Изкуството да оскърбяваш - 26

НАПИСАЛ: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕПРАВИЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

В НОКТИТЕ НА ПИГОПАГУСА

Да започнем отдалече.

Нека се взрем в държавния герб на Руската федерация.

Там има двуглав орел.

Никакви разбираеми обяснения защо именно това същество символизира Русия, не могат да дадат нито хералдиците, нито историците.

И едните, и другите облещват очи, след това плъзгат долната си устна върху горната и започват неразбираемо, но с патос да разправят за шумерите, Византия и “Златната орда, които също използвали по своето си време такива орли.

Използването на птицата от почтените шумери и ординци (жители на Златната орда - бел. П. Н.), придава, разбира се, на символа тежест и авторитетност, но изобщо не отговаря на простия въпрос: какво всъщност означава?

(Русофобските догадки, че строителите на руското царство просто са подражавали, украсявайки, без да се замислят, своите знамена с двуглавата птица (както е направело монголското началство), отхвърляме решително.)

Това изображение вероятно съдържа някакъв смисъл, посочващ тайната същност на руската държава?

Както знаем, в хералдиката няма нищо „просто така“. Разположените върху полето на герба същества и предмети свидетелстват винаги за някаква важна особеност на притежателя на този герб.

Например родът Оринали има на герба си десет нощни гърнета. Родът Колеони - откъснати тестиси, а родът Д’Амфревили - гмурци. (G. Santi-Mazzini ARALDICA. 2003, Milano).

Сравняваме фактите и се убеждаваме, че нощните гърнета, отровните гъби и тестисите са само фиксиране на това, че десет поколения Оринали страдали от диария, набожният основател на рода Д’Амфревили се хранел само с гмурци, а Колеони изгубил тестисите си при удар с копие по време на турнир.

Както виждаме, хералдиката е точна и исторична.

Вероятно и двуглавата птица на Русия също има своето обяснение, извън мъгливите митологеми и фантазиите на историците.

Може би, за да разшифроваме националния символ, трябва да се обърнем към дисциплини, които обясняват различни аномалии?

Например към тератологията - науката за причините и механизмите на ембрионалното уродство.

Като имаме предвид изключителната деликатност на темата, ще уточним, че Голямата съветска енциклопедия, а също така специализираните разработки по тератология не се намират в списъка на екстремистките или забранените в Русия материали. Следователно и трактовките за двуглавост, които могат да предложат тези произведения не могат изобщо да се смятат за обида или оскърбяване на държавната символика.

И така, според всичките тератологични произведения, върху герба на Русия е изобразен пигопагус.

(А може би торакопагус. Но по-скоро е пигопагус.)

Ще уточним.

При пигопагията, или така нареченото двуглаво уродство, организмите, в резултат от мутации, се срастват в майчината утроба в определени области и загубват напълно всякаква жизнеспособност.

Това е тежка аномалия в развитието, която обрича мутанта след раждането на крайно непродължително, мъчително съществуване.

Най-често пигопагусите се раждат мъртви, но в редки случаи са им дадени няколко минути живот.

При подобни ситуации за пигопагусите са характерни непрестанни гърчове, агресия и безконтролно отделяне на физиологични течности. Между другото, изследователите отбелязват, че стискането на лапите (или на пръстите) на двуглавия мутант надминават значително стандартното.

Препараторите и таксидермистите, на които се е случвало да работят с подобни екземпляри, свидетелстват, че невероятното стискане на лапите или ноктите се запазва даже при поставените в спирт или таксидермираните препарати.

С други думи, пигопагусите не отпускат ноктите си. И дори след смъртта си не изпускат това, което са хванали.

Единствената „кариера“ за подобно същество е в стъкленицата в някоя кунсткамера или в препариран вид.

Иначе казано, трябва да признаем, че Русия е избрала за свой символ рядко и своеобразно същество.

Вероятно мъртвороденият мутант на герба и знамената съдържа намек за някоя, неизвестна нам, държавна тайна.

А тя, както е известно, се пази от закона.

Тук възниква необходимостта да сменим меко темата и да преминем много тактично към авторството на руската национална идея за „Трети Рим“, „руски свят“ и „Особен път“.

Съществува стереотип, че всичките тези идеологеми са „забулени от древноруска мъгла“. Това не е съвсем така.

Руските древни времена не са имали понятие за тях (ако не се смята особеното подлизурство на монаха Филофей, който в някакви свои драсканици обичал да сравнява княз Василий III с владетелите на Византия).

Мечтите за „Трети Рим“ се раздували още от българите, които виждали в своето Търново „Нов Константинопол“. По-късно те били любима идеологическа играчка на Бенито Мусолини.

Така че в концепция за „Трети Рим“ няма нищо нито руско, нито оригинално.

Славянофилската идея за „Особения руски път“, която се смята за кръвно руска, също има доста любопитен произход.

Тя е изцяло заимствана.

Нейните истински създатели са Якоб и Вилхелм Грим, немски автори на приказки от XIX век.

Същите онези братя Грим.

Това не е шега и не е виц. Това е факт. Въпросът е там, че славянофилството е по същество най-обикновена калка (заимстване без промяна - бел. П. Н.) от западните теории на „романтическия национализъм“.

През 1765 година „мрачният германски гений“ родил чрез перото на Карл фон Мозер трактата „За немския национален дух“.

Трактатът, поради грапавия си език, не се превърнала в бестселър, но все пак привлякъл вниманието. Малко по-късно изложените в него идеи били обработени талантливо от братята автори на приказки.

Именно в интерпретацията на братя Грим „романтическият национализъм“ повълнувал три години Европа, а след това бил благополучно забравен.

Няколко години идеята събирала прах без всякакво приложение, докато не я открили ранните славянофили. Те се възхитили, подхванали я, преписали я и (както е прието у нас) без позоваване „на всякакви там автори на приказки“ я примъкнали на „руска почва“.

Там я напоили цялата с патос, с кръвта на поколенията и с миризмата на онучи (руски национални навуща - бел. П. Н.). Украсили я с кръстове, „духовност“ и „чувството за врагове наоколо“.

Тогавашната държавна машина дала зелена светлина и творението на братя Грим се превърнало в основна национална идеология на Русия.

До този момент руснаците не подозирали изобщо, че са „особени“ и че световната им мисия се състои в масовото им взаимно изтребване в името на идеалите за различна степен на пещерност.

