четвъртък, февруари 20, 2020

За предателството но Левски и още нещо...

Трагедията на Александр Колчак

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

За едни той бил известен полярен изследовател и безстрашен морски офицер, а за други – истеричен неудачник и безжалостен диктатор.

Дори по лицето на Александр Колчак се четяло нещо трагично. “Познавах борбата, но не познавах щастието от победата” – казал той преди смъртта си. В действителност имало победи, но някакви странни – водещи в крана сметка до поражение и трагичен финал.

В ТЪРСЕНЕ НА ЗЕМЯТА НА САННИКОВ

Адмирал Колчак бил военен човек до мозъка на костите. Но в началото се прославил на съвсем мирно поприще като полярен изследовател.

През 1900 година Колчак заминал да търси легендарната Земя на Санников в състава на експедицията на барон Едуард Тол. Земята на Санников, разбира се, не намерили, но затова пък баронът заседнал на остров Бенет.

Участници в експедицията на Тол

На Колчак се наложило да организира втора експедиция – този път спасителна. Уви, не успели да спасят Тол. Колчак само констатирал, че баронът е загинал.

Ето я тази борба без победи. Колчак проявил героизъм, направил редица ценни открития, получил най-голямата награда на Руското географско дружество. Но в общи линии двете експедиции се оказали неуспешни: не открили Земята на Санников, не спасили барон Тол.

През 1909 година Колчак се отправил на трета експедиция, планът за която разработил лично. Ледоразбивачите „Вайгач“ и „Таймир“ трябвало да преминат през Северния морски път от Тихия океан в Атлантическия. И преминали. И открили Земята на император Николай II. Но това се случило по-късно и без участието на Колчак. Той подготвил всичко, славата обаче споходила не него, а неговия приятел Борис Вилкицкий.

Колчак на зимен лагер край полуостров Таймир, 1900−1901 г.

ГЕРОЯТ ОТ ПОРТ АРТУР

След втората експедиция Колчак заминал за Порт Артур: започнала Руско-японската война и той, морски офицер, не можел да остане настрани. Командвал миноносец, след това сухопътна артилерийска батарея. Подкосила го болест – ставен ревматизъм, следствие от дългия престой на север. Но Колчак останал до последно в строя. Получил златна сабя за храброст. Към него не може да има никакви претенции, но общата равносметка е предаването на Порт Артур и японски плен. Отново борба без победи.

Войната свършила. Русия трябвало да възстановява флота си, про това на практика от нулата. Значителна роля в случая изиграла една група млади офицери, ръководени от Колчак. Удивително нещо: високопоставеното началство слушало съветите някакви си млади офицери. По тяхно настояване бил създаден Морски генерален щаб, те разработвали и корабостроителни програми.

Последни дни от отбраната на Порт Артур

Колчак имал сложен характер – рязък и безкомпромисен. Два пъти постъпвал на служба в Морския генерален щаб и два пъти напускал, след като не споделял мнението на началството. Първата световна война посрещнал в Балтийсикя флот.

ОТ БАЛТИКА НА ЧЕРНО МОРЕ

„Началото на войната беше един от най-щастливите и най-хубавите дни в моята служба“ – казвал Александр Василевич. Можем да се съмняваме, че войната е чак такова щастливо събитие, но същността е разбираема: Колчак се оказал в своята стихия.

Смущавало го само това, че върховното командване предвиждало за флота строго спомагателна, чисто отбранителна роля. За големи сражения в открито море трябвало да се забрави и да се започне преди всичко изграждането на минни заграждения.

В Балтийския флот Колчак достигнал до длъжността командир на Минната дивизия. Тази длъжност му била напълно достатъчна, но през юни 1916 година, след като получил съвсем наскоро званието контраадмирал, бил произведен във вицеадмирал и назначен за командир на Черноморския флот.

Това назначение било толкова неочаквано, че е трудно да бъде обяснено. Ното заради възрастта си, нито заради опит в командването на сериозно съединение Колчак не можел да претендира за този пост.

Въпреки това бил назначен. И Колчак се проявил в най-добра си светлина. Към края на 1916 година турско-немският надводен флот бил изтласкан от Черно море и затворен в Босфора.

Но пред Колчак стояла и друга задача – да подготви операция за десант и завземане на Черноморските проливи. Цел, да кажем направо, грандиозна. Защото да се овладеят проливите била мечтата на всички тогавашни патриоти.

Босфорската операция можела да стане най-значимото дело в живота на адмирал Колчак. Но не станала, попречила революцията. Само заради това той имал право искрено да я мрази.

САБЯТА В МОРЕТО

Февруарската революция е наречена съвсем неоснователно безкръвна. Достатъчно е да си спомним Балтийския флот, където били убити десетки офицери, включително и командирът на флота адмирал Адриан Непенин.

В Черноморския флот не станало нищо подобно. Колчак веднага осъществил връзка с революционните организации – съветите и комитетите. Но един човек не може да противостои на всеобщата разруха. Авторитетът на Колчак стигнал за два месеца и половина. А в средата на май Севастополският съвет арестувал самолично генерал-интенданта, когото обвинили в разхищения. Колчак подал оставка.

Колчак – командир на Черноморския флот, януари 1917 г.

По същото време към Черно море наминал военноморският министър Арександр Керенский. Уговорил съвета да пусне генерала, а Колчак – да остане на поста си. И си отишъл. И всичко, разбира се, продължило по старому.

