. Призматичните хора на Пруст нямат работа: тяхната работа е да развличат писателя. Те са толкова волни да се отдават на разговори и наслаждения, колкото и римските патриции, полулегнали край кършещите се от плодове стволове и гуляещи, развличайки се с възвишени беседи по украсените подове, но никога не ги виждаме в канцелария или корабостроителница.

Както отбелязал френския критик Арно Дандие, „По следите на изгубеното време“ е заклинание, а не описание на миналото. Подобно заклинание, продължава той, е възможно, защото на бял свят са извадени отбрани мигове, върволица от илюстрации и образи. И наистина, пише той в заключението, цялата огромна книга не е нещо друго, а огромно сравнение, кръжещо около думите „все едно, сякаш“. Ключ за възсъздаване на миналото се оказва ключът на изкуството. Търсеното на съкровище завършва щастливо в пещера, изпълнена с мелодии, в храм, украсен с витражи. Боговете на признатите религии отсъстват или – така вероятно ще бъде по-точно – са разтворени в изкуството.

На повърхностния читател на книгите на Пруст – което впрочем звучи несериозно, защото такъв читател така ще се умори, така ще се нагълта със своите прозявки, че никога няма да стигне до края, - на неопитния, да речем, читател би могло да му се стори, че една от главните грижи на разказвача е да изучи разклоненията и връзките, свързващи различни знатни домове, и че той изпитва странна радост, разпознавайки в човека, когото е смятал за невзрачен предприемач, постоянен посетител на висшето общество, или чувайки за някой нашумял брак, свързващ две семейство така, както не е смеел да си въобрази. Праволинейният читател вероятно ще си направи извода, че основното действие на книгата се състои от редица гостувания – един обяд заема например сто и петдесет страници, а вечерният прием – половин книга. В първата част на романа попадаш в салона на госпожа Вердюрен в дни, когато негов постоянен посетител е Суан, и на вечеря при госпожа Сент Еверт, по време на която Суан разбира безнадеждността на страстта си към Одет; след това, в следващите томове, се появяват други гостни стаи, други приеми, обяд у госпожа Германт, концерт у госпожа Вердюрен и финален прием в същия дом и у същата дама, станала вече германска принцеса по мъж – последният прием в последния том, във „Възвърнатото време“, където разказвачът забелязва промени и черите на времето по всичките си приятели и, поразен от електрическия разряд на вдъхновението, даже от няколко разряда, решава незабавно да се заеме с работа над книгата, за да възстанови миналото.

Именно в този последен миг е съблазнително да кажеш, че разказвач е самият Пруст, че той е очите и ушите на книгата. Но отговорът остава отрицателен. Книгата, която уж пише разказвачът от книгата на Пруст, си остана все пак книга в книгата и не съвпада напълно с „По следите на изгубеното време“, както и разказвачът не е напълно Пруст. Тук фокусът се събира така, че по ръбовете да се появи дъга – по ръбовете на този кристал на Пруст, през който четем книгата. Тя не е огледало на нравите, не е автобиография, не е исторически очерк. Тя е чиста измислица на Пруст, както „Анна Каренина“ на Толстой или „Метаморфозата“ на Кафка и както университетът „Корнел“ се превърна в измислица, когато се случи веднъж да го опиша. Разказвачът в книгата е един от нейните парсонажи на име Марсел. С други думи, има Марсел съгледвач и има Пруст автор. Вътре в романа, в последния том, разказвачът Марсел си представя идеалния роман, който смята да напише. Книгата на Пруст е само копие на този идеален роман, но затова пък какво копие!

(Следва)

понеделник, август 19, 2024

МАРТА ХИЛЕРС / „ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН“ – 63

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Почти един милион германки са изнасилени малко преди и след края на Втората световна война. Дневникът на Марта Хилерс „Една жена в Берлин“ („Eine Frau in Berlin“), засягащ тези събития, е толкова остър, че е публикуван за първи път анонимно в САЩ, преведен на английски език (1954 г.). Книгата е посрещната на нож от разни посоки (позоряла руските войници – от една страна, а немските жени – от друга) и претърпява второ издание едва през 2001 година. Атаките срещу тази книга не престават и до ден днешен. Не е превеждана на български език, но в интернет пространството може да се намери филма по „Една жена в Берлин“ с български субтитри.

(Павел Николов)

ДО ТУК:

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН": 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

ПЕТЪК, 8 ЮНИ 1945 ГОДИНА

Крачещата машина отново е в движение. Интересно преживяване днес: участък от надземното метро е вече пуснат в експлоатация за проба. Видях червените и жълтите вагони, намиращи се на перона горе, изкачих се по стълбите, купих билет за две наши стари монети и се качих. Вътре хората седяха тържествено по пейките. Веднага двама се сместиха и ми направиха място. Беше вихрено пътуване през слънцето и пустинята. Всичките ми досадни, безкрайни минути на ходене отлетяха покрай мене. Много съжалявах, че трябваше да изляза отново така скоро. Пътуването беше толкова хубаво, като подарък.

Днес работих здраво. Заедно с Илзе направих план за първия брой на планираното женско списание. Само заглавията все още не са определени; блъскаме си главите заедно. Във всеки случай думата „нов“ трябва да присъства във всяко заглавие.

Странен ден, все едно сънувам, виждах хората и предметите като през воал. Вървях към къщи с подбити крака, изтощена от глад. У Илзе имаше само една купичка грахова супа, два пълни черпака за всеки, за да се проточат запасите. Струваше ми се, че всички минувачи гледат с кухи, гладни очи. Утре пак искам да потърся коприва. Отбелязвах всяко ​​зелено петно по пътя.

Навсякъде се усеща страх за хляба, за живота, работата, заплатите, за предстоящия ден. Горчиво, горчиво поражение.

