СЛУЖБОМЕР

сряда, септември 28, 2016

Лекции по руска литература – брой 29

Автор: Владимир Набоков

Превод от руски: Павел Николов

Предишни части:

I. НИКОЛАЙ ГОГОЛ (1809–1852) - НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4, 5, 6. НАШИЯТ ГОСПОДИН ЧИЧИКОВ – 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9. УЧИТЕЛ И ВОДАЧ – 1, 2-3, 4-5-6, 7, 8. АПОТЕОЗ НА МАСКАТА – 1, 2-3, 4, 5-6.

II. ИВАН ТУРГЕНЕВ (1818–1883) - 1.

Целият текст дотук в „Библиотека на Павел Николов – Лекции по руска литература“

2.

Тургетев бил не само превъзходен пейзажист, но и умеел майсторски да рисува малки живописни карикатури, напомнящи тези, могат да се видят в английските извънградски клубове; ето например какви малки карикатури на светски франтове и лъвове през шестдесетте и седемдесетте години той обичал да изобразява: "...беше облечен по най-добрия английски маниер: цветното крайче на бяла ленена кърпа стърчеше във вид на малък триъгълник от плоския страничен джоб на пъстричкото му якенце; на доста широка черна лентичка се люлееше еднооко лорнетче; бледоматовият тон на шведските ръкавици съответстваше на бледосивия цвят на карирания му панталон". Освен това Тургенев е първият руски писател, забелязал играта на пречупената слънчева светлина и на светлосенките при появата на хората. Да си спомним циганката, която стои с гръб към светлината, и "бялото на очите ѝ", което прилича на "сребърни бадеми".

Тези цитати са чудесни образци от неговата съвършено модулирана и добре смазана проза, отлично пригодена за предаване на плавни движения. Едно или друго негово изречение наподобява гущер, който се препича на топла, заляна от слънцето стена, а две-три от последните думи в изречението се извиват като гущерова опашка. Но в целия му стил то прави странно впечатление за нееднаквост, защото някои части, любимци на автора, са по-изпъкнали от останалите. Гъвкави, силни и като че ли възвеличени от предпочитанието на писателя, те се открояват върху общия фон като качествена, ясна, но не и изключителна проза. Мед и масло - с това могат да бъдат сравнени неговите перфектно закръглени, изящни изречения, когато авторът си поставя за цел да пише красиво. Той е доста изкуствен и дори понакуцващ разказвач; и наистина, в един разказ, когато следва своите герои, той започва да накуцва като героя му в разказа "Двамата помешчици". На неговия дар не му достига въображение, с други думи - естествена повествователна способност, която би могла да се сравни с оригиналността, достигната в изкуството на описанията. Осъзнавайки по всяка вероятност тази недостатък или следвайки инстинкта си за художествено самосъхранение, който не позволява на художника да се бави там, където може да се провали, той избягва да описва действия или по-точно не придава действията в разгърнат разказ. Затова неговите повести и разкази се състоят почти изцяло от диалози на фона на разнообразни декорации - прекрасни, дълги разговори, прекъсвани от прелестни кратки биографии и изискани селски пейзажи. Но когато кривва от своя път и се отправя да търси красотата извън пределите на старинните руски паркове и градини, той потъва в жалка сладникавост. Неговият мистицизъм е обкръжен с парфюми, с плаващи мъгли, той прониква през пластичната живопис на старинните портрети, които всеки момент могат да оживеят, мярка се между мраморните колони и прочее. Неговите привидения не карат тялото да потръпва, по-скоро то потръпва, но някак си странно. Като описва красотата на околния живот, той не жали боите и разкошът в неговите представи се оказва смес от "злато, кристал, коприна, брилянти, цветя и фонтани"; украсени с цветя, но бедно облечени романтични госпожици са разхождат с лодки, като пеят песни, а други госпожици, с тигрови кожи и златни чаши в ръце, символи на тяхната професия, лудуват по брега.

"Стихотворения в проза" (1883 г.) е най-остарялото негово произведение. Мелодията на стихотворенията е фалшива; техният блясък изглежда евтин, а тяхната философия е недостатъчно дълбока, за да се открие в нея някоя перла. Въпреки това те се смятат за образци на чистата хармонична руска проза. Но авторското въображение никога не се издига над баналните символи (като феи и скелети); и ако най-добрата му проза напомня гъсто мляко, стихотворенията му в проза могат да бъдат сравнени с фъдж.

Може би най-доброто, което Тургенев е написал, са "Записки на ловеца". Въпреки несъмнената идеализация на селяните, книгата представя изключително искрени, истински герои и някои много убедителни описания на сцени, хора и, разбира се, пейзажи. Сред всички герои на Тургенев най-голяма слава са му донесли може би "Тургеневите девойки". Маша ("Пролетни води") [24], Наталия ("Рудин") и Лиза ("Дворянско гнездо") не се различават много една от друга и всичките несъмнено са отражение на Пушкиновата Татяна. Но във всяка от тях е заложена огромна нравствена сила, доброта и не само способност, но - даже бих казал, жажда да пожертват всички земни съображения за това, което смятат, че е техен дълг, било то отричане от лично щастие заради висши нравствени идеали (Лиза) или пълното отказване от всякакво земно благополучие в името на чистата страст (Наталия). Тургенев обвива своите героини със своеобразна красота, мека и поетична, която притежава особена привлекателност за читателите, което до голяма степен създало у тях представата за възвишения образ на руската жена.

24. Неточност на Вл. Набоков: героинята на "Пролетни води" се казва Джема и едва ли може да бъде наречена "Тургенева девойка" - Бел. рус. ред.

(Следва)

вторник, септември 27, 2016

Документи по дело 585 от 1942 година - част 5

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: ЧАСТ 1, ЧАСТ 2, ЧАСТ 3, ЧАСТ 4.

Снимката на Никола Вапцаров, направена в Дирекцията на полицията

Именувам се РАЙНА ИВАНОВА ПОПОВА– род. с. Влахи – Петричко, 44 г., домакиня, жив. София – ул. „Иван Екзарх“ № 18, изт. православна, българка, женена, неосъждана, казвам следното:

Преди около един месец, не си спомням точно, беше през време на обяд, почти се бяхме наобядвали. Ние си бяхме само домашните, а именно: аз, мъжът ми, зет ми и дъщеря ми. В това време идва нашия сват Никола Вапцаров, седна и той да обядва. Мъжете отидоха на работа. Кольо излезе след тях. Зет ми не е идвал – Александър Междуречки този ден. Като сродници често си идваме на гости, но в тоя ден не е идвал.

Горното написах саморъчно: /п/ Райна Попова

---------------------------

Именувам се: ЛИЛИА ФИЛИПОВА АТАНАСОВА, на 23 години, родена в град Горна Джумая, българка, православна, грамотна, омъжена, неосъждана, домакиня, показвам следното:

Живея на ул. „Иван Екзарх“ № 18 в къщата на баща ми заедно с мъжа ми и детето ми.

Преди известно време, не си спомням кога, дойде един наш сват. Той ни завари на обяда, който привършваше и го поканихме да хапне и той. След като се наобядвахме, мъжът ми и татко ми си отидоха на работа, тъй като време беше за работа, а аз си отидох в стаята да сложа да спи детето, а също и аз си полегнах, защото съм бременна и си лягам по малко да си почина. Въпросният господин се казва Никола Вапцаров. След като аз си отидох в стаята, Никола Вапцаров остана в кухнята с майка ми и след това дали е идвал друг някой, не зная.

Друго не зная.

Горното написах саморъчно: /п/ Л. Ф. Атанасова

------------------------------

Именувам се: ИВАН ВОЙНОВ ПОПОВ – род. 30.Х.1890 г. в село Стоб – Дупнишко, жив. София, кв. „Лозенец“, ул. „Иван Екзарх“ № 18, занятие бръснар, българин, изт. православен, женен, неосъждан, казвам:

Дюкяна напуснах в 1 ч. след обяд. Отидох дома си. Това беше, ако се не лъжа, на края на февруари. Сядам на обяда и почти на края на обяда дохожда Никола Вапцаров – моя сват. Здрависахме се и го попитах как са домашните му. Седна и той да обядва. Там бяха зет ми Филю Атанасов, дъщеря ми Лила и жена ми Райна Ив. Попова. Аз станах, сбогувах се и си отидох на работа, защото бях закъснял. Друго не е приказвано и друго лице при мене не е идвало.

Написах саморъчно: /п/ Ив. В. Попов

---------------------------

Именувам се: ФИЛИП ПЕТРОВ АТАНАСОВ, 25 г., род. София, ул. „Иван Екзарх“ № 18, часовникар, българин, изт. православен, женен, неосъждан, грамотен, показвам:

Преди един месец, а може и повече, в къщи дойде въпросният Никола Вапцаров, понеже ни завари на още невдигната маса, ние го поканихме на обяд.

През времето, когато той започна да се храни, аз трябваше да отида на работа. Облякох се и излязох. Да е идвал някой след моето излизане, не зная. При масата бяха: аз, жена ми, детето ми, дядо и баба ми. Освен този път в мое присъствие друг път не е идвал.

