Уволнение при съкращаване на щата. Процедура и обезщетения

ИЗТОЧНИК: ПРАВАТА МИ.БГ

АВТОР: Теодора Доненчева - студент по право в СУ "Св. Климент Охридски".

От няколко години имам малък цех за произвеждане на дрехи. Сам управлявам дейността и се грижа за всичко, свързано с нея. Напоследък обаче започнах да получавам все по – малко поръчки, клиентелата ми се сви доста и печалбата спадна трайно заради икономическата обстановка в страната. Колкото и да искам да избегна тази крайност, за да продължа да работя и да си покривам разходите, както и да отговарям на очакванията на клиентите за качество на дрехите, ми се налага да прекратя трудовите договори на някои от шивачите и шивачките в цеха. Как обаче да стане това? Имам ли някакви специални задължения? С какви срокове трябва да се съобразя и трябва ли да уведомявам други институции? А обезщетения?

Подбор – какво е това?

В случая съм изправен пред намаляване на обема на работа. Това е изрично предвидено като основание за прекратяване на трудово правоотношение с предизвестие, т.е мога спокойно да освободя от длъжност работниците, като се позова на него. Първото, което трябва да направя обаче, не е да им връча предизвестието, което обикновено се счита за достатъчно. Като работодател имам законоустановеното задължение да извърша подбор. Чрез подбора мога да си избера да останат на работа онези работници, които са ми най-полезни. Така се гарантира най – вече моят интерес – остават само тези , с труда на които ще се постигне по-висока ефективност на дейността и по-добри резултати от нея. Няма обаче някаква конкретна процедура, която трябва да следвам, за да си подбера хората. Важно! Макар законът да говори за право на подбор, в моя случай съм длъжен да го направя , тъй като не възнамерявам да уволнявам всички работници, а уволнявам само някои, като всички те изпълняват еднородни длъжности. Ако наруша задължението си, ме грози опасност уволненият работник да оспори уволнението като незаконно.

За да извърша подбора, трябва да се ръководя от обективни и прозрачни критерии каквито са по-високата професионална квалификация и нивото на изпълнение на работа от работниците. Трябва да преценя не само образованието им, но и деловите и професионалните качества и уменията за изпълнение на длъжността. (Например ако 2-ма работници са завършили курс за шивачи, но на единият му е по-трудно ушиването на бродерия, то другият ще я превъзхожда и с тъкмо с него трябва да запазя правоотношението)

Длъжен ли съм да дам предизвестие?

След като съм извършил подбора, мога да премина към оформянето на предизвестие. То трябва да е писмено. В него ясно и точно трябва да изразя това, че прекратявам трудовия договор. Трябва да съдържа:

• името, ЕГН, постоянен адрес на работника/служителя;
• основанието за прекратяване на трудовия договор, вкл. и точната законова разпоредба (на основание чл.328 ал.1. т.3 КТ намаляване обема на работа – а именно трайно спадане на продажбите на продукцията за последната календарна година с 40%);
• от коя дата се счита за прекратен договорът;
• обезщетенията, които трябва да се изплатят;
• подписа ми в качеството ми на работодател и др.

Трябва да връча предизвестието на работника. В него е посочен и срокът, след който се прекратява договорът. Този срок аз трябва да съм уговорил, още когато съм сключвам договора. Той може да варира от 1 до 3 месеца, като през това време работникът ще продължава да работи при мен.

След като срокът на предизвестието изтече, трябва да съставя и да връча на работника/служителя заповед за прекратяване на трудовия му договор. В нея посочвам основанието за прекратяване, а именно съкращаване на щата, констатирам, че съм връчил предизвестие на работника/служителя, както и че срокът на предизвестието е изтекъл.

А обезщетения?

Може да ми се наложи да изплатя различни обезщетения:

1. за неизползван платен годишен отпуск обезщетението е в размер на среднодневното брутно възнаграждение за последния календарен месец, през който работникът е работил поне 10 дни;
2. за неспазен срок на предизвестието – в случай че сметна за най-правилно, че няма смисъл да се възползвам от работата му през срока на предизвестието, мога да прекратя договора веднага. Дължа като обезщетение брутното възнаграждение за неспазения срок. (например ако предизвестие е било със срок 3 месеца, а заплатата – 1000лв. на месец, а аз реша да го освободя още след първия, трябва да платя 2000лв.)
3. за освобождаване на основание намаляване обема на работа. Длъжен съм да платя брутното трудово възнаграждение за времето, през което е останал без работа, но за не повече от 1 месец. Ако в този срок постъпи на работа с по-ниско трудово възнаграждение, трябва да изплатя разликата между двете заплати за същия срок.

Какви други документи трябва да оформя?

Като работодател съм длъжен да се погрижа да впиша своевременно всички необходими обстоятелства, касаещи трудовото правоотношение в трудовата книжка. Трябва да впиша:

• заемана длъжност и организационно звено, в което работи;
• уговореното трудово възнаграждение;
• дата на постъпване на работа;
• дата и основание за прекратяване на трудовото правоотношение;
• продължителност на времето, което се признава за трудов стаж, както и на времето, което не се признава за трудов стаж;
• изплатени обезщетения при прекратяване на трудовото правоотношение и др.

Важно! Ако наруша това си задължение или задържа трудовата книжка, отново трябва да понеса отговорност и дължа още обезщетения.

Трябва ли да уведомявам други институции?

Да! Трябва да изпратя уведомление по образец, до териториална дирекция на Националната агенция за приходите (ТД на НАП). Мога да избирам между няколко начина на изпращане:

1. чрез подаване в компетентната или във всяка една ТД на НАП;
2. по електронен път чрез използване на квалифициран електронен подпис;
3. чрез препоръчано писмо с обратна разписка.

Разполагам само със 7 дни да направя това! Така че, за да спася предприятието си от фалит, е добре да побързам и да обърна внимание на всички детайли.

Джамбатиста Базиле – „Приказка на приказките или забава за малки деца“ - 22

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

ВСТЪПЛЕНИЕ

ДЕН ПЪРВИ: ПРИКАЗКА ЗА ОРКА, МИРТОВОТО КЛОНЧЕ, ПЕРУОНТО, ВАРДИЕЛО, БЪЛХАТА, КОТКАТА ПЕПЕЛЯШКА, ТЪРГОВЕЦЪТ, КОЗЕТО ЛИЦЕ, ВЪЛШЕБНАТА КОШУТА, ОДРАНАТА СТАРИЦА.

ДЕН ВТОРИ: МАГДАНОЗКА, ВЕРДЕ ПРАТО, ТЕМЕНУЖКА, КАЛЮЗО, ЗМИЯТА, МЕЧКАТА, ГЪЛЪБИЦАТА, МАЛКАТА РОБИНЯ, РЕЗЕТО, КУМЪТ.

ДЕН ТРЕТИ

Щом, благодарение на посещението на Слънцето, излезли на свобода всички сенки, хвърлени в тъмницата със съдебно решение на Нощта, принцът и жена му се върнали на обичайното си място. Като искали времето от сутринта до обяд да мине весело, те извикали музиканти и започнали да танцуват с голямо увлечение: танцували Роджиеро [1], Виланела [2], Приказката на орка [3], Сфесания [4], Напердашения селянин [5], Целия ден с гълъбицата [6], и „Забравящият“ [7], „Мазето на нимфите“ [8], „Циганката“, „Капризната“ [9], „Ясна моя звездице“ [10], „Мой сладък любовен огън“, „Тази, която търся навсякъде“, „Кокетката и малката кокетка“, „Подмазвачът“ [11], „Ниско и високо“ [12], „Киаранцана с потропване“ [13], „Виж в кого се влюбих“, „Отвори на този, когото чакаш“, „Облаци по въздуха се носят“, „Дяволът с риза“, „Да живееш с надежда“, „Смени ръката“, „Каскарда“ [14], „Малката испанка“, а накрая изиграли „Кучката Лучия“ [15], за да направят удоволствие на слугинята. Така незабелязано за тях минало времето и когато настанал час да хапнат, какви ли само небесни блага не им поднесли. А когато вдигнали масата, Цеца, изгаряща от нетърпение да разкаже своята история, започнала така:

КАНЕТЕЛА

(CANNETELLA)

Първа забава от третия ден

КАНЕТЕЛА НЕ МОЖЕ ДА НАМЕРИ МЪЖ ПО ВКУСА СИ И ТАЗИ ГРЕШКА Я ВОДИ В РЪЦЕТЕ НА ЕДИН ОРК, ЖИВОТЪТ Ѝ С КОГОТО СЕ ОКАЗВА ЗА НЕЯ МНОГО ПЕЧАЛЕН; НО Е ОСВОБОДЕНА ОТ ЧИСТАЧ НА НУЖНИЦИ, ВАСАЛ НА БАЩА Ѝ.

