петък, август 07, 2020

ЕВРОПА СЛЕД ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА

Цветни (или сега колоризирани, не зная) снимки от разни места в Европа след Втората световна война – колекция на VINTAGE EVERYDAY (с оригиналните пояснения под всяка снимка).

FRANCE. Montebourg. 1947. WWI Memorial.

FRANCE. Montebourg. 1947.

FRANCE. Near Reims. 1947. A crashed US bomber in a farmer’s field.

FRANCE. Normandy. 1947. Omaha Beach.

FRANCE. Normandy. 1947. Omaha Beach.

FRANCE. Normandy. 1947. Omaha Beach.

FRANCE. Normandy. 1947. Woman holding a bottle of Calvados.

FRANCE. Normandy. 1947. A farmer wearing a discarded US Army jacket.

HOLLAND. Nijmegen. 1947.

HOLLAND. Nijmegen. 1947.

HOLLAND. Nijmegen. 1947.

HOLLAND. Nijmegen. 1947.

HOLLAND. Nijmegen. 1947.

HOLLAND. Nijmegen. 1947.

BELGIUM. 1947. A destroyed German “Panther” tank.

BELGIUM. 1947. A destroyed German “Panther” tank.

HOLLAND. Margraten. 1947. US airborne cemetery.

BELGIUM. Bastogne. 1947. Temporary memorial for local war dead.

BELGIUM. Bastogne. 1947.

BELGIUM. Bastogne. 1947.

BELGIUM. Bastogne. 1947.

BELGIUM. Bastogne. 1947.

BELGIUM. Bastogne. 1947.

BELGIUM. Bastogne. 1947.

BELGIUM. Bastogne. 1947. Discarded US Army clothing.

BELGIUM. Bastogne. 1947.

BELGIUM. Bastogne. 1947.

GERMANY. Near Aachen. 1947. A destroyed US tank in the Hurtgen Forest, near the Belgian border.

GERMANY. Near Aachen. 1947. German grave in the Hurtgen Forest near the Beglian border.

GERMANY. Near Aachen. 1947. Smashed fortification in the Hurtgen Forest, near the Belgian border.

GERMANY. Near Aachen. 1947. The Siegfried Line, German-built fortifications on the Belgian-German border.

GERMANY. Near Aachen. 1947. A young guard at the Siegfried Line, German-built fortifications on the Belgian-German border.

GERMANY. Berlin. 1947.

GERMANY. Berlin. 1947.

GERMANY. Berlin. 1947.

GERMANY. Berlin. 1947. The garden of the Reich Chancellery where the bodies of Adolf Hitler and Eva Braun were cremated by their staff.

GERMANY. Berlin. 1947. A German policeman points to the pit in the garden of the Reich Chancellery where the bodies of Adolf Hitler and Eva Braun were cremated by their staff. Allied occupation troops emerge from the entrance to Hitler’s bunker.

GERMANY. Berlin. 1947. CBS reporter Bill Downs in front of the entrance to Hitler’s bunker.

GERMANY. Berlin. 1947. An American Red Cross worker.

GERMANY. Berlin. 1947.

четвъртък, август 06, 2020

ПИСМА ДО ВАСИЛ ЛЕВСКИ: ОРХАНИЙЦИ ДО ЛЕВСКИ

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на писма, написани до Васил Левски, които представям съобразно с книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му, също и бележките под черта според него.

Павел Николов

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: Част 1; Част 2; Част 3; Част 4; Част 5, Част 6, Част 7, Част 8, Част 9, Част 10, Част 11, Част 12, Част 13, Част 14, Част 15, Част 16, Част 17, Част 18, Част 19, Част 20, Част 21, Част 22, Част 23, Част 24, Част 25, Част 26, Част 27, Част 28, Част 29.

№ 336

Орханийци до Левски

Господин Аслан Дервишоглу Кърджалъ!

