петък, юли 31, 2015

A la guerre comme à la guerre

Оси си бяха направили гнездо в пощенската кутия, която отдавна не използваме.

Водехме мирно съвместно съществуване, осите не са толкова проклети, колкото ги мислят хората и и жилят само в три случая: ако застрашиш видимо гнездото им, ако ги притиснеш по някакъв начин (често това става на крана на чешмата, където прелитат да пият вода) и ако в бръснещия си полет влетят под широката ти лятна дрешка.

Точно това се случи с майка ми и две оси от пощенската кутия я ужилиха по гърба.

А на война като на война: прогоних осите с пушек, свалих кутията и унищожих гнездото.


Десет дена оттогава, а осите все още стоят по вратата, обикалят, търсят пощенската кутия, търсят си къщичката.


Тъжна история.

Прав е Уелингтън: след това да загубиш една война, най-жестокото нещо е да спечелиш една война…

четвъртък, юли 30, 2015

Русия – страна на прекършени съдби

Автор: Олег-Сандро Панфилов

Превод от руски: Павел Николов

В края на декември 1979 година небето над Душанбе бучеше – прелитаха стотици транспортни самолети, по улиците преминаваха с грохот танкове. Всички се бяха насочили към Афганистан, където съветското ръководство беше решило да повоюва за пореден път, наричайки новата авантюра „интернационален дълг“. Моята съседка Саида-апа, която беше погребала неотдавна еднокракия дядо Курбан, се вглеждаше в небето и сдавено нареждаше: „Пак ще има инвалиди по улиците, пак ще дойде мъка по къщите…“

Инвалидите се появиха, доста скоро. Понякога на улицата можеше да се видят инвалиди от две поколения – старец фронтовак от времето на Втората световна с патерици и млад момък „афганец“ с количка. Или обратното, всичко зависеше от настойчивостта на инвалидите, съумели да докажат своя героизъм и да постигнат поне някаква помощ от държавата. На фронтоваците от времето на Великата отечествена война им беше провървяло повече в това, че някога не са ги хванали и не са ги пратили на Соловки, или в някой друг „интернат“, където изпращаха инвалидите от целия Съветски съюз.

Наркомът на вътрешните работи Сергей Круглов докладвал на Хрушчов: „Никита Сергеевич, твърде много инвалиди просяци пътуват по влаковете. През 1951 г. година задържахме сто хиляди души, през 1952 г. – 156 хиляди души, през 1953 г. – 182 хиляди души“. Точна статистика няма, но около 70 процента от военните инвалиди са били без крака, без ръце, без очи. Част от тях са започнали да живеят от подаяния по различни причини, преди всичко семейни (жената не може да търпи вкъщи човек без доходи), 10 процента са станали професионални просяци, „изпаднали във временна нужда“ – още 20 процента. Очевидци разказват, че просто ловели инвалидите като бесни кучета по дворовете, по глухите улички, по железопътните гари – хора без ръце, без крака, окичени с ордени. Има един спомен: в Киев някой от генералите се застъпил за инвалидите, които качвали в товарни вагони. Просто ги залюлявали и ги хвърляли там, а те политали в товарните вагони, звънейки със своите бойни награди.

След всяка война се броят загубите – убити и ранени. На убитите се поставят паметници и монументи, за ранените най-често забравят. Те винаги са няколко пъти повече от убитите, наричат ги още с бездушното определение „санитарни загуби“. С други думи, живи са, но вече не са годни за война. Традиция на руската армия е да не се съобразява със загубите, затова цитираните по-долу цифри са жестока реалност. За сравнение: по време на Отечествената война през 1812 година при отбраната на град Смоленск армията на Багратион, наброяваща 15 000 саби и щикове, през 16 и 17 август, е понесла за 35 часа боеве загуби от ранени на брой около 6 000 души от личния състав. В зависимост от използваното оръжие съотношението на санитарните загуби превишава безвъзвратните загуби и това съотношение е приблизително следното: през Първата световна война 1914-1918 година – 4:1, през Втората световна война 1939-1945 година – 3:1.

Съветският съюз обичаше да воюва – дали заради неизбежността на разрухата, или от нежелание да предостави на всички работа и да им се осигури „светло бъдеще“, но да се обясни този нечовешки феномен е невъзможно. Страната на Съветите воюваше постоянно, с две-три години интервал, за да си поеме дъх. Воюваше отчаяно, без да обръща внимание на милионите човешки загуби, създавайки едновременно с това нов подвид на човека, на когото му харесва да воюва, да възпява мъртвите и да заплашва постоянно с възмездие враговете, които винаги се оказваха твърде много. В Съветския съюз беше създаден култ към мъртвите герои – с автомати, гранати, с танкистки шлемове или пилотки. На тези бронзови, каменни или просто бетонни фигури се отделяше пространство, за да може всеки съветски човек да изработи в себе си чувство за неизбежен дълг – да отиде и да загине.

За де се разбере мащабът на трагедията, в която постоянно живееше СССР, е необходимо да приведем данни от статистиката. Те не са пълни, отчасти са изопачени или просто са невъзстановими заради цензурата или изгубени документи, но изглеждат приблизително така.

Гражданската война, 1919-1923 година. Данни за ранените и инвалидите няма, но като имаме предвид правилото за съотношението, вероятно са били 7-8 милиона.

Съветско-полската война, 1919-1921 година. В Киевската операция през 1920 година Червената армия губи като убити, ранени и пленени 12 хиляди души. Във Варшавското сражение през 1920 година – 15-25 убити, ранени или безследно изчезнали.

Конфликтът на Китайско-Източната железопътна линия, 1929 година. 281 загинали и 729 ранени.

Боевете край езерото Хасан е река Туманная, 1938 година. В стълкновенията с японската армия – 865 загинали, 95 безследно изчезнали, 2752 ранени.

Въоръженият конфликт край река Халхин гол, 1939 година. Съветско-монголските войски губят 18,5 хиляди убити и ранени.

Полският поход на Червената армия, 1939 година. Загиват 1475 души и са ранени 3858 души.

Съветско-финландската война, 1939-1940 година. 126 875 убити и умрели по време на санитарната евакуация, сред които 16 292 умрели от рани и болести в болниците, 264 908 санитарни загуби.

Втората световна война, 1941-1945 година. Загуби на Съветската армия – 7 милиона загинали, в съотношение 3:1 – около 21 милиона ранени.

Съветско-японската война, 1945 година. Загинали 12 031 души, 24 425 – санитарни загуби.

Афганистан, 1979-1989 година. Загинали – 15 051 души, ранени – 53 753.

Освен в обявените войни и стълкновения Съветската армия и спецслужбите са участвали в многобройни военни операции, за които дълго време не се знаеше. Гражданската война в Китай, 1946-1950 година; бойните действия в Северна Корея, 1950-1953 година; бойните действия в Унгария, 1956 година; бойните действия в Лаос, 1960-1970 година; бойните действия в Алжир, 1962-1964 година; Карибската криза, 1962-1964 година; бойните действия в Чехословакия, 1968 година; бойните действия на остров Даманский, 1969 година; бойните действия в района на езерото Жаланашкол, 1969 година; бойните действия в Египет, 1962-1975 година; бойните действия в Йеменската арабска република, 1962-1969 година; бойните действия във Виетнам, 1961-1974 година; бойните действия в Сирия, 1967-1973 година; бойните действия в Мозамбик, 1967-1979 година; бойните действия в Камбоджа, 1970 година; бойните действия в Бангладеш, 1972-1973 година; бойните действия в Ангола, 1975-1979 година; бойните действия в Етиопия, 1977-1979 година; бойните действия в Сирия и Ливан, 1982 година. Точни данни за загубите в „необявените войни“ няма или са изопачени.

Съветските военни традиции са продължени и в новата Русия. За 24 години Русия инициира и участва във военните действия на всички така наречени сепаратистки войни – в Приднестровието, в Абхазия, „Южна Осетия“ и Карабах. От 1994 година – в две чеченски войни и в Дагестан, през 2008 година – в Грузия, от 2014 година – в Украйна. Списъкът на загиналите и ранените се попълва постоянно, превръщайки Русия в страна на инвалиди и вечно ридаещи семейства. Понякога изглежда, че населението през многото десетилетия многобройни войни отдавна е свикнало с необходимостта от загуби. Ако се обявяваше траур по всички загинали от оръжие, страната би се намирала в състояние на постоянна скръб.

Освен физическите недъзи – загуба на ръце и крака, очи, повредени вътрешни органи, огромно количество военни и до днес се намират в състояние на остро психическо разстройство. Специалистите отбелязват посттравматично стресово разстройство у ветераните от всички войни – състояние, наречено „виетнамски синдром“ или „афгански синдром“. Състоянието на депресия не е най-страшното нещо, което те преживяват, преследват ги спомени, кошмарни сънища, съпроводени от нервни сривове. И като следствие – алкохолизъм и престъпност. В самото начало на първата чеченска война много журналисти и експерти предупреждаваха властите за опасността от нов синдром – „чеченски“, но напразно. По улиците на руските градове се появиха нови инвалиди. Вече няма кой да бъде предупреждаван за „донбаски синдром“ – Путин не обръща внимание на каквито и да било увещания.

След 35 години в Киев си спомних отново за Саида-апа, когато видях на „Крешчатик“ млади мъже – с камуфлажно облекло и патерици. До тях вървяха млади красиви жени, които помагаха грижливо на своите съпрузи. Разликата между тях, защитниците на страната, и руските наемници е огромна. И бъдещето им ще бъде различно.

сряда, юли 29, 2015

Васил Биков

Превод от руски: Павел Николов

Мъжете, родени през първата половина на двадесетте години от миналото столетие, са наречени „убитото поколение“. Те понесоха върху себе си всичките бедствия на Великата отечествена война и до Победата доживяха малцина от тях. Писателят Василий (Васил) Биков е преживял изцяло всичките бедствия на военното време, той му принадлежеше и книгите му не са просто достоверен разказ за тези дни, те са и отражение на законите на истината и съвестта, на усъвършенстването на човешката душа сред нечовешките изпитания.

Васил Биков (Васіль Быкаў) е роден в беларуското село Бички (Витебска област). Той се появява на бял свят на 19 юни 1924 година в селско семейство и от ранното си детство рисува много добре. През 1939 година, като завършва непълтото средно училище [1] в село Кубличи, Васил се записва във Витебското художествено училище. Но не успява да учи дълго време за скулптор – през 1940 година студентските стипендии са отменени и за да може да се изхрани, младият човек продължава образованието си във ФЗО училище (2). През май 1941 година, след края на учебната година, Васил си взема изпитите за средно образование като външен ученик и отива да навести свои украински роднини. Войната го заварва на украинска земя. Юношата е мобилизиран за отбранителна дейност и отстъпва заедно с военните части до Белгород, където изостава от основната колона на инженерния батальон. Задържа го комендантски патрул и, заподозрян в шпионаж, Васил се намира няколко дена под арест. Биков разказва, че преди отстъплението от Белгород са били разстреляни всичките му другари по килия, а него го пожалил един възрастен пазач и го пуснал да избяга, като стрелял във въздуха. Биков тръгва пеш за Харков, където успява да се присъедини към своята отбранителна команда. Така, отстъпвайки заедно с войските, Васил стига до Саратовска област, където учи в железопътно училище. През 1942 година го призовават в армия и го изпращат в Саратовското пехотно училище, което завършва през 1943 година със звание младши лейтенант. Участва в боевете край Кривой рог, Знаменка и Александрия. В боя край Северинка (Кировградска област) Васил не бива смазан по чудо от немски танк, ранен е тежко и успява да се добере до санитарната част, докато в същото време неговият командир пише рапорт за смъртта му, поради което и до днес на братската могила край Северинка е отбелязано името на Биков. След лечение в болница бъдещият писател участва в Яш-Кишиневската операция, в боевете за Румъния и Унгария и завършва войната в Австрия, като получава орден „Червено знаме“. След демобилизирането си приз 1947 година работи в редакцията на „Гродненнска правда“ и публикува няколко разказа. През 1949 година е призован отново в армията и е демобилизиран окончателно едва през 1955 година, като достига до чин майор. Васил Биков се връща в „Гродневска правда“ и се заема сериозно с литературна дейност.