Известно време идеите за „особения път“ мълчаха и изглеждаха отдавна умрели.

Но днес имаме у нас рядката възможност да видим как, разкъсвайки саваните и погребалните бинтове, те отместват капаците на своите саркофази и завземат отново пространството.

Нищо удивително. Когато (като цяло) няма нито настояще, нито бъдеще, се възцарява миналото.

(Следва)

ДО ТУК:

1. КРАТЪК КОНСПЕКТ НА ЦИКЪЛА ЛЕКЦИИ В "ЕРАРТА"

2. КИРИЛ - ПРОСВЕТИТЕЛЯТ НА ПИНГВИНИ, ИЛИ ИСТИНАТА НА НЕИЗТРИТИЯ ЗАДНИК

3. ДВУГЛАВИЯТ ПЕНИС

4. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - I

5. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - II

6. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - III

7. САМОТНАТА РУСИЯ ИСКА ДА СЕ ЗАПОЗНАЕ

8. НЕ СТАРЕЯТ ПО ДУША ЦЕЛИНИТЕ

9. ГОЛИЯТ ПАТРИАРХ ИЛИ ЗАКОНЪТ НА МИКИ МАУС

10. КРАЯТ НА РУСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА. КАКВО ЩЕ СТАНЕ?

11. КРИЛЦЕ ИЛИ КЪЛКА?

12. МУХОМОРКИТЕ НА ПОБЕДАТА

13. ДРАЗНЕНЕ НА ГЪСКАТА. КРАЙ НА ДИСКУСИЯТА ЗА ГАЛИЛЕЙ

14. ОСОБЕНО ОПАСНО МИСЛЕНЕ. ИЗ ИСТОРИЯТА НА ЧУДАЦИТЕ

15. РУСИЯ В ТЪРСЕНЕ НА АДА

16. ИСУС ТАНГЕЙЗЕРОВИЧ ЧАПЛИН

17. ГЛУПАВАТА КЛИО, ИЛИ ЗАЩО В УЧИЛИЩЕ НЕ ТРАБЯВА ДА СЕ УЧИ ИСТОРИЯ

18. ТЕОРИЯ И ПРАКТИКА НА КОЩУНСТВОТО. ЧАСТ 1

19. ТЕОРИЯ И ПРАКТИКА НА КОЩУНСТВОТО. ЧАСТ 2

20. ТОПЛА ЦИЦКА ЗА ХУНВЕЙБИНА

21. ВЯРА С ФЛОМАСТЕР

22. ТРУЖЕНИЦИ НА ЗАДНИКА

23. ВКУС НА ИЗПРАЖНЕНИЯ

24. ЗАГЛЕДАНИ В ПЕНИСА

25. ВЪРВЯЩИ КЪМ АНУСА

Луденският процес - част четвърта

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: ЧАСТ ПЪРВА, ЧАСТ ВТОРА, ЧАСТ ТРЕТА

НАПИСАЛ: АЛЕКСЕЙ ИВАНИШЧЕВ (https://disgustingmen.com))

ПРЕПРАВИЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

МАСОВА ИСТЕРИЯ: ДЕМОНИ ПРОНИКВАТ В ЖЕНСКИ МАНАСТИР

Франсиско Гоя, „Сборище на вещици“

В женския манастир на урсулинките (католическа женска монашеска конгрегация), основан в Луден през 1626 година, имало седемнадесет монахини. Основно те били млади дами от дворянски произход, приели монашески обет поради това, че семействата им нямали достатъчно пари за зестра.

През 1627 година настоятелка на манастира става майка Жан. Ниска на ръст, заради костна туберкулоза едното ѝ рамо било видимо по-високо от другото – не била най-красивата жена, но пък притежавала остър уми и крайно недостоен характер. Един монах пише за нея: „Забелязах, че майката настоятелка притежава някаква особена веселост на нрава, подтикваща я постоянно към смях и шеги, и живеещия в нея дух на Валаам полагаше всички усилия да поддържа това нейно зло разположение на духа“.

В съзнанието на монахините от урсулинския манастир Грандие бил легендарна фигура. Целият град знаел какво се е случило с градския свещеник, а скоро тези слухове дошли и до женския манастир. Безгранично похотлив, той бил крайно интересен и привлекателен за почтените дами. „Майката настоятелка не беше на себе си и разговаряше през цялото време само за Грандие, към когото бяха устремени всичките ѝ помисли“ - казва фрагмент от свидетелски показания, достигнали до наши дни. Жан дори пише на Грандие писмо, в което го моли да стане наставник на манастира на урсулинките, но той отговаря отрицателно.

Събитието, което погубило Юрбен Грандие, започнало с една закачка. Младите урсулинки решили да се пошегуват с по-възрастните сестри. Тъй като сградата, в която се намирала обителта, имала отдавна репутация на „лошо място“, атмосферата на манастира подхождала отлично за играта. Някой бродел нощно време с бели одежди по помещенията на манастира, на някоя монахиня ледени пръсти докоснали лицето, на някоя дръпнали чаршафа, а понякога в зданието се разнасял звън на вериги. Шегата предизвикала нужния ефект – манастирът бил обхванат от паника. Новият каноник на манастира Миньон (още един от „заговорниците“ срещу Грандие) знаел за шегата, защото участничките му казвали всичко по време на изповед.

Планът на каноника се оформил сам. Миньон обяснил на обитателите на манастира, че всичко ставащо вътре в него не е глупава шега, а лудория на Сатаната. В извънградското имение на господин Тренкан той разказал на заговорниците каква полза може да се извлече от това събитие, за да бъде унищожен Юрбен.

По нареждане на Миньон в манастира били изпратени специалисти по гонене на зли духове. Из града се разнесли слухове, че в манастира обитават демони, насъсквани срещу монахините от Грандие. В града се стичали все по-нови и по-нови майстори по гонене на демони. Те познавали прекрасно своя занаят – великолепно измисляли демони и след това успешно ги прогонвали.

Вратите на манастира се отворили за всички желаещи. Чак на третия опит за екзорцист отец Баре успял да доведе майка Жан до конвулсивно състояние. „Лишена от разум и приличие“, сестра Жан се търкаляла по пода и викала разни думи, от които и прислужничките можело да почервенеят. Тълпата ревяла, защото в края на краищата не всеки ден можело да се види подобно потресаващо представление с професионални актьори.