Не си струва, господа, да търсим по-добър хляб от пшеничения; иначе ще свършим с това, че ще търсим плесенясали корички. Трябва да бъдем доволни по мярката на честните хора, защото този, който иска всичко, ще загуби всичко; този, който върви по върховете на дърветата, има толкова безумие в главата си, колкото опасност под петите си. Така се случило с една принцеса, за която ще ви разкажа сега.

Имало едно време едни крал на Бело Пуойо [16], който мечтаел премного за продължение на рода – повече от гробарите, които мечтаят за нови погребения, след които да съберат недогорелите свещи. И дал той обет на богиня Сиринга, че ако има дъщеря, ще я нарече Канетела (Тръстика), като паметен белег за това как богинята се превърнала в тръстика [17]. И толкова молил и умолявал, че накрая получил благоволение и Ренцола, неговата съпруга, му родила една хубава пикла [18], на която дал обещаното име.

Канетела растяла педя след педя, станала дълга като върлина и кралят ѝ казал: „Дъще моя, ти порасна и нека Небето те благослови със здраве и дълголетие като непоклатим дъб [19]. Дойде време да си намериш мъж, достоен за това прелестно лице, за да дадем потомство на нашия дом. И понеже те обичам като себе си и ти желая само доброто, бих искал да зная какъв съпруг искаш? Какъв ще ти бъде по сърце? Човек на книгата или на меча искаш? Млад момък или зрял мъж? Чернокос, светлокос или риж? Висок до тавана или много нисък? С тънка талия или охранен като бик? Ти избирай, а аз ще приема твоя избор“.

Канетела, като чула тези обширни предложения, благодарила на баща си и му казала, че е решила да посвети девствеността си на Диана и няма никакво намерение да се занимава с някакъв си съпруг. Но кралят я умолявал всячески и тя накрая казала: „За да не си помислите, че не ценя вашата любов, съгласна съм да изпълня вашето желание, ако ми намерите човек, какъвто няма друг като него на света“.

Като чул този отговор, бащата ѝ стоял от сутрин до вечер на прозореца, преценявал, сравнявал и разглеждал прилежно всички мъже, които минавали по площада пред двореца. Минал накрая един човек с добра външност и кралят рекъл на дъщеря си: „Ела тук, Канетела, и кажи дали не отговаря на твоето желание?“ Тя казала да го поканят и приготвили богата трапеза, на която имало всичко, каквото човек може да си пожелае. Но докато се хранели, една бадемова ядка паднала от устата на жениха, той се навел, грабнал я набързо и я пъхнал под салфетката. Когато пиршеството свършило, гостът си отишъл, а кралят попитал Канетела: „Хареса ли ти жениха, сърце мое?“ А тя му отговорила: „Избави ме от този нескопосник, защото как може такъв голям, едър човек като него да изпусне бадем от устата си!“

Чул кралят отговора и отишъл да гледа пак през прозореца, а когато минал един порядъчен мъж, извикал дъщеря си да види дали е подходящ. Канетела казала да пуснат и него; поканили човека да влезе и го настанили на трапезата, по-богато отрупана от предишната; а когато хапнали и гостът си отишъл, кралят попитал дъщеря си дали го харесва. „Какво ще правя с този бедняк? – отвърнала принцесата. – Да беше дошъл при мене поне с двама слуги, че няма кой плаща да му свали от раменете“.

- Що за бъркотии? – казал кралят. – Така увъртат тези, които не искат да платят за свършена работа! Нарочно обираш каймака, за да не ми е вкусно. Но решавай, защото твърдо мисля да ти намеря съпруг, който да ме дари с наследник!

На гневните му думи Канетела отговорила така: „Мисля, татко и господарю, че с тези приказки дълбаете морето и си правите криво сметката. Защото никога няма да се подчиня на някой мъж, ако няма златна глава и златни зъби“. И нещастният крал, като виждал колко е твърдоглава дъщеря му, наредил да обявят по кралството, че ако има такъв мъж, какъвто тя иска, трябва да се яви пред него, за да вземе принцесата за жена и кралството заедно с нея.

А кралят имал един зъл враг на име Фиораванте, който не можел да го гледа и на стена нарисуван. И той, като разбрал за кралския указ и понеже бил изкусен чародей, привикал тълпи от нечестиви същества и им наредил да му направят веднага златна глава и златни зъби. Те отвърнали, че това е много трудно, защото такова нещо по света не съществува, и че много по-лесно могат да му направят златни рога, защото това украшение е обичайно и подходящо за нашето време; но принудени от заклинанията и магиите, те все пак направили това, което му било нужно.

И като получил глава и зъби то двадесет и четири карата злато [20], Фиораванте излязъл да се поразходи под прозорците на кралския дворец. Когато кралят видял точно това, което искал, извикал дъщеря си и тя казала: „Ето такъв ми трябва, по-добър няма да се намери, даже и със своите ръце да съм го правила!“ И когато след трапезата Фиораванте се канел да стане и да си тръгне, кралят му казал: „Почакай малко, братко, виж само колко си припрян. Все едно си взел пари срещу залог от евреин! [21] Или имаш живак в задника си? Или бодил под опашката? Сега ще ти дам имане и слуги: те ще съпроводят тебе и дъщеря ми, която искам да стане твоя жена“. „Благодаря ви – отвърнал Фиораванте. - Няма нужда. Дайте ми само един кон, за да я сложа на него и да я отведа у дома. А там и имот, и слуги имам в изобилие“.

Побъбрили още малко за това и онова, а накрая Фиораванте получил принцесата, качил я на коня и си тръгнали.

А вечерта, когато от колелото на небесната мелница разпрягат червените коне и запрягат белите бикове, те стигнали до една конюшня, където на яслите дъвчели храна няколко коня. Фиораванте завел вътре Канетела и ѝ казал: „Слушай сега: трябва да си отида у дома, а аз живея на седем години път от тук. Стой в конюшнята, чакай ме и не излизай, така че никой да не те вижда; иначе така ще се разправя с тебе, че ще ме помниш цял живот“. А Канетела отговорила: „Аз съм в твоята власт и ще направя всичко, което ми кажеш; но бих искала да зная с какво ще се храня през всичкото това време“. Тогава Фиораванте ѝ казал: „Ще ядеш това, което остане в яслите след конете, стига ти толкова“.

Сега можете да си представите какво почувствала нещастната Канетела и с какви думи проклела часа и мига, когато споменала за златната глава. Студувайки и гладувайки, когато не ѝ достигала храна, тя гълтала сълзите си, оплаквайки своя жребий и упреквайки звездите, че са превърнали двореца в конюшня, благоуханията в миризма на конски фъшкии, одеялата от мека козина в слама и сладките залъци в остатъци от конска храна. В такива премеждия прекарала няколко месеца; някой – тя не виждала кой – слагал овес в яслите и с това, което оставало в тях след конете, успявала да поддържа своето тяло.

Но веднъж през една дупка в стената Канетела видяла възхитителна градина с такова множество сплитки от тиквички и тикви, цветни лехи, плодни дървета, лозови масиви, да се ненагледа човек. И тя съзряла една красива чепка сицилийско грозде; и толкова ѝ се приискало да я откъсне, че си казала: „Ще отида тихичко да я откъсна и да става, каквото ще става; да не би да ми падне небето на главата; и ако стане така, че той разбере, какво ще ми направи? Все пак искам анзолия, а не корничела“ [22]. Така тя излязла от конюшнята и подкрепила духа си, изнурен от глада.

Скоро след това, още преди да изтече условеното време, се върнал мъжът ѝ и един от конете в конюшнята издал Канетела, че е излизала за грозде. Тогава Фиораванте, разгневен, извадил ножа си, искал да я убие, но тя започнала да го моли на колене за пощада, защото гладът я изкарал от конюшнята, както изкарва вълка от гората. И толкова го молела, че Фиораванте най-сетне казал: „Сега ти прощавам и ти дарявам живота, но ако още един път те съблазни нечестивият и разбера, че те е видяло слънцето, ще те нарежа на парчета. Сега ще си тръгна и ще се върна точно след седем години. А ти внимавай, защото повече няма да има прошка: ще си платиш и за старото, и за новото“.

