АЛЕКСАНДР МЕН / „СИН ЧОВЕШКИ“ / Част IV. ЧРЕЗ СТРАДАНИЯ И СМЪРТ КЪМ ВЕЧНО ТЪРЖЕСТВО / Глава XVII. САДУКЕЙСКИЯТ СЪД (нощта и утрото на 7 април)

Преди много години, малко след средата на деветдесетте някъде, си купих книгата на Алекссандр Мен „Сын Человеческий“ („Син човешки“). По това време оформях една малка моя интернет библиотека и през лятната ваканция за два месеца преведох книгата на отец Александр и я качих в библиотеката. Доста по-късно тази книга излезе в български превод и като книжно тяло, но преводът и преводачът не са ми познати. Същевременно се разритахме с провайдъра ми и аз свалих цялата библиотека от сървъра му, като започнах да я качвам постепенно на платформата “Blogger” – можете да я видите ТУК. Там има много стари неща и повече нови, но от старите все още остават някои публикации. Така че дойде ред и на книгата на Александр Мен, написана от един наистина много високо ерудиран богослов изследовател. (Павел Николов)

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

"На светлата памет на майка ми"

Александр Мен

ДО ТУК:

„СИН ЧОВЕШКИ“ – ОТ АВТОРА, ПРОЛОГ.

Част І. ОТ ВИТЛЕЕМ ДО КАПЕРНАУМ: Глава I. В ДНИТЕ НА ЦАР ИРОД Глава II. НАЗАРЕТ Глава III. ПРЕДТЕЧАТА. ИСУС В ПУСТИНЯТА Глава IV. ГАЛИЛЕЯ. ПЪРВИТЕ УЧЕНИЦИ Глава V. ДОБРАТА ВЕСТ

Част II. МЕСИЯТА: Глава VI. „НЕ МИР, А МЕЧ“ Глава VII. ЗНАМЕНИЯ ЗА ЦАРСТВОТО ГЛАВА VIII. ДВАНАДЕСЕТТЕ АПОСТОЛИ. СМЪРТТА НА ПРОРОКА Глава IX. „ХЛЯБЪТ НА ЖИВОТА“ Глава X. „ТАЙНАТА НА ЧОВЕШКИЯ СИН“

Част III. КЪМ ГОЛГОТА: Глава XI. МНОГО ПРИЗВАНИ – МАЛКО ИЗБРАНИ Глава XII. ЧАСЪТ НАБЛИЖАВА Глава XIII. ЛОЗЕТО НА БАЩАТА Глава XIV. СЪДЪТ НА МЕСИЯТА Глава XV. ПАСХАТА НА НОВИЯ ЗАВЕТ Глава XV. Глава XVI. НОЩТА В ГЕТСИМАНИЯ

АЛЕКСАНДР МЕН, „СИН ЧОВЕШКИ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

Част IV. ЧРЕЗ СТРАДАНИЯ И СМЪРТ КЪМ ВЕЧНО ТЪРЖЕСТВО / Глава XVII. САДУКЕЙСКИЯТ СЪД

(нощта и утрото на 7 април))

Петнадесет години изминали откакто първосвещеникът Ханан [1] бен Шет бил свален от римляните, но независимо от всичко през цялото това време той фактически бил на власт. Националното правителство на Юдея било оглавявано поред от неговите синове и роднини. Кайафа, зет на Ханан, станал играчка в ръцете на тъста си. Влиятелният садукейски клан се подчинявал само на прокуратора.

Ханан не си спечелил популярност сред хората, изобщо архиереите не били много обичани. Те на свой ред се отнасяли с подозрение към всеки признак на опозиция. Появата на Исус в града и срещата, която му организирали богомолците, били оценени от садукеите като начало на безредици, които трябва да бъдат смазани в зародиша им.

Най-просто като че ли било да се съобщи на Пилат за новата месианска секта и да му се предостави той да се разправи с Галилееца. Но Ханан явно се страхувал да изпусне инициативата от ръцете си и искал да действа при абсолютна сигурност, като подготви предварително всички улики. За да не изглежда арестът на Исус проява на своеволие, за него било съобщено на Пилат и той изпратил свой отряд да помогне на храмовите служители. Тези мерки за сигурност били предизвикани от опасението на властите, които мислели, че привържениците на Назаретянина ще се съпротивляват.

През тази нощ Ханан вероятно не е затворил очи, като чакал изхода от акцията, чийто организатор бил. Той се успокоил едва тогава, когато конвоят му довел завързания затворник.

До това време садукеите не се интересували от проповедта на Исус. Те били чували от фарисеите, че той нарушава някои религиозни обичаи, но да се води с такива сведения при прокуратора нямало смисъл. Затова Ханан започнал да пита Исус "за учениците и учението му". [2] На стария жрец му се искало да знае подробности, за да състави бързо план за следствие и да го завърши до началото на пасхалното богослужение.

- Говорех на света открито - отвърнал Исус. - Поучавах винаги в синагогите и Храма, където се събират всички юдеи и нищо скришно не съм казал. Защо питаш мене? Попитай тези, които са чули какво съм им говорил. Те знаят какво съм казал.

Стоящият до него слуга го ударил по лицето:

- Така ли отговаряш на първосвещеника?

- Ако казах нещо лошо, докажи, че е лошо. Ако е добро, защо ме биеш?

Ханан знаел, че обичаят разрешава само публичен разпит и отложил дознанието за сутринта, когато ще може да се събере Синедрионът начело с Кайафа.

През остатъка от нощта Исус търпял издевателствата на архиерейските слуги. Те плюели в лицето му и се забавлявали с това, че удряли затворника, като му затваряли очите, а след това питали: познай кой те удари?..
В същото време Петър и Йоан дошли до къщата на първосвещеника. Юношата, когото тук познавали, помолил да пуснат с него в двора и Петър. Там имало съд с разжарени въглени, около него седели и се греели слугите. Премръзналият Симон се присъединил към тях. Портиерката започнала да се вглежда подозрително в лицето му.

- И ти беше с Назаретянина, с Исус - казала внезапно тя.

- Не зная и не разбирам какво говориш - измърморил Петър и се отдръпнал на друго място. [3]

Настъпило утрото. Градът се събуждал. При Кайафа се събрал "Малкият синедрион", състоящ се от двадесет и трима души. [4] В него влизали свещеници и старейшини. На "Големия синедрион" се допускали и представители на фарисейската партия, но сега съдии били само садукеите. Затова напразно ще търсим в талмудистките кодекси подробности, които биха могли да ни помогнат да видим процеса в детайли. За садукейското право е известно само едно: отличавало се с неумолима жестокост.

