Нобелови лауреати – 1946 година

Уендъл М. Станли (Wendell M. Stanley)

16 август 1904 г. – 15 юни 1971 г.

Нобелова награда за химия, 1946 г. (заедно с Джеймс Б. Съмнър и Джон Х. Нортроп)

(За получаването на ензими и вирусни протеини в чист вид.)

Американският биохимик Уендъл Мередит Станли е роден в Риджвил (щат Индиана) в семейството на Клер (Плесинджър) и Джеймс Станли, издател на местен вестник. Като ученик Станли често помага на родителите си, продавайки вестници и работейки в редакцията. Като завършва средно училище в Риджвил той се записва в колежа "Ерлем" в Ричмънд (щат Индиана), където учи химия и математика. Надарен студент и отличен спортист, в последния курс Станли е избран за капитан на футболния отбор и мисли да стане треньор по футбол. През 1926 г., малко преди да завърши колежа, той отива в Илинойския университет с един от учителите си по химия, който го представя на Роджер Адамс, преподавател от химическия факултет на университета. Увлечението на Адамс по науката пробужда у Станли интерес към научните изследвания и това го подтиква да стане аспирант в Илинойския университет, където през 1927 г. получава магистърска, а през 1929 г. докторска степен, като защитава дисертация, посветена на съединенията, които се използват за лечението на проказа.

Една година след като получава докторската степен, през което време продължава своите изследвания в Илинойския университет, Станли получава стипендия от Националния научноизследователски съвет, за да работи в областта на химията с Хайнрих Виланд в Мюнхенския университет. След завръщането си през следващата година в САЩ Станли става асистент в Рокфелеровия институт за медицински изследвания (днес Рокфелеров университет) в Ню Йорк, но през 1932 г. се мести в институтската лаборатория по патология на животните и растенията в Принстън (щат Ню Джърси). Там той започва да изучава вирусите, предизвикващи растителни заболявания.

За първи път вирусите са открити през 1898 г. от нидерландския ботаник Мартинус Вилем Байеринк, който съобщава, че тютюневата мозайка - вид растително заболяване - се предизвиква от носител на инфекция със значително по-малък размер от най-малката бактерия - толкова дребен, че не може да се види с микроскоп. Когато през 1932 г. Станли започва работа, е известно, че вирусите могат да се възпроизвеждат и мутират и по силата на логиката би трябвало да са живи организми. Но по това време изглежда съмнително, че толкова малка субстанция може да диша, да се храни и да осъществява други обменни функции.

За първоначалните си изследвания Станли избира вируса на тютюневата мозайка, който подлага на въздействието на ензимите трипсин и пепсин (наскоро изолирани от Джон Х. Нортроп), а също така и на повече от сто химически реагента. Към 1934 г. той стига до извода, че вирусът на тютюневата мозайка се състои преди всичко от протеин. Като прилага метода на Нортроп, през 1935 г. Станли получава вирусен протеин в кристален вид, а след това доказва, че кристалите могат да се разтворят, да се филтрират, да се пречистят и отново да кристализират, без да се разруши тяхната способност да се размножават в растенията и да ги заразяват. През следващата година той отделя от кристалния вирус на тютюневата мозайка нуклеинова киселина, а през 1937 г. двама английски учени, Фредерик Ч. Боудън и Норман У. Пири, установяват, че вирусът на тютюневата мозайка е нуклепротеин (съединение от нуклеинови киселини и белтъчини).

Когато Съединените щати влизат във Втората световна война, на Станли е предложено да участва в състава на Комитета за медицински изследвания към Научноизследователското управление на САЩ във Вашингтон. През следващите три години той и неговите колеги получават няколко щама на грипния вирус и първата противогрипна ваксина, за което през 1948 г. Станли е награден с Почетен диплом на президента.

Като се среща случайно през 1946 г. с президента на Калифорнийския университет Робърт Спруул, Станли получава от него предложение да създаде и оглави лаборатория за изучаване на вирусите в Калифорнийския университет в Бъркли, което той приема през 1948 г. В Бъркли Станли остава до края на научната си дейност. Там ръководи изследвания, насочени към по-нататъшно изясняване на природата на вирусите. Един от неговите колеги, Хайнц Френкел-Конрат, доказва, че протеиновият компонент на вируса е само негово "жилище", а гените му се съдържат в рибонуклеиновата киселина (РНК). Ето защо Станли не успява да получи генетично изменение на вируса на тютюневата мозайка като изменя протеина му.

През 50-те години на членовете на факултета в Калифорнийския университет е предложено да подпишат клетва за вярност на САЩ. Станли, който е председател на университетския комитет по проблемите на свободата на научната дейност, подписва без съпротива клетвата, но защитава твърдо тези, които отказват да направят това, заявявайки, че подобно искане е посегателство срещу техните права. Позицията на Станли изиграва своята роля и съдът в края на краищата отменя мярката.

Покрай изследователската дейност и изпълнението на административните си задължения Станли е натоварен с много преподавателска работа и заседава в многобройни комисии и комитети. От 1951 до 1958 г. е попечител на колежа "Милз", а от 1945 г. до смъртта си е съветник към Националния здравен институт. Той е също така член на групата специалисти-консултанти към Комисията по вирусни заболявания в Световната организация по здравеопазването (1951-1966), на Националния съвет по раковите заболявания към Държавната служба по здравеопазването на САЩ (1952-1956), на Националния научен комитет по медицински изследвания (1955 г.), на групата научни консултанти към Националния раков институт (1957-1958) и на Консултационния комитет към Министерството на здравеопазването, просветата и социалното осигуряване на САЩ (1967-1968).