(Следва)

неделя, август 18, 2024

АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ / „ПРОИЗХОД НА ГЕНИАЛНОСТТА И ФАШИЗМА“ - 5

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

"ПРЕДИСЛОВИЕ": 1; 2; 3; 4

"ПРОИЗХОД НА ГЕНИАЛНОСТТА И ФАШИЗМА" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

Глава I

МОЗЪКЪТ НА ИСУС И МОЗЪКЪТ НА САТАНАТА

На Исус Христос му провървяло. По негово време не проучвали мозъка след смъртта. Не отваряли и не изследвали дори най-скандалните трупове.

А напразно.

Трябвало само три минути да се поработи със скалпел и пет минути с флекс, за да се получи пълна представа за свойствата и произхода на загадъчния мъртвец.

Защото в онази епоха всеки мошеник можел да наговори за себе си каквото си поиска. Много модно било да се представяш за месия, за пророк или за божи роднина.

Месианският бизнес бил чудесен, но опасен. Претенциите за родство с бога най-често завършвали с голям древноеврейски скандал.

Но понякога умелите успявали да се превърнат в голяма култова фигура. А след това да се наредят в местния или даже в световния пантеон.

Винаги в резултат от появата на всяко ново божество за всички започвали и нови неприятности. Но обикновено те бивали локални и бързотечни.

А Исус надскочил всичките си колеги по „небесно занаятчийство“, като се превърнал завинаги в истинско бедствие.

Лъвове по арените се давели с фанатици с изтекъл срок на годност. В огъня пращели астрономи. Умножавали се праведниците, проповедите и въшките. Почти двадесет века нещастният homo бил принуден да търпи, да вони и да вярва.

Лъвовете и астрономите можели да бъдат спасени с една грамотна патоанатомична експертиза. Тя лесно би установила какъв в действителност е бил Исус.

За съжаление, не я направили.

Но днес можем да поправим грешката, допусната преди 2000 години.

До ДНК на християнския бог нямаме достъп. (Неизбежно би я запазила туринската плащеница, ако не беше нарисувана през XIV век.)

Но ние разполагаме напълно с неговия мозък. А той е способен да ни разкаже абсолютно всичко за своя носител.

В гънките, ядрата и вентрикулите са регистрирани всичките способности и възможности на подчинения му организъм.

Всички свръхестествени или аномални свойства на личността ще бъдат представени и с аномалии на нервната система.

Ще напомня, че нито едно животно не може да има никакви качества освен тези, които се определят от структурата на неговия мозък и неговия геном.

Да, трябват умения за „прочитане“ на мозъка.

Но 125 упорити личности, от Алкмеон до Павлов, направили това „четене“ лесно и приятно занимание.

Технически всичко става много просто.

Като се има предвид, че най-чистите експертизи са именно експертизите след смъртта, на фигуранта най-напред трябва да му се създадат условия за бърза кончина.

След това трябва да се вземе скалпела, после да се отдели кожата от костите на челото и слепоочията и по линията малко над веждите да се направи кръгово разрязване на черепа.

Ако всичко е извършено правилно, главата ще се отвори лесно, като табакера.

Ще се покаже главният мозък. Той трябва да бъде изваден, фиксиран и изследван.

Разбира се, да се разреже горната част на черепа на Исус и да се изучи съдържанието би било доста любопитно.

Но и мозъкът на неговия конкурент, тоест на Сатаната, представлява не по-малък интерес.

Прословутите рога на дявола също не са проблем за опитния анатом. Кръговото разрязване на главата може да започне именно под тях.

Разбира се, двамата герои са измислени и са фантазии. Но некротичните петна, оставени от пръстите на тези фантазии по гърлото на човечеството, са напълно реални.

Впрочем, всичко това няма никакво значение. Фантазията се обработва толкова успешно, колкото и истинския мъртвец.

Възниква един въпрос.

А защо, впрочем, да навираме скалпели в измислените глави на магове и богове от древността?

Обяснявам.

Те сами са се натиснали.

Не може да олицетворяваш безнаказано някаква тайна.

Освен това ние говорим за главните и най-влиятелните възпитатели на човечеството.

Като измислили Христос и Сатаната, хората получили абсолютно неограничена възможност да концентрират своите представи за невероятни и изключителни личности.

Ако трябва да търсим някъде най-сочните примери за гениалност, то на първо място е в техните черепи.

Категорично важно е и това, че именно тази двойка се смятала за дистрибутор на уникални свойства и способности.

Ще отбележим, че и двамата предлагат т. н. гениалност в замяна на т. н. „душа“.

Това, че и двамата фигуранти са измислица – не играе никаква роля.

И Исус, и Сатаната са станали неволно шишове, на които нанизват всичко загадъчно и ирационално.

До голяма степен благодарение на библейската двойка и до ден днешен съществува увереността в това,че разумът има свръхестествен или поне необясним произход.

Тази загадъчност създала и отгледала много производни: душа, интуиция, спиритизъм, окултизъм, личност, ясновидство, екстрасенсорика, пророчество, езотерика, когнитивизъм, синестезия, психотерапия, духовност и пр., пр., пр.

Това са все родствени явления, имащи общ произход и огромно влияние. Би ми се искало да разгледаме едновременно и тях.

Тук е логично да пуснем науката от веригата. По идея тя сама отдавна би трябвало да я скъса и да умъртви тези произведения на вярата.

Но не бива да се самозалъгваме.

Науката отдавна вече не е боец.

В най-добрия случай е страхлив оръженосец, готов на предателство във всяка една минута. Да разчитаме на нея не си струва дори при най-дребни разработки. А когато срещне изпечената, добре костюмирана духовност, тя веднага подвива опашка.