Горното написах саморъчно: /п/ Ф. П. Атанасов

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1. Обработил от pdf формат и редактирал: Павел Николов

2. Оригиналите можете да видите в сайта на Държавна агенция "Архиви" Полицейски досиета на известни личности от периода преди 1944 г..

3. Целият текст в „Библиотека на Павел Николов – Документи“ .

понеделник, септември 26, 2016

Лекции по руска литература – брой 28

Автор: Владимир Набоков

Превод от руски: Павел Николов

Предишни части:

I. НИКОЛАЙ ГОГОЛ (1809–1852) - НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4, 5, 6. НАШИЯТ ГОСПОДИН ЧИЧИКОВ – 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9. УЧИТЕЛ И ВОДАЧ – 1, 2-3, 4-5-6, 7, 8. АПОТЕОЗ НА МАСКАТА – 1, 2-3, 4, 5-6.

II. ИВАН ТУРГЕНЕВ (1818–1883)

Целият текст дотук в „Библиотека на Павел Николов – Лекции по руска литература“

1.

Иван Сергеевич Тургенев е роден през 1818 г. в Орел, Централна Русия, в семейството на състоятелен помешчик. Детството му преминало в имението, където можел да наблюдава живота на крепостните и техните отношения с господарите, достигащи до крайна проява на жестокост: със своята тираничност майка му довела селяните, а след това и семейството си до наистина жалко съществуване. Обожавайки сина си, тя едновременно с това го преследвала, като го наказвала за най-малкото детско непослушание или простъпка. По-късно, когато Тургенев се опитал да се застъпи за крепосните, тя го лишила от доходи и го обрекла на истинска нищета, макар че в бъдеще го очаквало голямо наследство. Тургенев никога не забравил болезнените впечатления от своето детство. След смъртта на майка си той положил не малко усилия да облекчи живота на своите крепостни, освободил всичките си домашни слуги и по всякакъв начин съдействал за освободителната реформа през 1861 г.

Ранното образование на Тургенев било пъстро. Сред многобройните домашни учители, безразборно канени от майка му, се случвали доста необичайни хора, сред които като минимум и един професионален сарач. Една година в Московския и три години в Петербургския университет, който завършил през 1837 година, не оставили у него чувството, че е получил добро образование и от 1838 до 1841 г. Тургенев посещава Берлинския университет, като се опитва да запълни празнините. По време на престоя си в Берлин се сближава с група млади руски студенти, които по-късно сформират групата на руското философско движение, повлияно силно от Хегел, немския философ "идеалист".

В ранната си младост Тургенев създал не много на брой сурови стихотворения, преди всичко имитации на Михаил Лермонтов. Едва през 1847 г., когато се обърнал към прозата и публикувал кратък разказ, първия от поредицата "Записки на ловеца", Тургенев станал самобитен писател. Разказът направил много силно впечатление на читателите и по-късно, когато влязъл с още други в първата му книга, впечатлението нараснало още повече. Пластичността, музикалността и дипленето на неговата проза били само една от причините, които му донесли мълниеносна слава, защото не по-малък интерес предизвиквали и сюжетите на неговите истории. Всички те разказват за крепостни и са не само детайлно психологическо изследване, но дори достигат до идеализация на крепостните селяни, които по своите нравствени качества стоят по-високо от безсърдечните господари. Ето няколко пурпурни петна от тези истории:

"Федя, не без удоволствие, вдигна във въздуха насила усмихващото се куче и го сложи на дъното на каруцата" ("Хор и Калинич")

"...кучето, като трепереше с цялото си тяло и присвиваше очи, гризеше кост на поляната..." ("Моят съсед Радилов")

"Вячеслав Илорионов е страхотен ловец на прекрасния пол и щом само види в уездния град на булеварда някоя хубавичка особа, веднага ще тръгне след нея, но в същия миг и ще закуца - ето какво забележително обстоятелство". ("Двамата помешчици")

"Маша (циганка, възлюбена на героя, която го е изоставила) спря и се обърна с лице към него. Тя стоеше с гръб към светлината - и изглеждаше цялата черна, сякаш от тъмно дърво изрязана. Само бялото на двете очи се открояваше като сребърни бадеми, а самите очи - зениците - ставаха още по-тъмни". (Краят на Чертопханов")

"Вече се свечеряваше; слънцето се скри зад малката трепетликова горичка, разположена на половин верста от градината: сянката ѝ се протягаше през неподвижните поля. Дребен селянин яздеше в тръс бяло конче по тъмната тясна пътечка край самата гора: той целият се виждаше ясно, целият, до кръпката на рамото, нищо, че се движеше в сянка; приятно отчетливо се мярката краката на кончето. Слънчевите лъчи, от своя страна, се промъкваха в горичката и като си пробиваха път през гъсталака, обливаха стволовете на трепетликите с такава топла светлина, че започваха да приличат на борови стволове, а листата им почти синееха и над тях се издигаше бледосиньото небе, леко заруменено от слънчевия залез". ("Бащи и деца")

Това е най-доброто от Тургенев. Тези меко оцветени малки скици ни възхищават до ден днешен, изкусно вплетени в неговата проза, и повече напомнят акварел, отколкото сочните, ослепителни фламандски портрети от галерията на Гоголевите герои. Особено многобройни са тези искрици в "Записки на ловеца".

Редицата идеални и трогателни крепостни селяни, които преминават през тези разкази, изобразявала нагледно явната отвратителност на крепостното право, предизвиквайки възмущението на много влиятелни особи по онова време. Цензорът, който пуснал ръкописа, бил уволнен и правителството използвало първата възможност да накаже автора. След смъртта на Гогол Тургенев написал кратка статия, която петербургската цензура не пуснала, но статията била изпратена в Москва, където разрешили да бъде напечатана. За нарушаване на субординацията Тургенев бил осъден на месец затвор и изпратен в своето имение, където прекарал повече от две години. Като се върнал, напечатал първия си роман "Рудин", след който последвали "Дворянско гнездо" и "В навечерието".

В романа "Рудин", написан през 1855 г., е изобразено поколението на руските интелигенти-идеалисти от 40-те години, възпитани в немските университети. В романа се срещат великолепни описания: "Но ето, облачето премина, затрепка ветрец, в изумрудено и златно започна да се прелива тревата... Прилепвайки едно о друго, се мяркаха листата на дърветата... Силен аромат се надигна отвсякъде". Неочакваната поява на Рудин в дома на Ласунская е изобразено забележително с помощта на любимия тургеневски похват: по време на светска вечеря или обяд е изобразено условно единоборство между спокойния, любезен и умен герой и някакъв избухлив простак или претенциозен глупак. Обърнете внимание на странните навици на Тургеневите герои:

"Между другото Рудин се доближи до Наталия. Тя стана, на лицето ѝ се изписа объркване. Волинцев, който седеше близо до нея, също стана.

- Виждам пиано - започна Рудин меко и ласкаво, като пътешестващ принц". След това някой свири "Горският цар" на Шуберт.

"- Тази музика и тази нощ (звездна лятна нощ, която "и се разнежва и разнежва", Тургенев е великолепен живописец на "музиката и нощта") - заговори той - ми напомниха студентското време в Германия..." Питат го как се обличат студентите в Германия. "- В Хаелберг носех големи ботуши с шпори и венгерка с шнурчета, и си пуснах косите чак до раменете..." Рудин е доста помпозен млад човек.

По това време Русия била един огромен сън: народът спял - в преносен смисъл; интелектуалците прекарвали безсънни нощи - буквално, като разговаряли и размишлявали до пет часа сутринта и след това отивали да се разхождат. От време на време виждаме как се хвърлят на леглото, без да се съблекат, и потъват в безразличие или скачат както са си в своите одежди. Девойките на Тургенев обикновено се стават енергично от постелята си, надяват кринолините, наплискват лицето си със студена вода и свежи като рози изскачат в градината, където стават неизбежните срещи в беседките.

Преди да замине за Германия, Рудин е учил в Московския университет. Негов приятел разказва за младостта им: "Представете си: събрали сме се пет-шест души младежи, една лоена свещ гори, поднасят окаян чай и сухари с него стари-престари; а да видите лицата на всички, да чуете нашите думи! В очите на всеки има възторг, бузите пламтят и сърцето бие, и говорим за Бог, за правдата, за бъдещето на човечеството, за поезия - понякога говорим глупости, възхищаваме се на дреболии; но какво от това!"

Характерът на Рудин, този прогресивен идеалист от 40-те години, може да бъде обобщен с отговора на Хамлет: "думи, думи, думи". Той е изцяло неефективен, макар че е изпълнен целият с прогресивни идеи. Всичката му енергия отива в страстни потоци от идеалистичен брътвеж. Студено сърце и гореща глава. Ентусиаст, на когото не му достига сдържаща сила, всезнайко, неспособен да действа. Когато девойката, която го обича и която му се струва, че той също обича, му казва, че майка ѝ не е съгласна да се оженят, той я напуска веднага, макар че тя е готова да го последва навсякъде. Той заминава и странства по цяла Русия; всичките му начинания се провалят. Неуспехите, които отначало се проявяват в неспособността да намери изход на умствената си енергия в действие, а не само в бурния поток на красноречието, го преследват и довършват рисунъка на личността му, задълбочават и изострят чертите на характера му, а след това го довеждат до безполезната, но героична гибел в далечния Париж на барикадите по време на революцията през 1848 г.