През 1929 г. Станли се жени за Мариан Стейпълс, с която се запознава, когато учи аспирантура. Семейството има три дъщери и син.

По-късно в процеса на научната си дейност Станли стига до убеждението, че причината за много ракови заболявания се крие именно във вирусите. Той също така предполага, че вирусите са били първата форма на земен живот. На V конгрес на Испанското биохимично дружество, проведен в Саламанка (Испания), Станли представя доклад за вирусните тумори. Ученият умира от сърдечен удар.

Станли е удостоен с наградата Алдер на Харвардския университет (1938 г.), с медала Никълс на Американското химично дружество (1946 г.) и наградата за научни постижения на Американската медицинска асоциация (1966 г.). Той притежава почетни степени на много колежи и университети, сред които колежа "Ерлем", Харвардския, Йелския, Принстънския, Илинойския университет и университета на щата Индиана. Член е на Академията на науките и изкуствата, на Американското дружество на биохимиците, на Американската асоциация за съдействие на развитието на науката, на Американското химическо дружество, на Американското философско дружество и на Дружеството по експериментална биология, а също така на научни организации на Япония, Аржентина и Франция.

Източник: http://n-t.ru/nl/hm/stanley.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов

ДО ТУК - в „Библиотека на Павел Николов – Нобелови награди“

„Какво се случи преди `89-та?“ – 33

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

I. ВСЕКИДНЕВИЕТО НА ХОРАТА КАТО ОГЛЕДАЛО НА РЕЖИМА (от Иван Еленков) – 1. Революционните преобразования в обществото. 2. Всекидневието през призмата на масовите организации. 3. Социалистическият начин на живот. 4. Всекидневието в условията на социалистическа модернизация.

II. БЪЛГАРСКАТА ИКОНОМИКА В ПЕРИОДА 1944 – 1989: ТРИ ФАЛИТА И БУТИЛКА КОКА-КОЛА (от Георги Ганев) - 1. Социалистическото стопанство. 2. Какво представляват петилетките? 3. Първи фалит: 1959-1962 г.. 4. Втори фалит: 1975-1977 г.. 5. Трети фалит: 1984-1990 г..

III. КУЛТУРНАТА ПОЛИТИКА НА НАРОДНА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ (от Евелина Келбечева)- 1. Трагичната участ на българската интелигенция след 9 септември 1944 г.. 2-3. Настъплението на комунизма: култура = пропаганда и Тодор Живков и корумпирането на българската интелигенция. 4. Неадекватните утопии на Людмила Живкова. 5-6. Провалената българска "перестройка" на културата и Прояви на нетърпимост .

IV. СТУДЕНАТА ВОЙНА: БРАТСКИТЕ ДЪРЖАВИ И ГОЛЕМИЯТ БРАТ (от Момчил Методиев) - 1. Какво представлява студената война?. 2. България. 3. Източна Европа. 4. Развиващите се страни. 5. Вятърът на промяната.

V. ВРАГОВЕТЕ НА НАРОДА (от Тони Николов) - 1. Репресиите. 2. Форми на съпротива.

VI. КАК ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ ОВЛАДЯ ДЪРЖАВАТА И ХОРАТА (от Мария Дерменджиева) - 1. Какво представлява Държавна сигурност?. 2. “Дух на партийност“. 3. Как работи системата?. 4. Переодизация. 5. Видове репресии.

VII. КОЛКО СТОТИНКИ СТРУВАШЕ БАНИЧКАТА И ДРУГИ ПОПУЛЯРНИ МИТОВЕ ЗА „ДОБРОТО СТАРО ВРЕМЕ“ (от Момчил Методиев) - 1. Колко струваше баничката? Наистина ли храната и основните стоки бяха по-вкусни, по-евтини или по-достъпни?. 2. "Всички бяха равни" или "нямаше бедни и богати". 3-4. „Всички имаха работа“ и "Образованието и здравеопазването бяха безплатни" и "всеки ходеше на почивка". 5-7. "Нямаше престъпност и корупция", Тодор Живков – „Тато” и Светлото бъдеще .

VIII. КАК СИ СПОМНЯМЕ СОЦИАЛИЗМА: НОСТАЛГИЯ И ОМРАЗА (от Александър Кьосев) - 1. Омразата. 2. Носталгията.

IX. ТОТАЛИТАРНИТЕ РЕЖИМИ И РАЗБИРАНЕТО ЗА КОМУНИСТИЧЕСКОТО МИНАЛО (от Ивайло Знеполски) - 1-2. Що е то комунизъм? и Паметта за периода 1944 – 1989 г.

3. Видове политически режими

Аристотел [1] в трактата си „Политика“ (IV в. пр. н. е.) прави първата класификация на формите на политическо устройство – на базата на критерия кой упражнява властта и в чий интерес. От тази гледна точка за него съществуват три вида управление: тирания (неделима абсолютна власт, упражнявана от един индивид), олигархия (власт, установена в интерес на тясна група хора) и демокрация (власт, произлизаща от народа и упражнявана в интерес на народа). Аристотел не възприема народа като органично единство и настоява, че полисът е съвкупност от много елементи, което предполага приемането на факта за едновременното съществуване на различни групи и следователно на различни интереси и традиции. Това му дава основание да определи политиката като публично действие на свободни хора.

По-късно през ХVІІІ век, френският философ Шарл дьо Монтескьо [2] в книгата си „За духа на законите“ (1748 г.) предлага приблизително сходна типология на видовете управление: деспотично, монархическо и републиканско. И неговите предпочитания, както при Аристотел, са на страната на демократичната форма на управление. Републиката, според Монтескьо, е такова управление, при което върховната власт принадлежи на целия народ или на част от него – чрез делегирането на властта на демократично избрани хора. Нейни водещи принципи са равенството (на хората пред закона и в достъпа до властта) и свободата (осигурена чрез спазване на законите). Тези основни типове държавно управление в общи линии се запазват и до днес, разбира се, променяни и обогатявани от времето.

