четвъртък, юли 03, 2025

БАРТ ЪРМАН / БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ / ГЛАВА 7. ПОЕТИ И РАЗКАЗВАЧИ НА ДРЕВНИЯ ИЗРАЕЛ / РУТ

Превод: Gemini 2.5 Pro Think

Редактор: Павел Николов

ДО ТУК ОТ БАРТ ЪРМАН

В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“: „ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА“

ДО ТУК

ГЛАВА 1. КАКВО Е БИБЛИЯТА? ЗАЩО Е ТОЛКОВА ТРУДНА ЗА ВЪЗПРИЕМАНЕ? - 1; 2; 3

ГЛАВА 2. “БИТИЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5

ГЛАВА 3. ОТ ЕГИПЕТ В ОБЕТОВАНАТА ЗЕМЯ: ОТ „ИЗХОД“ ДО „ВТОРОЗАКОНИЕ“ - 1; 2; 3; 4;

ГЛАВА 4. ИСТОРИЧЕСКИ КНИГИ. ОТ „ИСУС НАВИН“ ДО ЧЕТВЪРТА КНИГА „ЦАРЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5;

ГЛАВА 5. РАННИТЕ ПРОРОЦИ НА ИЗРАИЛ - 1; 2; 3; ЕРЕМИЯ; ОСИЯ, МИХЕЙ; НАУМ, СОФОНИЯ, АВАКУМ;

ГЛАВА 6. ИСТОРИЦИ И ПРОРОЦИ ОТ ВРЕМЕТО НА ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН И СЛЕД НЕГО - ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 1 / ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 2 / ЕЗЕКИИЛ / ИСАЯ ВТОРИ / ЙОИЛ, АВДИЙ, АГЕЙ / ЗАХАРИЯ, ИСАЯ ТРЕТИ, МАЛАХИЯ; ПО-НАТАТЪШНАТА ИСТОРИЯ НА ЮДЕЯ;

ГЛАВА 7. ПОЕТИ И РАЗКАЗВАЧИ НА ДРЕВНИЯ ИЗРАЕЛ - ПРИРОДА НА ЕВРЕЙСКАТА ПОЕЗИЯ / ПСАЛМИ / ПЛАЧ ЕРЕМИЕВ / ПЕСЕН НА ПЕСНИТЕ

„БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ГЛАВА 7. ПОЕТИ И РАЗКАЗВАЧИ НА ДРЕВНИЯ ИЗРАЕЛ

РАЗКАЗВАЧИ НА ДРЕВНИЯ ИЗРАИЛ

Сега, след като обсъдихме някои от поетичните книги на Библията, нека се обърнем към жанра на краткия разказ. Разбира се, вече прочетохме немалко истории в Петокнижието и в книгите на Ездра и Неемия. Разликата при повествованията, които ще разгледаме сега, е в това, че те са завършен сюжет, а не са вписани в друг разказ, както например историите с Авраам, Йосиф и Моисей. Ще разгледаме книгите „Рут“, „Естир“, „Йона“ и „Даниил“, които са завършени разкази със свой главен герой, сюжет и край. След това ще обърнем внимание на едно много по-голямо повествование, съдържащо се в първата и втората книга „Летописи“: един поразяващ въображението преразказ на историята на монархията, основан на „Второзаконие“, но отличаващ се в ключови аспекти.

РУТ

Един от най-занимателните сюжети в Библията е според мене книгата „Рут“ – разказ за една моавка, омъжила се за евреин, която впоследствие овдовява и използва своя ум, решителност и сексуалност, за да избегне глада. Събитията в книгата се развиват по средата на историята, описана във „Второзаконие“, макар първоначално да не са били част от нея: „И в дните, когато съдеха съдиите, в земята настана глад. И един човек от Витлеем Юдейски отиде да живее като чужденец в моавските полета - той и жена му, и двамата му синове“ (Рут, 1:1). Най-вероятно историята е записана след „Второзаконие“, за което свидетелстват някои арамейски думи. Така можем да заключим, че книгата е написана през V или IV в. пр. н. е. Подобно на другите книги, които ще разгледаме в тази глава (с изключение на „Йона“), „Рут“ е част от „Кетувим“ в Еврейската библия.

Отличителна черта на този разказ е фактът, че главен герой в него е жена, за разлика от всичките истории в книгите „Битие“, „Изход“, „Исус Навин“ и „Царе“, където главните герои са винаги мъже. Нещо повече, Рут не е еврейка, а моавка, което съвсем не се е приемало добре сред израилтяните. Според Тората моавец „да не влиза в Господнето общество; и десетото им поколение да не влиза в Господнето общество вовеки...“ (Второзаконие, 23:3). С други думи, дори ако моавец искал да влезе в юдейската общност (например като се покланя на Господа или следва Неговата Тора), било му отказвано да се присъедини към молитвите на израилтяните. Трябва да помните и отношението на Мойсей към идолопоклонничеството на моавците:

1. А Израил остана в Ситим и народът започна да блудства с дъщерите на Моав,

2. защото те канеха народа на жертвите на боговете си и народът ядеше и се кланяше на боговете им.

3. Израил се привърза към Ваал-Фегор и гневът на ГОСПОДА пламна против Израил.

4. Тогава Господ каза на Мойсей: Вземи всички началници на народа и ги обеси пред Господа срещу слънцето, за да се отвърне от Израил яростният гняв на Господа.

5. И Мойсей каза на съдиите на Израил: Убийте всеки хората си, които са се привързали към Ваал-Фегор. (Числа, 25: 1–5 )

Историята за Рут представя моавците в различна светлина. Рут, моавката, стъпва на израилска земя, покланя се на Бога и заслужава висока оценка за смелите си (и малко скандални, по някои съвременни стандарти) постъпки. Тя е предопределена фактически да стане прабаба на един от най-великите израилтяни – цар Давид. Тук е моментът да отбележим, че Библията е сборник от разнообразни книги с широк спектър от гледни точки по огромен брой въпроси!

Обзор на повествованието

Страдащ от глад, един израилтянин мигрира в Моав със съпругата си Ноемин и двамата си синове. Скоро бащата умира, а двамата му синове се женят за моавки, едната от които е Рут. След смъртта на двамата мъже трите жени остават сами в свят, в който било трудно да се оцелее без мъжка закрила. В целия разказ ще видим как оцеляват две от тях.

Ноемин казва на снахите си да се върнат в домовете на родителите си, където ще могат да бъдат под закрилата на своите семейства и евентуално да се омъжат повторно. Самата тя решава да се върне в Израил с надеждата да оцелее там. Рут обаче отказва да направи това, което свекърва ѝ нарежда, изричайки най-забележителните думи в цялата книга: „Не ме убеждавай да те оставя и да не дойда след тебе, защото, където отидеш ти, ще отида и аз и където останеш, ще остана и аз; твоят народ ще бъде мой народ и твоят Бог - мой Бог“ (Рут 1:16).

И така, Рут и Ноемин отиват заедно във Витлеем. Въпреки това те трябва да намерят начин да оцелеят. В Древния Израил съществувала традиция (макар да не знаем дали тя е исторически достоверна), според която земеделците не събирали цялата си реколта, а оставяли част от нея за бедните (Левит, 19:9; Второзаконие, 24:19). Ноемин изпраща Рут да събира класове в земята на Вооз, който е далечен роднина на съпруга на Ноемин. Според сюжета на книгата Вооз вижда Рут, проявява симпатия към нея и ѝ казва къде е най-добре да събира останалата реколта. Като се връща у дома, Рут разказва на свекърва си колко добре се отнесъл Вооз с нея. Тогава Ноемин започва да мисли как да подобри живота и на двете.

През същата нощ Вооз и слугите му щели да веят зърно, а след това да ядат и да пият. Ноемин съветва снаха си да изчака, докато Вооз се нахрани, напие и легне да спи:

2. И сега, Вооз, с чиито момичета си била, не е ли наш роднина? Ето, тази нощ той вее ечемик на хармана.