По-преди бяхте ни писали да проводим Д. П. да дойдете тъдява, за да се направи събрание. Понеже, като се приключиха работите, които се вършиха тъдява, опасно е за вашето дохождане, за което се е хортувало [говорило] и в Орханието на конака, че има комитет тъдява; както ни и писаха от Елес Джутов да сторим хабер на Селим Мургашоглу да се пази. Нашият кетипин Али ефенди още е запрян и се надяваме да го пуснат тия дни. По-преди мина тетевенският мюдюрин през селото ни и стори хабер по селата да идат бекчиите и пандурите в Мехмет Дервишоглу Кърджалъ да дирят лошави хора. А то не ходиха отникъде. Той излизал с тамошните, та ходил да дири по динките барутчии и се върнал. А тука думал пред нашия чорбаджия, че подушва нещо из гореспоменатото село, а не може да му хване края. Научаваме се, че са пуснати шпиони по селата и ходят различно, та поради тия причини забавихме отговора. От ихтиар касап хатемци дохождат 2 пъти, та питат: за нас няма [ли] да се проводи нещо, ни устав, ни окръжно писмо, ни разписки, нито нищо, само вестникът, който им пратихме. А вие пратете потребните им за работата вещи да им ги дадем, че казват: пари няма, как да събираме, като няма с какво да уверяваме членовете; и колкото пари имаме събрани, не знаем защо сме ги събирали, и без новини, т.е. (писма), няма да ги дадем, и не знаем кому. Заради това им пишете по-пространно какво да правят. В Аврамачо Йосафиков премного се надяват да дойдете да ги настаните какво да правят. И пари имат събрани, та дано ви приляга някак да идете отдолу през непознатите села, защото през тъдява е опасно. И ако идете, обадете ни за пълномощието на Бочукоглу, за 2-те лири турски не сме приели още билета. На № 1 го бележи и ни го пратете. В отсъствието ви обадете ни чрез кого да се споразумяваме и с кого: от въстаниците ни един е запрян в Гложене, не знаем по каква причина и как да лъжем онова село. Следователно дано Бог благоволи и времето ни допусне да се видим и разговорим устно, защото за писане няма мастило, нито хартия. Нашето свято дело върви над!... Пишете ни по-пространно да се разумяваме по-добре.

Един от нашите членове М. П. [1], като разговарял едно време с Дякона (става въпрос за дякон Паисий – бел. П. Н.), взел от него 5 бели меджедиета, без да обади някому. После, като дойде дяволът пак за владишките пари, каза ни, че дал тези пари за общината. И го накарахме, та се подписа саморъчно, че ги е дал, и ти пращаме неговата подписка. Сега, като поискахме тези пари, а той ни казва: аз съм ги взел в заем от него и ако ми е воля, ще ги дам, ако ли не 一 не ги давам.

Здравей.

Ваши единомисленици Сюлиманоглу дауд в съг. и люб.

Съгласие и любов БЧРК

(печат)

Българско, 3 август 1872 г. [2]

Нарочно те поздравявам, Банке, и след като ви целувам в уста, оставям в здраве и в надежда за отговор. Ваш брат Г. Ханджи в съг. и люб.

Същия

Н.Б.II.А., п. 60, № 8066

1. Марин Попов. Ср. № 323.

1. Адрес на писмото: За Аслан Дервишоглу Кърджалъ в Цариград. Левски бележи: Сюлюманооглу Дауд, №7.

(Следва)

сряда, август 05, 2020

ОБСАДАТА, ПРИ КОЯТО КЪСМЕТЪТ ПОДВЕЛ СЮЛЕЙМАН. КАК ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ СЕ ОПИТВАЛА ДА ЗАВЗЕМЕ МАЛТА, НО НЕ УСПЯЛА?

ИЗТОЧНИК: DISGUSTING MEN

АВТОР: ПАВЕЛ ЗЕНЦОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

На 18 май 1565 година започнала Голамата обсада на Малта – военно предприятие на Османската империя срещу рицарите от ордена на хоспиталиерите, разположили се на остров Малта и контролиращи оттам морските пътища през Средиземно море. Турският султан Сюлейман I изпратил за обсадата почти четиридесет хиляди войници. Противостояли им четири пъти по-малко защитници: девет хиляди, от които само петстотин били професионалисти – членове на рицарското братство. А по-голямата част била малтийско опълчение. Тук следва разказ за седем най-интересни епизода от този знаменит сблъсък, пълен с ужасяваща жестокост и истински героизъм.

ГОЛЕМИТЕ ОРЪДИЯ И УРИНАТА НА ЕПИСКОПА

През шестнадесети век двете страни вече използвали главно барутно оръжие. Многобройните оръдия и фитилните пушки променили много стратегията и тактиката на обсадите. Малтийците били въоръжени в основни линии с малки оръдия – триметрови, стрелящи с гюллета от по 4,5 кг на разстояние до километър; а османците докарали огромни бомбарди, специално за обсадата. За тези и много други неща разказва Тери Шепърд в своята програма „Войната с Тери Шепърд“.