Причисляват творчеството на Биков, което разказва за видяното и преживяното от него по време на войната, към категорията „лейтенантска проза“, представена от имената на Бондарев и Нагибин. През 1959 година е напечатана първата повест на начинаещия писател със заглавие „Викът на жеравите“ („Жураўліны крык“), а издадената през 1961 година повест „Третата ракета“ („Трэцяя ракета“) му донася всесъюзна слава. Огромен успех има повестта „Алпийска балада“ („Альпійская балада“, 1963 г.), по която е снет филм, получил няколко награди. В „Алпийска балада“ Биков пръв от съветските писатели показва пленничеството като трагедия, а не като вина на героя, и се осмелява да опише любовните чувства между съветски войник и италианско момиче. Безкомпромисността и стремежа да се изобрази жестоката истина за войната характеризират повестта „Мъртвите не ги боли“ („Мёртвым не баліць“, 1965 г.), в която авторът описва реалистично войната така, както я е видял с очите си. Отказът от идеологическите щампи струва на Васил Владимирович скъпо – срещу писателя започва истинско гонение. Освен гневни статии във вестниците, жена му е извикана „за разговор“ в органите за сигурност, прозорците на жилището им са счупени, а по време на събрания Биков е порицаван и му подхвърлят „да се маха на запад“. Фронтовакът не отстъпва. Излязлата през 1970 година повест „Сотников“ („Сотнікаў“) разкрива с безпощадна откровеност темата за предателството и заставя хората да заговорят за таланта на Васил Владимирович. Той е избран за секретар на Гродненския отдел на Съюза на беларуските писатели. Събитие в литературния живот става всяка нова повест на Биков – удостоените с държавна награда „Обелиск“ („Абеліск“, 1971 г.) и „Да доживееш до разсъмване“ („Дажыць да світання“, 1974 г.), „Да отидеш и да не се върнеш“ („Пайсці і не вярнуцца“, 1978 г.), по която е създадена популярна пиеса. Нов поврат в творчеството на Биков става повестта „Знакът на бедата“ („Знак бяды“, 1982 г. ). Разказът за възрастни селяни, които живеят под немска окупация и избират да напуснат доброволно живота, литературните критици наричат най-антивоенното произведение на Биков. Темата за нравствения избор и за взаимоотношенията на човека и режима остава водеща в повестите „Кариерата“ („Кар'ер“, 1986 г.), „В мъглата“ („У тумане“, 1987 г.) и „Хайка“ („Аблава“, 1990 г.).

Деветдесетте години довеждат отново В. Биков до противопоставяне с властта. Още през 1988 година той е сред създателите на Беларуския народен фронт [3], след това оглавява беларуския ПЕН център. След събитията през есента на 1993 година Биков е сред подписалите знаменитото „Писмо на четиридесет и двамата“, с което се иска от Елцин да бъде преизбран Върховният съвет [4]. Когато А. Лукашенко печели президентските избори, писателят критикува не един път неговата политика. Прозата на Биков по това време продължава да е документално точна и безжалостна – „Обикни ме, войниче“ („Пакахай мяне, салдацік“), „Афганецът“ („Афганец“), „Вълча яма“ („Ваўчыная яма“). През 1997 година по покана на ПЕН центъра Васил Биков заминава за Финландия, след това живее в Германия и Чехия [5]. Най-значително произведения от този период е автобиографичната му книга „Дългият път до дома“ („Доўгая дарога дадому“, 2002 г.). През същата година на Биков е поставена страшна диагноза – рак на стомаха. Опериран е в пражка клиника, а през 2003 година, един месец преди смъртта си, се завръща в Беларус. Писателят, който според твърденията на критиците така и не се е върнал от войната, умира на паметната дата 22 юни. Погребан е в минското Източното гробище.

БЕЛЕЖКИ НА ПРЕВОДАЧА

------------------------------------

1. Общообразователно училище от 1 до 7 клас до 1958 година в бившия Съветски съюз.

2. Училище за фабрично-заводско обучение – професионално-техническо училище в Съветския съюз от 1940 до 1963 година.

3. Беларуският народен фронт „Възраждане“ (Беларускі народны фронт „Адраджэнне“) е обществено-политическо движение от края на 80-те и началото на 90-те години в Беларус, което се бори за преустройство на политическата система и национална независимост на страната.

4. Висш орган на държавната власт в Съветския съюз, а след това в Руската федерация до 1993 година.

5. Истинската причина да замине Васил Биков в чужбина са всъщност подновените нападки срещу него, този път заради критиките му към режима на Лукашенко.

вторник, юли 28, 2015

Сбъркана работа

Когато ви кажат, че у нас има хора, които правят това, което не им е Господ отредил, да му вярвате.

Аз съм нагледен пример.


Не само че съм с две леви ръце, ами и ме мързи, мързи, мързи (не случайно боядисвам седнал).

От такъв човек не само бояджия, ами и чеп за зеле не става...

понеделник, юли 27, 2015

„Спомени за войната“ – ПОСЛЕСЛОВИЕ

Автор: НИКОЛАЙ НИКОЛАЕВИЧ НИКУЛИН

Превод от руски: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

СПОМЕНИ ЗА ВОЙНАТА

Предишните части: ПРЕДИСЛОВИЕ, НАЧАЛОТО (1, 2), ПОГОСТЕ (1, 2), 311 СТРЕЛКОВА ДИВИЗИЯ, ВОЕННИ ДЕЛНИЦИ (1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20), БЕРЛИН. КРАЯТ НА ВОЙНАТА, СЛЕДВОЕННИ СЛУЧКИ (1, 2, 3, 4), 1978. ВЕТЕРАНИ. ПАМЕТНИ МЕСТА , ДРУГАТА СТРАНА

ПОСЛЕСЛОВИЕ

Този ръкопис беше създаден в основни линии през есента на 1975 година. В него бяха включени дневниците за боевете на 311 стрелкова дивизия, написани през 1943 година, и главата "Сън" - 1945 година. Още няколко незначителни подробности са добавени на различни места по-късно. А като цяло записките са дете на размразяването през шестдесетте години, когато бронята, която притискаше душите ни, започна за първи път да се пропуква. Те бяха плах израз на мислите и чувствата, които се трупаха дълго време в съзнанието ми. Написани не за читатели, а за мене, те бяха някаква вътрешна емиграция, протест срещу господстващото тогава и запазилото се днес урапатриотично изобразяване на войната.

Като прочетох ръкописа много години след неговата поява, бях поразен от мекотата, с която са изобразени военните събития. Ужасите на войната в него са загладени, най-чудовищните епизоди просто не са споменати. Много неща изглеждат доста по-мирно, отколкото през 1941-1945 година. Сега бих написал тези спомени по съвсем друг начин, без всякакви задръжки, по-безжалостно и по-правдиво, иначе казано - както беше в действителност. През 1975 година страхът смекчаваше перото ми. Възпитан от съветската военна дисциплина, която наказваше незабавно за всяка излишна дума, безжалостно и сурово, аз се ограничавах съзнателно и несъзнателно. Така сигурно е било винаги в миналото. Веднага след войната не можеше да се пише истината, след това се забравяше и участниците в сраженията отиваха в небитието. Оставаше само романтиката и новите поколения започваха всичко отначало...

Повечето книги за войната от съветските времена не излизат извън пределите, определени от "Кратък курс по история на ВКПб" [1]. Може би затова си приличат толкова, все едно са написани от един автор. Сега във военно-историческата литература се забелязва обрат към създаване на правдива картина на военните години и дори се очертава известна конфронтация между старото и новото. Със своите спомени аз съвсем не исках да се включа в тази борба, а само исках да повдигна мъничко завесата, скриваща тъмната страна на войната, и да надникна там с едно око.

Всестранният анализ на това, което е скрито там, не е по моите сили. За това е необходим човек, който познава абсолютно фактите и притежава могъщ интелект, професионалист, а не любител. Човек от мащаба на Солженицин, защото войната е не по-малко сложна, а може би е и по-сложна от ГУЛАГ.

В този ръкопис решавах само лични проблеми. Като се върнах от войната изранен, контузен и потиснат, не можах да се справя веднага с това. В тези времена нямаше понятие "виетнамски синдром" или "афгански синдром" и не ни лекуваха психолози. Всеки се спасяваше както можеше. Един пиеше водка, друг, изгубил по време на войната моралните си устои, ставаше бандит... Имаше и такива, които се биеха в гърдите с юмруци и искаха чистата истина. Тях ги откарваха бързо в ГУЛАГ за лечение... Сталин познаваше добре историята и помнеше, че Отечествената война през 1812 година е създала декабристите...

Аз се спасявах с работа и работа, но когато страшните сънища не ми даваха да живея, се опитвах да се освободя от тях, като изливах непоносимата сърдечна болка върху хартията. Разбира се, моите записки са до известна степен изповед на силно изплашено дете...

Почти три десетилетия не показвах този ръкопис на никого, като го смятах за лично моя работа. Съвсем наскоро дадох невнимателно на един познат да го прочете и това беше съдбоносна грешка: ръкописът заживя свой живот - тръгна от ръка на ръка. Не ми оставаше нищо друго освен да разреша публикуването му. И все пак смятам, че не трябваше да правя това: прекалено много мръсотия се оказа по неговите страници.

Войната е най-мръсното и отвратително явление в човешката дейност, което изкарва на повърхността цялата подлост от дълбините на нашето подсъзнание. По време на война за убийство на човек получаваме награда, а не наказание. Ние можем и сме длъжни да разрушаваме ценностите, създавани от човечеството столетия наред, да палим, да колим, да взривяваме. Войната превръща човека в злобно животно и убива, убива...

Най-страшното е, че хората не могат да живеят без война. Като приключат с една, веднага започват да готвят следваща. Векове наред човечеството е седяло върху буре с барут, а сега се премести върху атомна бомба. Страшно е да си помисли човек какво ще излезе от всичко това. Едно е ясно, няма да има кой да пише мемоари...

Между другото, моят ръкопис се превръща в книга.

Не ме съдете прекалено строго...

СПб., 2007

-------------------------------------

1. Учебник по история на Комунистическата партия на Съветския съюз. (Бел. прев.)

