СЛУЖБОМЕР

вторник, юни 16, 2015

„Спомени за войната“ – ВОЕННИ ДЕЛНИЦИ – Новела IX

Автор: НИКОЛАЙ НИКОЛАЕВИЧ НИКУЛИН

Превод от руски: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

СПОМЕНИ ЗА ВОЙНАТА

Предишните части: ПРЕДИСЛОВИЕ, НАЧАЛОТО (1, 2), ПОГОСТЕ (1, 2), 311 СТРЕЛКОВА ДИВИЗИЯ, ВОЕННИ ДЕЛНИЦИ (1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8)

ВОЕННИ ДЕЛНИЦИ

Новела IX

Новгород

Немците спряха да щурмуват Ленинград през септември 1941 година. През ноември, наистина, направиха още един безуспешен опит да затворят пръстена на блокадата, като се съединят с финландците. Но разпердушинените край Тихвин немски войски се отдръпнаха на изходните си позиции и оттогава само се отбраняваха. Затова пък почти непрекъснато настъпвахме ние - с надежда да освободим Ленинград. Кървавите атаки продължаваха ту тук, ту там, но не даваха резултати. Решаващият щурм беше определен за януари 1944 година. Настъплението планираха от две точки: от Ленинград и от Новгород с надеждата по-късно да се съединим, да разгромим и да унищожим немските армии. Успяхме обаче само да изтласкаме немците до Нарва и Псков, като ги разтърсихме из основи. Но разгром не се получи.

Настъпихме към Новгород от изходната си позиция край Мясной бор, където през 1942 година намери своя край 2-ра ударна армия. Нещата тръгнаха добре, макар че загубите не бяха малки. Помня голямата купчина мъртви тела с окървавени маскировъчни халати до разбитите и разрушени немски укрепления. Влязохме в пробива по отъпкан път. Оттам току-що бяха минали танкове. Те бяха смачкали няколко мъртъвци, превръщайки ги в пити. Старчетата от погребалната команда изчопляха с лостове от земята замръзнали глави, приличащи на плоски кръгли дискове с диаметър около метър. Немците не бяха успели да изтеглят тежката си артилерия, част от техните сили остана обкръжена в съпротивителните възли. Една от групировките се опита да пробие и да се съедини със своите. Това беше край село Некохово. През нощта, като се качиха в камионите, немците се юрнаха напред, като поливаха пространството пред себе си с разноцветен дъжд от трасиращи куршуми. Красиво зрелище! Но ние ги чакахме. В гората, в засада, стояха танкове. Пехотата приготви картечниците, а ние предадохме по радиостанцията заповед за откриване на артилерийски огън. Разгромът беше пълен.

Пътят се оказа задръстен от горящи камиони и влекачи, навсякъде се търкаляха трупове - този път на немци. Но не само на немци. В отряда се оказаха белгийци, холандци и прочее фашисти доброволци, дошли на Източния фронт. Няколко часа нашите войници ровеха из имуществото им. Какво само нямаше там! Удивителни вехтошари са тези немци! Някакви парцали, женско бельо, съдове, килими, даже едно фаянсово клекало. А в джобовете - снимки, писма, презервативи, порнографски картички - цели колекции. Много от войниците бяха с ордени, повечето имаха на мундирите си малък щит - значка, която даваха за участие в завземането на Крим... Сега тогавашните мои преживявания ми изглеждат странни, но помня отлично: видът на поляната, обсипана с вражески трупове, ми доставяше огромно удоволствие.

Тежки боеве се водеха за гара Подберьозе и прочее немски укрепени райони. На други места нещата вървяха по-бързо. До самия Новгород ни задържа отчаяно сражаващ се немски заслон. Нямаше никаква възможност да се придвижим напред. Само да се покажеш и веднага по тебе стреля или картечница, или оръдие. Немците пуснаха в действие дори скорострелните зенитни оръдия. Като с грах ни засипаха с дребни снаряди. Решихме да атакуваме на сутринта и легнахме да спим кой където може. А в четири часа сутринта се разнесе вопъл: "Ей, вие, славяни! Ще проспите Царството небесно Ставайте! Немецът си е отишъл!" Оказа се, че немците са седнали тихичко в камионите и са изчезнали... Пред нас лежеше Новгород. До него имаше три-четири километра.