Да си припомним, че през XVIII век първото публично изнасилване на църквата изобщо не било извършено от науката, а от издевателската публицистика на Ламетри и Холбах. А науката в това време се потяла страхливо над „мелкоскопите“ („мелкоскоп“, рус. шеговито, точен превод „дребноскоп“, тоест „микроскоп“ - бел. П. Н.), правейки се, че няма никакво отношение към хулиганството на Жулиен Офре и Пол Анри.

Впрочем, страхливостта и лицемерието на науката трябва да бъдат разбрани и простени. Тя има тежко детство и драматична биография. Фараоните тъпчели с нея мумиите, а римските папи я горели на клади.

Когато фараоните измрели, а папите се уморили, с науката се заели генералите. Те заставили нещастницата да пакости с много големи бомби.

Разбира се, от всичко това можеш да се побъркаш. Което между другото тя и направила.

Впрочем! (за да не забравим)

Т. н. „светци“ в католичеството и православието са около 25 000 на брой. Техните останки се пазят грижливо от църквата.

В мощохранителници, ковчези и реликварии откриваме кръв, пот, сълзи, мляко, крака, ръце, глави, ребра, пръсти, коси, нокти, зъби, сърца и стомаси на апостоли, мъченици и преподобни.

Но ако искате да погледнете техния мозък, сред 12 милиона такива артефакти няма да намерите нищо.

Нито един реликварий не съдържа поне половин изсушена мозъчна гънка на светец.

Впрочем, отвлякохме се от нашата тема.

Да се върнем към нея и да продължим.

Възможността да се поровим в мозъчните полукълба на Исус или Луцифер изглежда нещо съблазнително, но нереално.

Не е така обаче.

Днес можем да направим детайлен анализ на мозъка на всяко същество. Дори ако това същество е чиста измислица и никога не е съществувало в реалността.

Няма никакъв проблем да наредим една до друга „стъклениците с мозъка“ на всички приказни персонажи – от Йов до Снежанка.

(Да бродим по ръба на делириума е отделно удоволствие. Но тук, уви, не можем да го изпитаме. Всичко е много ежедневно и скучно. Всичко е в рамките на академичната физиология на централната нервна система и на щатната сравнителна анатомия.)

По какъв начин можем да изучим мозъка на едно измислено същество?

Сега ще обясня.

За по-разбрано да вземем отначало баналния вариант с отварянето след смъртта на един напълно материален череп.

За тази цел еднакво е пригодна главата на китайски гимнастик или на руски цар.

Личността не играе никаква роля. Главното е формалинът да е пресен.

Разрязваме, изваждаме мозъка, фиксираме го и го нарязваме.

След като го разровим и изучим, можем безпогрешно да опишем както поведението на неговия носител, така и всичките му особености до възрастта, здравето и навиците.

Размерите на полукълбата, ядрата, и другите структури ще ни доложат всичко за неговия притежател. Възможни са грешки, но малко вероятни.

Работата е в това, че връзките между нюансите на поведение и мозъчните субстрати са много добре известни.

Мозъкът, особено мозъкът на млекопитаещите, е конструкция до най-голяма степен логична и примитивна.

В нея няма никакви загадки.

125 упорити учени са се потрудили отлично, като не оставили по темата нещо тайнствено или спорно.

Като проучим вентрикулите, гънките и мозъчния ствол, с голяма степен на достоверност можем да нахвърлим биологичния портрет на този, който е носил това стопанство в черепа си.

Със социалния портрет ще бъде малко по-сложно, но като цяло всичко също се получава. (С изключение на незначителни нюанси, като формата на мустаците на субекта или неговите политически възгледи.)

Надявам се, че това е разбираемо?

Прекрасно.

И така, ние разгледахме „прекия“, обичайния вариант. По анатомията и физиологията на мозъка ще реконструираме лесно поведението на неговия носител.

Но може да се извърши и обратното действие.

Като знаем поведението на даден персонаж, можем лесно да изградим неговия главен мозък. А след това да го изследваме и да направим окончателното съждение за природата на неговия носител.

Начинът на хранене и на живот, половите потребности, терморегулацията, реакцията на дразнители, etc, etc, позволяват да се направи реконструкция на съдържанието на всеки череп.

Разбира се, подобен трик е възможен само в такъв случай, ако за даденото същество се знае много.

Нашият случай е именно такъв.

Благодарение на произведенията на теолози, „евангелисти“, демонолози, философи, литератори, библеисти, живописци, иконописци и инквизитори имаме предостатъчно факти. И за рогатия, и за разпънатия.

Несъмнено те трябва да бъдат очистени от приказната позлата като „възкресения“, „непорочни зачатия“ и явяване сред пламъци от сяра.

Тези приказки се разхождат по всички религии и не са специфични свойства именно на нашите герои.

„Изцеленията“ и „възнесенията“ са стандартен сос, с който се поднася практически всеки нов бог. За древноримските клошари (първите християни) сосът бил важен, но той отдавна е изгубил своя смисъл и се е вкиснал.

И това олбаче, което остава след премахването на позлатата, е достатъчно за детайлна реконструкция.

Ще напомня, че я създаваме на основата на общоизвестни същности, на индивидуалните качества както на падналия ангел, така и на неговия сладникав опонент.

Известно е как двамата са плакали, как са се хранели, предвижвали, размишлявали, облекчавали и са показвали фокуси.

Ние знаем какво ги е натъжавало и какво ги е радвало.

Всичките тези факти лесно се преизчисляват в архитектурата на мозъчните полукълба.

Те са напълно достатъчни, за да се събере безупречно точна мозъчна конструкция.

А тази визуализация ни дава правото на окончателни изводи за природата и произхода на нашите герои. Всичко се се завърта в кръг. Изводите започват да се проверяват помежду си.

Уви!

Като отворим рогатата повърхност на черепа на Сатаната, откриваме най-обикновени полукълба.

А също така най-обикновен мозъчен ствол и и скучен малък мозък. С други думи – това е мозъкът на homo в неговия стандартен комплект.