неделя, юли 26, 2015

„Спомени за войната“ – ДРУГАТА СТРАНА

Автор: НИКОЛАЙ НИКОЛАЕВИЧ НИКУЛИН

Превод от руски: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

СПОМЕНИ ЗА ВОЙНАТА

Предишните части: ПРЕДИСЛОВИЕ, НАЧАЛОТО (1, 2), ПОГОСТЕ (1, 2), 311 СТРЕЛКОВА ДИВИЗИЯ, ВОЕННИ ДЕЛНИЦИ (1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20), БЕРЛИН. КРАЯТ НА ВОЙНАТА, СЛЕДВОЕННИ СЛУЧКИ (1, 2, 3, 4), 1978. ВЕТЕРАНИ. ПАМЕТНИ МЕСТА

ДРУГАТА СТРАНА

Господин Ервин Х. се е запазил добре за своите петдесет и девет години. Времето само леко го е прегърбило и е посребрило главата му. Той е нисък, суховат, постоянно се усмихва, като показва прекрасните си изкуствени зъби. Жестовете му са отчетливи, енергични. Със силуета си и с навиците си прилича на малка хищна птица - на лешояд може би?.. Той е постоянно в движение, успява да върши много неща наведнъж: разговаря с мене, като подхвърля кратки фрази на подчинените си и дава разпореждания с портативния радиоприемник, който стои в малкото джобче на сакото му. С една дума, мъж на място! А аз си представям младия лейтенант Ервин Х. с каска, с бинокъл на гърдите, с ръчна картечница в ръцете, лежащ на ръба на изровен от снарядите окоп по Синявинските височини. Той също така ясно дава разпореждания. Разбират го от половин дума, действат точно, енергично, безпогрешно... И петима останали живи след артилерийския обстрел немци отблъскват атаката на един руски батальон, като го просват мъртъв пред своите позиции...

Да, господин Ервин Х. е бил там. Започнал през 1939 година като редови войник, покорил Франция, Полша, преминал със своя танк юга на Русия, завоювал Крим. Седем пъти бил раняван и го отличили с чин лейтенант.

- Аз не съм фашист - казва той, - нас ни принуждаваха, вас също.

След четвъртото раняване здравето не му позволявало да седи в танка. Новата длъжност - артилерийски разузнавач - била по-спокойна, но не по-малко интересна: да открива руските цели и да ги унищожава.

28-ма лекопехотна хамбургска дивизия, където доблестно воювал господин Ервин Х. в състава на армията на фелдмаршал Манщайн, който превзема Севастопол, идва през лятото на 1942 година край Ленинград със задача да овладее с решителен щурм града. Тогава за първи път видях знака на тази дивизия - изображение на крачещ пехотинец - върху каските на убитите немци.

Фелдмаршал фон Манщайн не превзе Ленинград, но неговата армия ликвидира нашия почти успял пробив към обсадения град в района южно от Синявино. Тогава, през август-септември на 1942-ра тук се водеха жестоки боеве и отново намери гибелта си нашата многострадална 2-ра армия. Обаче и на фон Манщайн почти не му останаха войски. През тези дни господин Ервин Х. се е озовал за първи път срещу мене. И по-късно, през 1943 година, се занимавахме с аналогични дела: стреляхме с оръдия и отблъсквахме с картечници атаките. През 1944 година мъчително, с цената на много жертви, като откъснахме господин Ервин Х. и неговите приятели от Ленинград, ги притиснахме към брега на Балтийски море в Курландия, в района на Либава [1], където те се съпротивляваха яростно, до капитулацията.

След войната господин Ервин Х. прекарал три години в Сибир в лесовъдните стопанства.

- Да, беше лошо. Мнозина умряха. Но аз оживях. Бях спортист и това ми помогна.

След това - връщане у дома, в родния Мюнхен, следване в Художествената академия и сега заема добър административен пост в баварската столица. Аз съм негов гост и той ме приема. Студено вежлив е, но във всеки негов поглед и във всяко движение усещам зле прикрито презрение. Ако не бяха служебните задължения, едва ли щеше да разговаря с мене. Историята на презрението на господин Х. към руснаците е в събитията от военните години. Той говори доста откровено за всичко.

- Що за странен народ? Наслахме край Синявино насип от трупове с височина два метра, а те все напират и напират под куршумите, катерейки се по мъртъвците, а ние все стреляме и стреляме, а те все напират и напират... А колко мръсни бяха пленниците! Сополиви момчета плачат, а хлябът в мешките им е отвратителен, не може да се яде!

- Господин Х. - казвам аз, като си спомням нашата ожесточена артилерийска подготовка през 1943 година, когато за два часа изсипахме върху немците стотици хиляди снаряди, - нямахте ли и вие загуби от нашия огън?

- Да, да - отговаря той, - барабанен огън (trommel feuer), това е ужасно, не можеш глава да вдигнеш! Нашите дивизии губеха шестдесет процента от състава си - говори уверено той, статистиката му е добре известна, - но останалите четиридесет процента отблъскваха всички руски атаки, като се отбраняваха в разрушените окопи и убиваха огромно количество настъпващи... А какво правеха вашите в Курландия? - продължава той. - Веднъж масите на руските войски тръгнаха в атака. Но бяха посрещнати от дружеския огън на картечници и противотанкови оръдия. Останалите живи започнаха да отстъпват назад. И тогава от руските окопи започнаха да стрелят десетки картечници и противотанкови оръдия. Виждахме как се мятат, загивайки, по неутралната зона тълпи ваши обезумели от ужас войници!

И по лицето на господин Ервин Х. виждам отвращение, смесено с удивление - чувства, които не са отслабили многото години, изминали от деня на тези паметни събития. Да, наистина, така беше. И не само в Курландия. И до ден днешен не ми се побира в съзнанието образа на някой генерал, който е планирал бездарно една операция, а когато тя се провали, дава в тъпата си злоба заповед на заградотрядите [2] да открият огън по своите, за да не отстъпват, гадовете!

Действията на заградотрядите са разбираеми в условията на всеобщо разложение, паника и бягство, както беше например край Сталинград, в началото на битката. Там с помощта на жестокостта успяхме да създадем ред. А и тази жестокост трудно може да бъде оправдана. Но да се използва в края на войната, преди капитулацията на врага! Каква чудовищна, азиатска глупост! И господин Ервин Х. ме презира откровено, свежда до необходимия минимум контактите си с мене, не ме изпраща на летището, като възлага това на шофьора на таксито. Но общуването с господин Ервин Х., меко казано, не ми доставя удоволствие. Нали отидох при него с открито сърце: заедно сме страдали, заедно сме се мъчили и умирали. А сега не виждам в него никакъв проблясък на интелект - само деловитост и енергия. Неприятни са ми неговата самоувереност и чувството му за превъзходство над всичко на света. Господин Ервин Х. е същият, какъвто е бил през четиридесетте години! Изпитанията са го закалили, без да са го научили на нищо. Какъв глупав идеалист съм бил тогава, през четиридесет и първа, край Погосте - смятах, че в немския окоп страда някакъв изтънчен интелектуалец, който е чел Гьоте и Шилер, слушал е Бетовен и Моцарт. А се оказва, че това е бил господин Ервин Х. Да, той не е научил нищо, останал си е същият, а аз? А аз започнах да разбирам и постепенно осъзнах защо червеноармейците безобразничеха в Германия през 1945 година. Те отмъщаваха на немците, които се държаха много по-зле на наша земя. Но може би още по-голяма омраза предизвикваха арогантността, наглостта и високомерието на много немски войници и особено офицери, които се бяха запазили даже и след войната.

Всеки път след кратка среща с господин Ервин Х. излизам с удоволствие от неговия кабинет и се потапям в атмосферата на сития и злачен град Мюнхен. Тук някога е започнал Хитлер, оттук са дошли много идеи, погубили милиони хора... Това е една от столиците на победената и разграбена по време на Втората световна война Германия. Сега Мюнхен се пука от благоденствие и благополучие. Улиците сияят от чистота, входовете са измити със сапунени съставки. Блестят огледални витрини, всеки ден старателно изтривани. И по витрините планини от стоки: облекло, мебели, ювелирни изделия, храна, парфюмерия, книги, картини, музикални инструменти, радиоапарати, фотоапарати - всичко, което душа ти иска, и всичко с отлично качество. Улицата е гигантска изложба на благополучието и процъфтяването. Изложба на стоки, които се представят обмислено, красиво, с вкус. Много талантливи глави са мислили над това съзерцание на собственото благополучие. Целта на тези, които са организирали изложбата - да подчинят и да притиснат минувача, - е безусловно решена по успешен начин. Едва след три дена свиквам с въздействието на витрините и блясъкът на изобилието ми омръзва. Сега може да ме удиви само нещо извънредно. Ето във въздуха летят някакви разноцветни балони - големи и малки, високо и ниско. Гледам - на балкона на втория етаж седи голяма плюшена мечка и пуска сапунени мехури. Оказва се, че е реклама на магазин за играчки. Ето идва грамадна талига с ябълки и дебела немкиня с пъстро национално облекло започва да ги раздава на минувачите. Така, даром - за реклама ли? Немците застават чинно на опашка и като показват с усмивка добре излъсканите си зъби, вземат по една-две ябълки. Нито блъсканица, нито шум.

Тълпата е охранена, сита, лъсната, излъчваща здраве и самодоволство. Много инвалиди - кой с патерица, кой с бастун. Те също са сити, добре гледани, а не полудели, пропили се. Един, без крака, ампутирани почти от кръста, влиза с колелото на своята удобна като кресло инвалидна количка в градинката и ме вика.

- Да ви прекарам през улицата ли?

- Не, само назад, данке.

Излиза от градинката, натиска копчето и количката му се носи по тротоара, като подминава отдръпващите се минувачи. Всичко е портативно, всичко е нагласено, всичко е електрифицирано. А аз си спомням Васка от 6-та бригада на морската пехота. Цялата бригада беше унищожена през четиридесет и първа, а Васка оцеля, но изгуби двата си крака. Той си направи сандък с четири лагера и събираше милостиня, като протягаше морската си фуражка. Състрадателните минувачи бързо я пълнеха с банкноти от една и три рубли. Тогава Васка се напиваше и с грохот, викове и свирене се врязваше в тълпата, като се обръщаше в движение ту с гръб, ту с хълбока напред. Това ставаше през петдесетте години на ъгъла на Невски проспект и улица "Желябов", до аптеката. Тъжно ми беше и срамно. Като влязох в аптеката, чух как аптекарката, красива и млада, вика милицията, за да махне смутителя. Нима не можеше да разбере, че Васка е дал младия си живот за нея, че не е изгоряла в някое гето само защото Васка не е пожалил краката си, а тези, които са били с него, главите си? След това Васка изчезна...

През тези години Родината-майка събра своите синове - героите инвалиди, които бяха дали своето здраве в името на Победата, и ги изпрати в резервати по далечни острови, за да не затъмняват красотата на столицата. Всички тихо умряха там.

А по сития и злачен град Мюнхен ходят тълпи сити и доволни жители, сред тях - измити, гледани и доволни инвалиди. Някой тогава, през четиридесет и първа, е хвърлил съдбоносната граната в краката на Васка. Имат много от всичко, но животът е напрегнат като натегната струна. Лицата на мъжете са като на обсебени: поставили са си някаква задача (каква, не зная) и я изпълняват неотклонно. Силен народ. Работят като зверове. Точно, прецизно, с познаване на работата, със съзнание за дълг. Смятат лошата работа за под своето достойнство. Не понасят безредието, небрежността. Често ще видиш уморени, пребледнели хора, които продължават да се трудят късно вечерта... Но са алчни и пресметливи безпределно. По улиците има много певци, музиканти. Чувства се, че много от тях са професионалисти, които не са си намерили работа. Пеят и свират прекрасно. Минувачите слушат, възхищават се... и не хвърлят нищо в шапката, лежаща пред музиканта.