В "Дворянско гнездо" (1858 г.) Тургенев възхвалявал благородните ортодоксални идеи на старото дворянство. Лиза, героинята в романа, е съвършено въплъщение на чистата и горда "девойка на Тургенев". "В навечерието" е още една история за Тургенева героиня, Елена, която оставя семейство и родина, за да последва своя любим, българския революционер Инсаров, чиято единствена цел в живота е освобождението на родината му (която е под турска власт). Елена предпочита Инсаров, който е човек на действието, пред бездействащите млади хора, заобикалящия я в нейната руска младост. Инсаров умира от туберкулоза, а Елена продължава храбро по неговия път.

Въпреки добрите намерения, "В навечерието" е художествено най-неуспешният роман на Тургенев. Но независимо от това той се оказал най-популярен. Елена, макар и жена, е именно този тип героична личност, каквато обществото жадувало: готова да пожертва всичко заради любовта и дълга, мъжествено преодоляваща всички трудности по пътя си, предана на идеалите за свобода - свободата на угнетените, свободата на жената да избере свой път в живота, свободата да обича.

Като изобразил нравственото поражение на идеалистите от 40-те години и направил българин свой единствен действащ герой, Тургенев бил обсипан с упреци за това, че не е създал нито един положително активен руски характер. Той се опитал да направи именно това в романа си "Бащи и деца" (1862 г.). В него Тургенев изобразява нравствения конфликт между добродетелните безплодни и нерешителни хора от 40-те години и новото поколение от млади силни революционери - "нихилистите". Базаров, представителят на това младо поколение, е агресивен материалист, отричащ и религията, и всички етични и естетически ценности. Той вярва само в "жабите", иначе казано - в резултатите от своя практически научен опит. Той не познава нито жалост, нито срам. Той е във висша степен активна личност. Макар че Тургенев по-скоро се възхищава на Базаров, радикалите, които той смятал да поласкае с образа на този силен млад нихилист, били възмутени от неговия портрет и видели в него само карикатура, създадена за голяма радост на техните опоненти. Тургенев бил обявен за свършен човек, който е изразходвал всичкия си талант. Той бил смаян. От любимец на прогресивното общество се превърнал внезапно в нещо като отвратително плашило. Тургенев бил много суетен човек; той държал не само на славата, но и на външните ѝ признаци. Дълбоко засегнат и разочарован, той се озовал своевременно в чужбина, където останал до края на своя живот, като само рядко и за кратко време се връщал в родината си.

Следващата му писателска проява е откъсът "Достатъчно", в който Тургенев обявява решението си да скъса с литературата. Въпреки това той създава още два романа и продължава да пише до края на живота си. От тези два последни романа в "Дим" Тургенев изразява огорчението си от всички слоеве на руското общество, а в "Целина" се опитва да изобрази различни типове руски хора, оказали се в конфликт със социалното движение по това време (70-те години). От едната страна виждаме революционери, стремящи се настойчиво да се докоснат до народа: (1) хамлетовски колебаещия се герой на романа Нежданов, образован, изтънчен, с тайна склонност към поезията и романтиката, но напълно лишен от чувство за хумор като повечето положителни герои на Тургенев, плюс това слаб и обременен от всичко с изключение на чувството за собствена непълноценност и безполезност; (2) Мариана, чиста, правдива в своята сурова наивност девойка, готова да умре на място и веднага за "делото"; (3) Соломин, здрав мълчалив човек; (4) Маркелов, честен глупак. От другата страна намираме притворни либерали и откровени реакционери, такива като Сипягин и Каломейцев. Романът е доста посредствено ръкоделие, в което авторът се опитва с всичката сила на своя талант да придаде напразно жизненост на героите и сюжета, избрани не толкова по повелята на неговия гений, а по-скоро за да се изкажат възглед за проблемите на деня.

Между другото, като повечето писатели от своето време, Тургенев е прекалено ясен и не оставя нищо за читателската интуиция; намеква нещо и веднага следва скучно обяснение какво е имал предвид. Старателно обработените епилози на романите и повестите му изглеждат до болка изкуствени, авторът прави всичко възможно, за да удовлетвори читателското любопитство, разглеждайки съдбите на своите герои по начин, който само с голямо усилие може да се нарече художествен. Той не е велик писател, макар да е много мил. Никога не се е издигал до висините на "Мадам Бовари" и да се казва, че Тургенев и Флобер принадлежат към едно и също литературно направление е пълно недоразумение. Нито неговата готовност да се заеме с всеки моден социален проблем, нито баналните сюжети (винаги търсещи най-лекия път) могат да се сравнят със суровото изкуство на Флобер.

Тургенев, Горки и Чехов са особено известни в чужбина. Но между тях няма никаква естествена връзка. Можем обаче да отбележим, че най-лошото от Тургенев е намерило най-пълен израз у Горки, а най-доброто (руските пейзажи) е развито изумително от Чехов.

Освен "Записки на ловеца" и романите си Тургенев е написал множество къси разкази, повести и новели. В ранните няма нищо оригинално или художествено; затова пък някои от късните са напълно забележителни. Сред тях са "Пролетни води" и "Първа любов". Личният живот на Тургенев не бил много щастлив. Единствената истинска голяма любов в живота му била известната певица Полина Виардо-Гарсия. Щастливо омъжена, тя не му оставила никаква надежда за лично щастие, но въпреки това Тургенев бил в прекрасни отношения с цялото ѝ семейство и му посветил всичкия си живот. Където и да живеели, той се стремял да се засели наблизо, а когато двете ѝ дъщери се омъжили, той им дал зестра.

В общи линии той живеел много по-добре в чужбина, отколкото в Русия. Западните критици не го изкарвали вън от себе си с енергичните си атаки. Дружал с Мериме и Флобер. Книгите му се превеждали на френски и немски език. Като единствен достоен руски прозаик, известен в литературните кръгове на Запада, Тургенев бил смятан не само за най-големия, но всъщност и за единствен руски писател, така че се къпел в лъчите на славата и бил преизпълнен с безоблачно щастие. Той поразявал чужденците с обаяние и прекрасни маниери, но когато се сблъсквал с руските писатели и критици, веднага ставал самодоволен и надменен. Изпокарал се с Толстой, Достоевски и Некрасов. Към Толстой изпитвал ревност, като едновременно се възхищавал от неговия гений. През 1871 г. семейство Виардо се установило в Париж, същото направил и Тургенев. Въпреки страстната си преданост към мадам Виардо, той се чувствал изолиран, много му липсвали собствено семейство и грижи. В писма до приятели се оплаква от самота, от "изстинали страсти" и от душевна умора. Понякога Тургенев мечтаел да се върне в Русия, но не му достигала воля, за да направи тази решителна крачка, която можела да наруши еднообразния ход на живота му: безволието винаги е било неговото слабо място. Той никога не намирал в себе си сили да издържи натиска на руските критици, които след "Бащи и деца" така и не променили своите предубеждения по отношение на новите му публикации.

Но въпреки враждебността на критиците, Тургенев бил извънредно популярен сред руските читатели. Те обичали неговите книги - романите му били много известни дори в началото на нашия век, човеколюбието и либерализмът, които изповядвал открито, привличали читателите, особено младите. Починал през 1883 г. близо до Париж, в Буживал, но тялото му било пренесено в Петербург. Хиляди хора съпроводили ковчега му до гробището. Делегации били изпратени от много обществени организации, градове, университети и т. н. Поднесени били множество венци. Погребалната процесия се проточила почти на две мили. Така руските читатели засвидетелствали за последен път своята любов, който изпитвали към Тургенев през целия му живот.

(Следва)

неделя, септември 25, 2016

Документи по дело 585 от 1942 година - част 4

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: ЧАСТ 1, ЧАСТ 2, ЧАСТ 3.