На 8 октомври 1636 година Баре победил един от седемте бесове, заселили се в настоятелката. Представлението продължило два часа, бесът Асмодей изобщо не искал да излиза от нея, като ръсел нецензурни думи, смеел се гръмко и сипел шеги, но успял да бъде изгонен с клизма, при която след четвърт литра светена вода бил принуден да признае своето поражение.

По време на едно „прогонване“ поредният демон в Жан се свързал с отец Миньон и му казал, че проклятието е изпратил Юрбен от църквата „Свети Петър“.

И Грандие бил обвинен в магьосничество, заради което урсулинките страдали от нашествие на бесове. Така, ако следствието потвърдяло връзката на Юрбен със Сатаната, свещеникът можел да очаква изгаряне на клада.

Кошмарният фарс в манастира продължавал, с монахините откровено се гаврели, някои от тях даже се опитали да напуснат тази лудница. За да усложнят положените на свещеника, за всеки случай го обвинили не само в оперативно вещерство, но и в ритуално (участие в сборища на вещици). Малко по-късно се появил възмутителният и оскърбителен памфлет „Луденската обущарка“ (пасквил за кардинал Ришельо), написан уж от Грандие, поради което делото на Юрбен попаднало в полезрението на кардинала. Свещеникът бил арестуван.

(Следва)

Как победиха Грузия

НАПИСАЛА: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА (https://www.novayagazeta.ru)

ПРЕПРАВИЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

За това се иска умение: да правиш толкова много гадости и да получаваш от тях толкова малко полза.

8 август 2008 година се смята за официална дата на началото на Руско-грузинската война.

Войната започна в Южна Осетия.

Бях преди това в тази непризната република и помня как, когато се върнах, казах на един приятел: „В Кавказ ще има война. И ще започне в Южна Осетия“.

Южна Осетия е първият опит да се създаде на територията на ОНД сектор Газа. Това беше Донбас 1.0 - бедна територия без работа, с огромна миграция.

Местните власти - бандити - печелеха първо от контрабанда, която идваше от Грузия. Когато Саакашвили я спря (което безспорно беше негова стратегическа грешка), единствената печалба, която им остана, беше да седят в окопите и да воюват с руски пари срещу „грузинските фашисти“.

Пълната липса на икономика (помня, че в магазина не можах да разваля банкнота от 1000 рубли), неработещият водопровод и разрухата се компенсираха с държавна истерия. Сещам се как един местен учител ме заведе в Авневи на извисяващия се над града хълм и, като обхвана гордо с поглед противотанковите заграждения, където се криеха дървени нужници, изрече:

“Тук е геополитическият център на света. Оттук ще започне победата над Америка“.

Грузинските села в Южна Осетия са смесени с осетински и „коварният фашист“ Саакашвили ги превърна в блестяща витрина на обновената Грузия: с нови бензиностанции, пътища и болници. Контрастът беше поразителен - същият като между оцапаната Газа и Тел Авив.

Южна Осетия се управляваше от корупция. Грузия - от закон и ред. На правителството на Южна Осетия се налагаше да забранява на своите граждани да се лекуват в грузинските болници. И единственото, което можеха да направят за своето оцеляване, беше да ги унищожават. Което и направиха.

Напрежението започна да нараства още през юли 2008 година.

Руските войски започнаха да провеждат по границата „учения за отразяване на грузинската агресия“. На 3 август южноосетинският президент Едуард Кокойти обяви евакуация на столицата Цхинвали. Гражданското население започна да напуска града. Вместо него влязоха „доброволци“, готови да отразят споменатата по-горе агресия, и цели бригади щатни пропагандисти, готови да разясняват отразяването.

Тъй като все още нямаше „агресия“, тя трябваше да бъде създадена.

Неясни хора започнаха да обстрелват грузинските войски и грузинските села със снаряди, намерени вероятно в същото селпо (селски смесен магазин - бел. П. Н.), в което други „доброволци“ намериха танкове за Донбас. Руските медии по това време писаха за обстрели от грузинска страна.

На 7 август осетинските власти обявиха, че две осетински села - Дменис и Хетагурово - са унищожени от грузинците. Там отидоха журналисти: но осетинските села бяха непокътнати, а съседното на Хетагурово грузинско село Нули, напротив, гореше.

Това беше класическа пропаганда: винаги приписвай на врага това, което правиш ти. Всички съобщения за атаки срещу грузинците се обявяваха за лъжа. Всички ответни атаки на грузинците се назоваваха „непровокирана агресия“.

През всичкото това време президентът на Грузия Саакашвили се опитваше да се обади на европейските лидери. На никого не му беше до него. Обади се в Държавния департамент на САЩ. Не можа да се свърже дори с държавния секретар Кондолиза Райс, да не говорим за Джордж Буш. Единственият човек, с когото успя да говори, беше заместникът на заместника на Кондолиза Райс Матю Бриза. Г-н Бриза посъветва Саакашвили „да не се поддава на руски провокации“.

Грузинците започнаха да разгръщат войски едва на 7 август. Ще напомня, че по това време Цхинвали беше вече евакуиран.

Саакашвили се надяваше на мирен изход и изпрати в Цхинвали своя министър на реинтеграцията Темури Якобашвили. Той трябваше да отиде там с руския посланик Попов, но по пътя за Гори Попов се обади на Якобашвили, за да му каже, че е спукал гума. „Поставете резервната“ - посъветва го Якобашвили. „Резервната също е спукана“.

Като пристигна в Цхинвали, Якобашвили се срещна с Марат Кулахмеов - командира на руските миротворци. Президентът Кокойти не дойде на срещата. „Кокойти излезе от контрол“ - каза Кулахметов.

Веднага след заминаването на Якобашвили Кулахметов и Кокойти се явиха заедно пред журналисти и съобщиха, че са се разбрали за преговори. Ще напомня, че по това време в Цхинвали вече практически нямаше граждански лица, а населението, което беше останало, пишеше: „да напълним предсрочно с грузински тела моргата в Гори“.

В отчаянието си президентът Саакашвили предприе последен опит да спре войната и обяви, че грузинската страна прекратява незабавно всякакви обстрели.