В присъствието на фарисеите непременно щяло да стане дума за съботата и за тълкуването на Тората. Освен това сред тях съществувало колебание по отношение на Исус. Една година по-късно ръководителят на Фарисейския съвет Хамалил ще каже за апостолите: "Ако това начинание и това дело е от хората - ще бъде разрушено. А ако е от Бога, не можете да го надвиете. Да не вземете да се окажете богоборци". След това фарисейската партия в Синедриона открито ще се изкаже в защита на апостол Павел. Но съвсем друга била атмосферата, когато заседавал екстремно Малкият синедрион в утрото на 7 април 30 година. Съдбата на Назаретянина била предварително решена при пълното единодушие на цялата колегия.

Вероятно съдът е искал едновременно да спази привидна законност и да дискредитира Исус в очите на юдеите. Ако той се окажел виновен само пред римските власти, това щяло да привлече към него симпатиите на хората.

Разследването започнало с разпит на свидетелите. Но тук Синедрионът ударил на камък. Необходими били едновременните показания поне на двама души, но точно това не могли да постигнат веднага. Очевидно прибързаността на ареста все пак попречила да се подготви прецизно сценарият на съда. Само едно обвинение било счетено за доказано: Исус обещал "да разруши ръкотворния Храм". Но подобни думи явно не били достатъчни за произнасяне на присъда, още повече да се ходатайства пред Пилат за смъртно наказание. [5]

Кайафа се надявал, че като се защитава, обвиняемият ще даде неволно улики срещу себе си. Но Исус не казал нито дума. Тогава първосвещеникът излязъл в средата на залата и попитал:

- Нищо ли не отговаряш? Какво свидетелстват тези срещу тебе?

Исус продължил да мълчи.

Кайафа не можел да чака повече.

- Заклевам те в живия Бог - възкликнал той, - кажи ми: ти ли си Месията, син на Благословения?

- Аз съм - бил отговорът. - Но ви казвам: оттук нататък ще видите Човешкият син да седи от дясната страна на Силата и да идва на небесни облаци. [6]

Това било безпримерно свидетелство. Рядко някога Исус е говорел толкова направо за своето месианство. Той го криел дори в дните, когато хората били готови да го коронясат. Но сега, в този страшен миг, вързан, подложен на оскърбления, жертва на лъжливо съдилище, той известил открито за неземното тържество на Човешкия син, когото изкупителните страдания ще възкачат на престола...

Кайафа, както и всички садукеи, не вярвал много в месианските пророчества, а и изобщо не можело да се обвини един човек само за това, че се е обявил за Месията. Но повод за присъда бил намерен. Подсъдимият произнесъл съкровеното име на Повелителя - "Аз съм". Но кой е той? Неизвестен човек от простолюдието, бунтовник, хулител на Храма, който трябва да отговаря пред Закона! И той претендира за божествена власт! Това ли не е насмешка над светите въжделения на хората?

- И така, ти ли си Божият син?

- Ти го каза.

Да се нарече Месията Божи син било напълно допустимо, но за първосвещеника тези думи били достатъчни, за да обвини Исус. [7]

Като разкъсал облеклото си, както било прието да се прави при печално известие или кощунство, Кайафа извикал в лицемерен ужас:

- Каква нужда имате още от свидетели? Чухте ли богохулството? Как ви се струва?

- Заслужава смърт - решили членовете на Синедриона.

По този начин присъдата на садукеите била приведена под параграфа за богохулство. Виновният трябвало да бъде убит с камъни, но Архиерейският съвет нямал право да екзекутира когото и да било. Оставало да се предаде Исус в ръцете на Пилат, за да бъде съден по римските закони.

През цялото време Петър не напускал двора. Но напразно се надявал да остане в сянка. Един слуга, който бил в Гетсимания с отряда, го познал:

- Не те ли видях в градината с него?

- Така е, ти си един от тях - подхвърлили стоящите наоколо - и твоят говор те издава, защото не си ли галилеец?

Безумен страх обхванал Симон. Той започнал да се кълне, че "не познава този човек". В тази минута горе по галерията водели Исус. Очите му се срещнали с очите на Кифа. Като сдържал едва риданията си, той побързал да излезе на улицата...

Сред хората, които чакали при вратата, имало още един от дванадесетте.

Какво ли е преживял, когато видял резултата от своето дело? Всичко било свършено. Хладната злоба на ренегата се смесила с неподправено отчаяние. И да се е излъгал Юда в очакванията си, заслужил ли е Исус мъченията, които го очакват, заслужил ли е да умре?

Може би Юда се е надявал тайно, че привържениците на Христос ще го освободят или самият той ще се измъкне с помощта на чудо от враговете си. Но нищо подобно не станало. Бившият ученик научил от слугите за присъдата, може и да е видял как повеждат вързания учител към резиденцията на прокуратора. Като не могъл да понесе това, Юда отишъл при тези, които му дали парите, за да ги върне.

- Сгреших като предадох невинна кръв - заявил той. Но в отговор чул равнодушните думи:

- Нас какво ни засяга? Ти му мисли.

Като хвърлил парите в Храма, Юда изтичал навън. Скоро, както съобщава евангелист Матей, той сам произнесъл присъдата си и сам я изпълнил. [8]

БЕЛЕЖКИ

1. В източноправославната традиция: Анна. - Бел. прев.

2 Христос бил отведен отначало при Анна (Ханан), което става ясно от Йоан; но и в другите Евангелия има указания за два разпита, от който вторият е бил на сутринта в помещението на Синедриона. Мт 26, 57-68; 27, 1-2; Мк 14, 53, 55-65; 15, 1; Лк 22, 54, 63-71; 23, 1; Йн 18, 12, 14; 19-24. - Бел. авт.

3. Разказът за отричането на Петър се намира и у четиримата евангелисти, от него може да се заключи, че разпитът на Кайафа и съдът на Синедриона са станали в един и същи дворец. Мт 26, 69-75; Мк 14, 66-72; Лк 22, 54-62; Йн 18, 15-18, 25-27. - Бел. авт.

4.Големият синедрион се състоял от 70 души. В римската епоха той бил изцяло във властта на садукеите (И. Флавий. Арх. XX, 2, 1). Малкият синедрион се свиквал в екстремни случаи. Състоял се от 23 души; вж. Санхедрин 1, 1-6. - Бел. авт.

5.Разрушаване на Храма предсказвали много пророци. През 64 г. някой си Исус бен Ханан ходел по Ерусалим, предричайки гибел на града и Храма. Прокураторът го разпитал и го пуснал (И. Флавий. Юдейская война, VI, 5, 2). Есеите също вярвали, че на мястото на предишния Храм Бог ще издигне нов, вж. т. нар.: "Свиток Храма" - Тексты Кумрана, т. 1, с. 393. - Бел. авт.

6.Очевидно в думите на Христос се подразбира не Второто му идване, а явяването на Месията пред света според пророчеството на Даниил (7, 13). - Бел. авт.

