ИСУС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ – ЧАСТ I

ДО ТУК:

ПРЕДИСЛОВИЕ

ГЛАВА 1.

МАСАДА

ГЛАВА 2. "ЩЕ ВИ НАПРАВЯ НАРОД ОТ СВЕЩЕНИЦИ И СВЯТО ЦАРСТВО"

ПРЕДИ I ВЕК; ИСТОРИЯТА НА СВЕТА СПОРЕД ТОРАТА; ЦАР ДАВИД; ДОКУМЕНТАЛНАТА ХИПОТЕЗА; ИДВАНЕТО НА ЕВРЕИТЕ В ХАНААН; РЕЛИГИЯТА НА ДРЕВНИЯ ИЗРАИЛ; БОРБАТА НА БОГА НА БУРЯТА С ЧУДОВИЩЕТО; ЛИЦЕЗРЕНИЕ НА БОГА

ГЛАВА 3. МОНОТЕИСТИЧНАТА РЕФОРМА ПРЕЗ VIII–VII В. ПР. Н. Е.

ИЗРАИЛ И ЮДЕЯ; РЕФОРМИТЕ НА ЕЗЕКИЯ; PRIESTERCODEX; СЕНАХЕРИБ И ОБСАДАТА НА ЕРУСАЛИМ; ЦАР ЙОСИЯ (640-609 г. пр. н. е.); ВАВИЛОНСКИЯТ ПЛЕН

ГЛАВА 4. САДУКЕИ И ФАРИСЕИ

СЛЕД ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН; РАЗДЕЛЯНЕТО НА ЕВРЕИТЕ И САМАРЯНИТЕ; САДУКЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА МАКАВЕИТЕ; КНИГАТА ДАНИИЛ; ВЪЗКРЕСЕНИЕТО НА МЪЧЕНИЦИТЕ; ФАРИСЕИТЕ; ЗАЛЕЗЪТ И РАЗЛОЖЕНИЕТО НА ФАРИСЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА АРИСТОБУЛ; ПОМПЕЙ И ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ

ГЛАВА 5. РИМ И ЦАР ИРОД

СЛЕД ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ; МЕСИЯТА ОТ ДОМА НА ДАВИД; ЕСЕИТЕ; ВЪЗВИСЯВАНЕТО НА ИРОД; ЦАР ИРОД, АНТИХРИСТЪТ

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ГЛАВА 5. РИМ И ЦАР ИРОД

ЕСЕЯТ МЕНАХЕМ

Йосиф Флавий отива по-далече от Талмуда.

Той потвърждава, че Ирод се отнасял зле с фарисеите. Той съобщава, че Ирод избил целия Синедрион и оставил живи само двама негови членове. Но при все това Йосиф Флавий настоява, че в Юдея имало поне един свят човек, който се отнасял добре към Ирод и даже му предсказал дълго царстване. Този човек бил някой си есей Менахем.

Разказът на Йосиф си струва да бъде цитиран изцяло.

„Имало някога един есей на име Менахем, който бил призван да свидетелства и не само живеел по праведен начин, но имал и дадена му от Господ дарба да познава бъдещето. Този човек видял веднъж малкия Ирод, когато ходел по това време на училище, и го приветствал като юдейски цар. При което Ирод, предполагайки, че той не го познава или се шегува с него, отвърнал, че е обикновен човек. Но Менахем, като се усмихвал, го ударил с ръка по гърба и казал: „И въпреки това ти ще царстваш, като ще царуваш щастливо, защото Предвечният е решил така“.

Но с това предсказанието на Менахем не свършва. Праведният есей продължава:

„Ти ще надминеш всички хора по щастие и ще си спечелиш известност, но ще забравиш за богопочитанието и праведността. Всички тези престъпления няма да бъдат скрити от Бога, животът ти ще бъде постигнат от гибелен край (καταστροφή) и ще разбереш, че той знае за тях, и ще те накаже за тях“. [1]

И така, според Йосиф Флавий, по времето, когато фарисеите постоянно кроели планове срещу Ирод, мирните праведни есеи го почитали като цар. Есеят Менахем даже предсказал на Ироду че ще бъде щастлив като никой друг и затова Ирод „почитал дълбоко есеите и ги смятал за по-висши от останалите хора“.