Няколко часа след заявения режим на прекратяване на огъня, в 23.30 часа, започна обстрел на грузинското село Тамарашени и едновременно с това Саакашвили получи данни, че руски танкове минават през Рокския тунел.

Ако се съди по всичко, това е била втората танкова колона. Първата отдавна вече стоеше на база в Джава. Грузинските летци я бомбардираха около 5 часа сутринта и руските власти дълго след това се възмущаваха от бомбардирането на „хуманитарен конвой“, който тръгнал спешно в 3 часа през нощта от Джава за Цхивали.

Причината за обстрела на Тамарашени беше ясна. Въпросът е в това, че Тамарашени се намира на Транскам - единственият нормален път, който води от Рокския тунел до Цхинвали и по-нататък до Гори. Вторият - Зарският - път, който е заобиколен, е непроходим за танкове. Обстрелът на Тамарашени не беше нищо друго, а артилерийска подготовка с цел да бъдат унищожени грузинските укрепления (незаконни, между другото) по Транскам, за да могат да минат оттам руските танкове.

Западът беше изцяло на страната на Грузия. Но много скоро отношението на западната бюрокрация започна да се променя. Руските пари, руските агенти за оказване на влияние и просто нежеланието да се влиза в кавга с Русия започнаха да си вършат работата. Западните политици прозяпаха войната и вече търсеха начин да свалят от себе си отговорността, а най-добрият начин да направят това беше да обвинят Саакашвили.

Кулминация на тази политика на умиротворяване на Русия стана докладът, подготвен от комисия на Европейския съюз под ръководството на опитната швейцарска бюрократка Хайди Талявини.

Комисията трябваше да отговори на въпроса „кой е започнал войната“ и тя отговори така: според грузинците войната са започнали руснаците, а според руснаците - грузинците. А къде е истината, не знаем.

Нещо повече, комисията заяви, че войната е започнала, когато Грузия е атакувала Цхинвали.

С това комисията на Талявини даде ново определение за войната. Според тази удивителна концепция военен агресор не е страната, която е започнала военни действия, а страната, която е решила да защитава своята територия.

Според изводите на комисията на Талявини Саакашвили просто не е трябвало да отговаря.

Не е трябвало да отговаря, когато руската артилерия изравняваше със земята грузинските села край Транскам. Не е трябвало да отговаря, когато руските танкове завзеха Гори. Не е трябвало да отговаря, когато наближиха Тбилиси. А щом е отговорил, значи той е започнал войната! И е логично: ако Саакашвили не беше отговорил, нямаше да има война - щеше да има окупация.

Комисията на Талявини не беше единствената, която се зае с умиротворяване на Русия. Най-влиятелен от умиротворителите не беше кой да е, а новият президент на САЩ Барак Обама.

Веднага след победата си на изборите той обяви за „презареждане“ на отношенията с Русия, като призна с това в очите на Кремъл за справедлива цялата безумна антиамериканска пропаганда, която съпровождаше Руско-грузинската вона.

Ако го нямаше презареждането, нямаше да го има нито Донбас, нито Крим.

Последвалата анексия на Крим, проектът „Новорусия“, войната в Сирия и „хибридната война“ срещу САЩ ни карат да преоценим всичко, което по онова време не само руската пропаганда, но и западните умиротворители писаха за Руско-грузинската война.

В случая с Крим поведението на украинските власти беше пълна противоположност на поведението на Михаил Сакаашвили - до голяма степен именно затова, че те си бяха взели бележка от предателството на Запада спрямо Грузия. Когато разбра, че Русия увеличава присъствието на „вежливите хора“ в Крим, Киев направи точно това, което Матю Бриза препоръчваше на Саакашвили: „да не се поддава на провокациите“.

Уви, тази препоръка не се оказа много полезна. Кремъл не само си присвои Крим, но и веднага продължи напред.

В Грузия, в Украйна, в Сирия, в „хибридната война“ със САШ Кремъл винаги е демонстрирал един и същи modus operandi. Той винаги е отричал прякото си участие и е приписвал своите действия на някакви доброволни лица. Той винаги е нагнетявал напрежението чрез фалшиви „доброволци“.

И, за съжаление, във всичките тези войни противникът губеше много. Саакашвили например загуби властта - хората не му простиха загубата на войната, и блестящото, чисто и спретнато здание на образцовата грузинска държава се превърна по волята на избирателите в обикновен постсъветски корупционен нужник.

Така че противникът губеше всичко. Но Русия не придобиваше нищо освен проблеми. С изключение на кримската анексия нито една хибридна война, която Русия водеше, не завърши със засилване на влиянието или с ръст на икономиката.

За това в общи линии се иска умение: да правиш толкова много гадости и да получаваш от тях толкова малко полза.

GDPR: Права на потребителите

ИЗТОЧНИК: ПРАВАТА МИ.БГ

АВТОР: Автор: Моника Дафинова, юрист

Предвид бума в технологичния свят през последните няколко години и големия набор от информация, до които всички имат достъп, трябва да съм внимателен/на с личните си данни, с това на кого ги предоставям и за каква цел. Ето защо Общият регламент за защита на личните данни, който официално ще влезе в сила от 25 май 2018 г. (вече в сила - бел. П. Н.), въвежда редица права за мен като потребител, които ще разгледам тук.

Имам право на достъп до личните си данни!

Като потребител имам право да получа информация, свързана с обработването на личните ми данни, както и достъп до тях. Тази информация включва:

= данни за лицето, което обработва личните ми данни;

= координати за връзка с него (вкл. и на длъжностното лице за защита на лични данни);

= целта и правното основание за обработването (например предоставям ЕГН-то на шефа си, за да може да плаща той осигуровките ми);

= получатели (например НАП, НОИ);

= за какъв период от време ще се съхраняват личните ми данни;

= информация за правата, които имам и др.

= След като отправя искането си, то администраторът има срок от 1 месец да ми предостави информацията (ако пък информацията, която искам е много или има много искания и от други, то той може да удължи срокa с още 2 месеца, като трябва да ми посочи какви са причините за забавянето).

N.B.! Информацията ми се предоставя безплатно, но ако исканията ми зачестят, то предвид разходите, които ще направи, администраторът може да поиска да му платя за това или да ми откаже.

Право на коригиране и право да “бъда забравен”

Ако видя, че има неточност и грешка в информацията относно личните ми данни, то имам право да поискам да се поправи това (вкл. да се попълнят лични данни, ако има непълни такива).