3. Затова изкъпи се и се помажи, и си сложи най-добрите дрехи, и слез на хармана; но не се показвай на човека, докато не е свършил яденето и пиенето.

4. И когато си легне, забележи мястото, където си ляга, и иди, повдигни завивката откъм краката му, и легни; а той ще ти каже какво трябва да направиш.. (3: 2–4 )

Подобно поведение означава, че Рут трябва да инициира сексуален контакт с Вооз.

Рут изпълнява точно всички указания на свекърва си и Вооз се жени за нея. Заключителната глава на книгата описва действията, които Вооз извършва, за да сключи брак. Тук авторът на разказа ни препраща към понятието левиратен брак, който напомня този, който е описан в Тората (Второзаконие, 25:5–10). Моисеевият закон предписва братът на починал евреин да се ожени за вдовицата му и да създаде потомък, чрез когото името на покойника ще продължи да живее. Приблизително същото се случва и с Рут: Вооз е роднина на свекърва ѝ по мъж. Той обаче не е най-близкият роднина. Само ако този роднина откаже, друг би могъл да се ожени за нея.

ОТСТЪПЛЕНИЕ

Вооз съблазнява Рут

Различните култури използват разнообразни евфемизми на своите езици за обозначаване на половите органи. В ранната английска литература например мъжкият полов орган бил понякога наричан „член“. В староеврейския език имало свой евфемизъм за гениталиите. Наричали ги „крака“. Може да срещнете подобен пример в Еврейската библия. Например в Книгата на пророк Исая, глава 6, пророкът вижда шестокрили серафими, стоящи близо до Божия трон: с две крила покриват очите си, с две – „краката“ си, а с другите две летят. Изглежда логично, че им трябват крила, за да летят, и че са покривали очите си в присъствието на онзи, който е свят и не може да бъде гледан. Но защо да покриват краката си? Те всъщност са прикривали скромно гениталиите си в присъствието на божеството.

Когато Рут отива при Вооз на хармана, докато той спи в тъмното, и „повдигнала завивката откъм краката му“, тя не разголва пръстите му. Тя предложила себе си. Посрещната е радушно; двамата прекарват нощта заедно, а след това тя се измъква, преди да се е съмнало, за да не я видят. Рут е смела, дръзка и готова да рискува. Рискът си е заслужавал.

И така, Вооз се среща с неназован роднина на Рут и му предлага той да се ожени за нея. След като получава отказ, Вооз изпълнява замисленото и обявява решението си пред старейшините:

9. Тогава Вооз каза на старейшините и на целия народ: Днес вие сте свидетели, че купих от ръката на Ноемин всичко, което беше на Елимелех, и всичко, което беше на Хелеон и Маалон.

10. И моавката Рут, вдовицата на Маалон, придобих за своя жена, за да издигна името на умрелия над наследството му, за да не се изличи името на умрелия измежду братята му и от портата на мястото му. Вие сте свидетели за това днес. (4: 9, 10)

Те сключват брак и Рут ражда наследник – син, когото наричат Овид. На свой ред Овид става баща на Иесей, бащата на Давид.

Така Рут, изоставената жена от Моав, става прабаба на цар Давид. Такъв е резултатът от случката, станала през нощта на хармана във Витлеем. Всеки, който се интересува от родословието на древните управници на Израил, ще бъде доволен от щастливия край.

Ключови моменти от повествованието

Като всички кратки разкази книгата за Рут е занимателна история. Но тя е призвана също така да предаде на своя читател определени уроци. Така например ние сме впечатлени от изключителната важност на семейните отношения, от верността и ангажиментите, които се разиграват в различните сцени на повествованието: предаността на Рут, грижата на Ноемин за снаха ѝ, любовта на Вооз. Това е история за силата на човешките взаимоотношения и за това как те могат да доведат до единство и надежда след бедствия и отчаяние.

От гледна точка на древния юдаизъм този текст оспорва идеята, че само кръвните потомци на Яков могат да бъдат пазители на Закона. Дори новопокръстените могат да станат част от него и да получат някои привилегии. В исторически план се смята, че сюжетът на книгата за Рут е имал за цел да се противопостави на онези, които отхвърляли възможността за смесени бракове между юдеи и неюдеи (вж. Книгата на Ездра, написана приблизително по същото време). Историята на Рут свидетелства, че смесените бракове могат да окажат изключително положително влияние върху формирането на израилската нация – ражда се велик цар.

Преди всичко обаче това е завладяваща история за една смела и предприемчива жена, която използва своите ум и сексуалност, за да се спаси от нищетата и да постигне сигурен, уважаван и благополучен живот.

(Следва)

сряда, юли 02, 2025

ПАНЧО ДОРЕВ / КОСТУРСКО В МАКЕДОНСКАТА РЕВОЛЮЦИЯ / ОРГАНИЗАЦИЯ И ПОДГОТОВКА НА БОРБАТА ЗА СВОБОДА

Текстът на книгата е свален от .pdf формат с OCR Sider:ChatGPT, трансформиран от стария правопис на съвременен с Claude Sonnet 4 Think и редактиран и оформен технически от мене (Павел Николов).

ДО ТУК: ПРЕДГОВОР / УВОД / А. МАКЕДОНСКИТЕ БЪЛГАРИ УЧАСТВАТ В ЦЪРКОВНАТА БОРБА

ПАНЧО ДОРЕВ / КОСТУРСКО В МАКЕДОНСКАТА РЕВОЛЮЦИЯ в „Библиотека на Павел Николов“

Б. ОРГАНИЗАЦИЯ И ПОДГОТОВКА НА БОРБАТА ЗА СВОБОДА

7. Революционната организация в Битолския вилает

Дворец Илдъз / 5458

От Двореца до Великото везирство

В едно обширно донесение от Битолския вилает, което биде прегледано от Негово Величество, с положителност се изтъква, че духът на мнозинството от българското население, което живее в румелийските вилаети, бил революционизиран — тези, които могат да носят оръжие, се въоръжават, една част е определена да помага с пари, а други пък са определени за куриери и разузнавачи.

Когато на едно място се появят въоръжени лица в по-голем брой, не трябва да се предполага, че те са дошли от България или че се движат все така многобройни. Четништкото организиране на селата е свършено. Когато някой водач, дошел от България, се установи с няколко другари в едно-две български села, той може да повика своите съмишленици от села и паланки, в което време би поискал и има всички улеснения да увеличи броя им в каквато размер би пожелал.

Когато ни се донесе, че разбойници са се събрали на някой балкан, или пък са убили някои невинни хорица и се реши да се изпрати сила срещу тях, разбойниците лесно се научават за това, посредством своите съмишленици в градовете и селата, веднага се разотиват по домовете и приемат вид на покорно и работещо население. Ето защо се налага да се създадат военни постове на най-важните места. Да се направи потребното.

15 реджеб 1320, 4 октомврий 1318 г. (17 октомврий 1902 г. н. ст.)

Главен секретар Тахсин

Под № 672 и 1434 още същия ден от Великото везирство се писа на съответните власти.

8. Сражение с Сарафов и Чекаларов в с. Смърдеш, Костурско

№ 153244—166

Шифрована телеграма, изпратена от инспектора на румелийските вилаети до Великото везирство

При известието, че Сарафов и Чекаларов с техни сподвижници се криели в с. Смърдеш, Костурска околия, изпратените войскови отделения заобиколиха въпросното село. От околните български села много въоръжени лица се събраха по височините и се осмелиха да нападнат с цел да попречат на движението на войсковите части. Войските бидоха засилени и обсаждането стана по-строго. От разбойниците има: убити 5 души, ранени 4 души и хванати живи 5 души. През време на сражението от султанските войски падна убит един човек и ранени 4 души. Правят се нужните разследвания на местните български бунтовници, които оказаха дейна помощ на разбойниците.