Политическата наука определя модерните аналози на тиранията при Аристотел и деспотизма при Монтескьо с понятието тоталитаризъм. Два режима от ХХ век са представители на модерната тирания: от една страна, италианският фашизъм (1922 – 1945 г.) и неговият немски аналог – националсоциализмът (1933 – 1945 г.) и от друга - съветският комунизъм, установен след Октомврийската революция (1917 г.) и достигнал кулминация в периода 1934 – 1953 г., известен с името сталинизъм (по името на Сталин и по аналогия с хитлеризъм – по името на Хитлер). И докато Втората световна война слага край на италианския фашизъм и националсоциализма, съветската тоталитарна система не само оцелява, но се разпространява и във всички източно и средноевропейски страни, окупирани от съветската армия, в това число и в България.

4. Характеристики на тоталитарните режими

Тоталитаризмът като понятие визира модерната тирания, достигнала екстремни форми в условията на технологично развитие и съвременни средства за масова комуникация. Той достига нива на контрол върху индивидите и обществото, за които старите тирани са могли само да мечтаят. Тази особеност привлича вниманието на теоретиците. Първите, които систематично изучават и подробно описват феномена, са Хана Аренд [3], немска еврейка, емигрирала в САЩ („Тоталитаризмът“, 1951 г.), американските политолози Карл Фридрих [4] и Збигнев Бжежински [5] („Тоталитарна диктатура и автокрация“, 1956 г.) и френският социолог Раймон Арон [5] („Демокрация и тоталитаризъм“, 1965 г.). Описвайки тоталитарното управление, тези автори посочват пет основни черти, които определят неговия характер. Въпреки малките различия в техните формулировки, тези характеристики се свеждат до следното:

(1) Еднопартиен режим – една партия установява пълен монопол върху политическата дейност. Тази партия е строго йерархична организация и на върха на пирамидата се намира един единствен човек с абсолютна власт. Налице е култ към лидера. Разделението на властите е премахнато, партията се слива с държавата.

(2) Единствената партия е въоръжена с идеология, обхващаща всички важни аспекти на човешкото съществуване и към която всички поданици са принудени да се присъединят, най-малкото пасивно. На идеологията се приписва абсолютна валидност и сила.

(3) Поддържане на властта чрез физически и психически терор с водещата роля на тайната полиция. В резултат на това е разрушена цялата социална структура на завареното общество в името на създаването на едно „ново общество“, по предписание на идеологията. Формите на репресия и терор се променят през годините в зависимост от ситуацията, но принципите на управление се запазват. Властта се стреми да контролира всички сфери, в това число и на личния живот – вкусове, развлечения, мода, любов.

(4) Абсолютен монопол върху средствата за масова комуникация – вестници, списания, радио, телевизия. Покриваща цялото общество, пропагандата на режима се превръща в мощно средство за манипулиране и убеждаване. Стремежът на режима е да превърне всички граждани в съучастници на своите действия – изисква активно и съзнателно да бъде подкрепян. Служенето на партията се превръща във висша добродетел.

(5) Държавен монопол върху цялата икономическа дейност в държаватаи ограничаване на личната инициатива на хората.

Тези пет характеристики са еднакво присъщи и на националсоциализма, и на комунизма. По-съществени различия между тях се наблюдават в петата характеристика, доколкото в нацистка Германия съществува частна собственост, макар поставена под силен контрол и регламентация, и с перспектива за постепенно одържавяване. И тримата автори са единодушни, че нито една от посочените характеристики на тоталитарната държава сама по себе си няма тоталитарен характер. Тоталитарният феномен се състои в структурната общност, която тези характеристики изграждат.

Това не означава, че някои от тези характеристики с годините не се модифицират. Да вземем например терора. В България в края на 40-те и първата половина на 50-те г., а в редица случаи и до първата половина на 60-те г. (до закриването на лагерите), този терор е физически представен – масови чистки, хиляди убити, бързи съдилища, затвори, концлагери…

По-късно, с „прочистването“ на обществото и прегъване на хората пред силата, физическото насилие се трансформира в прикрити форми на полицейско беззаконие и психологически терор. Единственото, което може да гарантира сигурността на индивида, е послушанието. Резултатът е затваряне на хората в себе си, подозрителност и двулично поведение – едно се говори вкъщи, друго пред хората. Защо тогава, ако националсоциализмът и комунизмът в еднаква степен се явяват тоталитарни управления, свързани с подобни престъпления, първият отдавна е поставен на подсъдимата скамейка (до ден днешен четем информации в пресата за някой разобличен и осъден 90-годишен нацист), а комунизмът избягва тази съдба. Отговорът се крие в редица реални политически и психологически предпоставки. Ето някои от тях:

(1) Националсоциализмът завърши с поражението му във Втората световна война и трябваше да понесе пълната отговорност за нещастията и страданията, причинени на света. Но комунизмът, благодарение на това, че Съветският съюз се нареди в лагера на антихитлеристката коалиция, бе сред победителите и не само оцеля, но и разпространи своята идеология в Европа и в редица други страни в света. Това помогна за нормализиране на отношението към комунизма и за поддържане на илюзията за търсене на някакъв алтернативен път за развитие на човечеството.