На следващо място, имам право да поискам личните ми данни да бъдат изтрити, когато е налице някое от следните условия:

= личните ми данни не са повече необходими за целите, за които са били събрани или обработвани (не се водя вече на работа при някого);

= оттегля съгласието си, което съм дал/а, и администраторът няма друго законно основание за обработването;

= възразя срещу обработването и администраторът няма законни основание за обработването;

= установя, че обработването е било незаконно (например не съм дал съгласието си или достъп до тях е имало лице, за което аз не знам) и др.

В този случай администраторът трябва да предприеме необходимите действия да изтрие информацията, която има за мен, бързо и своевременно.

N.B.! Има изключения от това да мога да поискам “да бъда забравен”, а именно когато администраторът на лични данни има законово задължение да съхранява информация за мен. Така например ако прекратя трудовия си договор и поискам да се изтрият всичките ми лични ми данни, то работодателят ми има право да възрази, защото има правно задължение да съхранява ведомости за заплати в продължение на 50 години.

Мога ли да ограничава обработването на личните ми данни?

Регламентът ми дава правото и да огранича обработването, но за това е необходимо да са налице конкретни условия, сред които:

= да оспоря точността на личните ми данни (в този случай ограничаването е за определен срок, по време на който администраторът трябва да провери дали данни ми наистина са неточни);

= да установя, че обработването е неправомерно, но да не искам данните ми да бъдат изтрити;

= администраторът няма повече нужда от личните ми данни за целите на обработването;

= ако съм възразил/а срещу обработването и чакам да се установи дали законното основание на администратора има по-голяма тежест от моите права и интереси (например Банката, която ме облужва, има право да съхранява информация за мен и да разкрива такава при съмнение, че я използвам, за да “пера” пари).

Администраторът е длъжен да ме уведоми преди отмяната на ограничаването на обработването.

Какво е право на преносимост на данните?

Ново право, с което не съм разполагал/а до този момент и което до голяма степен ме улеснява, е т.нар. “право на преносимост”. То се изразява във възможността да получа личните си данни (в хартиен или електронен вариант) без противопоставяне или отказ от страна на лицето, което досега ги е обработвало (администратора) и да предам/прехвърля тези данни на друг администратор, който тепърва на свой ред ще обработва личните ми данни.

Възразявам!

По всяко време и ако са налице основания имам право да възразя срещу обработването на личните ми данни (например шефът ми е поставил камери за видеонаблюдение в съблекалнята или помещението, обособено за почивка, но той няма правно основание да го прави или аз не съм дал/а своето съгласие за това, нямам подобна клауза в трудовия ми договор). Ако администраторът не успее да докаже, че има законово основание, което има предимство пред моите права и интереси, то той е длъжен да прекрати обработването.

Важно! В случай че личните ми данни се обработват за целите на директния маркетинг (получавам седмичен бюлетин на имейла си) и възразя срещу това, то обработването трябва да се прекрати незабавно.

Мога ли да се защитя по друг начин? Имам ли право на обезщетение?

Регламентът ми дава възможност да подам жалба пред съответния надзорен орган в държава членка на ЕС в зависимост от това къде живея, къде работя или къде смятам, че може да е нарушено правото ми. Например, поръчал/а съм си стоки (дрехи и аксесоари) от италиански сайт, като съм се абонирала да получавам по имейл и всички новости за сайта. В един момент започвам да получавам имейли с реклами за онлайн курсове, обучения и др. Разбирам, че сайтът е предоставил информация за мен на маркетингова агенция, която изпраща съобщения на конвейер. Живея и работя в България следователно мога да подам жалба до КЗЛД, или до надзорния орган в Италия.

Информация за компетентните надзорни органи мога да намеря тук).

Ако жалбата ми не е била разгледана или никой не ме е информирал в продължение на 3 месеца дали има развитие по нея, то имам право да заведа дело срещу органа в държавата членка, където е установен (ако е в България, това е Комисията за защита на лични данни).

Разполагам и с възможността да заведа дело срещу лицето, което обработва личните ми данни. В този случай мога да го заведа пред съдилищата на държавата, където е седалището му (например сайт за онлайн курсове със седалище в Австрия, т.е. ще трябва да заведа иск пред австрийски съд), или където живея и съм през голямата част от годината.

Като засегнато лице имам право да претендирам обезщетение както за парични загуби, така и за емоционални страдания вследствие на накърнен имидж и име например. Обезщетението може да се търси както от лицето, което е обработвало личните ми данни, така и от друго лице, на което му е възложено. Например ако съм I.T. специалист и работодателят ми е администратор на лични данни, но е възложил на консултантска къща да отговаря за заплатата и плащането на осигуровките ми. В този случай мога да търся отговорност от работодателя ми и/или от консултантската къща.

Луденският процес - част трета

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: ЧАСТ ПЪРВА, ЧАСТ ВТОРА

НАПИСАЛ: АЛЕКСЕЙ ИВАНИШЧЕВ (https://disgustingmen.com)

ПРЕПРАВИЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

НАЧАЛОТО НА КРАЯ

След известно време бащата разбрал от каква болест е заболяла дъщеря му и веднага се превърнал в най-опасния от враговете на Грандие, а Филип вече трябвало да ражда. Въпреки затворените капаци на прозорците, съседите нямало как да не чуят виковете на родилката и малко след това за забележителното събитие знаел целият град.

Приятелката на Филип, Март льо Пелетие, обявила публично, че е майка на детето, а в дома на семейство Тренкан е получила просто покрив и защита. Но хората не повярвали. Когато новороденото момиченце станало на една седмица, Март я дала за отглеждане на една селянка от околностите на Луден.

Пред Луи Тренкан се изправил сериозният въпрос как да се избави от позора. Недоброжелателите се смеели открито на прокурора и на дъщеря му, която е родила копеле, приятелите на семейството се стараели тактично да не засягат тази тема. Тогава Луи измислил план: по негово нареждане Март била арестувана насред улицата. В магистратурата на града девойката дала писмена клетва, че именно тя е майка на детето. Лъжата получила статут на юридическа истина, а за широките маси юридическата истина се превръщала в най-истинска от всички останали.