Късно през нощта, когато вятърът гонеше мокрия сняг по опустялата, но сияеща със светлините си улица, чух звуци на флейта. Беше "Елиза" на Бетовен - мелодия, изтъкана от нежност. До един вход седеше музикант с тъмни очила, прегърбен, посинял от студа, а да него нещо шаваше. Видях загърнато с памучно одеяло малко кученце. Главата му лежеше предано върху коляното на стопанина му, а в погледа на черните му очи имаше почти човешка мъка, страдание и безнадеждна умора. По-нататък, под арката на градските врати, се беше настанила някаква компания от мръсни брадати младежи. Техните спътнички пиеха вино от големи бутилки, като седяха направо на тротоара. Всички викаха нещо, а кучетата им, също толкова мръсни, се зъбеха на подстриганите, сресани и чинни пудели и блондинки, които благопристойните граждани разхождаха. Какви са тези младежи? Не зная. Зад ъгъла към мене се приближи очарователно момиче на петнадесет години, прилично облечено и чистичко.

- Елате с мене, ще ви покажа хиляда и една нощ!

- Имай милост, момиче, мога да ти бъда дядо!

- Тогава ще ви бъде още по-интересно! Да вървим, татенце! (Vati)

До едно нощно кафене клатят дебелите си задници наркомани.

От ярко осветените, преливащи в цветовете на дъгата врати се носи оглушителна, ритмична музика. Това е зала с игрални автомати. Влизам. Тук има и морски бой, и лов на диви зверове, и автомобилни състезания, и просто рулетка. Всичко гърми и блести ярко. В ъгъла се натъквам на манекен - гола жена, направена със свръхестествена точност, като жива! Усмихната, тя ме кани с жест да вляза през една врата. А там, оказва се, има секс шоп. Пошлости във всякакъв вид: снимки, диапозитиви, списания, киноленти. Тук на прилична цена можеш да си купиш гумено надуваемо момиче, което умее и може всичко и което е снабдено с превключвател за 120 и 220 волта... Като пуснете една марка в дупката на един автомат, получавате пет минути цветна, озвучена порнография - суперсекс, с двама, с трима, с шестима, отгоре, отдолу, през главата и даже на мотоциклет. Остатъците от коса на главата ми се изправят, сърцето ми бие, става ми лошо и отвратително... и си спомням с уважение за нашата съветска власт, която за такива неща вкарва в затвора, без разговори и за дълго!

Излизам на улицата, гълтам чистия въздух. На противоположната страна - голяма старинна църква, съвсем наблизо, трябва само да се направят няколко крачки. Колко символично е това! Всичко в нашия живот се преплита - възвишено и низко, добро и зло, чисто и мръсно! Дърпам към себе си тежката врата за малка дръжка във вид на крилат ангел. Тишината и прохладата на катедралата ме обгръщат. Тук цари полумрак, има малко хора, те седят на скамейките, потънали в своите мисли. Някъде в безкрайната тъмна далечина, над олтара, гори ярко осветено Разпятие. То омагьосва, сваля от душата смътното безпокойство, което ме доведе тук, в обителта на Бога.

Вдясно от входа, в малък параклис греят ярко огънчета в стотици малки чинийки: немците ги слагат вместо свещи, като пускат монета в една касичка. Малко по-високо, в една ниша на стената има статуя на Божата майка. Успокоявам се. Църквата не е наша, но нашият Бог е един... Вземам една чинийка, запалвам я, и моето малко плахо огънче също проблясва заедно с другите, огънче на надеждата, на просветлението, на пречистването. Вдигам очи и виждам светлия лик на Богородица...

Помогни на нас, заблудените, Пречиста дево! Очисти ни от злото и успокой измъчените ни души...

-----------------------------------------

1. Днес градът се нарича Лиепая. (Бел. прев.)

2. Подразделения на НКВД, чиято задача е да стрелят (по принцип с картечници) по отстъпващите войници, за да ги върнат отново в атака. (Бел. прев.)

събота, юли 25, 2015

„Спомени за войната“ – 1978. ВЕТЕРАНИ. ПАМЕТНИ МЕСТА

Автор: НИКОЛАЙ НИКОЛАЕВИЧ НИКУЛИН

Превод от руски: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

СПОМЕНИ ЗА ВОЙНАТА

Предишните части: ПРЕДИСЛОВИЕ, НАЧАЛОТО (1, 2), ПОГОСТЕ (1, 2), 311 СТРЕЛКОВА ДИВИЗИЯ, ВОЕННИ ДЕЛНИЦИ (1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20), БЕРЛИН. КРАЯТ НА ВОЙНАТА, СЛЕДВОЕННИ СЛУЧКИ (1, 2, 3, 4)

1978. ВЕТЕРАНИ. ПАМЕТНИ МЕСТА

Минаха години. После десетилетия. Веднъж на третата страница на един ленинградски вестник видях малка обява: "Ще се състои среща на ветераните от 311 стрелкова дивизия"... Дали да не отида? Кои са тези ветерани? Кой е останал от над 200 хиляди души, които изгоряха по време на войната в тази дивизия? Не без вълнение отидох на мястото, където се провеждаше срещата.

Събраха се двадесет души. Всичките зарегистрирани, както разбрах, са около четиристотин, но в основни линии живеят в Киров, където се е формирала дивизията. В Ленинград има само малка част, четиридесет души. Разбира се, не познавах никого от тях.

Секретарят на ленинградската секция, Абрам Мойсеевич Шуб, симпатичен оплешивяващ мъж, назова някои от дошлите. Там бяха един полкови лекар, една санитарка, двама бивши старшини, вече доста възрастни, главният комсомолски работник на дивизията, който още не беше изгубил остротата на своите рисови очи. Имаше много интенданти, снабдители и други работници от тила. Всички имат на гърдите си орденски лентички, ордени и паметни значки. Само един беше без ордени, но той беше и без едно око, крака и ръце.

- Ти откъде си? - попитах аз.

- Пехотното разузнаване... - отвърна той.

Президиумът се възглавяваше от един подполковник с мундир, който висеше на него като чувал - последният началник щаб на дивизията. Главата му потрепваше леко, ръцете му се тресяха и барабаняха по повърхността на масата. Той слушаше речите и накрая сам взе думата:

- Аз, както виждате сами, другари, нищо вече не мога, но искам да ви приветствам и ви призовавам да изразим протест срещу действията на китайските военни срещу Виетнам! (точно в тези дни китайците бяха нападнали своя съсед).

Ние станахме и изразихме протест.

Абрам Мойсеевич Шуб произнесе радостни слова за нашата среща, а след това предложи на всички да разкажат по ред за себе си.

- А вие какъв бяхте в дивизията? - извиках аз.

- Сержант.

- А по длъжност?

- ...

- Все пак... Каква?

- Работех в Особения отдел [1].

След това започнаха дълго да разказват своите спомени старшините. Поведе се нескончаем спор за това през август или през юли унищожиха с бомбардировка една рота край Кириши. Събранието заплашваше да се проточи. Мъдрият и многоопитен Шуб благодари настоятелно на изказващите се, но тогава пожела да каже няколко думи един бивш редактор на дивизионния вестник - някакъв си полковник в оставка. Беше дошъл на събранието с изискан костюм, с жена си - гримирана блондинка с двадесет години по-млада от съпруга си. Неговото изказване беше откровено самохвалство: дълга фронтова биография. Излезе, че войната е била спечелена благодарение на него! А този човек никога не е бил на предната линия, не е чувал свиренето на куршумите и снарядите. Живял е на топло, бил е сит, сред уют, на петдесет километра от фронта, писал е статии, невъзможни за четене и използвани в най-добрия случай за самокрутки. След това той разказа, че е претърпял неотдавна сърдечна операция, лекувал се е в най-добрата клиника при наши лекари, но се кълне да бъде верен на 311 стрелкова дивизия! Квадратната му физиономия изразяваше абсолютна бездарност и непоколебима, тъпа упоритост, вяра в собствената изключителност. Та нали в следвоенните години даже не беше успял да напише спомени за дивизията - вероятно не е имало какво съществено да си спомни, а и задачата се е оказала не по силите му. Осъществи я бившият дивизионен фотограф - сержант Д. Онохин, един от малкото оцелели в дивизията от деня на нейното формиране до края на войната. Пазеха Онохин, за да има кой да прави снимки за партийните книжки, напълно необходими по време на войната.

Между другото главният редактор започна своето изказване отначало. Непоносимо беше да се слушат глупостите му и аз казах на гримираната блондинка:

- Много се развълнува вашият, да не получи сърдечен пристъп, успокойте го!

Блондинката и Шуб, който благодареше непрекъснато на полковника, го настаниха в едно кресло, дадоха му вода.

Мина много време. Шуб реши да приключваме, но тогава от само себе си започна общ разговор. Примерно такъв:

- А помниш ли, през януари на четиридесет и втора ядохме конско?

- Трябва да се разтрива с мас от язовец, мечото грозде също помага.

- Трябваше да ми дадат орден, но работата се закучи.

- А докато Сидоров ходеше за патрони и оръжие в тила, неговата ППЖ живееше с ПНШ-2 [2].

- Майор Свистунов беше убит не през четиридесет и втора, а през четиридесет и трета!

- А сега имам тристайно жилище.

- Аз, значи, ѝ казвам...

Събеседниците се зачервиха, гледаха се един друг с горящи очи, размахваха ръце, някои посегнаха за валидол. Това продължи доста дълго, после Шуб благодари на събралите се, помоли всеки да даде по три рубли за текущи ветерански нужди и ние се разотидохме, всеки по своите дела.

Като резултат от срещата получих срещу три рубли красива значка "Ветеран от Волховския фронт", напомняща ми орден на персийски шах от миналото столетие, и даром - значка "Ветеран от 311 стрелкова дивизия", представляваща звезда на фона на плат с шнурове, яркочервена, все едно я бяха потопили в кръв. Много подходяща за 311 стрелкова дивизия значка.

Имах на това събрание още една странна среща: там се оказа артилерийският началник, който изпрати през лятото на 1943 година нашето малко оръдие в минно поле, където благополучно се взривихме.

- Лъжеш! - каза ми той грубо. - Там всички загинаха!

Посочих му доказателства, факти, фамилии.

- Но ти няма как да си оживял! Там всички загинаха! - повтори той по-малко уверено. - Е, да вървим да пийнем!

Не отидох да пия с него.

По-късно се отзовах на една обява за среща на ветераните от гвардейската гаубична бригада, в която завърших войната. Но не ми се искаше да ходя повече по срещи и посетих секретаря на ленинградската секция индивидуално, в дома му. Това беше Б. Залегалер, много приятен възрастен човек, доцент в Селскостопанската академия. Той ме прие радушно, разказа ми всичко, което знаеше, а аз се опитвах да си спомня какъв беше по време на войната. И си спомних. Беше снабдител, караше от тила снаряди. Често по телефона се чуваше:

- Ей, Залегалер, твойта мама, къде залягаш?! Снаряди няма ли?..