Нищо извънредно. Както впрочем и у Исус.

Хм.

А репутацията на тази двойка предполага нещо съвсем друго.

В съответствие с нея мозъкът и на Исус, и на Сатаната би трябвало да имат радикални аномалии. Например „трето полукълбо“. Друга електрохимия.

Гънките на сатанинския мозък би трябвало да образуват числото 666. Нещо повече, те би трябвало да хвърлят искри и да димят.

А мозъкът на Исус да е оформен като великденски козунак. И посипан с пудра захар, марципани и ядки.

Изобщо, иска ни се техните мозъци да ни дадат поне някакъв анатомичен „знак“.

Но такъв няма. И това е странно.

Защото всички свръхестествени свойства трябва да са осигурени физиологично. И регулирани.

Птицечовките например притежават електрорецепция. А прилепите – ехолокация.

Даже тези съвсем обикновени дарования имат своите анатомични субстрати. При прилепите това са особените размери на коликулите, а при птицечовките – конфигурацията на темпоралните зони.

А в основата на наистина свръхестествените възможности трябва да има и свръхестествен мозък.

Ние нямаме никакво основание да рисуваме на нашата двойка особено съдържание на черепите. Аномален мозък изобщо не можем да получим.

Няма основание да се говори нито за електрорецепция на Исус, нито за инфрачервено зрение на Сатаната.

Да не говорим за нещо повече.

Техните мотиви, подбуди и реакции веднага издават в тях притежатели на типичния мозък на млекопитаещите животни от разред примати, подразред тесноноси.

Да, със съвсем прилична шестслойна мозъчна кора, в която са се зародили и вкоренили комплекти от условни рефлекси. Но всеки от тези рефлекси е ясно обвързан с конкретна култура и има разбираем, чисто човешки произход.

Като у всеки друг homo, мозъкът от подобен вид свидетелства за пълна зависимост на „умствената работа“ и „безсмъртието на душата“ от състоянието на чревния тракт, от ритъма на кръвообращението, от работата на мускулите и т. н.

Нашите любимци са също толкова физиологични, колкото и техните поклонници. Съответно тяхното съзнание може да бъде лесно променено от който и да е халюциногенен боклук. А също така от алкохол, мухоморки и марихуана.

Техният мозък е беззащитен пред хлорпромазина, скоростните атракциони, болката и ритмичната музика.

А диацетилморфинът изобщо може да вие въжета от нашите герои, променяйки тяхното поведение по най-скандален начин.

Наркотичното буйство в изпълнение на Исус или Сатаната би изглеждало, разбира се, ефектно.

Но! Това е вече лирика. Ние пак се отвлякохме.

И така.

Няма никакви съмнения – пълнежът на двата черепа имат еволюционен животински произход.

С други думи, в главата на Исус откриваме... мозъка на този, който го е измислил.

Както и в главата на Сатаната.

Уви и ах.

Какво може да ни убеди в друго?

Какви качества биха ни заставили да внесем корективи в мозъчните полукълба на тези момчета?

Нищо особено. Достатъчно би било едно малко чудо.

Но не от „комплекта“ на митологията, а несъмнено чудо, което не може да бъде оспорено.

За промяната на конфигурация на техния мозък се изисква поне нещо, което е абсолютно неуязвимо за скепсиса. Еднакво убедително както за мистика, така и за циника.

Например демонстрация на способността да се разхождаш през времето и в I век да имаш тези знания, които са се появили едва през ХХ век.

Не е задължително Исус да рецитира наизуст вълновото уравнение на Шрьодингер.

Достатъчна е каквато и да е дреболия.

Например газова запалка. Или етикет от химическо чистене, забравен върху хитона.

Дори намек за някое от тези неща би позволил да се разглеждат рогатия и разпънатия като носители на свръхестествени свойства.

Но и това го няма.

От рамките на знанията през тяхното време никой от тях не е излязъл.

Върху всички приключения на Исус стои скучен печат: измислени от човек, живял през II-III век.

Но да оставим Исус с неговата равинска досада. Дори любознателният мошеник Сатаната, както „се родил“ в карцера на архаичните понятия, така и живял в него до угасването на своя образ.

Квантовата механика през XIII век не открил, обратната страна на Луната не описал, антибиотик от джоба си не извадил. Даже джобове нямал.

Тъжно зрелище.

Но няма нищо сензационно.

Всичко е обяснимо.

Измисляйки поредния бог или демон, човекът е можел да извая неговия образ само от своите собствени представи. А те в онова време били доста бедни.

Така че е безсмислено да търсим в Исус или Сатаната не само свръхестествена съставка, но и каквото да е нещо универсално, еднакво пригодно за всички епохи.

Да. Печално.

Но ние не бързаме да захлопваме капаците на техните черепи и да връщаме на място кожените ивици.

Тези момчета може да ни потрябват пак. Нека да полежат и да си проветряват главите.

Баналността на мозъчните гънки на нашата двойка погребва безвъзвратно надеждите за тайната и „душата“.

Но за това богатство не съжалявам.

Дяволът и неговият опонент бяха последна възможност да избягам от написването на този трактат.

Защо обаче е нужен той, ако има стабилна, уважавана доктрина, която обяснява всичко?

Според нея гениалността има свръхестествен произход. И не може да бъде разчовъркана със скалпел.

Няма защо да се доближаваме до нея с детерминизма и физиологията.

Както и до самия мозък.

Според тази доктрина безжичният Исус просто приема небесен уайфай.

За приемник по принцип може да служи всяка част на тялото. Не непременно мозъкът.

Съща е и историята със Сатаната.

Двамата могат да раздадат този уайфай по свое усмотрение.

Като награда за много лошо или за много добро поведение.

Благодарение на тази практика функционирали такива устройства като „Л. Д. ВИНЧИ“, „И. Кант“, „Й. Бах“, etc.