(2) Приликите в практиките на властване на нацизма и комунизма са придружени от различни идеологии. Националсоциализмът е свързан с култа към расата, ненавист към другите и агресивна завоевателна политика, докато комунизмът претендира за връзка с идеите на Просвещението и се обляга на реториката на човешката еманципация, пролетарската солидарност и социалното равенство. Ето защо и след неговия политически крах като държавна доктрина той търси втори живот в различни „нови“ леви проекти.

(3) Комунизмът в България разполага с половин век да претърпи еволюция, оставайки верен на политическата си природа на строга еднопартийна диктатура. Животът през 80-те години значително се отличава от живота през 50-те. Тоталният контрол върху личността намалява, освобождава се известно лично пространство. Кървавият терор и масовите чистки от годините на сталинизма отстъпват на по-дискретни средства за господство – полицейски контрол, административен натиск и масова мобилизация. Налице е привикване и адаптиране на хората към наложените правила и норми. Това се случва на фона на изключително благоприятна международна ситуация: продължителен мир, международна стабилност. Годините след Втората световна война са години на всестранен икономически растеж и научен прогрес, които не отминават и комунистическите страни, макар и с ръст, далеч под водещите западни страни.

(4) Промяната, започнала на 10 ноември с отстраняването на Тодор Живков от ръководните постове в Комунистическата партия и държавата, представлява един исторически компромис между комунистическия елит и останалата част от обществото. Режимът не беше победен нито от външна сила, нито с революция. Компромисът включваше вписването на преименуваната Комунистическа партия и по-неопетнените нейни функционери в новата демократична политическа система. Така те останаха в политиката, заеха възлови постове в икономиката и много често в самата власт.

(5) Пропагандното преувеличаване на проблемите и трудностите, съпътстващи демократичното всекидневие с цел внушаване, че ровенето в проблемите на комунистическото минало е „неактуално“, извън дневния ред на обикновените хора.

БЕЛЕЖКИ

1. Аристотел (384 – 322 г. пр. н. е.) е един от най-известните древногръцки философи, ученик на Платон и учител на Александър Македонски. Определян е като „бащата на науката“ заради множеството си изследвания в различни области като анатомия, астрономия, физика, етика, икономика, политика и др.

2. Шарл дьо Монтескьо (1689 – 1755 г.) е виден френски мислител, известен с философските си трактати върху държавното управление. Негова е идеята за разделението на властите на законодателна, изпълнителна и съдебна власт.

3. Хана Аренд (1906 – 1975 г.) е германо-американски политически теоретик и философ, изследвала механизмите на възникване и функциониране на тоталитарните режими.

4. Карл Фридрих (1901 – 1984 г.) е германско-американски политолог, активен противник на нацизма, емигрирал в САЩ след идването на власт на Хитлер в Германия.

5. Збигнев Бжежински (роден 1928 г.) е американски политолог и социолог от полски поризход, работил като държавен съветник по сигурността в кабинета на президента на САЩ Джими Картър (1977 – 1981).

6. Раймон Арон (1905 – 1983 г.) е френски философ, социолог и журналист, противник на тоталитарните режими. Автор е на книгата „Демокрация и тоталитаризъм“, която сравнява политическите системи на Съветския съюз и демократичните западни държави.

(Следва)

Писмо на Васил Левски до Филип Тотю - 10 януари 1871 година

Писмото и бележките към него са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров "Васил Левски - живот, дела, извори", т. I, 1929 г. Там те се намират под № 41. Като източник Страшимиров сочи Н. Б. II. В., п. 4, № 433. Арх. Ф. Симидов.

(Павел Николов)

ПИСМО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ ДО ПАНАЙОТ ХИТОВ - 10 ЯНУАРИ 1872 ГОДИНА

Г-н Филип Тотю

В Одеса [1]

Българско, 10 януари 1872 г.

Ц Б Р К

в Българско

Брой... 2-ри

Родолюбиви господине!

Писало ви се е и друг път, че тук, в Българско, съществува Ц. комитет, също и по всичките градове с околните им села съществуват частни комитети, които подлежат на Ц. комитет и се управляват според закона. Следователно и вие като българин и прочут воевода, според писмата ви разбирам, че желаете да участвате в народното ни дело, но трябва да се съобразите със закона, който сега ви е изпратен, да дадете и бележките си върху него и да го върнете в Турну, защото се прибират отвред, за да се напечати.

Постъпката ви със силистренци е доста глупава и за лице като вас не прилича. Ако не можете направи, недейте разваля!

Скоро ще правим събрание във Влашко, бъдете готов да присъствате. Кога и къде ще бъде събранието, ще ви съобщим. За това събрание само вие ще знаете и никому няма да съобщавате.

Привременно правителство в България

I отд. от БРЦК [2]

(печат)

Прието тук в Т. Мъгуреле

16 януари 1872 г.

Д. Хр. Попов

1. Адрес на писмото.

2. На гърба на втория лист от това писмо на Левски стои писмо на Дан. Хр. Попов от Т. Мъгуреле пак до Ф. Тотю, засягащо парични разправии.Като препращал писмото на Апостола, използвал празното място да пише и сам до Хвърковатия войвода.

