четвъртък, май 28, 2020

НОСИЛКАТА НА КАРЛ XII

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

“И според написания по-горе указ на великия господар да се приеме в Оръжейната палата… кралската носилка…“

В навечерието на Полтавското сражение Карл бил ранен в крака с куршум от пушка. От пробития ботуш капела кръв. Въпреки това шведският крал, както пише Волтер в своята „История на Карл XII“, останал още няколко часа на седлото. Сред преглед от лекари се оказало, че е раздробена костта на петата, а раната е гноясала така, че лекарите предложили стъпалото да бъде отрязано. Но се намерил лекар, който осъществил сложна за тези времена операция, и кракът на краля бил спасен. Направили носилка он две стъркѝ, в които впрегнали два коня. Точно както ще бъде изобразено от Питер Пикарт на гравюрата, представяща московския триумф на Пьотр и демонстрацията на полтавските трофеи.

Гравюрата на Питер Пикарт, 1711 година

Фрагмент от гравюрата с изображение на носилката

В „Полтава Пушкин“ ще напише:

"И перед синими рядами
Своих воинственных дружин,
Несомый верными слугами,
В качалке, бледен, недвижим,
Страдая раной, Карл явился".
   
„И пред сините редици
на войнствените си дружини,
носен от верни слуги,
на носилка, блед, неподвижен,
страдайки от раната, Карл се яви“.

Прекрасно. Но всеки ред иска уточнение. Преди – пак според Пушкин – да отправи своите полкове срещу руснаците „със слаб жест на ръката“, кралят бил изненадан неприятно още два пъти. Под чудовищния артилерийски огън паднали и двата коня и Карл се озовал на земята. Намерили и впрегнали други. След нов залп осколките попаднали вече в самата носилка и я направили окончателно негодна. И чак тогава верните слуги, драбантите, понесли своя крал на ръце.

Карл XII и Иван Мазепа на брега на Днепр

Волтер отбелязва, че от двадесет и четири телохранители, които носели последователно Карл, двадесет и един били убити. И задачата им била не да помогнат на краля да управлява войските (когато бил ранен, той предал общото командване на фелдмаршал Рендшилд), а да намерят долу-горе безопасно място. Според очевидци Карл непрекъснато бълнувал и не можел да издаде нито една разбираема заповед.

В края на краищата, след като руските войски смазали окончателно шведите, се наложило да качат краля на кон, въпреки че за него това било крайно мъчително. Така, докато не намерили в обоза някаква жалка карета, Карл препускал със стонове и страшна болка. С малък отряд кралят успял да се измъкне от преследвачите. Когато дошъл в съзнание по време на едно спиране и научил, че цялата му останала армия и генералитетът са пленени, Карл наредил да заминат при турците. Той се озовал в Бендери под бдително, макар и вежливо наблюдение. Там и ще го оставим.

Носилката на Карла XII?

А носилката? Макар и повредена, тя представлявала ценен и славен трофей. Наред с оръдията и знамената, със знатните и незнатните пленници, Пьотр заповядал да я покажат на 21 декември 1709 година по време на тържественото влизане на руската армия в Москва. Както вече знаем, триумфът може да бъде видян на гравюрата на Пикарт. В напечатания списък всеки елемент от триумфалното шествие бил означен със съответен номер. Носилката е с номер 14. За това как е била показана на московчаните, между летописците възникнал спор. Волтер, опитвайки се да примири двата факта – сериозната повреда на носилката и транспортирането ѝ по древната столица на московитите, - пише, че носилката е била поставена на специална носеща платформа. А духовникът на краля Нордберг, участник в събитията, с нарочна бележка подчертава, че господин дьо Волтер не е прав: в поправената носилка, както се полага, впрегнали два коня.

Много трофеи от Полтавската битка Пьотр наредил да бъдат поставени в Оръжейната палата на Московския кремъл. Носилката също. Но каква е нейната съдба? Доста често ни се случва да четем, че кралската носилка е била извадена от колекцията и унищожена през 60-те години на миналия век. Но не трябва да прибързваме и да се възмущаваме веднага от „съветското варварство“. Това, което било изгубено преди половин век, наистина се пазело в трофейната експозиция на Кремъл под името „Носилката на Карл“, но ни най-малко не съответствало нито на описанията на съвременниците, нито на изображението на Пикарт. Това, както виждаме на снимка от 1893 година, е някакъв открит преносим стол с крака и ръкохватки. Носели го слуги, а когато било нужно, го поставяли на земята. Жалко, разбира се, че в запустението дървоядът проял този преносим стол, а след това бил изваден от колекцията, но това не е носилката на Карл. Според работници в Централния архив за древни документи има описание на вещите, които били унищожени по време на страшния пожар в Кремъл през 1737 година. Там се споменава и носилката на Карл XII.

сряда, май 27, 2020

ИСУС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ – ГЛАВА 11. СЪДЪТ НАД ИСУС – СЪБЛАЗНЯВАНЕ НА ХОРАТА

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ПРЕДИСЛОВИЕ

ГЛАВА 1.

МАСАДА

ГЛАВА 2. "ЩЕ ВИ НАПРАВЯ НАРОД ОТ СВЕЩЕНИЦИ И СВЯТО ЦАРСТВО"

ПРЕДИ I ВЕК; ИСТОРИЯТА НА СВЕТА СПОРЕД ТОРАТА; ЦАР ДАВИД; ДОКУМЕНТАЛНАТА ХИПОТЕЗА; ИДВАНЕТО НА ЕВРЕИТЕ В ХАНААН; РЕЛИГИЯТА НА ДРЕВНИЯ ИЗРАИЛ; БОРБАТА НА БОГА НА БУРЯТА С ЧУДОВИЩЕТО; ЛИЦЕЗРЕНИЕ НА БОГА

ГЛАВА 3. МОНОТЕИСТИЧНАТА РЕФОРМА ПРЕЗ VIII–VII В. ПР. Н. Е.