Горното се съобщава в получените от Битолския вилает телеграми, на които отговорихме да се засилят и да се разширят преследванията и се вземат всички мерки за залавянето на Сарафов.

30 март 1319 г. (12 април 1903 г. н. ст.)

Инспектор Хюсеин Хилми

9. Телеграма — отговор от В. везирство 30 март

Хванатите живи разбойници трябва да се предадат на съдилищата.

10. Амнистия за българите, затворени или обвинени за политически деяния — 1077 души

№ 153370 318

от 18 мухарем 1321 г.

3 април 1319 г.

(16 април 1903 г.)

От Великото везирство

До почитаемото Министерство на външните работи

Инспекторатът на румелийските вилаети, с донесение под № 52 от 13 мухарем 1319 г., ни съобщи:

В изпълнение на дарената от Негово Величество амнистия от Косовския и Битолския вилаети са изпратени два списъка с имената на освободените бунтовници. Освободените в Солунския вилает възлизат на 276 души, но се писа, че трябва да се изпрати нужния списък.

Това писмо на инспектората с приложените книжа се изпраща на Ваше Високопревъзходство и, според както се донася, в споменатите три вилаети били освободени всичко 1077 души. Направете потребното и ни повърнете приложените книжа.

11. Разквартируване на войски в българските околии: Костурска, Леринска, Битолска, Охридска, Кичевска и Прилепска

Дворец Илдъз

Главен секретариат

№ 758

До Великото везирство

Заповяда се на бившия битолски валия Едип паша да направи доклад за мерките, които би трябвало да се вземат срещу българските разбойници. За премахването на нападенията на бунтовниците полезно било на съответни места в околиите да се създадат постоянни застави, дето султански войски да квартируват вкупом в по-голямо число и летящи жандармерийски отреди. Тъй като в Битолския вилает околиите Охридска, Кичевска, Прилепска, Леринска, Костурска и централната (Битолска) са населени най-много с български елемент, необходимо е горните мерки да се вземат в тия околии. По този начин ще престанат и оплакванията, произлизащи от съприкосновението на войските със селяните, а същевременно ще се гарантира щото султанските войници да не бъдат пръснати. Всяка околия да се раздели на няколко райони и в всеки пункт да се постави най-малко по един бюлюк (взвод) войници, които да бъдат в подкрепа на излизащите от тия пунктове жандармерийски отреди. В центъра на околиите ще квартирува по един табур (дружина) войска и с това ще се осигурявай редът и спокойствието на страната. Ако броят на жандармите не е достатъчен за тези дислокации, да се предостави на местните власти да увеличат техния състав.

В горния дух е донесението на споменатия паша до Негово Величество и умолявайте се Ваше Височество да докладвате бързо мнението си.

2 сефер 321, 17 април 1319 г. (30 април 1903 г.)

Главен секретар на султана: Тахсин

Бележка на Великото везирство:

Отговорът е представен и се телеграфира на инспектора на румелийските вилаети.

4 сефер 1321 г. (2 май 1903 г.) под № 153.

12. Битолският валия иска да се изпратят войски срещу едно евентуално нападение на Битоля от страна на бунтовниците

Дворец Илдъз

Главен секретариат

Шифрована телеграма от Битоля

От разни места се известява, че българските бунтовници тези дни кроели едно общо нападение на Битоля. Под мощната сянка на Негово Величество Султана правят се приготовления срещу всяка евентуалност и предвиждаме, че такова едно смело движение от страна на бунтовниците няма да ни създаде опасност, но от пристигналите в подкрепа на Битоля три табура (дружини) от шестата дивизия, един табур от тях преди няколко време, по заповед на корпусния командант, биде изпратен в Косово, а и за изпращането на другия от корпусното командантство се дават заповеди.

Центърът на вилаета е заобиколен почти изцяло от български села и при такова едно общо нападение, ако всички български села и българското население на Битоля вземат участие, ще срещнем големи мъчнотии както за да запазим от нападение правителствените сгради, казармите, погребите, консулствата и покорното и верно население, така и за разпръсването и унищожаването на бунтовниците. От друга страна, при едно общо движение, което би застрашило спокойствието, центърът и провинцията биха се възбудили и ние с наличната ни сила ще срещнем също големи мъчнотии да успокоим духовете на мохамеданите. Затова, преди да е станало съобщеното общо нападение на бунтовниците, за тяхното бързо смазване и разпръсване, под егидата и с помощта на Н. В. Султана — налага се да бъде отменено решението на корпусния командант и табурът да бъде оставен тук. Що се отнася до изпращането на постоянни летящи отреди из околията — нещо, което ще внесе успокоение в населението и ще спъне движението на бунтовниците в българските села, то да се изпратят бързо най-малко два малоазиятски табура за Битоля.

Моля да доложите на Негово Величество, че коленопреклонно моля да се издаде султанска заповед в горния смисъл.

Битолски валия Риза

19 април 1319 г. (2 май 1903 г.)

Илдъз 865

Да се прочете днес в Министерския съвет и да се поднесе с доклад.

5 сефер 1321, 20 април 1319 г. (3 май 1903 г.)

Главен секретар Тахсин

№ 200 и 13.

13. Трагедията по опожаряването на с. Смърдеш, Костурско

Висока порта

Велико везирство

Секретариат

Шифрована телеграма, изпратена от Инспектората на румелийските вилаети

Представям препис от телеграмата получена от самото място, която дава подробности по положението и събитията в с. Смърдеш, Костурска околия, и допълнителните сведения на Битолския вилает.

14 май 1319 г. (27 май 1903 г. н. ст.)

Хюсеин Хилми

Препис

Пожарът в с. Смърдеш е потушен; според емлячните регистри от 251 къщи са изгорели 184 къщи, 19 дюкяни, 2 училища, 1 вакъвски хан и един хамбар за жито. В началото и през време на сражението пламнаха една-две къщи, отдето пожарът се разпространи и над горните сгради.

Пожарът се разшири и от това, че вътре в къщите били складирани много военни припаси — един ден по-късно една църква изгоре по същата причина, 67 къщи останаха незасегнати от пожара.

Селяните по списък съобщават, че през време на сражението и пожара починали, убити или изгорени, 81 лица от мъжки и женски пол; освен тях, както ни съобщава един доносчик, бил убит и Фоти, родом от с. Смърдеш, капитан от българската армия (не капитан, а обикновен майстор каменоделец – б. н.), но селяните отричат това. Последните заявяват, че при пристигането на войската от Костур, в селото им имало само четирима четници под шефството на Търпо, един роднина на Чекаларов, които били избегали по това време; но вземайки пред вид дадените в голямо количество изстрели вътре в селото, трябва да се предполага, че броят на разбойниците е бил голям, и, че както става в такива случаи, и самите селяни са взели участие и стреляли срещу султанските войски. Повечето от селяните днес се намират в селото, но се писа на градския лекар в Костур веднага да замине за село Брезница, да лекува намиращите се там ранени, около 20 души мъже и жени; купи се и се изпрати също 100 оки хляб, за да се раздаде на нуждаещите се. Изпратените на мястото чиновници лека-полека изнамират и връщат на стопаните открадналите вещи, а виновниците се арестуват и подвеждат под съдебно следствие; селското население се третира еднакво. Чакаме по-нататъшните Ви заповеди, как да се постъпва спрямо населението.

14. Шифрована телеграма до Инспектората на румелийските вилаети от 15 май

Отговор 14 май 1319 г. Трябва ясно да ни донесете в какъв смисъл са по-нататъшните разпореждания спрямо населението, поради станалите събития в Смърдеш.