Върху гениалността можем да поставим печат „ignoramus et ignorabimus“ (не знаем и няма да узнаем) и да се успокоим.

Но не!

Обикновеното отваряне на черепите на най-отявлени „гении“ погребало надеждата да се напусне тази тема.

Всичко се оказало много даже „разчовъркано“. И еволюционният път на „гениалността“ ще се наложи да бъде установен. Както и истинската ѝ природа.

Това е досадно, но не е сложно.

Удивително е защо още никой не го е направил.

Ами защото няма кой да се заеме с този въпрос. На науката, разбира се, той не е по силите.

Естествено, тя би могла да подхвърли нови входни данни. Но даже обикновеното търсене на факти по темата е преустановено. „Рудниците“ са изчерпани. Основните факти са извлечени и пуснати в употреба. А научните джуджета са се изродили и са станали съвсем дребни.

Три дисциплини, подхранващи нашата тема, тоест антропологията, палеоантропологията и физиологията на мозъка са излезли от мода още през 70-те години на ХХ столетие. Както се полага, бяха предадени за академичен скрап.

Разбира се, някой все още се рови в тях, но без „пламъче“ и всякакъв резултат. Което не е удивително. Защото годините на труд в тези области се награждават само с аноректални хемороиди.

(Следва)

събота, август 17, 2024

ОКУПАЦИОНЕН ФОНД, ОСНОВАН ЗА СЪЗДАВАНЕТО НА РУСКО-ДУНАВСКА ОБЛАСТ - 25

ДО ТУК: Предговор 1; Предговор 2; ОТКЪС 1; ОТКЪС 2; ОТКЪС 3; ОТКЪС 4; ОТКЪС 5; ОТКЪС 6; ОТКЪС 7; ОТКЪС 8; ОТКЪС 9; ОТКЪС 10; ОТКЪС 11; ОТКЪС 12; ОТКЪС 13; ОТКЪС 14; ОТКЪС 15; ОТКЪС 16; ОТКЪС 17; ОТКЪС 18; ОТКЪС 19; ОТКЪС 20; ОТКЪС 21; ОТКЪС 22

ОКУПАЦИОНЕН ФОНД, ОСНОВАН ЗА СЪЗДАВАНЕТО НА РУСКО-ДУНАВСКА ОБЛАСТ В БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ОТКЪС 23

Секретно съобщение на началника на Азиатския депар­тамент до императорския посланик в Букурещ от 26 сеп­тември 1889 г., № 1253

„Почитаеми господин Михаил Александрович, в отговор на секретната телеграма от 23 на този септември относно ходатайст­вото на председателя на софийския военен революционен комитет за назначаване в България на императорски комисар, който да пое­ме управлението на Княжеството, имам честта да уведомя Ваше Превъзходителство, че преди доклада пред Господаря Император за височайше назначение на едно или друго лице за императорски комисар в България на Министерството на външните работи му е необходимо да има точни сведения за лицата, определени за съста­вяне на министерство, и за начина на отстраняване на принц Ко­бургски от България, решени от споменатия комитет.

Императорското правителство не може да се съгласи на отстра­няване на принц Кобургски от България по този легален начин, по който бе отстранен принц Батенберг. Последният, както е извест­но на Ваше Превъзходителство, беше законно избран и признат владетел на България. А принц Кобургски посредством подкупи, терор и насилие завзе властта и управлението на Княжеството, следователно неговата постъпка, на Кобургски, трябва да бъде предадена на народния съд за назидателно и строго наказание, не ограничавайки се с едно просто негово изгонване от България. Строгата присъда на народния съд в бъдеще ще послужи за явно доказателство на това, че интригите на враговете на славянството, а особено пък на Австро-Унгария, не могат да имат почва в Бълга­рия и тях ги очаква печален изход.

Вследствие на това имам честта най-покорно да помоля Ваше Превъзходителство да благоволи по частен начин чрез посредни­чеството на нашия драгоман в русчукското консулство да съобщи на майор Паница, че ходатайството на военния комитет за назнача­ване на императорски комисар в България ще бъде удовлетворено само след присъдата на народния съд над принц Кобургски и него­вото строго наказание. Освен това да се поиска от споменатия офицер списък на лицата, от които по мнение на военния комитет може да бъде съставено временно правителство в Княжеството.“

Секретно съобщение на императорския посланик в Буку­рещ до началника на Азиатския департамент от 6 октомв­ри 1889 г., № 378

„Съгласно секретното писмо от 26 на миналия септември, № 1253, относно исканията на императорското правителство по въп­роса за отстраняването на принц Кобургски от България имам честта да уведомя, че майор Паница чрез посредничеството на по­ручик Колобков ми съобщи, че предвид важността на решението на въпроса за начина на изгонване на принц Кобургски от Княжес­твото и за по-тържествена обстановка на народния съд над Кобур­гски военният комитет е постановил за съвещание с офицерите на Софийския и други гарнизони, а самото изпълнение на решението по този въпрос да отложи до завършване на заседанията на законода­телното събрание в София. Що се отнася до представяне за одоб­рение от императорското Министерство на външните работи на списък на лицата, от които ще бъде съставено временното прави­телство в България, майор Паница смята, че до пристигането в София на императорския комисар временно Княжеството ще бъде управлявано под военна диктатура.“

Секретно съобщение на началника на Азиатския депар­тамент до императорския посланик в Букурещ от 8 ноемв­ри 1889 г. ,№ 1345

„Нашият посланик в Сърбия достави на императорското Ми­нистерство на външните работи писмено съобщение на пребивава­щия в Белград българин Драган Цанков, в което последният до­вежда до знанието на статс-секретаря Гирс сведения за положение­то на нещата в България и за действията на Софийския военен ко­митет по въпроса за предполагаемия държавен преврат в Княжест­вото.