ИЗРАИЛ И ЮДЕЯ; РЕФОРМИТЕ НА ЕЗЕКИЯ; PRIESTERCODEX; СЕНАХЕРИБ И ОБСАДАТА НА ЕРУСАЛИМ; ЦАР ЙОСИЯ (640-609 г. пр. н. е.); ВАВИЛОНСКИЯТ ПЛЕН

ГЛАВА 4. САДУКЕИ И ФАРИСЕИ

СЛЕД ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН; РАЗДЕЛЯНЕТО НА ЕВРЕИТЕ И САМАРЯНИТЕ; САДУКЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА МАКАВЕИТЕ; КНИГАТА ДАНИИЛ; ВЪЗКРЕСЕНИЕТО НА МЪЧЕНИЦИТЕ; ФАРИСЕИТЕ; ЗАЛЕЗЪТ И РАЗЛОЖЕНИЕТО НА ФАРИСЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА АРИСТОБУЛ; ПОМПЕЙ И ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ

ГЛАВА 5. РИМ И ЦАР ИРОД

СЛЕД ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ; МЕСИЯТА ОТ ДОМА НА ДАВИД; ЕСЕИТЕ; ВЪЗВИСЯВАНЕТО НА ИРОД; ЦАР ИРОД, АНТИХРИСТЪТ; ЕСЕЯТ МЕНАХЕМ; ВОЙНАТА НА СИНОВЕТЕ НА СВЕТЛИНАТА СЪС СИНОВЕТЕ НА ТЪМНИНАТА; ИРОД И МАРИАМНА; ВЪСТАНИЕТО НА ЮДА И МАТАТИЯ

ГЛАВА 6. “ЧЕТВЪРТАТА СЕКТА”

”ЧЕТВЪРТАТА СЕКТА”; КНИГАТА НА ЕНОХ; СЛЕДВАЩИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЕНОХ; ВЪЗНЕСЕНИЕТО НА НЕБЕТО; САТАНАТА; ХЕГЕМОНЪТ; ИМЕТО НА МЕСИЯТА; ЗИЛОТИТЕ И ЕСЕИТЕ

ГЛАВА 7. ЮДЕЙСКАТА ВОЙНА

ВОЙНАТА; ХАОС ИЛИ ОРГАНИЗАЦИЯ?

ГЛАВА 8. ИСУС И ИЗТОЧНИЦИТЕ

ЕВАНГЕЛИЯТА КАТО ИЗТОЧНИЦИ; РИМСКИТЕ ИЗТОЧНИЦИ; ЕРЕТИЧНИТЕ СЪЧИНЕНИЯ; ТАЛМУДЪТ И „ТОЛЕДОТ ЙЕШУ“; ПРОТОКОЛИТЕ

ГЛАВА 9. ЕВАНГЕЛСКИЯТ ИСУС

ЙОАН КРЪСТИТЕЛ; ОСНОВНОТО ПОСЛАНИЕ НА ИСУС; ИМЕНАТА НА УЧЕНИЦИТЕ; ГРЕШНИЦИТЕ И ПРАВЕДНИЦИТЕ; ПУСТИНЯТА; ЧУДЕСАТА; ВЛИЗАНЕТО В ЕРУСАЛИМ

ГЛАВА 10. ИЗГОНВАНЕТО НА ТЪРГОВЦИТЕ ОТ ХРАМА

НЯКОЛКО ПРЕДВАРИТЕЛНИ ВЪПРОСА; ИЗГОДНАТА КОНЦЕСИЯ; ПЪРВОСВЕЩЕНИКЪТ И НЕГОВИЯТ БИЗНЕС; ТЪРГОВЦИ ИЛИ ХАНАНЕЙЦИ?; ЕРУСАЛИМСКИЯТ ХРАМ; КЕСАРЕВОТО КЕСАРЮ; ПОНТИЙ ПИЛАТ; ЗАЩО ИСУС Е АРЕСТУВАН ИЗВЪН ГРАДА?; ТАЙНАТА ВЕЧЕРЯ. АРЕСТЪТ .

ГЛАВА 11. СЪДЪТ НАД ИСУС

СЪБРАНИЕТО НА СИНЕДРИОНА, СЪДЪТ НА СИНЕДРИОНА, В КАКВО СИНЕДРИОНЪТ ОБВИНИЛ ИСУС?

ГЛАВА 11. СЪДЪТ НАД ИСУС

СЪБЛАЗНЯВАНЕ НА ХОРАТА

Било ли е обвинението в магьосничество единственото обвинение, което Синедрионът предявил на Исус?

Не.

Марк, както вече беше казано, подминава същността, но Лука се изпуска. У него евреите обвиняват Исус, че „развращава хората“ (Лука, 23:2). А у Йоан се употребява и друг страшен термин – прелъстяване. „Нима и вие сте прелъстени?“ (Иоан, 7:47) – питат ужасените фарисеи стражите, които отказват да хванат Исус.

Подобно на магьосничеството, развращаването и прелъстяването на избрания от Бога народ били едни от най-тежките престъпления, които човек може да си представи. Развращаването ставало чрез пророка, който демонстрира чудеса. На тези чудеса, изпратени за изпитание на хората, не трябвало да се вярва.

„Ако се издигне сред теб пророк или съновидец и ти даде знамение или чудо… да не слушаш думите на този пророк или на този съновидец; защото Господ, вашият Бог, ви изпитва, за да познае дали обичате Господа, своя Бог, с цялото си сърце и с цялата си душа... А онзи пророк или онзи съновидец да се умъртви, защото е говорил отстъпление от Господа, вашия Бог“ (Второзаконие, 13:1–5).

Именно „прелъстители“ (πλάνοι) нарича Йосиф Флавий пророците от „четвъртата секта“ [1]. Това е стандартна за Йосиф формулировка. Пророците от „четвъртата секта“ са гоеси и планои.

Както вече казахме, прелъстяването било юридически термин, означаващ опит да бъде отвърнат Израил от монотеизма, и на-страшно престъпление от гледна тока на Тората. Пророкът, който се опита да направи това, трябвало да се предаде на херем, иначе казано – да се окачи на дърво и да се убие с камъни [2].

„Да го убиеш с камъни, така че да умре, защото се е опитал да те отклони от Господа, твоя Бог, който те изведе от египетската земя, от дома на робството“ (Второзаконие, 13:10).

Но с какво Исус е прелъстил Израил? Нима не е искал поклонение на Яхве? Нима не е бил, като кумранците, строг и ревностен монотеист? Нима не е направил от ревност погрома в Храма: "…ревността за Твоя дом ще Ме изяде" (Йоан 2:17)?

По какъв начин би могло да се прикачи обвинение в прелъстяване на човек, който пряко казва: „Ето първата заповед: Слушай, Израиле: Господ, нашият Бог, е един Господ; и да възлюбиш Господа, твоя Бог, с цялото си сърце, с цялата си душа, с целия си ум и с цялата си сила!" (Марк, 12:29–30).

Да се обърнем – за да отговорим на този въпрос – към събитията, станали вече след Юдейската война. През 70 година, след падането на Ерусалим, пред фарисеите, събрани от римляните в Явне, стояла задачата колкото се може по-недвусмислено да се отрекат от своите ревностни събратя: сикарии, зилоти и бирйоним.

Изглеждало най-лесно да ги заклеймят като метежници, но от религиозна гледна точка, както вече казахме, метежът срещу римляните не бил престъпление.

Фарисеите намерили друг изход: те заклеймили въстаниците като миним, иначе казано – като еретици. В Талмуда под миним най-често се разбират юдеите християни, но още по-точно би било миним да бъдат определени като последователи на ереста за Двете Власти на Небето, с други думи – тези еретици, които смятали, че в еврейското Свещено писание съществуват двама богове: единият е трансцедентален Творец, непознаваем и невидим, а другият е негов изпълнителен директор, пълномощен представител на Монадата на земята.

