Осигурителен доход – често задавани въпроси

ИЗТОЧНИК: ПРАВАТА МИ.БГ

АВТОР: Ида Големанова, магистър по право от Софийски университет „Св. Климент Охридски”.

От възнаграждението ми за труд се удържат вноски за обществено и за здравно осигуряване. Понякога се чудя какъв е точният размер на паричната основа, върху която да изчисля дължимите осигурителни вноски – освен основния ми доход от положен труд, получавам доходи от отдаването под наем на апартамент или пък епизодично получавам от работодателя ми парични бонуси. Как се определя осигурителният ми доход?

Какво е значението на осигурителния доход?

Осигурителният доход служи като база за определяне на размера на две неща:

1. на осигурителните вноски, които се плащат към съответните осигурителни фондове и към НЗОК;
2. на осигурителните плащания, които аз бих получил при настъпване на т.нар. осигурителен случай (т.е.онова събитие, за което съм осигурен, напр. старост).

Какво се включва в осигурителния ми доход?

Най-общо поставено, осигурителният ми доход представлява онова възнаграждение, което получавам от трудова дейност. От това автоматично следва, че печалбите ми от отдаване под наем на вещи, от авторски права, от лихви при даден заем на приятел и пр., не са част от осигурителния ми доход.

Внимание! Казаното не се отнася до данъчната основа, от която впрочем се приспадат направените през годината осигурителни вноски.

Самоосигуряващо се лице съм – какво се включва в осигурителния ми доход?

Та на въпроса: ако съм самоосигуряващо се лице, осигурителният ми доход е всеки доход от труда ми, преди плащането на данъци и на осигуровки за доброволно осигуряване. Важно е да знам, че това положение разкрива особености – така напр. ако съм регистриран земеделски стопанин или тютюнопроизводител, който произвежда преработена продукция и който получава държавни помощи/субсидии, то не следва да включа получените помощи в осигурителния ми доход. Ако пък участвам в капитала на търговско дружество, възнаграждението ми за труд се счита за осигурителен доход, но не и дивидентите, които получавам при разпределянето на печалба.

Дотук добре. Но наближава 30-ти април и като си попълних годишната данъчна декларация излезе, че през годината съм получавал по-високи доходи, в сравнение с онзи осигурителен доход, върху който съм плащал вноски?

След като подам данъчната декларация, ще ми бъде определен годишен осигурителен доход или образно казано – изравнителна сметка.

Работя по трудово правоотношение или по приравнено правоотношение (напр. като държавен служител, военнослужещ, управител на търговец и др.) – какъв е осигурителният ми доход?

По-лесно ще се ориентирам, ако знам кои суми не се включват, например:

• командировъчни – не всички, а дневните пари до двукратния им размер, дължим по закон; пътни и квартирни пари;
• стойността на облеклото, което работодателят ми е длъжен да осигурява – работно, представително, протоколно и униформерно;
• онази лихва, която работодателят ми дължи върху неизплатената част от трудовото възнаграждение, щом ми е платил само част от него;
• голяма част от обезщетенията, които получавам от работодателя ми, като напр.:
  – за вреди от трудова злополука или от професионална болест;
  – за незаконно недопускане или за временно отстраняване от работа;
  – при прекратяване на трудовото ми правоотношение при неспазване срока на предизвестието;
  – при прекратяване на трудовото ми правоотношение по инициатива на работодателя;
  – за неизползван платен годишен отпуск и др.

Но на мен ми платиха по-малко от дължимото или пък не ми платиха въобще!

Какъв е осигурителният ми доход? Дали се взема предвид заплатата, която ми се дължи по договор, или пък онази част от нея, която реално съм получил? В подобна ситуация осигурителният доход си остава цялата дължима сума, без значение дали и колко от нея съм взел.

Не бива да се притеснявам, ако вноската ми върху дохода не е платена, защото отговорността за това е на работодателя ми. Аз ще нося отговорност за невнесените осигуровки заедно с работодателя ми, само когато брутното възнаграждение ми е изплатено, а вноските не са удържани от него.

NB! Ако работя на повече от една работа, най-вероятнo това ще се отрази на осигурителния ми доход. В такъв случай е хубаво да прочета това право.

Мога ли да се осигурявам на 300 лв.? А на 3,000 лв.?

И на двата въпроса отговорът е „не“, защото размерът на осигурителния доход е в определени граници, под или над които не ми е позволено да лавирам.

Горната граница на осигурителния доход е 2,600 лв. и е абсолютна за всички осигурявани. Не така обаче стоят нещата с минималния размер на осигурителния доход, който варира в зависимост от вида на професионалната ми дейност.

1. Ако съм самоосигуряващо се лице и по-конкретно:

• Регистриран земеделски стопанин или тютюнопроизводител: за 2017г. – 300 лв.; за 2018г. – 350 лв.
• Упражняващ свободна професия (например адвокат), занаятчия, едноличен търговец (ЕТ), съдружник в търговско дружество или член на гражданско дружество/едноличен търговец, членуващ в консорциум:
  ➧ прагът за 2017г. е обвързан с доходите ми по следния начин:
  а) за доход до 5400 лв. минималният осигурителен доход е 460 лв.;
  б) от 5400.01 лв. до 6500 лв. – 500 лв.;
  в) от 6500.01 лв. до 7500 лв. – 550 лв.;
  г) над 7500 лв. – 600 лв.;
  ➧ прагът за 2018г. е само един – 510 лв. (

2. Ако работя по трудово правоотношение или по приравнено нему, минималният размер се определя ежегодно от Народното събрание под името „минимален осигурителен праг“. Минималният осигурителен праг е различен според вида и характера на упражняваната от мен професия. Така например ако заемам ръководна длъжност в сферата на хотелиерството или на ресторантьорството, за 2017г. прагът е 930 лв., а за 2018г. – 966 лв.
   
   

Красива история за сепаратисти

АВТОР: ОЛЕГ-САНДРО ПАНФИЛОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

В Сухуми се случи нещо сензационно – представена беше книгата на „ексминистъра“ на външните работи на Абхазия, професора по филология Вячеслав Чирикба „Загадката на Катерина. Коя е майката на Леонардо да Винчи?“ В присъствието на двадесетина души беше заявено, че Катерина ди Мео Липи е била абхазка. От гледна точка на науката – тривиално събитие, за пропагандата на сепаратизма – важно.

В постсъветското пространство, което преди сто години се наричало Руска империя, съчинителството на истории беше държавно дело. Историци и пропагандисти, литератори и художници измисляха нови митове, държавните чиновници правеха всичко, за да не се появяват в пресата и литературата „неправилни“ исторически факти и техни интерпретации. Държавата имаше интерес от съчинителство – трябваше да се оправдае процесът, който наричаха „събиране на руските земи“ и който в действителност беше банално завземане на чужди територии. Много литератори и от класическата руска литература в действителност са били най-обикновени пропагандисти, съчинители на нова история.

Ако разгледаме постсъветския сепаратизъм като политическо явление, ще изскочи едно съвсем банално обяснение – това, с което комунистите се гордееха постоянно, се оказа мит. От първите дни на съветската власт болшевиките, а след това и комунистите се гордееха с интернационализма, с правото на завзетите от Руската империя, а след това и от съветската власт народи да живеят дружно и в мир. Който не искаше да се съгласи, биваше обвиняван в неуважение към основните принципи на марксизма-ленинизма, а в Наказателния кодекс на СССР от 1922 година има записана мярка, прилагана към хората, които са обвинени „в предизвикване на национални вражди и раздори“. Тя е извънредно строга – „до най-строгата наказателна мярка“.

Съветската власт беше подла: от една страна наказваше хората за разпалване на национални вражди, а от друга – изселваше цели народи, обвинявайки ги за престъпления, които могат да извършат отделни хора, но не и един цял народ. Регулировката на междунационалните различия не обръщаше никакво внимание на многобройните вицове, унижаващи националното достойнство, които, ако се съди по многобройните свидетелства на бивши чекисти, са се разпространявали и от КГБ – за регулиране и контрол на омразата.

Наистина, междунационалното съгласие беше един голям чекистки мит – не е възможно да си представим какво може да обединява завзети народи, които се намират на няколко хиляди километра един от друг. Какво общо има например между чеченците и чукчите? Нищо – нито култура, нито език, нито традиции, нито вяра, нито климат, само една бодлива тел за всички, омотала границите на Съветския съюз. Но външно всички се обичаха, стояха пропагандно нарисувани ръка за ръка, даже се прегръщаха, демонстрирайки съгласие, и всичките тези публични прояви на дружба се разпространяваха в милиони тиражи по плакати, пощенските картички и киноленти.