ДО ТУК В БЛОГА:

1. Разписка, подписана от Васил Левски

2. Стохотворение от Васил Левски

3. Писмо до Найден Геров – 1 февруари 1868 година

4. Писмо до Панайот Хитов – 1868 година

5. Писмо на Васил Левски до Христо Иванов Книговезеца – 6 септември 1869 година

6. Писмо на Димитър Ценович и Васил Левски до Панайот Хитов – 13 май 1870 година

7. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – началото на 1871 година

8. Дописка на Васил Левски до вестник „Свобода“ - 28 януари 1871 година

9. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 5 февруари 1871 година

10. Писмо на Васил Левски до частните революционни комитети - 10 февруари 1871 година

11. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю в Одеса - 1 март 1871 година

12. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 11 април 1871 година

13. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю - 18 април 1871 година

14. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 26 април 1871 година

15. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 30 април 1871 година

16. Писмо на Васил Левски до Панайот Хитов - 10 май 1871 година

17. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 10 май 1871 година

18. Писмо на Васил Левски до Ганчо Милюв от Карлово - 10 май 1871 година

19. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 14 май 1871 година

20. Писмо на Васил Левски до Иван Кършовски - 20 юни 1871 година

21. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 20 юни 1871 година

22. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 6 юли 1871 година

23. Писмо на Васил Левски до Ловченския комитет - 27 юли 1871 година

24. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов в Турну Мъгуреле - 27 юли 1871 година

25. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 29 септември 1871 година

26. Писмо на Васил Левски до Панайот Хитов - 29 септември 1871 година

27. Писмо на Васил Левски до по-прогресивен и богат българин във Влашко - 6 октомври 1871 година

28. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 27 октомври 1871 година

29. Писмо на Васил Левски до Трифон Райнов - 25 ноември 1871 година

30 Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов

31 Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 28 декември 1871 година

32 Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 31 декември 1871 година

33 Писмо на Васил Левски до Панайот Хитов - 10 януари 1871 година

34. Из протоколите от разпитите на Васил Левски и неговите сподвижници

„Какво се случи преди `89-та?“ – 32

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

I. ВСЕКИДНЕВИЕТО НА ХОРАТА КАТО ОГЛЕДАЛО НА РЕЖИМА (от Иван Еленков) – 1. Революционните преобразования в обществото. 2. Всекидневието през призмата на масовите организации. 3. Социалистическият начин на живот. 4. Всекидневието в условията на социалистическа модернизация.

II. БЪЛГАРСКАТА ИКОНОМИКА В ПЕРИОДА 1944 – 1989: ТРИ ФАЛИТА И БУТИЛКА КОКА-КОЛА (от Георги Ганев) - 1. Социалистическото стопанство. 2. Какво представляват петилетките? 3. Първи фалит: 1959-1962 г.. 4. Втори фалит: 1975-1977 г.. 5. Трети фалит: 1984-1990 г..

III. КУЛТУРНАТА ПОЛИТИКА НА НАРОДНА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ (от Евелина Келбечева)- 1. Трагичната участ на българската интелигенция след 9 септември 1944 г.. 2-3. Настъплението на комунизма: култура = пропаганда и Тодор Живков и корумпирането на българската интелигенция. 4. Неадекватните утопии на Людмила Живкова. 5-6. Провалената българска "перестройка" на културата и Прояви на нетърпимост .

IV. СТУДЕНАТА ВОЙНА: БРАТСКИТЕ ДЪРЖАВИ И ГОЛЕМИЯТ БРАТ (от Момчил Методиев) - 1. Какво представлява студената война?. 2. България. 3. Източна Европа. 4. Развиващите се страни. 5. Вятърът на промяната.

V. ВРАГОВЕТЕ НА НАРОДА (от Тони Николов) - 1. Репресиите. 2. Форми на съпротива.

VI. КАК ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ ОВЛАДЯ ДЪРЖАВАТА И ХОРАТА (от Мария Дерменджиева) - 1. Какво представлява Държавна сигурност?. 2. “Дух на партийност“. 3. Как работи системата?. 4. Переодизация. 5. Видове репресии.

VII. КОЛКО СТОТИНКИ СТРУВАШЕ БАНИЧКАТА И ДРУГИ ПОПУЛЯРНИ МИТОВЕ ЗА „ДОБРОТО СТАРО ВРЕМЕ“ (от Момчил Методиев) - 1. Колко струваше баничката? Наистина ли храната и основните стоки бяха по-вкусни, по-евтини или по-достъпни?. 2. "Всички бяха равни" или "нямаше бедни и богати". 3-4. „Всички имаха работа“ и "Образованието и здравеопазването бяха безплатни" и "всеки ходеше на почивка". 5-7. "Нямаше престъпност и корупция", Тодор Живков – „Тато” и Светлото бъдеще .

VIII. КАК СИ СПОМНЯМЕ СОЦИАЛИЗМА: НОСТАЛГИЯ И ОМРАЗА (от Александър Кьосев) - 1. Омразата. 2. Носталгията.

IX. ТОТАЛИТАРНИТЕ РЕЖИМИ И РАЗБИРАНЕТО ЗА КОМУНИСТИЧЕСКОТО МИНАЛО (от Ивайло Знеполски)

Историческата наука винаги е срещала трудности при представянето и оценката на най-близката история. В това отношение провъзгласената след комунистическия преврат на 9 септември 1944 г. и съветската военна окупация Народна Република България (НРБ) не прави изключение. При това периодът 1944–1989 г. е много отчетливо рамкиран от две радикални прекъсвания на историческия процес: през 1944 г., под знака на съветския диктат и комунистическата идеология, е осъществено късане с капитализма, а през 1989 г. страната отново тръгва по пътя на капиталистическото развитие. Въпреки това, този период не може да бъде разглеждан просто като пауза в нормалното развитие на страната. Нещата са по-сложни, тъй като за половин век марксистката идеология е оставила дълбок отпечатък върху страната. Оттук и трудностите в представянето и оценката на периода. Изправени сме пред въпроса как да говорим за комунизма като идеология, как да говорим за комунистическия период от историята на България.

1. Що е то комунизъм?