От края на XVIII в. поколения християнски богослови, следвайки Волтер (но без да се позовават на него), започнали да твърдят, че приживе Исус никога не се е провъзгласявал за Господ и за Син на Бога. Всичко това са по-късни добавки. Юдеите са смятали Месията за човек, твърдели тези богослови, представата за Месията като бог била чужда на еврейското религиозно съзнание. Тя била резултат от елинското влияние и се появила, когато Исус бил преведен от арамейски на гръцки.

Тази теория била и остроумна, и добра, и напълно избавяла Исус от подозрения, че е мегаломан, но – както знаем сега след кумранските свитъци – тя имала този малък недостатък, че просто не съответствала на фактите.

По-късният равински юдаизъм наистина смятал Месията за човек, но именно защото се развивал в полемика с ереста за Двете Власти на Небето.

Типичен пример за такава ерес били кумранците. Именно те смятали своя Месия, потомъка от дома на Давид, за син на Бога, за син на Всевишния и даже за въплъщение на Господа, който ще дойде с войска от ангели върху облаци.

Сцената със съда на Синедриона ни препраща към бъдещото постановление от Явне.

„Ти ли си Христос, Синът на Благословения?“ (Марк, 14:61) – пита по време на съда Каяфа. И получава отговор, който е дословен цитат от „Книгата за войната на Синовете на светлината срещу Синовете на тъмнината: „Аз съм. И ще видите Човешкия Син седящ отдясно на Силата и идещ с небесните облаци“ (Марк, 14:62).

Този отговор е най-кратката формулировка на ереста за Двете Власти на Небето, така както са си я представяли кумранците. Първосвещеникът раздира дрехата на гърдите си и вика: „Богохулство!“ Веднага след това Синедрионът се събира на ново кратко съвещание (Марк, 15:1).

Както виждаме, юдейските източници в дадения случай са по-достоверни от християнските. „Исус Назорей… се занимавал с магии и развращавал и прелъстявал Израил“ [3]. Това е съвършено точна юридическа – за разлика от недомлъвките на Марк – формулировка на предявеното от Синедрионът обвинение на Исус по време на съда.

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1. 357 Иосиф Флавий. Иудейская война,, 2, 13, 4.

2. m Sanh VII 6; cм. Также: Haim Cohn. The Trial of Jesus of Nazareth, p. 299.

3. b Sanh 43a.

вторник, май 26, 2020

СЪВРЕМЕННИ ДИКТАТОРИ

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Диктатурата не е останала в миналия век, лидери с диктаторски маниери управляват и днес.


КИМ ЧЕН УН: ДИКТАТОР ПО НАСЛЕДСТВО

Севернокорейският лидер получава властта от ръцете на баща си Ким Чен Ир, ставайки „велик наследник“. Ким Чен Ун е доста млад за ръководител на страната, той е роден в началото на осемдесетте. Заради информационния вакуум около Пхенян за живота и даже за дейността на ръководителя на Северна Корея се знае много малко. Но пък слуховете са много. Казват, че прекарал детството си в Швейцария, представян като син на севернокорейски дипломат. Бил безразличен към политиката, неловък с момичетата, обичал баскетбола.

Ким Чен Ун

Предполага се, че поради своята младост Ким Чен Ун е разделил властта с чичо си Чан Сон Тхек. По-късно чичо му е репресиран. Арестуван е по време на заседание на Политическото бюро [1] и е екзекутиран. През 2017 година в Малайзия със смъртоносния токсин VX е отровен по-големият брат на Ким Чен Ун – Ким Чен Нам. Появиха се съобщения и за екзекуцията на любовницата на Ким Чен Ун, ръководеща държавната телевизия. По-късно тя се появи отново пред публиката, опровергавайки съобщенията. В разгара на пандемията от коронавируса западните и азиатските средства за масова информация съобщиха, че лидерът на КНДР е болен, че е изпаднал в кома и даже че е починал. Колкото и да е странно, единствен достоверен източник на информация за самочувствието на диктатора е само официалната севернокорейска преса.

В страната няма реална опозиция, тя живее в постоянна конфронтация с южната си съседка, заплашвайки да започне военни действия. Сериозни опасения за световната общност диктатурата предизвиква с постоянните си ядрени опити.

АЛЯКСАНДР ЛУКАШЕНКА [2]

Наричат го последният европейски диктатор.

Аляксандр Лукашенка

Подчинени са му всичките структури на властта в републиката. И в силовите кръгове, и в бизнес кръговете той има свои хора, а с всяко противодействие в Беларус се занимава Държавна сигурност. При това Лукашенка има от дълго време широката подкрепа на населението, на което обещава и гарантира стабилност и относително икономическо благополучие. Кариерата си започва от депутатския стол. Депутатът Лукашенка си спечелва славата на борец с корупцията и събира многобройни митинги. Твърди се, че при ратифицирането на Беловежкото споразумение [3] е гласувал против, а след това и публично критикува документа.

Лукашенка става президент през 1994 година. Управлението му е белязано от липса на опоненти, потискане на изявленията, разгром на парламента и периодични промени на конституцията, включително премахване на ограниченията за кандидатиране. Днес Лукашенка кара вече пети мандат и, ако се съди по всичко, ще се кандидатира за шести. В пресата се обсъжда и това, че си подготвя приемник според най-добрите традиции на диктаторските режими. Най-малкият му син Микалай присъства с него по време на държавни приеми и по време на задгранични пътувания. Но диктаторите не винаги успяват да дойдат на власт по наследство.

БАШАР АСАД

Башар Асад не предполага, че ще стане ръководител на своята страна.

Башар Асад

Той учи за офталмолог във Великобритания под псевдоним, за да не знае никой, че е син на сирийския лидер Хафез Асад. Приемник на Хафез Асад трябвало да стане най-големият му син Басил. Но той загива при самолетна катастрофа през 1994 година. След гибелта на брат си Башар се връща в Сирия, а през 2000 година става президент. Европейското образование и светският характер на обществения му живот го правят малко подобен на диктаторите от Близкия Изток.

Башар Асад провежда политическо и икономическо либерализиране, което прави режима по-уязвим за недоволство. Недвусмисленият образ на диктатор Башар Асад си спечелва след жестокото смазване на масовата студентска демонстрация през 2011 година в Хомс. Тогава в Сирия започва гражданска война. Западните страни и даже най-близките му съседи не желаят да имат нищо общо с него. Те го обвиняват, че подкрепя терористични организации и поддържа нестабилността в региона, макар че и самите те са уличавани нееднократно в това.

ГУРБАНГУЛИ БЕРДИМУХАМЕДОВ

Президентът на Туркмения получава властта от своя предшественик.