Съветът измислил, че офицерите планират контрареволюция. И наредил да разоръжат всички офицери. Колчак направил красив жест: хвърлил в морето златната сабя, получена в Порт Артур. След което сдал командването и заминал за Петроград да се отчита пред Временното правителство.

СКИТАНИЯ ПО СВЕТА

В столицата бившият командир на Черноморския флот се оказал в центъра на вниманието. Американската военна мисия го поканила в Америка. Там готвели своя операция за завземане на проливите и Колчак им бил необходим като консултант.

От друга страна, в Петроград се появили офицерски организации, кроящи планове за установяване на военна диктатура. Те ухажвали всячески Колчак и даже му подарили нова сабя вместо хвърлената в морето. Но в края на краищата набелязали друг кандидат за диктатор – генерал Лавр Корнилов. А Колчак заминал за Америка. И започнали неговите странствания.

Оказало се, че в Америка Колчак не е нужен на никого. Той се върнал в Русия, но научил за Октомврийския преврат. В болшевишка Русия нямало какво да прави. Той искал да воюва с немците и пожелал да служи в британската армия. Изпратили го на Месопотамския фронт.

Колчак в униформа на КИЖЛ, 1917 г.

По пътя Колчак получил друго предложение: да оглави руските войски на Китайско-източната железопътна линия (КИЖЛ). Той заминал за КИЖЛ, но там царяла такава бъркотия, че бързо се прехвърлил в Япония. Оттам се върнал отново в Русия. Колчак искал да се промъкне на юг, при Доброволческата армия. Адмиралът стигнал до Омск и неочаквано станал… министър. Но тук е необходимо малко отстъпление.

ПРЕВРАТЪТ В ОМСК

През май 1918 година болшевиките провокирали метеж в Чехословашкия корпус. Чехите свалили съветската власт на огромна територия – покрай железопътната линия от Волга до Владивосток. Там се образували почти двадесет правителства, водеща роля в които играели есерите.

През есента тези правителства били обединени някак си в Директория, намираща се отначало в Уфа, а след това в Омск. Тя се ръководела от есера Николай Авксентев. Директорита предложила на Колчак поста военноморски министър. За негова беда. Директорията, както някога Временното правителство, не се харесвала на никого – нито на левите, нито на десните. Офицерите и казаците мислели за диктатура. И в нощта на 18 ноември малък казашки отряд арестувал Авксентев и другите есери, влизащи в състава на правителството. Направо казано, извършен бил държавен преврат. Колчак не участвал в него, но именно той получил властта. Станал Върховен управител на Русия.

Колчак веднага заявил: „Няма да тръгна нито по пътя на реакцията, нито по гибелния път на партийността. За главна цел си поставям създаване на боеспособна армия, победа над болшевиките и установяване на законност и ред, за да може народът да избере безпрепятствено начин на управление, какъв той желае, и да осъществи великите идеи на свободата, провъзгласени днес по целия свят“.

За в бъдеще Върховният управител обещал да свика Национално събрание. А на първо време била установена обикновена военна диктатура. Едва ли при тези условия можело да бъде иначе.

“НАОКОЛО ИМА ИЛИ КРАДЦИ, ИЛИ СТРАХЛИВЦИ“

На фронта основните събития се случили от март до юли 1919 година. През март започнало настъпление към Волга. Отначало то било успешно. Но червените прехвърлили основни сили на Източния фронт, като получили там огромно предимство и в хора, и във военна техника. През май те започнали контранастъпление. Колчак оставил Поволжието и изпуснал стратегическата инициатива.

През август армията на Колчак напуснала Урал, но успяла да се задържи за два месеца в района на Тобол. През октомври обаче защитата останала без дъх и червените пробили фронта край Петропавловск. През ноември колчаковците напуснали Омск. Започнала агонията.

Колчак и преди бил нервен човек. Сега изблиците му на гняв станали редовни и довеждали подчинените му до ужас. Той ги замерял с чаши и мастилници. Разговаряйки, режел с нож подлакътника на креслото.

Върховният управител разбирал, че е претърпял поражение. Този път – главното в живота му. „Нещата не опират до законите, а до хората – казвал той съкрушено. – Всичко гние. Поразен съм колко всичко се е разкапало. Какво може да направи човек, ако наоколо му има или крадци, или страхливци, или невежи!“

Последната снимка на Колчак. 1920 г.

Разбира се, Колчак опростявал. Нещата опирали не само до хората, макар всички да отбелязвали, че обкръжението на Върховния управител не става за нищо. „Тук няма нито един, на когото бих доверил управлението и на магазин за дрънкулки“ – написал английският полковник Уърд. Ще отбележим, че полковникът не ценял много и самия Колчак.

ПРЕДАТЕЛСТВОТО НА ЧЕХИТЕ

Но основният проблем бил в това, че Колчак се оказал слаб Върховен управител. Той мразел най-много безпорядъка, но точно с него не можел да се справи. Казашките атамани и военните власти вършели по места неописуем произвол. Грабежите и насилията над местното население се превърнали в норма. Селяните отговаряли със съпротива: отначало пасивна – дезертирали, а след това и активна – въставали.