7.Нито един от лъжемесиите през този период не е бил изправян пред юдейския съд, а Бар-Кохба (ок. 130 г.) бил признат за Месията от един толкова известен равин като Акиба. Във връзка с това възниква въпросът на какво основание е била произнесена присъдата срещу Исус Христос? От Евангелията можем да заключим, че като престъпление му е било приписано не само това, че се е провъзгласил за Месията, а и твърдението, че е Божи син (Йн 19, 7). Тази титла юдеите можели да тълкуват двойно: като царска и като посочваща свръхчовешката природа на Месията. Първото тълкуване все още не се смятало за престъпно, но в очите на Синедриона лъжеучителят не можел да претендира за ролята на Месията. Второто тълкуване можело лесно да се представи за религиозно престъпление. Макар в юдейското право да не е имало подобни прецеденти, Кайафа построил обвинението си върху думите на Исус, който се признал за Божи син. В обстановката на враждебност това било достатъчно. Следва да се помни, че участта на подсъдимия е била решена предварително и сутринта на 14 нисан заседавал не обективен съд, а се извършвало истинско юридическо убийство. - Бел. авт.

8.Сведенията, които се намират у Мт 27, 3-9 и в Деяния 1, 16-20, са трудни за съгласуване. Вероятно в Новия завет е приведен само слухът за края на Юда, който се е носел по Ерусалим. - Бел. авт.

(Следва)

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА / ГЮСТАВ ФЛОБЕР – „МАДАМ БОВАРИ“ - 3

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: “МЕНСФИЙЛД ПАРК“1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13.

ЧАРЛЗ ДИКЕНС: “СТУДЕНИЯТ ДОМ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30

ГЮСТАВ ФЛОБЕР: “МАДАМ БОВАРИ“ - 1, 2

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ГЮСТАВ ФЛОБЕР (1821-1880) - “МАДАМ БОВАРИ“ (1856 г.)

***

В първата глава различаваме изходната тематична линия: темата за слоевете. През есента на 1828 година Шарл е на тринадесет години; като седи в класната стая през първия си учебен ден, той държи на коленете си фуражка. „Тя беше една от ония сложно направени шапки, в които могат да се открият елементите на калпака, на шапската*, на кръглата шапка, на видровата фуражка и на нощната шапчица — с една дума, едно от ония жалки неща, мълчаливата грозота на които е дълбоко изразителна като лицето на глупак. Яйцевидна, издута от банели, тя започваше с три обиколки, прилични на кървавици; сетне се редуваха, разделени от червена ивица, ромбове от кадифе и от заешка плъст; после идеше нещо като торбичка, която завършваше с мукавен многоъгълник, покрит със сложна везба от лъскав ширит, отдето се провесваше като пискюл на тънка червена връвчица една кръстовидна висулка от преплетена сърма. Фуражката беше нова; козирката лъщеше“. (Това описание може да се сравни с пътното сандъче на Чичиков или с каляската на Коробочка от „Мертви души“ на Гогол – същата тема за слоевете!).

Тук и в още три примера, които ще разгледаме, образът се разгръща слой след слой, равнище след равнище, стая след стая, ковчег след ковчег. Фуражката на Шарл е жалка и безвкусна; тя въплъщава и целия му следващ живот – също толкова безвкусен и жалък.

Шарл изгубва първата си жена. През юни 1838 година, на двадесет и три години, той се жени за Ема; във фермата има сватбено пиршество. За десерт поднасят фигурна торта – също жалко произведение на лошия вкус, изготвено от за първи път проявяващ се в тази област и затова престарал се сладкар. „Основата ѝ беше квадрат от синя мукава (тортата, така да се каже, започва с това, с което завършва фуражката; тя завършва с картонен многоъгълник – Вл. Н.)., изобразяващ храм с портици, стълбове и наоколо гипсови статуйки в ниши, обсипани със звезди от варакосана хартия; после, на втория етаж, се издигаше кула от савойски сладкиш, оградена с малки укрепления от ароматна захар, бадеми, сухо грозде и портокалови резенчета; най-сетне горната площадка, която представляваше зелена ливада със скали и езера от сладка и ладии от лешникови черупки, и на върха й се виждаше едно малко амурче; то се люлееше на люлчица от шоколад, двете стълбчета на която завършваха вместо с топки с две истински пъпки от роза“.

Езерата от сладка са изпреварваща емблема на швейцарските езера, край които в мечти под модните стихове на Ламартин ще витае Ема Бовари, начинаещата прелюбодейка; а малкото амурче ще видим още един път върху бронзовия часовник сред жалкия лукс на руанския хотел, мястото, където Ема се среща с Леон – втория си любовник.

Отново сме през юни 1838 г., но вече в Тост. В тамошния дом Шарл е живял от зимата на 1835-1836 г., отначало с първата си жена, а след това, от февруари 1837 година, когато тя умира, сам. С новата си жена Ема той живее там две години, до преместването в Йонвил (март 1840 година). Първи слой: „Тухлената фасада бе на самата улица или по-право на пътя“. Втори слой: „Зад портата бяха закачени горно палто с малка яка, юзда, черна кожена фуражка и в ъгъла на земята чифт високи гетри, още покрити със засъхнала кал“. Трети слой: „Вдясно беше всекидневната, т.е. помещението, дето се хранеха и седяха денем. Книжният тапет, яркожълт като перушината на канарче, в горната част на който бе нарисувана гирлянда от бледи цветя, потреперваше върху лошо опънатия плат; завеси от бяло хасе с кенар от червен ширит се кръстосваха между прозорците, а върху тесния корниз на камината лъщеше между два посребрени светилника, похлупени със стъклени кълба, часовник с бюст на Хипократ“. Четвърти слой: „На срещната страна на коридора се намираше кабинетът на Шарл, малка стая, широка около шест стъпки, с маса, три стола и писалищно кресло. Единствено томовете на „Речника на медицинските науки“, неразрязани, но пострадали от всички последователни продажби, през които бяха минали, украсяваха шестте лавици от чамовата библиотека“. Пети слой: „В приемните часове миризмата от запръжките проникваше през стената на кабинета, а в кухнята се чуваше как кашлят болните и разправят цялата си история“. Шести слой: „След това имаше („venait ensuite“ – същата формула, която се използва при описанието на фуражката - Вл. Н.) - с изход към двора, дето беше конюшнята -широка, разнебитена стая с фурна, която служеше сега за дърварник, изба и склад, пълна със стари железарии, празни бъчви, негодни земеделски сечива и всевъзможни други прашни вещи, предназначението на които не можеше да се отгатне“.

През март 1846 година, след осем години брачен живот и след две бурни романтични истории, за които мъжът ѝ не подозира, Ема Бовари, като няма сили да изплати неимоверните си дългове, решава да се самоубие. В единствената си романтична минута нещастният Шарл дава следните разпореждания за нейното погребение: „Той се затвори в кабинета си, взе перо и след като рида известно време, написа:

„Искам да бъде погребана във венчалната си рокля, с бели обувки и венец; косите й да бъдат разпуснати върху раменете; три ковчега — един от дъб, един от махагон, един от олово. <...> Отгоре цялата да бъде покрита с голям къс зелено кадифе“.