Гурбангули Бердимухамедов

Сапармурат Ниязов управлява страната 30 години и създава източно деспотство с присъщия му култ към личността. „Туркменбаши“ си издига повече от 10 000 паметника, покрити със злато, печата лика си на банкнотите, преименува в своя чест улици и градове. Автор е на книгата „Рухнама“, която започва да се изучава веднага в училищата. Според етикета чиновниците, които го срещат, трябва да му целуват ръка. Стига се до това, че имената на месеците са заменени с имената на членовете на семейството му.

„Аркадагът“ (туркм. „покровителят“) не променя нищо след смъртта на Ниязов през 2007 година. Сега издигат в негова чест паметници и строят фонтани, портретите му са окачени по улиците и всички помещения. На свой ред Бердимухамедов радва своите поданици с поредни песни, книги и конни надбягвания.

Разточителството му се дължи на износа на нефт за Китай. Туркменците обаче едва свързват двата края и не могат да си позволят даже пътувания до съседен регион. Туркмения е една от най-затворените страни в света. Там проникването е по-трудно и от проникването в Северна Корея. Изолацията е лишила Туркмения от достъпа до други пазари, което е довело страната до пълна зависимост от Китай.

Затворените по времето на Ниязов болници са отворени отново, но те все едно не могат да окажат елементарна медицинска помощ. От дефицит на продоволствия и питейна вода страдат даже жителите на столицата, а принудителният и детският труд и до ден днешен се използва по полетата с памук. Хиляди хора продължават да изчезват безследно в туркменските затвори и лагери. Едва ли подобно деспотство може да просъществува още тридесет години.

БЕЛЕЖКИ

1. Изпълнителен орган на Комунистическата партия.

2. Действителното име на беларуския президент е Аляксандр Ригоравич Лукашенка (Аляксандр Рыгоравіч Лукашэнка), Александр Григориевич Лукашенко е руска интерпретация, която неоснователно сме приели.

3. Споразумение между бившите страни от Съветския съюз за създаване на Общността на независимите държави (по-късно Грузия и Украйна напускат).

понеделник, май 25, 2020

ПИСМА ДО ВАСИЛ ЛЕВСКИ – 14

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на писма, написани до Васил Левски, които представям съобразно с книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му, също и бележките под черта според него.

Павел Николов

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: Част 1; Част 2; Част 3; Част 4; Част 5, Част 6, Част 7, Част 8, Част 9, Част 10, Част 11, Част 12, Част 13.

№ 318

Димитър Общи до Левски

I

17 май 1872 г.

И моля ви покорно що не пишат лютокоски лист във вестника, за що хората викат и питат, да не мислят хората, че сме калпави.

II

И пак ви питам и за друго - камо ви вестниците? Хората викат и питат ката [всеки] ден. Моля ви, изпратете ги по-скоро.

Н.Б.II.А., п. 69, № 9428

Бележка от „Неизвестни архиви"

(Следва)

неделя, май 24, 2020

ЗА КАКВО СА МРАЗЕЛИ РАСПУТИН?

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Распутин имал не само фанатични обожатели, но и яростни противници.

Това, че в основата на истерията срещу Распутин лежало колективното безумие на цялата образована Русия през последните предреволюционни години, признавали неволно самите участници в онези далечни събития.

“ПАТРИОТИЧНИТЕ ЦЕЛИ“

Ето например как оценил политическите последици от убийството на Григорий Распутин в нощта на 16 срещу 17 декември 1916 година от група „идейни монархисти“ бившият председател на IV Дума Михаил Родзянко (между другото, личен вдъхновител на „подвига“): „Извън всяко съмнение е, че главните извършители на това убийство са се ръководели от патриотични цели. Виждайки, че легалната борба с опасния временшчик (човек с временна власт по волята на силни покровители – бел. П. Н.) не постига своите цели, те са решили, че техен свещен дълг е да избавят царското семейство и Русия от обгърналата ги хипноза. Но се получи обратен резултат. Страната видя, че човек може да се бори в името на интересите на Русия само чрез терористични актове, тъй като законните методи не водят до желаните резултати…“.

Карикатура на Распутин и Романови

Както не е трудно да разберем, пред себе си нямаме изобщо вечното руско „искахме колкото се може по-добре, но се получи както винаги“, а нещо като масови налудничави халюцинации. Когато на хората изведнъж им се привиждало това, което в действителност не съществувало: „Распутин е немски шпионин, влачещ Русия към гибел“.

Каква е причината за едно толкова фатално помътняване на съзнанието у най-просветените и като че ли най-рационално мислещите класи, при това независимо от политическите им пристрастия – като започнем с ултрамонархистите, продължим с дясноцентристите и завършим с опозиционните радикали?

“ФАЛШИВИЯТ ЦАР!“

Причината била в това, че в продължение на почти десет предшестващи години руската общественост се потапяла все по-дълбоко в политическа фрустрация, резултат от революцията през 1905-1907 година. В края на краищата тази фрустрация се превърнала в общонационална психоза, не само тласнала представители на висшите класи към отвратителното и абсурдно убийство на „престъпния старец“ (думата „старец“ по отношение на Распутин не означава „стар човек“, а „духовен наставник“ – бел. П. Н.), но и съборила след това страната в нова, още по-страшна от предишната, революционна бездна…

Но защо първата руска революция, която изглежда породила като цяло успешната аграрна и парламентарна реформа, не довела поне за малко до всеобщо успокоение?

На пръв поглед въпросът бил в това, че резултатите от революцията не задоволили в Русия практически никого. Монархистите и самият цар скърцали мъчително със зъби само при мисълта, че самодържецът трябвало да сключи конституционна сделка с „бунтовниците“. Либералите се възмущавали, че тази сделка се оказала „прекалено половинчата“. А социалистите негодували, че революцията през 1905 година не се увенчала със свалянето на „експлоататорските класи“ и създаването на „република на трудещите се“. И даже дясноцентристите, единствените, които в началото били настроени оптимистично, скоро се разочаровали от способността на правителството да осъществи целия комплекс от обещани реформи.

Но всичките тези причини изглеждат решаващи, ще повторим, само при първи повърхностно-партиен поглед. Защото в основата на всичките споменати по-горе идейно разновекторни недоволства лежало нещо фундаментално общо за всичките. А именно това, че в резултат от първата руска революция страната се лишили от „истински цар“. Или, казано с езика на съвременната политология, от „легитимна власт“.

НЕСТАБИЛНОСТТА НА САМОДЪРЖАВИЕТО

Проблемът е в това, че Николай II, чийто авторитет непрекъснато падал практически от първите дни на качването му на престола през 1894 година, след подписването на Манифеста от 17 октомври 1905 година окончателно и безвъзвратно се превърнал, от гледна точка на руската традиционна легитимност, в „празно място“. А именно в „самодържец“, неспособен „да се държи сам“ и нуждаещ се от публична подкрепа „отдолу“.