На 12 ноември влакът на Колчак излязъл от Овск и се насочил към Иркутск. Когато приближавал Иркутск, властта в града била завзета от есеро-меншевисткия „Политцентър“. А железопътната линия се контролирала от чехите. Те мислели само за това как да стигнат по-скоро до Владивосток. И предоставили Александр Колчак на новата иркутска власт в замяна на обещанието за безпрепятствено преминаване.

Есерите и меншевиките, както обикновено се случвало, отстъпили бързо властта на болшевиките. По това време до Иркутск се добрали остатъците от колчаковските войски и поискали да им върнат адмирала. В отговор на ултиматума болшевиките разстреляли оперативно Колчак.„

Спорен е въпросът дали заповедта за разстрела е идвала от Ленин. Едва ли това има голямо значение. Ясно е, че болшевиките все едно щяха да убият Колчак – малко по-рано или малко по-късно. Адмиралът избрал съзнателно своя път и го извървял до края, без да моли за милост и без да съжалява за нищо.

Остров Колчак на карта, изобразяваща южната част на Таймирсикя залив

До края на 30-те години на миналия век малък остров в Таймирсикя залив носел името на Колчак. През 1939 година по политически съображения той бил преименуван на остров Расторгуев (казак, участвал в експедицията на барон Тол). През 2005 година остров Расторгуев стана отново остров Колчак. А през 2009 година там беше поставен паметен знак.

сряда, февруари 19, 2020

Пенсионерско (но не последно!)...

ИСУС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ – ЧАСТ I

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ПРЕДИСЛОВИЕ

ГЛАВА 1.

МАСАДА

ГЛАВА 2. "ЩЕ ВИ НАПРАВЯ НАРОД ОТ СВЕЩЕНИЦИ И СВЯТО ЦАРСТВО"

ПРЕДИ I ВЕК; ИСТОРИЯТА НА СВЕТА СПОРЕД ТОРАТА; ЦАР ДАВИД; ДОКУМЕНТАЛНАТА ХИПОТЕЗА; ИДВАНЕТО НА ЕВРЕИТЕ В ХАНААН; РЕЛИГИЯТА НА ДРЕВНИЯ ИЗРАИЛ; БОРБАТА НА БОГА НА БУРЯТА С ЧУДОВИЩЕТО; ЛИЦЕЗРЕНИЕ НА БОГА

ГЛАВА 3. МОНОТЕИСТИЧНАТА РЕФОРМА ПРЕЗ VIII–VII В. ПР. Н. Е.

ИЗРАИЛ И ЮДЕЯ; РЕФОРМИТЕ НА ЕЗЕКИЯ; PRIESTERCODEX; СЕНАХЕРИБ И ОБСАДАТА НА ЕРУСАЛИМ; ЦАР ЙОСИЯ (640-609 г. пр. н. е.); ВАВИЛОНСКИЯТ ПЛЕН

ГЛАВА 4. САДУКЕИ И ФАРИСЕИ

СЛЕД ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН; РАЗДЕЛЯНЕТО НА ЕВРЕИТЕ И САМАРЯНИТЕ; САДУКЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА МАКАВЕИТЕ; КНИГАТА ДАНИИЛ; ВЪЗКРЕСЕНИЕТО НА МЪЧЕНИЦИТЕ; ФАРИСЕИТЕ; ЗАЛЕЗЪТ И РАЗЛОЖЕНИЕТО НА ФАРИСЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА АРИСТОБУЛ; ПОМПЕЙ И ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ

ГЛАВА 5. РИМ И ЦАР ИРОД

СЛЕД ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ; МЕСИЯТА ОТ ДОМА НА ДАВИД; ЕСЕИТЕ; ВЪЗВИСЯВАНЕТО НА ИРОД; ЦАР ИРОД, АНТИХРИСТЪТ; ЕСЕЯТ МЕНАХЕМ; ВОЙНАТА НА СИНОВЕТЕ НА СВЕТЛИНАТА СЪС СИНОВЕТЕ НА ТЪМНИНАТА; ИРОД И МАРИАМНА; ВЪСТАНИЕТО НА ЮДА И МАТАТИЯ

ГЛАВА 6. “ЧЕТВЪРТАТА СЕКТА”

”ЧЕТВЪРТАТА СЕКТА”; КНИГАТА НА ЕНОХ; СЛЕДВАЩИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЕНОХ; ВЪЗНЕСЕНИЕТО НА НЕБЕТО; САТАНАТА; ХЕГЕМОНЪТ; ИМЕТО НА МЕСИЯТА; ЗИЛОТИТЕ И ЕСЕИТЕ

ГЛАВА 7. ЮДЕЙСКАТА ВОЙНА

ВОЙНАТА; ХАОС ИЛИ ОРГАНИЗАЦИЯ?

ГЛАВА 8. ИСУС И ИЗТОЧНИЦИТЕ

ЕВАНГЕЛИЯТА КАТО ИЗТОЧНИЦИ; РИМСКИТЕ ИЗТОЧНИЦИ; ЕРЕТИЧНИТЕ СЪЧИНЕНИЯ; ТАЛМУДЪТ И „ТОЛЕДОТ ЙЕШУ“; ПРОТОКОЛИТЕ

ГЛАВА 9. ЕВАНГЕЛСКИЯТ ИСУС

ЙОАН КРЪСТИТЕЛ

Ще разгледаме живота на Исус, както го описват каноничните Евангелия. Това не означава, че след това няма да използваме други, възмутителни от гледна точка на ортодоксите, източници.