15. От Румелийския инспекторат

Отговор 16 май. — Вследствие събитията в Смърдеш днес бе заповядано на Битолския вилает да се направят потребните разследвания, да се върнат заграбените вещи и виновниците да се заловят. Сега изпратихме повторно заповед да се настанят намиращите се без подслон пострадали, да им се даде нужната помощ и да ни се съобщи каква сума е потребна за целта.

16 май 1319 г.

Хюсеин Хилми

16. В навечерието на Илинденското въстание затворените българи възлизали на 1140 души

Висока порта

Секретариат на

Великото везирство

№ 158948-540

Шифрована телеграма, изпратена от инспектора на румелийските вилаети

Отговор на 30 юний 1319 г. (1903 г.)

Според получените от валиите и прокурорите при апелативните съдилища в Битолския, Солунския и Косовския вилаети, българите, осъдени или обвинени за политически престъпления или намиращи се под следствие и съд, арестувани и затворени в Битолския вилает, възлизат на 597 души, в самия Солун 327 души, в Косовския вилает — 216, или всичко — 1140 души. Затворените в подведомствените околии на Солунския вилает българи не влизат в тая сметка, и като се получат сведения, вилаетът допълнително ще даде сведения за числото им; но понеже напоследък се взе решение всички български бунтовници да се изпращат направо в центъра на вилаета, не може да се приеме, че числото на арестуваните българи в подведомствените околии на Солунския вилает е голямо.

6 юлий 1319 г. (19 юлий 1903 г. н. ст.)

Инспектор Хюсеин Хилми

17. До Инспектората на румелийските вилаети

7 юлий 1319 г. (20 юлий 1903 г. н. ст.)

Отговор на 6 юлий 1319 г. Броят на затворените е голям. Налага се бързо съдене, съветваме Ви с пълна спешност да се направи потребното (по заповед на Великия везир).

(Следва)

вторник, юли 01, 2025

ВИТИ СТЪЛБИ

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО / РАЗКАЗИ / „НА ЖИВА СТРЪВ“

ПРЕВОД: Gemini 2.5 Pro Think

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК ОТ МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО:

1923 г. – „ИЗПОВЕД“ / „БЕДА“

1926 г. – „КРАДЦИ“

1927 г. – „БЮРОКРАТИЗЪМ“

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

Когато съм с трамвай, винаги пътувам в ремаркето.

Там се събира по-добродушен народ.

В предния вагон е скучно и мрачно и не можеш да настъпиш никого по крака. А в ремаркето, освен уредения въпрос с краката, е много по-свободно и весело.

Понякога пътниците там разговарят помежду си на отвлечени философски теми – за честността например или за работната заплата. Понякога пък се случват и приключения.

Онзи ден пътувах с номер четири.

И ето двама граждани срещу мене. Единият с трион. Другият с бирена бутилка. Бутилката е празна. Човекът я държи в ръцете си и почуква по нея с пръсти. Или пък я вдига към окото си и гледа пътниците през зеленото стъкло.

До мене – една гражданка със зимна кърпа. Седи сякаш е много уморена или болна. И дори от време на време си затваря очите. А до гражданката – пакет. Един такъв, увит във вестник и завързан с канап.

И този пакет не е съвсем до гражданката, а малко встрани. Понякога гражданката го поглежда крадешком.

– Лелче! – казвам на гражданката. – Внимавай, ще ти отмъкнат пакета. Сложи го на коленете си.

Гражданката ме погледна сърдито, направи тайнствен знак с ръка и като долепи пръст до устните си, затвори отново очи.

След това пак ме погледна със силно изразено недоволство и каза:

— Обърка ми плановете, дявол такъв...

На път бях да се обидя, но гражданката добави язвително: — А може нарочно да съм оставила този пакет. Тогава какво? Може и да не спя, а да виждам всичко както си е и нарочно да си притварям очите?

— Тоест как? — учудих се аз.

— Как, как... — имитира ме гражданката. — Може би искам да хвана някой крадец с този пакет...

Пътниците започнаха да се вслушват в разговора ни.

— А какво има в пакета? — попита делово човекът с бутилката.

— Ами нали това казвам — отвърна гражданката. — Може нарочно да съм го натъпкала с кокали и парцали... Защото крадецът не подбира какво има вътре. А взема каквото му падне подръка... Зная аз, не спорете. Може би от седмица пътувам така...

— И какво, хващат ли се? — попита с любопитство някой.

— Ами как иначе — въодушеви се гражданката. — Разбира се, че се хващат… Онзи ден една дама се улови… Една такава младичка, хубавичка. Мургава брюнетка… Гледам я аз — върти се тази дама. После оп пакета и тръгва… А-а-а, викам, хвана се, гадината му с гадина…

— От трамвая трябва да ги изхвърлят тия крадци! — каза сърдито мъжът с триона.

— Няма смисъл от трамвая — намеси се някой. — В милицията трябва да се водят.

— Разбира се, в милицията — каза гражданката. — Задължително в милицията… Пък и друг се хвана… Един мъж, такъв един симпатичен, добродушен… И той се хвана. Първо взе пакета и го държи. Привиква. Уж си е негов. А аз мълча. И уж гледам настрани. А той после става и тръгва тихичко… А-а, викам, другарю, хвана се се, змия такава…

— На жива стръв ги ловиш, значи? — ухили се мъжът с бутилката. — И много ли се хващат? — Нали това ви казвам — рече гражданката, — хващат се.

Тя замига с очи, погледна през прозореца, разшава се и тръгна към изхода.

И излизайки от вагона, ме погледна сърдито и отново каза: — Обърка ми ти плановете, дявол такъв! Започна да грачиш из целия вагон. Сега е ясно, че никой няма да се полакоми за пакета. Така че слизам по-рано.

Когато излезе, някой произнесе учудено: — И за какво ѝ е всичко това, братлета? Да не би да иска да изкорени кражбите? Друг пътник се ухили и отговори: — Не, бе, просто ѝ се иска всички хора наоколо да крадат.

Мъжът с триона каза сърдито: — Ето какви дяволски бабички има, възпитани от предишния режим.

1923 г.

понеделник, юни 30, 2025

ЛЮДМИЛА УЛИЦКАЯ / „АЛИСА СИ КУПУВА СМЪРТ“

ПРЕВОД: Gemini 2.5 Pro Think

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

На Таня Рахманова

Когато животът беше доведен до съвършенство, настъпи старостта. Последният скъпо струващ щрих – малка вана, монтирана след дълги размишления и търсене. Някои препоръчваха душ кабина, но Алиса отхвърли безусловно ваната с вратичка: какво хубаво има, когато отгоре ти вали дъжд по главата? Друго си е да лежиш в топлата вода с гумена възглавничка под главата и да търкаляш с омекналите си стъпала две приятно бодливи пластмасови топчета…

Алиса принадлежеше към рядката порода хора, които с пълна определеност знаят какво искат, а какво не искат в никакъв случай.

Смесената кръв, наследена от майка ѝ, полубалтийска, полуполска, охлаждаше от ранна възраст всички страстни пориви на Алиса, а страхът да попадне под чужда власт беше по-силен от останалите страхове, присъщи на жените: страхът от самотата или бездетността, или бедността. Майка ѝ пък, Марта, която се беше омъжила за действащ офицер още преди войната и беше родила от този брак Алиса, погреба своя генерал и през целия си останал още млад живот се влюбваше страстно и страдаше ярко, чак до психиатричните болници. Тя винаги беше готова да сложи в краката на поредния си любовник всичко, с което разполагаше, включително генералския апартамент, останал след съпруга ѝ…

След раздялата с последния си възлюбен Марта сложи край на живота си по непристойно литературен начин: като посети предварително фризьорския салон и си направи маникюр, тя се хвърли под влака. Това безумно поведение на майката парализира напълно у Алис способността за празна и безплодна саможертва.