При което сертификата за „непълно съответствие“ Николай II получил не от автора на Манифеста от 17 октомври Сергей Вите, не от противостоящите първи две Думи и не от революционните маси, а, колкото и да изглежда парадоксално, от правоверните монархисти.

Нищо – даже самият Манифест от 17 октомври (ще припомним, провъзгласил основни гражданско-политически свободи и обещаващ занапред да не се издават закони без съгласието на Държавната дума, която, наистина, все още трябвало да бъде избрана) – не възвестило така грубо и зримо настъпилата делегитимация на самодържавието, както станалите на следващия ден след подписването на Манифеста черносотнически погроми.

Монархистите, до този момент свято вярващи, че руският самодържец е в състояние сам, с дадените му от бога сила и власт, да потисне всеки бунт и да удържи своята неограничена власт, се хвърлили дружно да спасяват неочаквано затъналото самодържавие. При това самото название на ултрамонархистите – „черна сотня“ – препращало символично към Смутните времена в началото на XVII век, когато в Русия самодържавната власт изведнъж престанала да съществува и когато, според популярната легенда, със свои сили била създадена наново „отдолу“ от обикновените руски хора – жителите на „черните слободи“ (земи, чието население плащало данъци за разлика от населението на „белите слободи“ – бел. П. Н.) начело с Козма Минин, търговец от Нижни Новгород.

И макар че самият Николай II приветствал активността на черносотниците (и когато приемал делегацията на Съюза на руския народ на 23 декември 1905 година даже сложил на себе си и на наследника Алексей членските значки на Съюза), появата в страната на многобройни ултрамонархистки и националистически партии като че ли давала сигнал: предишното самодържавие повече го няма, то трябва да бъде възстановено наново!

ИДВАНЕТО НА СТАРЕЦА

Така след издаването на октомврийския Манифест в Русия вече не останали политически сили, които не само на думи, но и на дело да признават Николай II за „истински самодържец“. Всички политически сили се превърнали в групировки от лобисти, стремящи се да запълнят „празното място“, в каквото се превърнал фактически императорът.

Крайно десните възнамерявали да въздействат активно на Николай II, за да върнат неговата самодържавна воля и да го вдъхновят за реставрация на самодържавното пълновластие.

Дясноцентристите решили, че ще могат да влияят конструктивно на „изпразнения от съдържание самодържец“ чрез изпълнения с „правилна програма“ премиер-министър Пьотр Столипин.

Либералните радикали заседнали в опозиционните окопи и пращали оттам към императора агитационни снаряди, плашещи с нова революционна стихия.

Распутин с почитатели, 1910 г.

И ето, когато всяка от политическите партии се приготвила за голямата битка за влияние върху царя, изведнъж се оказало, че всичките са се излъгали в своите сметки, защото царят „вече е зает“, тъй като близо до трона се е окопал дълбоко невзрачен на вид фаворит – „мръсен мужик“, чиято воля значи за Николай II повече от волята на която и да е политическа сила или лобистка група. Това била истинската причина за острата омраза на практически цялата руска общественост към „съдбоносния старец“, зад който, като зад тайна врата, императорът се криел от тези, които разчитали да му оказват натиск или да го направляват.

За издигането на Распутин изиграли огромна роля видни дейци на православната църква. По-специално архимандрит (по-късно епископ) Феофан, неофициален духовник на царското семейство. Виждайки живия интерес на Николай II към всички „божи хора“ от народа, Феофан разчитал да използва Распутин за свои интереси. А именно за „правилно въздействие“ върху императора. Но много бързо станало ясно, че Распутин е неуправляем, а на „царете“ (Николай и Александра) говори само това, което искат да слушат, или това, което сам смята за целесъобразно. А царят и царицата слушали Распутин с такава голяма готовност, защото именно в него намерили тази дългоочаквана подкрепа „отдолу“, от народа, която толкова им липсвала.

Ядосаният Феофан обявил война на Распутин. Формалната причина била, че научил за сексуалните „похождения“ на Распутин с развратени от него жени. Но е известно, че волинският архиепископ Антоний предупреждавал отдавна Феофан за това, че в Казан Распутин „яздел жена“, но това не попречило на Феофан да уреди на „божия човек от Тоболск“ аудиенция при господаря. Омразата към Распутин у Феофан и у другите черносотници, стремящи се да влияят на царя, се появила едва тогава, когато старецът започнал да играе своя игра и да игнорира тези, на които дължал издигането си до близкия кръг на царското семейство.

ВСИЧКИ СРЕЩУ ЕДИН

Самите политически активисти се стремели да намерят между другото по-обективно обяснение защо мразят Распутин.

Черносотниците наблягали на това, че със своята престъпна близост до трона проклетият хлист (член на руска православна секта – бел. П. Н.) парализира по същество ползотворната дейност на Светия синод и с това подкопава вековния авторитет на самодържавието като цяло, обричайки руските държавни основи на крушение.

За това, че с безобразното си поведение Распутин руши авторитета на монархията, пишели и дясноцентристите, добавяйки към това упрека, че пречи на Русия да се движи по пътя на прогреса (набелязан от Столипин).

Левите либерали виждали корена на злото на Распутин преди всичко в това, че издигал на върха реакционни и некомпетентни министри, а също така в това, че – особено през годините на войната – чрез него в правителството прониквали безотговорното влияние и корупцията.

Ако към това се добави появилото се в годините на Първата световна война обвинение, че Распутин шпионира в полза на Германия, картината на омразата към него ще стане наистина епическа и тотална.

Но ако се абстрахираме от това как са възприемали Распутин, себе си и всичко случващо се неговите съвременници, и се обърнем към фактите, че видим, че всичките тези обвинителни потоци имат в крайна сметка съвсем друг извор, а не „зловещата същност на съдбоносния старец“.

Може би е най-лесно да видим това с примера за „шпионската легенда“, която нямала в основата си нищо друго освен жаждата на тези, които по това време вече мразели люто Распутин, да намерят допълнително оправдание за раздиращата ги отвътре политическа ненавист.

Но и всички останали обвинения спрямо Распутин при по-внимателно разглеждане се оказват не това, което са на пръв поглед.

ВРАГОВЕТЕ НА СТАРЕЦА

Омразата към Распутин обединила политиците от най-различни движения. От ултрамонархистите до конституционните демократи.

Павел Милюков, депутат от Държавната дума, лидер на конституционните демократи: „На преден план излезе царицата. Единствена тя „мъж с панталони“, приемаше министерските доклади и все по-уверено се вписваше в държавното управление. Распутин я ласкаеше, сравнявайки я с Екатерина II. Разбира се, тя разбираше от държавните дела още по-малко, отколкото императорът от военните… Дворът се затваряше до пределите на апартаментите на царицата и на „малката къща“ на нейната вярна, но глупава приятелка Ана Вирубова. Над двете царуваше Распутин, а около това светило се групираха кръгове от мошеници и аферисти, борещи се за влияние върху него…“.