Снимката на Никола Вапцаров, направена в Дирекцията на полицията

Понеже вечерта имах среща към 6 ч. с Васил на ул. „Патриарх Евтимий“ и „Скобелев“, казах му, че ще дойда да го взема от читалнята точно в 5.30 ч. В уреченото време го намерих там и двамата тръгнахме за срещата с Васил. По пътя обаче аз разбрах от думите му, че иде по младежка линия. Срещнахме се с Васил и аз му казах това. Той се ядоса, че се го изпратили на наша явка, и ми каза, ако имам възможност, да го свържа с младежите. Отговорих на Васил, че нямам връзка с тях, и той ми каза, ако не мога, да го пусна. След това този младеж няколко пъти ме бе търсил чрез Иванка Димитрова, но като видял, че стоенето му в София е безпредметно, си заминал. По-късно към средата на януари ми съобщи, че се явил човек със същата парола и ѝ казал, че аз зная къде да го намеря. Съобщих на Васил, че човекът от Стара Загора е дошъл, а вечерта сам отидох да проверя на ул. „Гладстон“ № 14 дали все пак е въпросният студент. Намерих там същото лице, което ми каза, че иска да се срещне с Васил и че всеки ден след обяд до 5 ч. си е вкъщи. Предадох на Васил да отиде и после разбрах, че се е срещал с него, понеже той изказа пред мене недоволството си, че студентът не е свършил работата си добре. После Васил ми каза, че на същия студент е поставил задача да отиде в Стара Загора и да доведе някой си Щерю в София, който той искаше да изпрати за Варна, за да поеме ръководството на нашата работа и да съобщи двама от нелегалните, които се намират в този край, да заминат за Габрово. Васил ме изпращаше отново при студента, за да му предам 8000 лв. и да му припомня, че тези търкания, които са се явили между окръжния комитет и нелегалните, не са хубава работа и трябва да се изгладят на всяка цена. Парите студентът трябваше да разпредели така: 2000 лв. да употреби за пътуването на него и Щерю, по 2000 лв. да даде на нелегалните, които ще заминат за Габрово, и 2000 лв. на русначето, което се намирало в този край. Каза ми също, че нелегалните били облечени с бричове и пътуването им в тези дрехи е неудобно, ето защо от Стара Загора трябвало да се погрижат да им намерят макар и вехти цивилни дрехи и обеща той сам да изпрати стария си костюм на студента, а аз казах, че ще занеса вехтия си балтон, който бе черна основа, но напръскан с бели петна и общият му тон бе сив. Предадох на студента балтона си и парите, за които казах как да ги разпредели, повторих му това, което ми беше заръчал Васил, и му съобщих, че на другата вечер последният ще изпрати по някого дрехите си, и си отидох.

Около към средата на месец февруари Иванка Димитрова дойде при мене и ми каза, че човекът с тази парола пак ме е търсил и казал да отида вкъщи. Вечерта аз отидох на ул. „Гладстон“ 14 и намерих там студента с още едно лице. Новодошлият човек бе нисък, пълен, черноок, бръснат, към 42-43 години. Запитах ги как са пътували и в разговора разбрах, че този човек е дошъл по нелегален път от Съветския съюз, понеже във фразите често вмъкваше цели руски думи. Поискаха от мене да му намеря квартира, но аз казах, че не мога за същата вечер, но обещах да уредя тази работа.

На другата сутрин Васил и аз се срещнахме у нас и аз му съобщих, че въпросният Щерю е пристигнал. Казах му, че от мене са искали квартира, но че аз не мога да намеря. Той ме успокои, като каза, че той ще се погрижи за тази работа и може би ще възложи на Стоян да намери. Каза също, че още същата вечер ще отиде да се срещне с Щерю. След това аз вече не видях това лице и не зная нищо за участта му.

Пак към средата на м. януари при мене дойде Младен Исаев и ми доведе около обяд едно лице, което се явило с паролата, която му бях казал. Човекът беше млад, към 26-27 годишен, висок, бръснат и мисля, че черноок. Каза ми, че идва от Горна Оряховица, но аз вече знаех това от обстоятелството, че се явява при Младен Исаев. Младен си отиде веднага и аз го поканих да влезе в спалнята. Запита ме дали [на] мене трябва да докладва всичко, а аз му отговорих, че ще го свържа с друг човек и затова му определих да дойде към 4 ч. сл[ед] об[яд], предполагайки, че Васил ще ме потърси, защото ми бе обещал по-предния ден да мине, мисля, че да ми даде пари за старозагорския студент. Към 3 ч. Васил действително дойде и аз му съобщих, че човекът от Горна Оряховица е дошъл, той се зарадва, понеже отдавна по неговата сметка трябваше да дойде. В 4 ч. дойде и човекът от Горна Оряховица. Въведох ги в стаята на брат ми, понеже снаха ми и той бяха на работа, а в спалнята следобеда лежеше жена ми, която не бе още оздравяла напълно. Васил изказа недоволството си защо ръководещият не се е обадил по-рано. Васил го запита дали са почнали да правят скривалища, но той отговори, че в този студ нищо не може да се предприеме. Запита го как са с оръжието и онзи отговори, че имали към тридесет пушки, но нямали достатъчно патрони за тях и въобще оръжие в техния край се намирало трудно и на много висока цена. Затова ръководещият човек искал да му се отпуснат средства. Васил го запита каква сума ще искат, а той му каза, че искат 50 000 лв. Васил се засмя и отговори, че засега нямаме никакви пари, ето защо ще трябва да дойде към 10-12 февруари, но такава сума пак не би могло да им се отпусне. Настоя те да се помъчат да съберат пари в своя район. Човекът отговори, че са се занимавали с този въпрос, но тепърва ще го осъществят по-планово. Тогава аз го запитах, понеже исках да отида при жена си, дали човекът е дал явка специално за нас в Горна Оряховица. Каза ми, че нищо не знаел по този въпрос. Заръчах му при второто идване непременно да даде явка. Излязох и се върнах при тях след 20-30 минути. Васил записваше името на някакъв човек, който бил от Горна. Оряховица и работил в партията в София. Те го искаха от там, защото ще бъдел по-полезен. Васил обеща да нареди да се изпрати в Горна Оряховица, ако пребиваването му в София не е от извънредна необходимост. Онзи после каза, че ръководещият от Горна Оряховица искал да се прехвърлят към неговия район двама нелегални, които били в Старозагорско, и Васил му отговори, че не може да му обещае дали и двамата ще отидат в Горна Оряховица, но единия нека той да иска да му го предадат от Габрово. По обяснението на човека тези хора им били необходими, понеже нямали инструктори по оръжието и се чувствала нужда от тях, особено, когато купували оръжие, да проверяват неговата годност. След малко двамата си излязоха, като човекът каза, че ще дойде за пари към 10-12 февруари.

Няколко дена преди същата дата аз запитах Васил дали има пари, защото човекът от Горна Оряховица ще дойде тези дни. Той ми каза, че ще намери. Запитах колко ще им дадем, но Васил каза, че зависи от сумата, която ще ни дадат от партията. Мисля, че около 12 февруари Младен пак доведе същия човек на обяд вкъщи. Предната сутрин Васил бе идвал при мене и каза, че ще дойде и след обяд на другия ден. Тогава идва да ми каже, че на другата вечер Стареца ще изпрати на Кирил Николов 1000 долара да ги смени и 80 хиляди лева, които ще предаде на мене. След обяда аз казах на човека от Горна Оряховица да дойде при мене, защото чакаме Васил. Вкъщи нямаше никой. Те дойдоха към 3.30 ч., но Васил ме изпрати да проверя дали предната вечер Кирил Николов е получил парите. Определихме си среща с човека от Горна Оряховица в аперитив „Хъшове“ за в 7.30 ч. вечерта. По нареждане на Васил трябваше да му дам 20 000 лева, а като получим други пари, които той очаквал, щели сме да им дадем още 10 000 лева. Аз преди да изляза им казах, че ако звъни някой, да не отварят. Те ми казаха, че нямало да останат дълго.

Отидох към 4.30 ч. към кантората на Кирил Николов и го запитах дали са му изпратили пари. Каза ми, че ги е получил и ми предложи след 6 ч. да отидем в неговата квартира да ми ги предаде. Аз отказах, понеже родителите не гледаха с много добро око на моето отиване у тях и му заръчах в 7 ч. да ми ги донесе парите в сладкарницата, която се намира на ъгъла, образуващ се от „Ангел Кънчев“ и „Граф Игнатиев“. Това е една нова модерна сладкарница. Кирил Николов обеща, че ще ни чака вън в 7 часа. След това аз отидох в кафене „Средец“ и чаках там близо до 7 часа. Точно в 7 часа отидох в уречената сладкарница, където ме чакаше Кирил Николов. Там ми даде един плик и ми каза, че вътре са парите и в тях имало друго пликче с бележка за мене, почаках там до 7 часа и отидох в аперитив „Хъшове“. Долу до една маса чакаше човекът от Горна Оряховица. Аз го поздравих, но не седнах веднага при него, а отидох в клозета, където проверих парите, които бяха 80 000 лв. Разкъсах пликчето, което бе вътре, и прочетох, че 80 000 ще предам на Васил и когато смени Кирил Николов доларите, ще предам от стоте хиляди лева на Васил, а останалите на Стареца. Скъсах бележката и пликчето, прибрах 20 хиляди лева, а другите скрих във вътрешния джоб на палтото си. Двадесетте хиляди турих във външния джоб на балтона, а след това излязох от клозета. Отидох при човека, поръчах си една бира и в това време под масата му подадох парите. Запитах го за явка, но той каза, че засега ще се ползваме от партийната. След това аз излязох, като заплатих и неговата бира и си отидох вкъщи. Тази бе последната ми среща с този човек.