Какво се случи след това, когато Съветският съюз започна да умира от естествената си смърт, като незаконнородено дете, което не е имало добри родители, а зли възпитатели-надзорници. Вождовете ли са правили списъците на депортираните народи от Крим, Северен Кавказ и балтийските републики и на лекарите, които по някаква причина се оказали все евреи? Защо осетинците изведнъж намразиха ингушетците, с които са живели заедно през последните няколко века, откъде е тази ненавист на абхазците към грузинците, на арменците към азербайджанците, на узбеките към киргизите? Ние знаем само няколко сепаратистки войни, инициирани още от съветските комунисти и от техните приемници в съвременна Русия, а имаше и много неуспешни, макар че се полагаха доста старания да се насъскат народите един срещу друг, противно на лъжливите постулати, че в Съветския съюз всички са живели щастливо и дружно.

Щастливи могат да бъдат само свободните хора, а не събраните зад една бодлива тел на огромна територия, но съседните народи винаги са живеели заедно, изработвайки си в продължение на векове правила за общуване или регулиране на конфликтите. Като например общите фамилии на ингушетците и осетинците. Или десетките хилядите абхазци с грузински фамилии. Или „донецкият“ руски Иванко, който спокойно убива сега полтавския украинец Иванко. Кой им съчини история, която започна да разделя хората с един произход, с едни и същи фамилии?

Съветският, от края на 1980-те години, и постсъветският сепаратизъм нямат нищо общо с историята на взаимоотношенията, те бяха изключително пропагандни, когато властите трябваше да намерят или измислят поводи за обуздаване на стремящите се към свобода народи. Как да се накарат молдавците да не гледат към историческата си родина Румъния? Правилно, трябва да бъде измислено Приднестровието. А за свободолюбивите грузинци – Абхазия и „Южна Осетия“. За азербайджанците – Карабах. За киргизите – Ош. За узбеките – „придошлите“ турци-месхетинци. Да се организира сепаратистко движение е просто, с помощта на огромна армия от сексоти (сътрудници на тайните служби – бел. П. Н.), нелегални осведомители и официални сътрудници на КГБ се въоръжават групи, снабдяват се с пари и топография, дава им се възможност да говорят по централните телевизионни канали, за да разказват историята на „униженията, които е изпитвал многострадалният народ на… (необходимото да се добави)“.

„Многострадалността“ е любимото определение за миналия живот на бъдещия сепаратист, бил той представител на „руския свят“ в Крим или абхазец, който е завършил по преференциална квота Московския университет. За да бъде сепаратизмът качествен, трябва да предизвиква жалост към самия себе си, да зарежда с омраза и да събира силите си в юмрук „за отпор“. Като заряд за омраза обикновено се използва исторически интерпретираното минало на една или на друга територия. Сега знаем за първобитния строй в Донбас, а руският президент разказа увлекателната история на киевския княз Владимир, който кръстил жителите на Руската федерация в кримския град Корсун, който в действителност е древногръцкият град Херсонес. Измислената история обединява сепаратистите около своите легенди.

Съчинителството е увлекателно занимание за сепаратистите, опитващи се да оправдаят своята дейност за откъсване на чужди земи. На окупираните територии на Донецка област се готвят например да изучават така наречения „донецки език“ и за този цел неотдавна бяха заделени субсидии. С реализирането на проекта се зае Вячеслав Теркулов, професор по филология: „Ние искаме да създадем речник на донецкия регионален диалект. Не е тайна, че имаме огромно количество думи, които жителите на другите територии не разбират“. Или да вземем уникалното издание „Увод в историята на Донецкия край“, в което съвсем сериозно пишат за първобитната история на Донбас, но нито един път не се среща думата „Гладомор“ и не се говори за преселването на хора от руските територии в Донбас, за да се формира ново рускоезично население. Споменаването на Украйна е основно в контекста на съветската история. Имперските традиции за историческа манипулация продължават в сепаратисткото образование на „Донецката народна република“.

В съседната „Луганска народна република“ не се заеха да разясняват витиевато особеностите на древната история и председателят на така наречения „Народен съвет на Луганската народна република“ Владимир Дегтяренко заяви, че „преди четири хиляди години тук не ги е имало великите укри (древно племе, смятано за родоначалник на украинците – бел. П. Н.). Тук са били миньорите на Донбас. Още тогава, преди четири хиляди години, тук са добивали въглища, тук са строели селища и по принцип са развивали човешката цивилизация“. Оказва се, че „великите укри“ ги е нямало, а фамилията Дегтяренко неизвестно защо я има, вероятно като изконна миньорска фамилия на строителите на древни селища и на създателите на човешката цивилизация. Ректорът на Луганския национален аграрен университет Михаил Орешкин предложи нов етноним: „Ние издадохме една книга, тя е учебно помагало, първата част на която се казва „Луганският край: славен път през векове и хилядолетия“, където разказваме за нашата общност, така да се каже – за донбаската. Даже беше предложен такъв термин – „донбасити“, с други думи – жители на Донбас“. Терминът най-вероятно не е бил приет, защото не се среща в средствата за масова информация, макар че ако се следва собствената интерпретация на старата история, древните жители на Донбас би трябвало да бъдат наречени по-скоро „донбасоиди“ или „донбасопитеки“.

Историческото съчинителство увлече идеолозите на новите държави, образувани от бившите съветски републики. В съветско време те се отнасяха много внимателно към интерпретирането на историческите събития и към оценката на историческите личности, защото главният контролен орган се намираше в Москва. След разпадането на СССР някогашните съветски историци все едно бяха пуснати от синджира, съчинявайки национални истории на Таджикистан, Беларус или Армения. Всеки се опитваше да придаде на своята история черти на древна цивилизация, но в която всъщност няма никакви таджики или узбеки, а протича естествен процес на придвижване на народите, асимилация и смесване на културите. Например в Бухарския емират не е имало делене по етнически признак, а ако са се делили, делили са се по езиков признак, макар че много търговци и чиновници са били двуезични, а и знаещи няколко езика. Днешните граници на държавите или на сепаратистките образувания нямат никакво отношение към реалната история, историческият процес не засяга съвременната пропаганда и желанието на чиновниците да отделят „историята на Луганската народна република“ от „историята на Донбаската народна република“.

Последен шедьовър на сепаратистката пропаганда е най-сетне книгата „Загадката на Катерина. Коя е майката на Леонардо да Винчи?“ Тя е издадена в Санкт Петербург с тираж 1500 екземпляра, спонсорирана е от президента на Международното обединение „Алишара“ Муса Екзеков. Неин автор е „ексминистърът на външните работи“ на Абжазия Владислав Чирикба. В един от журналистическите отчети за презентацията се разказва: „Преди шест години Чирикба видял по телевизионния канал „Discovery“ предаване за Катерина, майката на Леонардо да Винчи. Оттам абхазкият дипломат научил, че Катерина е била робиня. „Не знаех изобщо за това – признава си той. – После четох литература за историята на Абхазия, трудовете на Резо Кация за генуезките колонии в Абхазия. Абхазия имала много интересни връзки с Италия. Черно море по време на италианската колонизация се наричало Генуезко езеро, толкова било силно влиянието на италианците тук от XIII до XVI век“.

Това е всъщност цялото „доказателство“ за предположението, макар че никаква особена история на Абхазия не е имало, защото през XIII век тя била обикновена провинция на генуезкото царство и след това я нападнали отрядите на монголската армия под командването на Джебе и Субедей. А след разпадането на грузинската държава през втората половина на XV век Абхазия станала част от Имеретинското царство. Разбира се, тогава имало търговия с роби и търговците карали роби за продан в различни страни. Робинята Катерина, ако се вярва на версията на Чирикба, би трябвало да е била кръстена и да е говорила на разбираем за нотариуса Пиер, бащата на Леонардо да Винчи, език. Нотариусът едва ли е разбирал абхазки.

За Леонардо да Винчи са написани хиляди книги и стотици хиляди статии, включително и за неговия произход. Нито един изследовател не споменава абхазката версия, макар че от онова време са се запазили достатъчно исторически документи. Докато професор Чирикба не видял предаването по телевизионния канал „Discovery“, което станало повод за неговото „откритие“. В книгата си „Catarina Sclava“ („Робинята Катарина“ – бел. П. Н.) Франческо Чианчи нарича Катерина арабка, други изследователи – даже китайка. По принцип всеки може да я нарече всякаква, но в Абхазия са решили да приближат своята „древна история“ до Европа. Полза от версията за биографията на Леонардо да Винчи няма никаква, но за абхазците е огромна – те могат сега да се гордеят, че са близки с великия майстор, дори и това да е плод на пропагандната фантазия.