Той си тръгнал пак и Канетела проляла река от сълзи, удряла се по гърдите, скубела си косите и нареждала: „О, да не бях се раждала никога, за да не ми се падне този горчив жребий! О, как ме подведе баща ми. Но защо се оплаквам от него, когато сама си търсех белята, сама си причиних това нещастие? Поисках златна глава, за да потъна като олово и да умра от желязо! Ето го наказанието на Небето, защото трябваше да направя това, което казваше моят баща, а не да мрънкам и капризнича. Който не слуша майка си и баща си, тръгва по кривия път“. Не минавал и ден да не повтаря тези жалби, така че очите ѝ се превърнали в два фонтана, а лицето ѝ така се отпуснало и пожълтяло, че да ти е жал да го гледаш. Къде отишли блестящите очи? Къде се дянали румените ябълки на бузите? Къде изчезнал смехът по устните ѝ? Дори баща ѝ вече не би могъл да я познае.

И ето че, когато минала една година, минал по пътя кралския чистач на клозети, Канетела го познала и го повикала. Но той не можал да познае нещастната млада жена, толкова много се била променила, и се спрял в недоумение. Но като чул коя е тя и защо се е променила така, отчасти поради жалост, отчасти за да заслужи кралското благоволение, я сложил в една от празните бъчви, които карал, и обърнал назад към Бело Пуойо. Като пристигнал в кралския дворец в четири часа през нощта, започнал да тропа по вратата и слугите, като погледнали и видели, че това е чистачът на тоалетни, започвали да го навикват сърдито, да го наричат нагло животно, защото вдигнал от съня им всички и заслужава за това да му строшат главата.

Като чул тези викове и разбрал от слугите кой е дошъл, кралят веднага заповядал да го пуснат, защото решил, че след като чистачът на нужници е дошъл в толкова необичайно време, сигурно има някаква важна причина. И ето че, като разтоварил каруцата, чистачът на клозети отворил бъчвата и оттам излязла Канетела. Но сега, за да я познае баща ѝ, вече не били необходими само думи; и добре че показала бенката си на лявото си рамо, иначе кралят можел и да я върне обратно. Но като се убедил, че е тя, прегърнал веднага дъщеря си и я целунал хиляди пъти, след което наредил веднага да приготвят ваната, да я измият хубаво, да я преведат в пълен ред и да я нахранят добре, защото нямала и капка кръв в лицето си от глад.

Когато Канетела дошла малко на себе си, баща ѝ рекъл: „И кой би ми казал, дъще моя, че ще те видя в такова положение! И че това лице е твоето лице! Но как стигна до такава беда?“ И тя отвърнала: „Така се случи, скъпи господарю мой! Този турчин от Варвария [23] ми причини страдания като на куче; все едно постоянно бе захапал със зъби душата ми. Но не искам да ти разказвам, какво съм преживяла, защото до каквито предели достига човешкото страдание, човешкият ум не може да достигне. Да оставим миналото; сега съм тук, скъпи татко, и искам винаги да бъда в нозете ти. По-добре да съм робиня в дома ти, отколкото кралица в чужд дом; по-добре да ходя в дрипи там, където си ти, отколкото да нося златна мантия там, където те няма; по-добре да въртя шиша в твоята кухня, отколкото да държа скиптър под балдахин при другиго“.

В същото време Фиораванте се върнал от далечния край и конете му разказали как чистачът на тоалетни откарал Канетела в празната бъчва. И той, като чул, съкрушен от срам, разгорещен от ярост, препуснал веднага към Бело Пуйо и там, като открил една старица, чийто дом се намирал срещу кралския дворец, ѝ казал: “Колко искаш, госпожо моя, за да ми дадеш да видя кралската дъщеря?” Тя поискала сто дуката и Фиораванте, като бръкнал в кесията си, ги наброил веднага.

Тя скрила парите, пуснала го да се качи на балкона и оттам той видял Канетела, която, седейки в галерията на двореца, сушала косите си. В този миг Канетела, както я подтикнало сърцето, се обърнала към балкона и, като видяла засадата, хукнала с всички сили надолу по стълбата, викайки на баща си: „Господарю мой, ако не ме затворите в стая зад седем железни врати, загинала съм!“ „Едва те намерих и да те изгубя отново? – възкликнал кралят. – Окото ми да изтече, ако не направя всичко, което иска милата ми дъщеря!“ Веднага се заели майстори за работа и направили железни врати.

Като разбрал това, Фиораванте се върнал при старицата и ѝ рекъл: „Кажи какво още искаш от мене, за да отидеш в кралския дворец, все едно продаваш руж за лице, а когато влезеш в стаята на принцесата, да пъхнеш незабелязано между дюшеците това листче. И като го пъхаш, да кажеш шепнешком: „Всички други да заспят, само Канетела да е будна“.

Старицата се уговорила с него за още сто дуката и направила това, което искал. О, колко е нещастен този, който пуска в дома си подобни отвратителни вещици, които уж продават руж, а ти посягат на честта, че и на живота! И ето че когато старицата свършила своята добра работа, всички в двореца заспали като заклани. Само Канетела останала с отворени очи и като чула как отвън разбиват вратите, започнала да вика така, както би викала, ако я пекат на огън, но не се намирал никой, който да се притече на нейните викове. Накрая Фиораванте, като повалил на пода и последната врата, влязъл в стаята и издърпал Канетела от леглото ѝ заедно със завивките, за да я отнесе вън от двореца.

Но в този миг, както било угодно на съдбата, магьосническото листче, което старицата пъхнала, изпаднало от постелята. И се вдигнал прах, и се събудил целият дом; всички хукнали към Канетела, като я чули да вика, даже кучетата с котките; хвърлили се дружно върху злодея и го разкъсали на малки парчета. Така, уловен в капана, който приготвил за нещастната Канетела, Фиораванте потвърдил за свое нещастие, че

по-голяма беда няма

от тази да паднеш във своята яма.

--------------------------------------

1. Танц по двойки със сложен сценариа, при който танцуващите не се докосват. Разпространен в Романя.

2. Въпреки името си (от думата villano - селянин), този танц през XV в. вече се смятал за галантен и бил любим на аристокрацията.

3. Сложен танц от пет части (фигури), който отначало се изпълнявал по двойки, а след това партньорите и партньорките се отделяли самостоятелно. Описан за първи път през 1581 г. от хореографа Фабрицио Карозо (1526-1602).

4. Този доста подвижен танц, който имал източни черти, дал названието на известния цикъл от гравюри на френския художник Жак Кало (1592-1635) “Balli di Sfessania“, а също така вдъхновил няколко неаполитански поети от XVI-XVII в.

5. Дори най-пълните италиански хореографски справочници от XVI-XVII в., описващи стотици танци, не споменават танц с такова име. Названието е по-скоро пародийно.

6. Вероятно названието не се отнася за определен вид танц, а за мелодията, с която се играе.

7. Названието (итал. Stordiglione), измислено от автора, пародира Tortiglione (завъртане, движение по спирала): танц, при който двойката се движи в кръг, като се държи постоянно за ръка.

8. Танц от вида danza bassa (виж бел. 12) за две двойки, разработен от майстора на танци Чезаре Негри и описана от него в трактата „Грациите на Любовта“ (1602 г.). Базиле пародира названието, като променя само една буква, така че се получава „мазе на нимфите“.

9. Итал. capricciosa (капризна) - название на определен вид мелодия.

10. От този танц, който е вид каскарда, са дошли до нас и подробни описания, и музиката.

11. Итал. cianciosa (кокетка) и ruffiana (сводница; у Базиле, между другото, е ruffianо - сводник) - под това название и днес се срещат танцови мелодии, изпълняване със старинна „ударна“ китара (chitarra battante), които са разновидности на тарантелата. Но по времето на Базиле названието тарантела все още не се използва.

12. Итал. danza bassa, фр. dance basse; буквално: нисък танц - вид придворен танц, при който двойките се движели с плъзгаща стъпка, без да откъсват ходилата си от пода, за разлика от „високите танци“, при които ходилата си вдигали нагоре. „Ниско и високо“ („Bassa e alta“) - танц, описан от Ф. Карозо, при който се редували „ниски“ и „високи“ фигури.

13. Танц от няколко двойки, които се движат в кръг една след друга; получил е названието си от алпийската област Карнития (днес в Австрия).

14. Вид подвижни танци за една, две, а понякога и повече двойки, които танцуват лице в лице, без да докосват ръцете си. И мелодията, и хореографията са леки, народни, чужди на природната улегналост на danza bassa.

15. Този откровен и възбуждащ танц се оприличава понякога на „Сфесания“, но Базиле явно го вижда като различен. И на него му приписват източен произход. В отделни райони на Кампания до неотдавна е съществувал като еротична пантомима, завършваща със сцени, изобразяващи убийството и оживяването на Лучия, което позволява да се предположи наличието на древни култови корени.

16. Красив хълм.

17. За това как нимфата Сиринга, преследвана от похотливия Пан, се превърнала в тръстика, разказва Овидий в „Метаморфози“.

18. В оригинала: bella squacquara.

19. Дъб и на италиански (quercia), и на неаполитански (cercola) е от женски род.