Обикновено объркванията и неточностите произлизат от различната употреба на понятието комунизъм от участниците в обществения дебат. От една страна, под комунизъм се има предвид едноименната научно-политическа доктрина и свързаната с нея утопия за социално равенство; на втори план понятието комунизъм назовава конкретна политическа форма на управление и произлизащите от нея практики; и накрая – понятието се асоциира с паметта на отделни индивиди или групи за живеенето и реализирането им в периода на комунистическата държава.

Смесването на трите значения на понятието – комунизмът като идея, комунизмът като поредица от исторически факти и комунизмът като избирателна памет за определени факти – често води до подмяна на предмета на обсъждане. Ето защо в днешното българско общество все още не е постигнат така необходимият за нормалното демократично развитие на страната консенсус относно оценката на комунистическото минало. Неговата липса не може да бъде запълнена от частично постигнато съгласие относно осъждането на масовите репресии през първите години на режима, засегнали десетки хиляди индивиди, представляващи най-издигнатата и продуктивна част от „буржоазна“ България. Фактите и цифрите за престъпленията на комунистическия режим са добре известни и многократно припомняни, но сякаш не намират адекватна оценка в общественото мнение. Ето защо, за да се преодолеят пречките пред историческото познание, трябва да се отиде отвъд повторението на документираните и многократно излагани факти.

Основна пречка пред постигането на обектив- на оценка за годините на Народна Република България се явява паметта на реалните участници в историческия процес. Паметта е присъствие на отсъстващото. Но припомнянето за минали неща има някаква цел или поне последствия. Паметта е нещо индивидуално, свързана е с личното усещане за нещата и това вкарва в разговора проблема за носталгията. Личната обвързаност или личният успех са най-често срещаните причини за носталгичната памет. Френският философ Пол Рикьор [1] говори за някои хора като за „адвокати на паметта“. Те говорят, свидетелстват не за това, което е било, а за това, което субективно си спомнят.

2. Паметта за периода 1944 – 1989 г.

Но какво да кажем за паметта на тези млади хора, които не са живели по времето на комунизма и дори са родени след неговото слизане от историческата сцена, но се показват свързани с носталгичните нагласи. Те нямат памет или по-скоро нямат лична памет за времето на комунизма. Паметта за „доброто старо време“ обикновено е семейна памет, младите хора възпроизвеждат семейните разкази и коментари. Тази споделена памет, тази солидарност в паметта е свързана с емоционалното преживяване на загубения социален статус, който засяга рода като цяло. Младите нямат нищо общо с комунизма, но се чувстват задължени да споделят семейното отношение към него. Така споделената памет се превръща в „дълг“ – дългът да се припомнят избирателно определени неща, а други да се забравят. Това свежда паметта на определени общности до собственото им самопреживяване на демократичната промяна като загуба. Но и до нещо повече – до представяне на тази загуба като всеобща загуба. Тази „задължена памет“ нерядко е подсилвана и от активната медийна среда, която в редица случаи също е продукт на индивиди, носители на частни споделени памети. Този стремеж на индивидуалната памет да си присвои статута на колективна памет допълнително усложнява процесите.

Но има и друга памет – паметта на жертвите на комунистическия режим, паметта на хората, преминали през затвори и лагери, през изселване от родните места, сблъскали се с ограничения в образованието и работата, паметта на хората с пропилян живот. Тази памет също има своите семейни разкази и се обляга върху солидарността. Поставяйки въпросите за вината и отговорността, тя директно се изправя срещу носталгичната памет. Тези памети са антагонистични, но далеч не се неутрализират взаимно. Техните истини съществуват паралелно една до друга. И така един разказ се изправя срещу друг разказ, една памет се изправя срещу друга памет. Така историята рискува да се разпадне на различни частни истории, които отразяват не цялата истина за времето, а само собствената ситуация на избирателно спомнящите си индивиди и групи. Ето защо паметта не е в състояние да бъде надеждна база за историческото познание, тя не може да гарантира истината за миналото. Важно е, но не е достатъчно да се противопоставят различните разкази за комунизма.

За пет десетилетия комунизмът търпи видима еволюция, поради което различни практики се оказват в основата на различната памет за него. Едните спомени свързват времето на комунизма с неговото начало, 40-те и 50-те години на миналия век, други – с известната нормализация на живота през 80-те години и мирното му слизане от историческата сцена. За да можем да отличим общите принципи зад различните практики е необходимо да се отиде отвъд опита на тези, които са преживели събитията.

Единственият възможен арбитър между различните памети може да бъде историческото изследване, опряно на общи принципи, способно да отдели това, което е било добро за индивидите и семействата, от това, което е свързано с общата съдба и общото благо. Ако за фактите, свързани с престъпленията на комунизма, е говорено многократно, то за комунизма като политическа система все още има незнание и неразбиране.

В каква държава живеем или сме живели – това са въпроси, които още от времето на древна Гърция и досега европейското човечество си е задавало и си задава, тъй като е разбрало, че дали живееш добре или лошо, твърде много зависи от това каква е политическата форма на управление...

БЕЛЕЖКИ

1. Пол Рикьор (1913 – 2005 г.) е френски философ, автор на множество сборници с текстове върху проблема за справедливостта като добродетел и като институция. През 2000 г. той публикува „Паметта, историята, забравата“, където разглежда въпроса за една точна представа за миналото.

(Следва)

Писмо на Васил Левски до Панайот Хитов - 10 януари 1871 година

Писмото и бележките към него са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров "Васил Левски - живот, дела, извори", т. I, 1929 г. Там те се намират под № 40. Като източник Страшимиров сочи Н. Б. II. А., п. 60, № 8026.

(Павел Николов)

ПИСМО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ ДО ПАНАЙОТ ХИТОВ - 10 ЯНУАРИ 1872 ГОДИНА

Г-н Панайот Хитов

В Белград [1]

Българско, 10 януари 1872 г. [2]

Ц Б Р К

в Българско

Брой... 2-ри/З

(печатна бланка)

Родолюбиви господине!