Нима това е истина? Нима в Юдея наистина се намерила религиозна група, която смятала Ирод за истински Помазаник, и това не били иродианите, не били щатните царедворци, а почитаните от народа праведни есеи?

Да видим какво ни казва за рави Менахем Талмудът.

Талмудът също познава такъв човек. Той го сочи като съвременник на рави Хилел. Нещо повече, той смята, че Менахем е бил „съдружник“ на Хилел, преди съдружник на Хилел да стане Шемай [2].

„Менахем излезе, а Шемай влезе“ [3].

„Къде отиде?“ – добавя Мишна и отговаря:

„Едни казват, че започнал да постъпва не като досега, а иначе, други казват, че се обърнал и си тръгнал, той и осемдесет двойки равини в златни брони, чиито лица станали черни като гърнета, защото им било казано: „Запишете върху рога на бик, че участта ви не е свързана с Бога на Израил“ [4].

Пред нас е съвсем друга, не като у Йосиф Флавий, история на Менахем. Той бил влиятелен равин и съдружник на Хилел, но когато се стигнало до гражданска война, съдружник на Хилел станал Шемай, който съветвал Ирод да предаде Ерусалим.

А Менахем, съпроводен от сто и шестдесет ученици в златни брони, напуснал града, следван от проклятията на лоялистите.

Можем основателно да предположим, че тези войнствени равини в златни брони са имали връзка с галилейците, които били избивани немилосърдни по време на обсадата на Ерусалим.

„Менахем тръгна по пътя на злото“ – твърди Талмудът [5].

Но как да се съвместят твърденията на Талмуда и епическият изход на сто и шестдесетте ученици в златни брони с предсказанието на Менахем за Ирод?

Да се вгледаме по-внимателно в това предсказание, което, като всички уважаващи себе си предсказания, е изказано предварително.

За какво говори то?

За това, че Менахем, призван да свидетелства, е ударил Ирод. За това, че му предсказал велика сила и дълго царстване. Но не само. Той знаел, че Ирод ще забрави за праведността. Ето защо в живота му ще се случи гибелен преврат, катастрофа (καταστροφή), и Бог ще накаже Ирод в края на живота му за всичките негови престъпления.

Но това е същото, което цялата еврейска апокалиптична литература говори по-късно за Сина на Беззаконието, за Антихриста!

Той ще бъде велик. Той ще бъде могъщ. Той ще бъде щастлив. Но ще забрави за богопочитанието и праведността и затова ще го постигне катастрофа. Бог и Месията ще го накажат.

Пред нас е малко ретушираното, но все същото пророчество за катастрофата, която ще постигне Сина на Беззаконието!

Йосиф Флавий, който като юноша прекарал цели три години на стаж при есеите и който прави всичко възможно да не ги смесва със страшните „зилоти“, използва известен ни вече от историята с Баба бен Бута похват. Той взема едно извънредно агресивно и несъмнено добре известно на аудиторията пророчество и като го ретушира леко, го превръща в похвала на Ирид.

Не случайно Йосиф употребява за Менахем същият глагол „свидетелствам“ (μαρτυρέω), който християните употребявали за Христос и неговите ученици (Сравни „Той беше изпратен, за да свидетелства за света“ – Йоан, 1:8). Менахем бил изпратен, за да стане човек, какъвто ранните християни наричали „мартос“, на сирийски арамейски – „шахдо“, а сега на арабски език се нарича „шахид“.

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1. Иосиф Флавий. «Иудейские древности», 15, 10, 5.

2. Основа на равинисткия юдаизъм е твърдението, че „устната Тора“, съставяща Талмуда, е била предадена на Мойсей от Господ на планината Синай, както и писмената. Устната Тора Мойсей предал на Исус Навин, Исус я предал на старейшините на Израил, те – на пророците, пророците – на мъжете от Великото събрание, те – ни петима „съдружници“, последни от които били Хилел и Шемай.

3. Mishna, Avot 1:1–12. 23.

4. Jerusalem Talmud. Hagiga 2:2 (77b), за привада на „броня“ вижте: Israel Knohl. The Messiah Before Jesus, University of California press, 2000, p.127.

5. Bavli Hagiga 15a.

Нобелови лауреати – 1961 година

Робърт Хофщетер (Robert Hofstadter)

5 февруари 1915 г. – 17 ноември 1990 г.