През същото време в аптеката на Адам на улица „Дьо Маршан“ посред мумии, зародиши на кит и всевъзможни треви започнали да се събират заговорници, единствената цел на които била да погубят Юрбен Грандие. Сред заговорниците присъствали прокурорът, племенникът му Миньон, лейтенантът от полицията, а също така самият господин Адам (който бил отличен информатор, защото обслужвал цялата „върхушка“ на Луден).

По това време в живота на Юрбен настъпват значителни промени: той се влюбил в мадам Мадлен дьо Бру, обедняла дворянка, пълна противоположност на Юрбен по отношение на морално-етичните норми. Въпреки че е дал обет за безбрачие, Грандие убедил Мадлен в своята праведност и сам провел църковно „бракосъчетание“ (изпълнявайки едновременно ролята на свещеник и жених).

В същото време враговете на свещеника приемали в редовете си нови хора, които Юрбен е оскърбил по един или по друг начин. Скоро от Грандие започнали да се отричат верните му приятели, в много домове той станал персона нон грата. По време на словесна разправа в църквата „Свети кръст“ с един от заговорниците и също свещеник Юрбен даже получил бастун по главата си. Той се заклел да отмъсти на обидилия го и заминал за Париж да се оплаче на краля.

Луи XIII

Като не губели време и знаели, че свещеникът се обвинява в развращаване на млади дами, заговорниците съчиняват документ, а господин Адам вербува двама субекти, които за дребна сума го подписват. На другата сутрин заговорниците отиват при юридическия съветник на епископа в град Поатие, където вече навсякъде бродели слухове за луденския свещеник и неговите любовни приключения – енорийският свещеник е отишъл твърде далече, време е да си получи заслуженото. Бил издаден указ за арестуването на Грандие и за отвеждането му в епископския затвор в град Поатие.

В Париж Грандие дава жалбата си на Луи XIII, който нарежда да бъде възстановена справедливостта. Но по-късно става известно, че Юрбен има проблеми с църквата, съдиите научават това и отлагат делото за неопределено време.

В Луден с разследването на делото за неблагонадеждността на свещеника се заема неговият стар приятел, прокурорът на града. И тогава обвиненията започнали да се сипят едно след друго – светият отец е обвиняван във всички грехове, дори и в полов акт с дами на пода на храма. Чувствайки че работата намирисва на печено, Грандие отива сам в съда и попада в затвора. Това става на 15 ноември 1629 година.

В началото на декември започва съдебния процес срещу Юрбен, по време на който се изслушват свидетелите на обвинението. Съдиите, въпреки известната си предубеденост по отношение на Грандие, се отнесли към показанията с недоверие. Да се произнесе обвинителна присъда даже в онези времена било просто невъзможно, защото показанията приличали на детско бръщолевене. Но за господин дьо ла Рошпозе (местния църковен епископ) необосноваността на показанията се сторила пълна дреболия, защото Грандие се занимавал с неугодни финансови операции в енорията, а не делял парите, за което господин Рошпонзе знаел.

Като резултат от това присъдата била произнесена – Грандие бил осъден да седи на хляб и вода всеки петък в продължение на три месеца и му било забранено да служи в град Луден. За Юрбен това било крах на кариерата му, но свещеникът останал на свобода.

Заговорниците, разбира се, не били доволни от подобна несправедливост. Свещеникът можел отново да се утвърди в града, но църковният съд не бил в състояние да осъди нито на обесване, нито на отсичане на крайниците, нито на поставяне на клеймо, нито на изгаряне на клада – това влизало в юрисдикцията на обикновения съд. Ожесточените и недоволни заговорници подават обжалване, а процесът е определен за следващия август.

Делото обаче не получило необходимото развитие: за разследването бил нает безпристрастен следовател от Поатие, свидетелите внезапно започнали да се отказват от своите показания, а към заговорниците хората започнали да гледат с подозрение.

Против Юрбен не останали никакви доказателства, но пък срещу обвинителите се натрупали предостатъчно. Някогашният приятел на Грандие, прокурорът на Луден, се озовал пред дилема: ако огласи на всички историята с дъщеря си, ще смачка своя противник като въшка, но ще обезчести семейството и рода си.

(Следва)

Нобелови лауреати – 1952 година

Зелман Ваксман (Selman Waksman)

2 юли 1888 г. – 16 август 1973 г.

Нобелова награда за медицина или физиология, 1952 г.

(За откритието на стрептомицина, първият ефективен антибиотик за лечение на туберкулозата.)

Американският микробиолог Зелман (англ. Селман) Абрахам Ваксман е роден в малкото украинско градче Прилуки. Майка му, Фредия Ваксман, е собственичка на магазин за промишлени стоки, а баща му, Яков Ваксман е арендатор на поземлен участък. По законите на царска Русия Ваксман като евреин има ограничена възможност да получи добро образование, но майка му наема домашни учители, след заниманията с които го приемат в Одеската гимназия. Една година след смъртта на майка си, през 1910 г., Ваксман защитава дипломна работа. Като мечтае да получи университетско образование, той емигрира в САЩ, когато събира достатъчно пари за пътуването си.

Когато пристига във Филаделфия през 1911 г., Ваксман се настанява за известно време при своите сестри, които имат малка ферма близо до Метухън, щат Ню Джърси. По това време той се интересува вече от биология и както си спомня по-късно, животът във фермата му вдъхва „желание да изясни химическите и биологическите механизми на земеделието и неговите основни принципи“. „Редом със земята реших да търся отговор на многобройните въпроси за цикличността на живота в природата, които започнаха да се изправят пред мене“ - казва той.

За да получи отговор на тези въпроси, Ваксман постъпва в селскостопански колеж, в който започва да изучава микробиология на почвата, и през 1915 г. получава степента магистър по природни науки; през същата година става гражданин на САЩ. През своята научна кариера Ваксман се интересува постоянно от екологията на почвените микроби и от тяхното взаимодействие. Първото му научно съчинение съдържа списък на различни микроорганизми и на взаимодействието им, включително и на голямата група актиномицети. Този вид бактерии, образуващи разклоняващи се клетки, приличат много на гъбички. Дори и днес ролята на актиномицетите за формирането и плодородието на почвите не е установена напълно; по времето, когато Ваксман започва изследването на микробиологията на почвите, микроорганизмите практически не се вземат под внимание. Първите експерименти го убеждават, че актиномицетите имат важно значение, но по това време той не може да използва биохимически методи за продължаване на работата си. Като приключва изучаването на химията на ферментите като студент-изследовател в Калифорнийския университет в Бъркли, през 1918 г. Ваксман получава степента доктор по философия. Той отива в университета „Рутгерс“, където отначало чете лекции, през 1925 г. е назначен за адюнкт-професор, през 1931 г. - за професор по микробиология на почвите и през 1943 г. - за професор по микробиология.