Писало ви се е и друг път, че тук в Българско съществува Ц. комитет, също и по всичките градове с околните им села съществуват частни комитети - които подлежат на Ц. комитет и се управляват според закона; следователно и вие като българин и прочут воевода, според писмата ви разбирам, че желаете да участвате в народното ни дело, но трябва непременно да се съобразите със закона, който сега ви изпращам, та да не давате глас и честно да пишете от себе си, както сте писали на сливненци и др. за работи, които само от Ц. комитет зависят, защото написаното ви на сливненци за нас е противно. В отговор на призоваването ни да дойдете тук, казвате, че никаква полза не ще принесете засега. Като сте уверен, че е така, стойте си, но бъдете готови, защото скоро ще има събрание във Влашко, където ще се съберат много от работниците ни, та каквото мислите ще представите на събранието. А кога и къде ще бъде събранието, ще ви съобщим. За това събрание на никого няма да казвате...

Закона, който ви изпращаме, ще прегледате и ще дадете бележките си върху него и ще го върнете в Турну, защото се прибират вече отвред, за да се печати.

Привременно правителство в България

I отд. от БРЦК

(печат)

1. Адрес на писмото.

2. Д. Хр. Попов отбелязва под писмото: прието тук в Т. Мъгуреле: 16 януари, 1872. - Бел. също от Панайот Хитов: „Прието в Белград: 6 февруари 1872 г.“

ДО ТУК В БЛОГА:

1. Разписка, подписана от Васил Левски

2. Стохотворение от Васил Левски

3. Писмо до Найден Геров – 1 февруари 1868 година

4. Писмо до Панайот Хитов – 1868 година

5. Писмо на Васил Левски до Христо Иванов Книговезеца – 6 септември 1869 година

6. Писмо на Димитър Ценович и Васил Левски до Панайот Хитов – 13 май 1870 година

7. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – началото на 1871 година

8. Дописка на Васил Левски до вестник „Свобода“ - 28 януари 1871 година

9. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 5 февруари 1871 година

10. Писмо на Васил Левски до частните революционни комитети - 10 февруари 1871 година

11. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю в Одеса - 1 март 1871 година

12. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 11 април 1871 година

13. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю - 18 април 1871 година

14. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 26 април 1871 година

15. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 30 април 1871 година

16. Писмо на Васил Левски до Панайот Хитов - 10 май 1871 година

17. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 10 май 1871 година

18. Писмо на Васил Левски до Ганчо Милюв от Карлово - 10 май 1871 година

19. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 14 май 1871 година

20. Писмо на Васил Левски до Иван Кършовски - 20 юни 1871 година

21. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 20 юни 1871 година

22. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 6 юли 1871 година

23. Писмо на Васил Левски до Ловченския комитет - 27 юли 1871 година

24. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов в Турну Мъгуреле - 27 юли 1871 година

25. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 29 септември 1871 година

26. Писмо на Васил Левски до Панайот Хитов - 29 септември 1871 година

27. Писмо на Васил Левски до по-прогресивен и богат българин във Влашко - 6 октомври 1871 година

28. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 27 октомври 1871 година

29. Писмо на Васил Левски до Трифон Райнов - 25 ноември 1871 година

30 Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов

31 Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 28 декември 1871 година

32 Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 31 декември 1871 година

33. Из протоколите от разпитите на Васил Левски и неговите сподвижници

Нацисткият „Титаник“

Някога, когато бях много малък, в Силистра имаше две кина (всъщност три, но третото беше в един квартал, далече - според пространствените представи на един малък човек - и там не ходех).

Всяка неделя в кино „Москва“ даваха от десет до единадесет часа документални филми, а в кино „Доростол“ - анимационни.

Татко и аз излизахме в неделя от къщи заедно, но на центъра на града се разделяхме - той отиваше да гледа документалните филми, а аз анимационните.

И си мислех тогава, че възрастните не разбират нищо от кино, след като могат да гледат такива скучни неща, по-скучни и от куклената анимация, на която изобщо не гледах с добро око - моята слабост беше рисуваната.

Годините обаче промениха нещата.

Днес продължавам да се отнасям с голяма симпатия към анимацията (рисуваната, куклената продължавам да не я признавам), макар че почти нямам време за анимационни филми и рядко се случва да гледам нещо анимационно.

Затова пък документални филми гледам постоянно, понякога по два-три през почивните дни, даже в момента, когато пиша тези редове, на телевизора до компютъра ми по Viasat History тече филмът „От Световната към Студената война“, към който е насочен слухът ми и от време на време прескача погледът ми.

А преди няколко дена гледах Нацисткият „Титаник“ („Nazi Titanic“, 1912 г.), изключително интересен документален филм за игралния филм „Титаник“, създаден през 1943 година в Германия.

Германският „Титаник“ е сниман по поръчка на министъра на пропагандата и просвещението на Третия райх Йозеф Гьобелс.

Гьобелс (както и Хитлер, между другото) е страстен любител на холивудското кино и мисълта за една суперпродукция, която да надскочи игралния Холивуд (Лени Рифенщал вече е зачеркнала всички документалисти с „Триумф на волята“ още през 1935 г.) не му е никак чужда.

Едновременно с това Гьобелс иска филмът да удари звучен шамар на англичаните, представяйки ги във възможно най-черен вид - алчни, безскрупулни, нечовечни.

Така че „Титаник“ се очертава в представите на министъра на пропагандата като един колосален пропаганден филм, който трябва да набие в мозъците на германските зрители идеята 1) за величието на немското кино и 2) за отблъскващия вътрешен облик на врага.

