понеделник, октомври 26, 2020

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ – 1969 ГОДИНА – ФИЗИОЛОГИЯ ИЛИ МЕДИЦИНА – АЛФРЕД ХЪРШИ

Алфред Хърши (Alfred Hershey)

4 декември 1908 г. – 22 май 1997 г.

Нобелова награда за физиология или медицина (заедно с Макс Делбрюк и Салвадор Лурия)

(За откритията му, засягащи репликационния механизъм и генетичната структура на вирусите.)

Американският биолог Алфред Дей Хърши е роден в Оуосо (щат Мичиган) в семейството на Алма и Робърт Д. Хърши. Посещава общообразователно училище в Оуосо и в Лансинг до постъпването си в Мичиганския държавен колеж (днес – Мичигански държавен университет), където получава степента бакалавър по природни науки през 1930 г. Като остава в щата Мичиган за завършване на обучението си, той получава през 1934 г. докторска степен по бактериология, а след това започва работа като асистент в катедрата по бактериология на Вашингтонския университет в Сент Луис (щат Мисури). След две години става преподавател, през 1938 г. е назначен за асистент-професор, а през 1950 г. - за адюнкт-професор.

През първата година на работата си във Вашингтонския университет Хърши прави изследвания под ръководството на професор Бронфенбренер, който изучава бактериофагите от момента на тяхното откриване през 1915 г. Бактериофагът - вирус, поразяващ бактериалните клетки – е първична форма на живот и, подобно на другите вируси, се състои от протеин и нуклеинова киселина.

В началото на ХХ век учените доказват, че гените отговарят за наследяването на физическите свойства и са разположени в хромозомите на ядрото на всяка клетка. Хромозомите съдържат протеини, свързани с нуклеиновите киселини, състоящи се от монозахариди, фосфат и азотосъдържащи бази, наречени пуринови и пиримидинови. Биохимиците откриват два вида нуклеинови киселини: рибонуклеинова (РНК) и дезоксирибонуклеинова (ДНК). Счита се, че само протеините, състоящи се от свързани във вериги аминокиселини, са комплексите, достатъчни за пренасяне на генетичната информация, а молекулите ДНК са прекалено еднообразни и повтарящи се. Но през 40-те години става ясно, че гените се състоят от ДНК и че ДНК насочва синтеза на клетъчните протеини, ферментите и коферментите (термостабилни фактори, необходими за осигуряването на нормалната активност на ферментите); по такъв начин е установена ролята на ДНК за контрола на биохимичните процеси в клетката.

В периода от 1940 до 1947 г. Макс Делбрюк от университета „Вандербилт“ в Нашвил (щат Тенеси) изучава жизнения цикъл на бактериофагите. Заедно със Салвадор Лурия от Колумбийския университет той доказва, че бактериалните клетки претърпяват спонтанни мутации, за да се противопоставят на разрушаването под влиянието на бактериофагите. Резултатите от тези изследвания, публикувани през 1943 г., стават образец за анализ на експериментални резултати в бактериологията. Делбрюк, Лурия и Хърши формират неофициална група, наречена „фаговата група“, за да изучават бактериофагите, по-специално механизмите на тяхната репликация. „Фаговата група“ призовава други учени да концентрират усилията си върху проучване на седем щама на бактериофага, поразяващ клетъчната пръчица Escherichia соli, за да може да се сравняват лесно експерименталните резултати.

През 1946 г. Хърши и Делбрюк, провеждайки изследвания независимо един от друг, откриват, че различните щамове на бактериофага могат да си обменят генетичен материал, ако една и също бактериална клетка е поразена не от един, а от няколко щама. Блестящ експериментатор, за разлика от теоретика Делбрюк, именно Хърши получава безспорните доказателства за обмена на генетична информация, който нарича рекомбинация на гените. Това е едно от първите доказателства в експериментирането с рекомбинация на генетичния материал между вируси.

През 1950 г. Хърши напуска Вашингтонския университет, за да се присъедини към учените, работещи в отдела по генетични изследвания към института „Карнеги“ в Коулд спринг харбър на Лонг Айлънд, Ню Йорк. Електронно-микроскопичният анализ разкрива, че структурата на бактериофага се състои от протеинова главичка, капсулирана ДНК и тънка опашка. През 1952 г. Хърши заедно с генетичката Марта Чейз открива как бактериофагите разрушават бактериалните клетки. Използваният от Хърши и Чейз изследователски метод се основава на факта, че в протеина на фага не се съдържа фосфор, а неговата ДНК не съдържа сяра. След култивирането на две групи бактериофаги – едната с радиоактивен фосфор, а другата с радиоактивна сяра, - изследователите проследяват пътя на изотопа в процеса на взаимодействието на бактериофага с бактериалната клетка. Те определят, че бактериофагът се прикрепя отначало към мембраната на бактериалната клетка със своята протеинова опашка, а след това намиращата се във фага нуклеинова киселина се вкарва в бактериалната клетка. За да се отделят свободните обвивки на бактериофагите, съдържащи серен изотоп, от бактериалните клетки, белязани с фосфор, суспензията се поставя в смесител и се разбърква, за да се разруши прикрепянето на фага с опашката си към бактериалната мембрана. Най-накрая суспензията се поставя в центрофуга, за да се отдели клетъчната фракция от течната. Резултатите от тези експерименти потвърждават, че ДНК е генетичният материал на бактериофага, следователно и на всички други организми.

През 50-те и 60-те Хърши продължава да изучава биохимичната структура и функциите на ДНК на бактериофагите. Със своите изследвания той доказва, че ДНК на бактериофагите се състои от една верига – за разлика от ДНК на висшите организми, - а някои ДНК на бактериофагите имат пръстеновидна структура. Освен това ДНК на едни видове бактериофаги се различава от ДНК на други видове.

От 1962 г. до пенсионирането си през 1974 г. Хърши ръководи отдела за генетични изследвания в Коулд спринг харбър. „Макар че е трудно да си представим хора, които толкова малко да си приличат като Делбрюк, Лурия и Хърши – пише Гюнтер Стент от Харвардското медицинско училище, - те имаха една обща черта – абсолютна честност, и именно тази черта обуслови влиянието им върху една цяла научна дисциплина“.

През 1943 г. Макс Делбрюк описва така първата си среща с Хърши в писмо до Лурия: „Предпочита уиски пред чай, може да общува дълго и, между другото, обича да пътешества с ветроходна лодка, цени независимостта“.

През 1946 г. Хърши се жени за Хариет Дейвидсън; семейството има един син.

Хърши има почетна степен от Чикагския университет, удостоен е с наградата Алберт Ласкер на Американското национално здравно дружество (1958 г.) и с наградата Кимбър за генетика на Националната академия на науките (1965 г.). Член е на Американската академия на науките и изкуствата и на Националната академия на науките.

Превод от руски: Павел Б. Николов



"ТИК-ТАК" С ПАВЕЛ НИКОЛОВ - 19-25 ОКТОМВРИ

събота, октомври 24, 2020

ИСУС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ – ГЛАВА 15. ЯКОВ, БРАТЪТ НА ИСУС – НАЧЕЛО НА ОБЩИНАТА СЛЕД СМЪРТТА НА ИСУС

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ПРЕДИСЛОВИЕ

ГЛАВА 1.