Нобелови лауреати – 1954 година

Лайнъс Карл Полинг (Linus Carl Pauling)

28 февруари 1901 г. – 19 август 1994 г.

Нобелова награда за химия

(За изследването на природата на химичната връзка и на нейното приложение за определяне на структурата на сложните съединенияна.)

Американският химик Лайнъс Карл Полинг (Паулинг) е роден в Портланд (щат Орегон) в семейството на Люси Изабел (Дарлинг) Полинг и Херман Уилям Полинг, фармацевт. Бащата умира, когато синът му е на девет години. Полинг е увлечен от науката още през детството си. Отначало събира насекоми и минерали. На тринадесет години един от неговите приятели го запалва за химията и бъдещият учен започва да прави опити. Прави ги в дома си, а съдове за опитите взема от кухнята. Полинг посещава Вашингтонското средно училище в Портланд, но не получава свидетелство за зрелост. Въпреки това се записва в Орегонския държавен селскостопански колеж (по-късно – Орегонски държавен университет) в Корвалис, където учи преди всичко химични технологии, химия и физика. За да подкрепя материално себе си и майка си, работи като мияч на съдове и сортировач на хартия. Когато учи в предпоследния курс, понеже е рядко надарен студент, го приемат да работи като асистент в катедрата по количествен анализ. По време на последния курс става асистент по химия, механика и материали. През 1922 г. получава степента бакалавър по природни науки в областта на химичните технологии и започва да готви докторска дисертация по химия в Калифорнийския технологичен институт в Пасадена.

Полинг е първият в Калифорнийския технологичен институт, който след завършването на учебното заведение започва да работи веднага като асистент, а след това като преподавател в катедрата по химия. През 1925 г. му е присъдена докторска степен по химия summa cum laude (с най-висша похвала – лат.). През следващите две години той работи като изследовател и е член на Националния научноизследователски съвет към Калифорнийския технологичен институт. През 1927 г. получава званието асистент-професор, през 1929 г. – адюнкт-професор, а през 1931 г. – професор по химия.

Работейки през всичките тези години като изследовател, Полинг става специалист по рентгенова кристалография, изучаваща преминаването на рентгеновите лъчи през кристал с образуването на характерен рисунък, по който може да се съди за атомната структура на дадено вещество. Прилагайки този метод, Полинг проучва природата на химичните връзки в бензола и други ароматни съединения (съединения, които по правило съдържат един или няколко бензолови пръстена и притежават ароматност). Стипендията „Гугенхайм“ му позволява да прекара учебната 1926/1927 година в изучаване на квантовата механика при Арнолд Зомерфелд в Мюнхен, Ервин Шрьодингер в Цюрих и Нилс Бор в Копенхаген. Създадената от Шрьодингер през 1926 г. квантова механика, наречена вълнова механика, и представения от Волфганг Паули през 1925 г. принцип за забраната повлияват силно върху изучаването на химичните връзки.

През 1928 г. Полинг предлага своята теория за резонанса, или за хибридизацията, на химичните връзки в ароматните съединения, която се основава на заетата от квантовата механика концепция за електронните орбитали. В по-стария модел на бензола, който от време на време се използва все още заради удобството, три от шестте химични връзки (свързващи електронните двойки) между съседните атоми на въглерода са единични, а останалите три – двойни. Единичните и двойните връзки се редуват в бензоловия пръстен. Така бензолът може да има две възможни структури в зависимост от това кои връзки са единични, а кои – двойни. Известно е обаче, че двойните връзки са по-къси от единичните, а дифракцията на рентгеновите лъчи показва, че всички връзки в молекулата на въглерода имат еднаква дължина. Теорията за резонанса твърди, че всички връзки между атомите на въглерод в бензоловия пръстен са средни по характер между единичните и двойните връзки. Според модела на Полинг бензоловите пръстени могат да се разглеждат като хибриди на възможните им структури. Тази концепция се оказва извънредно полезна при предсказването на свойствата на ароматните съединения.

През следващите няколко години Полинг продължава да изучава физикохимичните свойства на молекулите, особено на свързаните с резонанса. През 1934 г. обръща внимание на биохимията, по-специално на биохимията на протеините. Заедно с А. Е. Мирски формулира теорията за строежа и функциите на протеина, а заедно с Ч. Д. Корвел проучва влиянието на оксиженирането (насищането с кислород) върху магнитните свойства на хемоглобина, съдържащ кислород протеин в червените кръвни клетки.

Когато през 1936 г. умира Арту Нойес, Полинг е назначен за декан на факултета по химия и химически технологии и за директор на химическата лаборатория „Гейтс и Крелин“ в Калифорнийския технологичен институт. На тези административни длъжности той полага началото на изучаването на атомната и молекулярната структура на протеините и аминокиселините (мономери, от които се състоят протеините) с използване на рентгенова кристалография, а през учебната 1937/1938 г. е лектор по химия в университета „Корнел“ в Итака (щат Ню Йорк).

През 1942 г. Полинг и неговите колеги, като получават първите изкуствени антитела, успяват да изменят химическата структура на някои съдържащи се в кръвта протеини, известни като глобулини. Антителата са глобулинови молекули, произведени от специални клетки в отговор на навлезли в телата антигени (чужди вещества) като вируси, бактерии и токсини. Антитялото се съчетава с особения вид антиген, който стимулира неговото образуване. Полинг изказва верния постулат, че тримерните структури на антигена и на неговото антитяло са комплементарни и по този начин „са отговорни“ за образуването на комплекса антиген-антитяло. През 1947 г. той и Джордж У. Бидъл получават субсидия за провеждане на разчетени за пет години изследвания на механизма, с чиято помощ вирусът на полиомиелита разрушава нервните клетки. През следващата година Полинг заема длъжността професор в Оксфордския университет.

Работата на Полинг над сърповидно-клетъчната анемия започва през 1949 г., когато той разбира, че червените кръвни клетки на болните от тази наследствена болест са сърповидни само във венозната кръв, където е ниско съдържанието на кислород. На основата на знанията си за химията на хемоглобина Полинг изказва веднага предположението, ме сърповидната форма на червените клетки се предизвиква от генетичен дефект вътре в клетъчния хемоглобин. (Молекулата на хемоглобина се състои от железен порфирин, наречен хема, и глобин.) Това предположение е нагледно свидетелство за удивителната научна интуиция, така характерна за Полинг. Три години по-късно ученият успява да докаже, че нормалният хемоглобин и хемоглобинът, взет от хора със сърповидно-клетъчна анемия, могат да се различат с помощта на електрофореза, метод за разделяне на различните протеини в смес. Направеното откритие потвърждава убеждението на Полиг, че причината за анемията се крие в протеиновата част на молекулата.

През 1951 г. Полинг и Р. Б. Кори публикуват първото завършено описание на молекулярната структура на протеините. Това е резултат от изследвания, продължели четиринадесет години. Прилагайки методите на рентгеновата кристалография за анализ на протеините в косите, козината, мускулите, ноктите и други биологични тъкани, те откриват, че веригите на аминокиселините в протеините са завити около себе си по такъв начин, че образуват спирала. Това описание на триизмерната структура на протеините бележи огромен напредък в биохимията.

Но не всички научни начинания на Полинг се оказват успешни. В началото на 50-те той съсредоточава вниманието си върху дезоксирибонуклеиновата киселина (ДНК) – биологична молекула, която съдържа генетичния код. През 1953 г., когато учените от различни страни по света се опитват да установят структурата на ДНК, Полинг публикува статия, в която описва тази структура като тройна спирала, което не отговаря на действителността. Няколко месеца по-късно Франсис Крик и Джеймс Д. Уотсън публикуват знаменитата си статия, в която молекулата на ДНК е описана като двойна спирала.

Въпреки че в младежките си години, по време на Първата световна война, Полинг е пацифист, през Втората световна война заема официалния пост член на Националната научно-изследователска комисия по отбрана и работи за създаването на ракетно гориво и за намирането на нови кислородни източници за подводниците и самолетите. Като сътрудник на Управлението за научни изследвания и развитие той допринася много за разработването на заменители на плазмата при преливането на кръв за военни нужди. Но скоро след като САЩ хвърлят атомните бомби над японските градове Хирошима и Нагасаки, Полинг започва кампания срещу новия вид оръжие и през 1945-1946 г. като член на Комисията по национална сигурност чете лекции за опасностите от ядрена война.