Тук се събират всичките тематични линии, свързани със слоевете. С пределна яснота си спомняме и съставките на жалката фуражка на Шарл в неговия първи учебен ден, и многоетажната сватбена торта.

(Следва)

МАРТА ХИЛЕРС / „ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН“ – 37

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Почти един милион германки са изнасилени малко преди и след края на Втората световна война. Дневникът на Марта Хилерс „Една жена в Берлин“ („Eine Frau in Berlin“), засягащ тези събития, е толкова остър, че е публикуван за първи път анонимно в САЩ, преведен на английски език (1954 г.). Книгата е посрещната на нож от разни посоки (позоряла руските войници – от една страна, а немските жени – от друга) и претърпява второ издание едва през 2001 година. Атаките срещу тази книга не престават и до ден днешен. Не е превеждана на български език, но в интернет пространството може да се намери филма по „Една жена в Берлин“ с български субтитри.

(Павел Николов)

ДО ТУК:

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН": 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

ПОНЕДЕЛНИК, 14 МАЙ 1945 ГОДИНА

Шум на двигател ме събуди от първия ми сън снощи. Викове и клаксони отвън. Затътрих се до прозореца. Долу имаше руски камион, пълен с брашно. Хлебарят вече има въглища, така че може да изпече и достави хляб според продоволствените карти. Чух го да ликува и го видях да прегръща руския шофьор. Той също сияеше. Руснаците обичат да си играят на Дядо Коледа.

Сутринта рано ме събуди бърборещата опашка за хляб. Обвиваше около половината блок и продължава да стои там, следобед. Много жени носеха столчета със себе си. Буквално чувам съскането на слуховете.

За първи път имаме вода от изправна помпа, недалече. Това е нещо прекрасно. Автоматична помпа с три крана, от които водата извира на плътна струя. Кофата се пълни за отрицателно време. Трябва само да изчакате няколко минути, за да дойде редът ви. Това променя деня ни и прави живота ни по-лесен. По пътя към помпата минах покрай много гробове. Почти всеки преден двор има такива тихи обители. Понякога върху гроба стои стоманена немска каска, понякога руски дървени стълбове, ярко червени, с бели съветски звезди. Трябва да са ги докарали тук с камиони.

До бордюрите стърчат дървени табели с немски и руски надписи. Единият от тях казва, по думите на Сталин, че Хитлер и останалите ще изчезнат, но Германия ще остане. Руснаците наричат такива основни изречения „лозунги“, използвайки чуждата немска дума.

Вече има отпечатани „Новини за германци“, залепени до нашата входна врата. В този контекст последната дума ми звучи толкова чуждо, почти като обида. На листа можете да прочетете текста на нашата безусловна капитулация, подписана от Кайтел, Щумпф и Фридебург. Има също така съобщения за сваляне на оръжието по всички фронтове. Гьоринг е заловен. Една жена твърди как е чула по приемника, че е плакал като дете, когато бил арестуван и че Хитлер вече го е осъдил на смърт. Колос с глинени крака.

Друга, заобиколена от много хора обява и предизвикваща много повече разговори съобщава, че руснаците предоставят нови и по-високи хранителни дажби, които трябва да бъдат разпределени в пет групи: за работещи тежък физически труд, за други работници, служители, деца и останалото население. Хляб, картофи, концентрирани храни, сурогатно кафе, кафе на зърна, захар, сол, дори мазнини. Като цяло не е зле, ако е вярно. В някои случаи по-щедри дажби от последните при Адолф. Въздействието на тази новина е силно. Чух: "Отново виждате, че нашата пропаганда само ни правеше на глупаци."

Да, вярно е, гладът и пълното физическо унищожение от ръцете на вражеските сили ни бяха представяни толкова често, че всяко парче хляб, всяко внушение, че ще се грижат за нас, ни учудва. В това отношение Гьобелс работеше добре за победителите. Всяка коричка хляб от ръката им ни се струва като дар. Следобед се наредих на опашка за месо. Нищо по-поучително от урок като този. Чух, че влаковете вече се движат отново в посока Щетин, Кюстрин и Франкфурт на Одер. За разлика от това градският обществен транспорт очевидно все още е напълно спрян.

Една жена обясни със задоволство защо руснаците избегнали къщата ѝ след кратко преминаване: на първия етаж намерили семейство, отровено в леглата си, на втория етаж семейство, обесило се на прозореца в кухнята. След което те избягали ужасени и не се върнали. Възпиращите обекти били оставени на мястото си за известно време и за всеки случай... Успях да взема месо, без кости. Чисто говеждо, ще ни помогне за известно време.

„Среща на наемателите в мазето в четири и половина следобед“ - се предаваше от врата на врата. Барикадата на мазето най-накрая трябва да бъде разчистена. Това е добре: пътят до останалите картофи на вдовицата ще бъде отворен. Стояхме на дълга опашка в коридора. Малка свещ, прикрепена на един стол, излъчваше слаба светлина. Тухли, дъски, столове и парчета от матраци преминаваха от ръка на ръка.

В мазето зеле и цвекло, иначе казано – пълна бъркотия.. Миризма на изпражнения. Всеки си събира багажа. Изоставеното имущество трябваше да се постави отделно. (Вдовицата тихо позволи на комплект копринено спално бельо, който не ѝ принадлежеше, да изчезне в чувала ѝ. Но по-късно тя си спомни десетте заповеди и постави обратно нещата, чийто собственик беше обозначен с бродиран монограм, като „взети по грешка“) Представите за собственост са напълно унищожени. Всеки взема от всеки, защото всеки е ограбен и всеки има нужда от всичко. Така че единствените неща, които в крайна сметка бяха „изоставени“, бяха ненужни: избелели фусти, шапки, една-единствена обувка. Докато вдовицата все още търсеше упорито перлената игла за вратовръзка, която бе забравила къде е скрила, отнесох картофите горе и ги сложих до леглото на хер Паули. Когато вдовицата дойде, тя веднага възвести отново, като Касандра, за глада, който ще ни сполети, след като изядем тези последни картофи. Хер Паули подкрепи всичко, което каза. Имам чувството, че в това домакинство хората започват да ме възприемат като досаден сътрапезник, че броят хапките в устата ми и ми се сърдят за всеки картоф. Паули в същото време яде по малко от моята захар. Все още искам да се опитам да стъпя на краката си за храната Но как?

Не мога да се сърдя на нито един от тях. Не ми се е налагало; но може да се окаже, че в подобна ситуация и аз няма да имам желание да споделям храната си. А ново нещо не се задава на хоризонта.

(Следва)

ПО УЛИЦИТЕ НА ЛОНДОН, 1877 г.

ИЗТОЧНИК: VINTAGE EVERYDAY

НАЕМНИК ОТ ЕСКАДРОНИТЕ НА СМЪРТТА НА ОБЕДНА ПОЧИВКА В ЕЛ САЛВАДОР, 1980 г.