На погребението на Марта присъстваха известен брой бивши възлюбени и последният, който я беше изоставил и с това ѝ беше нанесъл смъртоносния удар. Те струпаха планина от цветя върху затворения ковчег, а двадесетгодишната Алиса със своята недоизразена бледа прелест, презирайки и срамувайки се от майчината прекомерност на чувствата, се закле, че никога няма да стане, като майка си, играчка на тези животни. И не стана. Не, това не беше тягостно монашество, но имаше редки незначителни романи, които я изравняваха с връстничките ѝ в житейския опит.

Работеше като инженер чертожник, любуваше се на собствената си превъзходна работа, знаеше, че никой в бюрото не умее по-добре от нея да начертае линия. В края на двадесети век се появиха компютри и на всички чертожници, дори на най-заслужилите, им се наложи да оставят моливите и да започнат мъчително да усвояват програмата, която изпълняваше точни команди: „Вдигни перото, свали перото, премести го до точка…“ – но точно тогава Алиса се премести при пенсионерите.

Повече от десет години продължи най-щастливият период от живота ѝ: пенсията ѝ беше малка, но към нея Алиса си намери чудесна допълнителна работа – три пъти в седмицата разхождаше две деца в градинката от десет до обед. А после беше възхитително свободна. Понякога ходеше на театър, по-често на концерти, в консерваторията, създаде си там интересни познанства и живееше за свое удоволствие, докато един ден съвсем неочаквано, в собственото си жилище, до собствения си диван, не загуби съзнание. След като лежа неопределено време, дойде в съзнание и се изуми от странния ракурс: видя счупената чаша в плитка локвичка, краката на падналия стол, косматия червено-син килим до самото ѝ лице. Стана лесно. Болеше я натъртеният лакът. Помисли и извика лекар. Измериха ѝ кръвното налягане и ѝ предписаха хапчета. И уж всичко си беше както преди. Но не мина даром: от този ден Алиса се замисли за смъртта.

Нямаше никакви прилични роднини – полско-литовските се бяха изпарили отдавна заради омразата си към съветската власт, която олицетворяваше покойният генерал. Генералският род, от своя страна, не харесваше нито Марта, нито дъщеря ѝ Алиса по причини, които всички бяха отдавна забравили…

Алиса беше на шейсет и четири години. Здравето ѝ, ако не се брои припадъкът – това неочаквано напомняне за преходността на живота – беше добро. Но се появи въпросът: ами ако се разболее? Ако легне болна? На кого да разчита?

Алиса загуби съня си. Не беше спала няколко нощи, а после ѝ дойде гениално решение. Много просто: когато болестите я връхлетят, когато стане непоносимо, може да се отрови. Ще приготви предварително силна отрова, по-добре някакво приспивателно, което да изпие и да не се събуди. Без всякакви глупави демонстрации, каквито майка ѝ разигра навремето. Няма що, Ана Каренина. Просто да изпие нещо и да не се събуди. И така да избегне някак си самата неприятност на смъртта…

Когато ѝ дойде тази мисъл, Алиса скочи от леглото и се зарови в чекмеджето – някъде имаше бяла порцеланова кутийка за пудра или за нещо друго козметично – останала от майка ѝ. Ето тук може да сложи праховете, да ги държи до леглото и, когато му дойде времето – да ги изпие…

Не, не още утре. Но е време да помисли. За целта на първо място трябва да намери надежден лекар, който да ѝ изпише праховете в необходимото количество. Задачата не е проста, но е изпълнима…

След припадъка Алиса живееше както обикновено – разхождаше се с Арсюша и Галочка. Мили деца от съседния вход, а майката възпитана, не е скандалджийка, учителка по музика, сутрин даваше уроци, а през втората половина на деня се занимаваше с децата си.

Вечерно време Алиса все още се забавляваше, но не забравяше за необходимия лекар. Заприказва се с една своя театрална спътница за едно-друго и се оказа, че нейният брат е лекар. Евреин, впрочем. Именно. Може би не напразно са говорили какво ли не за тях – вредители, отровители… С една дума, Алиса помоли своята позната да я свърже с брат си за медицинска консултация.

След седмица дойде братът – Александър Ефимович. Тъжен, слаб човек с въпросително изражение на лицето. Той беше разбрал, че са го поканили на частен прием, но Алиса го настани на масата, сервира чай. Той недоумяваше леко, пациентката обаче беше възпитана, външно много привлекателна. Такива жени никога преди не бяха попадали в полезрението му. Всъщност, никакви отдавна не му бяха попадали. На пациентките гледаше изключително от медицинска гледна точка. Беше овдовял преди три години, тъгуваше в самота и не искаше да чува намеци от страна на роднините си за вредата от самотния живот.

Масата беше подредена изискано, тънките порцеланови чаши стояха върху сива ленена покривка, бонбоните бяха малки, чуждестранни, а не големите „Мечета в борова гора“. Самата Алиса Фьодоровна беше, като чашите и бонбоните, изящна, с тънка неусмихваща се уста, със светла, гладко прибрана коса. Наля чай и разказа за проблема си направо: трябва ми силно приспивателно, при това в такова количество, че след като го изпия, да не се събудя вече.

Като помисли малко и отпи от чая чай, Александър Ефимович попита:

– Някакво онкологично заболяване ли имате?

– Не. Аз съм напълно здрава. Работата е там, че искам да си отида здрава. В момента, когато взема това решение. Нямам роднини, които да се грижат за мене, а да се търкалям по болници, да се мъча и да се напикавам – нямам ни най-малко желание. Приспивателното ми трябва, за да мога да го взема, когато това решение узрее. Аз просто искам да си купя лека смърт. Виждате ли в това нещо лошо?

– На колко сте години? – зададе летарят след дълга пауза един напълно медицински въпрос.

– На шестдесет и четири.

– Изглеждате прекрасно. Никой няма да ви даде повече от петдесет – отбеляза той.

– Зная. Но не съм ви поканила за комплименти. Кажете ми определено, ще можете ли да ми изпишете нужното лекарство в достатъчно количество…

Лекарят свали очилата си, постави ги пред себе си и разтърка очи.

– Трябва да помисля. По принцип, нали разбирате, барбитурати се изписват по специални рецепти… това е подсъдно нещо.

– И в този случай добре платено – отбеляза сухо Алиса Фьодоровна.

– Аз съм лекар и за мен това е преди всичко морален въпрос. Признавам си, за пръв път в живота се сблъсквам с подобно предложение.

Допиха чая. Разделиха се с уговорката, че лекарят ще помисли и ще ѝ се обади, за да съобщи решението си.

Сега не спеше Александър Ефимович. Тя не излизаше от главата му, тази слаба, беловата жена, толкова различна от всички, които беше срещал в живота си. И най-вече от жена му Рая, весела, с изпадащи от прическата ѝ гофрирани кичури, с вечно протритите на големите ѝ гърди пуловери, шумна, дори креслива… и как Рая си отиваше мъчително, изяждана от саркомата, с пристъпи на чудовищна болка, необлекчавана от никакви морфини.

Цяла седмица не можеше да вземе решение, всеки ден се канеше да се обади на тази удивителна Алиса, но не можеше да разреши моралната задача, която му беше задала. Пряма, честна, изключително достойна жена! Защото нищо не ѝ струваше да се оплаче от безсъние, да поиска приспивателно, и аз щях да ѝ го изпиша, а тя щеше да събере десет – двадесет дози – кой може да провери това? – и ще да ги изпие, за да заспи вечен сън.

Срещнаха се непредвидено, в консерваторията, на концерт на Плетньов, в антракта, след сюитата от „Спящата красавица“ на Чайковски и преди сонатата на Шопен. Алиса не го позна веднага, а той нея – още в първата секунда.

Тя стоеше в бюфета с чаша вода и се оглеждаше за свободен стол. Александър Ефимович ѝ се поклони отдалече. Стана, кимна, за да я покани, и тя седна на освободения стол...