Към 20 януари Васил дойде при мене една сутрин, като водеше със себе си и друг човек, той беше едър, рус, бръснат и изглеждаше към 30-35 години. Каза ми, че бил някъде от Лъдженско и като го потупа по рамото, ми рече, че на този може да се доверя и когато идва, ще ме търси направо вкъщи. Аз се съгласих. Те чакаха около ?0 минути и си излязоха.

След това в друга една среща Васил ми каза, че в същия район имало много нелегални, които ще трябва да се оформят в чета. Мястото било удобно, за да може тази чета да прави набези и да държи под свой контрол линията София-Пловдив и същевременно навреме да може да се оттегля към Родопите. Разбрах, че Васил разчиташе много на тази чета. За неин водач той искаше да се сложи опитен човек, който да се ползва с авторитет в Пазарджишко и Чепинско. Дълго време той не знаеше кой да бъде този човек, но един ден ми каза, че най-подходящ бил Кискинов. Спомням си, че в един разговор с човека, който замина за ръководството на пловдивския район /този разговор се водеше в квартирата на ул. „Цар Самуил“/, аз дочух, че ихтиманецът казваше, че Кискина не бил добре със здравето, защото бил раняван в главата и това от време на време му се отразявало, така че едва ли ще бъде годен за такава отговорна работа.

Към 15-16 февруари същият човек от Лъдженско дойде при мене и поиска среща с Васил. Определих му среща за другия ден сл[ед] обяд.

На другия ден сутринта Васил дойде при мене и аз му казах, че човекът от Лъдженско го търси. Дойде и Васил и той след обяд към 3 часа. Васил ми каза, че искали да приказват нещо насаме и аз отидох в кухнята. След около половин час ми казаха да отида при тях и Васил нареди да му дам явка. Аз му дадох при Иванка Димитрова, чиновничка в общинската библиотека. Паролата трябваше да бъде „Искам да ми дадете няколко урока по декламация“, а отговорът: „Аз съм заета, но ще ви намеря друг човек“. Тази явка щяха да използват след една седмица. От Лъдженско щеше да дойде човек да вземе пари – 30 000 лв., които аз трябваше да му предам. Аз и в този момент можех да му дам, но той не зная по какви съображения не поиска да вземе със себе си. Каза, че може би на явката ще се яви [жена] и ней трябваше да дам парите. След една седмица действително при мене дойде Иванка Димитрова и ми каза, че се явил човек с такава парола. Тя дойде вечерта към 7 ч. Трябваше да отида при нея към 8.30 ч. на другата сутрин. В уреченото време отидох в картинната галерия при библиотеката и там тя ми показа човека. Той бе среден ръст, черен, мисля, че със син балтон и към 35-годишен. Излязохме двамата и аз го заведох в галерията на аперитив „Чайка“, за да му предам парите и да го запитам защо не е дошла жена. В аперитива нямаше никой и един келнер разчистваше масите. Поръчах две бутилки бира. Човекът ни обясни, че понеже момичето се отказало да дойде, го изпратил[и] него. Човекът ми каза, че русият му определил, възложил да ми даде явка в Лъджене, но аз го запитах дали човекът, у когото е явката, е компрометиран. Каза ми, че бил компрометиран, но малко. Аз отказах да приема явката и му казах, че когато дойде русият, с него ще се разберем по този въпрос. Към след половин час се разделихме с него и след това вече не съм го виждал.

В края на месеца русият дойде още един път вкъщи сутринта, за да се види с Васил. Казах му, че го няма, но да мине пак. След това обаче той не дойде не зная по какви причини. Пропуснах по-горе да кажа, че в аперитив „Чайка“ на пл. „Св. Неделя“ аз дадох на човека 30 000 лв. След това с хората от Чепинска не съм се срещал.

Към края на месец януари една сутрин Васил дойде при мене и ми каза, че от Видин бил дошъл човек, който търсил начин да се свърже с партията. Той щял да каже на Кирчо да се срещне с този човек, но ако Кирчо вечерта не дойде при мене, ще трябвало аз да се срещна. На другата сутрин при мене щял да дойде един младеж и не помня с каква парола трябваше да ми се представи. Но мисля, че бе „Много здраве от Станой“. Кирчо не дойде до вечерта.

На другата сутрин към 10 ч., помня, че бе неделя, при мене дойде един младеж към 20 г[одини], бръснат, със среден ръст, и ми подаде паролата. Каза ми, че човекът ме чака в сладкарницата на ъгъла на „Патриарх Евтимий“ и „Христо Ботев“. Заведе ме там и ми предаде лицето от Видин. Младежът си отиде веднага, а ние с новия човек излязохме и тръгнахме по бул[евард] „Христо Ботев“ по посока на пл[ощад] „Македония“. Той бе висок, с мустаци и бръсната брада, с полушубка и изглеждаше към 26-28-годишен. Запитах го дали знае нещо по специалната работа във Видин, но той ми каза, че не е осведомен. Отидохме в широката механа на ул. „Позитано“ и аз му поставих въпроса дали би могъл, ако му дам явка, да изпрати човек по нашата работа. Казах му човекът да дойде към 9-10 февруари. Каза ми, че не може. И аз му дадох явка при Кирил Николов. Паролата трябваше да бъде: „Идвам от Неврокоп, много здраве от колегата ви Драгомиров“. А отговорът: „Благодаря, писах му преди няколко дена“. Тогава той ми се оплака, че се мотаят от пет дена в София, но не можал да влезе във връзка с партията. Казах му след обяд към 4 ч. да бъде в една сладкарница близо до ъгъла на ул. „Аспарух“ и „Царица Йоанна“. Понеже си тръгвах към къщи, заведох го и му я показах. Тази среща му определих, защото вярвах, че след обяд Кирчо ще дойде при мене, защото този човек търсеше партията, а това интересуваше именно Кирчо.

Действително, след обяд към 3 ч. Кирчо дойде. Казах му за човека и за това, че съм му дал явка. Той се развика, че сме правили прибързани работи, че Видин нарочно е бил откъснат, защото в Окръжния комитет имало провокатор и не знам още какво. Аз го убедих, че е необходимо да се срещне с човека, да го провери и ако му се види съмнителен, за мене е лесно да откажа явката, която съм му дал. Той се съгласи. Към 4 ч. аз го заведох при човека, който чакаше в сладкарницата. Излязохме и тримата, свихме по ул. „Патриарх Евтимий“. /п/ Н. Вапцаров

Аз извиках Кирчо настрана и му казах да дойде на другия ден и ако човекът му се види съмнителен или от разпита, който ще направи, установи, че положението във Видин не е избистрено и ми съобщи, за да зная какво да правя. Но Кирчо не мина до деня на арестуването ми и аз не видях повече нито него, нито човека от Видин.

Към 9-10 февруари при мене дойде Кирил Николов и ми каза, че се явил при него човек с парола: „Идвам от Неврокоп. Много здраве от колегата ви Драготин“. Аз разбрах, че е дошъл човекът от Видин по нашата работа. Отидох в кантората на Кирил Николов към обяд и той ми каза, че човекът щял да дойде към 12.30 ч. Действително в определеното му от Кирил Николов човекът дойде. Кирил Николов ми го посочи и ние двамата излязохме. Отидохме в галерията на сладкарница „Юнион“ – на ул. „Мария Луиза“. Каза ми, че партийният човек му съобщил, че искаме да дойде. Човекът от Видин бе към 25 г[одини] младеж, среден на ръст, слаб, добре облечен, рус и с бръсната брада, но доколкото си спомням, имаше мустаци. Запитах го за икономическото положение в техния край – чувства ли се недостиг на хляб и на други продукти и няма ли някакво недоволство във връзка с този недостиг. Младежът ми направи извънредно добро впечатление поради своята откровеност. Той ми отговори: „Вижте какво, нашият край е земеделски. Хората са си скрили хляб и нужда не чувстват. После всеки си е заклал прасе и мазнини има. Така че недоволство на икономическа база няма. Обаче радостното е това, че въпреки това населението желае победата на Съветския съюз. Хората са настроени против всички други и германци, и англичани, и американци. Държат се за Дядо Ивана“. Тогава му поставих въпроса дали имат създадено нещо по наша линия. Той ми отговори, че аз съм знаел какво Видин е бил откъснат дълго време от всякакви връзки със София, така че не са получавали никакви нареждания. Запитах го да ми каже какво оръжие имат. Той отговори, че доколкото знаел, имало към четиридесет пушки във Видинския край, но патрони имали съвсем малко. Пистолети не ми каза колко имат, защото не знаел. Обаче каза, че младежите имат пистолети, но повечето били 6/35. Казах му, че когато си отиде в своя край, трябва да почнат работа по наша линия. Той ми отговори, че именно затова бил дошъл тука, за да му кажем какво да правят. Всичко, което кажете, ще направим. Запитах го за финансовото им положение и дали ще има да посрещат нуждите си със събрани средства на места почва. Каза ми, че ще могат. Това бе единственият човек, който не искаше от нас пари. Това обстоятелство аз за себе си го обясних, че не са били засегнати от провали и могат значи да събират пари на местна почва. Запитах го дали е вярно, че в комитета има агент провокатор. Той отговори, че няма нищо вярно в това и че този слух е нанесъл сериозен удар на партията във Видинско, като я е държал откъсната дълго време. Определих му среща за на другата вечер, мисля за 6 ч. в сладкарница „Пролет“ на ъгъла на улица „Николай Николаевич“ и „Иван Асен II“.