20. Най-висока проба.

21. В смисъл: бързаш като човек, който в крайна нужда е взел на заем пари срещу залог и няма търпение да ги изхарчи.

22. Анзолия (варианти: инзолия, ансония, асоника и други) - бяло сладко кръгло грозде, отглеждано в Южна Италия, предимно в Сицилия; корничела – сорт грозде от Кампания, също сладко и бяло, с продълговати и извити зърна, напомнящи рогчета или фалос. Базиле намеква, разбира се, и за названието, произлизащо от „рог“ (итал. corno), и за формата.

23. Правилно: Барбария (Варвария, като в текста на Базиле, е гърцизиран вариант); така са наричали приморските области на Алжир през XVII в.

(Следва)

Нобелови лауреати – 1957 година

Албер Камю (Albert Camus)

7 ноември 1913 г. – 4 януари 1960 г.

Нобелова награда за литература, 1957 г.

(За неговото значимо литературно творчество, което с ясна искреност озарява проблемите на човешката съвест в наше време.)

Френският есеист, писател и драматург е роден в Мондови, Алжир, в семейството на селскостопанския работник Люсиен Камю, елзасец по произход, който загива при Марна по време на Първата световна война, когато Албер е на по-малко от година. Скоро след това майка му, Катрин Синтес, слабо грамотна жена от испански произход, получава удар, в резултат от който почти загубва говора си. Семейството на Камю се мести в Алжир, при бабата и дядото-инвалид, и за да изхрани всички, Катрин е принудена да започне работа като прислужничка. Въпреки необикновено тежкото си детство Албер не се затваря в себе си; той се възхищава на удивителната красота на северноафриканското крайбрежие, която не съответства на изпълнения с лишения живот на момчето. Детските впечатления оставят дълбока следа в душата на Камю – човека и твореца.

Силно влияние върху Камю оказва неговият учител Луи Жермен, който, виждайки способностите на своя ученик, го подкрепя всячески. С негова помощ Албер успява през да постъпи 1923 г. в лицей, където интересът към ученето се съчетава у младия човек със странно увлечение към спорта, особено бокса. Но през 1930 г. Камю заболява от туберкулоза, което го лишава завинаги от възможността да спортува. Въпреки болестта, на бъдещия писател му се налага да смени не малко професии, за да плаща обучението си във философския факултет на Алжирския университет. През 1934 г. Камю се жени за Симон Ийе, която се оказва морфинистка. Двамата живеят не повече от година заедно, а през 1939 г. се развеждат официално.

След като завършва дипломната си работа за Блажения Августин и за гръцкия философ Плотин, Камю получава през 1936 г. диплома за магистър по философия, но академичната кариера на младия учен е прекъсната от нов пристъп на туберкулоза, който принуждава Камю да се откаже от аспирантурата.

Като напуска университета, Камю предприема с лечебна цел пътешествие по френските Алпи и за първи път се озовава в Европа. Впечатленията му от пътешествията из Италия, Испания, Чехословакия и Франция са събрани в първата книга на писателя „Опаката и лицевата страна“ („L'envers et l'endroit „, 1937 г.), сборник с есета, в който има също така спомени за майка му, баба му и дядо му. През 1936 г. Камю започва да работи над първия си роман „Щастливата смърт“ („La Mort heureuse“), който излиза едва през 1971 г.

По това време Камю е смятан вече в Алжир за водещ писател и интелектуалец. Театралната си дейност (на актьор, драматург и режисьор) той съчетава през тези години с работа във вестник „Републикански Алжир“ („Alger Republicain“) като политически репортер, литературен наблюдател и редактор. Една година след излизането на втората му книга „Сватба“ („Noces“, 1938 г.) Камю се мести завинаги във Франция.

По време на немската окупация на Франция Камю участва активно в съпротивителното движение и сътрудничи на нелегалния вестник „Борба“ („Le Comat“), издаван в Париж. Наред с тази изпълнена със сериозни опасности дейност той работи над завършването на повестта „Чужденецът“ („L'Etranger“, 1942 г.), която започва още в Алжир и която му донася международна известност. Повестта е анализ на отчуждението, на безсмислеността на човешкото съществуване. Героят на повестта – Мерсо, комуто е съдено да се превърне в символ на екзистенциалния антигерой, отказва да следва условностите на буржоазния морал. За извършено „абсурдно“, лишено от всякакви мотиви, убийство Мерсо е осъден на смърт – героят на Камю умира, защото не споделя общоприетите норми на поведение. Сухият отвлечен стил на повествованието (който според някои критици сродява Камю с Хемингуей) подчертава още по-силно ужаса на случващото се.

След “Чужденецът“, който има огромен успех, следва философското есе „Митът за Сизиф“ („Le Mythe de Sisyphe“, 1942 г.), в което авторът сравнява абсурдността на човешкото битие с труда на митическия Сизиф, обречен да води постоянна борба срещу сили, с които не може да се справи. Отхвърляйки християнската идея за спасението и задгробния живот, която придава смисъл на „сизифовия труд“ на човека, Камю намира по парадоксален начин смисъл в самата борба. Спасението според него се състои във всекидневната работа, смисълът на живота е в дейността.

След края на войната Камю продължава да работи известно време във вестник „Борба“, който вече е официално ежедневно издание. Но политическите разногласия между десните и левите принуждават писателя, който се смята за независим радикал, да напусне през 1947 г. вестника. През същата година излиза третият роман на Камю, „Чумата“ („La Реste“) - история за епидемия в град Оран; в преносен смисъл обаче „“ е окупация на Франция, а – символ на смъртта и . На темата за универсалното зло е посветена и „Калигула“ („Caligula“, 1945 г.) – най-добрата, според единодушното мнение на критиците, пиеса на писателя. „Калигула“, в чиято основа лежи книгата на Светоний „За живота на дванадесетте цезари“, се смята за значителен жалон в историята на театъра на абсурда.

Като една от водещите фигури в следвоенната френска литература Камю поддържа по това време близки отношения с Жан Пол Сартр. Едновременно с това пътищата за преодоляване на абсурдността на битието у Сартр и Камю не съвпадат и в началото на 50-те години, в резултат от сериозни идеологически разминавания, Камю скъсва със Сартр и екзистенциализма, за чийто водач се смята Сартр. В „Бунтарят“ („L'Homme revolte“, 1951 г.) Камю разглежда теорията и практиката на протеста срещу властта в продължение на столетия, критикувайки диктаторските идеологии, сред които са комунизмът и прочее форми на тоталитаризъм, които посягат на свободата и следователно на достойнството на човека. Макар още през 1945 г. Камю да казва, че има „прекалено малко допирни точки с модерната днес философия на екзистенциализма, чиито изводи са неверни“, именно отрицанието на марксизма довежда до разрива на Камю с промарксистки настроения Сартр.

През 50-те години Камю продължава да пише есета, пиеси и проза. През 1956 г. издава ироничната повест „Падението“ („La Chute“), в която разкаялият се съдия Жан-Батист Кламанс признава своите престъпление срещу морала. Обръщайки се към темата за вината и разкаянието, Камю използва широко в „Падението“ християнската символика.

Когато получава Нобеловата награда, Камю е само на 44 години и, според думите му, е достигнал творческата си зрялост; писателят има обширни творчески планове, за което свидетелстват записките в бележниците му и спомените на неговите приятели. Но тези планове остават неосъществени: в началото на 1960 г. писателят загива при автомобилна катастрофа в Южна Франция.

Макар че творчеството на Камю предизвиква след смъртта му оживени спорове, много критици го смятат за една от най-значителните фигури на своето време. Той показва отчуждението и разочарованието на следвоенното поколение, но търси упорито изход от абсурдността на съвременното съществуване. Писателят е подложен на остра критика заради отказа си от марксизма и християнството, но въпреки това влиянието му върху съвременната литература не подлежи на съмнение. В некролога, напечатан в италианския вестник „Вечерен куриер“ („Corriere della sera“), италианският поет Еудженио Монтале пише, че „нихилизмът на Камю не изключва надеждата, не освобождава човека от решението на сложния проблем: как да се живее и как да се умре достойно“.

Според мнението на американската изследователка Сюзан Зонтаг „прозата на Камю е посветена не толкова на неговите герои, колкото на проблемите за вината и невинността, за отговорността и нихилистичното безразличие“. Приемайки, че творчеството на Камю „не се отличава нито с високо изкуство, нито с дълбочина на мисълта“, Зонтаг заявява, че „неговите произведения се характеризират с красота от съвсем друг вид, с нравствена красота“. Английският критик А. Алварес е на същото мнение, наричайки Камю „моралист, успял да издигне етичните проблеми до философски“.