От приведеното от г-н Цанков съобщение се вижда, че макар майор Паница да е един от инициаторите на предполагаемия дър­жавен преврат, при все това някои от видните членове на военния революционен комитет в София се отнасят към споменатия офи­цер с недоверие по отношение на неговата готовност напълно да се подчини на исканията на императорското правителство, изключ­вайки, разбира се, въпроса за свалянето на принц Кобургски и се­гашните български управници. Софийският комендант подполков­ник Кисов и други членове на военния комитет не споделят мнени­ето на майор Паница за военна диктатура. По мнението на подпол­ковник Кисов, военна диктатура без участие на лица, принадлежа­щи на различните политически партии в България, няма да доведе до практически резултат и може да повлече след себе си повторе­ние на печалните събития в Княжеството след преврата от 9 август 1886 г.

Съобщавайки за гореизложеното, имам честта най-покорно да помоля Ваше Превъзходителство да известите майор Паница, че императорското Министерство на външните работи намира за твърде неудобно назначаването на императорски комисар в Бълга­рия при съществуване на военна диктатура в Княжеството.

Заедно с това смятам, че не е излишно да добавя, че е в интерес на императорското правителство да докаже на Великите европейс­ки държави, че настоящото положение в България е насилствено създадено само от принц Батенберг и самозванеца княз Кобургс­ки. А народът, далеч несъчувствайки на съществуващия ред на не­щата в Княжеството, изразява своята преданост към Господаря Император и Русия и се обръща за покровителство към нейния мо­нарх. По такъв начин на нас ни е необходимо, щото в държавния преврат, а така също в присъдата над принц Кобургски да вземе участие населението на Княжеството, т. е., за да бъде принц Ко­бургски предаден на съда народен и наказан от него. А военните власти в последния случай могат да бъдат само изпълнители на народната присъда, невземайки пряко участие в нея.“

Шифрована телеграма на императорския посланик в Бу­курещ до началника на Азиатския департамент от 2 де­кември 1889 г.

„Членът на софийския военен революционен комитет, артиле­рийският поручик на руска служба, дворянинът Порфирий Колоб­ков, извикан в София, за да вземе участие в решаването на въпроса за начина на отстраняване на принц Кобургски от България, се обърна към мен чрез посредничеството на драгомана на нашето консулство в Русчук с ходатайство за разрешение на него, Колоб­ков, да постъпи на служба като командир на батарея или артиле­рийски полк за вземане на активно участие в предполагаемия дър­жавен преврат в България.

Предавайки ходатайството на поручик Колобков на благосклон­ната преценка на Ваше Превъзходителство, смятам за свой дълг да добавя, че по сведения на императорската мисия споменатият руски офицер е бил на българска военна служба с чин капитан от артилерията. А до отзоваването на руските офицери от България г-н Колобков е бил началник на русчукския артилерийски арсенал и е завеждал работилниците за снаряжение и барутните складове.“

Шифрована телеграма на началника на Азиатския де­партамент до императорския посланик в Букурещ от 5 де­кември 1889 г.

„В отговор на секретната телеграма от 2 на този декември по повод ходатайството на поручик Колобков да му се разреши да постъпи на българска военна служба, имам честта да уведомя Ва­ше Превъзходителство, че министърът на външните работи не на­мира за възможно в дадения момент да представи ходатайството на споменатия офицер за височайшето, на Господаря Император, разрешение. Ако г-н Колобков намира за необходимо своето ак­тивно участие в държавния преврат в България, то не подлежи на съмнение, че то, както и другите негови заслуги ще бъдат оценени по достойнство и одобрени както от страна на императорското правителство, така и от страна на назначения в бъдеще император­ски комисар в България.“

Шифрована телеграма на императорския посланик в Бу­курещ до началника на Азиатския департамент от 5 де­кември 1889 г.

„Класният оръжеен майстор, губернският секретар Хрешков, се обърна към императорската мисия с молба, в която той ходатайст­ва да му се разреши да продължи службата в България във военно­то ведомство. По сведенията, с които разполагаме, г-н Хрешков е агент на Департамента на държавната полиция за наблюдение на действията на руските емигранти в България.

Предавайки ходатайството на г-н Хрешков на благосклонната преценка на Ваше Превъзходителство, имам честта най-покорно да Ви помоля, почитаеми господине, да почетете да ме уведомите за последствията.“

Секретно съобщение на началника на Азиатския депар­тамент до императорския посланик в Букурещ от 26 де­кември 1889 г., № 3289

„В отговор на секретна телеграма от 5 на този декември относ­но разрешаване на класния оръжеен майстор губернския секретар Хрешков да продължи службата си в България във военното ве­домство, имам честта да уведомя Ваше Превъзходителство, че за ходатайството на споменатия чиновник Азиатският департамент съобщи на Главното артилерийско управление, прибавяйки, че в България г-н Хрешков е един от агентите на Държавната полиция по наблюдението за действията на руските социалисти в Княжест­вото.

Сега генерал-адютант Вановски уведоми Министерството на външните работи, че на руските лекари и чиновници от военното ведомство с височайшата повеля за отзоваване на руските офицери от България е било разрешено да продължат службата си в Бълга­рия в продължение на една година. Но съгласно предложение на генерал-майор барон Каулбарс гореспоменатият срок е бил про­дължен с още две години. Предвид това военният министър нами­ра, че ходатайството на губернския секретар Хрешков в настоящия момент не подлежи на пълно удовлетворение. Основавайки се оба­че на отзивите на действителния щатски съветник Дурново за пол­зата, принесена на Департамента на държавната полиция от г-н Хрешков със службата му в България, Негово високопревъзходи­телство смята, че е възможно да се направят някои отстъпки на г-н Хрешков по Ваша преценка, почитаеми господине, за връщането на това лице в Русия към служебното място.