Познати фамилии в тетрадката на Залегалер възродиха в паметта ми отдавна угаснали образи. Ванка Крамер. Залегалер ми каза, че е умрял неотдавна в Гатчина. Беше як момък с криминално минало. Веднъж в Шверин попаднах в неговата компания. Цяла нощ пляскахме карти.Горяха свещи, под тавана се виеше тютюнев дим. Тази първа и последна в моя живот игра ми донесе печалба: крава и панталони. Панталоните бяха черни, дълги. Очевидно ги беше носил двуметров немец. Наложи се да се отрежат отдолу десет сантиметра. Тези панталони ми помогнаха много през трудните студентски години. Носих ги два сезона, на третия отзад се протъркаха дупчици. Наложи се да използвам чудото на тогавашната съветска химия - лепилото "БФ" ("балтийски флот"). Направих всичко по правилата: намазах панталоните с лепило, сложих кръпките, прегладих ги с ютията. Образува се нещо твърдо като дъното на тиган, което тропаше силно по седалката, когато сядах на някой стол. След два дена тези втвърдени кръпки се изпокъсаха точно по краищата и изпаднаха, като направиха отзад на панталоните кръгли дупки.

А кравата Ванка Крамер откара на касапин. От нея се получи голямо количество вкусен салам, който ядяхме или разменяхме с немците за водка. Ванка Крамер създаде широки връзки с немските криминални и заедно с тях въртеше разни дела. Веднъж той и Баград Бежанов, красив грузинец, организираха игра на карти с немските приятели, която продължи три денонощия, след което немците останаха само по долни гащи, а всичките си неща докараха при нас с една количка. Какво да се прави! Играта си е игра! За Бежанов не помня почти нищо, освен това, че заболя три пъти от трипер и един път от сифилис - факти, които по онова време ми направиха силно впечатление.

Немската криминална компания се оправи бързо от разорението и продължи своята дейност. Веднъж ми потрябва спирт - взех една кутия от консерва, отидох в познатото мазе и намерих там нашите приятели заедно с някакви непознати хора. В стаята цареше безпорядък. Без да се замисля, се обърнах към единия от немците:

- Ей, камрад, давай шнапс!

Немецът ме погледна със сдържано отвращение:

- Нихтс шнапс. Их бин полицай!

Разбрах, че нашите приятели са загазили, а аз трябва да офейкам, докато не са ме подбрали. Немската полиция, току-що организирана и даже все още без униформи освен червените превръзки на ръкава, нямаше право да закача наши войници, но несъмнено беше свързана със съветската комендатура. Изчезнах за част от секундата и повече никога не видях немските бандюги. А си ги биваше! Единият нямаше пръсти на ръката си, другият беше с извадено око, на третия цялата цялата мутра му беше в белези. Вероятно и на фронта са се подвизавали.

Още една фамилия в тетрадката на Залегалер ми напомни нещо. Гвардейски старши сержант Бугаев. Той беше спортист с разряд и заедно с други проверени другари получи през последните военни дни деликатна задача от командването. Въпросът се състоеше в това, че в горите, в тила ни, останаха много различни хора, които не желаеха да се срещат със съветските органи. Там имаше есесовци и различни нацистки шефове, и влосовци, и наши дезертьори. Ловяха ги и ги затваряха, но мнозина все пак се промъкваха на Запад и минаваха отвъд Елба, в гостоприемните обятия на американците и англичаните. Нашето контраразузнаване намери начин "да неутрализира" тези хора. Врели и кипели момчета като Бугаев отиваха в гората, търсеха бегълците, присъединяваха се към тях, обяснявай, че също бягат на Запад, а след това през нощта, тихичко - с нож под ребрата - ликвидираха своите нови приятели. Да търсят кой е прав, кой е виновен, не им беше заповядано. След като бяга на Запад, значи е враг - с ножа и това е. Грешка няма да има. Казваха, че Бугаев изпълнил с чест своето поръчение...

Какво ме чака на срещата с ветераните от артилерийския полк, в който започнах войната? Тази среща все още предстои...

Като наблюдавах ветераните от своята част, а също така и всички други, с които ми се налагаше да се сблъсквам, открих, че повечето от тях са извънредно консервативни. За това има няколко причини. Първо, живи останаха в основни линии само тиловаци и офицери, не тези, които бяха изпращани в атака, а тези, които ги изпращаха. И политическите работници. Последните са сталинисти по същност и възпитание. Те просто не са в състояние да възприемат войната обективно. Тъпотията, усилена от склерозата, е станала непробиваема. А тези, които мислят нещо и преживяват станалото (и те не са малко), са завинаги травмирани от страх, не говорят излишни неща и си мълчат. Аз откривам този неунищожим страх и в себе си. В главата ми работи автоматичен ограничител, който не ми позволява да излизам извън определените рамки. И пиша тези редове с обичайния таен страх: зле ще си изпатя за това!

Връзките с ветераните предизвикаха у мене желанието да отида по бойните места. Как ли изглеждат сега? Малко повече от час пътуване с влака и под краката ми е перонът на Погосте. Грохотът от вагоните на електричката заглъхна в далечината. Неочаквана тишина се стовари върху мене. Синьо небе, слънцето свети, наоколо зеленее гора - и нито звук! Само замайващият аромат на горски треви и цветя изпълва въздуха. Железопътният насип - колко е нисък! А приличаше на планина, когато се налагаше да пълзим към него и да се прехвърляме през него лежешком, като змии, под куршумите и осколките, свирещи от всички страни. Тук-там в насипа се виждат останки от немските огневи точки, но трябва да се търсят специално в тревата. Всичко се е сринало, обрасло е, а гората се е приближила плътно, почти до релсите. Покрита е с храсти "долината на смъртта", претъпкана някога с трупове. Застилат я метличини и незабравки. А гората е все същата: малки трепетлики, елши, брезички, редки елхички - нискостеблена, обрасла с гъсти храсталаци. През гъсталака не може да се мине. Клони ти се навират в лицето, паяжина покрива очите, в ушите и под шапката се пъхат летящи кърлежи - отвратителна напаст. По мляскащата под краката земя пълзят змии. Да, опасно място е Погосте! Такова си беше останало и днес. Нашите землянки и гробове бяха изчезнали, но множество други, редуващи се със снарядни ями, ровове, канавки, се бяха запазили навсякъде. Да вървиш през такава гора е същинско мъчение: постоянно пропадаш някъде. Тук-там се среща изгнила дървена настилка - остатъци от стария път, който прокарахме през 1942 година. Но следи от канавката в железопътния насип, през която пътят водеше към Погосте, не намерих. А между другото това беше огромна яма, в която често се спасявахме от артилерийските обстрели. Веднъж, спомням си, седяхме там комфортно и омитахме двудневния неприкосновен продоволствен запас, който ни дадоха преди атаката - консерви, сухари, сланина. Простоватата гладна войнишка мъдрост учеше: трябва да се изяде всичко преди боя, иначе ще те убият и няма да опиташ!

Ето мостчето през рекичката Мга. Тук през 1943 година ме застигна жесток обстрел. Голямокалибрените снаряди избухваха един до друг, но аз успях да скоча в едно тясно окопче. Върху мене тежко се стовари дишащият със свирене гвардейски капитан Риженко, дълъг рус здравеняк. Аз бях малко или много свикнал с обстрелите, а той, рядко биващ на предната линия, се уплаши много. Почувствах как коленете на капитана подскачат нагоре-надолу. Беше това, което наричат "да ти заиграят капачките".

Капитан Риженко беше нашият замполит [3] и водеше сред нас възпитателна работа.

- Хайде, момчета, дайте да запеем! - казваше той и ние започвахме да пеем: "Слънце над гора изгрява, Ворошилов при нас идва", още за Галя, която била млада и която вързали "до един бор с плитките ѝ", и също "под планината гора" [4]. Пеехме също идейни частушки за стария неспособен съпруг. Капитан Риженко не водеше своята работа абстрактно, не говореше прекалено много за високи идеали. Той се пригаждаше към конкретните обстоятелства и неговите усилия биваха резултатни. Например, когато бяхме останали съвсем без дъх след шестдесет километра марш и падахме от умора, той каза:

- Хайде, момчета, слушайте сега!

Ние слушахме.

- Кое е това нещо, което, ако го имаше, нищо на света нямаше да има?

- Не знаем, другарю капитан! - казахме ние хорово, силно заинтригувани.

- Виждате ли височината? - той ни показа един хълм на около километър пред нас. - Да стигнем дотам и ще ви кажа.

Стигнахме, свлякохме се на земята почти като мъртви, хвърлихме от раменете си тежкото снаряжение и като събрахме дъх, попитахме:

- Кое е това нещо, другарю капитан?

- Ами онова място, откъдето се раждат децата, със зъби...

Тук някъде, до мостчето през Мга, дълго се търкаляше откъсната китка на ръка, бяла, като изкуствена, а там, петдесет метра по-нататък, на окастрения от снарядите ствол на едно дърво висеше обезобразен мъртвец, захвърлен горе от взривна вълна. Сега на това място даже пън няма - храсти и храсти. Някъде наблизо през зимата на четиридесет и втора влачих през железопътния насип волокуша с един ранен. Куршум беше пробил белия му дроб и при всяко вдишване от отверстието на раната излизаше въздух заедно с кървави мехури. Отвъд железопътната линия имаше улучени танкове и нашият тракторист храбро ги измъкваше, като ги прикачаше за трактора си, без обръща внимание на обстрела. Тези танкове минаваха през ремонт и отново ги пускаха в бой. Сега тук има само трева. И даже снарядни ями не се виждат. А там, по-далече, където е пътят за селцето Малукса, върху гладката повърхност на замръзналото блато лежеше нашият свален изтребител "Ишачок" [5]. Лежеше нагоре със ските, а убития летец закопахме в снега наблизо.

В село Погосте има десетина жалки къщички. Земята между тях, въпреки тридесетте и пет изминали години, все още носи следи от войната. Тя е като лице, проядено от шарка, със струпеи и гнойници, макар че зелената трева е смекчила картината. Окопите са обрасли с цветя, в ямите от землянките има вода. В тревата - намотки бодлива тел, от земята стърчат изгнили греди - остатъци от противотанкови заграждения, и бетонни укрепления. Тук-там се търкалят каски, доста много каучукови противогази и подметки от обувки с полуразложена кожа отгоре. Виждам в тревата черен телефонен кабел, който води към малко блато. Там тревата е по-гъста и в нея лежи едър скелет с каска и обувки, препасан с колан. Той държи до черепа си телефонна слушалка. Това са останките на свързочник, който е осъществявал връзка и ето вече тридесет и осем години изпълнява своя дълг. Скелети вече се срещат рядко, повече има разхвърлени кости - черепи, бедра, ребра, гръбнаци и прочее. Намират се навсякъде. Особено там, където са разровили за нещо земята: минал е трактор, копали са канавка, поправяли са пътя. А над всичко буйно цъфти гората, изпълвайки въздуха със своите аромати.