Източник: http://n-t.ru/nl/lt/camus.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов

НОБЕЛОВИТЕ НАГРАДИ ДО ТУК:

„БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - НОБЕЛОВИ НАГРАДИ“

ИСУС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ – ЧАСТ I

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ГЛАВА 2. “ЩЕ ВИ НАПРАВЯ НАРОД ОТ СВЕЩЕНИЦИ И СВЯТО ЦАРСТВО“

РЕЛИГИИТЕ НА ДРЕВНИЯ ХАНААН

От времето на Възраждането всеки образован европеец се чувствал сред боговете от античния пантеон като риба във вода. Той пишел стихове за лирата на Аполон, прославял бойните подвизи на Марс и възкликвал: „Юпитер, ти се сърдиш, значи си неправ“. Той даже болестите наричал „венерически“. Той говорел за „танталови мъки“ и „сизифов труд“.

Боговете на Древния Ханаан не били част от европейския културен багаж. Вие няма да намерите у европейските поети стихове за колесницата на Шемеш или за борбата на Баал с Ям. В най-добрия случай европеецът си представял ханаанската религия като аналог на елинската – тоест като огромна смесица от божества, почитане на ручеи, нимфи, дървета, богозверове, без порядък, без смисъл, истинско брауново движение от богове, вечно променящи имената си и без всякакви проблеми идентифициращи се със своите чуждоезични аналози.

Но в действителност ханаанските богове – особено ако става въпрос за боговете на номадите – се различавали съществено от елинските.

Първо, за Древния Ханаан бил характерен култът към Върховния бог, Ел. Вярата във Върховния бог била една от главните черти и на семитската, и на шумерската религия. В Шумер този бог се означавал с клинописен знак, който се четял „Ан“, а в семитския акадски език същият знак се четял „ел/ил“. „Ел“ е коренът, който срещаме в думите „Аллах“, „Баал“ и „Израил“.

Ханаанският Ел седял на престол, подкрепян от крилати херувими [1]. Той имал дълга брада и рога на бик [2]. Негово жилище били планината и скинията на събранията [3]. Неговите епитети били „милостив“, „милосърден“, „Творец“ и „баща на времето“ [4].

Той бил „Съдия“ и „Ел на Завета“ [5]. Гърците отъждествявали Ел с Кронос, включително и заради това, че именно в жертва на Ел принасяли деца [6].

Ще припомня, че в Стария завет Бог често се нарича „Ел“, а още по-често в множествено число: „Елохим“.

Освен това за Ханаан бил характерен култът към персоналния бог на народа. Персоналният бог на моавитите бил Камош (Числа, 21:29), а на филистимците – Дагон (Съдии, 16:23). Персонален бог на едомитите бил някой си Котзе, наричан също така Кос или Кавс [7]. Във Вавилон особено почитали Мардук, а в град Угарит – Баал Хадад, по-често известен просто като Баал; изобщо думата „баал“ се използвала като нарицателно и собствено име и означавала „Господар“, „Господ“.

Персоналният бог на номадските народи бил ревнив бог. Ако в уседналия Рим и в Гърция чуждите богове се асоциирали лесно със своите, при номадите било точно обратното. Персоналният бог на народа винаги искал от хората да унищожават своите събратя. Той искал от подвластния му народ да върши херем. Думата херем била общосемитско понятие. На стелата на моавитския цар Меша, изсечена през VIII в. пр. н. е., Меша се хвали, че е унищожил евреите и че ги е направил херем на своя бог Камош. А в друг надпис от същото време царят на Сабейското царство в Южна Арабия се хвали с градовете, които е предал на херем в името на бог Ел Макаха, наречен също Баал Аваел, коего ще рече Господ на козлите [8].

Стелата на моавитския цар Меша. Тя използва две главни концепции, характерни за номадските ханаански народи. А именно: концепцията за персоналния бог на народа, на когото единствено трябва да се покланяш, и концепцията за херема, свещената война, по време на която цялото население на противника се унищожава, а отнетото имущество се посвещава на този бог. Меша съобщава, че постигнал успех тогава, когато предал покорените от него евреи на херем в името на бог Камош.

Народът винаги трябва да се покланя на своя бог. Да се покланяш на чужди богове било забранено, точно както на американския войника е забранено например да слуша чужд, а не американския президент. Но това не означавало, че народът не признавал съществуването на други богове: той само смятал, че да им се покланяш е акт на измяна. Този тезис е формулиран пределно ясно още в края на XIX в. от Юлиус Велхаузен: „Моав, Амон и Едом, най-близките родственици и съседи на Израил, били монотеисти точно в този смисъл, в който бил по това време Израил“ [9].

С какво персоналният бог на народа заслужил своето високо положение? С каквото и земният владетел – с победа над враговете. Персоналният бог на народа бивал обикновено Бог на Бурята и Победител на Водното чудовище. Той се явявал с Небесно войнство върху облаците.

Най-известният ханаански текст, намерен при разкопките на ханаанския град Угарит, е именно текстът за борбата на Бога на Бурята, „ездача на облаците“ Баал, с Морското чудовище, наречено Ям.

Митът за Победата над Чудовището е имал винаги важно политическо измерение, защото с появата на царската власт царят на един или друг град се асоциирал неизменно с Бога на Бурята (Баал, Хадад или Мардук), който побеждава чудовището, а неговите противници – със самото чудовище.

„Когато ти [Зимри-Лим] седна на трона на своя баща, аз ти дадох оръжието, с което се сражавах срещу Морето (тамтум)“ – така пише пророкът на име Нур-син до Зимри-Лим, цар на Мари, от името на бог Баал Хадад [10].

„Левиатан“, Гюстав Доре.

Книга Битие твърди, че Бог е създал света само с думи. Това я различава силно от останалите митологии на Древния Изток, в които светът е създаден с убийството на Водно чудовище. Но в други части на Библията са се запазили спомени за унищожаването на Морско чудовище от бога на бурята Яхве. Понякога Чудовището носи името Левиатан, понякога – Ям, понякога – Танин. Всички те са езиково родствени чудовища с Лотан, Ям или Тиамат, унищожени от угаритския Баал и от вавилонския Мардук.

Какви отношения са свързвали Всевишния и Персоналния бог на един или друг народ – Баал, Камош, Яхве?

Малко опростявайки нещата, можем да кажем, че персоналните богове на народите са били Синове на Ел и неговата съпруга Ашера/Атират/Астарта. В угаритския цикъл за Баал госпожа Атират е наречена майка на седемдесет бога, които явно са били персонални богове на седемдесет народа [11]. Тези богове съставяли съвета на боговете - още едно важно за Ханаан понятие.

Правейки малко уточнение, можем да добавим, че Победителят на Чудовища, Персоналният бог на народа, е приемник на Ел, нов ръководител на Съвета на боговете, изтласкал своя прародителя в периферията на историята, даже като му отнемал понякога и Ашера.

Угаритският Баал, победител на чудовището Яма, се наричал ту син на Ел, ту син на Даган. Вавилонският Бог на бурята Мардук, победител на Тиамат, бил наследник (но не син) на Ан. А хуритският Бог на бурята Тешуб бил син едновременно на двама богове в резултат от едно удивително събитие: бог Кумарби се борел с Върховния бог Ану и по време на борбата отхапал члена му и забременял. От този космически полов акт, наподобявайки донякъде брачните обичаи на богомолките, се родил Тешуб, победителят на чудовището Уликуми.

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1. Marvin H. Pope. El in the Ugaritic Texts, Brill, 1955, p. 34–35.

2. C. F. — A. Schaeffer. Les Fouilles de Ras Shamra-Ugarit. Huitieme campagne. Syria. vol. 18 (1937). pl. XVII (ANEP, pl. 493).

3. Frank Moore Cross. Canaanite Myth and Hebrew Epic, Harvard University Press, 1973, p. 36.

4. Frank Moore Cross. Пос. съч., p. 19; Mark S. Smith. The Early History of God: Yahweh and the Other Deities in Ancient Israel, Grand Rapids: Eerdmans, 2002, p. 38.

5. Frank Moore Cross. Пос. съч., p. 39.

6. Пак там, p. 26.

7. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 15, 7, 9.

8. Lauren A. S. Monroe. Israelite, Moabite and Sabaean War-ḥērem Traditions and the Forging of National Identity: Reconsidering the Sabaean Text RES 3945 in Light of Biblical and Moabite Evidence, Vetus Testamentum, Vol. 57, Fasc. 3 (2007), p. 318–341.

9. Julius Wellhausen. Prolegomena to the history of Israel, NY, 1957, p. 440.

10. Mark S. Smith. Пос. съч., p. 96.

11. CAT 1.IV 46, The Ugaritic Baal Cycle, Supplements to Vetus Testamentum, vol. 114, Brill, 2009.

ДО ТУК:

ПРЕДИСЛОВИЕ

ГЛАВА 1.