Бомбардите били толкова големи, че се налагало да ги разглобяват на две части за транспортирането. При дължина повече от шест метра и тегло почти осемнадесет тона тези чудовища изстрелвали гюллета с тегло до 70 килограма на разстояние до три километра. Сред тях се отличавали две особено големи бомбарди: италианският аркебузер Франческо Балби ди Кореджо си спомня, че гюллетата им се забивали в земята на тридесет педи.

Любопитно е как рицарите изготвяли барута за своите оръдия. Сместа от дървени въглища, сяра и селитра хоспиталиерите разреждали с вода или вино. Специалистът от Малтийския музей Майкъл Страуд казва, че понякога сместа била разреждана с урина, при това на човек, който току-що е пил вино. Но най-много се ценяла урината на епископа, когато е пил вино.

ГРЪЦКИЯТ ОГЪН, КОЛЕЛОТО НА СМЪРТТА И СРЕДНОВЕКОВНАТА ОГНЕХВЪРГАЧКА


От дневника на Балби ди Кореджо научаваме, че малтийците използвали гръцки огън, горяща смес с неизвестен днес състав, която горяла даже във вода. Според твърденията на същия ди Кореджо хоспиталиерите откраднали тайната на гръцкия огън от византийците по време на кръстоносните походи.

Наистина, използвали го по-различно. Правели от дърво или от метал пръстени с размера на велосипедно колело. Намотавали ги с материал, напоен с гръцки огън, палели ги и със специални щипци ги хвърляли върху главите на нападателите или ги пускали да се търкалят към тичащите по склона турци. При хвърлянето подобен пръстен можел лесно да се надене на противников войник или поне да го засегне, а той се превръщал бърдо в жива факла, сеейки паника сред тълпата на атакуващите.

Използвал се също така трамп – средновековна огнехвъргачка. Тя представлявала половинметрова тръба с ширина двадесет сантиметра, напълнена със смес от сярна смола и ленено масло и способна да изхвърли огън на разстояние няколко метра. Връзвали тръбата на две-триметрова върлина и я насочвали към отвор в стената, изненадвайки неприятно атакуващата страна.

РАЗПЪНАТИТЕ ТРУПОВЕ И СТРЕЛБАТА С ГЛАВИ ОТ ОРЪДИЯТА


Първо изпитание за турците била обсадата на форта „Свети Елм“, крепост, затваряща входа към пристанище, което им било необходимо. Фортът бил построен по последната дума на фортификационната наука от онова време; отначало турците планирали да го превземат за една седмица, но в крайна сметка им трябвало повече от един месец. Малтийците проявили чудеса от доблест. Последните рицари, ранени в краката, се вързали за столове и се сражавали седнали, а освободените от галериите роби и малтийските опълченци се биели почти наравно с тях. Наистина, данните за това намерихме само на Уикипедията, което, съгласете се, не е символ на достоверност, затова не се знае дали това е било в действителност така.

Когато фортът паднал, вбесените войници избили всички, които останали живи, освен девет рицари, които командващият взел в плен. Но труповете на останалите рицари обезглавил и като ги разпънал на кръстове, ги пуснал по течението към форта „Свети Ангел“, където се намирали основните сили на хоспиталиерите начело с магистъра Жан дьо Валет.

Поразен от тази жестокост и насмешката над християните, магистърът заповядал да обезглавят всички намиращи се при тях турски пленници и да изстрелят главите им по посока на турците. Дали са стигнали главите до тях, или не – не се знае.

ХРАБРИЯТ СТАРЕЦ ДЬО ВАЛЕТ


Жан дьо Валет бил тогава на седемдесет и една години. Но това не му пречело с думи и действия да поддържа бойния дух на рицарите и опълченците. По време на обсадата на форт „Свети Елм“, когато защитниците губели вече последните си остатъци от мъжество и го молели за отстъпление, той заздравил духа им, като заявил, че разполага с надеждни хора, които могат да сменят страхливците, и те са притаили в друг град. След това заявление желаещите да избягат намалели.