През 1946 г. Полинг става един от основателите на Извънредния комитет на учените, занимаващи се с атомна енергия, учреден от Алберт Айнщайн и седмина други известни учени за постигане на забрана на опитите с ядрено оръжие в атмосферата. Четири години по-късно надпреварата в ядреното въоръжаване вече набира скорост и Полинг се изказва срещу решението на правителството за създаване на водородна бомба, призовавайки да се сложи край на всички опити с ядрено оръжие в атмосферата. В началото на 50-те, когато и САЩ, и СССР правят опити с водородни бомби и равнището на радиоактивност в атмосферата се увеличава, Полинг използва своя ораторски талант, за да доведе до знанието на хората възможните биологични и генетични последици от радиоактивните валежи. Тревогата на учения от потенциална генетична опасност се обяснява отчасти с провежданите от него изследвания на молекулярните основи на наследствените болести. Полинг и 52 други нобелови лауреати подписват през 1955 г. Майнауската декларация, призоваваща да се сложи край на надпреварата във въоръжаването.

Когато през 1957 г. Полинг съставя проект за възвание, в което се съдържа искане да се прекратят ядрените опити, то е подписано от над 11 000 учени от 49 страни по света, сред които над 2 хиляди американци. През януари 1958 г. Полинг представя документа на Даг Хамаршелд, който е по това време генерален секретар на ООН. Предприетите от Полинг усилия допринасят за учредяването на Пъгуошкото движение за научно сътрудничество и международна сигурност, чиято първа конференция се провежда през 1957 г. в Пъгуош (провинция Нова Шотландия, Канада). Сериозната обществена и лична тревога за опасността от заразяване на атмосферата с радиоактивни вещества довежда до това, че през 1958 г., въпреки липсата на какъвто и да е договор, САЩ, СССР и Великобритания прекратяват доброволно опитите с ядрено оръжие в атмосферата.

Но усилията на Полинг, насочени към забрана на опитите с ядрено оръжие в атмосферата, срещат не само подкрепа, а и значителна съпротива. Известни американски учени като Едуард Телер и Уилърд Ф. Либи, и двамата членове на Комисията по атомна енергия на САЩ, твърдят, че Полинг преувеличава биологическите последствия от радиоактивните валежи. Полинг се натъква и на политически препятствия заради приписвани му симпатии към Съветския съюз. В началото на 50-те години ученият има затруднения с получаването на задграничен паспорт, който му издават без всякакви ограничения едва след получаването на Нобеловата награда.

Колкото и да е странно, по същото време Полинг е подложен на нападки и в Съветския съюз, защото неговата резонансна теория за образуването на химичните връзки се смята за противоречива на марксическото учение. (След смъртта на Йосиф Сталин през 1953 г. теорията е призната и от съветската наука.) Полинг е викан два пъти (през 1955 и през 1960 г.) пред подкомисията по въпросите на вътрешната сигурност към сената на САЩ, където му задават въпроси за неговите политически възгледи и за политическата му дейност. И в двата случая той отрича, че е бил някога комунист или че симпатизира на марксическите възгледи. При втория случай (през 1960 г.), рискувайки да бъде обвинен в неуважение към конгреса, той отказва да назове имената на тези, които са му помагали да събере подписите под възванието от 1957 г. В края на краищата делото е прекратено.

През юни 1961 г. Полинг и съпругата му свикват конференция в Осло (Норвегия) срещу разпространението на ядреното оръжие. През септември същата година, въпреки обръщението на Полинг към Никита Хрушчов, СССР подновява опитите с ядрено оръжие в атмосферата, а през март следващата година същото правят и САЩ. Полинг започва да осъществява дозиметрични измервания на равнището на радиоактивност и през октомври 1962 г. огласява информация, която показва, че заради осъществените през предната година опити равнището на радиоактивността е нараснало два пъти в сравнение с предходните 16 години. Полинг съставя също така проект на предполагаем договор за забрана на подобни опити. През 1963 г. САЩ, СССР и Великобритания подписват договор за забрана на ядрените опити, в основата на който лежи проектът на Полинг.

През 1963 г. Полинг е награден с Нобелова награда за мир за 1962 г.

В годината, когато получава втората си Нобелова награда, Полинг напуска Калифорнийския технологичен институт и става професор-изследовател в Центъра за проучване на демократичните институции в Санта Барбара (щат Калифорния). Там той може да отделя повече време на проблемите, свързани с международното разоръжаване. През 1967 г. Полинг заема също така длъжността професор по химия в Калифорнийския университет (Сан Диего), надявайки се да прекарва повече време за изследвания в областта на молекулярната медицина. След две години той напуска това място и става професор по химия в Станфордския университет в Пало Алто (щат Калифорния). По това време Полинг вече е напуснал Центъра за проучване на демократичните институции.

В края на 60-те години Полинг започва да се интересува от биологичните въздействия на витамин С. Ученият и съпругата му започват да приемат редовно витамина, а Полинг започва да рекламира публично неговата употреба за предотвратяването на простудни заболявания. В монографията „Витамин С и простудата“ („Vitamin C and the Common Cold“), която излиза през 1971 г., Полинг обобщава публикуваните в текущия печат практически свидетелства и теоретични изводи в подкрепа на терапевтичните свойства на витамин С. В началото на 70-те години Полинг формулира и теорията за ортомолекулярната медицина, в която се подчертава значението на витамините и аминокиселините за поддържане на оптимална молекулярна среда за мозъка. Тази теория, получила по това време широка известност, не намира потвърждение в резултатите от следващите изследвания и да голяма степен е отхвърлена от специалистите по медицина и психиатрия. Но Полинг поддържа гледната точка, че основанията за тези контрааргументи съвсем не са безупречни.

През 1973 г. Полинг основава Научния медицински институт „Лайнус Полинг“ в Пало Алто. В продължение на две години той е негов президент, а след това става там професор. Той и колегите му от института продължават да изследват терапевтичните свойства на витамините, по-специално възможностите да се използва витамин С за лечение на ракови заболявания. През 1979 г. Полинг публикува книгата „Рак и витамин С“ („Cancer and Vitamin С“), в която твърди, че приемането на значителни дози витамин С допринася за продължаването на живота и за подобряването на състоянието на болните от определени видове рак. Но авторитетните изследователи на раковите заболявания не намират аргументите му за убедителни.

През 1922 г. Полинг се жени за Ава Хелън Милър, една от неговите студентки в Орегонския държавен селскостопански колеж. Семейството има трима синове и една дъщеря. След смъртта на съпругата си през 1981 г. Полинг живее във вилата им в Биг Сър (щат Калифорния).

Освен с двете Нобелови награди Полинг е удостоен и с много други отличия. Сред тях са Наградата за постижения в областта на чистата химия на Американското химическо дружество (1931 г.), медала Дейви на Лондонското кралско дружество (1947 г.), съветската правителствена международна Ленинска награда „За укрепване на мира между народите“ (1971 г.), националния медал „За научни постижения“ на Националния научен фонд (1975 г.), златния медал „Ломоносов“ на Академията на науките на СССР (1978 г.), наградата по химия на американската Национална академия на науките (1979 г.) и медала Пристли на Американското химическо дружество. Присвоени са му почетни степени от Чикагския, Принстънския, Йейлския, Оксфордския и Кеймбриджкия университет. Полинг е член на много професионални организации. Президент е на Американското химическо дружество (1948 г.) и на Тихоокеанския отдел на Американската асоциация за съдействие на развитието на науката (1942-1945 г.), а също така е вицепрезидент на Американското философско дружество (1951-1954 г.).

Източник:http://n-t.ru/nl/hm/pauling.htm

Превод от руски:Павел Б. Николов

ДО ТУК - в „Библиотека на Павел Николов – Нобелови награди“

Изкуството да оскърбяваш - 35

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА

№ 5

Съвременната антропология също не е годна да бъде наш Вергилий, защото отдавна е изгубила всякакви черти на научна дисциплина.

Като много съблазнителен хабитат за различни „идеи“, засягащи човека, тя се е контаминирала през последните петдесет години с психология, философия, метафизика и откровена белетристика.

Радикални промени, „вътрешни революции“ са, разбира се, възможни във всяка област на науката.

Причините за подобна метаморфоза са различни. Преди всичко това става под влиянието на новооткрити факти и обстоятелства.

Но е възможен вариант, когато обемът на натрупания материал става толкова голям, че с факта на промяната на своите размери променя и остарелите смисли и трактовки.

(Тук е възможна бегла аналогия с ефекта „критична маса“, когато определено количество вещество се намира в състояние на стабилност, а стане ли малко повече, настъпва саморазрушителна реакция, както неизбежно се получава с 235 U и 239 Pu.)

Но в дадения случай съдбоносно влияние върху дисциплината са оказали не новите открития и изводи, а страничното влияние.

Тук се е повторила отчасти същата ситуация, за която говорихме в шестата лекция (да не се бърка тази номерация с номерацията на лекциите в книгата – бел. П. Н.).

Ще напомня, че към края на ХХ век науката за мозъка се оказа доста съществено замърсена (контаминирана) с психология и метафизика.