МАСАДА

ГЛАВА 2. "ЩЕ ВИ НАПРАВЯ НАРОД ОТ СВЕЩЕНИЦИ И СВЯТО ЦАРСТВО"

ПРЕДИ I ВЕК

ИСТОРИЯТА НА СВЕТА СПОРЕД ТОРАТА

ЦАР ДАВИД

ДОКУМЕНТАЛНА ХИПОТЕЗА

ИДВАНЕТО НА ЕВРЕИТЕ В ХАНААН

Уроци по атеизъм. № 9 Как да предпазим децата от изучаване на основи на православната култура?

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: УРОК 1, УРОК 2, УРОК 3, УРОК 4, УРОК 5, УРОК 7, УРОК 8.

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Урок 9. Как да предпазим децата от изучаване на основи на православната култура?

И така, днес ще говорим за това как да спасим детето от така наречените основи на православната култура – а всъщност от пряката, лицемерната и пределно наглата религиозна пропаганда, която вече нахлу и в училищата.

Да се спаси детето от религиозната пропаганда не е трудно и по-нататък аз ще обясня как се прави това технически. Важно е самите вие да вземете решение – естествено, оценявайки също така критично и моите думи. Но предполагам, че все пак мога да ви дам някакви основания за размисъл.

На първо място помислете: какво е православието?

Въпреки своето богатство, въпреки ревящите камбани и брадатите протодякони, то е фактически също такава секта, каквато са всички останали тоталитарни религиозни организации, претендиращи за монопол над истината, твърдящи, че са неоспорими, смятащи, че имат последната дума по всички важни житейски въпроси. Днес ние виждаме до каква степен нагло и безцеремонно тази огромна православна секта се навира навсякъде и иска да контролира науката, да контролира киното, да контролира телевизията, да контролира обществения живот.

Това е много характерно за всяка секта. Не е важно дали сектата е голяма или малка, бедна или богата – от това същността ѝ изобщо не се променя. А свирепостта, която демонстрира руската православна секта по отношение на всички останали секти, е обусловена единствено от съвсем разбираемата конкуренция на пазара на магическите услуги и в тази конкурентна борба православната секта, разбира се, използва всичките свои не малки възможности. Никакви други причини за разногласия, освен строго финансови, там няма.

Трябва да напомним, че между представителите на всички така наречени конфесии се води постоянно, да речем, невидима война. Води се вечна, нестихваща битка за всяка рубла, за всеки сандвич с хайвер, за всеки литър коняк, за всеки „Мерцедес“. Естествено, поповете от различните конфесии са готови да си прегризат един на друг гърлата. Единствено това обяснява защо руската православна секта се отнася толкова свирепо към всички други дребни християнски конфесии, които, разбира се, ѝ отвръщат със същото.

Трябва да помните, че потапяйки или позволявайки да бъде потопено детето в православната реалност, потапяте абсолютно емоционално беззащитно същество в реалността на секта, която, каквото и да ни казват, е и ще бъде в пълно противоречие и в неимоверен конфликт с огромна част от човешката култура. На първо място с науката, защото науката е преди всичко пълно и абсолютно свободомислие. Без свободомислие, без ирония, без разбиране за относителността на всичко не съществува наука. И това свободомислие няма да бъде прието никога от църквата, а следователно тя ще се намира винаги в конфликт с науката.

Трябва да помним, че безрезервното – а в детска възраст, за съжаление, това е възможно – приемане на православните догми огражда автоматично човека от практически всички най-важни достижения на науката: и на биологията, и на медицината, и на химията, и на физиката, и на астрофизиката, и на неврофизиологията – от всичко, което е създала нашата цивилизация.

Защото, ако се вгледаме внимателно, ще видим, че и Алберт Айнщайн, който нарича Библията глупава и груба приказка, и Пиер-Симон дьо Лаплас, и Чарлз Дарвин, и Иван Михайлович Сеченов, и Стивън Хокинг, и Иля Илич Мечников, и Иван Петрович Павлов, и Леонардо да Винчи, за когото Джорджо Вазари в своите „Животоописания на прославените живописци, скулптори и архитекти“ казва, че все пак е предпочел да бъде „философ, а не християнин“ – всички те са крайно далече от каквито и да е форми на религиозност. Да не говорим за Ернст Хекел, Томас Хъксли и Зигмунд Фройд. Цялата наука всъщност е или атеистична, или няма никакво отношение към много локалния православен култ. И когато се опитват да ни разказват за някаква религиозност на сър Исак Нютон, сме длъжни да напомним, че Нютон, който е до голяма степен привърженик на арианството, рядко срещано и незначително разклонение на, да речем, християнския мейнстрийм, се е намирал поради своето вероизповедание в дълбок конфликт с цялата останала християнска традиция.

Трябва също така да напомним, че приемането на религиозните основи огражда човека и от световната философия: и от Мишел Монтен, и от Волтер, и от Дени Дидро, и от Жан-Жак Русо, и от Пол Анри Холбах, и още повече – от гигантския масив на блестящата материалистическа философия, олицетворявана например от Лудвиг фон Фойербах. Тук ще бъде прокарана твърда демаркационна линия, обозначаваща, че там, от другата страна, се намират врагове и хора, които мислят различно.

Всички разговори, че православието и руската култура представляват някакво единство, са, честно казано, съвсем за наивници. Ще бъдем откровени: всичко, което засяга непосредствено християнския култ, култа към Исус, е изцяло, напълно, стопроцентово еврейска история, която няма никакво отношение нито към славянството, нито към руския етнос. Просто сме длъжни да признаем това – при цялото ни уважение към евреите и при цялата ни симпатия към тяхната митология.

Не случайно главният герой на книгата в стил ранно фентъзи – имам предвид Евангелието – е равин. Който, между другото, в Евангелие от Матей обяснява, че е „пратен само при загубените овци от дома Израилев“. Равин, който ходи и проповядва по синагогите, което можем да видим споменато на не по-малко от дванадесет места във всички Евангелия. Например в Евангелие от Марк, глава първа: „И дойдоха в Капернаум. И веднага в съботата Иисус влезе в синагогата и поучаваше“.

Ето още, пак там: „И влизаше в синагогите им по цяла Галилея, като проповядваше и изгонваше бесове.“.

И отново там, в шеста глава: „Когато настъпи съботният ден, той започна да поучава в синагогата.“.

На никого, освен на равините, не било позволено да поучават в синагогите и разговорът, че Исус е имал някаква странна професия от рода на дърводелската, е разговор за игрално кино или за комикс.

Освен това виждаме, че евангелската история се преподава в основите на православната култура като нещо безусловно положително и учещо на добро. Но това не е така.

Нека сравним лицемерния, розовия и лакирания вариант, който ще бъде предложен на децата, с това, което пише наистина във въпросното вероучение. Уверявам ви, че няма да намерите нищо общо.

За контраст на обичайната слюнчава сладникава картина ще прелистим Евангелие от Лука и ще намерим там думите на същия главен персонаж на книгата, равина, който казва: „Огън дойдох да хвърля на земята; и как желая вече да се е разгорял!“ В глава дванадесета е казано: „Мислите ли, че съм дошъл да дам мир на земята? Не, казвам ви, но по-скоро раздяла. Защото от сега нататък петима в една къща ще бъдат разделени, трима против двама, и двама против трима. Ще се разделят баща против син, и син против баща; майка против дъщеря и дъщеря против майка; свекърва против снаха си, и снаха против свекърва си.“

А в глава десета на Евангелие от Матей всичко е още по-откровено. Исус описва последиците, които трябва да настъпят в резултат от неговата проповед: „ Да не мислите, че дойдох да поставя мир на земята; не дойдох да поставя мир, а меч. Защото дойдох да настроя човек против баща му, дъщеря против майка й, и снаха против свекърва й; и неприятели на човека ще бъдат домашните му. Брат брата ще предаде на смърт, и баща сина си; и деца ще се надигнат срещу родителите си и ще ги умъртвят.“ Ето я цената на цялата тази добронамереност.

Но да се върнем към въпроса за руската култура, по-специално за руската литература. Трябва да помним, че руската литература не е само религиозният фанатик Фьодор Михайлович Достоевский с неговите откровено пропагандни книги. Трябва да помним, че тя е и атеистите Александр Иванович Херцен, Иван Сергеевич Тургенев, Висарион Григоревич Белинский, Дмитрий Иванович Писарев, прокълнатият от църквата Лев Николаевич Толстой, полукатоликът Пьотр Яковлевич Чаадаев, сатанистът Михаил Афанасевич Булгаков, изобщо неразбираемият какъв, но по-скоро атеист Михаил Юревич Лермонтов, масонът Александр Николаевич Радишчев. Руската литература е огромна културна традиция, която е почти напълно откъсната от църквата, като изключим споменатия Достоевский, с други думи – в нея има много широко представена маса от съвсем други възгледи. Та да се говори, че православието има някаква непосредствена връзка с руската култура, не е обосновано.