Но сега–засега ще се заемем с някои базови параметри, които съществуват пряко в каноничните Евангелия. Даже фанатично вярващият християнин не ще може да се усъмни в тези събития. Нещо повече – той е длъжен да смята тяхното описание за напълно истинско и боговдъхновено.

И четирите канонични Евангелия съобщават, че Исус Христос е имал някакъв предшественик, когото те наричат Йоан Предтеча.

За всичките четири евангелия е много важно да подчертаят, че Йоан е кръстил Исус. Той е играел някаква важна роля в движението, създало Исус.

Марк описва Йоан като мирен пророк, извънредно уважаван от цар Ирод Антипа. „Ирод се страхуваше от Йоан, като знаеше, че той е праведен и свят човек, и го пазеше“ (Марк, 6:20).

Неговата смърт, според Марк, била предизвикана изключително от една интрига на Иродиада, съпругата на Ирод Антипа, която по-рано била омъжена за брат му. Йоан критикувал остро този брак и вбесената Иродиада с помощта на известната танцова интрига измолила от Ирод главата му. Иначе казано, Марк твърди, че причина за наредената от Ирод екзекуция на почитания и влиятелен пророк били изключително частни и семейни разногласия.

Но проповедите на Йоан изглеждат доста войнствени.

„Аз ви кръщавам с вода за покаяние; а Онзи, който идва след мен, е по-силен от мен, и на Него не съм достоен да поднеса сандалите. Той ще ви кръсти със Светия Дух и с огън. Лопатата е в ръката Му и Той здраво ще очисти хармана Си, и ще събере житото Си в житницата, а плявата ще изгори в неугасим огън“ (Матей, 3:11-12).

Те напомнят удивително кумранските текстове.

Нещо повече, те едно към едно напомнят програмното обещание на върналия се от небесата пророк Енох: „Като слама в огън ще изгорят те пред лицето на праведните“ (1 Енох, 8:27).

Това поразително сходство ни кара да се усъмним в това, че единствената причина за враждата между Йоан Кръстител и Антипа е било някакво разногласие по семеен въпрос.

Освен това една от главните кумрански брачни забрани била забраната за женитба с племенница и с жена на брат. Това са именно тези брачни съюзи, които увличали династията на Ирод, и подобна забрана била типичен миленаристки начин за политическа критика под формата на религиозни запрещения.

Всичките четири Евангелия представят учението на Йоан Кръстител така: „Глас на викащия в пустинята: пригответе път за Господа, прави направете пътеките за Него“ (Марк, 1:3; Матей, 3:3; Лука, 3:4; Йоан, 1:23).

Това е пряк цитат от Исая (Исая, 40:3) и едновременно с това едно от ключовите изречения в мирогледа на кумранците [1].

В „Серех а яхад“ това изречение изглежда така: „Прокарайте път в пустинята, изравнете в степта гладък Път за нашия Бог“ (1QS VIII:14). Самите кумранци наричали себе си, освен всякак иначе, избраници на Пътя (1QS IX:18).

Те живеят според „съвършенството на Пътя“ (1QS I:13) и се учат да следват „Пътя на праведноста“ (1QS IV:2), техният съвет е „съвет на вървящите по съвършения Път“ (1QS VIII:21).

Точно така - Съвършени в Пътя - се наричат в кумранския текст „Хабакук Пешер“ последователите на Учителя по Праведност. В „Дамаския документ“ избраните „търсели Пътя“ двадесет години, докато Господ не им изпратил Учителя по Праведност да ги наставлява „за Пътя на сърцето му“ [2]. Предатели са тези, които „са се отклонили от Пътя“ [3]. Господ „не спасява тези, които не следват съвършенството на неговия Път“ (4Q266 fr. 5).

Тези познати думи - следващи Пътя - продължават да се използват като самоназвание на християните и в Новия завет. В „Деяния на апостолите“ това, което наричаме днес „християнство“, се нарича директно „Път“. „По това време се повдигна голямо размирие срещу Пътя (περι της οδοῦ)“ (Деяния, 19:23). „Път“ нарича християнството и Павел (Деяния, 24:14). В „Деянията“ се твърди, че до приемането на християнството Павел гонел „до смърт Следващите Пътя“ (οδον)» (Деяния, 22:4) и поискал от първосвещеника писма до синагогите, за да „намери Следващите Пътя“ (Деяния, 9:2). Даже за прокуратора Феликс в „Деянията“ се казва, че бил „осведомен за Пътя“ (Деян. 24:22). „Път“ се нарича учението на Исус в гностичните „Деяния на Андрей“ [4].

Иначе казано, изразът „пригответе път за Господа, прави направете пътеките за Него“, с който започва Евангелието от Марк, бил един от ключовите идентификационни сигнали на зилотите, а названието „Следващите Пътя“ било едно от техните самоназвания. Това самоназвание е самоназвание и на ранните последователи на Исус, които Павел гонел [5].

За по-нататъшните християни фразата „пригответе пътя за Господа“ изгубила своята идентификационна съставка, но през 70 година за читателите на Марк тя имала същия ефект, какъвто за днешния читател имат фразите „Пролетарии от всички страни, съединявайте се!“, „Аллаху акбар“ или „Хайл Хитлер“ – те веднага маркират произнасящия ги като носител на напълно определена идеология. Изразът „Пригответе Пътя за Господа“ бил подобен транспондерен сигнал „свой-чужд“.