Но старият рицар можел не само да упреква своите войни в страхливост. По време на щурма на форт „Свети Михаил“, когато турците взривили стената и тръгнали в атака, именно дьо Валет, като стиснал своята пика, начело на отряд от най-близките си хора се хвърлил в пролома и с ръкопашна схватка спрял турския напор, макар че същевременно бил ранен в крака.

Наистина, друг очевидец, Джакомо Бозио, не описва никакъв взрив, а само паника сред гражданите, които видели бойните знамена на турците зад стените, и това, че дьо Валет, като се спуснал да защитава паникьосалите се, не намерил там никакви врагове. Но както и да е, този пример въодушевил гражданите и рицарите, а когато, според твърденията на ди Кореджо, властите на града предлагали на дьо Валет да отстъпи в друг форт, магистърът отказал и заповядал да взривят спасителния мост, за да покаже на всички, че ще се бие до край.

КАВАЛЕРИЙСКИЯТ НАБЕГ И СПАСЕНИЕТО НА КРАЯ НА ГИБЕЛТА


Когато на 7 август турците тръгнали на решителен щурм срещу форт „Свети Михаил“ и град Биргу, битката като че ли била загубена, защото противникът атакувал с огромни сили от всички страни. И тогава станало нещо неочаквано.

Турците, напълно уверени в успеха си, оставили своя лагер практически без охрана. Тогава губернаторът на Мдина, тогавашната столица на Малта, решил да го атакува. Само сто кавалеристи, качили на конете си и по един пехотинец, нападнали лагера, изклали всички ранени и запалили наличните там оръжия и припаси. Турците, като видели, че лагерът им гори, решили, че е пристигнало подкрепление от Испания. И макар че командирите призовавали войниците за бой, според твърденията на ди Кореджо, те изпаднали в паника и започнали да се разбягват; при което командирите, опасявайки се от удар в гърба, дали заповед за отстъпление. Когато станало ясно, че това е дело само на около двеста бойци, турците побеснели, но моментът бил изпуснат.

ГИГАНТСКАТА ОБСАДНА МАШИНА И МАЛТИЙСКАТА ХИТРОСТ


Турците се опитвали всячески да обърнат военния успех на своя страна. Те копаели подземни ходове и поставяли мини под стените, правели подвижни, прикрити с щитове укрития, но най-грандиозното съоръжение била една гигантска, висока колкото четириетажна къща обсадна кула с колелета, заслонена от изстрелите на аркебузите с плътни кожи. Височината ѝ тъкмо стигала, за да се прехвърли мост върху стената и по него да мине наведнъж силен отряд нападатели.

Малтийците не се стъписали. Когато видели към кое именно място турците тласкат своята кула, те разрушили сами част от стената в долния край и с оръдия и специални снаряди от две гюллета, съединени с верига (такива обикновено се използвали в морските сражения, за да се късат платната и такелажите на корабите) бързо разрушили основата на кулата. Тя рухнала, погребвайки под себе си много нападатели.

ВЕЛИКОТО СПАСЕНИЕ И ИСПАНСКАТА ЯРОСТ


На 7 септември испанците най-сетне изпратили помощ – дебаркирал отряд от шест хиляди души. Тръгвайки обратно, флотът гръмнал с оръдията си, като дал да се разбере и на защитниците, и на турците, че спасението на Малта е близо. По това време вече турската армия била демобилизирана от огромните загуби и от дизентерия, разпространила се сред войниците; вече не било възможно да се погребват труповете, а в източниците на питейна вода малтийците хвърляли умрели животни още от самото начало на обсадата.

Като чул сигнала, Мустафа паша, предводителят на турците, решил, че е пристигнало много голямо подкрепление и заповядал на войската да се качи на корабите. Когато разузнавачите му казали, че испанците са само шест хиляди, той отново свалил войниците и намислил да разбие врага. Но отново го подценил. Минавайки през разорената Малта, испанските войници били толкова разярени от видяното, че стремително, без подготовка атакували настъпващия противник. Знаменитите испански терции се нахвърлили върху обезсилените от дългата обсада, загубите и болестите турци и като ги разбили, ги обърнали в бягство.

След това Мустафа паша натоварил войската на корабите и на 11 септември отплавал, като по такъв начин сложил край на Голямата обсада на Малта, която струвала на турците, по най-скромни оценки, десет хиляди загинали. Но максималното количество на турските загуби се оценява на тридесет и пет хиляди. Защитниците изгубили от три до шест хиляди души.