Нобелова награда за физика (заедно с Рудолф Мьосбауер)

(За основополагащи изследвания по разсейване на електроните от атомните ядра и свързаните с тях открития в областта на структурата на нуклоните.)

Американският физик Робърт Хофщетер е роден в Ню Йорк. В семейството на търговеца Луис Хофщетер и на Хенриета Кьонинсберг има четири деца, а Робърт е третият син. Детските си години Хофщетер прекарва в Ню Йорк, там учи първоначално, а след това постъпва в нюйоркския колеж „Сити“, където специализира физика и математика. През 1935 г. получава степента бакалавър с отличен успех и наградата „Кениън“ по физика и математика. За цял живот запазва признателността си към един от своите преподаватели в колежа, който успява да му предаде своето увлечение към точните науки, защото първоначалните интереси на Хофщетер са насочени към философията. Стипендията „Кофин“ от компанията „Дженерал електрик“ позволява на Хофщетер да постъпи в Принстънския университет. През 1938 г. са му присвоени научните степени магистър и доктор на науките по физика. Като получава стипендията „Проктър“, следващата година Хофщетер прекарва в Принстънския университет, занимавайки се с изследвания на фотопроводимостта на кристалите. През 1940 г. става преподавател в Пенсилванския университет, а през 1941 г. – в колежа „Сити“ в Ню Йорк. Става стипендиант на Пенсилванския университет и участва през 1940-1941 г. в изграждането на големия генератор на Ван де Грааф.

През 1942-1943 г. Хофщетер работи в Националното бюро по стандартите и допринася за създаването на фотоелектричните дистанционни взриватели за зенитни снаряди. От 1943 до 1946 г. той заема поста асистент на главния физик на компанията „Нордън лабораториз“, създала знаменития прицел за бомбардиране „Нордън“. След края на войната Хофщетер се връща към академичния живот и през 1946 г. става асистент-професор в Принстънския университет. През този период неговите изследвания са съсредоточени върху кристалите, използвани за детектори на частици с висока енергия, и върху радиацията. През 1948 г. Хофщетер разработва сцинтилационен детектор на основата на солния кристал на натревия йодид, „легиран“ с неголямо количество талий. При сблъскването с такъв кристал на високоенергетична атомна частица или на фотон (частица светлинна енергия) възниква светлинен блясък, чиято интензивност е пропорционална на енергията на частицата или фотона. Измервайки интензивността на светлината, експериментаторът получава възможността да измери и енергията на частиците. Този ефект лежи в основата на сцинтилационния спектометър – едно от основните средства за измерване при изследване на ядрените реакции.

През 1950 г. Хофщетер е назначен за адюнкт-професор по физика в Станфордския университет. Използвайки новия ускорител на електрони в Лабораторията по физика на високите енергии към университета, той започва да изследва структурата на ядрото. През това време Джордж П. Томпсън, Клинтън Д. Дейвисън и други доказват, че електроните имат вълнова природа. Известно е, че при увеличаване на енергията дължината на вълната на електрона намалява. Станфордският ускорител позволява да се ускоряват електроните до енергия от 100 до 500 милиона електрон-волта. Това означава, че ускорителят може да се използва като гигантски електронен микроскоп, позволяващ да се изследва структурата на атомните ядра. При сблъсък с ядрото електронът, ускорен в ускорителя, се отклонява като билярдна топка. В някои случаи ядрото се разпада, излъчвайки допълнителни електрони и други частици. Изследвайки остатъците от подобни сблъсъци, Хофщетер се надява да получи представа за структурата на ядрото.

Хофщетер измерва отклонението на електроните, чийто сблъсък с ядрото не се съпровожда от излъчване на нови частици. За тази цел използва два масивни, тежащи 250 т, магнитни спектрометъра. Спектоветърът е прибор, позволяващ да се сортират електроните по енергията им и по ъгъла на отклонение от първоначалната им траектория. С помощта на това оборудване Хофщетер успява да измери величината и да определи формата на много атомни ядра. Става ясно, че всички ядра имат приблизително една и съща средна плътност. Обемът на ядрото е пропорционален на пълния брой на протоните и неутроните. Това означава, че в големите тежки едра тези частици са опаковани не по-плътно, отколкото в малките. Почти постоянната плътност на ядрата се оказва равна на 150 милиона килограма на кубичен метър. Ако една капка вода има подобна плътност, ще тежи 2 милиона тона.