Распутин на обложката на „Искри“

Александр Гучков, председател на III Държавна дума, лидер на партията на октябристите: „Иска ти се да говориш, иска ти се да крещиш, че църквата е в опасност и в опасност е държавата… Вие всички знаете каква тежка драма преживява Русия… В центъра на тази драма стои една загадъчна трагикомична фигура, все едно пришелец от оня свят или отживелица от тъмнината на вековете… По какви пътища този човек се добра до централна позиция, заграбвайки такова влияние, пред което се прекланят носителите на държавната и църковната власт… Никаква революционна и антицърковна пропаганда не е могла да направи за много години това, което Распутин постига за няколко дни…“

Михаил Новосьолов, публицист, православен писател, виден идеолог на „охранителното“ движение: „Докога наистина Светият синод, пред лицето на който вече няколко години се разиграва от този мошеник една престъпна трагикомедия, ще мълчи и ще бездейства?.. Къде е негово „светейшество“, след като поради немарливост или малодушие не следи за чистотата на вярата на Божията църква и допуска развратния хлист да твори тъмни дела под маската на светлината? Къде е неговата „направляваща десница“, след като не иска и пръста да да си помръдне, за да изхвърли дръзкия блудник и еретик от пределите на църквата?“

МОНАРХИСТИТЕ АНАРХИСТИ

И така, десните и центристите обвинявали Распутин в „подкопаване на авторитета на върховната власт“. При това самите те признавали, че той се стреми само към лично общуване с царската двойка, а съвсем не да компрометира монархията. Но по какъв тогава начин Распутин успал да се превърне в супертермит и почти за една нощ да разяде ствола на руското самодържавие?

Отговорът е очевиден. Распутин разяждал ствола на върховната власт с това, че давал повод на вестниците да го представят, а косвено с него и царската двойка, в гротескно-разобличителна светлина.

Бившият премиер-министър на Русия Владимир Колцов казва, че още през 1910-1912 година във вестниците все по-често и по-често започва да се споменава името на Распутин. При което силен отзвук получили бележките за живота на Распутин в Тоболска губерния в обкръжението на разни петербургски дами.

Колцов се оплаква: „Всичките опити на Макаров да уговори редакторите… не водеха до нищо и предизвикваха само шаблонния отговор: Изпратете този човек в Тюмен и ще престанем да пишем за него, а да бъде изпратен не беше толкова просто. В резултат от това, колкото и да е странно, въпросът за Распутин се превърна неволно в централен въпрос…“. Един от правителствените чиновници образно и много точно нарекъл по това време руския печат „майка на революцията“.

В Русия в началото на ХХ век огромна популярност сред читателите имал не нелегалният марксистки вестник „Искра“, а илюстрованото седмично списание „Искри“. За това издание Распутин бил интересен най-напред като своеобразна знаменитост, достойна за обложката. Но такъв неутрален подход в пресата бил по-скоро изключение.

Невероятно събитие се случило през 1912 година: всичките без изключение парламентарни групи (единствен случай за цялата история на дореволюционните Държавни думи!) гласували единодушно едно решение. Става въпрос за обръщение към правителството с протест срещу цензурата. За повод послужила издадената от православния писател Михаил Новосьолов брошура с предизвикателното заглавие „Распутин и мистичната поквара“. Целият тираж на брошурата бил иззет от властите. Но няколко дясноцентристки вестника успели да препечатат предисловието. Тези издания също били иззети по искане на цензурата. В резултат от това избухнал скандал, който достигнал до депутатите. Удивително е, но в борбата за свобода на словото се обединили всички партии. На вълната на това недоволство, вече без да се опасяват от санкции, десетки руски вестници веднага напечатали текста. От крайно десните до най-либералните.

От вестниците като главна за него опасност през февруари 1912 година, в периода на поредния бум на медийните сплетни около неговата фигура, се оплаквал и самият Распутин.

Но кой открил първи вестникарската стрелба срещу стареца? Отговорът отново е известен: черносотниците! Именно от страниците на един от най-авторитетните крайно десни вестници – „Московские ведомости“ – Русия за първи път чула официално неблагозвучната фамилия на царския фаворит и научила, че той е „хлист“ и „еротоман“, с една дума – получила този негативен (и в много отношения лъжлив) образ на личността му, който по-нататък ще легне в основата на мита за Распутин и ще стане фундамент за всеобщата омраза към стареца.

Авторът на статията, публикувана на 2 март 1910 година, я озаглавил „Духовният гастрольор Григорий Распутин“. Образът на героя на публикацията се получил отвратителен: „Фамилията на този „старец“ се намира в значително съответствие с неговия живот“ (в буквален превод на български Распутин означава Развратников – бел. П. Н.); „Той се обгражда по всякакъв начин с жени… сяда с жени на една маса, целува се с тях, милва ги и произнася изречения като това: не обичам NN, защото е много дебела, но пък NN е по-здрава и по-закръглена“.

Защо черносотниците постъпили толкова радикално и недалновидно? Нима не разбирали, че не Распутин, а самите те, изваждайки на бял свят купища мръсни слухове за стареца, рушат авторитета на царската власт?

Работата е в това, че самите ултрамонархисти претендирали за ролята на „мъдри наставници“ и първи се сблъскали с това, че на пътя им изведнъж се изправила фигурата на Распутин, спирайки фактически достъпа на когото и да е до сърцата и душите на царската двойка. За придворните монархисти това било още по-възмутително, защото именно те – с усилията на архимандрит (по-късно епископ) Феофан и сестрите черногорки Милица и Стана (съпруги на великите князе Пьотр и Николай Николаевич) – довели „блажения старец“ при императора на 1 ноември 1905 година! Като получили от черносотниците дългоочаквания компромат за самодържавието, либералите с радост започнали да преразказват статията в своите издания. Именно либералните издания, много по-многобройни и много по-популярни от черносотническите, направили Распутин знаменит.

Още по-силно мразели Распутин дясноцентристите. Те също смятали себе си за легитимни лобисти, имащи правото да запълнят празнината, образувала се на мястото на традиционното самодържавие. С тази разлика само, че се надявали да върнат обаянието на руската власт чрез премиер-министъра Пьотр Столипин, до известна степен закриващ невзрачния силует на царя със своята едра фигура.

Но в края на краищата и Столипин се спънал в Распутин. С възвисяването на стареца политическата звезда на реформатора започнала да гасне. Даже смятали Распутин за таен вдъхновител на убийството на Столипин през септември 1911 година.