След концерта той тръгна да я изпрати. Докато бяха слушали музиката, проливният дъжд беше преминал. Обширни локви покриваха цялата улица и бронзовият Чайковски седеше в своя бронзов стол сред малко езерце от дъждовна вода. Лекарят хвана Алиса Фьодоровна под ръка. Ръката ѝ беше лека и твърда – такава, каквато беше на жена му Рая, когато я изпращаше за първи път след абитуриентския бал. И той вървеше, чудейки се на това отдавна забравено осезателно чувство.

„Ето един мъж, който не иска нищо от мене – помисли си Алиса, – а аз чакам услуга от него…“

Те поговориха за Плетньов, той си спомни за Юдина, отбелязвайки, че от времето на нейната смърт именно Плетньов е от онези музиканти, които си позволяват правото на ново, лично прочитане на музикалната класика. Алиса Фьодоровна разбра, че разговаря с човек, който възприема музиката задълбочено, като професионалист, а не като нея самата, повърхностен слушател.

Той я заведе уверено до дома ѝ, намери лесно в неосветения двор закътаната двуетажна сграда, където беше идвал преди седмица. Имаше забележително чувство за ориентиране в пространството - и в гората, и в града: всяко място, което беше виждал веднъж, намираше винаги с лекота. Спряха пред входа.

Вече се сбогуваха, а тя решително не задаваше въпроса, заради който го бе извикала при себе си.

Настъпи неловка пауза, която той прекъсна все със същото въпросително изражение, което му беше присъщо:

– Алиса Федоровна, готов съм да отговоря на молбата ви със съгласие, но бих искал да се върна на този въпрос по-късно, когато… – той явно подбираше правилните думи, – когато се стигне до това. А дотогава поемам грижата за вашето здраве.

Тя кимна – никой никога не се беше грижил за нея, пък и тя не би го позволила! Но беше приятно да чуе това. Тя му протегна леката си твърда ръка и хвана дръжката на входната врата. Вътре беше тъмно.

– Разрешете… – Той пристъпи след нея във влажната тъмнина на входа.

Тя опипваше с крак първото стъпало в тъмното и се спъна леко. Той я подхвана отзад, през гърба.

Така започна техният роман – потапяне в младостта от едно случайно докосване, първа целувка в тъмнината на входа, опарване от неочакваното, пламнало в душата на Алиса, чувство на пълно доверие към мъжа…

И Алиса му довери повече, отколкото жените доверяват в младостта си – не живота, а смъртта си.

Започна най-щастливата година в живота на Алиса. Александър Ефимович не рушеше онзи мек пашкул от самота, който тя беше изплела и в който се чувстваше защитена. По удивителен начин той със самото си присъствие дори укрепваше тази защитеност. Сякаш я беше покрил отгоре с купол. Но това, което особено изумяваше Алиса, беше способността на Александър Ефимович да отгатва нейните капризни вкусове. Без да зададе нито един въпрос за нейните предпочитания, той ѝ носеше твърди зелени ябълки и розов зефир (вид сладкиш – бел. П. Н.), бонбони „Рачета“, лилав, а не бял люляк и сирене „Костромско“. Всичко, което тя обичаше.

Алиса беше винаги чувствителна към миризмите и всички мъже, с които някога имаше отношение, миришеха на желязо или на цигари, или на звяр, а този, любовникът на старините ѝ – на безобиден детски сапун, с който миеше докторските си ръце преди всеки и след всеки прегледан болен. Същия този сапун, който Алиса винаги предпочиташе пред всякакви ягодови и всякакви други изкуствено ароматизирани…

Александър Ефимович, живял цял живот с жена могъща и взискателна, с обширни потребности, неуморна в разнообразните си и взаимоизключващи се желания, за първи път откри, че може да бъде до една жена свободен от неизчерпаема женска власт. От сдържаната Алиса, срамежлива дори в минути на близост, се излъчваше мълчалива благодарност. Към края на шестото си десетилетие той се почувства не като пожизнено нает обслужващ персонал, а като щедър дарител на радост. И се наричаха един друг в минути на нежност с едно и също юношеско име – Алик.

Александър Ефимович, който много години беше работил като невропатолог в поликлиниката на ВТО, Общоруското театрално дружество, и благодарение на своите пациенти имаше необятни връзки, водеше Алиса през седмицата на най-добрите спектакли за сезона, в консерваторията, а в събота идваше при нея на интимна вечеря. Алиса за пръв път в живота си готвеше храна не само за себе си…

Животът се промени и възрастта отстъпи, и само едно тревожеше: някъде мъждукащата в далечината и неотпускащата мисъл, че това непланирано щастие не може да продължи дълго.

Алиса знаеше, че след смъртта на съпругата си той живее с по-малката си неомъжена дъщеря Марина, не съвсем здрава и не съвсем благополучна. По-голямата Аня, здрава и благополучна, отдавна живееше отделно със съпруга си и двете си деца ученици.

През цялата зима те се срещаха като влюбени младежи, а през лятото отидоха двамата на почивка, нарушавайки плановете на по-малката дъщеря, свикнала да прекарва лятната отпуска със своите родители. Но Александър Ефимович не посвещаваше Алиса в този огорчителен конфликт с дъщеря си. Той купи две почивни карти за Комарово и в средата на лятото, когато белите нощи бяха започнали вече да помръкват, а хладноватата питерска жега беше неуморителна, двамата пристигнаха в Дома на творчеството.

Имаха отделни стаи, в двата края на коридора и двамата се забавляваха от взаимните си вечерни посещения.

– Алик, ние с тебе се крием като ученици да не ни видят родителите – смееше се Александър Ефимович, когато Алиса му отваряше вратата на стаята след слабо ритмично почукване.

Алиса само се усмихваше загадъчно в отговор на шегата: първият в живота ѝ вял роман се случи пет години след смъртта на майка ѝ, когато съученичките и връстничките ѝ бяха успели да се сдобият със съпрузи, деца и любовници, да се разведат и отново да се омъжат, и как точно учениците крият от родителите си своите романи, нямаше представа. А майка ѝ Марта и не мислеше да крие своите романи от Алиса, всички те бяха на показ и Алиса страдаше от шумните ѝ страсти.

Всичко, което Алиса не беше получила достатъчно в младостта си, се стовари върху нея на преклонна възраст и тя се смущаваше леко от положението си на любовница, особено сутрин, когато слизаха в столовата, където седяха почти изцяло възрастни двойки, отдавна уморени от съпружеския живот. След закуска ходеха на дълги разходки, понякога пропускаха обяда, връщаха се чак вечерта. И двамата бяха за първи път на тази финландска земя, знаеха малко за историята и географията на тукашните места и се лутаха напосоки, ту излизайки през дюните към пясъчния плаж, с редки големи кръгли камъни, забравени на брега през ледниковия период, ту стигайки до Шчуче езеро, където къпането беше много по-приятно, отколкото във Финския залив, обрасъл с някакви кафяви водорасли.

На езерото Александър Ефимович срещна познат актьор, един от старите му пациенти, редовен посетител на тези места, бивш ленинградец.

Той седеше с вяла въдица в безплодна надежда да извади от водата ако не щука, то поне костурче, зарадва се на лекаря и, като научи, че е за първи път по тези места, се нае да им покаже някогашното Келомяки. Той ги водеше из цялото селище, сочейки им старите финландски вили от онези, които не били отнесени разглобени във Финландия, когато земята преминала към Русия, заведе ги до къщата на Шостакович, до „будката“ на Ахматова, обновена и боядисана в свеж зелен цвят, до вилата на малко известния академик Комаров и на общоизвестния академик Павлов...

Около три дни те вървяха с този доброволен екскурзовод, а после се отделиха от него и бродеха в рехавите борови гори, събирайки черни боровинки и кисели малини...

Двадесет и четирите дни от почивката се проточиха безкрайно и те се сближиха през тези дълги дни и кратки нощи, сякаш зад гърба им имаше години, прекарани заедно.