Попресъхналата рекичка Мга се губи в гъсталаците. Почти не се вижда. Само на едно място чух ромолене и вниманието ми привлече бент, преграждащ течението на водата. Оказа се, че е стопанство на бобри, които вече след войната бяха дошли по тукашните диви места. Именно до тази рекичка строяхме през 1943 година втората укрепителна линия. Поставяхме бетонни покрития, копаехме окопи, като постоянно се натъквахме на плитко заровени мъртъвци. Сега от тези съоръжения не е останало нищо... А тук ходех в гъсталаците от блатна трева, като търсех сочни, дебели стебла и ги ядях. Животинският инстинкт ми подсказваше какво става за ядене, какво не. Ужасно ми се искаше да ям... А тук, в малък овраг, седеше възрастният сибиряк Кабин, бивш учител, и вареше в канчето огромни гъби, бели, с черни ресни, приличащи на източни минарета. Реших, че това са мухоморки и уплашено разубеждавах Кабин да не осъществява смъртоносния си, както ми се струваше, замисъл. Като ме гледаше спокойно през очилата в жълти рамки, омотани с тел, Кабин ме успокояваше: "Не ги ям за първи път, а и съм гладен!" Но в същия момент започнаха да се взривяват патрони, попаднали в огъня, и варивото хвръкна във въздуха, като ни обсипа с горещи пръски. Кабин запали ядосано лулата си... Много години след войната видях тези гъби край Ленинград, на вилата на един академик. Казаха ми, че са напълно ядливи, само че трябва да се варят дълго време, и се наричат "Фалус", а на руски - "висюлька обыкновенная" [6].

Някъде тук, в блатото, се намираше дървената къщичка на нашия батальонен командир. Веднъж на разсъмване стоях наблизо на пост с автомат в ръцете. В предутренната мъгла от къщичката изскочи девича фигурка, подобна на сянка, и изчезна в гъсталаците. Това беше красиво, като в приказка, и остана задълго в паметта ми.

Минаха много десетилетия. Вече като старец попаднах в ленинградската болница за инвалиди от войната - долина на скръбта, където отвеждат да умрат остарелите герои. Там срещнах един куц инвалид, който някога беше фелдшер в нашата дивизия. Потопихме се в спомени и аз му описах моето нощно видение. Оказа се, че той познава и нашия комбат [7], капитан Подгорни, и неговата възлюбена, сестричката от медсанбата [8]. Съдбата им беше странна. През 1941 година край Погосте Подгорни беше сержант. Той единствен остана жив от целия батальон, получи повишение и стана лейтенант. През 1943-та беше капитан, а през 1944-та все пак го убиха. А дамата на неговото сърце се оказа притежателка на странна и страшна сила. Тя беше красива, ухажваха я, но щом се стигнеше до близки отношения, нейният избраник загиваше. Четвъртият, без да се смята Подгорни, неин кавалер загина от случаен снаряд, когато войната практически беше завършила и вече нямаше боеве.

Изграждането на укрепленията в нашия участък от Мга ръководеше ротния старшина. Среден на ръст, добре сложен, мургав, чернокос, той се отличаваше с бързина на реакциите, трезв ум и точност на движенията. Не беше от тези старшини, които само отговарят за продуктите и живеят около кухнята. Най-малко от всичко се занимаваше с уреждане на своите неща и съвсем не се стремеше да угажда на началството. Рядко съм виждал по време на войната хора, които така много да работят за обща полза, понякога в ущърб на себе си и без никога да афишират своите добродетели. За него се носеха легенди. По време на немското настъпление през есента на 1941 година, когато немците искаха да сломят окончателно нашата съпротива източно от Ленинград, бил направен обичаен за тези времена пропуск: войските заели фланговете, а стратегическата позиция в центъра на отбраната останала отворена. Давайки заповед от дълбокия тил по карта, генералите объркали нещо, или не са мислили достатъчно, или са действали през куп за грош. Какво става на предната линия, явно имали слаба представа. А там един отряд с бронетранспортьор тръгнал право по шосето към незащитената позиция. Старшината случайно се оказал наблизо. Като хвърлил поглед на ставащото, той веднага преценил положението: дори немците да се промъкнат там и с незначителни сили, ще започне да пука цялата наша отбрана, ще се взриви целият фронт! Не чакал заповеди от началството, разбирайки, че в разговори и протакане ще минат часове, и започнал да действа сам. Като събрал набързо всички оказали се под ръката му войници и взел леко ранените, той ги наредил в окопите край шосето, спрял една пожарна, озовала се по някаква причина там, преградил с нея пътя, а пожарникарите също мобилизирал за отбраната. Задържал и пътуващи през гората артилеристи с две леки оръдия. С други думи, организирал група за отблъскване на немската атака и запушил дупката по шосето, появила се заради нечий идиотизъм. Групата защитавала позицията два часа, докато началството се осъзнало и изпратило там един батальон. Старшината собственоръчно подпалил с противотанкова пушка вражеския бронетранспортьор. Фронтът на това място се стабилизирал за дълго. Всъщност този малък бой имал не просто тактическо значение: той предотвратил пробива на фронта и, мисля си, в крайна сметка е помогнал за проваляне на немския опит да се превземе Ленинград. А старшината, като си свършил работата, се отдръпнал скромно встрани, като се върнал към обичайните си задължения, без да претендира нито за награди, нито за слава. Никой даже не си спомнил за човека, поправил грешката на голямото началство. От самия старшина никога не съм чувал нито звук за този епизод...

С войниците на пръв поглед беше строг, не сантименталничеше, но както разбрах по-късно, това беше единствено правилния във военно време начин на общуване, зад който се криеше истинска грижа за хората. Старшината имаше много опит, умееше да открива най-добрите продукти в тиловите складове, умееше да доставя всичко, което можеше тогава да се намери, и не подбираше средствата. Но това се правеше за обща полза, с рядка, учудваща ме безкористност.

За всеки житейски случай нашият старшина имаше свой афоризъм, понякога хапещ и солен, но винаги попадащ точно на място. Тези афоризми запомнихме завинаги... Неотдавна ми попадна следвоенната книжка "Войнишки пословици и поговорки". Тя започваше примерно със следното: "Офицера уважавай, да работиш ставай". Старшината беше далече от официалния фолклор. Като виждаше например как една чоплим земята с лопатите, той казваше: "Ядат ли, се потят, работят ли, замръзват!" А когато нашето време за цигара с дрямка се проточваше цели часове, старшината питаше: "Пак ли, братя, си клатите ...?" Или: "Стига сте си драпали ......!" Веднъж, през зимата, когато, замръзвайки и с вдигнати заради вятъра яки, ровехме с лостове замръзналата земя, старшината изкомандва: "Хайде, сваляйте шинелите! По долни гащи женитба не става, с шинел работа не се върши!" - и сам взе един лост. Веднъж немците ни отрязаха от снабдителните бази. Седяхме в гората зад Погосте, без да сме яли три дена. Старшината, свикнал да върши всичко сам, отиде за продукти. Губи се две денонощия, върна се мрачен, почернял, брадясал.

- Какво, другарю старшина, донесохте ли за лапане?

- Да, донесох. Уши!

- Какви уши?

- От онова ви място уши! - каза злостно старшината.

Такива поговорки имаше безчет.

Той беше мъдър, гледаше здраво на живота, не се оплакваше от несправедливостите, не разсъждаваше за подлостта, небрежността и безпорядъка, а се стараеше да ги поправя с дела. Когато веднъж в окопа се опитах да го заговоря за безобразията, които ставаха наоколо, той отбеляза кратко, като се оглеждаше многозначително наоколо: "Не подскачай!"

Много добрини направи нашият старшина, често рискувайки главата си. Много живота спаси, поправи много идиотски грешки, от които се състоеше войната. Мисля, че ние в края на краищата победихме именно благодарение на такива хора. Бяха малко, но на тях се крепеше всичко. Той беше забележителен човек и за него си струва да се напише книга. Много ми се иска да зная дали е успял да преживее войната. Едва ли. Не беше свикнал да се крие зад чужд гръб...

През лятото на четиридесет и трета година живяхме известно време близо до рекичката Мга в една яма, като бяхме разпънали върху нея една плащ палатка. Не успях да открия това място, макар че си имаше характерен белег: редом с голямата яма, където спяха осем души - пехотното отделение, което командвах - имаше малка, за двама. В нея изолирахме нашите психари. Казваха се Кедрус и Качкалда. Яки красиви момци, на по тридесет години. Два метра в раменете, с широки бедра, месести даже в гладни времена. Едри физиономии, дебели шии. Двамата бяха много твърдоглави, потресаващо лениви, обичаха да похапнат и да поспях. Бяха гласовити и често пееха. "Защо не съм сокол, защо не летя!", "Гледам аз небето..." или "О, Днепър, Днепър!.." [9] Но първия се напикаваше, а значи напикаваше и съседа си, когато спят заедно. От него винаги се носеше невъобразима воня, защото нямаше с какво да се преоблича. А другият страшно викаше, виеше, хъркаше на сън, махаше с ръце и съседите му по землянка страдаха много от това. Когато веднъж разби до кръв носа на мирно спящия Пашка Проничов, войниците решиха да направят за психарите отделно купе. Това разделение на жилищната площ продължи до края, иначе казано - до боевете край Тортолово, където моето отделение престана да съществува.

Качкалда започна да вика на сън от първите си дни на фронта, защото веднага попадна в една весела бъркотия. Същия ден или по-точно същата нощ моето отделение беше изпратено да прикрива сапьорите, които разминирваха проходи за разузнавачите в неутралната зона, някъде тук, край Погосте. Казах на ротния командир, че не трябва да вземам новобранци, защото нямат опит, но получих отговор: "Ами нека да придобият опит!" Качкалда се оказа с нас. Изпълзяхме в неутралната зона, почти до немските окопи, залегнахме в тъмнината, вслушвайки се в шумовете, готови да открием огън, ако сапьорите бъдат открити. Сапьорите търсеха мини с шишове, изкопаваха ги и ги обезвреждаха. Скапана работа, натиснеш нещо по грешка и - здрасти! Веднага ще се озовеш в рая! Но момчетата бяха опитни, работеха умело, тихо, така, че до нас не достигаше никакъв звук, все едно не ставаше нищо. Чуваше се хлопане от немския окоп и приглушен гърлен говор. Рядко хансовците пускаха ракети, тогава завирахме носове в земята, замирахме и на предната линия всичко затихваше. Периодично тракаше немска картечница: дежурещите в окопа немци бяха длъжни да стрелят през нощта определен брой пъти в наша посока - така, за всеки случай. Такъв ред имаше и при нас.

Минаха два-три часа. Всичко беше спокойно. Работата беше към края си. И изведнъж се разнесе сърцераздирателен вопъл: "Яааайдата ми откъсна!!! Яааайцата ми откъснааа!" Оказа се, че Качкалда, на когото му омръзнало да лежи, станал и започнал да се разхожда по предната линия, рискувайки да настъпи някоя мина. Случаен куршум му попаднал между краката. Вместо да пълзи тихо към тила и да се притаи в някое укритие, той започна да вика и да подскача. Немците, които бяха на една ръка разстояние, моментално откриха стрелба и окичиха небето с осветителни ракети. Някой от войниците свали Качкалда с юмручен удар на земята и заедно със сапьорите започнахме да пълзим бавно назад, като стреляхме към немците. Влачеха Качкалда за яката. Немците започнаха да стрелят с оръдия и минохвъргачки. Резултат - двама ранени и провалена операция. За разузнаване на другия ден нямаше защо да се мисли. Началството бушуваше. Ротният командир получи мъмрене. Мене ме помилваха, като си спомниха моите възражения преди операцията. Но най-учудващото е, че Качкалда и с куршум между краката беше останал съвсем цял! Куршумът беше подминал всички отговорни части, като беше засегнал само кожата. Даже не го изпратиха в санитарната част... Всички ние, и сапьорите, и началството, ругаехме Качкалда безпощадно, но на него му беше все тая. Уплахата му обаче остана: резултат от нея бяха нощни кошмари и нашият герой започна да вика нощно време, тормозейки съседите си.