В „Рутгерс“ Ваксман става водещ специалист в областта на микробиологията на почвите, науката, която от просто натрупване на отделни наблюдения се превръща в научна дисциплина. Като се занимава едновременно с преподаване, подготовка на научни и популярни публикации, той продължава изследванията си върху биохимията на почвите и взаимовръзката между организмите в процеса на тяхното формиране.

През 1932 г. Американската национална асоциация за борба с туберкулозата се обръща към Ваксман с молба да проучи процеса на разрушаване на туберкулозните пръчици в почвата. Той стига до извода, че за този процес са отговорни микроби антагонисти. Към 1939 г. Ваксман решава да разгърне нова програма, засягаща използването на неговите изследвания на микробиологията на почвите за лекуване на човешки болести. „Чувствах от своя опит, че гъбичките и актиномицетите могат да бъдат значително по-ефективни източници на антибактериални средства от обикновените бактерии“ - заявява по-късно той. Друга причина за новата му изследователска програма е Втората световна война, „мяркаща се на хоризонта - казва Ваксман - и диктуваща необходимостта от създаването на нови препарати за контрол над различните инфекции и епидемии, които биха могли да възникнат“.

През следващите четири години Ваксман и неговите колеги изследват около 10 хиляди различни почвени микроби в търсене на антибиотици, които биха могли да унищожават бактериите, без да причиняват вреда на човека. През 1940 г. изследователската група изолира актиномицина, който се оказва високотоксичен антибиотик. След още две години учените откриват стрептотрицина - антибиотик, високоефективен към възбудителя на туберкулозата. През 1943 г. е открит и стрептомицинът в щам на актиномицетите, изолирани по времето, когато Ваксман работи върху първата си научна статия.

След няколко години тестове и доработки през 1946 г. стрептомицинът получава широко приложение. Препаратът се оказва особено ценен, защото е ефективен по отношение на бактериите, устойчиви на сулфаниламидните препарати и пеницилина. Въпреки че предприетите от държавното здравеопазване мерки за намаляване на честотата на възникване на туберкулоза, до появата на стрептомицина и до откриването през 50-те години на още по-ефектив антибиотици болестта е сериозен проблем. Получаването на стрептомицина подтиква други изследователи да изолират от почвените микроби, особено актиномицетите, нови разновидности. Феноменалното нарастване на броя на тези лекарствени средства, изолирани от 1950 г. нататък, е до голяма степен резултат от програмите, създадени с усилията на Ваксман.

През 1916 г. Ваксман се жени за Берта Дебора Митник, която също е емигрантка от родния му град Прилуки; семейството има един син. Ваксман е известен като „мъдър, бащински загрижен човек“, който заразява своите колеги и студенти с ентусиазъм. Когато се пенсионира през 1958 г. той продължава да пише статии и да чете лекции за антибиотиците в различни градове на Америка, оставайки първи сред учените, които се занимават с микробиология на почвите. Умира в Хаянис, Масачузетс.

През 1950 г. Ваксман става кавалер на Ордена на Почетния легион. Присъдени са му почетни докторски степени от университетите „Лиеж“ и „Рутгер“; член е на Националната академия на науките, на Националното изследователско дружество, на Дружеството на американските бактериолози, на Американското научно почвоведческо дружество, на Американското химическо дружество и на Дружеството за експериментална биология и медицина.

Източник: http://n-t.ru/nl/mf/waksman.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов

ДО ТУК - в „Библиотека на Павел Николов – Нобелови награди“

Русия. Битка за родния език

НАПИСАЛ: ОЛЕГ-САНДРО ПАНФИЛОВ

ПРЕПРАВИЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Владимир Путин реши, че езиците на народите в Русия трябва да бъдат унищожени окончателно, за да може, по всяка вероятност, когато след сто години хората престанат да разбират родния си татарски или калмицки език, да се махне думата „федерация“ и да се нарече територията „Велика Русия“. Империята прави още един опит да унизи завзетите и поробени някога народи.

Позлатеният паметник пред ВДНХ в Москва явно прилича на подигравка - „братските“ народи в „дружеско семейство“ представят държавата, която се е гаврила с тях през последните няколко века. На 10 април в Държавната дума на Русия група депутати от всички парламентарни групи внесоха законопроект, според който „преподаването и изучаването на държавните езици на републиките в Руската федерация се осъществява на доброволна основа, не за сметка на преподаването и изучаването на държавния език на Руската федерация; правото на изучаване на роден език от езиците на народите в Руската федерация се реализира в пределите на възможностите, предоставяни от образователната система, като се имат предвид потребностите на обучаващите се и на техните родители“. Много хора от тези, които излязоха на улицата да протестират, разбраха идеята на законопроекта така, както са го замислили законодателите - за родните си езици можете да забравите, защото всички са длъжни да говорят на руски.

Странно нещо, но в Русия и до ден днешен при преброяване на населението в анкетата има раздел „националност“, а названията на субектите на Руската федерация отразяват различните националности. Сега според замисъла на законодателите, трябва да изчезне главният признак на нацията - езикът, защото така се е приискало на кремълските идеолози за създаване на нова „Велика Русия“, чиито жители трябва да разговарят само на един език, разбираем за вожда. Когато на 19 юни Държавната дума приемаше на първо четене законопроекта, внукът на народния комисар на външните работи на СССР, днес идеолог на официалния „руски свят“ Вячеслав Никонов се оплака от либералността на руската власт: ето „в Индия например говорят на повече от 400 езика, в Папуа Нова Гвинея - на повече от 850 язика. Но в нито една страна по светя няма такова нещо в системата на образованието да се изучават 59 езика, а преподаването да се осъществява на 30 езика. Това е безпрецедентно достижение на нашата страна“.