Вследствие на това и съгласно ходатайството на директора на Департамента на държавната полиция имам честта най-покорно да помоля Ваше Превъзходителство, ако намерите за възможно, да направите съответните разпореждания за отсрочка за известно време на задължителното връщане на губернския секретар Хреш­ков към мястото му на служене в Русия.“

Секретно съобщение на императорския посланик в Буку­рещ до началника на Азиатския департамент от 17 декем­ври 1889 г., № 610

„Пристигналият от София поручик Колобков в качеството си на член на софийския военен революционен комитет ми предаде окончателното решение на този комитет, в който са взели участие и някои от представителите на политическите партии в България, с молба да поднеса това решение на благоусмотрението на импера­торското Министерство на външните работи. Горепосоченото ре­шение е със следното съдържание: военният комитет, вземайки под внимание заявлението на населението за терор и насилие, из­вършвани над жителите на Княжеството от страна на агентите на заграбилите незаконно властта, начело на които е поручикът от австро-унгарската армия принц Фердинанд Кобургски. Вземайки под внимание провинението на принц Кобургски и назначените от него управници като главни виновници за убийството на хора, взели участие в съставянето на патриотични отряди с цел да освободят отечеството от терора и насилието. Вземайки под внимание, че принц Кобургски и неговите министри незаконно са завладели ка­питалите и имуществата на Княжеството, с които разполагат на своя глава, без да дават никакъв отчет на българското население, постанови: 1) Принц Кобургски и назначените от него министри незабавно да се отстранят от власт; 2) Сегашните министри в ка­чеството на участници в изброените по-горе престъпления да се подложат на най-строги наказания; 3) Принц Кобургски като гла­вен виновник за всички бедствия, сполетели България вследствие насилственото заграбване на властта от него, да се подложи на смъртно наказание, за което да се предаде на съда на народни представители, назначени от военния комитет; 4) Имуществата на всички виновници да се конфискуват в полза на българската дър­жавна хазна; 5) Да се ходатайства пред руското императорско пра­вителство за по-скорошно назначение на императорски комисар, за съставяне на временно правителство в Княжеството до свикване на Велико народно събрание и избиране на княз за българския кня­жески престол; и 6) Да поднесе в нозете на Негово величество Гос­подаря Император - покровител на България, молбата на военния комитет за височайше назначение в качеството на императорски комисар на генерал Домонтович като взел дейно участие в осво­бождението на България от турско иго и в съставянето на дарена­та на България конституция.

Предавайки гореспоменатите решения на софийския военен ко­митет на благосклонната преценка на Ваше Превъзходителство, имам честта най-покорно да Ви помоля, почитаеми господине, за последствията да благоволите да ме почетете с уведомление по те­леграфа за съобщение на председателя на споменатия комитет, майор Паница.“

Секретно съобщение на началника на Азиатския депар­тамент до императорския посланик в Букурещ от 31 де­кември 1889 г., № 3406

„В отговор на секретно съобщение от 17 на този септември, № 6101, имам честта да Ви уведомя, почитаеми господине, че като не влиза в подробни разсъждения за решенията на софийския военен комитет, императорското Министерство на външните работи се спира на въпроса за назначаване в България на императорски ко­мисар.

Явно назначение на императорски комисар в България при съ­ществуването там на фактическо правителство, макар и непризна­то, може да последва само съгласно постановленията на Берлинс­кия договор и само след предварително споразумение на Великите държави, взели участие в Берлинския конгрес.

Не подлежи на съмнение, че възбуждането на въпроса за назна­чаване на императорски комисар ще повлече след себе си и разре­шаване на други по-съществени въпроси - решението на които в настоящия момент е в явен ущърб на нашите интереси на Изток. Изобщо императорското правителство до известно време е длъж­но да избягва, доколкото е възможно, създаването на някакъв бъл­гарски въпрос, несъществуващ в действителност. Ние сме длъжни да се стараем да заздравим нашето влияние в България, без да взе­маме явно участие във вътрешното разрешение на настоящото по­ложение на работите в Княжеството.

Срещу удовлетворяването на ходатайството на софийския вое­нен комитет за назначаване на императорски комисар в България се представя и друго твърде съществено затруднение.

Както е известно на Ваше Превъзходителство, назначаването под една или друга форма на императорски комисар в България зависи от височайшето благоволение на Господаря Император. А да се прави предложение на Господаря Император относно хода­тайството на революционния комитет за назначаване на комисар, Министерството на външните работи намира за несъвместимо с монархическите и самодържавните принципи на императорското правителство. Следователно преди всичко е необходимо, макар и по косвен път да се придаде на военния комитет законна санкция и чак тогава да се прави предложение за височайше назначение в България на императорски комисар. При съществуването обаче в България на фактическо правителство и при присъствието там на принц Кобургски в качеството на български княз военният комитет засега не може да бъде официално признат от нас.

Вследствие на това аз най-покорно моля Ваше Превъзходител­ство да благоволи за съдържанието на настоящото съобщение да уведоми майор Паница чрез посредничеството на драгомана на на­шето русчукско консулство или поручик Колобков и заедно с това да помоли споменатия офицер за по-скорошно изпълнение на ре­шенията на военния комитет. За отговора на майор Паница няма да откажете, почитаеми господине, да ме уведомите по телегра­фа.“

Шифрована телеграма на императорския посланик в Бу­курещ до началника на Азиатския департамент от 8 януа­ри 1890 г.

„Съдържанието на секретното съобщение на Ваше Превъзходи­телство не пропуснах да съобщя на майор Паница. Сега драгоманът на нашето консулство г-н Якобсон ми предаде писмо на спо­менатия офицер на името на поручик Колобков, в което между другото г-н Паница от себе си и по молба на други лица повтаря своето ходатайство за назначаване на императорски комисар в България, така че след изчисляване на времето последният да мо­же да пристигне в България на следващия ден след извършването на държавния преврат в Княжеството и изпълнението на присъди­те над виновните начело с принц Кобургски. В своето писмо майор Паница обръща внимание на това, че бавността на императорското правителство при командироването в България на княз Долгоруков повлече след себе си търновската революция, връщането в България на принц Батенберг и други последствия до това време включително. На това основание софийският военен комитет окон­чателно е решил до назначаването на генерал Домонтович в качес­твото на императорски комисар и пристигането на последния в Белград да преустанови изпълнението на решенията по въпроса за изгонването на принц Кобургски и отстраняването от власт на нас­тоящите управници в Княжеството.

Предавайки гореизложеното, имам честта най-покорно да моля Ваше Превъзходителство да не отказва да ме уведоми за послед­ващите разпореждания на императорското правителство, за съоб­щаване по предназначение.“

Шифрована телеграма на началника на Азиатския де­партамент до императорския посланик в Букурещ от 19 януари 1890 г.

„Смятам за приятен дълг да уведомя Ваше Превъзходителство, най-покорно молейки Ви, почитаеми господине, да съобщите също в София на тамошния военен комитет за височайшето благоволе­ние на Господаря Император за негласно назначаване на генерал Домонтович в качеството на временен императорски комисар в България. Г-н Домонтович има намерение да пристигне в Белград около 30 този месец. Съгласно инструкциите императорският ко­мисар от Белград ще извести военния комитет за лицата, опреде­лени от него за съставяне на временно правителство, след устано­вяването на което генерал Домонтович ще пристигне в София офи­циално в качеството на извънреден императорски дипломатически агент.

Заздравявайки властта на временното правителство в България, очиствайки почвата от вредните за нея елементи, извършвайки не­обходимите преобразования в армията, генерал Домонтович по предварително споразумение с българското правителство ще обя­ви на населението на Княжеството за своето височайше назначение за императорски комисар в България, за свикване на Велико на­родно събрание, на което ще бъде предложен за разрешение въп­росът за избор на княз или за наместничество.

Председателят на комитета - майор Паница, ще бъде известен за пристигането в Белград на императорския комисар чрез посред­ничеството на чиновник на нашата Държавна полиция или пък чрез посредничеството на пребиваващия в София сръбски дипломати­чески агент.“

Шифрована телеграма на императорския посланик в Бу­курещ до началника на Азиатския департамент от 21 яну­ари 1890 г.

„Бързам да уведомя Ваше Превъзходителство, че току-що е предадена от румънското Министерство на външните работи те­леграма на кралския дипломатически агент в България, в която се съобщава, че през нощта в София са арестувани майор Паница и други лица, вземащи участие в заговора против принц Кобургски и неговото правителство.

Вследствие на това аз смятам, че до изясняване на обстоятелст­вата на този арест би следвало да се преустанови отпътуването на императорския комисар от Петербург в Белград.“

Шифрована телеграма на началника на Азиатския де­партамент до императорския посланик в Букурещ от 25 януари 1890 г.

„Граф Есен-Щенбок Фермор ми представи телеграма от драго­мана на нашето русчукско консулство, в която г-н Якобсон уведо­мява за ареста в Русчук на руския поданик поручик Колобков при съдействието на тамошния германски консул, сякаш последният е участвал в заговор против принц Кобургски.

Вследствие на това най-покорно моля Ваше Превъзходителст­во да благоволи да ме уведоми доколко са достоверни съобщените от г-н Якобсон на граф Есен-Щенбок Фермор сведения за арест на г-н Колобков.“

Шифрована телеграма на императорския посланик в Бу­курещ до началника на Азиатския департамент от 26 яну­ари 1890 г.

В отговор на секретната телеграма с вчерашна дата относно ареста на руския поданик поручик Колобков имам честта да уведо­мя Ваше Превъзходителство, че от доставените ми сведения се оказва, че русчукските полицейски власти при участието на чинов­ник от германското консулство, нападайки дома на поручик Ко­лобков, са отнели от него всички търговски книги, книжа и парич­ни документи. На следващия ден по разпореждане на русчукския германски вицеконсул г-н Колобков е бил арестуван и предаден на тамошните полицейски власти. При това г-н Милер си е позволил в твърде неласкава форма да се изкаже за императорското прави­телство и пребиваващите в България руски поданици.“

Шифрована телеграма на началника на Азиатския де­партамент до императорския посланик в Букурещ от 28 януари 1890 г.

„Съгласно секретната телеграма на Ваше Превъзходителство от 26 този месец относно арестуването на поручик Колобков при съдействието на германското консулство в Русчук императорското Министерство на външните работи има честта най-покорно да Ви моли, почитаеми господине, да благоволите да поръчате на канце­ларията на императорската мисия да извикат от Русчук жената на поручик Колобков или завеждащия на неговото имение и да съста­вят подробен протокол за ареста на споменатия офицер и действи­ята на русчукския вицеконсул. Съставения протокол няма да отка­жете в най-скоро по възможност време да доставите в Азиатския департамент за присъединяване към делата за покровителство на германските представители, оказвано от тях на руските поданици.“

Шифрована телеграма на началника на Азиатския де­партамент до императорския посланик в Букурещ от 15 февруари 1890 г.

„Съгласно секретна телеграма от 28 януари тази година за ареста на руския поданик - поручика в оставка Колобков, имам честта най-покорно да помоля Ваше Превъзходителство да благо­воли да направи разпореждане да се съобщи на пребиваващата в Русчук жена на споменатия офицер, че от императорското Минис­терство на външните работи е съобщено на нашия посланик в Бер­лин да окаже покровителство на г-н Колобков в качеството на рус­ки поданик и че съгласно съществуващата в България капитулация г-н Колобков ще бъде предаден на нашите власти чрез посредни­чеството на пребиваващия в Княжеството германски представи­тел.“

(Следва)