Като се започне от 70-те години, примесите, които внасяха тези практики, ставаха с всяка изминала година все по-големи и все по-влиятелни.

С времето именно тези примеси започнаха да изопачават съществено реалната картина на представите за работата на главния мозък.

Именно те се опитаха да прекъснат връзката на неврофизиологията с принципите на еволюционистиката, сравнителната анатомия и общата физиология. Те внесоха колебание и подмениха с фантазии строгата фактология.

Но науката за мозъка е в много по-изгодно положение от антропологията.

В нейната основа се намира физиологията на централната нервна система. Това е здрава, борбена и което е много важно – безкомпромисна дисциплина. Тя презира догадките и се чисти лесно, бракувайки всичко, което няма експериментален фундамент.

Нещо повече – в традицията на тази наука се съдържа противоотрова срещу философията и психологията. Както помним, тя е формулирана превъзходно от Сеченов, Брока, Павлов и Клод Бернар.

Благодарение на тези два фактора, очистването на неврофизиологията от „паразити“ е по принцип възможно.

Положението на антропологията е друго.

Тя почти няма доказателствена база, нейната емпирична основа (освен при антропометрията) е крайно малка.

Нейните основоположници се занимавали главно с натрупване на материал. Понякога – с повърхностното му структуриране.

Те не успели да изработят за своята дисциплина правила за оцеляване и сигурност. Затова за различни паразитни практики се оказало извънредно лесно „да притиснат“ под себе си антропологията.

Технологията на „притискане“ няма отношение към нашата лекция, затова ще я очертаем пределно кратко.

Лесно е да се види, че философията, напоследък прекарваща времето си в определено безделие, флиртува от скука с младите и неопитни научни дисциплини и много лесно ги „развращава“.

Това не трябва да ни учудва, ако имаме предвид нейния опит и богатството ѝ от методики. Като съблазни и зарази поредната „нещастна глупачка“ с всичките си болести, тя по правило я захвърля, показвайки ѝ небрежно за сбогом пътя към нищото.

Интересно е, че антропологията е тръгнала именно в посоката, указана ѝ от философията. По този пън тя е станала лесна плячка на метафизически многозначности и „възвишен упадък“.

Запознаването с нея днес включва да се изучат задължително терзанията на множество автори, обединени от непознаването на началата на физиологията и теорията за еволюцията, но търсещи упорито корените на своите недоумения в други, много възвишени фактори.

Колосалните натрупани антропологични материали от XIX и началото на ХХ век не са отишли, разбира се, никъде и са на наше разположение.

(Наистина, днес еполетите на висока наука са им свалени и те са понижени от „високото измерение“ на антропологията в етнография. Ще отбележим, че никаква ясна смислова демаркационна линия между тези дисциплини няма и никога не е имало. Само терминологична.)

Но!

Те са здраво изгризани от огромните пълчища „нови антрополози“, поради което са изгубили своя „търговски вид“.

Ние знаем, че всички гризачи, като изпоядат, омърсят и повредят нещо, му придават също така своя аромат. Класическата антропология не станала изключение от това правило. Тя завоняла на примитивна мистика и многозначност.

Сега в нея няма яснотата на Леви-Брюл, Фрейзър, Спенсър, Тейлър, Дюркем, Ратцел и Ранке.

Тя не е дори „преходния“ Малиновский.

Тя е – уви! – Шелер, Плеснер, Гелен, Еванс-Причард, Бекер, Леви-Строс et cetera, преформатирали антропологията в истерична, полуфантастична дисциплина, раждаща само миниатюрни и декоративни идеи.

В замяна на лекотата и точността на Тейлър, Летурно и Леви-Брюл, в замяна на ясното виждане за развитието на човека дошли терзанията и фантазиите: „Никога по-рано представите за същността и произхода на човека не са били по-съмнителни, по-неопределени и по-разнородни от тези в наше време“ (Шелер, 1929 г.)

Като се започне от 30-те години, в антропологията, според признанието на К. Кестлин (1967 г.), протича „разпад на очевидностите“. Приглася му друг носител на доста екзотични идеи – Ойкен (1922 г.): „Много от това, което преди се смяташе за очевидно, се превърна сега в труден, едва ли разрешим проблем.“

Както виждаме, днес в антропологията всичко е напоено с „мишата миризма“ на ровенето в собствената си душа и на съчинените драми.

А това станало заради изключително силното замърсяване на антропологията от тези направления, които декларират „непознаваемост на човека“ (Плеснер) и независимост на неговия мозък от общоеволюционния процес.

Ще отбележим, че практически всичките съществени задачи, изправени пред антропологията като наука, така и са останали нерешени.

(Следва)

ДО ТУК:

1. КРАТЪК КОНСПЕКТ НА ЦИКЪЛА ЛЕКЦИИ В "ЕРАРТА"

2. КИРИЛ - ПРОСВЕТИТЕЛЯТ НА ПИНГВИНИ, ИЛИ ИСТИНАТА НА НЕИЗТРИТИЯ ЗАДНИК

3. ДВУГЛАВИЯТ ПЕНИС

4. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - I

5. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - II

6. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - III

7. САМОТНАТА РУСИЯ ИСКА ДА СЕ ЗАПОЗНАЕ

8. НЕ СТАРЕЯТ ПО ДУША ЦЕЛИНИТЕ

9. ГОЛИЯТ ПАТРИАРХ ИЛИ ЗАКОНЪТ НА МИКИ МАУС

10. КРАЯТ НА РУСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА. КАКВО ЩЕ СТАНЕ?

11. КРИЛЦЕ ИЛИ КЪЛКА?

12. МУХОМОРКИТЕ НА ПОБЕДАТА

13. ДРАЗНЕНЕ НА ГЪСКАТА. КРАЙ НА ДИСКУСИЯТА ЗА ГАЛИЛЕЙ

14. ОСОБЕНО ОПАСНО МИСЛЕНЕ. ИЗ ИСТОРИЯТА НА ЧУДАЦИТЕ

15. РУСИЯ В ТЪРСЕНЕ НА АДА

16. ИСУС ТАНГЕЙЗЕРОВИЧ ЧАПЛИН

17. ГЛУПАВАТА КЛИО, ИЛИ ЗАЩО В УЧИЛИЩЕ НЕ ТРАБЯВА ДА СЕ УЧИ ИСТОРИЯ

18. ТЕОРИЯ И ПРАКТИКА НА КОЩУНСТВОТО. ЧАСТ 1

19. ТЕОРИЯ И ПРАКТИКА НА КОЩУНСТВОТО. ЧАСТ 2

20. ТОПЛА ЦИЦКА ЗА ХУНВЕЙБИНА

21. ВЯРА С ФЛОМАСТЕР

22. ТРУЖЕНИЦИ НА ЗАДНИКА

23. ВКУС НА ИЗПРАЖНЕНИЯ

24. ЗАГЛЕДАНИ В ПЕНИСА

25. ВЪРВЯЩИ КЪМ АНУСА

26. В НОКТИТЕ НА ПИГОПАГУСА

27. ЖЕЛЕЗНИТЕ ЛАПТИ НА КРЕМЪЛ

28. ЛЪЖАТА КАТО ЖАНР

29. ХИМИЧЕСКИ ЧИСТ ЦИНИЗЪМ

30. ПУТИН И РЕВОЛЮЦИЯТА

31. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 1

32. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 2

33. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 3

34. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 4

История на японското кино: Поразителният успех на „движещите се картинки“

АВТОР: АКИРА ИВАСАКИ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

II. ПОЯВА НА КИНОТО В ЯПОНИЯ

1. Поразителният успех на „движещите се картинки“

В Япония киното било донесено през 1896 година. През ноември 1896 година в град Кобе бил демонстриран за първи път изобретения от Едисон кинетоскоп. Но кинетоскопът можел да се използва само от един човек и по това приличал на отдавна вече известния райок. А първият апарат, пригоден за наистина масово показване на картини, се появил в Япония през 1897 година. В Япония донесли почти едновременно от Америка и Франция „вайтаскопа“ на Едисън и „синематографа“ на братя Люмиер. Трябва да обърнем внимание, че още не е изтекла и една година от демонстрирането на новото изобретение в Америка и Франция. Това е период, когато след победата в Японско-китайската война японската буржоазия, полагайки всички усилия бързо развиващата се Япония да ликвидира своята изостаналост от водещите западни капиталистически страни, заимства от Запада различни достижения на културата и техниката. Едно от тези заимствания е киното.

От Франция донася синематографа Кацутаро Инахата. Инахата бил известен предприемач в областта на текстилната промишленост от град Киото, който постигнал значителни успехи по-късно сред финансовите кръгове в района Кансай. Избират го също така за представител в горната камара на японския парламент. За запознаването му със синематографа изиграва важна роля това, че един от братята, изобретили синематографа, Огюст Люмиер, е близък другар на Инахата, тъй като двамата са учили заедно в Лионския промишлен колеж.

Известно време Инахата демонстрирал изобретението сам, а след това го предал на приятеля си Ейносуке Йокота. Този случай помогнал на Йокота да стане кинопредприемач. Той основал компанията „Йокота сьокай“, а по-късно заел поста президент на кинокомпанията „Никацу“.

Инахата и Йоката демонстрирали синематографа само в района Кансай, преди всичко в Киото и Осака. А в Токио синематографът попаднал по друг начин. Там го занесъл италианецът Бланчерини, който работел като инженер в токийския артилерийски арсенал, и го предал на компанията „Йосидзава сьотен“, занимаваща се по това време с експорт на картини и гравюри. По-късно тази компания станала пионер в японската кинопромишленост.

„Вайтаскопът“ на Едисън също попаднал по два начина в Япония: един бил донесен в района Канто, а друг – в Кансай. Единия от апаратите донесъл осакският индустриалец Кадзуичи Араки, другият – известният по това време международен посредник Юмихито Кусихики. Апаратът и филмът, придобити от Кусихики, попаднали в рекламната агенция „Хироме“, разположена в Кьобаши, район на Токио. Един от служителите в агенцията, Койо Комада, обиколил с апарата цяла Япония и направил много за популяризирането на киното.

Разбира се, по това време в Япония още не съществувала думата „кино“. Тогава било широко разпространено едно словосъчетание със свежо привлекателно звучене - „движещи се картинки“. Казват, че го измислил писателят Фукути Оти, но достоверността на това се оспорва. У японците в средата на периода Мейджи синематографът предизвиквал чувство на възхищение и на преклонение пред неизвестния и блестящ Запад.

Това били наистина само „движещи се картинки“. Френски войник слага шлем и нагръдник, след което язди кон; вълни, които се разбиват в морския бряг; къпещи се мъже и жени; трима мъже, които пият вино; изгледи към Ниагарския водопад; танц на пеперудата, изпълняван от красивата американска балерина Фулър – все 50-футови киноленти. Съединявали ги заедно и ги показвали няколко пъти поред. В Япония наричали този начин за прожектиране на филми „тасуки“. Но самият факт, че „картинките“ се движат, бил толкова поразителен, че въпреки многократното повторение, всички ги гледали с голямо удоволствие и с голям интерес. Скоро се появили своеобразни коментатори на филмите – „бенши“, които довеждали до възторг зрителите със своето красноречие. Както пише Токугава Мусей, който станал по-късно един от най-добрите коментатори в Япония, когато показвали по метода „тасуки“ филма “Ли Хун Чан заминава за Ню Йорк“, известният китайски деец Ли Хун Чан се появявал много пъти поред на входа на хотела си. И тогава „коментаторът“, предизвиквайки буря от аплодисменти, възкликвал: „Само нашият филм може да накара знаменитият в цялата вселена гениален деец на Поднебесната Ли Хун Чан да ходи толкова често пеш“.

Постепенно японците започнали да снимат сами. Смята се, че първият японски филм, който можел да се прожектира, бил заснет от Цунекичи Шибата. Шибата работел като инженер във фотоотдела на магазина „Мицукоши гофукутен“ (по-късно голям универсален магазин). Той се снабдил с френски снимачен апарат „Гомон“, донесен от компанията „Копиши сьотен“, която се занимавала с внос на фотоапарати, и снимал танц на гейши. Но се появил сериозен проблем с проявяването на лентата. В края на краищата лентата била проявена с помощта на служителя в същата компания Широ Асано. Готовият филм бил показан при голямо оживление в помещението на театъра „Кабуки“. Освен танца на гейшите бил прожектиран и пейзажен филм, заснет по „Гинза“, в Асакуса и по „Накамисе“. Това било през юни 1899 година. Понеже организирането на кинопрожекцията поела рекламната агенция „Хироме“, коментатор на филма бил нейният служител Койо Комада. Благодарение на своето красноречие и на забележителните си актьорски данни, способни да увлекат публиката, Комада станал веднага популярен и започнал да гастролира по цяла Япония. Той даже изнамерил за себе си определението „извънредно необикновен“ и се наричал единствено „извънредно необикновения Койо Комада“. По това време той наистина се смятал в Япония за „коментатор номер първи“.

През 1900 година избухнало китайското въстанието на ихетуаните, и Цунекичи Шибата заедно с друг оператор заминал за Китай. Двамата се присъединили към действащата армия като специални кореспонденти на компанията „Йосидзава сьотен“. Така се появил първият в Япония хроникален филм.

През следващите няколко години били заснети редица късометражни филми. Снимани били пиеси от театъра кабуки с участието Данджуро и Кикугоро: преди всичко „Събиране на кленови листи“ („Мимидзигари“, 1899 година, оператор Цунекичи Шибата), а също така „Повест за верността“ („Тюсингура“) и други.

През 1903 година в Япония бил открит първият киносалон. Той се намирал в Токио, в района Асакуса, в помещението на Дома на електричеството. През 1908 г. в Токио, в района Мегурогьонзака, компанията „Йосидзава сьотен“ създала първата в Япония киностудия. През 1909 година компанията „М-Пате“, чийто собственик бил Шокити Мумея, открила студия в района Окубохякунинтьо. През 1910 година компанията „Йокота сьокай“ открила студия в Киото, а компанията „Фукуходо“ – в Токио, в района Хигуредзато. Разбира се, тези киностудии не приличали по нищо на днешните. Те се състоели от дървени бараки, палатки или стъклени павилиони. Въпреки всичко именно там се раждало японското кино.

(Следва)

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

I. ЯПОНСКОТО КИНОИЗКУСТВО И СВЕТОВНОТО КИНО

1. Оценка на японските филми в чужбина

2. Особеният стил на японските филми

3. Историческата задача на японското кино

Васил Левски и неговите сподвижници след арабаконашката афера (документи от турските архиви) - 8

Преди известно време публикувах в блога си и в моята интернет библиотека няколко документа, свързани с Васил Левски, както и всичките негови писма, които успях да намеря.

Сега продължавам с документите, отнасящи се до разследването от турските власти на Апостола и неговите сподвижници след обира на пощата в прохода Арабаконак (днес - Витиня), осъществен от Димитър Общи и негови другари.

Документите, както и бележките към тях, са представени според книгата "Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд (документи из турските архиви)", София, 1952 г.

Павел Николов

(ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТ ТУК)

[Разпит на Велчо Шунтов] [1]

– Как ти е името и името на баща ти? Откъде си?

– Името ми е Велчо, а на баща ми – Йото Шунтов. От град Орхание съм.

– На колко си години и какво е занятието ти?

– На 25-26 години съм, занятието ми е земеделие, но се занимавам и с касаплък.

– Нещо ще те запитаме, ако кажеш истината, ще бъде от голяма полза за теб в случая.

– Питайте ме, каквото зная, право ще ви кажа.

– Научихме се, че в сряда през нощта и в петък сутринта, преди нападението на хазната, вие сте носили хляб в балкана. Къде и с кого занесохте тоя хляб?

– Не, господине, аз не съм носил хляб и не зная някой да е носил.

– Научихме се, че в сряда през нощта и петък сутринта ти си носил хляб на Зелинската река и на балкана? Човекът, който е ходил с теб по тая работа, е тук. Какво ще кажеш на това?

– Ако някой е носил, той си знае. Аз нито съм носил, нито пък зная.

– Заедно с него в сряда през нощта отидохте през Зелинска река на мястото Стръга в балкана, а вечерта срещу петък, като не успяхте да стигнете [пак там], преспахте в балкана на мястото Обинек и на сутринта тръгнахте и, като носехте хляба за Висок, вас ви пресрещнаха и вие го предадохте. Човекът, който е бил с тебе по тая работа, е тук. Ако той дойде сега и ти каже това в лицето, какво ще отговориш?

– Нека дойде, да каже! Аз не съм носил. Човекът, който казва това, ако е носил, той си знае.

– Другар в тая работа ти е Божил Генчев от град Орхание. Той има ли към теб някаква ненавист?

– Няма. Божил живее в крайната махла, а аз – в черковната. С него нямаме нищо общо.

– Щом като казваш, че помежду си нямате сърдитня, ако той дойде и ти каже в лицето, че на два пъти сте занесли хляб в балкана на хайдути, какво ще отговориш?

– И пред мен да каже, не признавам. Ако той е носил, аз не знам.

Разпит на Велча и Божила при очна ставка Въпроси към Велча

– Хей, Велчо, ето другарят ти Божил пред теб казва, че в сряда през нощта той отивал да сече шума в балкана, а ти след него си го настигнал при Зелинска река и си му казал: „Да отидем на едно място!“ От там и двамата заедно сте отишли на мястото Стръга в балкана. Там излезли хайдути. Те взели от вас хляба и ви казали: „Утре пак да ни донесете хляб! [2]“ След това вие сте се върнали. Вечерта срещу петък Божил дошъл у вас, взел хляба, който си бил поставил в една цедилка и заминал напред. Ти си купил една ока ракия и си го настигнал при воденицата на Юнус ага над града. Оттам като не сте успели да стигнете [на Каменна стръга], вие сте пренощували на мястото Обинек. Рано сутринта в петък сте тръгнали и отсам Висок ви пресрещнали хайдутите, дали сте им хляба и сте се върнали обратно. Ето, твоят другар Божил разправя всичко това пред теб. Казвай и ти веднага, как стана, за да придобиете и двамата качеството на доносчици.

– Болен съм, оставете ме за утре! [3]

– Тъй, с болест, няма да мине. Кажи веднага: тия хайдути от къде са и кои са, иначе лошо ще патиш, ще се каеш!

– Не, господине, нито съм ходил, нито хляб съм носил, нито пък зная нещо. Тая работа не ми е известна [4].

– Велчо, ела, кажи истината, не ни затруднявай!

– Чакай, сега ще кажа как стана.

– Кажи да видим!

– Беше неделя преди петъка, когато обраха хазната. По пладне бях отишъл на края на града да купя черва за суджук. Стоян пандурът от Тетевен беше изпратил до мен един българин [5],мургав, среден на ръст, с възчерни мустаци, името му не знам, който ме намери, дръпна ме настрана и ми каза: „Моят чорбаджия Стоян ме изпрати до теб да ти предам, в сряда да занесеш хляб във вашия балкан, на мястото Каменна стръга, понеже там ще дойдат хора.“ Аз му отговорих: „Щом като трябва, ще занеса.“ Българинът си замина, а аз си отидох в къщи. Беше към 10 часа [6] вторник вечерта, когато се запътих за къщата на Божила. Намерих го край къщи и му казах: „Божиле, Стоян ми пратил известие да занеса хляб в балкана. Да отидем заедно! Само че аз да купя сега хляба и да отидем от вечерта при тях.“ Божил се съгласи. Оттам си отидох у дома. Взех една торба и отидох на фурната. Купих 12 хляба и малко праз и тръгнах. Божила намерих над града да ме чака. Полека-лека призори стигнахме при тях [нападателите на хазната]. Намерих ги на мястото, което ми бе посочено. Предадох хлябовете. Те ги взеха, поставиха ги в чантите си и ни запитаха за пътя, който води за прохода. Отговорих им, че Божил познава тия места. Божил замина с тях към прохода. Аз се върнах обратно и си отидох в къщи. Не знам докъде ги е завел Божил. В четвъртък той ме намери и ми каза: „Поръчаха пак да им занесем хляб.“ Следобед, по икиндия, купих пак хляб от фурната. Божил си беше в къщи. Занесох хляба и му го предадох. Той замина, а аз се позабавих малко. Сетне купих сирене и 300 драма ракия и заминах и аз. Настигнах Божила над града и заедно с него пренощувахме в балкана, на мястото Обинек. На сутринта в петък потеглихме. Аз останах далеч в балкана, а Божил, който знаеше, къде се намираха, отиде при тях. Почаках го, докато се върне при мене. После той остана да сече шума, а аз се върнах у дома. Ето, така стана.

– Какви хора бяха хайдутите, на които занесохте хляб, колко души и от къде бяха? Кажи имената им, за да ги призовем и разкрием работата!

– Зная и познавам само Стоян пандура. Кои са другите, не знам, но и те трябва да бяха от Тетевен.

– Какви бяха дрехите и оръжието им?

– Оръжието им беше смесено, от всякакъв вид. Дрехите им бяха черни, а на някои – такива, червени колчаци.

– Колко души бяха?

– Видях 11 души, повече не видях.

– Между тях беше ли и българинът, който в неделя те бе намерил в Орхание и ти бе казал, че Стоян го изпратил да ти предаде да занесеш в сряда хляб на Каменна стръга, в балкана?

– Тоя българин не беше между тях [7].

– Много добре. В сряда, когато вие с Божила им занесохте и предадохте хляба, те не ви ли казаха нещо, като например: „Наблюдавайте и, като ни донесете хляба, да ни съобщите дали няма да минат през Орханийския проход търговци или хазната?“ [8]

– Когато за първи път отидохме при тях и им дадохме хляба, те ни питаха само за пътя, водещ за прохода. Отговорих им, че аз не знам, но Божил го знае. Божил ги заведе, а аз останах там. Но, за търговци или за хазната дума не стана.

– Виж, ти се познаваш от по-рано със Стояна. Той непременно ще ти е казал с каква цел тия хора са излезли там, или пък ти си го запитал, иначе не може да бъде. Каквото сте си приказвали по тая работа, кажи ни го, за да търсим изход.

– Ние там се срещнахме с тях и им дадохме хляб. При разговор със Стояна, аз го запитах накъде са се запътили, а той отговори: „Накъдето се случи. Да ни покажете пътя за прохода!“ Нищо друго не каза.

– Когато за втори път им занесохте хляб и се срещнахте с тях, Стоян какво ти каза, и не го ли запита каква работа има по тия места?

– Когато за втори път им носихме хляб, един от тях ни пресрещна. Аз останах там, а Божил с него отиде при тях. После Божил се върна при мен. Тръгнахме си заедно. Аз си отидох у дома, а Божил остана в балкана да сече шума. Повече не ги видях.

– Много добре. Тази работа се разбра. Вие в сряда сутринта, когато за първи път им занесохте хляб, уговорихте с тях – при повторно носене на хляб да им съобщите дали ще минат търговци или хазната. Оттук се вижда, че вие сте се осведомили още в четвъртък за: минаването на хазната в петък и така, заминали сте в четвъртък вечерта и петък сутринта, като сте отишли при разбойниците, съобщили сте им, че хазната ще замине за София. Те са я причакали и нападнали. Това се вижда от вашето отиване при тях в петък сутринта. Кажи веднага истината ,не ни създавай трудности!

– Вярно е, че на два пъти им носихме хляб, но не сме говорили подобно нещо. Аз ги видях само веднъж, повече не ги видях.

– Освен теб и Божила, знаят ли други някои хора, че тия разбойници са били там?

– Освен мен и Божила никой друг не знае.

– Виж, ти твърдиш, че други хора не знаят за пребиваването на тия разбойници там, а твоите домашни – жена и деца – не знаят ли, че сте им носили хляб?

– Не, господине, домашните ми нищо не знаят.

– Много добре. Това нещо може да се провери и ако се установи, че освен теб и Божила и други знаят, но че ти криеш и не съобщаваш, тогава какво ще кажеш?

– Не ми е известно дали някой знае.

– Много добре, ела сега тук да удариш вместо подпис пръста си!

– Да ударя пръста си.

[Знак за отпечатък от пръст на]: Велчо Шунтов

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1. Заглавието на Велчовия разпит е поставено от преводача и затова трябваше да бъде заградено в четвъртити скоби. В турския текст разпитът започва с обичайните въпроси за име, месторождение и пр.

2. И на това място документът е повреден. Изразът „утре пак да ни донесете хляб“ е вмъкнат от преводача и заради това трябваше да се постави в скоби. Той е взет от аналогично място в разпита на Божила.

3. Заимов пише: „Шунтов бе тежко болен, при това и нервозен“ (пос. съч., стр. 125).

4. От разпита на двамата орханийци дотук се вижда, че пръв разкрива обира на хазната Божил, а не Велчо, както твърди Заимов (пос. съч., стр. 132). Както се видя, показанията на Божил започват със самопризнанието, че той и Велчо са носили храна на нападателите и че последните са тетевенци. Разбира се, тук, в съдебно следствения протокол не са отразени етапите на мъчения, през които Божил е минал, за да стигне до самопризнание. Всъщност Заимов не отрича, че пръв Божил разправил цялата история на обира. Той казва: „От морални мъки Божко се разплака – чорапа са разплете – от игла до конец той разказа историята на обира“ (пос. съч., стр. 133).Но Заимов предпоставя на стигането на Божила до самопризнание разкриването на обира от страна на Велчо, когато от мъки той изпаднал в „някакво си особено душевно настроение да бърбори…“ и тук се вижда, че Велчо отрича и едва когато бива поставен на очна ставка с призналия вече всичко Божил, започва и той да говори.

5. В тур. текст стои „християнин“, което е преведено с „българин“. Тук Велчо крие името му, но по-после го издава. Това е Васил Петров Бояджията,председател на Орханийския комитет.

6. „10 часа“ = 16 часа следобед.

7. „Тоя българин“ е Васил Петров, който не е участвал в самия обир на хазната.

8. По това време за турската власт нападението в Орханийския проход било само един обир и нищо повече.

По какво се различават хората с леви и десни убеждения?

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА (https://www.novayagazeta.ru)

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

През юли тази година в Таджикистан бяха убити двама велосипедисти от Вашингтон – Джей Остин и приятелката му Лорън Гейгън (Jay Austin and Lauren Geoghegan). Двамата напуснали скучната си работа и тръгнали да се возят по света с велосипеди. На 369-тия ден от тяхното пътешествие, когато в състава на още една група пътували по един междуселски път, ги настигнала лека кола. Шофьорът спрял, обърнал, а след това се врязал в групата велосипедисти. Тези, които останали живи, излезлите от колата хора разстреляли, доубили и ограбили.

След два дена ИДИЛ (забранена в Русия организация) излъчи поредното видео: петимата души, извършили престъплението, седяха на фона на черния флаг на джихада и се кълняха да колят „неверниците“.

Вие, разбира се, ще попитате: за какъв дявол велосипедисти с шорти и тениски са хукнали да пътуват по ислямска територия?

Отговорът се състои в това, че Джей Остин и неговата приятелка не били просто търсачи на приключения. Те били идеалисти. Тръгнали на околосветско пътешествие, за да докажат, че злото е измислица.

„Вие четете вестници и вас ви карат да вярвате, че светът е голяма опасно място – пише Джей Остин в своя блог. – На хората – казват ви – не трябва да се вярва. Хората са лоши. Хората са зли. Аз на тази въдица няма да се хвана. Злото е изкуствено конструирано понятие, което сме създали, за да не можем да разберем сложностите на също такива като нас хора, но имащи ценности, вярвания и перспективи, различни от нашите… Като цяло хората са добри… Великодушни и прекрасни, и добри“.

Печалната история на Джей и Лорън е жива илюстрация към поразително интересните опити на Джон Хибинг, професор в университета „Небраска-Линкълн“. Джон Хибинг и сътрудниците му от оглавяваната от него лаборатория по политическа физиология твърдят, че по физиологическите реакции на човека може да се определи лесно дали е ляв или консерватор.

Статията на Хибинг с резултатите от неговото изследване беше публикувана през 2008 г. в Science, а през 2013 г. той издаде цяла книга: Predisposed: Liberals, Conservatives, and the Biology of Political Differences. От експериментите на Хибинг и неговата група следва, че левите и десните имат различни физиологични реакции на опасностите. Ако десният чуе силен шум, той реагира по-явно от левия.

Хибинг показвал на хората снимки, на които имало нещо отвратително – например огромен паяк върху човешко лице или открита рана с гъмжащи в нея червеи, и лесно можел да определи по техните реакции кой е ляв, а кой има консервативни убеждения. При вида на отвратителните снимки симпатиковата нервна система на консерваторите започвала да работи много по-силно – появявала се пот. Съвсем иначе реагирали левите – техните реакции били доста по-слабо изразени.

Друга серия от опитите на Хибинг се състояла в това, че на хората се показвали редица изображения, след които едни били неутрални, а другите – отвратителни. Консерваторите задържали очите си върху отвратителните снимки много по-дълго време от левичарите. Ето защо Хобинг стигнал до извода, че у консерваторите има нещо, което той нарекъл „негативно предубеждение“.

Като дълбоко ляв човек, каквито са почти всички американски професори, Хибинг заключил с прискърбие, че консерваторите обръщат внимание на всичко негативно, заплашващо и отвратително, докато правилните хора просто игнорират въпросните стимули. „Тези, които се намират в политиката вдясно, и тези, които се намират вляво, просто възприемат света по различен начина“ – обяснява Хибинг.

Това според мене е съвършено поразителен резултат. Още по-поразителен е с това, че авторът, принадлежащ към либералите, като че ли не разбира много какво е казал.

Той в известен смисъл даже съжалява „консерваторите“. Вижте, значи, колко са нещастни. Повредени са на когнитивно равнище. Когато видят нещастие, проблем, беда – се спират върху тях и мислят за тях, вместо да си кажат „това не ме вълнува“ и да изпърхат с крилца към следващото цветенце.

Откровено казано, този експеримент ми даде отговор на един въпрос, който винаги ме е занимавал: защо има толкова много левичари сред младите, благополучните, ситите, израснали без проблеми и грижи хора?

Отговорът: защото „ляв“ не е въпрос на убеждения. Това е състояние на душата. Това е преди всичко инфантилизъм. Това е безкрайна способност да се игнорират реалните проблеми, „защото на мене всичко ми е наред и аз не искам да се съсредоточавам върху това“.

Левичарят гледа живота през розови очила и се обижда много, ако някой му препоръча да ги свали.

Левичарят научава за афгански бежанец, който наел бандити, за да плиснат киселина в лицето на жена му за това, че е свалила хиджаба си, но не иска да се съсредоточава върху това. Той чете как в Афганистан мъж измъчвал и убил деветгодишната си жена (продали му я за жена на седем години за тридесет хиляди долара), и му е неприятно да мисли за това като за проблем. Той и не мисли. Той чете известие как Британският кралски флот е спасил преди четири години от Либия. терориста, взривил стадиона в Манчестър. „Няма да обръщаме внимание на тези печални неща“ – казва си левичарят.

„Отвратителни са тези работи, по-лесно е да бъдат блокирани още в съзнанието. Те са неприятни , а значи са нерелевантни. Всички, които ги забелязват, са просто фашисти“.

Левичарят чува за зоните в Париж, където не може да влезе полиция, за Моленбек, превърнал се в развъдник на тероризма, и ако за всичко това трябва да се мисли, то става въпрос за проблеми, които трудно могат да бъдат решени. Затова за тях не трябва да се мисли.

Тези факти не се вместват в картината за мир и щастие и затова трябва да бъдат игнорирани. Единственото, което смущава реално левичаря, са хората, настояващи, че всичко това трябва да бъде обсъждано. Необходимо е тези хора да бъдат обявени за расисти. Взривът на брюкселското летище е за левичаря само повод да се свика митинг срещу ислямофобията.

Левичарят прилича на домашна котка, която - приласкана и нацелувана от своите стопани, скача след това на всекиго в скута. На тази котка ѝ е много хубаво у дома. Но ако попадне в големия свят, няма да изкара и месец. Не защото хората са лоши. А защото хората са различни.

Истина е, че между левите и десните има не мирогледна, а психологическа разлика.

Ляв е този, който смята, че всички хора са добри. Всички хора са добри, освен тези, които не признават, че всички хора са добри.

Ако от Афганистан и Сирия идват гъсти потоци бежанци, те са точно такива, каквито сме ние. Нито тяхната култура е по-лоша, нито тяхната история. Трябва да ги посрещнем и да им се извиним за това, че на тях им е зле, а на нас ни е добре. Те имат други обичаи, но тези обичаи не са по-лоши и трябва да бъдат уважавани, трябва да им сготвим обяд според техните мюсюлмански закони. Ако мигранти в Кьолн организират тахаруш (групово изнасилване – бел. П. Н.), трябва да се замислим какво да направим за тези нещастни хора. Ако изнасилят някоя доброволка, тя трябва да бъде накарана да замълчи, за да не навреди на делото за помагане на бедните мигранти.

Злото е изкуствено конструирано понятие. Затова няма нужда от полиция и надзор. ФБР, ЦРУ и АНС са съставени от лоши хора, които подслушват чужди разговори, и това е позор. Защото всички хора са добри, нали?

Всички хора са добри. Затова всички заслужават благоденствие и благополучие. Които трябва да им бъдат гарантирани. Откъде ще се вземе благоденствието, след като те няма да работят, не е важно. Това е дразнещ и неприятен въпрос. Левичарят игнорира дразнещите въпроси.

Напротив, десни са тези, които смятат, че, за съжаление, не всички хора са добри. Хората се раждат равни. Но не са равни. Историята, възпитанието, средата, интелектът, личният характер, културата – всички те водят до това, че вече на девет-дванадесет години хората се различават помежду си.

И ако вие каните в задоволения, сит и щастлив Запад хора от друга култура и им казвате, че са много добри, а вие сте виновни пред тях, може да стане така, че добрите хора от другата култура вече да не мачкат велосипедисти в Таджикистан, а минувачи в Уестминстър.

Ако човекът беше винаги и навсякъде добър, нямаше да има нужда от държави.