ИЗТОЧНИК: VINTAGE EVERYDAY

ПРЕВЕЛ ОТ АНГЛИЙСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Ескадроните на смъртта в Ел Салвадор са крайнодесни паравоенни групи, действащи в опозиция на марксистко-ленинистките партизански сили, най-вече на Националния освободителен фронт „Фарабундо Марти“, и техните съюзници сред цивилното население преди, по време и след Салвадорската гражданска война. Ескадроните на смъртта извършват по-голямата част от убийствата и кланетата по време на гражданската война от 1979 до 1992 г. и са тясно обвързани с управляващото правителство.

Тази емблематична снимка е направена от Дерек Хъдсън по време на Гражданската война в Салвадор през 80-те години. „Композицията е почти перфектна...“ Фотографът казва, че купил бира на мъжа и „направил три кадъра, преди пиещият да забележи насочения апарат“.

Ето какво допълва Дерек Хъдсън за инцидента и снимката:

„Срещнах този човек по време на гражданската война в Салвадор през 80-те години. Той беше един от бандата наемници, известна като Ескадроните на смъртта. Бяхме в селската затънтена местност, наречена Сучитото, а той седеше в местно кафене, обядвайки, с револвера си, небрежно поставен пред него. Купих му бира и докато вдигаше бутилката, успях да направя три снимки, преди да осъзнае, че снимам. Псуваше и викаше приятелите си, въоръжени с пушки, и ме блъскаше. Не зная какво щеше да стане, ако бяха разбрали, че вече съм заснел няколко кадъра. Осъзнах, че съм поел голям риск, но тогава не мислех за това. Бързо поръчах още бири, надявайки се да ги успокоя, и просто си тръгнах“...

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1988 г. / ХИМИЯ / ХАРТМУТ МИХЕЛ

Хартмут Михел (Hartmut Michel)

18 юли 1948 г.

Нобелова награда за химия (заедно с Йохан Дайзенхофер и Роберт Хубер)

(За определянето на триизмерната структура на реакционния център при фотосинтезата.)

Роден в Лудвигсбург, Вюртемберг, в югозападната част на Федерална република Германия. След като завършва задължителната си военна служба, той започва да изучава биохимия в Тюбингенския университет. През последната си година работи по активността на аденозинтрифосфатазата в халобактериите.

По-късно Михел работи по кристализацията на мембранните протеини, която е ключова за изясняването на структурата им чрез рентгенова кристалография. Между 1982 и 1985 г. Хартмут Михел,Йохан Дайзенхофер и Роберт Хубер използват именно рентгенова кристалография, за да определят точната подредба на над 10 000 атома, изграждащи протеиновия комплекс в някои фотосинтезиращи бактерии. Този мембранен протеинов комплекс е отговорен за започването на прост тип фотосинтеза. Техните изследвания подобряват общото разбиране на механизмите на фотосинтезата и разкриват приликите между фотосинтетичните процеси при растенията и при бактериите.

От 1987 г. Михел е директор на департамента по молекулярна мембранна биология към института „Макс Планк“ по биофизика във Франкфурт на Майн и професор по биохимия към университета "Гьоте".

ИЗТОЧНИК: Уикипедия.

ГЕОРГИ САВА РАКОВСКИ / „ПРЕСЕЛЕНИЕ В РУСИЯ ИЛИ РУСКАТА УБИЙСТВЕНА ПОЛИТИКА ЗА БЪЛГАРИТЕ“

ПРЕДИСЛОВИЕ ОТ ЗАХАРИЙ СТОЯНОВ

Тъжни времена прекарва днес нашето отечество България. Като оставим настрана сестра Сърбия, священний троен съюз, в който участвуват тримата императори и който има за цел да варди да не се пролива капка човешка кръв – всеки честен човек, който може да мисли и да разсъждава що годе, ще се съгласи с нас, че най-големий ни неприятел днес е официалната Русия.

Няма пакост, няма мерзост, даже и подлост, които да не е пуснала в ход тая държава начело с нейний Гирс и Катков от 6-ий септемврий насам, т.е. от тоя знаменит ден, когато ние почнахме своето истинско политическо и самостоятелно съществуване. В Цариград ли, в Пирот ли, в Букурещ ли, се засмее и българский Бог, руското правителство тича да свари да разваля и да пакостничи. Ако то днес иска, щото Румелия да си остане пак пашовска страна, а байонетите на българските синове в един прекрасен ден бутват дипломатическата мастилница на Гирса и му изкривяват ченето, то това същото правителство забравя своите първи думи и предлага вече Сан Стефанска България. А защо я то предлага? Защо такава глупа непоследователност? – „Желае ни доброто; не ни е забравила”, отговарят кокошите умове, в това число и ония наши изменници братя, които си продават съвестта за монетата чистаго серебра в руското консулато. – „Вие сте идиоти”, казваме ние. Руското правителство желае две неща. Първо, да протака работата, да ни държи във военно положение, което е убийство за България, та дано в тия усилни времена се появи някое негодувание помежду ни, и то, руското правителство, като всяко покровителско, да каже: „Ето че без мене не могат българите; дайте ми воля да отида с моите камбани, камшици и бесилки да наредя работите.” Второ, че като стане съединението, както и да е, извършено само от българи, то руский пловдивски консул ще може да интригува само между калугерите на Шипченский манастир, няма той да управлява вече Румелия, не ще има възможност да сее разврат и да проповядва шпионско-полицейските начала на страшното ІІІ-то отделение.

Лъжат се ония, които мислят, че руските дипломати са по начало против съединението. Те са готови днес да направят това съединение, но забележете, те да го направят сами, а не и българите. Те желаят, щото това съединение да го донесе някой беломустакат генерал, с покрити гърди от ордени, някой Обручев или Сомов, когото да срещат по всичките градове гологлави с хляб и сол, с камбани и молебен, а той да се надува, се да излизат само из устата му думите: „так приказано”, „не разсуждать”, „не бунтовать”, „воля Его Императорского Величества такая”, „ви народ неопитний”, „вие трябва да слушате и се покорявате”, „има за вас кой да се грижи” и пр., и пр. А руский консул върви подире му и му шепне на ухото: „Прибавете още на тия братушки, че аз като минувам из пазара, трябва да ми стават на крака, думата ми да не правят на две, името ми да бъде свято във вестниците им, да се пише с големи букви.” По-нататък следват руските инструктори-офицери, облечени парадно; по-главните от тях шепнат на генерала да доведе до сведение на непокорните братушки, да не търсят от тях оправдателни документи, а по-долните чинове се зъбят на гологлавите братушки и казват: „Познахте ли сега какво значи Русия? Един път проливахме кръв, сега пак ви носим наготово съединението, а вие, пършивци, само печелите парички и викате „урра”. А братушките цъфнали и незавързали. С турена на гърдите ръка, с тяло прегънато като въпросителна, хилят се като заклани и казват: „благодарим на Ваше Високоблагородие, ние сме ваши деца, Русия ни е майка. Колкото Ваше Високоблагородие сте повече в България, толкова по-много се обажда и наший алъш-вериш.” „Так, так”, отговаря високото благородие и издрънчава от удоволствие своята обкована със сибирско сребро сабля. А камбаните гърмят ли гърмят!