Макар Хофщетер да открива, че средната плътност на всички ядра е приблизително еднаква, неговите експерименти доказват, че атомното ядро съвсем не е просто сфера с твърда обвивка. То има мека „кожа“, чиято дебелина е еднаква за всички ядра, независимо от техния размер.

След реконструкцията на станфордския ускорител, който започва да ускорява електроните до енергия от 1 милиард електрон-волта, Хофщетер започва да изследва вътрешната структура на протоните и неутроните – частици, от които се състои атомното ядро. През 1956-1957 г. той определя заедно със своята група размерите и формата на протона и неутрона. Изследователите стигат до извода, че протоните и неутроните са разновидност на една частица, получила името нуклон. Макар че протонът и неутронът имат различен електрически заряд (положителен за протона и нулев за неутрона), при всички процеси, свързани със силното взаимодействие, което не позволява на атомното ядро да се разпадне, те реагират по едни и същи начин. Откритието на Хофщетер доказва неадекватността на съществуващата по това време теория за ядрото и подтиква Йоширо Намбу от Чикагския университет да преразгледа нейните най-важни понятия. По това време се смята, че носител на взаимодействията между нуклоните са пи-мезоните – частици с маса, състояща се от около половината маса на протона. Намбу привежда теоретични аргументи в полза на съществуването на по-тежки и по-кратко съществуващи носители на силни взаимодействия. Предсказаните от него частици са открити през 1961 г.

От 1971 г. Хофщетер е професор в Станфордския университет, където продължава своите изследвания по физика на високите енергии. През 1942 г. се жени за Нанси Гивън. Съпрузите имат три деца. Синът им Дъглъс става известен като специалист по изкуствения интелект. Според отзиви на колегите си, Хофщетер е спокоен, тих човек. Той обича да слуша класическа и джазова музика, да се занимава с фотография, да чете и да се пързаля със ски.

Хофщетер е член на Националната академия на науките на САЩ, на Американското и Лондонското физическо дружество. През 1959 г. е удостоен в Калифорния с почетната титла „Учен на годината“. През 1962 г. нюйоркският колеж „Сити“ издава медал в негова чест. Хофщетер е удостоен с почетни степени от колежа „Сити“, от Падуанския и от Карлтънския университет.

Източник: http://n-t.ru/nl/fz/hofstadter.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов

НОБЕЛОВИТЕ НАГРАДИ ДО ТУК:

„БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - НОБЕЛОВИ НАГРАДИ“

Нобеловите лауреати...

Любимец на бръснати глави и демократи...

Такси отказа да ме вземе. Какви права имам?

ИЗТОЧНИК: ПРАВАТА МИ.БГ

АВТОР: Илина Гачева - завършила право в СУ “Св. Климент Охридски”.

Налага ми се спешно да отида до центъра на града, а живея на място доста отдалечено от него. Не разполагам със собствен автомобил, а ползването на градски транспорт не ми върши работа, тъй като наистина бързам. Обаждам се и си поръчвам такси или отивам до най-близката стоянка и давам знак с ръка, че искам да ползвам услугите на таксиметров автомобил. Шофьорът на таксиметровия автомобил обаче, макар че същият не е зает, отказва да спре и да ме вземе, или изобщо не идва до моя адрес, въпреки че от таксиметровата фирма са ми изпратили потвърждение за поръчаното от мен такси. Вече знам част от правата си в таксиметровия автомобил, а в следващите редове мога да науча какво да направя, ако такси откаже да ме вземе.

Правната страна на “вземам си такси”

Като ползвател на таксиметрови услуги, ставам страна по договор за превоз. Шофьорът поема задължението да ме закара до определена точка, а аз да му заплатя възнаграждение за извършения превоз. За да могат да извършват такъв вид превози, таксиметровите фирми трябва да притежават предварително издаден лиценз, а самите водачи да отговаря на определени законови изисквания. Качвайки се в таксито, трябва да съм спокоен, че ме превозва човек, който отговаря на тези изисквния. Иначе не би следвало да бъде нает от таксиметровата компания.

Как всъщност сключвам този договор за превоз?

Разбира се, първо трябва да си “поръчам” такси по някой от следните начини:

• от таксиметрова стоянка, обозначена с пътен знак “Такси”;
• от незабранените с пътни знаци или маркировка места за престой и паркиране;
• чрез подаване на сигнал с ръка;
• чрез повикване по телефон.
• Повечето от таксиметровите фирми дават възможност да поръчам такси и през специално създадени за целта онлайн платформи или през определени интернет приложения.