За режисьор на поръчковия филм е избран не кой де е, а Херберт Зелпин.

Амбициозният и талантлив Зелпин, който вече е правил два пропагандни филма за Гьобелс, а общо има до това време тридесет и един игрални филма, поема с удоволствие задачата.

Снимките започват, образите се изграждат такива, каквито са необходими на пропагандния замисъл.

Ето го жадният за слава и богатство Джоузеф Брус Исмей, председател на параходната компания, построила и пуснала на вода „Титаник“.

Капитанът на кораба изпълнява безропотно нареждането на Исмей корабът да увеличава все повече и повече скоростта си.

Екипажът не оспорва заповедите на капитана, с изключение на първия офицер Петерсен, който - за разлика от всички останали - не е англичанин, а... германец.

Това е измислен персонаж, но изключително важен за пропагандата.

Същият този Петерсен, разсъдлив, предвидлив, с дълбоки познания за коварствата на айсбергите, чиито предупреждения обаче никой не слуша, даже ще спаси по време на потъването с риск за живота си едно обречено на сигурна смърт момиченце.

Всичко изглежда добре в началото, но този път Зелпин се препъва.

Въпреки че при тежкото военно време му отделят толкова парични средства, колкото пожелае, и даже му предоставят цял кораб, крайно необходим на военния флот, плюс множество немски войници за статисти, снимките започват сериозно да буксуват и сроковете се разтягат във времето.

Накрая се стига до това, че поради една много абсурдна случка (непредпазливо злостно изказване за немската армия в нетрезво състояние) Херберт Зелпин е арестуван и се обесва (или го обесват) в затворническата килия.

Филмът, който се намира съвсем в края на снимките си, е завършен най-сетне от друг режисьор.

Но времената са се променили, Германия вече не настъпва, а отстъпва на бойното поле, и нещата на екрана не изглеждат такива, каквито биха се харесали на доктор Гьобелс.

Властният и нетърпящ прекословия Джоужеф Исмей много прилича на Хитлер, покорният екипаж на кораба - на безропотния германски народ, а потъващият „Титаник“ навява неприятни мисли за бъдеща гибел на страната.

Филмът е забранен за прожектиране на територията на Германия, прожектират го по окупираните територии, но без особен успех.

"Титаник" се оказва величествен нацистки пропаганден проект, който завършва с величествен провал...

Бонуси:

Филмът Нацисткият „Титаник“ (на английски език и с руски дублаж).

Филмът „Титаник“, 1943 г. (на немски език с английски субтитри).

„Мы все учились понемногу...“

Срещали сте вероятно това мнозинство от хора на възраст, които обичат да се хвалят колко много са чели и учили някога, пък сега младите никак не четат и не учат, поради което са много по-прости от тях.

Един от вариантите на този хвалебствен панегирик е лингвистичен: някога учехме от малки руски език и още го знаем, а пък днес младите... и така нататък.

На такива, като ги послушам малко, започвам да им декламирам и ги карам да ми преведат нещо съвсем кратко (който иска, да се пробва, ако го разбере цялото, значи знае руски език!):

„Я сразу смазал карту будня,

плеснувши краску из стакана;

я показал на блюде студня

косые скулы океана.

На чешуе жестяной рыбы

прочёл я зовы новых губ.

А вы ноктюрн сыграть могли бы

на флейте водосточных труб?“ (Маяковский, „А вы могли бы?“)

Тук ченето на въпросният мой събеседник увисва и започват оправданията: ама аз, нали - „Здравей“, „Довиждане“, „Разбираш ли?“...

Добре де, ама аз пък зная как е „Здравей“, „Довиждане“ и „Разбираш ли?“ на японски, зная даже как е „моята котка“ (Кàжи баба "ваташи но неко"!), но никога не съм се хвалил, че зная японски.

Някои обаче и с толкова се хвалят.

И ако само се хвалеха, нямаше да е чак толкова зле, но те не само се хвалят, ами и „говорят“.

Ето като пример една случка от лятото.

Пътувам с влак и на една от гарите, когато тропотът на колелетата престава за няколко минути, чувам от съседното купе мъжки глас.

Човек на достопочтена възраст (видях го после на слизане) обяснява на една жена (явно рускиня), състоянието на българския летен пазар:

- У нас сега ест дини, пъпеши, праскови...

Рускинята вмъква едно скорострелно: „Да, да“, макар че със сигурност е схванала от названията на всичките пазарни артикули само думата „диня“, близка по звучене до руската дума за... пъпеш.

След като свършва с пазара, нашенецът подхваща любимата тема на българите - красотите на България, които - това е вече индивидуална добавка - непременно трябва да бъдат снимани:

- Море утрам, пагода рано солнце - таблетам снимки...

За морето и слънцето жената е разбрала, ама какво да ги прави, няма как даже и да се е досетила: в руски език не съществува нито думата „таблет“, нито думата „снимка“...

И веднага ми идва на ум онова четиристишие от „Евгений Онегин“, в което Пушкин се задява с недоучилите свои съвременници, които обаче минават за много просветени не само в очите на другите, но и в своите собствени:

„Мы все учились понемногу,

Чему-нибудь и как-нибудь,

Так воспитаньем, слава Богу,

У нас немудрено блеснуть“.

(„По малко учили сме всички,

на нещо си и някак си,

така че с възпитание, слава Богу,

е лесно да блеснеш у нас“).

А иначе не е лошо, между нас казано, човек да се самопохвалва от време на време, даже и с това, че поназнайва езици, но и тук трябва да се преценява мярката.

Иначе току-виж дошъл момент, когато те уловили по бели гащи...