О, пусто да остане подобно съединение! Ние го нежелаеме и на най-върлите си душмани. Джанъм, ние искаме да имаме история, минало, свои герои, наше „урра”. Как не могат да разберат това московските славянофили? Ревне ни са, ей така, щото между безбройните чужди паметници по всичките краища на отечеството ни да има запазено и едно кьошенце наше, българско. Искаме да видим ние, че между различните площади и улици на градовете, украсени с имена: „Московска”, „Александровска”, „Аксаковска”, „Паренсова”, „Гуркова”, „Славянска”, „Николаевская”, „Невская” и пр. да блещука и нещо като: „6-ий септемврий”, „Сливница”, „Драгоман”, „Батенберг” и т. н. Лошо ли искаме? Лошо-добро, искаме си го у нас, дома, на бащиното си свято огнище. Чуждото ние не щеме; но желали бихме, щото и чуждите да си подръпват покровителската ръчица от нашето, защото тя може и да бъде опарена, не основана на много закони, а в такъв случай, християнската любов почва да капризничи…

Но хората, които са унищожили Полша, Малорусия и Бесарабия, не искат да слушат. Турили един път те намерение да правят от България Задунайска Губерния, нищо свято не ги спира. „Всяко тържество на България е смърт за Русия”, пишеше в един брой на „Русь” покойний екзалтиран славянофил Аксаков, за когото се проляха толкова сълзи в Софийското книжевно дружество. „Какви са тия Крумовци, Симеоновци и Борисовци? Разве не можеше и без тях?” … пишеше същий тоя Аксаков по повод на княжеската прокламация към българските солдати, в която се казваше: „Вие, синове и потомци на Крума и пр.” Виждате доколко е жесток бил горещий славянофил. Негова милост желаял, щото ние да се не обръщаме към нашето минало, да заместиме името на Крума и Симеона с Ивана Грозний и с Екатерина Вторая. Но ще да кажат мнозина: „Русия беше, която ни освободи.” Да това е вярно, това е велико събитие, ние сме благодарни на покойний Александра II, името му ще бъде у нас священно до века, благодарни и признателни сме на целий руский народ. Но трябва ли да бъдем благодарни и за това, че Русия ни освободи, за да ни зароби отново – нещо, което тя доказа вече от 6-ий септемврий насам? Ние сме благодарни на руский народ, който никога не ни желае злото, защото е удушен повече от нас, както бяхме в турско време; благодарни сме и на покойний император; но не и на днешното руско правителство, състоящо се от 5-6 души узурпатори. Това правителство иска да ни глътне. Не го искаме, защото то има: бесилки, Сибир, Сахалин, III отделение, тюрми, нагайки, камбани, шпиони и прочие. Ако то иска да има с нас братски и человечески съюз – добре дошло. Но то иска дружбата на вълка с агнето!…

В днешно време, когато това правителство, състоящо се от Гирса, Толстой, Победоносцев, Катков и пр., е подигнало върху ни чисти и нечисти средства, когато то иска да ни задуши с една лъжица вода, гдето се е казало, когато неговите безконтролни рубли се пръскат безбожно из България за цели беззаконови и погански – ние намислихме да обадим на читателите си мнението на Г. С. Раковски, как той е гледал на официална Русия и на нейната политика. А кой е Раковски – срам ще бъде за всеки българин, ако не отговори, че той е българско светило, че той се е мъчил и трудил за България цели 25 години, че той е вече умрял (за да не кажат Цанков и Икономов, че е бил радикал и анархист), че миналата година му се донесоха костите в София, на които се поклони целият български народ. Тоя Раковски е написал брошурата под заглавие: „Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите”, която брошура днес предлагаме на читателите. Тая брошура е написана в 1859 г., когато е почнало преселението на Видинските българи, печатана е за първи път в „Дунавски Лебед” като подлистник. Тя е писана в такива времена тъжни и усилни, когато България е била неизвестна, когато сме нямали княжество, войска, Сливница, Пирот, когато само той, един Раковски, е бил защитник на България. В такива тежки времена той пак не е казвал: „не му е времето, трябва да се помълчи, да не закачаме Русия”, както днес обичат да философствуват нашите дипломати. Поклон върху праха на великий български мъченик, че и в днешните времена можем да си послужим с неговото име. Като народ ние можем да се гордеем, че всичките ни народни деятели и патриоти: Г. Раковски, Л. Каравелов, В. Левски, Хр. Ботйов, А. Кънчев, П. Волов, Г. Бенковски и пр., са били против официална Русия. Никога те не са апелирали към нея, защото са знаели, че нейний камшик повече боли от турския…

Русчук, 1-й март 1886 г.

Захарий Стоянов

(Следва)

АЛЕКСАНДР МЕН / „СИН ЧОВЕШКИ“ / Част ІII. КЪМ ГОЛГОТА / Глава XVI. НОЩТА В ГЕТСИМАНИЯ (6 и 7 април)

Преди много години, малко след средата на деветдесетте някъде, си купих книгата на Алекссандр Мен „Сын Человеческий“ („Син човешки“). По това време оформях една малка моя интернет библиотека и през лятната ваканция за два месеца преведох книгата на отец Александр и я качих в библиотеката. Доста по-късно тази книга излезе в български превод и като книжно тяло, но преводът и преводачът не са ми познати. Същевременно се разритахме с провайдъра ми и аз свалих цялата библиотека от сървъра му, като започнах да я качвам постепенно на платформата “Blogger” – можете да я видите ТУК. Там има много стари неща и повече нови, но от старите все още остават някои публикации. Така че дойде ред и на книгата на Александр Мен, написана от един наистина много високо ерудиран богослов изследовател. (Павел Николов)

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

"На светлата памет на майка ми"

Александр Мен

ДО ТУК:

„СИН ЧОВЕШКИ“ – ОТ АВТОРА, ПРОЛОГ.