Вячеслав Никонов назова цифрата - в Русия има повече от 270 езика и наречия, което е безпрецедентно за една съвременна страна. Проблем е, че председателят на комисията по образованието и науката в Държавната дума на Русия не уточни по какъв начин от малката Московия през 15 век се е образувала огромна държава и доброволно ли са влезли в състава на тази държава 190 народа. Как е станало така, че съвсем различно по национален и расов състав население било изведнъж накарано да говори на един език, който бил колониален, а за доброволност просто не можело и дума да става? Асимилацията на завзетите народи протичала с помощта на оръжието и с гибелта на стотици хиляди души, които не искали да станат част от образувалата се империя.

През 17-18 век по целия Сибир и Далечния Изток преминали кръвопролитни войни - срещу окупацията по 100-150 години се борели чукчите и юкагирите, бурятите и хакасите, няма нито един народ, който да не се е съпротивлявал. Същото ставало в Централна Азия и в Кавказ. Местното население окупаторите наричали „бусурмани“ (изкълчено от „мюсюлмани“ - бел. П. Н.) и „туземци“, част от хората покръстили насилствено, карали ги да се записват поданици на Руската империя с прикачената дума „руснак“. Така се появили „руснаците“ Юсупови, Кутузови, Тургеневи, Аксакови, а днес носителите на тези фамилии не искат да признаят своите предци - татари, които били асимилирани сред първите и станали „руснаци“, за които руският език се превърнал в роден. И само поетите напомняли за миналото: „Да, скити сме! Да, азиатци сме! С кривогледи и алчни очи!“ (Александр Блок, „Скити“ - бел. П. Н.)

След проявата на законопроекта през пролетта на тази година се разрази скандал - в зависимост от предлаганата степен на асимилация той беше бурен или изобщо го нямаше. Наистина, защо да се бунтуват чувашите или осетинците, след като на родните им езици вече почти не излизат вестници, а местната телевизия използва „родния език“ само след указание отгоре - полага се поне половин час да се говори на език, който практически е унищожен поради имперската асимилационна политика. Единственият регион, който оглави съпротивителното движение, беше Татарстан и то само благодарение на това, че в почти четиримилионната република татарският език се е запазил до голяма степен поради самоотвержеността на интелигенцията и на активистите на националното движение. Кремъл започна да натиска най-напред тях, карайки ги да променят гледната си точка. Получи се доста странен компромис - на 24 юли Държавната дума прие на второ четене законопроекта за свободата на избора да се учи роден език в училище, включително и на руски език като роден. С една дума - сега родителите могат да напишат заявление до училищните ръководства, за да учат децата им роден език. Като компенсация „за страданията“ заради останалите езици руският език също стана избираем. Но проблемът все едно остава - цялото обучение в руските университети се води само на руски език, освен във факултетите по национална литература и филология. Поправката, която трябваше да направи компромис, изглежда доста груба: „федералните държавни образователни стандарти за предучилищното, началното общо и средното общо образование осигуряват възможност да се получи образование на родните езици от езиците на народите в Руската федерация, да се учат държавните езици на републиките в Руската федерация, родните езици от езиците на народите в Руската федерация, сред които и руският език като роден език“.

Още в началото на обсъждането на законопроекта беше предложено да се създаде Фонд за подкрепа на родните езици, който да се занимава „с проблемите на науката в тази област, с проблемите, свързани с разработването на съответни образователни методики, с въпросите за подготовката на учебници и помагала по роден език и родна литература, с въпросите за експертната оценка на тези учебници, с въпросите за пригаждането им към федералните държавни образователни стандарти и примерните образователни програми“. На второ четене това предложение изчезна от законопроекта, най-вероятно заради осъзнаването, че това е безсмислена работа, защото сега много родители ще напишат заявления за обучение на децата си по руски език поради липса на друг изход.

Въпреки това именно Татарстан остава лидер в съпротивата срещу имперската политика. Един ден преди приетите поправки на второ четене в Казан се състоя IX-ят общоруски форум на татарските религиозни дейци, на който се събраха повече от хиляда делегати от 69 региона на Русия. Към тях се обърна президентът на Татарстан Рустам Миниханов: „Днес се стараем да решаваме чрез религията проблемите около запазването на родния език. В Татарстан и Башкортостан тези проблеми все още могат да бъдат решени, а в други области има място само за мечти. Затова се опираме на вас. Мислим, че и за в бъдеще ще работим заедно за запазването на нашия роден език и на татарските национални традиции“.

Собственикът на Life News Арам Габрелянов публикува в акаунта си на Фейсбук сълзлив текст относно законопроекта за родните езици, като се визира президента на Татарстан Рустам Миниханов: „И чета, и слушам как ръководителят на Татарстан се опитва да оспори хитро закона за езика. Недоволен е от това, че само руският език е задължителен, а останалите езици в Русия са по желание. Значи, ние сме татари и трябва непременно да учим татарски език. Ами ако е така, давайте, господин Миниханов, създавайте училища, в които казанските татари ще учат своя език, татарите мишари - своя, касимовските - своя, тептярите - своя, и така нататък. Няма какво да си измисляме. Родителите на великия Зидан, кабили от Алжир, го попитали какъв е. Той се учудил и казал - разбира се, французин! Същото е и в Русия. Всички ние сме руснаци, някой с арменски корени, някой с еврейски, някой с татарски. Не е срамно да се мислиш за руснак, да се наричаш руснак е гордо!!! И забравете думата русиянин - глупавата измислица на Елцин!“

Ето това е всичко. В текста на „руснака“ Арам Габриелянов е изразена цялата идея на кремълските имперци. Властта изпрати на обществото съобщение: Русия не се е създавала с войни и нашествия, за да могат всякакви „туземци“ да пренебрегват „великата и могъща“ страна. По-логично е в бъдеще да се преименуват националните региони, като се нарекат „Бивша Северна Осетия-Алания“ или „Бивша Якутия“. Още по-лесно би било да се обозначат с цифри, с поредни номера.

Путин бърза, разбирайки, че бъдещето на Руската империя е на косъм заради икономическия колапс, след което ще се надигне нова вълна от национално самосъзнание, когато завзетите някога народи ще припомнят на империята всичките ѝ грехове. Путин бърза да забави идването на това време, да се опита да прокара в близките десетилетия тотална политика на асимилация, като унищожи у народите най-главния индикатор на самосъзнанието - езика. Всяка многонационална държава има своя история, но по-кървава и по-нехуманна от историята на Русия не е имал никой. Сега Кремъл иска да укрепи своите завоевания окончателно.