Между другото, когато се възхищаваме на творчеството на Достоевский, трябва вероятно да имаме все пак на ум фактите, които описва неговият биограф Николай Страхов: как води при Достоевский в банята непълнолетни селски момичета – и много други любопитни подробности.

Що се отнася до истинското отношение към науката… Разбирам, че моите думи могат да бъдат възприети критично. Също така критично може да бъде възприето и мнението на Алберт Айнщайн, и мнението на академик Иван Иванович Шмалхаузен, на Алексей Николаевич Северцов, на Иван Соломонович Бериташвили, на Леон Абгарович Орбели, на нобеловия лауреат Сантяго Рамон и Кахал.

Но нека си спомним един безусловен факт, с който е безсмислено да се спори. През времето, когато православието господствало безгранично в Русия, когато всичко му било подчинено, Русия поставила рекорд, достоен за Книгата на Гинес. В продължение на почти осемстотин години огромният и „безкрайно талантлив“ народ не дал на света нито един учен. Първото научно действие, осъществено в Русия, е когато Михаил Василевич Ломоносов наблюдавал през 1761 година преминаването на Венера пред слънчевия диск. Преди това седемстотинте шестдесет и една години, изминали от момента на Покръстването, се характеризирали само с въшки, икони, кандила, мръсотия и безкрайна покорност.

Трябва да имате предвид всичко това, когато вземате решение дали си струва или не си струва да хвърлите детето в тази идеология, която съвсем вероятно най-напред ще го подчини, защото адептите на въпросната идеология са отработили великолепно за две хиляди години методите за привличане и съблазняване. Спомнете си, в края на краищата, Адам Козлевич и ксендзовете (история от „Златния телец“ на Илф и Петров – бел. П. Н.).

Какво трябва да направите, когато решението ви е готово?

Трябва да вземете химикалка, хартия и старателно да напишете следното заявление:

След като се запознах с учебника, в който се предлагат така наречените основи на православната култура, и открих в него откровена религиозна пропаганда, моля да не допускате детето ми до тази пропаганда в съответствие с члена от Конституцията, който гарантира свобода на съвестта. Освен всичко останало, въпросните възгледи не са приети в моето семейство, което се придържа, естествено, към здрави научни възгледи“.

Вероятно това е труден избор, като се има предвид масовата хипноза, като се има предвид, че епидемията се разраства, като се има предвид, че мракобесието и сектантството са тръгнали отново на бой със свободомислието, с науката, със свободата преди всичко. Но тези учени, които изброих, са хората, които са създали света, в който живеем. Именно на тях дължим нашия комфорт, нашата сигурност, нашата продължителност на живота. Защо тогава това, което те са смятали да безусловно зло и против което са стояли до смърт, изведнъж ще се поднася на нашите деца като нещо прилично, допустимо, че и добро?

Изборът обаче направете вие…

(Следва)

Васил Левски и неговите сподвижници след арабаконашката афера (документи от турските архиви) – 38

Преди известно време публикувах в блога си и в моята интернет библиотека няколко документа, свързани с Васил Левски, както и всичките негови писма, които успях да намеря.

Сега продължавам с документите, отнасящи се до разследването от турските власти на Апостола и неговите сподвижници след обира на пощата в прохода Арабаконак (до днешния проход Витиня), осъществен от Димитър Общи и негови другари.

Документите, както и бележките към тях, са представени според книгата "Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд (документи из турските архиви)", София, 1952 г.

Павел Николов

(ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТ ТУК)

Повторен разпит на споменатия Васил Левски

5 януари 1873

– Прочее, ти казваш, че си приел тая работа по подбудата и под закрилата на тоя Димитраки Ценович. След като по тоя начин прие тая работа, кажи правичката: кога мина най-напред от Влашко тука, по какъв начин мина и къде отиде?

– През хиляда осемстотин и шестдесет и девета година от Христа, месец май, аз извадих един влашки паспорт с име Стан Станчулеску и дойдох най-напред от Гюргево в Свищов [1]. Според нашите наредби, щом пристигнем на едно място, ние преспивахме там една нощ. След като давахме възможност на познаващите ни да узнаят за нас, сутрин излизахме вън от града. Някой от ония, които, разбира се, ни познаваха, идваше след нас, давайки знак с една бяла кърпа в ръка, като подсвирва и подскача. Когато виждахме човека с бялата кърпа в ръка, ние излизахме на един край, в някое уединено място. След като предадохме намиращото се у нас писмо, ние се разделяхме. Ето, това е нашето правило. Когато за първи път дойдох в Свищов, аз слязох в кафенето на хана на един търговец – Косто [2]. Нея нощ спах там [в хана]. Сутринта излязох според уговорката вън от града, По тоя начин един човек дойде при мене, даде ми знак [и] аз му дадох намиращото се у мене писмо. Същият ден се дигнах оттам и с коня, който купих там, отидох направо за Ловеч. Там отседнах в хана на Тодор [3] Станчев. Там също, както [и] по-преди казах, и както направих в Свищов, излязох вън от града [и] предадох писмото за Ловеч. Обаче преди да предам писмото, аз отидох в Мариновото кафене. Ставайки оттам, излязох вън от града [и] предадох писмото. След това, в Търново слязох в хана на хаджийката. На другата сутрин влязох в едно голямо кафене, името на собственика му не зная, дето се събираха търговците. После излязох на края на града. Пак по предишния начин при мене дойде един човек със знак [и] аз [му] предадох писмото. Оттам отидох в Пловдив [и] отседнах в хана Ики капу. Сутринта слязох в кафенето на тоя хан и след като седях според обичая един-два часа, пак излязох вън от града и предадох писмото на дошлия след мене човек, който ми посочи знака. Оттам пак през същите места, през които бях минал, се завърнах отсреща, в Букурещ.

– Взе ли отговорите на тия писма?

– Донесените в началото писма се състояха от указания – какви ще бъдат комитетските пощи и по какъв начин тия комитети ще кореспондират с Букурещкия комитет. Отговорите на тях се изпращаха чрез така уредените пощи.

– Когато се завърна в Букурещ, колко стоя там и в какви начинания беше зает? След колко [време] мина [пак] отсам?

– Когато се върнах в Букурещ, дадоха ми от изготвения от комитета устав, за да го разпространявам между другите отсамни комитети [4]; чрез комитетската поща аз изпратих броевете [от тоя устав] на комитетите. Всеки комитет, [след] като поправяше по собствено усмотрение тоя брой, връщаше го пак в Букурещ. След като дойде така поправен [5], тоя устав се напечата и ми дадоха от него необходимото количество. Обаче, поради опасността от пренасянето на тия устави отсам, аз не ги пренесох, пренесоха се чрез комитетската поща в Свищов. В Свищов за- държаха за себе си нужното количество, [а] остатъка ми върнаха. И тия устави аз предадох по същия начин, както предадох по-рано и писмата в Търново, Ловеч и Пловдив. След като отидох в Пловдив, заминах обратно [и] минах в Букурещ. За да проверя какви са впечатленията от устава всред народа, не давайки никому възможност да ме познае, отбивах се и обикалях по кафенетата и обществените места в градовете. Оттам се върнах пак в Букурещ.

– При тия проверки, как можа да разбереш впечатленията от тоя устав между народа? Благоприятен ли беше за вас [резултатът] Или не?

– При проверката, която извърших, аз разбрах, че комитетският въпрос не е разгласен между простолюдието, следователно той се пази в голяма тайна, което нещо е в наша полза.

– Къде отиде при второто ти връщане в Букурещ, какво прави и кога мина пак отсам? – При връщането ми в Букурещ, тоя път, по силата на необходимостта, четири-пет месеца не минах отсам. Малко преди обира на хазната заминах през Цариград по суша за Пловдив. Когато пристигнах там, от Букурещ дойде едно писмо [6], в което беше казано: „Хазната, която отивала за София, била обрана; поради това задържан бил някой си Димитър; ако по тоя случай се заловят и комитетските хора, ти дай знак за повдигане на общо въстание, ние ще пишем на всички войводи [и] те ще ти се притекат на помощ.“ След като прочетох това писмо, аз размислих: поради това, че обирът на тая хазна е разбойничество, не намирах за подходящо да се повдигне въстание. Затова писах на намиращите се в цяла България комитети за идването от Букурещ на такава заповед, и че понеже в случая се касае за разбойничество, няма основание за въстание. В същия смисъл отговорих и на Букурещкия комитет. След тоя отговор Букурещкият комитет искаше да ме отстрани и освободи от работа. Сетне аз реших да отида в Цариград, да потърся големи личности като вас и, признавайки престъплението и грешката, да поискам прошка и да разправя от начало до край с всички подробности положението [7].