Когато реша да взема такси от стоянка на таксиметрови автомобили или от място за престой/паркиране, важат общите правила за сключване на договор. Какво означава това?

Отивам до стоянката на такситата и си избирам таксиметров автомобил, чиято тарифа ме устройва. Знам, че всички таксиметрови автомобили са длъжни да поставят на видно място върху автомобилите тарифите за превоз. Като си поставят тарифите, отделните таксиметрови фирми ме канят да им отправя оферта, да ме превозят до определено място. Аз отправям оферта до конкретния шофьор на стоянката, чиято тарифа ме устройва, и ако той я приеме, тогава имаме сключен договор за превоз. Таксиметровият шофьор е приел моята оферта, след като съм му казал докъде искам да ме закара и ми е отговорил утвърдително, че ще ме закара до там. От момента, в който шофьорът ми е отговорил положително, че ще ме закара, където съм поискал и/или е изразил съгласието си, по друг начин (например, поканил ме е да седна в автомобила; слязъл е да ми помогне да натоварим багажа ми), вече сме сключили договор. Това означава, че таксиметровият шофьор е длъжен да ме закара, където съм поискал. Ако ми откаже след като първоначално се е съгласил, то е налице неизпълнение от негова страна, т.е. той нарушава постигнатата помежду ни договореност да ме превози до определено място.

Малко по-различно стоят нещата със сключването на договора за таксиметров превоз, ако реша да поръчам такси по телефона или по интернет.

Тогава ще важат правилата за сключване на договор от разстояние, защото аз и представителят на таксиметровата фирма, на когото звъня, се намираме физически на различни места. Това има значение за момента, в който вече имаме сключен договор за превоз. И така… Обаждам се на определена таксиметрова фирма, за да си поръчам такси. Обикновено се свързвам с диспечера, като му казвам от коя до коя точка искам да бъда превозен (отправям предложение за сключване на договор за превоз). Ако има свободен автомобил, диспечерът приема предложението ми. Аз разбирам, че предложението ми е прието и сме сключили договор за превоз, когато например диспечерът ми посочи номера на конкретния автомобил, който ще ме превози. Възможно е, но не винаги, след няколко минути от таксиметровата фирма да ми изпратят потвърждение на поръчката, обикновено чрез SMS. От момента, в който получа потвърждение било от диспечера, докато разговаряме по телефона, било чрез изпращане на SMS, договорът за таксиметров превоз се счита за сключен и таксиметровата фирма е длъжна да ми изпрати автомобил, който да ме закара. Ако това не се случи, отново е налице нарушение на постигнатата помежду ни договореност да ме превозят до определено място.

А може ли да ми откажат превоз?

Всъщност, да, има определени случаи, в които няма как да взема такси. Например, ако водачът на таксиметровия автомобил е поставил знак “Не работи” вдясно на предното стъкло или е закрил/свалил знака “такси”. Освен това, шофьорът на таксито може да ми откаже превоз, когато:

• прецени, че сигурността му е застрашена – например, ако нося в себе си хладно или огнестрелно оръжие и съм го поставил на видно място /на колана си/, или пък ако се държа изключително грубо и невъзпитано не само вербално, от което може да се заключи, че съм способен и на физическа саморазправа;
• ако искам да взема такси в явно нетрезво състояние или под въздействието на друго упойващо вещество – поведението ми е неадекватно, имам смущения в говора и в координацията на движенията, като сам съм се поставил в това състояние;
• ако съм с облекло, багаж, животни, които биха могли да замърсят или повредят автомобила – например, работя като строител или като механик в автомобилен сервиз и решавам да се кача в таксито с облеклото, с което съм работил, или съм събирал отпадъчни материали и цветни метали и решавам да ги превозя с таксито до пункта за изкупуване;
• ако откажа да поставя обезопасителен колан.
  

Какви са правата ми, ако таксито ми откаже превоз или изобщо не дойде?

Както вече разбрах, от момента, в който сключим договора за таксиметров превоз, водачът е длъжен да ме превози, а аз – да му заплатя услугата. Ако шофьорът откаже да извърши превоза (извън случаите, в които има право да го направи по-горе), той нарушава постигнатата помежду ни договореност. В този случай шофьорът нарушава и правилата за таксиметровите превози.