Част І. ОТ ВИТЛЕЕМ ДО КАПЕРНАУМ: Глава I. В ДНИТЕ НА ЦАР ИРОД Глава II. НАЗАРЕТ Глава III. ПРЕДТЕЧАТА. ИСУС В ПУСТИНЯТА Глава IV. ГАЛИЛЕЯ. ПЪРВИТЕ УЧЕНИЦИ Глава V. ДОБРАТА ВЕСТ

Част II. МЕСИЯТА: Глава VI. „НЕ МИР, А МЕЧ“ Глава VII. ЗНАМЕНИЯ ЗА ЦАРСТВОТО ГЛАВА VIII. ДВАНАДЕСЕТТЕ АПОСТОЛИ. СМЪРТТА НА ПРОРОКА Глава IX. „ХЛЯБЪТ НА ЖИВОТА“ Глава X. „ТАЙНАТА НА ЧОВЕШКИЯ СИН“

Част III. КЪМ ГОЛГОТА: Глава XI. МНОГО ПРИЗВАНИ – МАЛКО ИЗБРАНИ Глава XII. ЧАСЪТ НАБЛИЖАВА Глава XIII. ЛОЗЕТО НА БАЩАТА Глава XIV. СЪДЪТ НА МЕСИЯТА Глава XV. ПАСХАТА НА НОВИЯ ЗАВЕТ

АЛЕКСАНДР МЕН, „СИН ЧОВЕШКИ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

Глава XVI. НОЩТА В ГЕТСИМАНИЯ

(6 и 7 април))

Да се напуска дома в нощта на пасхалната трапеза не било редно, но Исус нарушил това правило, вероятно грижейки се за учениците си. В горницата те можели лесно да бъдат арестувани заедно с него. Не е изключено Юда да се е уверил отначало, че къщата се е опразнила и едва тогава да е повел стражата към безлюдната градина отвъд Кедрон, където Учителят често се усамотявал с дванадесетте.

По пътя Христос продължавал да разговаря с учениците си. Той им обяснявал смисъла на тайнството, съдържащо се в Чашата, което сляло съобщниците в едно цяло. "Аз съм истинската лоза - казал Повелителят - и моят Баща е лозар. Всяка моя пръчка, която не дава плод, той отрязва и всяка, която дава плод, очиства, за да дава повече... Както пръчката не може да дава плод сама, ако не е лозата, така не можете и вие, ако не сте в мене. Аз съм лозата, а вие сте пръчките". [1]

Исус говорел за Духа - Застъпник и Утешител [2], чиято сила ще преобрази апостолите, когато Човешкият син няма да бъде с тях.

"Още много имам да ви казвам, но сега това не е по силите ви. Когато дойде Духът на Истината, той ще ви разкрие цялата истина".

На Църквата й предстояло, както и на Христос, да се кръсти със скръб и да изпие чашата на страданията. Но раздялата ще бъде временна. Учениците не трябва да се отчайват, като се разделят с Христос. Той ще се върне при тях. "Истина, истина ви казвам: ще плачете и ще ридаете, а светът ще се радва. Ще бъдете печални, но скръбта ви ще стане на радост. Жената, която ражда, е скръбна, защото часът й е дошъл. А когато роди детето, вече не помни скръбта си от радост, че се е родил човек на света. И вие сега сте скръбни, но аз ще ви видя отново и сърцето ви ще се зарадва, и никой няма да отнеме радостта ви. И в този ден за нищо няма да ме питате".

Пратениците на Месията са избрани за велика служба и той ще ги заведе в Царството на Бащата. "Бащата ви обича, защото ме обикнахте и повярвахте, че съм излязъл от Бога. Излязох от Бащата и дойдох на света. А сега напускам света и отивам при Бащата".

На апостолите им се сторило, че започват да разбират.

- Ето сега ти говориш открито и не казваш никаква притча. Сега знаем, че знаеш всичко и нямаш нужда никой да те пита.[3] Затова вярваме, че си излязъл от Бога.

- Сега ли вярвате? - казал Исус. - Ето идва времето и е дошло, когато ще се разпръснете, всеки за себе си, и ще ме оставите сам. Но аз не съм сам, защото Баща ми е с мене.

Той не упреквал учениците си, напротив, искал да ги направи твърди. "Скръб на света имате, но дерзайте: аз победих света".

Като минавали покрай Храма, Исус спрял. Безмълвно били застинали тъмните грамади на крепостта и светилището. Сутринта тук щяло да се извърши богослужението и хиляди хора щели да донесат пасхалните агнета при олтара. Но спящият град не подозирал, че през тази нощ до стените на Божия дом, заобиколен от единадесет плахи галилейци, се молел вселенският Първосвещеник и Спасител. Той молел Бащата да запази малкото си стадо сред враждебния му свят. "И не само за тях се моля - казал той, вдигнал очи към звездното небе, - но и за вярващите в мене според думите ми, за да бъдат всички заедно, както ти, Татко, си в мене и аз в тебе, и те да са в нас. За да вярва светът, че ти си ме пратил". Бъдещият Храм на Христовата църква се озарявал от лъчите на Божественото триединство...

В Ерусалим до наши дни са се запазили изтъркани древни каменни стъпала. Може би точно по тях е слизал Исус, когато тръгнал от града за Елеон. Като пресякъл Кедроновия овраг, той не отишъл във Витания, а предпочел да остане в Гетсиманската градина. Тава било малко частно имение, заобиколено със стена, където имало маслинена горичка.

Пълната луна посребрявала листата и предизвиквала отблясъци по изкривените стволове на дърветата. Нищо не нарушавало мълчанието на хладната пролетна нощ. Като влезли в градината, учениците започнали да се настаняват за почивка. "Поседете тук, а аз през това време ще отида там да се помоля" - казал Исус, като посочил навътре в градината.

Петър, Яков и Йоан, които той взел със себе си, не можели да не забележат внезапната промяна в Учителя. Току-що той бил изпълнен със сила и светъл покой, а сега целият му облик изразявал неизмерима тъга. "Душата ми е смъртно скръбна - проговорил той. - Постойте тук и не спете". За първи път апостолите усетили, че му е нужна човешка подкрепа, но не били в състояние да изпълнят молбата на Исус. Както става понякога в моменти на крайна тревога, сковала ги дрямка, подобна на вцепенение.
Христос се отдалечил встрани и като паднал на колене, започнал да се моли горещо. Учениците му били наблизо, както казва Евангелието, "на един хвърлей камък", а отделни думи на Исус достигали до тях. "Ава, Татко - чували те в полузабрава, - за тебе всичко е възможно! Направи да ме отмине тази чаша. Но не каквото искам аз, а каквото искаш ти... Не моята воля, а твоята да бъде".

Той се молел. Апостолите спели.

А по улиците на Ерусалим вече се чували стъпките на стражите.

Какво изпитвал Човешкият син, когато лежал на студената земя в душевно страдание? Можело ли това да бъде само естествен страх пред мъченията и смъртта? Нали той бил побеждаван и от по-слаби. Защо се колебаел този, който щял да бъде опора за милиони?

На нас не ни е дадено да проникнем в дълбините на тежката борба, свидетел на която била старата маслинена гора. Но тези, за които Христос се е открил с любов и вяра, знаят най-главното: страдал е за нас, поел е в себе си болката и проклятието на вековете, мрака на човешкия грях, преживял е целия ужас и ада на раздялата с Бога.  Заобикаляла го нощ, лишена от надежда. Христос слязъл доброволно в бездната, за да може, слизайки в нея, да ни изведе оттам към непомръкващата светлина...