До зданията на гара Погосте имаше преди няколко гроба, някои даже с обозначени имена и звания на загиналите. Това бяха редки изключения - гробове на малцина, чиито тела бяха успели да измъкнат от огъня и да ги погребат. Нямаше кога и нямаше кой да се занимава с такива неща през 1941 и 1942 година. Но сега не намерих нищо. Старецът, който събираше гъби до железопътния насип, каза, че гробовете са пренесени в съседната гара Малукса и там е изградено нещо като мемориал. Това направили местните жители по тяхна инициатива с оскъдни средства, отделени от совхозите и леспромхозите [10]. Тежко било на руския човек да гледа множеството мъртъвци, които се търкаляли тук и там.

Мемориалът в Малукса е малък: в центъра му има каменен обелиск и няколко гранитни плочи с имената на тези, които са успели да открият. Има още триста-четиристотин овални емайлирани портрета, донесени от роднините на убитите. Сред тях намерих няколко познати лица и няколко имена. На гробището бяха погребали общо 20 хиляди. Мисля, че това е една двадесета част от загиналите край Погосте и неговите околности. Правели в Мга ковчези, слагали в тях костите на куп и ги погребвали. До ден днешен пионерите носят скелети и попълват гробището. В самото Погосте обаче няма никакъв знак за случилата се там трагедия.

През 90-те години мемориалът в Малукса беше реконструиран със средства на Министерството на отбраната и сега там, казват, са събрани останките на 60 хиляди войници от околностите на Погосте. (Погосте се намира на дванадесет километра от Малукса!) Ветерани ми разказаха, че инициатор за реконструкцията бил министърът на отбраната Язов, който воювал край Погосте, където бил ранен. Там загинал баща му.

Този мемориал, в който са вложени много средства, съвсем не е безупречен от архитектурна гледна точка: струпване на бетон, гранитни късове, лежаща на земята гигантска звезда - всичко е изпълнено в традициите на предшестващата епоха. Поразяват няколкото десетки хиляди фамилии, изсечени върху металните и каменните плочи, които покриват изцяло мемориала. Но се оказа, че в повечето случаи тези фамилии не съответстват на фамилиите на погребаните войници, а просто са взети от архивите. Но и това е добре. Все пак е някакъв спомен, макар че останките на споменатите в списъците лежат някъде в гората. Не намерих там нито една фамилия на десетките убити в погостинския чувал, които погребах сам. А неотдавна по радиото съобщиха, че металните плочи с фамилиите, които се намират в Малуксинския мемориал, са свалени и предадени за скрап от някакви мерзавци.

Разхождайки се в гората край Малукса, открих позиция на немска минохвъргачна батарея. Намирала се е в дълбоки изкопи, за връзка между които са служели дървени пътечки с малки перила от неотдялани брезички. Със също такива брезички е бил направен клозет с комфортна седалка - немците навсякъде се настаняваха с максимални удобства. Още по-приспособен и уютен вид имаше тиловата база на някакъв немски полк. На горски хълм, под вековни борове, сред бял еленов мъх са бившите землянки. Отделно къщички за офицерите. Столова, маси за хранене, клуб. Обикновено два немски полка от състава на дивизията се намираха на предната линия, а третият почиваше в подобна база, стягаше редиците си, къпеше се в банята. След това полковете се сменяха. А ние дълго и безсмислено гниехме в окопите. В тила връщаха само съвсем обезкървените части, от които е останал само номерът.

Спомних си разказа на нашите разузнавачи за една такава горска база. Събрали в немския тил важни сведения и се връщали назад, когато се натъкнали на спящ немски лагер. Решили да погледнат какво има в крайната къщичка и като изчакали, когато немските патрули се отдалечили, стигнали до нея пълзешком. Оказало се, че там живеят руски курви, а къщичката е полкови бордей. Храбрите разузнавачи не изгубили присъствие на духа и започнали да се запознават с момичетата. Това ги погубило. Една от обитателките на дома успяла да съобщи на немците за произшествието. Започнал бой и жив се измъкнал само старшината, който, губейки кръв, се добрал до своите и разказал на началството какво се е случило... Може би тук, именно в тази борова гора са станали тези толкова паметни събития!

Намирайки се през 1942-1943 година край Синявино, Гайталово и Тортолово, нямах ясна представа къде се намират тези места по отношение на Ленинград. А когато през 1946 година ми се наложи да пътувам за Мурманск, видях от прозореца на вагона познатото мостче на река Назия, откъдето започваше нашият окоп. Направо от влака се виждаха стотици сразени танкове, снарядни ями и окопи: тортоловските хълмове са непосредствено до железопътния насип. Пет години след войната там изобщо не растеше трева. Хилавите храсти умираха, едва появили се над отровената от взривовете земя. Тогава всичко все още лежеше на мястото си: мини, снаряди, унищожени оръдия, трупове, картечници, автомати. На сто метра от железопътното платно бяха застинали два блъснали се челно танка: наш и немски. Около тях - трупове, наши и немски, дръжки от взривили се гранати и цели гранати. Винтовки, купища гилзи. С една дума, следи от ожесточен бой. По-нататък видях няколко десетки ръждиви танка - обиколени от хиляди трупове, очевидно танкова бригада. Като огледах местността, разбрах, че немците са пуснали настъпващите в чувал, а след това са ги избили от околните хълмове. Не трябваше да си професионален военен, за да разбереш идиотската безсмисленост на нашата атака. По-късно разговарях с един случаен спътник във влака, подполковник от сапьорна част, която в продължение на десет или дванадесет години се занимавала с разминирването на тези места. Той ми разказа с болка за многобройните следи от подобни сражения. Воювахме глупаво, разточително, бездарно, непрофесионално. Позволявахме на немците да ни убиват и да ни убиват безкрайно.

Подполковникът говореше за изобилието от мини, които с годините не само не са изгубили своята сила, а напротив - станали са още по-чувствителни: взривяват се при най-малко докосване. В Мга има цяло гробище на загинали след войната сапьори. Планове на минните полета не са се запазили. Минираха и немците, и нашите, отстъпвайки и настъпвайки. Образува се нещо като торта на пластове, натъпкана с взривни приспособления. А снарядите, които са навсякъде милиони, понякога цели складове, са също опасни. Множество хора, особено деца от околните села, станаха жертва на тази адска кухня. На мястото, където някога беше село Вороново, имаше през петдесетте години гроб с надпис: "Тук е погребано семейство... загинало от мина сред пепелището на своя дом". Сега този гроб го няма и всичко е забравено.

През 1978 година, когато бях за последен път по тези места, земята вече беше очистена от метала. Хълмовете бяха обрасли с гора, гъста, непроходима. Но все пак следите от войната тук се оказаха повече от тези в Погосте. Там блатото бързо покри снарядните ями, а тук, върху пясъчната местност, те все още са дълбоки. Освен това размахът на боевете тук беше по-силен отколкото в Погосте. През 1942-1943 година артилерийският огън и авиационните бомбардировки достигнаха невиждана сила. Затова снарядните ями тук са чудовищни - колкото цяла къща, и окопите са по-дълбоки: създава се впечатление, че местността е осакатена от вулканични катаклизми! И това тридесет и осем години след събитията! И костите, каските, противогазите, войнишките обувки тук са повече отколкото в Погосте.

На самия връх на хълма край село Тортолово, в плитка яма - скелет с портупей и контешки шпори. Очевидно останки на кадрови офицер, погребан тук. Гробът е съвсем плитък, погребвали са го набързо, през зимата. А наблизо - друг гроб с кръст (наистина, вече изгнил) и надпис: "На това място немците убиха през 1942 година семейство..." - изброени са бащата, майката и три деца. За гроба очевидно се грижат роднини или съселяни. Всеки такъв гроб крие човешки съдби, трагедията на много живота, смачкани от войната...

Северно от селището Апраскин пост, където днес се намират многобройните вили на ленинградските градинари, някога имаше естонски села. През войната естонците стреляха в гърба ни и убиваха войниците от 2-ра ударна армия, обкръжена по тези места. Тук имаше особено много следи от войната. През петдесетте години намерих по пътя, който вървеше под линията на високото напрежение, разбитите оръдия и трактори на един от дивизионите на нашия полк, попаднал в обкръжение. Унищожи ги авиацията.

Преди три години гората по тези места беше изкоренена. Дойдоха булдозери, трактори, изравниха местността. На се наложи да спрат работа при Чорна речка - там, където завърши гибелта на 2-ра ударна.

Един булдозерист ми каза, че се взривили една след друга три машини заедно с механиците.

- Да се копае земята тук е страшно - каза той, - във всяка кофа на багера задължително се оказват няколко скелета...

Гайталово и Тортолово се намираха някога северно от железопътната линия Ленинград-Волховстрой. На юг имаше не по-малко паметни за мене места: Порече и Вороново [11]. От гара Апраскин пост сред блатата на юг води път. Той лежи на висок пясъчен насип, който бил издигнат през тридесетте години от затворници за теснолинейна железопътна линия: тук възнамерявали да карат торф от блатните торфени находища, но както често става у нас, се отказали от проекта, а пътят останал. И насипът. Немците го използваха за отбрана. Много наши войници изгубиха живота си в боевете за този насип.

Седем километра по пътя и попадаш в местата, където някога се намираха Порече и Вороново. Няколко стотици къщи, църква, мелница, три почивни дома, богато, уредено стопанство... Всичко е пометено от войната. Няма никаква следа от жилища. Може да се намери само гробището, на което и след войната някогашните жители носят своите роднини. Макар и след смъртта, но на родна земя! Няма следа от голямата могила в южната част на Вороново, където немците разстреляха през 1941 година няколко стотици военнопленници. За това също е забравено. Нали триста души са капка в морето в сравнение със загиналите тук корпуси.

Дори сега тези места поразяват с красотата си. Излизаш от гъстата висока гора на брега на реката, а зад нея зеленее широтата на полетата. Цъфти люляк в някогашните градинки. По ръба на окопите, където се лееше кръв, горят червените цветове на шипките. Градините, където толкова пъти се предпиремаха безуспешни атаки и където паднаха нашите полкове, са обрасли с копорски чай. Червено поле на фона на зелена гора и синьо небе. Красота! И се диша леко. Въздухът, пречистен над просторите на близката Ладога, е свеж и прозрачен. В овраг със стръмни варовикови стени ромоли рекичката Назия, както ромолеше някога през войната. Но торфената вода в нея сега има цвят на кафе, а аз я помня червена от кръв. Да се преодолее този овраг беше тежка задача и тук лежаха камари от трупове.

Галериите в бреговете на реката, където първо немците, а след това ние се криехме от куршумите и осколките, са се срутили. От почивния дом, който щурмувахме повече от месец, като дадохме в жертва няколко дивизии, няма и следа. Каменният мост на реката е взривен. Само дупки, окопи, гигантски снарядни ями и кости, кости, кости, кости навсякъде. Ето една поляна, покрита с калуна. В една яма - скелет. Между ребрата му расте красавец, червеноглава гъба. Голяма, месеста - нали мястото е наторено!