– Какво ти попречи да изпълниш това си намерение?

– Възнамерявах, щях да отида в Русчук, а оттам щях да отида в Цариград, обаче между това ме раниха и ме заловиха.

18 зилкаде [12]89 [6 януари 1873] година.

Подписал: Дякон Васил Левски

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1 В началото на чай 1869 година Левски предприема втората си обиколка в България, но той е минал не от Гюргево в Свищов, а от Турно Магурели в Никопол.

2 Костов (не Косто!). В тур. текст стои погрешно „Коско“.

3 Името Тодор е написано неправилно във форма, която се чете „Фердо“.

4 Пред съда Левски по понятни причини разправя, че проектоустава на организацията е получил от Букурещ и го разпратил на комитетите, когато всъщност той е негово дело.

5 Окончателното приемане на проектоустава става на общото събрание в дома на Караве- лов ма заседанията му от 29 април до 4 май 1872 година.

6 Левски действително е получил, (на 21 ноември 1872), и то не едно, а две писма от Централния комитет в Букурещ, от Каравелов. Куриерът, носещ писмата, го намерил в Сливен, а не в Пловдив. С едното писмо Каравелов подканял Левски да освободи по насилствен начин арестуваните в София лица, а с другото настоявал да се обяви революция: „Обстоятелствата извикват без друго кураж от наша страна и подигане на революцията. Причините, които и ти можеш да познаваш, не щеме да ти разказваме, а обаждаме ти само, че трябва да вървиш на бой, без да губиш минута. На всички тъдявашни юнаци се писа и щат да заминат отсреща. Надяваме се за помощ и от Сърбия и Черна гора.“

7 В действителност Левски накарал Старозагорския комитет да пише на Каравелова и намислил лично да отиде в Букурещ, за да обясни положението (Ал. Бурмов, пос. съч., стр. 80–81). Показанието му, че бил решил да отиде в Цариград да потърси големи личности като съдиите му и пр., е скроено за пред съда.

За генетичните паспорти

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА (“НОВАЯ ГАЗЕТА“)

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Президентът на Русия Владимир Путин подписа указ за създаване на генетични паспорти. Указът се казва „За основите на държавната политика на Руската федерация в областта на осигуряването на химическа и биологическа сигурност“ и предвижда „генетична паспортизация на населението“. С паспортизацията ще се занимава Съветът за сигурност. Тази история, честно казано, ни вкарва в задънена улица.

Става дума, доколкото може да се разбере, за пълно декодиране на генома на всеки руснак със съответно записване в база данни.

В развитите страни, и особено в САЩ, тази услуга е широко разпространена. Предлага я, например, компанията „23andМe“, основана от Ан Вождицки, професионална биоложка и бивша съпруга на Сергей Брин. Анализът на генома в „23andМe“ струваше през 2007 г. 1000 долара, а днес цената се колебае от 100 до 200 долара. За 13 години съществуване на компанията нейни клиенти са станали 5 милиона души от 48 страни по света.

В лаборатория за съхраняване на човешки генетичен материал

За съжаление руската наука (да не говорим за бизнеса) не може да се похвали с подобни резултати. Например през декември 2009 г. институтът „Курчатов“, ръководен от Михаил Ковалчук, обяви наперено, че „е разшифровал генома на руския човек“. Тази поразителна новина беше подхваната от всички държавни средства за масова информация. Скоро се появи и публикация: тя излезе в новото списание „Actae Naturae“ и се казваше „Комбиниране на две технологични платформи за пълногеномното секвениране на човека“. От текста можеше да се научи, че учените от Курчатника (подигравателно прозвище на изследователския институт „Курчатов“, буквално: „кокошарник“ – бел. П. Н.) са купили два чуждестранни секвенатора и са секвенирали с тях генома на някакъв нещастник, болен от рак. Както ми каза ехидно един от най-известните руски биолози, заглавието на статията би могло да се интерпретира така: „Ура! Купихме две вносни машинки и те работят.

Ще припомня, че статията излезе, когато „23andМe“ вече беше направила секвенирането рутинна търговска операция. Със същия успех някъде в Кот д'Ивоар в местно списание, напечатано върху палмови листа, би могла да излезе статия на тема: „Ура, направихме за първи път анализ на урина и имаме резултат!“

Какво именно означават думите „разшифрован геном на руския човек“, е пълна загадка. Просто е бил секвениран геномът на един конкретен болен човек. „Геном на руския човек“ по принцип не съществува. „Руският геном“ не се различава по нищо от българския или чешкия.

Структура на молекулата на ДНК в съветски научно-изследователски институт, 80-те години на миналия век

По-нататък… Преди един месец в „Медуза“ (интернет издание на руски език, регистрирано в Латвия – бел. П. Н) излезе потресаващ репортаж на Саша Сулим за групата полицаи под ръководството на Артьом Дубин, която петнадесет години се опитва да залови „ангарския маниак“ (руски сериен убиец, в момента в затвора с две доживотни присъди – бел. П. Н.) въпреки спънките от страна на началството. Една от причините за протакането е и това, че групата няма възможност да прави повече от 10-12 анализа на ДНК за една година.

Както вече казахме, в целия свят със секвенирането на генома се занимават частни търговски компании. Изобщо не става ясно защо в Русия с това трябва да се занимава Съвета за сигурност на Руската федерация и кой именно от неговите членове е специалист в областта на биотехнологиите.

Не е ясно и това по какъв начин страната, в която са обявили една най-обикновена операция за секвениране на генома на един-единствен човек (с помощта на чуждестранни машинки) за епохално научно достижение, ще може до 2025 г. да ощастливи с „генетични паспорти“ всички руснаци.

За 13 години от своята дейност „23andМe“ е секвенирала 5 милиона генома. Кремъл иска в Русия за 6 години да се секвенират 140 милиона. И това в страна, в която, за да заловят един маниак, не могат да секвенират повече от десет генома за една година!

А кой ще плаща за удоволствието?

Има и друг въпрос във връзка с „генетичните паспорти“. По-правило хората секвенират генома си, за да разберат рисковете от наследствени заболявания. Например Сергей Брин, използвайки услугите на компанията на своята съпруга, научи, че има 50% възможност да заболее от болестта на Паркинсън, което го подтикна между другото да харчи огромни суми за медицински изследвания. Анжелина Джоли, след като разбира, че има мутация в гена BRCA1, което прави много висока възможността да заболее от рак на гърдата, си направи превантивна мастектомия.

Лечението на болестите все повече и повече е свързано с генома. Вече има поредица от лекарства, които например лекуват от рак притежателите само на един, определен тип геном – но затова пък лекуват забележително.

Във връзка с това е естествено да възникне въпросът с какво всъщност може да помогне „генетичният паспорт“ при днешното състояние на руската медицина?

Колко работнички от някоя провинциална плетачна фабрика, като научат, че имат мутация в гена BRCA1, ще могат да си направят превантивна мастектомия? Къде в нашата страна на безкрайния арбидол ще намерят специални лекарства?

Състоянието на руското здравеопазване днес е по-лошо от състоянието на здравеопазването в съветските времена. Имаме епидемия от туберкулоза. Десетки региони са обхванати от енцефаритна епидемия, защото беше унищожена системата от действащи по времето на СССР противочумни станции.

Може би преди да се заемем с генома, е по-добре да се справим с кърлежите?

А в действителност причината за указа е напълно разбираема. Около президента се тълпят множество хора, които, използвайки неинформираността на Кремъл, пробутват най-фантастични идеи, свързани с генетиката и биологията. В резултат от това президентът ту подписва укази за зловредните ГМО, ту споделя с народа подробности за разработването на чуждестранно генетично оръжие, насочено срещу „руския геном“. Можем да предположим, че за оръжието срещу „руския геном“ разказват същите хора, които тръбят за неговото успешно секвениране. Сигурно и в този случай са изрекли цяла камара лъжи…

Средновековните владетели живеели в страх от магьосници и търсели философския камък. Върховете, които ни управляват, също си страхуват – но се страхуват от „генетичното оръжие“ и се надяват, че някакви вълшебни научни средства ще им осигурят тотален контрол над обществото. Този страх и тези надежди се експлоатират от лъжеучени, които подхвърлят за подпис подобни законопроекти. Никаква всеобща генетична паспортизация в Русия до 2025 година, разбира се, няма да има, но някой ще заработи от това неимоверно много пари.