Това, което мога да сторя, за да защитя правата си, в случай че таксиметров шофьор ми откаже превоз, без да има основание за това, е да подам сигнал/жалба до Изпълнителна агенция “Автомобилна администрация”. Тя е компетентният държавен орган, който може да санкционира таксиметровите шофьори. Това мога да направя най-лесно, като се обадя на телефон 0700 14 990, който е национален телефон за правата на пътниците в автомобилния транспорт. Мога също така да подам сигнал и на телефон 02/940 9400, който телефон служи за подаване на сигнали за нередности в транспорта.

Когато подавам сигнала, трябва да разкажа какво ми се е случило и да посоча кой е отказал да ме превози. Ако не мога да посоча конкретния таксиметров шофьор, то е нужно да знам поне коя е таксиметровата фирма, както и регистрационния номер на автомобила. Телефонният номер и наименованието на превозвача /таксиметровата фирма/, са задължително изписани на предните врати на таксиметровия автомобил. Всеки един таксиметров водач може да се установи по удостоверението “Водач на таксиметров автомобил”, което е длъжен да носи. Шофьорът е длъжен да ми даде името си, ако му го поискам/. Ако органите на реда установят, че срещу мен наистина е имало нарушение, те ще съставят Акт за установяване на административно нарушение (АУАН). Въз основа на този акт, компетентният орган от ИА “Автомобилна администрация”, трябва да му наложи административно наказание, в случай че наистина таксиметровият шофьор е нарушил правилата, отказвайки ми превоз.

Патриотична хомеопатия...

Нобелови лауреати – 1961 година

Мелвин Елис Калвин (Melvin Ellis Calvin)

8 април 1911 г. – 8 януари 1997 г.

Нобелова награда за химия

(За изследванията му, свързани с усвояването на въглеродния двуокис от растенията.)

Американският химик-органик Мелвин Калвин е роден в Сейнт Пол (щат Минесота) в семейството на Роза (Хервиц) Калвин и Елиас Калвин. Родителите му са имигранти от Русия. Още като дете Калвин проявява любознателност и любов към ученето, а в единадесети клас решава да стане химик. Семейството се мести в Детройт (щат Мичиган), където Калвин учи в местното средно училище. Учителят му по физика изказва опасението си, че “неговият ученик никога няма да стане учен”: прекалено прибързано прави изводи. Но Калвин, като печели стипендия за обучение Мичиганския колеж по минно дело и технологии, става през 1931 г. Бакалавър по природни науки. Четири години по-късно за дисертация, разглеждаща сродството на електроните на йода и брома, Минесотският университет му присъжда докторска степен по химия.

Подкрепа от фонда “Рокфелер” позволява на Калвин след защитата на докторската си дисертация да прави изследвания в Англия, в Манчестърския университет под ръководството на професора по физическа химия Майкъл Полани, баща Джон Ч. Полани.. Там Калвин изучава парамагнитната конверсия на водорода и каталитичната активност на металопорфирините – сложни органични молекули, съдържащи метални атоми, чиито производни са хемоглобинът и хлорофилът. След завръщането си в САЩ през 1937 г. Калвин е назначен за преподавател по химия в Калифорнийския университет в Бълкли, където се занимава с изследване на електронната природа на оцветените органични съединения под ръководството на химика Гилбърт Н. Луис.

По време на Втората световна война от 1941 до 1944 г. Калвин работи в Научно-изследователския съвет за национална отбрана, а през 1944-1945 г. участва в Манхатънския проект. През този период ученият разработва метод за получаване на чист кислород от атмосферата за използването му в промишленото производство, например при заваряване на места, където не може да се достави кислород.

През 1945 г. Калвин се връща в Бъркли като адюнкт-професор, а две години по-късно става редовен професор. През 1946 г. е назначен за ръководител на групата по биоорганична химия в радиационната лаборатория на Лорънс и заема този пост до 1980 г. Научните му интереси лежат в областта на фотосинтезата – сложен процес, при който зелените растения използват енергията на слънчевите лъчи за производство на въглехидрати и кислород от въглероден двуокис и вода. Въпреки че условията, необходими за фотосинтезата, а също така нейните крайни продукти са известни още от времето на откриването им през 1772 г. от Джоузеф Пристли, междинните реакции, които протичат в хода на този процеса са все още неизвестни.