МАСАДА

ГЛАВА 2. "ЩЕ ВИ НАПРАВЯ НАРОД ОТ СВЕЩЕНИЦИ И СВЯТО ЦАРСТВО"

ПРЕДИ I ВЕК; ИСТОРИЯТА НА СВЕТА СПОРЕД ТОРАТА; ЦАР ДАВИД; ДОКУМЕНТАЛНАТА ХИПОТЕЗА; ИДВАНЕТО НА ЕВРЕИТЕ В ХАНААН; РЕЛИГИЯТА НА ДРЕВНИЯ ИЗРАИЛ; БОРБАТА НА БОГА НА БУРЯТА С ЧУДОВИЩЕТО; ЛИЦЕЗРЕНИЕ НА БОГА

ГЛАВА 3. МОНОТЕИСТИЧНАТА РЕФОРМА ПРЕЗ VIII–VII В. ПР. Н. Е.

ИЗРАИЛ И ЮДЕЯ; РЕФОРМИТЕ НА ЕЗЕКИЯ; PRIESTERCODEX; СЕНАХЕРИБ И ОБСАДАТА НА ЕРУСАЛИМ; ЦАР ЙОСИЯ (640-609 г. пр. н. е.); ВАВИЛОНСКИЯТ ПЛЕН

ГЛАВА 4. САДУКЕИ И ФАРИСЕИ

СЛЕД ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН; РАЗДЕЛЯНЕТО НА ЕВРЕИТЕ И САМАРЯНИТЕ; САДУКЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА МАКАВЕИТЕ; КНИГАТА ДАНИИЛ; ВЪЗКРЕСЕНИЕТО НА МЪЧЕНИЦИТЕ; ФАРИСЕИТЕ; ЗАЛЕЗЪТ И РАЗЛОЖЕНИЕТО НА ФАРИСЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА АРИСТОБУЛ; ПОМПЕЙ И ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ

ГЛАВА 5. РИМ И ЦАР ИРОД

СЛЕД ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ; МЕСИЯТА ОТ ДОМА НА ДАВИД; ЕСЕИТЕ; ВЪЗВИСЯВАНЕТО НА ИРОД; ЦАР ИРОД, АНТИХРИСТЪТ; ЕСЕЯТ МЕНАХЕМ; ВОЙНАТА НА СИНОВЕТЕ НА СВЕТЛИНАТА СЪС СИНОВЕТЕ НА ТЪМНИНАТА; ИРОД И МАРИАМНА; ВЪСТАНИЕТО НА ЮДА И МАТАТИЯ

ГЛАВА 6. “ЧЕТВЪРТАТА СЕКТА”

”ЧЕТВЪРТАТА СЕКТА”; КНИГАТА НА ЕНОХ; СЛЕДВАЩИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЕНОХ; ВЪЗНЕСЕНИЕТО НА НЕБЕТО; САТАНАТА; ХЕГЕМОНЪТ; ИМЕТО НА МЕСИЯТА; ЗИЛОТИТЕ И ЕСЕИТЕ

ГЛАВА 7. ЮДЕЙСКАТА ВОЙНА

ВОЙНАТА; ХАОС ИЛИ ОРГАНИЗАЦИЯ?

ГЛАВА 8. ИСУС И ИЗТОЧНИЦИТЕ

ЕВАНГЕЛИЯТА КАТО ИЗТОЧНИЦИ; РИМСКИТЕ ИЗТОЧНИЦИ; ЕРЕТИЧНИТЕ СЪЧИНЕНИЯ; ТАЛМУДЪТ И „ТОЛЕДОТ ЙЕШУ“; ПРОТОКОЛИТЕ

ГЛАВА 9. ЕВАНГЕЛСКИЯТ ИСУС

ЙОАН КРЪСТИТЕЛ; ОСНОВНОТО ПОСЛАНИЕ НА ИСУС; ИМЕНАТА НА УЧЕНИЦИТЕ; ГРЕШНИЦИТЕ И ПРАВЕДНИЦИТЕ; ПУСТИНЯТА; ЧУДЕСАТА; ВЛИЗАНЕТО В ЕРУСАЛИМ

ГЛАВА 10. ИЗГОНВАНЕТО НА ТЪРГОВЦИТЕ ОТ ХРАМА

НЯКОЛКО ПРЕДВАРИТЕЛНИ ВЪПРОСА; ИЗГОДНАТА КОНЦЕСИЯ; ПЪРВОСВЕЩЕНИКЪТ И НЕГОВИЯТ БИЗНЕС; ТЪРГОВЦИ ИЛИ ХАНАНЕЙЦИ?; ЕРУСАЛИМСКИЯТ ХРАМ; КЕСАРЕВОТО КЕСАРЮ; ПОНТИЙ ПИЛАТ; ЗАЩО ИСУС Е АРЕСТУВАН ИЗВЪН ГРАДА?; ТАЙНАТА ВЕЧЕРЯ. АРЕСТЪТ .

ГЛАВА 11. СЪДЪТ НАД ИСУС

СЪБРАНИЕТО НА СИНЕДРИОНА; СЪДЪТ НА СИНЕДРИОНА; В КАКВО СИНЕДРИОНЪТ ОБВИНИЛ ИСУС?; СЪБЛАЗНЯВАНЕ НА ХОРАТА; ЗАЩО ИСУС НЕ БИЛ УБИТ С КАМЪНИ?; СЪДЪТ НА ПИЛАТ; ИСУС БАР АВВА; СИЛОАМСКАТА КУЛА; ПРИСЪДАТА И ЕКЗЕКУЦИЯТА; ИСУС И РАЗБОЙНИЦИТЕ

ГЛАВА 12. ЗА КАКВО СА ПРЕСЛЕДВАЛИ ХРИСТИЯНИТЕ

ФАЛШИВИТЕ ДОКУМЕНТИ; ИСТИНСКИТЕ РЕСКРИПТИ НА ИМПЕРАТОРИТЕ. КОГА ЗА ПЪРВИ ПЪТ СЕ ПОЯВИЛА ДУМАТА „ХРИСТИЯНИН“; ИМПЕРАТОРСКИТЕ РЕСКРИПТИ; ТЕРТУЛИАН И ПОРФИРИЙ; АПОКАЛИПСИСИТЕ; ОТКРОВЕНИЕ НА ЙОАН БОГОСЛОВ; ВЪЗНЕСЕНИЕТО НА ИСАЯ; АПОКАЛИПСИСЪТ ОТ ИЛИЯ; ЮДЕЙСКАТА ВОЙНА ПРЕЗ ОЧИТЕ НА УЧАСТВАЩИТЕ В НЕЯ, ЕПИЦИКЛИ И „ХРИСТИЯНСКИ ДОБАВКИ“, ДРУГИ РАЗНОВИДНОСТИ НА ХРИСТИЯНИТЕ

ГЛАВА 13. ВТОРОТО ПРИШЕСТВИЕ

ГЛАВА 14. АПОСТОЛ ПАВЕЛ И НЕГОВИТЕ ВРАГОВЕ

ГЛАВНИЯТ ГЕРОЙ, АПОСТОЛ ПАВЕЛ И ЕРЕТИЦИТЕ; АПОСТОЛ ПАВЕЛ И СИМОН ВЛЪХВАТА; ПСЕВДОКЛИМЕНТИНИТЕ; СВИДЕТЕЛСТВОТО НА ЯКОВ СЕРУГСКИ; МЕСТОНАХОЖДЕНИЕТО НА ДАМАСК; ЗАГАДЪЧНИЯТ ЗАВЪРШЕК НА МАРК; ЗАЩО В „ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ“ НЕ СЕ ГОВОРИ ЗА МЪЧЕНИЧЕСТВОТО НА АПОСТОЛ ПАВЕЛ; ПРОРОК ВАЛААМ И СИНАГОГАТА НА САТАНАТА

ГЛАВА 15. ЯКОВ, БРАТЪТ НА ИСУС

НАЧЕЛО НА ОБЩИНАТА СЛЕД СМЪРТТА НА ИСУС

И така, ние имаме правото да предположим, че зад „магическите състезания“ между Петър и Симон Влъхвата се е криела богословска дискусия, прераснала в терористичен акт, и че апостол Петър не само че не е бил съмишленик на Павел, но напротив – комбинирал е просветителската си дейност с ръководството на зондеркоманда, изпратена от праведниците и ревнителти да накара да замълчи отвратителният и омразен еретик. В такъв случай заминаването на Павел/Симон Влъхвата за Рим е било, както твърдят „Псевдоклиментините“ и „Деянията на Петър“, бягство от еврейската ИДИЛ.