Лидерът на октябристите Гучков решил да внесе темата за Распутин в парламента и така направил негативно заредената обществена дискусия за него де факто необратима. Не случайна Александра Фьодоровна от всички парламентаристи мразела най-много Гучков и предлагала в писмата до мъжа си да го обеси…

На левите либерали – кадети и други – им оставало в тази ситуация само да тиражират максимално и да умножават текстовете срещу Распутин, доубивайки и без това куцата патица на „парламентарното самодържавие“. Това между другото било съвсем ясно на Милюков: „Ние сами извадихме на бал сват Распутин, когато Държавната дума заговори за първи път за него. Това тогава беше първият скандал, организиран публично… Това беше първият случай, който разкри отношенията на Распутин към царското семейство…“.

При това претенциите на либералните опозиционери към Распутин – разгледани все така отблизо –се оказвали също не напълно убедителни. Въпреки обвиненията, идващи от страна на либералите, Распутин, Александра Фьодоровна и тяхната вярна помощничка и консултантка Ана Вирубова нямали намерение да поставят начело на страната колкото се може по-малко компетентни и колкото се може по-реакционни и зловредни министри. Распутин и неговите покровители просто търсели такива, които биха се съгласили да не пипат стареца, да не искат отстраняването му от двореца. А такива, с наближаването на революцията, ставали все по-малко.

В отчаянието си царят и царицата се опитвали да угодят на Думата (както те го разбирали, естествено) и два пъти назначавали на поста вътрешен министър членове на Държавната дума – първо крайно десния Алексей Хвостов, а след това октябриста Александр Протопопов. Но обществеността веднага започвала да смята тези министри за „хора на Распутин“. И като резултат омразата към стареца нараствала.

С други думи – колкото повече различните политически групи не успявали да премахнат „пречката Распутин“, да напълнят политически празния Николай II с „правилно съдържание“ и да получат по този начин „истинска власт“ поне в очите на своята политическа групировка, толкова по-силно кипяло всеобщото раздразнение от липсата в страната на наистина легитимна власт. И толкова по-солидарни се оказвали всички, от крайно десните до крайно левите, по един-единствен въпрос: за необходимостта на всяка цена да бъде свален и унищожен стареца. За това, че веднага после ще се отвори нова революционна бездна, в този момент не мислел практически никой. Почти на всички им се струвало, че като отстранят това „вселенско зло“, Русия ще тръгне веднага по светлия път на вътрешното възраждане и на външните победи.

Многогодишното недоволство от върховната власт се оказало изпитание, което образованата и политически активната Русия не могла да понесе. И като резултат – почти в буквалния смисъл на думата – полудяла.

събота, май 23, 2020

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ – 1965 ГОДИНА – ФИЗИОЛОГИЯ ИЛИ МЕДИЦИНА – ФРАНСОА ЖАКОБ

Франсоа Жакоб (François Jacob)

17 юни 1920 г. – 19 април 2013 г.


Нобелова награда за физиология или медицина (заедно с Андре Лвоф и Жак Моно)

(За откритията му, свързани с генетичния контрол на ензимния и вирусния синтез.)

Френският биолог Франсоа Жакоб е роден в Нанси, в семейството на търговеца Симон Жакоб и Терез Жакоб (Франк). След като завършва местното начално училище, той постъпва в парижкия лицей „Карно“. Мечтаейки да стане хирург, след завършването на лицея Жакоб започва да учи в Парижкия университет (Сорбоната), но през 1940 г. немската армия окупира Франция и това слага край на учебните му занимания. Той успява да напусне страната, присъединява се в Лондон към движението „Свободна Франция“, участва в боевете по време на Втората световна война като офицер от медицинските служби под командването на генерал Пол Льоклерк в Северна Африка, а след това в състава на 2-ра танкова дивизия на Съединените щати в Нормандия. В Африка и Нормандия получава тежки рани по ръцете, които няма да му позволят да стане хирург. Удостоен е с висши френски бойни награди, сред които Военен кръст и кръста Освобождение.

След края на войната Жакоб се връща в Сорбоната и през 1947 г. получава медицинска диплома. Продължавайки учението си, започва да работи през 1950 г. като асистент в института „Пастьор“ под ръководството на Андре Лвоф. По това време Лвоф изучава лизогенните бактерии, които загиват при инфектиране с бактериофаги – вируси, заразяващи бактериалните клетки. Размножението на бактериофага в клетката предизвиква нейното лизиране (разпадане) и освобождаване на нови частици на фага. Лвоф установява, че бактериофагът отначало съществува в бактериалната клетка в неинфекционна, или латентна, фаза, която той нарича профаг. Изследването на лизогенните бактерии и на профагите става основа на докторската дисертация на Жакоб, която той защитава през 1954 г. в Парижкия университет и получава докторска степен. В продължение на следващите десет години Жакоб изучава клетъчните генетични механизми на бактериите.

Генетиката като наука се заражда през XIX в., когато Грегор Мендел открива закона за наследствеността. Мендел смята, че организмите наследяват физическите особености благодарение на някакви „елементи“, които ние днес наричаме гени. Към началото на ХХ в. вече е известно, че гените са разположени в хромозомите на клетъчното ядро, а през следващите няколко десетилетия биохимиците постепенно разшифроват химическата структура на нуклеиновите киселини – рибонуклеиновата киселина (РНК) и дезоксирибонуклеиновата киселина (ДНК). През 40-те години е установено, че гените се състоят от участъци ДНК, регулиращи биохимичните процеси в клетките. След като през 1953 г. Франсис Крик и Джеймс Д. Уотсън разшифроват химическата структура на ДНК, става възможно да се разбере не само как тази молекула се възпроизвежда, но и по какъв начин съдържащия се в нея генетичен код обуславя наследяването на свойствата на организма.

В началото на 50-те години Жакоб и неговият колега Ели Волман, правейки изследвания в института „Пастьор“, установяват, че хромозомите на бактериалните клетки представляват пръстеновидни структури, прикрепени към клетъчната мембрана, и че към тези хромозоми могат да се добавят или, напротив, да се отнемат от тях малки фрагменти генетичен материал. В края на 50-те години Жакоб и Жак Моно откриват една от трите разновидности на РНК – информационната РНК (другите две разновидности са рибозомната РНК и транспортната РНК). Всяка от тези три разновидности на РНК изпълнява строго определена функция при последователното предаване на генетичната информация – от ДНК чрез РНК към синтеза на протеини. Информационната РНК приема генетичната информация от ДНК, разположена в клетъчното ядро, и я пренася до рибозомите. Частиците, в които става синтеза на протеини, се намират в цитоплазмата - извънядрената част на клетъчната протоплазма. Транспортната РНК пренася до рибозомите структурните елементи на белтъчините – аминокиселините. Аминокиселините се подреждат в протеинови вериги в строго определен ред въз основа на матрицата, записана в информационната РНК.