БЕЛЕЖКИ

1. Robert Eisenman. James brother of Jesus, p. 46.

2. The Damascus Document, 1, 7 в: R. H. Charles, ed., The Apocrypha and Pseudepigrapha of the Old Testament in English, vol. 2: Pseudepigrapha, Oxford: Clarendon Press, 1913, p. 799–834.

3. The Damascus Document, 1, 8 — там же.

4. The Acts of Andrew, 22; в: M. R. James. The Apocryphal New Testament, Oxford: Clarendon Press, 1924.

5. Robert Eisenman. Указ. соч., p. 225–226.

(Следва)

вторник, февруари 18, 2020

Васил Левски – Джобно бележниче - 4

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Досега съм представил следното (по реда на публикуването):

1. НОВ ВАЖЕН ДОКУМЕНТ ОКОЛО ПРЕДАВАНЕТО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ

2. ИЗ ПРОТОКОЛИТЕ ОТ РАЗПИТИТЕ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ И НЕГОВИТЕ СПОДВИЖНИЦИ

3. РАЗПИСКА, ДАДЕНА НА ГЕОРГИ РАКОВСКИ

4. СТИХОТВОРЕНИЕ ОТ ВАСИЛ ЛЕВСКИ

5. ДОПИСКА НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ ДО ВЕСТНИК "СВОБОДА" - 28 ЯНУАРИ 1871 ГОДИНА

6. ПИСМА

7. ВАСИЛ ЛЕВСКИ И НЕГОВИТЕ СПОДВИЖНИЦИ ПРЕД КОМИСИИТЕ ЗА РАЗСЛЕДВАНЕ НА АРАБАКОНАШКИЯ ОБИР

8. СМЕТКИ, БЕЛЕЖКИ И ДРУГИ ОТ ВАСИЛ ЛЕВСКИ

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

Сега продължавам да публикувам съдържанието на джобното бележниче на Васил Левски.

Публикуването правя по книгата на Димитър Страшимирав „Васил Левски. Живот, дела, извори“ (1929 г.) – използвайки неговата номерация, неговите бележки под линия и коментарите му над някои от документите, които давам в курсив.

Павел Николов

ДО ТУК: 1, 2, 3.

№ 188.

Знак. [1]

Вълни от полегати, паралелни линии свършващи конусообразно с извивка прилична на буква 3.

За писмо само така [2]

1. Стр. 40.

2. Начертан познатия знак. (Същия цитиран по-рано. Ср. Н. Б. II. Б. п. 102, № 25. Вж. факсимиле в края на тома). Над самия знак личи подпис Л ь в с к i й, но е заличен. Трудно е да се определи значението на тази бележка. Знакът може да е първообраз на оня белег, който знаем като определен за кореспонденция в Букурещ между Левски и Ц. к., додето Апостолът се мае там. Или самата бележка е поспешна и тогаз требва да има по-друго значение. В такъв случай белегът се задържа от Левски за употребление и в вътрешността на България, но само за писма пак за служба по делото, но един вид частни, дето няма да се постави комитетския печат, нито ще носят познатия псевдоним на Апостола.

№ 189.

Лозинка. [1]

Конкретно означен встъпителен разговор за опознаване с комитетски пратеник.

пък за нарочно испратен чiовек с лозинка така добр ден или добр вечер чiорбаджи. отговор: далти Господ добро, от де идиш и каква е работата! Пратеникат ще каже: ас ида от добро място, имам глас! Тогава ако е съищiят чiовек до когото е проводен ще му кажи: ако имаш глас хайдем в къщи. и сядаса вече в разговор.

1. Стр. 40. 

№ 190.

Покупки. [1]

Платно и хасе.

За Ль-кiй

такану платно лахт........7:1/2

платно асе…………......5:1/2

1. Стр. 41.

№ 191.

Сметка. [1]

Сума от две хиляди и петстотин лири по 103 гроша.

........2500

…......103

........--------

........7500

.......2500

......2500

....------------

...282500

1. Погрешно смятане: 2500 Х 103 = 257500, а не 282500.

№ 192.

Адрес. [1]

София, Самоил Юсофаче, Исак Хаин.

от София

Самоил Юсофаче. Мое

Исаак Хаин

пращанити ми

1. Стр. 42.  

№ 193.

Адрес. [1]

Трайкович Меемет ефенди Едирнели х. Мануовия хан

на Трай...

Меемет ефенди едирнели на х. Мануватъ хан.

1. Стр. 42.

№ 194.

Знак. [1]

Парола за пратеника до София да встъпи в разговор

в. Софiя.

имам дума. Знак. [2] пратеникат ще каже || пък на него отговорат || след другити думи ще повдигни и фесатси като чилиго наместя.

1. Стр. 43.

2. Думата Знак зачеркната грижливо.

№ 195.

Имена. [1]

Три имена на известни габровци

Габр. [2]

Христю Петкув Манавов

доси драганов

Колчу дравоту

1. Стр. 45. (Страница 46 е празна).

2. Габрово.

№ 196.

Собствен адрес. [1]

Мар. п. Луканов на дядовия Станчов хан в Ловеч. (Условно)

от Тря. [2]

Ас. Дервишооглу кърджялъ чрез Христа книговезицат Ловеч [3] пак чрез Марин Поп Луканов.