На другата вечер към 5.30 ч. аз отидох в дома на Николай Шмиргела, който живее на ул. „Иван Асен II“, за да взема ключа от ателието му, което се намира на бул[евард] „Хитлер“, мисля 50 номер. Обаче Шмиргела го нямаше. Намерих там жена му и ѝ казах, че съм обещал на мъжа ѝ да видя някоя глава, която сега работил, и да ми даде ключа от ателието му, защото сега съм свободен. Понеже аз се познавах добре и с нея, тя ми даде ключа. Оттам отидох до сладкарница „Пролет“, почаках и след малко младежът от Видин пристигна. Заедно с него тръгнахме към ателието на Шмиргела. Пропуснах по-горе да кажа, че сутринта Васил бе идвал вкъщи и аз му съобщих в 6.30 ч. да бъде в ателието, където ще го чакам. В ателието в определения час пристигна Васил. Той започна да разпитва младежа най-първо за оръжието. Младежът му отговори същото, което отговори и на мене. След това подробно го разпита за обектите, които имат в техния край. После, като узна за това, че хората били изцяло на страната на Съветския съюз, му изказа радостта си. /п/ Н. Вапцаров

За обектите момъкът долагаше, че наблизо имало шлепове /на около 15 километра от Видин/. Каза му за железопътната линия и за това, че наблизо минават някакви телефонни проводи за Германия, които използвали само германците. Според думите му на няколко пъти селяните, без да им е казал някой, са късали този провод. Васил го запита дали имат нелегални. Мисля, че онзи отговори какво имали около седем души. Тогава той започна да му дава нареждане. Те трябваше да формират бойни групи, задачите на които да бъдат системно да късат кабела, който отива за Германия. Да внимават, когато в пристанището им спират кораби с течно гориво или муниции и ги подпалват със запалителни бомби. Обясни му как да си приготвян тези запалителни бомби. Нареди да проверяват какво са карали шлеповете, които са близо до Видин, и ако са били пълни по тона (?) с течно гориво, да ги подпалват в случай че България обяви война на СССР. Каза му да се приготвят за всеки случай ключове за изхвърляне на влакове и да знаят да развъртат болтовете, които свързват релсите. Обаче изрично му подчерта, че главната им задача ще бъде около Дунава и минаващия по него транспорт. Напомни му, че трябва да си приготвят скривалища за оръжие, които да са пригодени за хора. В тях ще трябва да ес нанесе и храна, която не подлежи на разваляне. Каза му, че трябва все пак колкото е възможно да провери наличността на оръжието, което се намира в нашите хора. Да се мъчат да закупуват ново оръжие. И той го запита за финансовото им положение. Момъкът каза, че с нуждите, които се откриват пред тях, ще се справят сами. Почти след всеки директиви, давани от Васил, той отговаряше: „Вие каквото наредите, ще направим“. Разговорът трая около един час. След това те излязоха. Аз останах още малко, после заключих ателието и си отидох вкъщи, защото ме мързеше да занеса ключа на Шмиргела. Занесох го към 10 ч. на другата сутрин и го дадох пак на жена му, защото Шмиргела още спеше. След тази среща аз вече не видях човека от Видин.

Към 6-7 февруари Кирил Николов ми каза, че при него се явил човек с парола: „Идвам от Разлог. Искам да ми гледате дело за една дъскорезница“. Разбрах, че е дошъл човекът от Варна. Отидох същия ден привечер в кантората му, за да се срещна с него. Бе към 5 ч., след малко човекът дойде и аз го познах, понеже беше същият, на когото предадох нарежданията на Васил, когато отидох във Варна. Позна ме и той. Излязохме заедно с него и отидохме в една бозаджийница, чието име сега не помня. Там го запитах какво са направили за организирането на доставяне [на] оръжие с подводница. Каза ми, че се е забавил и не е дошъл на определената дата, защото времето било много лошо и проучванията трудни. Казах му, че ще го свържа с друг човек, с когото ще се видя на другия ден сутринта. На него определих среща за 5 ч. сл[ед] обяд на другия ден в бозаджийница „Ботев, която се намира на ул. „Левски“, срещу столичната община.

На другата сутрин Васил дойде при мене и аз му съобщих, че човекът от Видин е дошъл. Запитах го дали ще бъде свободен тази вечер, за да се срещнат с него. Каза ми, че е свободен. Мисля, че тогава ми постави въпроса дали съм разпитвал какво е направил човекът от Варна. Казах му, че не съм го разпитвал подробно. Тогава той ми каза, че трябва да проявя по-голям интерес към работата и че да не си правя илюзии, че съм обикновено лице за приемане на хора. Определих му среща на Васил в 6 ч. в млекарница „Братски труд“ на ул. „Шести септември“ близо до „Цар Крум“. След това Васил си отиде.

В 6 ч. сл[ед] об[яд] аз отидох в бозаджийница „Ботев“, където вече ме чакаше лицето от Варна. Казах му точно в 7 ч. без 15 минути да ме чака на ъгъла на улиците „Шести септември“ и „Патриарх Евтимий“. След това отидох в едно кафене, за да се мине времето до 6 ч. В 6 ч. отидох в млекарница „Братски труд“, където заварих Васил. И му казах в 7 ч. да ме търси на ул. „Патриарх Евтимий“ № 27. Да звъни в квартирата на Ал. Жендов. Пропуснах да кажа по-горе, че след обяда аз ходих у Жендов и го помолих да ми отстъпи вечерта квартирата си за два часа. Стеснително му казах, че ще заведа момиче. Той ми каза, че и без това вечерта смятал да отиде на кино. Казах му, че в 6.15 минути ще отида да взема от него ключа. След като се срещнах с Васил в сладкарница „Братски труд“, отидох при Жендов и взех ключа. Той ми каза че след като изляза, да оставя ключа в кръчмата на бай Спас, която се намира на ъгъла на улиците „Граф Игнатиев“ и „Шести септември“. Той излезе, а аз след около тридесет минути отидох да взема човека от Варна. Почаках го около 3 минути, той дойде и го заведох в квартирата на Жендов. В 7 ч. без няколко минути се позвъни, аз отворих вратата и приех Васил. Седнахме и тримата и Васил пристъпи веднага към работа. Запита човека дали са проверили възможно ли е стоварване на оръжие в Камчийски район. Онзи започна да се оправдава /дали/ че големите студове и снегът изолирали селата и проучванията били трудни, затова не били пълни. Затова закъснял и не дошъл на определената дата. Все пак направили проучвания и се установило на пет километра от морето било забранено да минават хора и охраната била много силна. Каза, че засега не било възможно да се приеме оръжие, а ще трябва да се чака да се стопи снегът. Човекът от Варна запита дали не може да стане това приемане не в Камчийския район, а да кажем малко по на юг. Васил му каза, че може, но брегът трябва да бъде обезателно залесен. Тогава Васил започна да обяснява на човека от Варна, че близо до брега на морето в областта на Камчия в хралупата на едно дърво имало скрити 500 долара, а под корените на друго дърво дванадесет бомби. Каза му, че трябва да тръгнат от един триангулачен знак в югозападна посока и после ще стигнат до една чешма, от тази чешма се очертавали няколко пътя, човекът, който ще отиде, трябва да се спусне по най-слабо черния път, който се спуска вдясно надолу. Ще стигне до едно долче и ще го мине, тогава ще види друго. Там именно били въпросните дървета. Мястото щял да познае по това, че върховете на шубраците били окършени. Там щял да види едно голямо дърво с хралупа и в него били парите. По-долу от него имало друго голямо дърво, на което корените били отвънка, под тях били скрити бомбите. Те били обвити в част от гумена лодка. През време[то], когато Васил обясняваше, чертаеше плана на едно малко листче, това листче човекът от Варна прибра в себе си. Тогава Васил го запита дали имат създадени бойни групи и човекът каза, че имали създадена една от нелегални, които се криели във варненските села. Васил запита дали са събрани на едно място и човекът отговори, че не са, но при нужда могат да се свържат. Васил запита дали им е поставена задача и онзи отговори, че по-рано те имали за задача да съборят моста между Варна и Добрич, но понеже през зимата по това шосе [няма] почти никакъв транспорт, тя била изоставена. Запита го дали има създадени други групи и какви задачи са им поставени, но човекът от Варна каза, че засега нямали създадени други групи, защото няколко пъти били ударени от полицията. Васил му се скара и каза, че не си е гледал добре работата. Каза му, че Варна е важен стратегически пункт и трябва да се обърне по-сериозно внимание на нашата работа. Ако Варна е ударена, тогава трябва да се създадат групи в околните села, чиято задача ще бъде да прекъснат телеграфни, телефонни и железопътни линии, да подпалват вагони с муниции, бензинови цистерни и маслени резервоари и да изхвърлят товарни влакове, ако евентуално България влезе във война със Съв[етския] съюз. Влаковете трябва да се обръщат с клинове, които са закрепени за релсите със скоби. При всички инструкции, които е давал Васил в мое присъствие, винаги нареждаше да не се обръщат влакове с войници, защото ще се получат обратни резултати. Васил му каза да приготвят скривалища за муниции и хора и в тях своевременно да се нанесе храна, която не подлежи на разваляне. Нареди да проучи добре въпроса дали в района на селата, където ще стане стоварването на оръжие, разполагат със свое оръжие, за да могат да гарантират получаването на това, което ще дойде с подводницата. Постави му въпроса и финансовата част, но онзи отговори, че по-рано имали някакви пари, които изразходвали за процесите във Варна. Тогава Васил му се скара и каза, че е срамота да не могат в такъв голям град като Варна да организират поне финансовата си част. Мисля, че му постави въпроса дали биха могли да намерят квартира за един човек, който ще им пратим във Варна, но онзи пак каза, че и квартирният въпрос е труден. Васил вдигна рамене и го запита: „Тогава какво можете?“ Онзи обеща, че ще намери квартира. С това разговорът се свърши. Излезе първо човекът от Варна. Ние с Васил останахме заедно около пет минути. Той изказа недоволството си от варналията и каза, че там ще изпратим човек, който ще ръководи нашата работа. Този човек трябваше да дойде от Старозагорско и се казваше Щерю. Той по-късно действително го доведе в София, както съм го писал по-горе. След това Васил си отиде, а след него аз заключих вратата и отидох в кръчмата, където оставих ключа и си отидох. След тази среща аз вече не видях човека от Варна.