Когато се върнаха в Москва, Александър Ефимович направи на Алиса предложение. Тя мълча дълго, а после му напомни за своята молба, която той така и не беше изпълнил. Беше успял да забрави за какво става дума. За приспивателното...

– Алиса, Алинка, защо? Сега пък защо?

– Сега – особено, – усмихна се Алиса.

– Не разбирам...

– Защото това ще свърши... и аз искам да съм готова.

Той вече знаеше, че да се спори с Алиса е безсмислено.

— Това е лудост. Но съм съгласен.

Алиса извади от чекмеджето на бюрото си бялата порцеланова кутийка и я подаде на Александър Ефимович:

— Ще го сложиш ето тук.

Беше някакво нарушение в съзнанието, но с това не можеше да се направи нищо.

— Добре, добре. Но първо ще се оженим. А после ще го сложа – ще бъде сватбен подарък.

Той се засмя, а тя ни най-малко не му се усмихна в отговор.

— Тази женитба… Да се смеят хората ли? И какво ще кажат дъщерите ти?

— Това няма никакво значение – отговори той и се замисли. За по-малката, която живееше при него, с лабилната психика, това наистина можеше да бъде удар…

През есента, скоро след първата годишнина от запознанството им, Александър Ефимович навършваше седемдесет години. На работното си място организира скромна почерпка, получи от колегите си като подарък нова кожена чанта, която се различаваше от старата само по променената цифра на сребърната плочка – „70“ вместо „60“.

За семейството и приятелите си той поръча вечеря в ресторант „Котва“. Алиса не искаше да отиде. Той настояваше – това ще бъде най-добрият случай да се запознае с дъщерите му. Александър настъпваше, Алиса отстъпваше. Със своите близки приятели, съучениците си Костя и Альона, и състудентите си лекаря психиатър Тоболски и лекаря акушер Прицкер, той беше запознал Алиса още по-преди. Семейството беше последната черта.

След известно колебание той покани братовчедка си, която ги беше запознала, и Муся Турман, най-близката приятелка на покойната му съпруга. Това беше рискован жест, но стратегически безупречен. Александър провеждаше подготовката на широк фронт.

Алиса се колебаеше. Тя капризничеше до последната минута, ту се съгласяваше да отиде на вечерята, ту отказваше. Отдавна вече беше свикнала да живее като кралица: изобщо не ѝ беше важно дали се харесва на околните или не – кралиците не изпитват чувство на зависимост от чуждото мнение… А тук се развълнува и веднага почувства раздразнение към себе си.

Александър Ефимович я убеди час преди да излязат от вкъщи: ти значиш твърде много за мене и не мога повече да те крия. Освен това трябва все пак да ги подготвя всичките …

И тя се предаде.

Всички пристигнаха почти едновременно, в седем и десет гостите седяха на масата.

– Запознайте се, Алиса Фьодоровна, – гордо произнесе Александър Ефимович и представи на приятелката си поред гостите: Аня със съпруга си и двамата внуци, Марина, Муся Турман. Със своите приятели беше успял вече да я запознае по-рано.

Алиса беше безупречна и го знаеше. Копринената блузка в тютюнев цвят беше пристегната с мек кожен колан, а нейната тънка талия беше единствената такава сред бъчвообразните фигури на всички останали дами. Гостите бяха донякъде слисани, дори дъщерите, предварително предупредени, че баща им ще покани своята приятелка. Муся Турман остана безмълвна – тя гледаше въпросната особа с очите на покойната Рая и се чувстваше обидена.

– Нищо особено няма в нея – прошепна тя на Аня. Но Аня не я подкрепи:

– Ти какво, лельо Муся, доста даже интересна жена. И фигурата...

– Како фигурата, какво фигурата? – изсумтя шепнешком Муся. – Тя го е оплела и тепърва ще ни покаже всичко, помни ми думата.

Но сервитьорът вече беше разлял шампанското и Костя, един от приятелите, вдигна чаша...

Костя, побелял, бузест, кълбовиден, заговори: че се познават със Саша шестдесет и седем от седемдесет години, че се знаят толкова добре, че понякога не могат да различат къде минава границата между мислите им, че отдавна вече не знае кой първи е казал, кой първи е помислил, че са повече от приятели и повече от братя и че цял живот той, Костя, върви по петите му, но никога не го настига... и още други думи, които всички бяха хвалебствени и по някакъв начин весели. А накрая каза, че се радва да види до Саша вълшебната Алиса, която е дошла при тях от Страната на чудесата. Алиса се усмихна хладно...

Месец по-късно те се разписаха тихо и делнично. Александър Ефимович изпълни обещанието си: порцелановата кутийка, пълна със зърнистобял прах, стоеше в бюрото, зад купчината хартия за писане, пликове и стари пътнически билети. Александър Ефимович се вписа с удивителна деликатност в жилището на Алиса, без да наруши нищо там, а напротив, поправяйки основно всичко, което беше залепено с лейкопласт и вързано с въженце. Той закрепи провисналия рог на полилея, смени отдавна неработещата плоча на печката и у Алиса се укрепваше смътното чувство, че медицинската му професия се състои в лечението на всичко, до което се докосне. Без ничия чужда помощ разцъфтя на прозореца цветето, което преди никога не беше цъфтяло.

Съпрузите, които и преди не се оплакваха от здравето си, се подмладиха видимо.

– Рестартирахме хормоналните цикли – смееше се съпругът.

Към пролетта стана ясно още едно непредвидено и малко вероятно събитие: по-малката дъщеря на Александър Ефимович, Марина, забременя на своите непълни четиридесет години. Нейният вроден дефект – цепнатина на устната и небцето с останалите по лицето малки белези от напълно успешната операция – беше изкривил повече характера ѝ, отколкото външността. От детските си години избягваше всякакво общуване, избра си професията на коректор, при която общуваше изключително с текстове, а не с хора. Обстоятелството, че успя да забременее, изуми бащата. Но той по-скоро се радваше, разбирайки, че не оставя дъщеря си в самота, а с дете, което може да замени целия враждебен, както тя смяташе, свят.

Алиса кимна неопределено с глава: тя имаше свои съображения за раждането на деца, но не смяташе за нужно да ги споделя със съпруга си. Още повече, че съображенията ѝ отдавна бяха изгубили каквато и да е актуалност.

По онова време, когато Александър Ефимович сподели новината с Алиса, бременността, която от половин година се беше таила в нейния дебел корем, беше незабележима дори за набито око. Все същата дебела, подпухнала лелка, каквато Марина беше от млади години.

Когато наближи времето за раждане, бащата настани възрастната си дъщеря в престижния родилен дом на „Шаболовка“, където ръководител на отделение беше състудента му Прицкер. Имайки предвид възрастта и теглото, решиха да направят цезарово сечение. Операцията насрочиха за вторник сутринта. Александър Ефимович дочака обаждането на хирурга, получи съобщение, че всичко е наред – момиченцето е без никакви дефекти, във всеки случай, без заешка устна… Александър Ефимович помнеше ужаса, който изпита, когато съпругата му изнесе от родилния дом тяхното момиченце със зееща триъгълна дупка от устата до носа. Сега въздъхна с облекчение.

– Е, добре, ще отида до родилния дом – каза той на Алиса.

Събраха хранителен пакет за родилката – кефир, мляко, бонбони и парче сирене. Той излезе от дома, а в най-близкия цветарски магазин му провървя – тъкмо бяха докарали от прекрасните, любими на Алиса зюмбюли, и той купи голям букет за дъщеря си и за медицинските сестри. Продавачката му опакова букета в подаръчна хартия. Той излезе на пустата улица в замрялото следобедно време с цветята и найлоновия плик с продуктите. На автобусната спирка стоеше малобройна тълпа. Той застана малко по-встрани, за да не закачàт бутащите се хора прекрасните зюмбюли, когато дойде автобусът.

