ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА - 22

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: “МЕНСФИЙЛД ПАРК“1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13.

ЧАРЛЗ ДИКЕНС: “СТУДЕНИЯТ ДОМ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ЧАРЛЗ ДИКЕНС (1812-1870) - “СТУДНИЯТ ДОМ“ (1852—1853)

(продължение)

Сега темата за Скимпъл трябва да се пресече с една от най-трагичните теми в книгата, темата за нещастния Джо. Това сираче, съвсем болно, е доведено от Естер и Чарли, която става нейна прислужница, в къщата на Джарндис, за да се стопли в една студена дъждовна нощ.

Джо се е свил до ъгъла на нишата на прозореца в преддверието на Джарндайс и гледа безизразно пред себе си, което едва ли се дължи на шока от лукса и спокойствието, в които е попаднал. Отново разказва Естер.

„- Лоша работа“, каза настойникът, след като зададе два-три въпроса на момчето, опипа челото му и го погледна в очите. - Какво мислите, Харолд?

- Най-добре е да го изгоним навън - каза мистър Скимпъл.

- Как така навън? — попита настойникът с почти строг тон.

- Скъпи Джарндис - каза г-н Скимпъл, - знаете какъв съм – аз съм дете. Бъдете строги с мене, ако го заслужавам. Но по природа не мога да понасям такива болни хора. И никога не съм могъл да ги понасям, дори когато бях лекар. Той може да зарази другите. Неговата треска е много опасна.

Мистър Скимпол каза всичко това с обичайния си лек тон, като се върна с нас от антрето в гостната и седна на една табуретка пред пианото.

- Ще кажете, че е детинщина - продължи мистър Скимпъл, гледайки ни весело. - Е, признавам, може би е детинщина. Но нали аз наистина съм дете и никога не съм претендирал да ме смятат за възрастен. Ако го изгоните, той пак ще тръгне по своя път; това означава, че ще го прогоните там, където е бил преди - това е всичко. Разберете, няма да му е по-лошо, отколкото е било. Е, нека му бъде по-добре, щом искате така. Дайте му шест пенса, или пет шилинга, или пет лири и половина — вие можете да броите, а аз не – далече е от мене!

- И какво ще прави? – попита настойникът.

- Кълна се в живота си, нямам представа какво ще прави - каза мистър Скимпъл, като сви рамене и се усмихна чаровно. - Но ще прави нещо, в това изобщо не се съмнявам“.

Ясно е какво ще прави нещастният Джо: ще умре в някоя канавка. А засега го настаняват в чиста, светла стая. Много по-късно читателят ще научи, че детективът, който търси Джо, подкупва лесно Скимпъл, който посочва стаята, където се намира скитащото момче, и Джо изчезва за дълго време.

След това темата за Скимпъл се слива с темата за Ричард. Скимпъл започва да живее за сметка на Ричард и му търси нов юрист (от когото получава пет фунта за това), готов да продължи безполезния съдебен спор. Мистър Джарндис, все още вярващ в наивността на Харолд Скимпъл, отива задно с Естер при него, за да го помоли да внимава с Ричард.

„Стаята беше доста тъмна и в никакъв случай не спретната, а обзаведена с някакъв нелеп, изтъркан лукс: голяма скамейка за крака, диван, пълен с възглавници, меко кресло, натъпкано с възглавнички, роял, книги, принадлежности за рисуване, ноти, вестници, няколко рисунки и картини. Стъклата на прозореца бяха помътнели от мръсотия и едно от тях, счупено, беше заменено от хартия, залепена с тесто; но на масата имаше чиния с оранжерийни праскови, друга с грозде, трета с бисквити и бутилка леко вино като допълнение. Самият мистър Скимпъл се беше отпуснал на дивана, облечен с халат, и отпивайки ароматно кафе от старинна порцеланова чаша, въпреки че вече беше към обяд, съзерцаваше цялата колекция от саксии с цветя, стоящи на балкона.

Като изобщо не се смути от появата ни, той стана и ни прие с характерната за него непринуденост.

- Ето тук живея! — каза той, когато седнахме (не без затруднения, защото почти всички столове бяха счупени). - Ето ме пред вас! Ето моята оскъдна закуска. Някои искат говеждо печено или агнешки бут за закуска, но аз не. Дайте ми праскови, чаша кафе, червено вино и готово. Имам нужда от всички тези деликатеси не за друго, а само защото ми напомнят за слънцето. В кравешките и агнешките бутове няма нищо слънчево. Животинско удовлетворение - това е всичко, което дават!

- Тази стая служи на нашия приятел за лекарски кабинет (тоест би служила, ако той се занимаваше с медицина); това е неговото светилище, неговото ателие - обясни ни настойникът. (Пародийна препратка към темата за доктор Уудкорт. – Вл. Н.)

- Да – промълви мистър Скимпъл, обръщайки лъчезарното си лице към всички ни подред, - и можете също да я наречете клетка за птици. Това е мястото, където живее и пее една птица. От време на време скубят перата ѝ, подрязват крилата ѝ; но тя пее и пее!

Той ни предложи грозде, повтаряйки със сияещ вид:

- Тя пее! Нито една нотка честолюбие, но все пак пее. <...> Всички тук ще запомним този ден завинаги - каза весело мистър Скимпъл, наливайки си в една чаша малко червено вино, - ще го наречем денят на Света Клеър и Свети Съмърсън. Трябва да се запознаете с дъщерите ми. Те са ми три: синеоката ми дъщеря е Красавицата (Аретуза – Вл. Н.), втората ми дъщеря е Мечтателката (Лора - Вл. Н.), а третата е Присмехулницата (Кити – Вл. Н.). Трябва да ги видите всичките. Те ще бъдат възхитени."

Тук се случва нещо значително по отношение на темата. Точно както в музикалната фуга една тема може да пародира друга, така и тук виждаме пародия на темата за птичките в клетка на лудата старица мис Флайт. Скимпъл всъщност не е изобщо в клетка. Той е изкуствено украсена птица с механична пружина. Клетката му е бутафорна, както са и детинщините му. И прозвищата на дъщерите на Скимпол също пародират имената на птичките на мис Флайт. Детето Скимпъл се оказва измамникът Скимпол, а Дикенс разкрива истинската му същност чрез чисто художествени средства. Ако разбирате хода на моите разсъждения, значи сме направили известна крачка към разбирането на тайната на словесното изкуство, защото вече трябва да ви е станало ясно, че моят курс от лекции, освен всичко друго, е и своеобразно детективско изследване на тайните на литературната архитектоника. Но не забравяйте, че това, което мога да обсъдя с вас, в никакъв случай не е изчерпателно. Много неща - теми, техните вариации - ще трябва да откриете сами. Книгата е като пътен сандък, натъпкан с много неща. На митницата ръката на служителя разбърква небрежно съдържанието му, но този, който търси съкровище, ще трябва да проследи всичко до последната нишка.

В края на книгата Естер, разтревожена, че Скимпол ограбва Ричард, отива при него с молба да спре това познанство, на което той весело се съгласява, след като е научил, че Ричард е останал без пари. По време на разговора се оказва, че той е допринесъл за отстраняването на Джо от къщата на Джарндис - изчезването на момчето е тайна за всички. Скимпъл се защитава по обичайния си начин:

- Помислете за този случай, скъпа мис Съмърсън. Има едно момче, което е доведено в къщата и сложено на легло в състояние, което изобщо не ми харесва. Когато това момче е вече в леглото, идва един човек ... точно като в детската песен "Къщата, която Джек построи". Един човек, който пита за момчето, доведено в къщата и сложено на легло в състояние, което никак не харесвам. <...> И ето го Скимпъл, който приема банкнота, предложена от човека, който пита за момчето, доведено в къщата и сложено на легло в състояние, което никак не харесвам. Това са фактите. Прекрасно. Трябва ли гореспоменатият Скимпъл да откаже банкнотата? Защо трябваше да откаже банкнотата? Скимпъл се противи, той пита Бъкет: "Защо е нужно? Не разбирам нищо от това; не ми трябва; вземете си я обратно." Бъкет все пак моли Скимпъл да вземе банкнотата. Има ли причини, поради които Скимпъл, неизвратен от предразсъдъците, може да взема банкнотата? Има. Скимпъл е наясно с тях. Какви са тези причини?

Причините се свеждат до това, че полицаят, който стои на стража на закона, е пълен с вяра в парите, която Скимпъл може да разклати, като откаже предложената му банкнота, и по този начин да направи полицая неподходящ за детективска работа. Освен това, ако от страна на Скимпъл е осъдително да приеме банкнотата, много по-укорително е от страна на Бъкет да я предлага. „Но Скимпъл се стреми да уважава Бъкет; Скимпъл, въпреки че е малък човек, смята за необходимо да уважава Бъкет, за да поддържа обществения строй. Държавата иска настоятелно от него да се доверява на Бъкет. И той му се доверява. Това е всичко!"

В крайна сметка Естер характеризира доста точно Скимпъл:

„Настойникът и той охладняха един към друг главно поради случая с Джо, а също и защото мистър Скимпол (както по-късно научихме от Ада) пренебрегнал безчувствено молбите на настойника да не изнудва пари от Ричард. Големият му дълг към настойника не оказа влияние върху раздялата им. Мистър Скимпъл почина около пет години по-късно, оставяйки дневник, писма и различни автобиографични материали; всичко това беше публикувано и го изобрази като жертва на коварна интрига, която човечеството е замислило срещу едно невинно дете. Казват, че книгата била забавна, но когато я отворих веднъж, прочетох само едно изречение от нея, което случайно ми попадна под око и не продължих по-нататък. Ето изречението: „Джарндис, като почти всички, които познавам, е въплътено себелюбие.“ А в действителност Джарндис е най-превъзходният, най-добрият човек, каквито в цялата литература има безброй.

И така, нека обобщим. В полифоничната структура на книгата мистър Скимпъл се появява отначало като весело, добродушно, палаво, очарователно, искрено и невинно дете. Добросърдечният Джон Джарндис, който в някои отношения също е истинско дете, е заслепен и измамен от лъжливата детинска същност на Скимпъл. Под диктовката на Дикенс Естер описва Скимпъл по такъв начин, че да разкрие неговото плитко, но приятно остроумие и неговото евтино, но забавно обаяние; и скоро през това обаяние избива истинската грубост, безчувствие и нечистоплътност на този човек. Бидейки пародия на дете, той служи като прекрасен контраст с истинските деца, описани в книгата - малките помощници, които поемат задълженията на възрастните, децата, които играят трогателно ролята на настойници и се грижат за останалите. От голямо значение за вътрешното развитие на историята е срещата между Скимпъл и Джо; Скимпъл предава Джо, фалшивото дете предава истинското. Темата за Скимпъл съдържа пародия на птиците, затворени в клетка. Ричард, неуспелият ищец, наистина е птица в клетка. Скимпъл, който живее за негова сметка, е в най-добрия случай птица с часовников механизъм, в най-лошия - лешояд. И накрая, има почти неразвито съпоставяне с истинския лекар, Уудкорт, който използва знанията си, за да помага на хората, и Скимпъл, който отказва да практикува като лекар и само един път, когато се допитват до него, определя правилно треската на Джо като опасна , но съветва да го изгонят от къщи, което несъмнено го обрича на смърт.

(Следва)