Наскоро видях в едно историческо съчинение описан щурмът на Новгород и вълнуващи редове за това как някакъв сержант (името му е посочено) издигнал знамето на победата на стените на древния град. Нищо подобно нямаше! Боеве, и то жестоки, се водеха само на подстъпите. В града влязохме без нито един изстрел. Ние, десет човека от дивизионното разузнаване, трима артилеристи и двама радисти, бяхме първите, които направихме това от югоизток. Денят беше светъл, слънчев. Пред нас се простираше пустеещо шосе. Отстрани чернееха амбразурите на бетонни дотове и ние все чакахме картечни откоси, които да ни унищожат. Но немците си бяха заминали. Слава Богу, шосето там кой знае защо не беше минирано, макар че на други места беше пълно с мини. Наистина, сред другите боклуци, търкалящи се по пътя, се срещаха и "сюрпризи". Вниманието ми привлече една ярка тенекиена кутия като тези, в които слагат кафе. Под капака ѝ открих копчнце с връвчица. Ако бях дръпнал копченцето, капанът щеше да се взриви. Така някои войници загубиха очите си и получиха тежки рани. Аз се досетих да хвърля опасната играчка по-надалеко, а след това я прострелях с автомата.

В една от крайградските къщи разузнавачите откриха петима спящи немци. Те също бяха проспали всичко на света и не бяха усетили отстъплението на своите. Двама от тях довършиха веднага, а останалите отправиха в щаба. Новгород наближаваше. Минахме железопътната линия, на която стояха платформи с изоставени снаряди за тежки оръдия. Огромни "прасета" лежаха на купчини и по насипа. До самия град срещнахме руски войник. Той вървеше срещу нас, без оръжие и колан, пиян, весел. "В града няма немци!" - бяха неговите думи. Откъде се взе? От плен ли, или какво? Но на нас ни беше все едно, да се занимава с него СМЕРШ.

Новгород се разкри пред мене в този слънчев зимен ден с неочакван вид. Повечето постройки от ново време се оказаха разрушени. Бяха се запазили най-вече църквите, стените - с една дума, тези доминанти, които определяха лицето на средновековния град. Единствена по рода си картина. Сега всичко е отново застроено, възстановено и старият град се е разтворил в безлики официални новопостройки... Куполите на "Света София" бяха съдрани от немците, нито едно цяло стъкло нямаше по прозорците. Навсякъде разруха, запустение, кал, покрита с бял снежец. Стигнахме до един площад, където имаше черен гранитен пиедестал от паметник на Ленин. Наблизо се гушеше потрошен немски камион - фургон с продоволствия. В бързината немците бяха изоставили всичко и ние, разбира се, започнахме да тъпчем мешките си с грахов концентрат и прочее вкусни неща. А когато свършихме с това, видяхме, че на площада се появи войска, дойде танк, катюша. Отнякъде се появи един политработник. Той се изкатери на едно възвишение и започна да държи реч. Войниците започнаха да стрелят с автоматите, а катюшата изстреля без цел един ред снаряди. Така отбелязахме превземането на Новгород. Никакво издигане на знаме не видях. Градът беше пуст, тих. Нито един жител не беше останал сред студените му стени. Успяхме да се сгреем едва в северните покрайнини, в зданието на едно училище, където очевидно няколко часа преди нас е имало немци. Запалих печката - преобърнат железен варел от бензин - и започнах да пека картофи в рибената мас, която намерихме в шкафа. Но не успяхме да хапнем както трябва. Изкомандваха ни да вървим по-нататък, да догонваме немците.

В околностите на града видяхме грамадно немско военно гробище - няколко хиляди гроба. В средата - огромен черен кръст, а наоколо - в равен строй, с математическа точност - малките кръстове на гробовете. Много спретнато и културно! По-късно ми казваха, че немците задължително погребвали своите убити в ковчези, а ако ковчезите не стигали, използвали специални книжни чували, надяващи се на краката и на главата. Но няколкостотинте мъртъвци, които открихме по пътя извън града, не бяха успели да погребат. Това бяха попадналите в обкръжение остатъци от гарнизона на Новгород.

Следващите дни преминаха в движение. Хвърляха ни на най-трудните участъци, за да осигурим пробива. Помня лужкото шосе, обсадено от огромни тополи. Някои от тях бяха рухнали на пътя, за да затруднят движението ни. Останалите само бяха подготвени за това: стволовете бяха подсечени и имаше сложени двестаграмови жълти кубчета тол, приличащи на тоалетен сапун. Подготвили са ги, но не са успели да ги взривят, избягали са. Използвахме тола за огрев. Запален, той гори бавно, изпускайки вонящ, смрадлив дим.