В този момент движеща се по средата на улицата с висока скорост черна кола се сблъска с друга, също толкова голяма и черна, и я изхвърли на тротоара. Колата се заби в стълба на уличната лампа, събаряйки по пътя си трима души от опашката. Единият от тях, с букет цветя, загина на място…

Вечерта Алиса се обади на Прицкер. Той каза, че с Марина и детето всичко е наред, но Александър не е идвал. Алиса започна да звъни по телефоните. Петнадесет минути по-късно ѝ съобщиха, че съпругът ѝ се намира в моргата. Целия ден се опитвали да издирят семейството му, но на адресната регистрация никой не вдигал телефона.

Това беше краят. „Да, да, точно това очаквах“. Порцелановата кутийка в чекмеджето…

На следващата сутрин Алиса започна от родилния дом – занесе на Марина мляко, кефир и сирене. После отиде в моргата. Погребението се отлагаше заради съдебномедицинската експертиза.

На Марина съобщиха за смъртта на баща ѝ чак на третия ден. Тя получи остра психоза и другият приятел на Александър Ефимович, професор Тоболски, я настани в института „Кашченко“. Момиченцето засега остана в родилния дом... Аня, по-голямата сестра на Марина, не можеше да вземе детето – съпругът ѝ, който не понасяше Марина, се възпротиви.

След две седмици детето взе от родилния дом баба му. Алиса Фьодоровна. Това, че щастието ѝ с Александър Ефимович ще е кратко, Алиса го предчувстваше, но за новороденото дете нямаше никакво предчувствие.

Момиченцето живееше в количка до леглото на Алиса. Алиса не искаше да се мести в по-просторния апартамент на покойния си съпруг. Там беше мръсно и имаше ужасна вана с напукан емайл, а тук – чисто нова, блестяща от белота.

Едва след половин година Марина излезе от психиатричната клиника. Но как можеше да повери малката Александра на тази отпусната, психично болна и немарлива жена?

Кутийката с барбитурати лежеше в чекмеджето на бюрото, но Алиса вече не можеше да се възползва от сватбения подарък на своя съпруг. Тоест, теоретически можеше. Някога... когато обстоятелствата позволят...

неделя, юни 29, 2025

ПЕТЪР И ПАВЕЛ

БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“ / ИСТИНСКИЯТ ДЖЕКИЛ ХАЙД

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: Gemini 2.5 Flash Think

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 1 / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 2 / И ТОВА СЕРИОЗНО ДЕЛО НЕ МОЖЕ ДА СЕ ПОВЕРИ НИКОМУ / СКАЗАНИЕ ЗА СИВИЯ ВЪЛК (ЖЕВОДАНСКОТО ЧУДОВИЩЕ) / НАИСТИНА УМНА ЖЕНА / ИСТИНСКА ПИСАТЕЛКА / ИСТИНСКА ПРИНЦЕСА / ДИВЕРСАНТ № 2 / ДЕТСКАТА ВЪЗРАСТ НА КРИМИНАЛИСТИКАТА

В БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“

ИСТИНСКИЯТ ДЖЕКИЛ ХАЙД

Винаги съм смятал повестта на Стивънсън „Странният случай с доктор Джекил и мистър Хайд“ за плод на писателското въображение, за фантастична притча, представяща вечната тема за двойствеността на човешката душа, в която не бива да се разделя Злото от Доброто.

Оказва се, че няма такова нещо.

В къщата, където е израснал Робърт Стивънсън, имало мебели, направени някога от дърводелеца Уилям Броуди. Това име нямало как да не заинтригува малкия жител на Единбург. Деканът Броуди (1741–1788?) бил смятан и до днес се смята за местна знаменитост.

Ето го Броуди пред един пъб, носещ неговото име

Броуди бил един от стълбовете на градското общество. Той бил не само декан (нещо като профсъюзен лидер) на своята занаятчийска гилдия , но и член на градския съвет, член на привилегирован джентълменски клуб и прочее, и прочее.

Нощем обаче почтеният декан водел съвсем друг живот. Фирмата му се занимавала не само с изработване на мебели, но и на всякакви видове ключалки. През деня Броуди правел ключове, а под прикритието на тъмнината отключвал безпроблемно бравите собствено производство и задигал ценности от дома на клиента – не веднага, разбира се, а след известно време, за да не предизвика подозрения. Престъпникът действал толкова акуратно и предпазливо, че в продължение на цели осемнадесет години никой не подозирал за двойствения му живот. В крайна сметка злодеят бил издаден от един свой съучастник, който попаднал случайно в ръцете на полицията. Броуди избягал на континента и се укривал, но бил открит, върнат обратно и обесен.

Във Великобритания имало достатъчно крадци, сред които понякога са се срещали и джентълмени, но всички те били разорени и пропаднали хора. Броуди обаче бил доста заможен човек. Нито неговите съвременници, нито неговите потомци успели да разгадаят загадката: защо станал крадец? Защо било нужно да рискува толкова много години? В името на какво?

За декана Броуди е известно, че се отнасял към допълнителните си доходи така, сякаш парите парели в ръцете му: пропилявал ги на зарове и карти, а също така, изглежда, дарявал щедро за благотворителност.

Ето така и Стивънсън, очевидно, си блъскал като дете главата над тайната на мистър Броуди, а когато пораснал и станал писател, съчинил повест за човек, страдащ от раздвоение на личността.

Това е така, защото по времето на Стивънсън все още не били познати термините „адреналинов маниак“ и „латентна социопатия“. По света е пълно с мирни представители на средната класа, на които ужасно им липсват приключения. Друго разпространено явление е, когато порядъчни в ежедневното общуване хора изпитват изгаряща потребност да направят някоя пакост, но се сдържат, защото се страхуват от последствията.

Деканът Броуди вероятно бил подвластен и на двете психически аномалии. Ако по онова време имало улични гонки или поне пейнтбол, щяло да му се размине бесилото. А социопатските си пориви Броуди би могъл да избива в социалните мрежи. Би си регистрирал няколко акаунта с инфернални прозвища и щеше да троли и да грубиянства в коментарите по чуждите блогове. В нашата блогосфера такива „мистър Хайдовци“ са колкото щеш.

Но все още не съм разказал най-интересното: за екзекуцията на единбургския върколак.

Деканът Броуди бил обесен на доста солидна бесилка, която самият той изработил навремето по държавна поръчка.

По онова време вместо телевизионни новини имало популярни изображения: „Джентълменът крадец зад решетките!“

Майсторът със златни ръце не възнамерявал да умира и проявил съобразителност. Първо, сложил си стоманен нашийник. Второ, подкупил палача, за да закрепи правилно примката. Трето, предупредил приятелите си, че на опелото ще го донесат не съвсем мъртъв. И четвърто (ето това е истински перфекционизъм), вмъкнал в гърлото си сребърна дихателна тръбичка, в случай че нещо с нашийника се обърка.

И сякаш имал някакво предчувствие. Палачът се оказал негодник: осъденият бил обесен на гол врат. Когато приятелите му се опитали да съживят обесения, не се получило нищо. Дихателната тръбичка също не помогнала.

Това е според едната версия.

А според другата приятелите му все пак успели да съживят декана, той напуснал Англия и по-късно бил видян в Париж жив и здрав.

Интересно: дали са го обесили, или не?“

Жалко, че не съм гледал филма „Деканът Броуди“ и не зная кой край е предпочел сценаристът.

На негово място задължително бих съчинил ефектна сцена с оживяващ покойник, от чиято уста – ах, каква изненада! – се показва сребърна тръбичка. А след това Броди и неговата аморална, но любеща приятелка плават под корабни платна през Ламанша, срещу изгряващото слънце и финалните надписи.

Гледал ли е някой този филм? Как свършват нещата там?

Следва