Към 15 февруари при мене дойде Пешо и ми определи среща за 7 часа вечерта в бозаджийница „Бистрица“, намираща се близо до ъгъла на ул. „Граф Игнатиев“ и „Шести септември“. Същата вечер си спомням, че бях отишъл при ихтиманеца, за да му предам явките, и за срещата с Пешо закъснях към 15 минути. Намерих [го] в бозаджийницата и оттам тръгнахме в западна посока. Тогава ми каза, че бил дошъл човек по партийна линия от Сливен и ме викал, ако има нещо, да съобщим на нашия човек. Преди това обаче аз бях чул от Пешо, че в Сливен имало провал и затова не бях дал паролата на Стоян Сотиров. Близо до „Царица Йоана“ на „Солунска“ Пешо се отби в една шкембеджийница и след малко излезе със спретнатия младеж. Продължихме по „Солунска“ и аз го запитах дали е вярно, че в Сливен е имало провал. Каза ми, че не е вярно. Запита ме дали имам да предам нещо за нашия човек, но аз му казах, че щом като няма провал, той трябваше да дойде един месец след първото му идване. Каза ми, че ще му каже. Разделихме се.

Няколко дена след това аз отидох при Стоян Сотиров и му съобщих, че при него ще дойде човек, който ще му предаде много здраве от брат му Стоян. Той трябваше да му отговори, че му е писал тези дни. На 22 февруари се откриваше изложба на художника Георги Павлов. Аз отидох на откриването ѝ и там Стоян Сотиров ми каза в 2 часа след пладне да бъда в бозаджийница „Ботев“, защото човекът дошъл. В 2 часа аз отидох в бозаджийницата, но не намерих никого. След малко обаче пристигна сам човекът, който по-рано бе идвал по нашата работа. И него запитах дали [е] имало провал в Сливен, но и той ми отговори отрицателно. Поиска среща с Васил, но аз му казах, че мога да те (?) срещна чак на другата вечер. Определихме си среща за другата вечер в 6 часа в сладкарница „Пролет“ на ъгъла на улиците „Николай Николаевич“ и „Иван Асен II“.

Вечерта аз имах среща с Васил на „Скобелев“, за да му кажа, мисля, за среща със Стареца, че последният няма да дойде на тази среща. Казах му, че е дошъл човек от Сливен. Пропуснах да кажа, че човекът от Сливен ме предупреди да съобщя на Васил, че ще иска пари. Понеже те бяха в мене, запитах го колко ще им дадем. Казах му, че имаме на разположение 30 000 лв. Отговори ми, че знаел, но всичките пари не можем да им дадем, а само 20 000 лв. Тогава му казах, че човекът идва не само за Сливен, а и за Ямбол, мисля, че и за Казанлък. Васил се съгласи да им дадем цялата сума, като каза, че ще иска други пари за текущи нужди. Определих му такава среща пак в ателието на Шмиргела за другата вечер за 6.30 часа вечерта.

На другия ден към 5.30 часа след обяд аз отидох в къщата на Шмиргела, обаче него го нямаше там. Поисках ключа от жена му, но тя ми каза, че е в Шмиргела. Отидох към сладкарница „Пролет“ малко по-рано от 6 часа. Човекът закъсня около десет минути. Към 6.15 часа излязохме двамата и тръгнахме по „Иван Асен II“, оттам свихме по една улица вляво и излязохме на бул[евард] „Хитлер“. До срещата с Васил имаше около пет минути и ние продължихме надолу. Върнахме се с оглед точно в 6.30 часа да бъдем пред вратата на ателието, за да се срещнем с Васил. Когато стигнахме там, Васил го нямаше и ние продължихме срещу течението на реката. Срещнахме Васил близо до бул[евард] „Цар Освободител“. Казах му, че не съм могъл да взема ключа. Мислех, че ще се разсърди, но той каза, че сам ще поговори с човека по улицата. Тръгнахме заедно пак по бул[евард] „Хитлер“ по течението на реката. Аз дадох на човека 30 000 лв. Когато стигнахме ул. „Оборище“, Васил ми каза, че е неудобно да вървим тримата, и ме освободи. По ул. „Оборище“ аз си тръгнах за къщи, а те продължиха надолу. Тази бе последната ми среща с човека от Сливен.

Мисля, че бе към края на януари, когато Васил ми каза, че сменили една част от доларите по курс под 200 лв. и ме накара да проверя, ако имам възможност, какъв им е курсът на черната борса. Казах му, че ще запитам тук-таме. Аз запитах моя приятел Кирил Николов – адвокат, и той ми каза, че ще провери. След един-два дена отидох пак в кантората му и той ми каза, че вървели по 260 лв. долара. Казах това на Васил. Той ми каза, че щом е така, нямало нужда партията да губи толкова пари и той щял да поиска да дадат на Кирил Николов да смени доларите.

Мина доста време, през което падна Сингапур. В къщата на Кирил Николов се срещнаха Стареца и Васил. Мисля, че бе към 12 февруари, когато Васил ми каза, че предната вечер Стареца наредил една госпожица да занесе на Кирил Николов 1 000 долара, за да ги смени, и други 80 000 лв. за нас. Аз казах по-горе как и де ми ги е предал Кирил Николов тези 80 000 лв. Зае да проверя дали е сменил доларите, аз ходих няколко пъти в квартирата му или му се обаждах по телефона. Но поради падането на Сингапур той ми каза, че въобще се въздържали да купуват долари. След 6-7 дена той смени парите, само че не по 260 лв., а по 230 лв. Тези пари ми предаде в квартирата. От тях за Васил трябваше да останат 100 000 лв., а остатъкът да се предаде на Стареца. Васил взе от мене 130 000 лв., за да ги предаде на Стареца, а останалите, понеже нямал къде да ги пази, остави у мене. Заедно с тези пари, които Кирил Николов ми предаде в сладкарницата на ъгъла на улиците „Ангел Кънчев“ и „Граф Игнатиев“, у мене останаха 180 000 лв., които съм раздал по нареждане на Васил на следните лица: на Стоян – 15 000 лв., на Васил – 20 000 лв., на човека от Горна Оряховица – 20 000 лв., на едно лице непознато, което Васил ми доведе, за да предаде парите на някой болен – 10 000 лв. Втори път на Васил – 5 000 лв., на човека от Сливен – 30 000 лв., на човека от Чепинско – 30 000 лв. Васил взе, за да изпрати по човек, който заминавал по партийна линия в Горна Оряховица, 10 000 лв. и 40 000 лв., които Васил взе, за да предаде на ръководещия човек, който заминава за Пловдив. Освен парите на Стоян /15 000 лв./ и 25 000 лв., които взе Васил, другите са дадени за оръжие и направа на скривалища. Поне така ни казаха, че ще ги употребят хората, които ги искаха. Тези, които взе[ха] Васил и Стоян, не зная за какво са употребени, нито пък е станало дума пред мене за предназначението им. /п/ Н. Вапцаров

В Дирекцията на полицията ми се показа табло със снимки.

Снимка № 1 е на лицето Васил, за което пиша подробно в показанията си, под чието ръководство съм бил в специалната работа.