При нощния щурм на едно село залегнах под картечния огън в мокрото блато и се простудих. До вечерта вдигнах висока температура, но нямаше място за боледуване. Нощувахме на открита горска полянка. Снежна буря, духаше вятър. За да не се простудя още повече, танцувах жига между преспите. На сутринта температурата спадна, болестта си отиде. Очевидно организмът ми беше мобилизирал всичките си сили и се беше справил с простудата.

През февруари атакувахме едно голямо село със странното име Медвед [на руски: "мечка" - бел. прев.], но немците се биеха там до смърт: осигуряваха оттеглянето на основните си сили, отстъпващи от Ленинград и Луга. И тук, край Медвед, се проля много кръв... Там за първи път свалих самолет. Не сам, разбира се, а заедно с всички. Над нас започнаха да пикират "лапотници", навряха ни в канавката. Лежейки по гръб, започнахме да стреляме с всички видове оръжия - винтовки, картечници и даже автомати. Когато един от самолетите излизаше от пикирането, му напълнихме жълтия корем с порядъчна порция метал. Появи се дим, самолетът рухна в близкото поле и се взриви. Летецът успя да изскочи и да се спусне с парашут. Като се оправихме от преживения страх, хукнахме да го ловим въпреки силния обстрел. Оказа се врял и кипял боец с ордени за атаките над Франция, Англия и Холандия. Дадохме му да запуши, но обгорелите му треперещи ръце държаха зле самокрутката. Притичаха зентчиците, искаха да им дадем сваления немец: за това ще получат ордени и звания. Но ние не им го дадохме. Пехотата го отведе в тила. Нашето началство доложи по инстанциите за сваления самолет. Вероятно същото са направили пехотинците и непременно зенитчиците. След това армейското началство е удвоило цифрата, а в генералния щаб тя е стигнала още по-голяма... Това беше обичайна практика през Великата отечествена война... След петдесет-сто години историците ще разкопаят и ще публикуват архивните документи и въз основа на тях ще напишат интересни книги за загубите на врага и за нашите победи.

В началото на февруари, на четвърти, струва ми се, ме рани в гърба осколка от мина. Това се случи в селцето Межник, до една крайна къща, гледаща към село Медвед. Между другото, именно оттам, от една купа сено, която използвахме за наблюдателен пункт, видях как гореше в танка си известният военен поет Сергей Орлов, бой почти нямаше. Едва танковете се показаха и веднага бяха запалени. Успяха да спасят тежко ранения Орлов.

Когато осколката ме рани в гърба, пийнах водка, обядвах с другарите си и пришпорван от обстрела, тръгнах за санитарната част, която се намираше в съседното село, по-точно в горичката около него. Там се скарах с лекарката, която ровеше болезнено в раната ми с пинсетата, но така и не намери осколката. Едва през петдесетте години случайно я откри един рентгенолог в меката част на лявото ми рамо, след което един хирург я изряза успешно.

В палатката, сред леко ранените, намерих много познати, които поставиха гостоприемно пред мене ведро с варени картофи. Ето това се казва живот! Топло, сухо, има какво да се дъвче! А и си отспах доволно. Месецът в болницата мина бързо. И макар раната ми още да не беше зараснала, ме изписаха: село Медвед най-сетне беше превзето, войската се движеше по-нататък, болницата също се местеше. Скучно беше направо от болницата да се влезе в боя. Нашите тъкмо щурмуваха едно село с име Иванково. Превзехме го в силен мраз, вероятно подгонвани от студа, с надеждата да се сгреем в селото. Къщи, разбира се, там отдавна нямаше, но немските землянки се оказаха много добри. Имаше даже стоманени калпаци на някои огневи точки. Праз нощта, както се бяхме отпуснали и затоплили, немците ни контраатакуваха и ни изтласкаха от селото. Помня, бягахме назад заедно с пехотата под плътен огън - едва ни спасиха краката! На сутринта в пехотния полк имаше екзекуция: разстреляха няколко души пред строя, като стовариха върху тях вината за поражението. Иванково, струва ми се, се намираше на немската отбранителна линия "Пантера" и на битката за него немците и нашите придаваха голямо значение. Не успяхме да пробием тази линия веднага. Боевете се проточиха.

В края на март участвахме в друга неуспешна операция за пробив на "Пантера" - в боя за гара Стремутка, която е на няколко километра южно от Псков. Тази Стремутка ни струваше скъпо.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.