Но кой стоял начело на тази ИДИЛ? Кой обявил Павел за свой смъртен враг заради кощунствената интерпретация на учението на Исус?

Кой станал толкова влиятелен в годините след смъртта на Исус, че привържениците му пребили Павел почти до смърт отначало в град Листра (Деяния, 14:19), а след това в Солун (Деяния, 17:5)?

На кого дължал Павел това, че останал жив и отишъл на поклонение в Ерусалим, и кой насъскал срещу него тълпата в Храма? Кой след ареста му изпратил да го убият четиридесет еврейски муджахидини, а когато Павел бил екстрадиран под усилена охрана от Ерусалим в Кесария, отправил след него Петър, който не спрял, вървейки по стъпките на Павел, докато не го настигнал в Рим?

Ние все срещахме този човек, макар и косвено. Сега дойде време да се запознаем с него по-отблизо.

Това е Яков, братът на Исус, който по някое време станал ръководител на исусовите последователи и заемал тази длъжност до гибелта си през 62 или 63 година.

За това, че Яков, братът на Исус, е играл в историята на християнството огромна роля, пропусната в „Деянията на апостолите“, пишат Роберт Айслер и Самуел Брендън. Но първият човек, събрал и систематизирал всичките сведения за Яков, е нашият съвременник Робърт Айзенман. Двете му книги „Яков, братът на Исус“ са сред книгите, които променят завинаги нашия поглед върху историята на християнството.

Без преувеличение можем да кажем, че всичките текстове, влезли в Новия завет, като се започне с Евангелието от Марк, преследват една, съвсем конкретна цел – да се зачеркне Яков, брата на Исус, от историята на християнството, също както „Кратката история на ВКБ(б)“ преследвала целта да зачеркне Троцкий от историята на революцията.

Книгата на Айзенман го връща на законното му място.

(Следва)

петък, октомври 23, 2020

КОРЕСПОНДЕНЦИЯ МЕЖДУ СЪВРЕМЕННИЦИ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ: Н. М. ТОШКОВ ДО ХРИСТО ГЕОРГИЕВ

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на писма на съвременници на Левски, които по някакъв начин – по-малко или повече - засягат живота и дейността на Апостола.

Писмата са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му; бележките под черта са също негови.

(Павел Николов)

№ 355

Н. М. Тошков до Хр. Георгиев

Одеса, 24 април 1867 г.

Господине,

В последното си писмо от 20-ти на текущия [месец] аз ви обещах някои подробности относно действията на тукашното ни общество по общото ни дело. На 21-ви април свиках всичките българи, които тука живеят, познакомих ги с работите, които там се вършат, и им показах нуждата да вземат живо участие в това дело.

Както трябваше да чакаме, те не скриха съчувствието си към него, и в изпълнение на обещанието, което там ви дадох, избра се комитет от 7 души, натоварени да работят с всичките зависещи от него способи по общото дело.

Този комитет скоро ще влезе във връзка със съобществата в Петербург и в Москва, на които ще проси поддръжката от материална и нравствена страна. Отговорите им навреме ще ви се съобщят.

Днес, 24 април, според съгласието ми, надявам се да са се отправили нашите депутати в Сърбия, за да осъществят станалото предначертание. Нямам нужда да ви казвам, че не трябва да допуснете никакво отлагане, защото работата и удобството на минутата не търпи отлагане.

В проекта за съюза ни със сръбското правителство трябва по нашето мнение да се прибави още едно условие, на което отсъствието живо се чувства. В новия пункт трябва да се каже, че никоя от договарящите страни няма право да направи никакъв договор без съгласието и одобрението на другата.

С това се предвардваме от случайна вредна възможност.

С молба да ми давате потребните известия върху работите, които там се вършат, известия, които ще ръководят действието на тукашния комитет, аз ви поздравявам и съм ви съотечественик.

Н. М. Тошков

До Г. Г. Членовете на настоятелството

в Букарест

Из частния арх. на Ив. Ев. Гешев

(Следва)

четвъртък, октомври 22, 2020

ОСТРОСЮЖЕТНА ИСТОРИЯ НА СЕВЕРНИЯ ПОЛЮС: СПАСЯВАНЕТО НА ДИРИЖАБЪЛА „ИТАЛИЯ“

ИЗТОЧНИК: DISGUSTING MEN

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

На 25 май 1928 година по време на връщането си от Северния полюс катастрофира дирижабълът „Италия“ и част от екипажа остава върху дрейфуващия лед. Почти месец и половина смелите аеронавти прекарват в плен на ледовете, гонейки с изстрели белите мечки и опитвайки се да се свържат с голямата земя. Едва след няколко неуспешни опита те били спасени благодарение на съветския ледоразбивач „Красин“. Това е една трагикомична история, в която намират място и смъртта, и абсурдните обрати.

ПРЕДИСТОРИЯТА И КАТАСТРОФАТА

Умберто Нобиле

Строителят на „Италия“, инженер Умберто Нобиле, бил известен конструктор на дирижабли. През 1928 година той осъществил полет до Северния полюс с подобен дирижабъл, наречен „Норвегия“. Но фактът, че след това станал национален герой на Италия, не му попречило да се скара с ръководителя на експедицията Руал Амундсен. Двамата мъже спорели за правото да се смятат за покорители на полюса. А ние не случайно споменаваме за тази разпра: в крайна сметка Амудсен постъпил благородно и тръгнал да търси своя постигнат от нещастието другар. Но за това малко по-късно.

Въпреки конфликта с Раул, ценен за опасното полярно предприятие, Нобиле успял да издейства от правителството построяването на нов дирижабъл, с който да се отправи да покори отново Северния полюс. Преди самото начало на полета на „Италия“ той се срещнал с папата, който благословил пътешествието и помолил да бъде поставен на полюса католически кръст. Както твърди Умберто Нобиле в книгата си „Криле над полюса: История на покоряването на Арктика по въздушен път“, папа Пий XI, увличащ се от алпинизма, дал даже няколко полезни съвета по въпроса за заледяването на дирижабъла.

Като получил височайши наставления, Нобиле отлетял заедно с екипажа си за Северния полюс. Като достигнали целта, те хвърлили там кръста и италианското знаме. Не успели да кацнат, защото времето било кошмарно, затова въпросните вещи полетели към земята от височина един километър. На връщане заледяването на дирижабъла и лошото време предизвикали катастрофа, по време на която от удара в леда се откъснала едната гондола, а дирижабълът, като станал по-лек, се вдигнал във въздуха и отлетял. Заедно с него се изгубила и другата част от екипажа, намираща се във втората гондола. Те така и не били намерени.

Така върху дрейфуващия лед се оказали девет астронавта начело с Нобиле, който при падането си счупил ръката и крака. Десетият, механикът Винченцо Помела, загинал при удара и бил погребан от другарите си.

БОРБА С МЕЧКИТЕ И СПИРТ ОТ КОМПАСА – ОЦЕЛЯВАНЕ ВЪРХУ ЛЕДА

Екипажът на „Италия“

Може да се каже, че озовалите се на леда имали късмет: при катастрофата от дирижабъла изпаднал много товар, така че на първо време те имали и продукти, и палатка, в която се разположили. Палатката боядисали в червено (някои може би си спомнят съветско-италианския филм на Михаил Калатозов от 1969 г. „Червената палатка“ – бел. П. Н.), за да могат да я видят отгоре търсещите самолети. Оказала се здрава и една малка радиостанция, с помощта на която радистът Джузепе Бияджи се опитвал постоянно да се свърже с „Citta Di Milano“, корабът, от който контролирали експедицията италианските военни.

Още по-голям късмет за оцелелите било и това, че имали пистолет, с който шведският учен Малмгрен застрелял една бяла мечка, дошла след няколко дена да опита на вкус човешкото месо. Както пише в своята книга „Трагедия в полярното море“ друг участник в експедицията, чешкият учен Бегоунек, шведът бил опитен полярен изследовател и не само застрелял хладнокръвно мечката, но и забранил да се яде черният ѝ дроб, знаейки, че е отровен.

Мечките безпокоили още не един път оцелелите. Веднъж, когато всички спели, една мечка се промъкнала в лагера, разхвърлила запасите от провизии и дори започнала за рови край палатката, заплашвайки да събори цялата конструкция. Събудилият се радист започнал да стреля в мечката, макар че от страх не я улучил нито един път. Друг път хищникът бил прогонен от кучето на Нобиле, фокстериерът Титина, която също оцеляла при катастрофата. Титина толкова безстрашно лаяла срещу приближаващата се мечка, че тя решила да не настоява и си тръгнала обратно.

Застреляната от шведа мечка попълнила запасите на оцелелите. Те се греели на печка, сглобена от металните отломки на дирижабъла. В печката също горели отломки, но дървени. За чинии използвали кутии от консерви, а за черпак – чаша, завързана за палатката.

Полярният изследовател Малгрен намерил освен месо и прясна вода, като показал как да се открие лед, който може да бъде разтопен и да се набави питейна вода. А изобретателният радист успял да източи малко спирт от компаса, така че аеронавтите тайно от Нобиле си организирали малък банкет. Бегоунек описва много ярко в своите спомени влиянието на алкохола върху измъчената психика на човека, намиращ се под постоянен стрес. След употребата на спирта изведнъж му се сторило, че всички проблеми могат да бъдат решени, че целият свят им се е притекъл на помощ, че самолетите вече летят, а ледоразбивачите плават да спасят членовете на експедицията.

ТЪРСЕНЕ И ОПИТ ЗА СПАСЕНИЕ

Почти веднага след падането върху леда радистът започнал да изпраща сигнали SOS и да слуша радиоефира. При това, както твърдят в спомените си и Нобиле, и Бегоунек, радиосигналите били приети от „Citta Di Milano“ още на 29 май. Но капитанът на кораба се присмял на радиста, като казал, че е уловил сигнал на търговска радиостанция. Защото капитанът, поради глупостта си, бил убеден, че радистът на „Италия“ е убит от перката на дирижабъла и не може да предаде нищо в ефира. Дори много по-късно, когато експедицията била чута от радиолюбител в Съветския съюз и за това било съобщено на италианците, капитанът не вярвал на оцелелия. Той го накарал да каже номера на военната си книжка, мислейки, че просто го разиграват американски шегаджии.

Въпреки това още преди улавянето на радиосигналите започнало търсене на изчезналите и в него участвали не само италиански, но и норвежки и шведски самолети. Руал Амундсен, който се скарал преди време с Нобиле, организирал спасителна операция, по време на която самолетът му изчезнал безследно. Така че желанието му да помогне само навредило, защото за неговото търсене били пренасочени почти всички сили, които търсели „Италия“. Едва малко по-късно в морето били намерени поплавък и резервоар от самолета. Ако се съди по всичко, Раул и петимата членове на екипажа са загинали от хипотермия.

Раул Амундсен (в средата) по време на неуспешната спасителна операция

Но нещастните полярни изследователи не губели кураж. След установяването на постоянна радиовръзка италианските летци успели да стигнат до лагера и да хвърлят първа помощ, която поддържала експедицията не само материално, но и морално.

Малко по-късно палатката била намерена от шведския летец Айнар Лундборг, който успял да кацне върху леда и да вземе със себе си ръководителя на експедицията Нобеле и кучето му. Този момент предизвикал горещ спор, защото Умберто не искал да лети първи, но пилотът се позовал на заповед и обещал да вземе по-късно останалите. За съжаление при второто кацане самолетът му се преобърнал и вчерашният спасител се присъединил към нещастниците. В резултат историята с шведите се оказала съвсем издевателска: те успели да приземят още един самолет, взели своя летец, а останалите оставили върху леда, оправдавайки се с лошото време.

Правели се и опити да бъде спасен Нобиле и екипажът му по земя, с помощта на кучешки впрягове. В случая се отличили капитан Сор, холандецът Ван Донген и водачът Луис Варминг, които тръгнали на помощ с две шейни и девет кучета. Те слезли от кораба „Браганца“ и се отправили да търсят трима аеронавти: Малмгрен, Мариано и Цапи, които напуснали лагера и решили да стигнат до земята по леда, вървейки пеш. Като надценила своите възможности, експедицията на Сор изгубила практически всичките си кучета и даже била принудена от глад не само да храни едни кучета с други, но и да изяде последното, което им останало. В крайна сметка се наложило те също да бъдат спасявани с организиране на още една експедиция.

ЛЕДОРАЗБИВАЧЪТ „КРАСИН“ И СПАСЯВАНЕТО НА АЕРОНАВТИТЕ

Веднага след като съветският радиолюбител Николай Шмид уловил сигнала на оживелите, в СССР се разгърнала дейност за спасяване на експедицията. Като резултат били изпратени два ледоразбивача: „Малигин“ и „Красин“. След като „Малигин“ заседнал в ледовете, отговорността легнала върху екипажа на „Красин“. Първа била намерена и спасена групата на Малмгрен. Но шведът го нямало, според Мариано и Цапи краката му измръзнали и той помолил да го изоставят, като вземат храната и облеклото му.

При това цялата ситуация изглеждала крайно странна, което Бегоунек описва в своята книга. Първата странност била в явната разлика между състоянията на Цапи и Мариано. Мариано бил много по-зле облечен и изглеждал доста по-изтощен от Цапи. Цапи лъжел, че не е ял много дни, но лекарите установили, че е ял съвсем скоро, от което Бегоунек прави извода, че Цапи е подяждал Мариано.

Загиналият Малмгрен

Втората странност: в своите показания Цапи се стремял да се измъкне всячески, казвайки, че е отказал да убие Малмгрен с брадвата, както той искал, а само го оставил без горни дрехи, като го засипал със сняг. Той твърдял, че Мариано, в пристъп на отчаяние казал, че Цапи трябва да изяде месото му и да изпие кръвта му, когато умре. А Мариано никога не разказал своя версия на историята, препращайки всички към показанията на Цапи. Не по-малко подозрително е и това, че всичките дрехи на Малмгрен се оказали облечени от Цапи, освен това той променял много пъти показанията си, когато го хващали в несъответствия.

Въпреки това Цапи не бил осъден, а Нобиле в своята книга, за разлика от Бегоунек, застава на негова страна. Както и да е, но тялото на Малмгрен така и не било намерено и по всяка вероятност никога няма да узнаем подробностите на тази история.

А вечерта на 12 юли „Красин“ освободил от ледения плен всички останали членове на експедицията. За съдбата на тези, които веднага след катастрофата били отнесени от дирижабъла, нищо не е известно. Били организирани няколко експедиции, но всичките завършили безрезултатно.

сряда, октомври 21, 2020

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ – 1969 ГОДИНА – ФИЗИОЛОГИЯ ИЛИ МЕДИЦИНА – МАКС ДЕЛБРЮК

Макс Делбрюк (Max Delbrück)

4 септември 1906 г. – 10 март 1981 г.

Нобелова награда за физиология или медицина (заедно с Алфред Хърши и Салвадор Лурия)

(За откритията му, засягащи репликационния механизъм и генетичната структура на вирусите.)

Германско-американският молекулярен биолог Макс Лудвиг Хенинг Делбрюк е роден в Берлин и е най-малкото от седемте деца на Ханс Делбрюк, професор по история в Берлинския университет и издател на списанието „Германски ежегодник“. Майка му, Лина (Тирш) Делбрюк, е дъщеря на професор по хирургия от Лайпциг и внучка на химика Юстус фон Либих. Възпитаван в средите на средната буржоазия в предградието Грюнвалд, Делбрюк още от ранните си години проявява интерес към математиката и астрономията.

След завършването на грюнвалдската гимназия през 1924 г. Делбрюк постъпва в университета в Тюбинген, за да учи астрономия, но след първия семестър се мести в Берлинския университет, където е освободен от такса за обучение, защото баща му е в състава на професорско-преподавателския състав. След това отива в университета в Бон, после се връща пак в Берлинския университет и в края на краищата се установява в университета в Гьотинген, където учи три години. В Гьотинген Делбрюк започва да пише дисертация за възникването на новите звезди, но – тъй като няма възможност да чете литература по специалността на английски език и не познава достатъчно математическия раздел на астрофизическата теория, се отказва от работата си над дисертацията. По това време Гьотинген е водещ център по квантова механика и там Делбрюк среща Е. Р. Вигнер и Макс Борн, които работят към физическия факултет на университета. Като използва една от теоремите на Борн за основа на нова дисертация, Делбрюк разработва математическо доказателство за химическите връзки на лития, за което получава през 1930 г. докторска степен по физика.

Стипендия позволява на Делбрюк да прави изследвания години и половина в Бристълския университет в Англия. Там работи заедно със Сесил Ф. Поуел и се сприятелява с П. М. С. Блект, П. А. М. Дирак и други учени, които скоро допринасят основно за развитието на физиката през ХХ в. Написаното от Делбрюк в Бристъл, до голяма степен теоретично, включва две статии по квантова механика. Субсидия от фонда „Рокфелер“ му дава възможността да работи през следващите шест месеца в университета в Копенхаген под ръководството на Нилс Бор, а следващата половин година – в Цюрихския университет под ръководството на Волфганг Паули. В Копенхаген Делбрюк се сдружава не само с Бор, но и с физиците Джордж (Георгий) Гамов и Виктор Вайскопф. Теорията за комплементарността на Бор променя основно представите на Делбрюк за биологията и генетиката. Според концепцията за комплементарността вълновата и квантовата теория изразяват различни аспекти на електромагнитното взаимодействие, а следователно и различни аспекти на физическата реалност. Предположението на Бор, че този физически феномен ще бъде открит и в биологичните явления, повлиява силно върху бъдещите изследвания на Делбрюк.

Когато се връща в Берлин през 1932 г., Делбрюк започва да работи като асистент на Лиза Майтнер, която заедно с Ото Хан изучава ефекта от излъчването на неутрони от урана. През тези години той се среща често с физици и биолози, които се интересуват от проблемите на генетиката. Малко преди това Херман Мюлер доказва, че йонизиращото излъчване предизвиква генетични мутации. Това потвърждава мнението на берлинските учени, „че гените имат същата стабилност като молекулите с химическа природа“. В средата на 30-те години гените „се използват като алгебрични единици в сложните изследвания на генетиците и се отъждествяват с молекулите, при анализа на които се прилага терминология от структурната химия“. В свое известно съчинение, написано през 1937 г., Делбрюк предлага да се разглеждат гените като молекули, а „репликацията на вирусите като особена форма на примитивната репликация на гените...“ „Подобна гледна точка – казва той – означава значително опростяване на въпроса за произхода на много извънредно сложни и специфични молекули, намиращи се във всеки организъм... и необходими за осъществяването на най-обикновената обмяна на веществата“.

През 1937 г. Делбрюк получава втора стипендия от фонда „Рокфелер“, която използва за изучаване на биология и генетика в Калифорнийския технологичен институт (Калтех) в Пасадена. Работейки там с Томас Хънт Морган, той изследва генетиката на плодовата мушица (Drosophila melanogaster), разпространен при генетичните проучвания организъм, имащ кратка продължителност на живота и многочислено потомство. Докато Морган и други генетици изучават дрозофилата, за да изяснят състоянието на хромозомите и техните промени, Делбрюк започва да се интересува от генетиката на бактериофага, разновидност на вируса, който поразява бактериалните клетки. Бактериофагите (като всички вируси) са проста жизнена форма и се състоят от разположена в центъра им нуклеинова киселина и външна протеинова обвивка. В днешно време са известни три възможни резултата от проникването на бактериофага в бактериалната клетка. Той може да въздейства на биохимичния апарат на клетката, да репликира и да предизвиква разрушаване (лизис) на клетката, освобождавайки нови бактериофаги. От друга страна, бактериофагът може да се включи в ДНК на бактериалната клетка; в този случай възникващият профаг се предава на клетките-потомци в хода на клетъчното делене аналогично на бактериалния ген. Ако профагът се активира (например с ултравиолетово облъчване), той може отново да придобие поведението на автономен бактериофаг и да предизвика лизис на бактериалната клетка. Третата възможност е бактериофагът да бъде разрушен от ферментите на бактериалната клетка. Делбрюк и бактериологът Емори Елис разработват експериментални методи за изучаване на бактериофагите, а също така математическа система за анализ на резултатите от своите експерименти. В първото си съчинение, написано през 1939 г., те разглеждат единичния цикъл на размножаването на фага в отделните клетки; това слага начало на нова ера в изследванията на вирусите.

Когато започва Втората световна война, Делбрюк остава в САЩ. Като става преподавател по физика в университета „Вандербилт“ в Нашвил (щат Тенеси), той продължава да изучава бактериофагите през следващите седем години.

През 1940 г. на заседание на Американското физическо дружество във Филаделфия Делбрюк среща Салвадор Лурия, който изследва бактериофагите в колежа на лекарите и хирурзите към Колумбийския университет в Ню Йорк. Като намират общи интереси в изследователската си работа, Делбрюк и Лурия започват да обсъждат своите експерименти, използвайки кореспонденция и епизодични срещи. Резултатите от изследванията им свидетелстват, че ДНК на бактериалните клетки се подлага на спонтанни мутации, което влияе на имунитета на клетката, или - с други думи, на нейната резистентност по отношение на лизиса от бактериофагите. Тези наблюдения, публикувани през 1943 г., стават образец за анализ и обработване на резултати от експериментални генетични изследвания. Представяйки първото доказателство за предаване на наследствеността у бактериите чрез гените, статията на двамата учени опровергава господстващото мнение за придобиването на генетични черти и поставя началото на ерата на бактериалната генетика и молекулярната биология.

През 1943 г. Делбрюк започва да си сътрудничи в изследването на бактериофагите с Алфред Хърши, микробиолог от Вашингтонския университет. Той, Хърши и Лурия организират група за изучаване на фага, начертавайки план за своите изследвания. Чрез неофициални срещи с други изследователи членовете на групата насочват работата им към изучаването на групата бактериофаги, които атакуват чревния бацил Escherichia соli, за да могат да се сравнят експерименталните данни от различни лаборатории. Две години по-късно Делбрюк организира първите курсове по изследване на бактериофагите в лабораторията „Колд Спринг Харбър“ в Ню Йорк. Тези курсове, по време на които се разглеждат количествените и статистическите методи за изследване, се провеждат всяко лято до 1971 г. и привличат вниманието на биолози, генетици и физици от цял свят. През 1947 г. Делбрюк е назначен за професор по биология в Калтех и две години по-късно е избран за член на Националната академия на науките.

Работейки независимо един от друг, Делбрюк и Хърши откриват през 1946 г. възможността за обмен на генетична информация (гени) между две различни линии бактериофаги, ако една и съща бактериална клетка се атакува от няколко бактериофага. Този феномен, който те наричат генетична рекомбинация, е първото експериментално доказателство за рекомбинацията на ДНК във вирусите. По-късно, през 1952 г., Хърши и колежката му Марта Чейз потвърждават, че гените се състоят от ДНК. През следващата година Франсис Крик и Джеймс Д. Уотсън определят тримерната (пространствената) структура на ДНК; Уотсън излага първите данни за двойната спирална структура на ДНК в писмо до Делбрюк. През 50-те и 60-те години лабораторията на Делбрюк е място за среща на много изследователи – сред които Уотсън и Франсоа Жакоб, - обсъждащи експериментални намерения, проблеми за решаване на генетичния код и други текущи въпроси на генетичните изследвания.

След Втората световна война Делбрюк е канен да работи в различни институти и в края на 1946 г. по предложение на Джордж У. Бидъл е приет за ръководител на биологичните изследвания в Калтех. Започвайки работа през 1947 г., той остава там до оставката си през 1977 г., когато е избран за член на управата на института. През последните си години Делбрюк започва да се интересува от молекулярната биология на сетивните възприятия и изследва Phycomyces – проста гъба, реагираща на светлината и движеща се в нейно направление. По време на отпуската си, взета за своя сметка от 1961 до 1963 г., той работи като външен професор в университета в Кьолн, Западна Германия, помагайки за създаването на институт по генетика към университета.

През 1941 г. Делбрюк се жени за Мери Брус, която среща в Калтех. Семейството има четири деца. Студентите и колегите на Делбрюк ценят не само неговите организаторски способности, но също така неговото остроумие и пренебрежението му към правилата на етикета. Понякога той организира вечеринки, предлагайки на някои от гостите да се облекат официално, а на други да дойдат с облекла за тенис; самият той се появява облечен в различни стилове. Делбрюк проявява голям интерес към философията, музиката и литературата и е много огорчен, че не е може да чуе лекцията, посветена на немския поет Райнер Мария Рилке в Ню Йорк; не му позволява болестта: през 1978 г. му откриват злокачествен тумор на костния мозък, който заедно със страничните явления от химиотерапията ограничава активността му. Умира в Пасадена.

Наградите на Делбрюк включват почетни степени от университетите в Копенхаген, Чикаго, Хайделберг, Харвард и Гьотинген, а също така от колежа „Густав Адолф“ и от университета на Южна Калифорния. Той е удостоен с наградата Кимбър за генетика на Националната академия на науките (1964 г.), с наградата Грегор Мендел на академията на естествоизпитателите „Леополдина“ (1967 г.) и с наградата Луиза Грос-Хорвиц на Колумбийския университет (1969 г.). Делбрюк е член на американската Национална академия на науките, на Американската академия на науките и изкуствата, на Кралската академия на Дания, на Лондонското кралско дружество и на Академията на науките на Франция.

Превод от руски: Павел Б. Николов



вторник, октомври 20, 2020

ИСУС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ – ГЛАВА 14. АПОСТОЛ ПАВЕЛ И НЕГОВИТЕ ВРАГОВЕ – ПРОРОК ВАЛААМ И СИНАГОГАТА НА САТАНАТА

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ПРЕДИСЛОВИЕ

ГЛАВА 1.

МАСАДА

ГЛАВА 2. "ЩЕ ВИ НАПРАВЯ НАРОД ОТ СВЕЩЕНИЦИ И СВЯТО ЦАРСТВО"

ПРЕДИ I ВЕК; ИСТОРИЯТА НА СВЕТА СПОРЕД ТОРАТА; ЦАР ДАВИД; ДОКУМЕНТАЛНАТА ХИПОТЕЗА; ИДВАНЕТО НА ЕВРЕИТЕ В ХАНААН; РЕЛИГИЯТА НА ДРЕВНИЯ ИЗРАИЛ; БОРБАТА НА БОГА НА БУРЯТА С ЧУДОВИЩЕТО; ЛИЦЕЗРЕНИЕ НА БОГА

ГЛАВА 3. МОНОТЕИСТИЧНАТА РЕФОРМА ПРЕЗ VIII–VII В. ПР. Н. Е.

ИЗРАИЛ И ЮДЕЯ; РЕФОРМИТЕ НА ЕЗЕКИЯ; PRIESTERCODEX; СЕНАХЕРИБ И ОБСАДАТА НА ЕРУСАЛИМ; ЦАР ЙОСИЯ (640-609 г. пр. н. е.); ВАВИЛОНСКИЯТ ПЛЕН

ГЛАВА 4. САДУКЕИ И ФАРИСЕИ

СЛЕД ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН; РАЗДЕЛЯНЕТО НА ЕВРЕИТЕ И САМАРЯНИТЕ; САДУКЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА МАКАВЕИТЕ; КНИГАТА ДАНИИЛ; ВЪЗКРЕСЕНИЕТО НА МЪЧЕНИЦИТЕ; ФАРИСЕИТЕ; ЗАЛЕЗЪТ И РАЗЛОЖЕНИЕТО НА ФАРИСЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА АРИСТОБУЛ; ПОМПЕЙ И ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ

ГЛАВА 5. РИМ И ЦАР ИРОД

СЛЕД ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ; МЕСИЯТА ОТ ДОМА НА ДАВИД; ЕСЕИТЕ; ВЪЗВИСЯВАНЕТО НА ИРОД; ЦАР ИРОД, АНТИХРИСТЪТ; ЕСЕЯТ МЕНАХЕМ; ВОЙНАТА НА СИНОВЕТЕ НА СВЕТЛИНАТА СЪС СИНОВЕТЕ НА ТЪМНИНАТА; ИРОД И МАРИАМНА; ВЪСТАНИЕТО НА ЮДА И МАТАТИЯ

ГЛАВА 6. “ЧЕТВЪРТАТА СЕКТА”

”ЧЕТВЪРТАТА СЕКТА”; КНИГАТА НА ЕНОХ; СЛЕДВАЩИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЕНОХ; ВЪЗНЕСЕНИЕТО НА НЕБЕТО; САТАНАТА; ХЕГЕМОНЪТ; ИМЕТО НА МЕСИЯТА; ЗИЛОТИТЕ И ЕСЕИТЕ

ГЛАВА 7. ЮДЕЙСКАТА ВОЙНА

ВОЙНАТА; ХАОС ИЛИ ОРГАНИЗАЦИЯ?

ГЛАВА 8. ИСУС И ИЗТОЧНИЦИТЕ

ЕВАНГЕЛИЯТА КАТО ИЗТОЧНИЦИ; РИМСКИТЕ ИЗТОЧНИЦИ; ЕРЕТИЧНИТЕ СЪЧИНЕНИЯ; ТАЛМУДЪТ И „ТОЛЕДОТ ЙЕШУ“; ПРОТОКОЛИТЕ

ГЛАВА 9. ЕВАНГЕЛСКИЯТ ИСУС

ЙОАН КРЪСТИТЕЛ; ОСНОВНОТО ПОСЛАНИЕ НА ИСУС; ИМЕНАТА НА УЧЕНИЦИТЕ; ГРЕШНИЦИТЕ И ПРАВЕДНИЦИТЕ; ПУСТИНЯТА; ЧУДЕСАТА; ВЛИЗАНЕТО В ЕРУСАЛИМ

ГЛАВА 10. ИЗГОНВАНЕТО НА ТЪРГОВЦИТЕ ОТ ХРАМА

НЯКОЛКО ПРЕДВАРИТЕЛНИ ВЪПРОСА; ИЗГОДНАТА КОНЦЕСИЯ; ПЪРВОСВЕЩЕНИКЪТ И НЕГОВИЯТ БИЗНЕС; ТЪРГОВЦИ ИЛИ ХАНАНЕЙЦИ?; ЕРУСАЛИМСКИЯТ ХРАМ; КЕСАРЕВОТО КЕСАРЮ; ПОНТИЙ ПИЛАТ; ЗАЩО ИСУС Е АРЕСТУВАН ИЗВЪН ГРАДА?; ТАЙНАТА ВЕЧЕРЯ. АРЕСТЪТ .

ГЛАВА 11. СЪДЪТ НАД ИСУС

СЪБРАНИЕТО НА СИНЕДРИОНА; СЪДЪТ НА СИНЕДРИОНА; В КАКВО СИНЕДРИОНЪТ ОБВИНИЛ ИСУС?; СЪБЛАЗНЯВАНЕ НА ХОРАТА; ЗАЩО ИСУС НЕ БИЛ УБИТ С КАМЪНИ?; СЪДЪТ НА ПИЛАТ; ИСУС БАР АВВА; СИЛОАМСКАТА КУЛА; ПРИСЪДАТА И ЕКЗЕКУЦИЯТА; ИСУС И РАЗБОЙНИЦИТЕ

ГЛАВА 12. ЗА КАКВО СА ПРЕСЛЕДВАЛИ ХРИСТИЯНИТЕ

ФАЛШИВИТЕ ДОКУМЕНТИ; ИСТИНСКИТЕ РЕСКРИПТИ НА ИМПЕРАТОРИТЕ. КОГА ЗА ПЪРВИ ПЪТ СЕ ПОЯВИЛА ДУМАТА „ХРИСТИЯНИН“; ИМПЕРАТОРСКИТЕ РЕСКРИПТИ; ТЕРТУЛИАН И ПОРФИРИЙ; АПОКАЛИПСИСИТЕ; ОТКРОВЕНИЕ НА ЙОАН БОГОСЛОВ; ВЪЗНЕСЕНИЕТО НА ИСАЯ; АПОКАЛИПСИСЪТ ОТ ИЛИЯ; ЮДЕЙСКАТА ВОЙНА ПРЕЗ ОЧИТЕ НА УЧАСТВАЩИТЕ В НЕЯ, ЕПИЦИКЛИ И „ХРИСТИЯНСКИ ДОБАВКИ“, ДРУГИ РАЗНОВИДНОСТИ НА ХРИСТИЯНИТЕ

ГЛАВА 13. ВТОРОТО ПРИШЕСТВИЕ

ГЛАВА 14. АПОСТОЛ ПАВЕЛ И НЕГОВИТЕ ВРАГОВЕ

ГЛАВНИЯТ ГЕРОЙ, АПОСТОЛ ПАВЕЛ И ЕРЕТИЦИТЕ; АПОСТОЛ ПАВЕЛ И СИМОН ВЛЪХВАТА; ПСЕВДОКЛИМЕНТИНИТЕ; СВИДЕТЕЛСТВОТО НА ЯКОВ СЕРУГСКИ; МЕСТОНАХОЖДЕНИЕТО НА ДАМАСК; ЗАГАДЪЧНИЯТ ЗАВЪРШЕК НА МАРК; ЗАЩО В „ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ“ НЕ СЕ ГОВОРИ ЗА МЪЧЕНИЧЕСТВОТО НА АПОСТОЛ ПАВЕЛ

ГЛАВА 14. АПОСТОЛ ПАВЕЛ И НЕГОВИТЕ ВРАГОВЕ

ПРОРОК ВАЛААМ И СИНАГОГАТА НА САТАНАТА

“Деянията на апостолите“ твърдят, че за ранната църква е бил характерен не само комунизмът, но и демокрацията.

Според тях след смъртта на Исус Светият дух слязъл веднага върху дванадесетте апостоли, а после те избрали още седем души, които трябвало да се занимават със стопанските дела. Така, според Лука, църквата се ръководела от деветнадесет души, като главни от тях били, разбира се, духовните учители – апостолите, а седем дякони били просто стопански управители.

Имаме ли някакъв друг християнски текст, който да изобразява структурата на ранната църква?

Да.

И това не е какво и да е, а именно „Откровението на Йоан Богослов“.

Картината, която рисува „Откровението“, се различава кардинално от картината, нарисувана от Лука, ученика на Павел.

Първата част на „Откровението“ е писмо до седемте малоазийски църкви, иначе казано – до седемте общини/яхади в градовете Ефес, Смирна, Пергам, Тиатир, Сарди, Филаделфия и Лаодикея.

Всяка от тези общини имала едноличен ръководител. Той стоял толкова високо, че Йоан го нарича ангел (Откровение, 1:20). Използването постоянно на тази дума от Йоан ни напомня веднага за Кумран, където Господ идва на земята с войска от ангели и светци.

Нещо повече, тези седем души не са просто ангели. Те са едновременно седем рога и седем очи на Агнеца Исус. Тези седем рога и седем очи „са седемте Божии духове, разпратени по цялата земя“ (Откровение, 5:6). Това наистина е грандиозна картина: седемте ръководители на малоазийските църкви не са просто началници, макар и много могъщи: те са Божии духове и сложна съставна част от гигантския космически Агнец.

Именно тези седем ангели изливат „на земята седемте чаши на Божия гняв“ (Откровение, 16:1).

Първият ангел излива чашата на гнева и всички неверници се покриват с гнойни язви, Вторият ангел излива чашата на гнева в морето и морето се превръща в кръв, убиваща всичко живо, Третият ангел превръща в кръв пресните води, Четвъртият ангел гори хората с огън, Петият изпраща скакалци, Шестият довежда суша, а Седмият – земетресение и стоварва върху всички хора, освен върху сто четиридесет и четири хиляди избраници, град с големината на един талант. При вида на този тотален холокост, сполетял човечеството, ангелите проявяват всемирно одобрение: „Праведен си Ти, Пресвети, Който си, и Който си бил, загдето си отсъдил така; понеже те проляха кръв на светци и на пророци, то и Ти си им дал да пият кръв. Те заслужават това“ (Откровение, 16:5–6).

От това виждаме, че у Йоан начело на малоазийските еклесии/яхади няма никакво колективно ръководство: те се ръководят от хора, които притежават фантастично могъщество. Тези хора могат да изпращат град, суша, земетресение и да превръщат водата в кръв. Всеки от тях е Божи дух и рог на Исус, и това, разбира се, предявява особени изисквания към неговата ритуална чистота.

Именно това обстоятелство е главната причина за одита, който Господ провежда чрез Йоан.

Работата е там, че в седемте църкви, седемте светилника, горящи в ръката на Бога, не всичко върви гладко.

Така например ангелът на Лаодикийската църква се хвали, че е „богат“ (Откровение, 3:17). Делата на ангела на Сардийската църква „не са съвършени пред Бога“ (Откровение, 3:2), а още по-лошо стоят нещата в Пергам.

На всичко отгоре това било място, където стоял Престол на Сатаната (в Пергам се издигал храм на Зевс). В този град имало „някои, които държат учението на Валаама, който учеше Валака да постави съблазън пред израилтяните, та да ядат идоложертвено и да блудствуват“ (Откровение, 2:14).

Валаам е лице, добре известно от Стария завет. Той е пророк на моавитяните, с чието пълно одобрение израилтяните започнали да прелюбодействот с дъщерите на Моав, след което Господ се разгневил на Израил и му изпратил мор.

Кой е пророк Валаам, който по времето на Йоан учел „да се яде идоложертвено“?

Ами все същият апостол Павел.

Той учел точно на това. „Всичко, що се продава на месарницата, яжте без да изпитвате за него заради съвестта си“ (1 Коринтяни, 10:25) – пише Павел, а на пазара се продавало именно идоложертвено месо и невъзможността да се яде от него била главната причина за теологичните спорове между Павел и последователите на Яков, брата Господен.

Вероятно ще се учудите кога Павел е учил да се прелюбодейства? Но работата се състои в това: Йоан казва, че Валаам учел хората да се занимават с „порнея“ [1]. „Порнея“ е всичко, което е свързано с оскверняващи полови връзки. Първите такива осквернения били брачните връзки с чужденци и чужденки – като тези мадианитянки, които ревностният Финес пронизал с копието си. Павел уредил брака на юдейска принцеса с римски прокуратор и само с това си действие попадал под определението „порнея“.

Между другото Божият дух продължава да ревизира църквите с устата на Йоан.

В Пергам имало също така „някои, които държат ... учението на николаитите“ (Откровение, 2:15), а в Тиатир – някаква пророчица. Тя също учела да се яде идоложертвено и да се практикува порнея. Ние пак не знаем нейното име – Йоан я нарича „Иезавел“, - но в случая отново трябва да отбележим, че именно Павел проповядвал удивителното за това време женско равноправие. При него имало жени-пророчици, жени-дякони и даже жени-апостоли. Този феминизъм бил основната притегателна сила в учението на Павел, даващо възможност да се реализират и скучаещите матрони, и унизените робини.

Но най-голямата грижа на Йоан е наличието в малоазийските църкви на такива, „които наричат себе си юдеи, а не са, но са сатанинска синагога“ (Откровение, 2:9).

Кои са тези, „които наричат себе си юдеи, а не са, но лъжат“ (Откровение, 3:9)?

Ние отново разпознаваме в това описание последователите на Павел, които не спазвали закона, а казвали за себе си, че са Новият Израил. Йоан ги нарича с думата „лъжци“, същата, която в „Дамаския документ“ се използва за описание на лъжепророка, развратил част от „светците“.

Павел и неговите последователи наричат себе си Нов Израел, а практикуващите юдеи – синове на Сатаната. Йоан връща комплимента. „Последователи на Сатаната“ са последователите на Павел.

Този Сатана - „огромен дракон, древна змия, която се нарича дявол и сатана, който мами цялата вселена“ (Откровение, 12:9) – преследва в Откровението „жена, облечена в слънце“, за да може, когато тя роди, „да изяде детето ѝ“ (Откровение, 12:4).

Дяволът в Апокалипсиса е съвсем отделен враг: това не е римският император, не е римският прокуратор и даже не е Лъжепомазаника. Той се различава от Вавилонската блудница и от Конниците на Апокалипсиса, и от Звяра със седемте глави и десетте рога.

Той е Прелъстител и Лъжец. Той е пророк Валаам. Той е Симон Влъхвата.

Апокалипсисът на Йоан е един от първите текстове, които отъждествяват със Сатаната, с древното чудовище, с Раав, Таним и Ям, не политическия враг, императора или фараона, не Лъжепомазаника даже, а Еретика.

„Те наричат себе си юдеи, а не са, но са сатанинската синагога“ (Откровение, 2:9) – няма по-добър начин да се опишат последователите на Павел от гледна точка на един кумранец. „Павел препоръчва всичко, което Йоан отхвърля“ [2].

Йоан не е единственият автор, който споменава за разкола в редовете на вярващите в Исус.

Авторът на Апокалипсиса от Илия също се оплаква от „лъжците, които се умножават през последните времена“ (Апокалипсис от Илия, 13). „Възнесението на Исая“ споменава самарянския пророк Белхира, с чиито старания бил умъртвен Исая.

„Апокалипсисът от Петър“ вместо думата „лъжец“ употребява изумителния неологизъм „псевдомартос“ (ψευδόµαρτυς), иначе казано – лъжешахид, лъжесвидетел. За тези псевдомартоси, които вярвали в Христос не така, както трябва, в бъдещия свят на доброто и любовта ще бъде приготвено особено наказание: те ще гризат езиците си, които са клеветили Христос, и огън отвътре ще изгаря устата ми.

Но най-интересният текст, свързан с Валаам/Павел, се намира не в зилотските Апокалипсиси, а в Талмуда.

Във вавилонския Талмуд, в трактата Гиттин, се разказва как Онкелос, племенник на император Тит, приел единствената правилна вяра – юдаизма. Благодарение на това с помощта на некромантията успял да извика от ада тримата най-големи грешници. Всеки от тях разказва на Онкелос за наказанията, които му наложил Яхве [3].

Първият от грешниците бил император Тит, който разрушил Втория храм, разсякъл с меча си завесата към Светая светих и се съвкупил вътре с проститутка върху свитък от Тората. За тези ужасяващи деяния го постигнало страшно наказание. След смъртта си Тит изгаря в огън и пепелта му се разпръсква над седем морета, а на следващия ден всичко се повтаря отново.

Вторият грешник е Исус Назорей. Той ври в кипящи изпражнения.

Що се отнася до третия грешник, той е пророк Валаам, когото варят в кипящо семе.

Такъв комплект от тримата най-големи грешници на всички времена и народи предизвиква изумление не на шега.

Да си представим, че Тит и Исус са се озовали в незавидното си положение заради това, че имат пръст в разрушаването на Втория храм, единият като римски пълководец, другият – като един от Месиите на „четвъртата секта“. Но защо тогава е там пророк Валаам, който живял стотици години преди двамата?

Ако на авторите на притчата им е бил необходим трети грешник за комплекта, защо не е цар Ахав, който убивал на едро пророците на Яхве? Не е Манасия, „който вършел неправедни неща в очите на Господ“? Не е в края на краищата Навуходоносор, който разрушил Първия храм? Защо на автора на притчата от Талмуда така не му е бил угоден именно пророк Валаам, който – в края на краищата – благословил няколко пъти народа на Израил?

„Откровението“ на Йоан Богослов, чийто автор нарича Валаам апостол Павел, отговаря на този въпрос: Валаам е апостол Павел, който учел на „порнея“ и сега се вари заради това в кипящо семе.

С това притчата в трактата Гиттин придобива пълна логичност и завършеност. Тя посочва трима души, които са виновни за падението на Втория храм – Месията от „четвъртата секта“ Исус Назорей, непосредствения разрушител на Храма Тит и Павел/Валаам, юдей, проповядващ отказване от закона.

БЕЛЕЖКИ

1. За по-сериозна „порнея“ от страна на Павел ще поговорим в следващата книга.

2. Elaine Pagels. Revelations, Vision, Prophesy and Politics in The Book of Revelation, Penguin Books, 2012, p. 54.

3. b Gittin, 56b-57b.

(Следва)