Снимка № 2 е на лицето, известно ми под името Ихтиманеца, което срещнах в сладкарницата на ъгъла на улиците „Патриарх Евтимий“ и „Царица Йоана“ и го заведох на квартира при моята братовчедка.

На снимка № 3 – лицето не познавам, обаче тази снимка и снимка № 2 ми бяха предадени от Васил да ги дам на Пешо, който трябваше да се погрижи, за да им се извадят фалшиви лични карти. В Дирекцията на полицията се научих, че Васил се казва Цвятко Радионов, Ихтиманеца се казва Георги Янчев, а лицето на снимка № 3 се казва капитан Рак.

На снимка № 5 познах лицето, с което се срещнах на трамв[айна] спирка „Петър Берон“ и ме изпрати да замина за Варна първия път по посрещането на хората с подводницата и се научих в Дирекцията на полицията, че се казва Антон Танев Гьошев.

Снимка № 6 е на лицето, което изпратих за Горна Оряховица по нареждане на Васил, и се научих в Дирекцията на полицията, че се казва Борис Копчев.

Снимка № 8 е на лицето „Пешо“, което ми е предавало хора, идващи от провинцията по партийна работа, и на когото трябваше да предам снимките № 2 и 3 за издаването на фалшиви лични карти. В Дирекцията на полицията узнах, че истинското име на Пешо е Дико Димитров Диков. При очна ставка в дирекцията на полицията видях лицето Арсо, за когото пиша в показанията, че от него сме взели два куфара с бертолетова сол и от него научих, че се казва Асен /Арсо/ Евтимов Иванов Пандурски. В Дирекцията на полицията видях лицето Кирчо, което ми предаде партийните явки и научих, че се казва Георги Иванов Минчев от с. Медово – Чирпанско. Името му научих при очна ставка и той ми каза трите си имена и родното му място.

В Дирекцията на полицията при очна ставка с лицето Йосиф, разбрах от него, че се казва Иван Николов Масларов от с. Якоруда. На същото лице след завръщането си от Варна аз предадох, че хората, слезли от подводницата, са известни.

При очна ставка в Дирекцията на полицията видях лицето, на което предадох 1 000 лв., за да заведе Борис Копчев в Горна Оряховица. Тук научих, че се казва Христо Димов Братованов от село Долна Оряховица – Горнооряховско.

На лицето Стоян, за което пиша в показанията си, зная и трите имена, казва се Атанас Димитров Романов.

Горното написах саморъчно: /п/ Н. Вапцаров

Пистолета марка „Ефел“ 625263 с девет патрона за него и седем патр[она] за пистолет „Парабелум“, и кутийка със смазка, и шомпол ми даде Васил, които бях скрил на тавана над вратата. Намерените на тавана бр[оя] 2 от януари от 1941 год. „Работническо дело“ и „Позив“ са поставени от мене. Намерих ги в пощенската кутия и ги скрих на тавана.

Горното написах саморъчно: /п/ Н. Вапцаров

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1. Обработил от pdf формат и редактирал: Павел Николов

2. Оригиналите можете да видите в сайта на Държавна агенция "Архиви" Полицейски досиета на известни личности от периода преди 1944 г..

3. Целият текст в „Библиотека на Павел Николов – Документи“ .

събота, септември 24, 2016

Нобелови лауреати – 1936 година, за мир

Карлос Сааведра Ламас (Carlos Saavedra Lamas)

1 ноември 1878 г. – 5 май 1959 г.

Нобелова награда за мир, 1936 г.

(За миротворческата му роля в боливийско-парагвайския конфликт.)

Аржентинският държавен деец Карлос Сааведра Ламас е роден в Буенос Айрес в семейството на Мариано Сааведра Сабалета и Луиса Ламас. Начално образование получава като частен ученик, след това учи в йезуитско училище и колежа "Лакордер". През 1903 г. завършва университета в Буенос Айрес.

След продължително пътешествие в чужбина и обучение в Париж Сааведра Ламас става професор по право в университета в Ла Плата. По-късно е професор в университета в Буенос Айрес, където води курс по социология, преподава също политическа икономика и конституционно право в юридическо училище. Издава няколко книги за работническото законодателство, от което се интересува особено наред с международното право.

С държавна дейност Сааведра Ламас се заема през 1906 г., когато е назначен за директор на обществената кредитна служба. Една година по-късно става секретар на общината в Буенос Айрес, а през 1908 г. е избран за първи път за народен представител. Назначен е за министър на правосъдието и общественото образование през 1915 г. През следващите години е неофициален съветник на законодателната камара и министър на външните работи. През 1927 г. е делегат на Международния конгрес на юристите в Рио де Жанейро, а през 1928 г. председателства Международната конференция на труда в Женева.

През 1932 г. генерал Агустин П. Хусто, който става президент на Аржентина след две години революционно управление, назначава Сааведра Ламас за министър на външните работи. Скоро след това Боливия и Парагвай започват война за Чако - територия, която е спорна от 1825 г., когато настъпва краят на испанското господство в Боливия. Територията е заселвана постепенно от Парагвай при пълното безразличие от страна на Боливия, но с откриването на нефтените находища в Андите страната започва да се нуждае от изход на море за транспортирането на нефта. Боливия губи достъпа си до Тихия океан след войната с Чили през 1884 г., затова разчита на изход до Атлантическия по река Парагвай, която тече през Чако. Парагвай отказва да освободи усвоените земи и между двете държави през 1928 г. избухва война. Прекратяването на огъня е постигнато доста бързо и започват продължителни преговори. В средата на 1932 г. военните действия се възобновяват, броят на жертвите надхвърля 100 хиляди.

След неуспеха в преговорите Сааведра Ламас прави опит да приключи с конфликта и едновременно с това да засили влиянието на своята страна на международната арена. През 1932 г. той формулира Декларацията от 3 август, която призовава страните от Америка да не признават промяната на границите по военен път. Сааведра Ламас предлага проект за Южноамерикански антивоенен пакт, виждайки в него надеждно средство за предотвратяване на войните.

Документът на Сааведра Ламас е съставен под влиянието на пакта Келог-Бриан (наречен в чест на Франк Келог и Аристид Бриан) и доктрината Стимсън (обнародвана през 1932 г. от държавния секретар на САЩ Хенри Стимсън). Както пактът Келог-Бриан, така и пактът на Сааведра Ламас призовава за отказ от агресивни войни, подобно на доктрината Стимсън, той иска де не се признават насилствените промени на границите, но като прави още една крачка, призовава невоюващите страни да оказват натиск върху агресивните държави и да се разработи механизъм за умиротворяване. Към края на 1933 г. всички американски държави подписват пакта, но това не предотвратява войната за Чако.

Като продължава да работи по боливийско-парагвайския проблем, Сааведра Ламас не забравя и за другите направления на международната политика. През 1920 г. Аржентина напуска Обществото на народите; Сааведра Ламас убеждава своето правителство да се върне в Обществото през 1933 г., а след една година огласява пред международната общност своя Антивоенен пакт. По това време пактът е подписан от единадесет европейски страни.

Американският президент Франклин Д. Рузвелт смята Сааведра Ламас за способен държавен деец и водеща фигура в латиноамериканската политика. В средата на 30-те години Рузвелт му предлага да си сътрудничат за провеждане на политика на добросъседство в Латинска Америка. Въпреки своето предпазливо отношение към САЩ, които не един път осъществяват военна намеса в Латинска Америка, Сааведра Ламас започва да играе активна роля в Панамериканския съюз, организация, чиято цел е да постигне сътрудничество между американските държави.

През 1935 г., като преминава през редица възможности за решение на боливийско-парагвайския проблем, Сааведра Ламас се опитва да използва възможностите на Антивоенния пакт, подписан от двете страни, но нератифициран нито от едната, нито от другата. Той призовава шест неутрални американски страни - Бразилия, Чили, Перу, Уругвай, Аржентина и САЩ - да създадат примирителна комисия, в рамките на която участниците в конфликта да преговарят. Благодарение на комисията на 12 юли същата година е сключено боливийско-парагвайско съглашение. Една година по-късно Сааведра Ламас става председател на Асамблеята на Обществото на народите.

Критичните забележки за това, че на Сааведра Ламас е присъдена Нобелова награда за мир, са по повод на тесните му връзки с диктатора Хусто, освен това през 1935 г. той приема Железен кръст от хитлеристкото правителство. Но трябва да се има предвид, че Сааведра Ламас има награди от десет страни, сред които Ордена на Почетния легион, получен от правителството на Франция.

През 1938 г. Сааведра Ламас излиза в оставка и се връща към своята академична дейност. От 1941 до 1943 г. е президент на университета в Буенос Айрес и до 1946 г. - професор.

Сааведра Ламас се жени за Росе Саенс Пеня, дъщеря на бившия президент на Аржентина Роке Саенс Пеня, семействоот има син. Умира в Буенос Айрес след кръвоизлив в мозъка на осемдесет години.

Източник: http://n-t.ru/nl/mr/saavedra.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов

Предишните статии можете да намерите в „Библиотека на Павел Николов – Нобелови награди“.