Освен това Жакоб и Моно откриват, че в ДНК има два различни вида гени – структурни и регулаторни. Структурните гени отговарят за предаването на генетичния код от едно поколение клетки на друго, а също така управляват синтеза на протеини. Регулаторните гени взаимодействат със структурните и регулират всички биохимични процеси в клетката, позволявайки ѝ по този начин да се приспособява към промените на околната среда, например към промените в количеството и качеството на постъпващите в нея хранителни вещества. Ако околоклетъчната среда е стабилна, регулаторните гени потискат (репресират) структурните. Ако състоянието на околната среда се променя, структурните гени се активират и така помагат за адаптирането на клетката към новите условия. Жакоб и Моно наричат съвкупността от структурни и регулаторни гени оперон, а гена, отговарящ за репресията и активацията – ген оператор.

В хода на изследванията Жакоб и неговите колеги установяват, че в частиците бактериофаги има както структурни, така и регулаторни гени. По време на инфекционния стадий от развитието на тези вируси (стадия на профаг) структурните гени, отговарящи за тяхното размножаване (репликация), са потиснати. Лвоф установява, че ултравиолетовото излъчване може да активира структурния ген, отговарящ за размножаването на фага, което довежда до неговата репликация и до разрушаване на бактериалната клетка.

Жакоб и колегите му от института „Пастьор“ са привърженици на вирусната теория за канцерогенезата – образуването на ракови тумори. Те смятат, че вирусните частици съществуват в човешките клетки в латентно състояние (подобно на неактивната фаза на профага в бактериалните клетки) и че техните канцерогенни свойства могат да се инициират от най-различни фактори. При което активираните вируси се намесват в биохимичния механизъм на клетката, предизвиквайки раков тумор.

През 1960 г. Жакоб заема длъжността завеждащ отдел по клетъчна генетика в института „Пастьор“, а четири година по-късно в „Колеж дьо Франс“ за него е създадена катедра по клетъчна генетика.

През 1947 г. Жакоб се жени за Лиз Блох. Семейството има четири деца.

Жакоб е удостоен с много награди, сред които наградата Шарл Леополд Майер на Френската академия на науките (1962 г.). Той е член на Френската академия на науките и чуждестранен член на Лондонското кралско научно дружество, на Датската академия на науките и литературата и на Американската академия на науките и изкуствата.

Източник: http://n-t.ru/nl/mf/jacob.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов



петък, май 22, 2020

ИСПАНСКИЯТ ГРИП И COVID-19: РАЗЛИЧНИ, НО ЕДНАКВИ

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

През 1918 започнала най-мащабната пандемия в историята на човечеството. С грипния вирус се заразили 550 милиона души по целия свят.

“Тридневна треска“, „синя смърт“, „испански грип“ (на руски: „испанка“ - бел. П. Н.) - така на различни места наричали пандемичния грип, от който в началото на ХХ век преболедували повече от половин милиард души, а от 20 до 100 милиона – починали. Между днешната пандемия COVID-19 и пандемията със стогодишна давност има много сходства.

ГЕРМАНЦИТЕ СА ЗАРАЗИЛИ КОТКИТЕ

Симптомите на заболяването се появявали толкова бързо и силно, че по фронтовете често приемали инфекцията за бактериологична атака на противника. Носели се фантастични слухове: че германците са заразили котки, мишки и гълъби, които след това са разнесли инфекцията, отровили са водата в реките и са разпръснали заразата по въздуха.

Сред войските на Антантата болестта се наричала „фламандски грип“ и „хунска треска“. Поляците я нарекли „болшевишка болест“, в Африка вярвали, че това е „болест на белите хора“. Плашеща особеност на инфекцията било това, че тя убивала по-често младите и здравите хора, отколкото възрастните и слабите. Почти половината от смъртните случаи от грипа през 1918 година са засегнали хора на възраст от 20 до 40 години.

Полицаи от Ню Йорк преди застъпване на дежурство. Снимка от 1918 година

Лекарства за болестта нямало и испанският грип бил лекуван почти така, както днес лекуваме коронавирусната инфекция. При задушаване давали кислород. Преливане на кръв на болни от оздравели. Сваляли температурата (с аспирин). Опитвали се да лекуват с хинин (противомалариен препарат).

За да се предотврати разпространението на болестта, в много страни затваряли училищата, театрите, ресторантите, музеите и даже съдилищата. Магазините обслужвали клиентите на улицата. В отделни градове на САЩ не пускали без медицински маски в трамваите. В Русия в някои губернии забранили кръстните шествия по време на Пасхата (Великден – бел. П. Н.).

ЗА ЛЕКАРИТЕ – ЖИЛИЩЕ, ДАЖБИ, ЗАПЛАТА

През 1918-1919 година освен испанския грип в Русия имало достатъчно други беди. Било времето на Гражданската война, свирепствали епидемии от тиф, дизентерия и холера. В страната се борели с всички епидемии едновременно, без да обособяват испанския грип. И всяка болест с висока температура приписвали на тифа.

През април 1919 година председателят на Съвета на народните комисари Владимир Улянов (Ленин) подписал декрет „За борбата с епидемиите“. В документа се постановявало „да се подобри продоволственото положение“ на медиците „чрез допълнителни дажби“, подобряване на жилищните им условия и еднократни помощи на семействата на загиналите от епидемията в размер на три заплати. Също така трябвало да се предостави „на медицинските работници, прекарали ... тежко епидемично заболяване, получено по време на тяхната работа, правото да се възстановяват в размер на не по-малко от един месец отпуск и запазване на работната заплата“. Освен това медиците, грижещи се за заразно болните, получавали 50 процента добавка към заплатата си.

Кондуктор в трамвай в Сиатъл отказва да пусне вътре пътник без медицинска маска

Лечебно-санитарните учреждения трябвало да бъдат снабдявани с продоволствия, гориво, бельо и друг инвентар без чакане на ред. Във всички болници, според декрета, трябвало да се направи „необходимият ремонт, като се отпускат за тази цел всички необходими строителни материали“.

От 1917 до 1922 година Совнаркомът приел над сто декрета, насочени към борба с епидемиите и с профилактика на заболяванията. Сред тях са: „За снабдяване на Червената армия и гражданското население със сапун“, „За санитарните пропусквателни пунктове на гарите в град Москва“, „За осигуряване на бани за населението на Републиката“ и други.

1919 година. Намерили са маска даже за котенцето

Тези мерки помогнали да се преодолее в крайна сметка епидемията. От 1920 до 19326 година населението на страната се увеличило с 10 милиона души. За сравнение: от 1913 до 1920-та намаляло с 26 милиона.

С началото на епидемията в Съветска Русия се появил лозунгът „Долу ръкостискането!“. Така властите се опитвали да предотвратят разпространението на заразните болести, включително и на испанския грип. Отначало се появили плакати „Долу ръкостискането!“, а след това започнало производството на значки „Без ръкостискане“, „Свободен от ръкостискане“ и други.