И пак, като погледнеш някогашните отбранителни линии на немците, техните опорни точки по хълмовете, започваш да си мислиш за глупавата бездарна организация на нашите атаки. Челно срещу картечниците! Артилерийска подготовка в по-голямата си част на празно място, тъп шаблон при настъпленията. Резултат - предвижване на сто, двеста, триста метра за сметка на гибелта на цели дивизии и на стотици танкове. А по-нататък всичко отначало: още по-укрепена немска позиция, заета от свежи войски, и пак планини от трупове. При това изглежда немците си представяха по-добре от нашето началство хода на операциите и резултатите от тях. Ето така воювахме тук от 1941 до 1944 година. Никакви особено мощни укрепления на немските позиции не открих. Всичко беше направено от пръст и дърво, почти нямаше бетон. Но немците бяха толкова добре обмислили и преценили всичко, че нашите грандиозни усилия се превръщаха в прах, в трупове. Наистина, най-добрите немски кадрови дивизии загинаха тук, но на каква цена! Виждаш полето, покрито с кости, и си спомняш как по фронтовите пътища вървяха полкове след полкове, дивизии след дивизии, танкове, оръдия, каруци - всички напред. А назад само ранени, пеша, на талиги, на волокуши и на носилки. Ето тези поля край Вороново, Порече, Тортолово, Гайталово и железопътната линия край Погосте бяха бездната, в която изчезваше, превръщана в мъртъвци, силата, която изглеждаше толкова страшна. Така и не успяхме да разбием немците по тези места: те отстъпиха оттук сами, когато получиха удар по физиономията на други участъци от фронта.

Сега рядко ще срещнеш по тези места хора. Само в сезона на гъбите тук се стичат тълпи гъбари. Те замърсяват гората с мръсни хартии, целофанови пакети, празни бутилки, консервни кутии. Палят огньове, предизвикват пожари. На всички им е безразлично какви са тези места, никой нищо не знае за водените тук смъртоносни боеве. Юноши изкопават от земята човешки кости в търсене на златни зъби, хулигани изгарят и чупят дървените паметници, тук-там поставени от останали живи фронтоваци. На тортоловските хълмове се наложи да сложат стоманен лист и да прогорят в него номерата на загиналите там дивизии, за да може този знак да оцелее някак си. Край Вороново, на един кръстопът, поставиха гранитен обелиск в памет на неизвестния воин. Инициатор за неговото създаване беше един генерал в оставка, който воювал тук като млад. Този паметник сега е взривен.

Като цяло никой не се занимава сериозно с увековечаването на паметта за загиналите. Животът си тече, има си нови проблеми, нови грижи, нови задачи и цели.

Откъде е това равнодушие към паметта на бащите? Откъде е тази крещяща безчувственост? И нали не само край Ленинград е това положение. Навсякъде - от Мурманската тундра, през горите на Карелия, в Новгородска, Калининска област, край Старая Руса, Ржев и по-нататък на юг, чак до Черно море - навсякъде е едно и също. Равнодушие към паметта на загиналите - резултат от общото озверяване на нацията. Многото години политически арести, лагери, колективизация и глад унищожиха не само милиони хора, но и убиха вярата в доброто, справедливостта и милосърдието. Жестокостта към своя народ по време на войната, милионите жертви, с лекота принесени по бойните полета, са явления от същия вид. Как може да уважава паметта на своите загинали народ, за чийто национален герой е издигнат Павлик Морозов?! Как може да се упрекват хората в равнодушие към костите на падналите във войната, ако те са разрушили своите църкви, запуснали са и са замърсили своите гробища?

Войната, която се е водела с методите на концлагерите и колективизацията, не е допринесла за развитието на човечността. Войнишкият живот не струваше нищо. А според измислената от политическите работници концепция нашата армия е най-добрата в света, воюва без загуби. Милионите хора, паднали по бойните полета, не съответстваха на тази схема. За тях не трябваше да се приказва, те не трябваше да бъдат забелязвани. Набутваха ги като мърша в ямите и ги засипваха с пръст погребалните команди или просто гниеха там, където бяха загинали. Да се говори за това беше много опасно, можеше да те изправят до стената "за пораженство". И досега тази официална концепция продължава да живее, тя е вбита здраво в съзнанието на нашите хора. Обявиха съчинената цифра 20 милиона, а архивите, списъците, погребалните планове и цялата документация са строга тайна.

"Никой не е забравен, нищо не е забравено!" - тази гръмка фраза прилича на издевателство. Самодейните издирвания на пионери и на отделни ентусиасти са капка в морето. А официалните паметници и мемориалите изобщо не са създадени заради паметта на загиналите, а заради увековечаването на нашите лозунги: "Ние сме най-добрите!", "Ние сме непобедими!", "Да живее комунизмът!". Каменни, а по-често бетонни знамена, фанфари, стандартни майки-родини, застинали в картинна скръб, в която не вярваш - студени, корави, бездушни, чужди на истинската скръб изваяния.

Да кажем по-точно. Съществуващите мемориали не са паметници на загиналите, а материализирана в бетон концепция за непобедимостта на нашия строй. Нашата победа във войната е превърната в политически капитал, който трябва да укрепва и да оправдава съществуващото в страната положение на нещата. Жертвите противоречат на официалната трактовка за победата. Войната трябва да се изобразява в мажорни тонове. Урра! Победа! А загубите не са съществени! Победителите не ги съдят.

Разбирам французите, които при Вердюн са запазили фронтови участък от вермето на Първата световна война във вида, който е имал през 1916 година. Окопи, снарядни ями, включително бодлива тел и всичко останало. Ние край Сталинград например изравнихме всичко с булдозер и поставихме една грамадна жена с нож в ръката на Мамаев курган - "символ на Победата" (?!). А по местата, където загиваха войниците, се появиха гробове на някакви политически работници, които нямат никакво отношение към военните събития.

Случи ми се в Двинск [12] да видя места, където са погребани наши войници. Латвийците - в общи линии корави хора, несантиментални, а и враждебни към нас, са запазили въпреки всичко моралните принципи и култура, които ние сме изгубили - създали са огромно, прекрасно гробище. За всеки войник има малък скромен гроб и цветя на него. По възможност са намерени имената, макар че има много неизвестни. Всичко е строго, човечно, във всичко има уважение към мъртвите. И се усеща ужасът на боевете, грандиозността на станалото, когато виждаш безграничното море от гробове - нито отдясно, нито отляво, нито отзад, нито отпред се вижда хоризонт, само паметници! А нали в Латвия за краткото време на боевете загубихме стотици пъти по-малко хора, отколкото по руските полета за две години! Просто тук всичко е скрито от гори и блата! И никога явно няма да се намерят много от загиналите.

Разказваха ми, че край Казан, по тези места, където през XVI век войските на Иван Грозний атакували града, до последно време (преди да удавят града във "велики строежи") хората събирали войнишки кости и ги носели в църквата, в специален саркофаг. А загубите на Иван Грозний са били мизерни в сравнение с жертвите от последната война! Например на Невский пятачок край Ленинград на един квадратен метър земя се падат седемнадесет убити (по официални данни). Това е много пъти повече, отколкото на обикновено цивилно гробище. Затова пионерските и комсомолските походи по бойните места са благородно дело, нужно, но безнадеждно поради грандиозността на задачата.

Какво официално може да се направи сега, в условията на всеобщо равнодушие, недостиг на средства и материали? Мисля, че на територията на бившата предна линия трябва да се създадат мемориални зони, да се запази това, което е останало там, в непроменен вид. На някогашния Волховски фронт това може да се осъществи по много места. Да се поставят паметни знаци, макар скромни и евтини, сочещи загиналите полкове и дивизии. Нали нито Погосте, нито Гайтолово, нито Тортолово, нито Корбусел, нито десетки други места не са отбелязани с нищо! А костите да се събират... И отдавна е време да се изградят по бойните места църкви и параклиси.

А най-важното е да се възкреси у хората спомена за загиналите и уважението към тях. Тази задача е свързана не само с войната, а и с много по-важни проблеми - възраждането на нравствеността, борбата с жестокостта и коравосърдечието, подлостта и бездушието, които са ни залели и обхванали. Нали отношението към загиналите, към паметта на предците е елемент от нашата угаснала култура. Няма ли ги, няма ги добротата и порядъчността в нашите отношения. Стъпкването в земята на костите по бойните полета е същото като лагерите, колективизацията, извращенията в съвременната армия, появата на различни мафии, разпространението на кражбите, подлостта, жестокостта, разпадането на стопанството. Промяната на отношението към паметта на загиналите е част от нашето възраждане като нация.

Никакви паметници и мемориали не са способни да предадат грандиозността на военните загуби, да увековечат истински множеството безсмислени жертви. Най-добрата памет за тях е истината за войната, правдивия разказ за станалото, отварянето на архивите, публикуването на имената на тези, които са отговорни за безобразията.

Казват, че военната тема е изчерпена в нашата история и литература. В действителност истинската история на войната още не е написана, а когато започне да се пише, очевидците вече няма да са живи и черните петна върху светлия лик на Победата така и ще си останат неизтрити. Но това винаги го е имало в историята на човечеството. Разликата е само в мащабите, не в същността на станалото, а и нужна ли е наистина на някого паметта за загиналите?

Скръбта на близките, колкото и непоносима да е, продължава само в рамките на едно поколение. А ако си спомним историята, войната винаги е превръщала хората в тор за бъдещето. Загиналите се забравят веднага, те винаги са били само тежко бреме за паметта. (Ех, ако можех и аз да забравя всичко това!) Боевете и победите се споменават само във връзка с интересите на днешния ден. Така със своя героичен ореол 1912 година помогнала да се утвърди величието на руската монархия. Спартанците от Термопилите са се превърнали в абстрактен символ на героизма и т.н., и т.н. А героите през това време са изгнили и са преминали в небитието.

----------------------------------------------

1. Подразделение на НКВД (днес на ФСБ на РФ) за военно конраразузнаване. (Бел. прев.)

2. ПНШ-2 - втори помощник на началник щаба. (Бел. авт.)

3. Заместник по политическата част. (Бел. прев.)

4. Първата песен "Из-за леса солнце всходит" ("Слънце над гора изгрява") е маршова войнишка, но другите две ""Ой, ты Галю" ("Ех, ти Галя") и "Стоит гора высокая" ("Издига се планина висока") са украински народни. (Бел. прев.)

5. Прозвище на съветския изтребител И-16; "ишачок" означава "магаренце". (Бел. прев.)

6. Руското название на гъбата всъщност е весёлка обыкновенная, а латинското - Phallus impudicus; на български гъбата се нарича обикновен фалус (смрадлива гъба, дервишка, гъба фалос); плодното тяло е ядливо в първоначално състояние, тогава то е бяло и кръгло. (Бел. прев.)

7. Командир на батальон. (Бел. прев.)

8. Медико-санитарен батальон. (Бел. прев.)

9. И трите песни ( "Чому я ни сокил, чому не летаю!", "Дывлюсь я на нэбо...", "О, Днипро, Днипро!..") са украински народни. (Бел. прев.)

10. Леспромхоз - горско промишлено стопанство. (Бел. прев.)

11. И четирите села днес не съществуват; на мястото на Тортолово днес се намира паметникът, който е на снимката в началото на тази част от книгата. (Бел. прев.)

12. Днешното име на града е Даугавпилс. (Бел. прев.)