Каведжiят на Дядова Станчов хан

1. Стр. 47. (Страница 46 е празна)

2. Трявна. Зачеркнато.

3. Вместо Търново

№ 197.

Адрес. [1]

В Трявна Павли Кънюв дюлгерин (преправено) чрез Христо Никифоров (чужд на Комитета човек).

За Тряв.

За него писмо, Павли Кънюв дюлгар чрез Христя Никифоров.

1. Стр. 48

№ 198.

Имена. [1]

Две имена без означение отгде са и във връзка с що. Навярно лица, които Левски има предвид за работа.

Теохаров

Васил Петров.

1. Стр. 49.

(Следва)

понеделник, февруари 17, 2020

Юлиан Отстъпник: императорът, предизвикал Христос

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

През IV век Юлиан решил да върне времето обратно и забранил християнството.

През 30-те години на III век император Константин Велики направил фактически християнството официална религия на все още единната Римска империя. Почти в началото на своето управление той прекратил гоненията срещу последователите на Исус, а след това им давал все повече привилегии. В различни краища на империята започнало строителство на християнски църкви, материал за които често се вземал от специално разрушените езически храмове. Към края на живота на Константин християнската църква осъзнала всичките преимущества на статута на държавна религия и нейният клир нямал намерение да се разделя с достигнатото положение.

През 337 година Константин Велики починал, като успял преди смъртта си да провъзгласи за свои наследници едновременно тримата си синове и племенника си, разделяйки римските провинции помежду им. Веднага след погребението му започнала жестока борба за власт, победител в която се оказал средният син на Константин II. За да не се раздробява и по-нататък бащиното наследство, той заповядал да убият всичките претенденти за престола. За броени месеци императорското семейство намаляло рязко – от ръцете на убийците, изпратени от Констанций, загинали двамата му чичовци и седем братовчеди. След това новият император започнал война с родните си братя.

Император Констанций II

От страничните издънки на императорския род останали само две момчета, двама малки племенници на Константин – 12-годишния Гал и 6-годишния Юлиан. Когато убийците нахлули в дома им, Гал бил тежко болен, и не го докоснали, смятайки, че ще умре без чужда помощ, а Юлиан пощадили заради това, че бил малолетен. За всеки случай към момчетата бил прикрепен епископ Евсевий, който не толкова обучавал братята, колкото ги следял и докладвал за тяхното поведение на Констанций. Много по-голямо влияние от свещеника оказал върху малкия Юлиан ученият роб евнух Мардоний, който запознал момчето с античната философия и литература. Възприемчивият ученик поглъщал страстно съчиненията на Платон, Аристотел, Сократ и други древногръцки автори. Той толкова обичал да се учи, че дори се зарадвал, когато го изпратили с брат му далече от столицата на империята Константинопол в кападокийския Марцел, където имало огромна библиотека.

В дълбоката провинция братята живели пет години. Юлиан четял увлечено книги, а Гал се занимавал с фехтовка и езда. По това време Констанций осъзнал, че няма да има преки наследници. Жена му Евсевия смятала, че нейната бездетност е наказание за греховете на мъжа ѝ. През 347 година Констанций решил да направи свой наследник Гал, който навършил двадесет и една години. Той го повикал в Константинопол и му дал титлата цезар. От времето на Диоклетиан императорът носел титлата август, а неговият съвладетел и наследник – цезар.

Гал, по-големият брат на Юлиан

На Констанций му се наложило да замине за Италия, за да си върне Рим от поредния узурпатор. Константинопол останал под грижите на Гал, който започнал да въвежда в града нов ред. След екзекуцията на няколко високопоставени чиновници и смазването на недоволствата към Констанций потекли доноси и молби да укроти своя съуправник. Императорът изпратил най-напред Гал в Антиохия, но той започнал да я управлява без оглед на върховната власт. През 354 година Констанций извикал Гал при себе си, а докато той пътувал, наредил да го убият за превишаване на длъжностните си пълномощия. Двадесет и тригодишният Юлиан, който живеел като изгнаник в далечната Никомедия, останал единствен наследник от императорската династия.

През 355 г. Констанций извикал братовчед си в Милано, където тогава се намирал дворът. Някои историци смятат, че е искал да убие последния потенциален претендент за престола, но го разубедила императрица Евсевия. Тя харесала благообразния юноша, който живеел само с философията и молел да го пуснат обратно при любимите му книги. Императорът решил, че този „ботаник“ не е опасен за него, провъзгласил Юлиан за цезар вместо убития чу брат и, за радост на момъка, го изпратил в Атина. Юлиан бил много радостен да се озове в центъра на елинската култура. В Атина той се приобщил към елевзинските мистерии – сложен езически обред – и започнал да общува с жреците на продължаващите да съществуват в Гърция дохристиянски култове. За няколко месеца, прекарани в Атина, Юлиан станал страстен последовател на неоплатонизма – учение, съставено от основите на древногръцката философия и източната езотерика, чиято главна цел била да търси единно абстрактно божество.

Статуя на Юлиан в музея „Клюни“, Париж

Юлиан бил внезапно арестуван и отведен при Констанций. Той едва ли се е интересувал от религиозните възгледи на братовчед си, по-скоро е получил поредния донос, че Юлиан мечтае да завземе властта в империята. Обвиняемият успял да се оправдае и императорът се смилил. Той накарал Юлиан да си обръсне пуснатата в Атина брада, оженил го за сестра си Елена и изпратил младоженците по-далече от столицата в Галия. В тази провинция било неспокойно: римските легиони едва удържали натиска на войнствените германски племена, идващи отвъд Рейн. Офицерите, хора на императора, се подигравали откровено с новия, декоративен според тяхното мнение началник – та нали под негово непосредствено подчинение се намирали само триста и шестдесет войници лична охрана. Редовите легионери посрещнали образования Юлиан с недоверие. Но юношата, който обичал винаги да се учи, спечелил любовта на суровите легионери с това, че помолил най-опитните войници да му преподават военна наука. Юлиан се оказал добър ученик и човек с талант на стратег.

Овладявайки стремително науката да побеждава, Юлиан започнал да громи германците. Решаващото сражение станало през август 357 година при Аргенторат (днешния Страсбург), където тринадесет хиляди легионери под командването на Юлиан разгромили тройно превъзхождащите ги сили на варварите алемани. След това младият цезар прогонил варварите от Кьолн, Майнц, Залц и Вормс, като снел обсадата от почти четиридесет римски крепости. Изграденият по негова заповед флот започнал да чисти от варварите бреговете на Рейн. След военните си успехи Юлиан започнал да отстранява от командването офицерите, които доскоро му се подигравали, но не можели лично да се похвалят с победи. От обединете военноначалници към Константинопол потекли писмени интриги.

За своя резиденция Юлиан избрал Лутеция, днешния Париж, и започнал да реформира Галия. Той намалил тройно данъците, което не се харесали никак на централните власти, но оживило търговията в провинцията, борел се с присвояването на държавни средства. Ненавижданият от засегнатите чиновници цезар бил все повече и повече подкрепян от обикновените жители на Галия и от легионерите.

В Константинопол следели с тревога нарастващата популярност на Юлиан. В докладите си до императора придворните се гаврели с неговия наследник, наричали го „брадат козел“, „плямпащ цирей“, „маймуна в пурпур“, но в същото време събуждали и природната подозрителност на Констанций. В края на краищата императорът решил да дръпне юздите на Юлиан, като го лиши от подкрепящите го римски легиони. Затова заповядал да отзоват най-добрите части от Галия заради планираната война с Персия. По-късно Юлиан ще напише, че императорът пращал посланици при варварите и давал на вождовете им големи подкупи, за да нападнат Галия, да отслабят провинцията и така да лишат цезаря от подкрепата на народа.

Свикналите с Галия легионери посрещнали неодобрително заповедта. Те отказали да се подчинят и, неочаквано дори за самия Юлиан, го провъзгласили през февруари 360 година за император. Като научил това, Констанций, който вече се намирал в източните провинции на империята, заминал спешно за Константинопол и извикал там Юлиан. Начело на двадесетхилядна войска новопровъзгласеният император се насочил също към столицата. В навечерието на тръгването си от Лутеция Юлиан за последен път в живота си отишъл на служба в християнска катедрала.

Легионерите провъзгласяват Юлиан за император

Гражданската война изглеждала неизбежна. Но на 3 ноември 361 година, още преди Юлиан да се добере до Константинопол, Констанций II внезапно починал. Макар че смъртта му се оказала крайно изгодна за Юлиан, който внезапно станал законен император, никой от неговите съвременници и потомци не го обвинявал в убийството на своя родственик. Констанций починал от треска, успявайки да посочи преди смъртта си своя братовчед за приемник.

Влизайки в Константинопол като законен монарх, Юлиан най-напред погребал тържествено Констанций. Едно първите му разпореждания на трона станал законът за веротърпимостта, изравняващ правата на всички религиозни култове, съществуващи на територията на огромната римска империя, и поставящ християнството наравно с многобройните езически вероучения. Юлиан не криел и преди своята привързаност към античните богове, а сега започнал да им принася открито жертви. Християнството станало официална религия само преди тридесет години, но през това време повечето езически храмове се оказали разрушени или съвсем западнали. В Константинопол изобщо нямало нито едно нехристиянско култово съоръжение. Тогава Юлиан принесъл жертви на боговете направо в една от църквите. Това предизвикало ропот сред християните. Оскърбените религиозни чувства на поданиците му не смутили императора. Жертвоприношенията придобили бързо такъв размах, че народът започнал мрачно да се шегува: в империята скоро няма да има месо – ще го отнемат от хората и ще го дадат за храна на боговете.

Отначало Юлиан само противоречал на християнството (или на „галилейската вяра“, както го наричал в своите многобройни съчинения). През неговото кратко управление империята наистина станала поле на толерантността. От изгнание се върнали многобройните последователи на еретическите християнски учения, които били пратени там от привържениците на официалните канони. Между последователите на различните течения започнали яростни дискусии. Християните спорели помежду си, без да се отвличат и от все по-големия размах, с който се разпространявало езичеството. Вероятно на това разчитал Юлиан, който разпратил жреци по всичките провинции. При това той не се опитвал да застави цялата многонационална империя да се покланя на древногръцките богове. Императорът поддържал най-различни местни вярвания, възнамерявал например да възстанови ерусалимския храм и да го предаде на юдеите.