Какво е преминало през мисления му взор? Картини от бъдещето? Гонения, войни и насилия? Отстъпничество на неговите последователи, тяхната неблагодарност и маловерие, тяхното жестокосърдечие и фарисейство? Това било изкушение, по-тежко от това, което преживял в пустинята. Никога дотогава човешкото съзнание на Христос не се противяло с такава сила на очакващия го кръст, както по време на Гетсиманската молитва. Ето защо той молел любимите си ученици да не го оставят.

"Симоне, спиш ли?" - опитал се Исус да разбуди Петър. - Не можа ли един час да останеш буден?". Петър се надигал, виждал лицето на Учителя, изтерзано, покрито като с кървави капки пот, но дрямката отново го налягала. Останалите опити също се оказали напразни.

Така, изоставен от всички, Исус страдал лице в лице с настъпващия мрак. Евангелист Лука казва, че го подкрепял само един ангел. Това означава, че като не намерил земна подкрепа, намерил такава в Небето.

Най-сетне Исус се изправил. Любовта към Бащата възтържествувала и затвърдила в него съгласието на човешката и божествената воля.

Сега грижата му била само за апостолите. Като се приближил, той ги накарал да отърсят от себе си съня. "Защо спите? Станете и се молете, за да не изпаднете в изкушение... Да вървим. Ето, този, който ме предава, е близо".

Те станали, като се оглеждали смаяно.

В този миг градината се осветила от фенери и факли, чули се шум и гласове. На вратата се показала човешка тълпа. Напред вървял римски трибун с войници, след тях - въоръжени храмови служители.

Исус тръгнал насреща им.

- Кого търсите? - попитал той.

- Исус Назаретянина.

- Аз съм - отвърнал Христос със свещената формула на божето име.

Като я чула, юдейската стража се дръпнала рязко встрани. А той казал:

- Ако търсите мене, оставете тези, нека си вървят.

Тогава напред си проправил път Юда. Той обещал да даде знак, за да не стане грешка при ареста в нощната градина.

- Здравей, Рави! - казал той, като целунал Учителя.

- Ето за какво си тук, приятелю! - промълвил Исус. - С целувка ли продаваш Човешкия син?

Стражата веднага заобиколила Христос.

- Да нападнем ли с меч, Повелителю? - казал Петър и като не дочакал отговор, се нахвърлил върху един от тези, които започнали да връзват Учителя. Ударът излязъл непохватен. Рибарят само отсякъл ухото на архиерейския слуга. Разбира се, веднага щели да го хванат, но цялото внимание било съсредоточено върху Христос.

"Спрете, достатъчно! - казал той на апостолите. - Нима няма да изпия чашата, която баща ми е дал?". Той се обърнал към отряда: "Като за разбойник сте излезли с мечове и колове да ме хванете. Всеки ден седях и поучавах в Храма и не ме задържахте. Но часът е ваш и властта - на тъмнината".

Може би учениците чакали в този момент чудо, но чудото не станало.

Грубите ръце връзвали Исус с въжета...

Като се страхувал, че шумът ще привлече ненужни свидетели и може да настане бунт, Юда подканял войниците: "Хванете го и го водете с надеждна охрана". След това се опитали да задържат останалите, но те, като се възползвали от тъмнината и суматохата, се разбягали.

Когато извеждали Исус от градината, всичко като че ли било спокойно. Замисълът на враговете успял напълно. Но неочаквано се появил някакъв юноша. Той вървял отзад, загърнат в наметало. Като помислили, че това е един от учениците, хората от конвоя го хванали, но той се отскубнал и, оставяйки наметалото си, избягал гол. Явно току-що бил станал от леглото си. Не е ли бил този юноша Йоан-Марк, бъдещият евангелист? Само той споменава тази подробност.

Според славянската версия на "Юдейската война" от Йосиф Флавий при арестуването на Исус загинали много хора.[4] Не са ли се оказали наблизо някои галилейци, които са направили опит да освободят Учителя? Но в Евангелията без всякакви увъртания е казано, че когато Исус бил хванат от враговете си, всичките му приятели се скрили. При вида на Учителя, който се оставил покорно да бъде отведен, те били обхванати от паника и забравили как обещали да вървят с него до смърт. Само Петър и Йоан, като дошли на себе си от първоначалното сътресение, се осмелили да последват стражата на безопасно разстояние.

БЕЛЕЖКИ

1. Разговорът на Христос с учениците му по път за Гетсимания е приведена в 17-17 гл. от Йоан. У синоптиците го няма. Йоановото предание е отразило тези страни от учението на Христос, които не са се запазили в синоптичните. - Бел. авт.

2 "Параклиптос" (гр.), "гоел" (евр.) - Застъпник, Утешител. - Бел. авт.

3. Или: да те подлага на изпитание, както изпитват тези, в чиято мъдрост се съмняват. - Бел. авт.

4. И. Флавий. Иудейская война (древнерусский перевод), IX, 3. - Бел. авт.

(Следва)

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА / ГЮСТАВ ФЛОБЕР – „МАДАМ БОВАРИ“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: “МЕНСФИЙЛД ПАРК“1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13.

ЧАРЛЗ ДИКЕНС: “СТУДЕНИЯТ ДОМ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30

ГЮСТАВ ФЛОБЕР: “МАДАМ БОВАРИ“ - 1

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ГЮСТАВ ФЛОБЕР (1821-1880) - “МАДАМ БОВАРИ“ (1856 г.)

***

Управлението от 1930-та до 1948-ма година на Луи-Филип, края гражданин (le roi bourgeois), е приятно скучна епоха в сравнение със сложилите началото на века фойерверки на Наполеон и на нашите пъстри времена. През 1840-те години „френската летопис се развивала спокойно под студеното управление на Гизо“. Но „1847 година започнала с мрачни перспективи за френското правителство: недоволство, нужда, желание за по-популярна и по възможност по-блестяща власт <...> По върховете сякаш царували измамата и коварството“. През 1948 година избухнала революция. Луи-Филип „под името Уилям Смит завършва безславното си царстване в безславно бягство в наемна карета“ (Британска енциклопедия – 9-то издание, 1879 г.). Историческия откъс посочих затова, защото добрият Луи-Филип с каретата и чадъра е истински флоберовски персонаж. А другият персонаж – Шарл Бовари се родил, според моите пресмятания, през 1815 година; на училище тръгнал през 1828-ма; получил званието „санитарен лекар“ (по-ниска степен от доктор) през 1835 година; оженил се за първи път за вдовицата Дюбюк – през същата година в Тост, където отворил медицинска практика. Като овдовял, се оженил през 1838 година за Ема Руо (героинята на книгата); преместил се в друг град, Йонвил. през 1840 година; през 1846 година загубил втората си жена и починал през 1847 година на тридесет и две години.

Ето кратка хронология на книгата.

(Следва)