Голямата обсада на Малта направила на съвременниците невероятно впечатление, повдигайки авторитета на ордена на хоспиталиерите и на неговия магистър дьо Валет, създавайки им образ на защитници на християнския свят от мюсюлманската угроза. Даже в Англия кралицата заповядала да бият всички камбани в чест на победата, а Волтер по-късно написал: „Нищо не е по-известно от обсадата, при която късметът изневерил на Сюлейман“.

вторник, август 04, 2020

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ – 1967 ГОДИНА – ФИЗИОЛОГИЯ ИЛИ МЕДИЦИНА – РАГНАР ГРАНИТ

Рагнар Гранит (Ragnar Granit)

30 октомври 1900 г. – 12 март 1991 г.

Нобелова награда за физиология или медицина (заедно с Холдън Кефър Хартлайн и Джордж Уолд)

(За откритията му, свързани с основните физиологични и химични зрителни процеси в окото.)

Шведският неврофизик Рагнар Артур Гранит е роден в Хелзинки (Финландия). Той е най-големият син на Албертина Хелена (Мелмберг) Гранит и Артур Гранит, работник в държавно лесничейство. Скоро след раждането на Рагнар семейството открива своя фирма за търговия с дървесина в Хелзинки, където момчето, чиито родители са шведи по произход, посещава шведско обикновено училище. Още като ученик Гранит участва в борбата за независимост на Финландия от Русия през 1918 г. и е награден с финландския Кръст на свободата. Като постъпва през следващата година в Хелзинския университет, за да учи експериментална физиология, Гранит решава да задълбочи основно знанията си по медицина. През 1923 г. получава магистърска степен, а през 1927 г. – медицинска.

Докато учи, Гранит започва да се интересува особено от физиологията на зрението. До средата на 20-те години изучаването на зрението става по косвени методи и се гради основно на изследване на взаимната връзка между физическите свойства, като дължина на вълната или интензивност на източника на светлина, и процеса на тяхното възприемане от хората. През 1926 г. Едгар Д. Ейдриан регистрира за първи път електрически импулси в отделни нервни влакна, а след това и в зрителния нерв на змиорка, представляващ снопче от много хиляди нервни влакна. Сантяго Рамон и Кахал, един от основателите на микроскопичната невроанатомия, открива през 1894 г., че ретината е истински нервен център и че се различава от останалите органи на възприятието по това, че е пряко продължение на мозъка. Италианският хистолог Камило Голджи усъвършенства системата за оцветяването на нервните клетки със сребърен нитрат и открива тънка мрежа в клетките, наречена днес „апарат на Голджи“.

Гранит разбира, че много важна информация за нервната система като цяло и за зрението по-специално може да се получи, като се проучи ретината с помощта на метода за регистриране на импулси, разработен от Ейдриан. С поставена пред себе си задача Гранит заминава през 1928 г. за Оксфордския университет, за да има възможност да работи не само с Ейдриан, но и с неговия наставник Чарлз С. Шерингтън. Шеирнгтън открива, че нервите, контролиращи двете групи мускули на бедрата и пищялите, са свързани помежду си така, че стимулирането на единия предизвиква задържане на другия. Мисълта, че процесите на задържане имат важно значение за регулирането на активните нервни клетки, подтиква Гранит да се заеме с изследване на тяхната възможна роля при функциите на зрението, по-специално на ретината.

Като усвоява методите на електроневрофизиологията, Гранит прекарва трите следващи учебни години (1929-1932) в Института за медицинска физика „Джонсън“ към Пенсилванския университет. Продължавайки своите изследвания в областта на физиологията на зрението, той се запознава с Холдън Кефър Хартлайн и Джордж Уолд, които работят над сходна тематика. В началото на експериментите Гранит използва традиционни косвени методи (например изучава чувствителността на окото към промяната на светлината) и открива, че силното осветление на някои участъци на ретината задържат ответната реакция в съседните им области, което усилва възприемането от окото на светлинните контрасти. (Важността на подобно странично задържане за преработването на зрителната информация е доказана от Хартлайн при проучването на отделни клетки на ретината и по-късно от Дейвид Х. Хюбел и Торстен Визел при тяхната работа, посветена на зрителните центрове на мозъка.) Гранит използва електроретинограмата – регистрация на активността на ретината като цяло, – за да докаже, че „детайлите на зрителния образ се оформят под въздействието на възбуждането и задържането на нервния център на ретината“.