Главен бог в личния пантеон на Юлиан бил богът на слънцето Хелиос. Той се различавал много от древногръцкия си едноименник, символ на небесното светило. За Юлиан, поклонник на неоплатонизма, Хелиос бил всевиждащото начало, управляващо целия свят и наказващо хората за техните грехове.

Монета на император Юлиан

За учудване на Юлиан не всички християни жадували да станат веднага слънцепоклонници. Тогава императорът започнал да измъква изпод „галилейската църква“ социалната ѝ база. Грижите за приютите и болниците се отнемали от манастирите и се предавали на езическите храмове. В сериозна стъпка се превърнала забраната за упражняване на професия. Логиката ѝ била проста: да преподават в училищата антична мъдрост имали право само тези, които споделяли религиозните възгледи на гръцките и римските мъдреци. Така християните се лишили от правото да учителстват. На места възникнало логично продължение на тази забрана: даже и учениците, които не изповядвали езическа вяра, не трябвало да посещават училищата и гимназиумите. Всичко това предизвиквало недоволството на многобройните християни. В някои градове новите езически храмове били разрушени от тълпата. В отговор започнали погроми над християнските църкви, тайно поощрявани от властите. В своите послания Юлиан се подигравал открито с последователите на Христос: „Понеже техният поразителен закон им повелява да раздадат имуществото си, за да влязат без проблеми в небесното царство, ние, като се присъединяваме в това към усилията на техните светци, заповядваме всичкото движимо имущество на църквата да бъде отнето и дадено на войниците, та, като станат бедняци, те да се вразумят и да не се лишат от небесното царство“. Тези, които не приемат отнемането на църковното имущество, императорът заплашвал с „огън, меч или изгнание“.

Това не уплашило християните. През 362 година императорът видял с очите си съпротивата срещу своите църковни реформи. Когато бил в Антиохия, християните запалили езическия храм в предградието Дафна. В отговор разгневеният Юлиан заповядал да бъде затворена главната църква в Антиохия и я дал на войниците езичници да я разграбят. В града започнали безредици.

Римската империя се пукала по много шевове. Опитът да бъде обединена с нов култ към Хелиос явно се провалил. Тогава Юлиан се опитал да обедини народа с помощта на средство, използвано от стотици владетели преди него и хиляди от тези, които дошли след него – решил да започне малка победоносна война. За целта избрал съседите перси, които не успял да усмири преди смъртта си Констанций. През пролетта на 363 година осемдесет и три хиляди легионери навлезли в територията на Сасанидска Персия.

Юлиан под стените на Ктесифон, миниатюра от IX век

Най-напред нещата не вървели зле. Войската бързо стигнала до столицата на персите – Ктесифон. Но градът, който до това време бил превземан три пъти от римляните, този път устоял. Юлиан решил да заобиколи противника. Сред персите се намерил предател, който се съгласил да заведе римляните през изсъхналите степи в тила на шахиншаха Шапур II. След няколко дена път войската на Юлиан се озовала в полупустинна местност, където нямало вода. Водачът, който се оказал нарочно изпратен, изчезнал внезапно, а степта била запалена от персите, очакващи римляните в засада. В резултат от тази степна разходка Юлиан изгубил почти две трети от своята армия.

Решаващата битка станала на 26 юни 363 година край градчето Маранга. По време на ожесточената схватка Юлиан не стоял на командния пункт, а се сражавал в първите редици на легионерите. Внезапно остро копие пробило черния му дроб. По-късно се твърдяло, че ударът не бил нанесен отпред, а отзад – иначе казано, императорът бил ранен от някой легионер християнин. Измъквайки копието от дълбоката рана, Юлиан разрязал сухожилията на пръстите си. Веднага получил още две рани – в ръката и в гърдите. Телохранителите отнесли императора в шатрата му.

Умиращият издържал без стонове жестоките мъки от смъртоносната рана. Сто години по-късно църковните историци написали, че преди смъртта си той уж погледнал небето и произнесъл: „Ти победи, галилеецо!“ Но тези, които присъствали при кончината на Юлиан и я описали, цитират съвсем други думи. Императорът запазил и преди да умре верността си към Хелиос. Той събрал в шепа от своята кръв, вдигнал ръка нагоре и казал: „Доволен ли си? Сега идвам при тебе“.

Коптска икона „Свети Меркурий убива император Юлиан“

Битката при Маранга завършила с почти пълното унищожение на двете противникови армии. И в римския, и в персийския строй останали малко повече от две хиляди войници. Но римляните били деморализирани от гибелта на императора. За нов владетел на империята веднага бил избран военачалникът Йовиан. Той помолил шахиншаха за мир при крайно неизгодни за Рим условия. Бягащите от Персия легионери отнесли оттам тялото на Юлиан, което било предадено на земята в град Тарс. Добралият се до Константинопол Йовиан отменил през краткото си година и половина управление почти всичките религиозни реформи, предприети от неговия предшественик. Християнската църква си върнала пълните привилегии, езичеството отново било обявено извън закона, а младият слънцепоклонник бил проклет навеки и заклеймен като Юлиан Отстъпник. Неговото управление за дълги столетия се оказало единственият опит да се отхвърли християнството на държавно равнище. Може би най-близки последователи на римския император Юлиан са френският диктатор Максимилиан Робеспиер и руският революционер Владимир Ленин.