Калвин разполага с два нови аналитични метода. Първият се състои в използването на въглерод-14, радиоактивен изотоп на въглерода, който, асимилиран от растенията, може да бъде открит лесно в органичните съединения. Калвин помества въглероден двуокис, съдържащ въглерод-14, в кръгъл съд от тънко стъкло, който е пълен със зелени морски водорасли Chlorella pirenoidosa. Съдът е осветен, поради което водораслите и белязаните атоми на въглеродния двуокис, взаимодействайки, образуват съединения, участващи във фотосинтезата.

За идентифицирането на белязаните атоми Калвин използва друг метод – хартиена хроматография. При този метод, разработен от Арчър Мартин и Ричард Синг, разделянето на компонентите в смесите става благодарение на това, че тези компоненти се движат различно в разтворители по лента от филтърна хартия. Всеки компонент образува петно на съответно място от лентата, което след това може да се сравни с разпределението на петната, оставени от известни химически реагенти. За да се установят петната, съдържащи белязани въглеродни атоми, хроматографията се използва заедно с рентгенова плака, която потъмнява от присъствието на всяко радиоактивно излъчване. „За съжаление, върху хартията, по правило, не се отпечатват имената на съединенията – спомня си по-късно Калвин – и нашата първоначална уморителна работа в продължение на десет години се състоеше в това да отбелязваме старателно потъмнелите места върху плаката“.

Благодарение на тази своя дейност Калвин и неговите помощници установяват, че въглеродният двуокис реагира отначало с рибулозен дифосфат (съединение, съдържащо пет атома въглерод), като се образува фосфоглицеринова киселина, която в процеса на серия реакции се превръща във фруктозо-6-фосфат и глюкозо-6-фосфат. Стадиите, при които въглеродният двуокис се превръща във въглеводороди, наречени цикъл на Калвин, се осъществяват в хлоропластите – високоорганизирани органоиди в растителните клетки. Цикълът на Калвин, който включва и „тъмните“ реакции на фотосинтезата, се осъществява благодарение на високоенергетични съединения като аденозинтрифосфорната киселина и като възстановения фосфат-никотин-амидаденин-динуклеотид, който се генерира при „светлите“ реакции, в процеса на които светлината се поглъща от молекулите на хлорофила. С помощта на радиоактивните изотопи Калвин проследява също така пътя на кислорода при фотосинтезата.

През 1963 г. Калвин е назначен за професор по молекулярна биология в Калифорнийския университет в Бъркли, а след осем години – за професор по химия. От 1969 до 1980 г. той завежда лабораторията по химическа биодинамика, където се провеждат изследвания, свързани с фотосинтезата и преобразуването на слънчевата енергия, с радиационната химия, с химията на мозъка, с молекулярните основи на произхода на земния живот. С помощта на циклотрон Калвин облъчва атоми на въглероден двуокис и водород, които се превръщат в молекули на аминокиселини и аденин; аденинът е съставна част на една от нуклеиновите киселини. Като открива белязани атоми на органични вещества в метеоритите, той предполага, че може да съществува живот и на други места в Слънчевата система.

Ученият участва в работата на много национални и международни комитети, които се занимават с проблемите на мирното използване на атомната енергия, на молекулярната биопсия, на политиката в областта на науката и националната политика, а също така на биокосмонавтиката. Той работи като консултант в Националното управление по аеронавтика и използване на космическото пространство.

През 1942 г. Калвин се жени за Мари Женевиев Жемтегаард, сътрудничка на патронажна организация. Семейството има две дъщери и син.

Калвин има много почетни степени. Награден е с медала Дейви на Лондонското кралско дружество (1964 г.), с медала Пристли на Американското химическо дружество (1978 г.), със златния медал на Американския институт на химиците (1978 г.) и с наградата Уеспър на Американското химическо дружество (1981 г.). Член е на Лондонското кралско дружество, на Нидерландската академия на науките, на Американското философско дружество, на американската Национална академия на науките и на Американското химическо дружество (чийто президент е през 1971 г.).

Източник: http://n-t.ru/nl/hm/calvin.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов

НОБЕЛОВИТЕ НАГРАДИ ДО ТУК:

„БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - НОБЕЛОВИ НАГРАДИ“