Много електроретинографски експерименти Гранит провежда в Хелзинския университет, където се връща през 1935 г., заемайки длъжността професор по физиология. Но той започва да се интересува и от други аспекти на зрението, на първо място от цветното зрение.

През XIX в. немският физик Фердинанд фон Хелмхолц и английския учен Томас Йънг изказват предположението, че способността на човешкото око да различава спектъра на цветовете може да се обясни, ако се докаже наличието в окото на рецептори (колбички) с пигменти, чувствителни към различна дължина на светлинните вълни. Теорията за цветното зрение на Хелмхолц-Йънг твърди, че в ретината има три вида цветовъзприемащи елементи – за червения, зеления и виолетовия цвят, – а възприемането на другите цветове зависи от комбинираното стимулиране на тези елементи. Първите опити върху цветното зрение са осъществени от Гранит през 1937 г. с използване на електроретинограма за потвърждаване на степента на спектрална диференциация.

През 1939 г. по време на военния конфликт между Финландия и Съветския съюз Гранит работи като лекар на остров Корпо в Балтийско море – родината на своите предци; неговите услуги ползват жителите на двата съседни острова, а също така намиращите се в околностите военни. По това време Гранит прекъсва своите изследвания. След войната получава предложение за работа от Харвардския университет и от Каролинския институт. Той избира Каролинския институт и през 1940 г. се мести в Стокхолм.

В Швеция Гранит и колегите му разработват метод за регистриране на електрическите импулси в нервите и в отделните клетки с използване не микроскопични електроди, без да прибягва към анатомиране. Този неинвазивен метод получава по-нататък широко разпространение при неврофизиологичните изследвания от всички видове. Гранит го използва за проучване на това как реагира зрителният нерв – а също отделните клетки на ретината – на специфичните цветове. Той установява наличието на три вида колбички, чувствителни на различни цветове от спектъра: син, зелен и червен. Биохимични доказателства в полза на теорията на Гранит получава през 50-те години Джордж Уолд, който изолира от колбичките три пигмента.

Като разбира, че „до известна степен еднообразната работа за регистриране на спектралната чувствителност на клетките при липса на фотохимични данни“ пречи на неговите „интереси към цялата област на изследване“, Гранит преминава през 1945 г. към проучване на мускулните вретена – специализирани осезателни органи, реагиращи на мускулното напрежение и осигуряващи обратна връзка за контрол над мускулната реакция от страна на организма. Шерингтън и Джон К. Еклс по това време вече са установили ролята на вретената при рефлекторните движения и контрола над позата. Основавайки се на тези изследвания, Гранит продължава да проучва функциите на вретената и взаимоотношенията между различните им групи. След това разширява тематиката на своите изследвания, заемайки се да разглежда взаимните връзки между мускулите, мотоневроните и вретеновите нерви в гръбначния и главния мозък.

От 1945 г., когато Каролинският институт реорганизира лабораторията на Гранит в отдел на медицинския Нобелов институт, до пенсионирането си през 1967 г. ученият работи като директор на Нобеловия институт по неврофизиология и като професор в Каролинския институт.

Макар че Гранит престава отдавна да се занимава с активни изследвания в областта на физиологията на зрението, основополагащите му изследвания – за ролята на задържането при преработването на зрителната информация, за използването на електроретинограмите и за цветното зрение – оказват огромно влияние върху развитието на цяло научно направление.

Още преди да замине за института „Джонсън“, Гранит се жени за баронеса Маргерите (Дейзи) Ема Бруун, която заминава с него за Съединените щати. Семейството има един син. Въпреки преклонната си възраст Гранит води активен живот: работи в колежа „Сен Катрин“ в Оксфорд като външен професор по неврофизиология и прекарва голяма част от свободното си време, като плава с платноходка по Балтийски море.

Изключителните заслуги на Гранит са отбелязани с юбилейна награда на Шведското дружество на лекарите (1947 г.), със златния медал Андерс Ретциус на Стокхолмския университет (1957 г.) и с медала Ф. С. Дондерс на Утрехтския университет (1957 г.). Той е член на Шведската кралска академия на науките, а от 1963 до 1965 г. е неин президент. Почетен член е на Американската академия на науките и изкуствата, а също така чуждестранен член на Лондонското кралско дружество, на американската Национална академия на науките и на други професионални дружества.

Източник: http://n-t.ru/nl/mf/granit.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов