Васил Левски и неговите сподвижници след арабаконашката афера (документи от турските архиви) - 10

Преди известно време публикувах в блога си и в моята интернет библиотека няколко документа, свързани с Васил Левски, както и всичките негови писма, които успях да намеря.

Сега продължавам с документите, отнасящи се до разследването от турските власти на Апостола и неговите сподвижници след обира на пощата в прохода Арабаконак (днес - Витиня), осъществен от Димитър Общи и негови другари.

Документите, както и бележките към тях, са представени според книгата "Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд (документи из турските архиви)", София, 1952 г.

Павел Николов

(ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТ ТУК)

Разпит на Божила и Велча при очна ставка

– Божиле, ето, ние разпитахме Велча. На въпросите, които му зададохме, той ни отговори, че във вторник те бил срещнал пред външната къщна врата и ти казал: „Ще занеса хляб на хайдутите. Те ще нападнат хазната и ще дадат и на нас дял. Ела с мен да им занесем хляб!“ Ти си се съгласил. Купили сте хляб и заедно сте им го занесли. Това ти казва Велчо в очите и ти чуваш, тъй ли е?

– Велчо ме намери във вторник и ми каза: „В балкана има хайдути, да им занесем хляб“, а аз му отговорих: „Ще дойда.“ Купихме хляб и като излязохме вън от града, Велчо ми каза: „Тия хайдути ще нападнат хазната, ще задигнат парите ѝ и ще дадат и на нас дял. И аз зная за това.“ [1]

– Много хубаво. Елате с подпис или отпечатък от пръст да потвърдите показанията си при очната ставка!

– Да го сторим.

Подписал: Велчо [2]. [Знак за отпечатък от пръст на]: Божил

Нови въпроси към Велча

21 октомври 1872 (1 рамазан 1289)

– Хей, Велчо, от коя фурна купи хляба за хайдутите?

– Купих на два пъти по за три гроша хляб от хлебаря Христо и от другия хлебар – Боньо. Понеже първия път, когато купувах хляба, се беше мръкнало, във фурните се беше свършил, затуй купих от двете фурни по за 60 пари. И втория път купих хляба по същия начин. Тъй е, господине!

– Защо първия път купи от двете фурни по за 60 пари хляб, а и втория път направи така? Коя е причината за това? Или ти купи хляба от двете фурни, за да не се забележи?

– Когато купувах първия път, във фурната нямаше достатъчно хляб, затуй купих по за 60 пари от двете фурни. После купих пак от двете фурни по за 60 пари хляб, за да не се забележи. Това е причината.

– Хлебарите, от които купи хляба, знаят ли за тая работа [готвеното нападение], беше ли им съобщил?

– Те не знаят нищо по тая работа. Дори тях ги нямаше във фурната, когато купувах хляба. Хляба купих от чираците им.

– Някой даде ли ти пари за хляба, що купи, или го купи със собствени пари?

– Парите даде Васил. [3]

– Васил кога ти даде парите, дали след като ти купи хляба и всичко беше вече свършено, или преди това?

– И двата пъти, когато купувах хляба, той ми даде по три гроша, и аз ги взех. Първият път го срещнах на улицата и там ми даде три гроша. Вторият път Васил дойде у нас и ми даде три гроша. Така беше.

– Ти имаш баща, жена и деца. Знаят ли те, че на два пъти си носил хляб на хайдутите? И не те ли запитаха къде носиш тоя хляб?

– Живея отделно от баща си и братята си, а на жена си не казах. Тя се занимава с детето си, па и казват ли се такива неща на жена, та и аз да ѝ кажа? Не съм ѝ казвал, тя не знае за тая работа.

– Много хубаво. Казваш, че Васил ти бил дал 6 гроша да купиш хляба. Но, кой ти даде парите, за да купиш ракия, сирене и праз?

– Имах едно ракиено буре. Бях го дал под наем на кръчмаря Дишо [?] за две и половина оки ракия и понеже бях взел наема предварително, имах си у дома ракия. Взех от къщи малко сирене и праз и ги занесох. Никой не ми е дал пари за тях.

– Много хубаво. Като взе от къщи ракия, сирене и праз, не те ли запита жена ти къде ще ги носиш?

– Не ме пита, а и аз не ѝ казах. Тъй като постоянно продавам сирене, взех и заминах.

– Васил има баща. Той знае ли нещо по тая работа?

– Не, господине.

– Освен теб, Божила и Васила, други някои от града знаят ли нещо по тая работа?

– Не, господине. Освен нас тримата, никой друг не знае.

– Сигурно и някой друг трябва да знае, защото виж, след като сте научили, че хазната се опакова в конака и ще замине за София, те [нападателите] отишли на балкана. Вие ли се научихте от конака или някой друг ви каза? Кажи право, как стана това?

– Никой не знае. Обаче, те се научили, че от Тетевен се изпращат много пари за Орхание и затуй отишли да нападнат хазната и да я оберат, щом тръгне за София.

– Кой ти каза, Васил ли или Стоян пандурът, че от Тетевен са дошли много пари?

– Васил ме изпрати да отида и да съобщя на разбойниците като им кажа, че от Тетевен са дошли пари, които тия дни ще бъдат изпратени за София. Те да чакат там, друго известие няма да им се праща. Аз отидох и съобщих на хайдутина Стоян пандура.

– Значи, ако хазната беше заминала за София след 10 дни и ако хайдутите бяха стоели все там, вие щяхте да им носите хляб. Така се разбира от казаното.

– Без съмнение, Васил е знаел, че хазната ще потегли скоро за София, защото като му казах, че повече от два пъти няма да им нося хляб, той ми отговори: „Занеси им два пъти, па после недей носи!“ Може би той е знаел кога ще тръгне хазната.

– Кой ви научи да им посочите мястото за засада, Васил ли или Стоян? Как стои тоя въпрос?

– Точно над прохода срещу мястото, дето предадохме хляба на хайдутите, има височина. Стоян запита може ли да се отиде там, и ние му отговорихме, че може. „Хайде тогава да ни покажете пътя и да ни заведете там“, каза той. А аз му отвърнах: „Божил да ви заведе!“ И Божил ги заведе на височината. Ето, така беше.

– Много хубаво. Верни ли са показанията, които даде?

– Верни са.

– Щом е тъй, ела да се подпишеш!

– Да се подпиша.

Подписал: Велчо

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1. Тук Божил се съгласява с показанието на Велча, че първи път са носили хляб във „втор- ник“, докато при първия си разпит той твърдеше, без да е напълно сигурен, че трябва да беше сряда вечер на около 2 часа“. В разпита си на 21 октомври той отново потвърждава, че хлябът е бил занесен във вторник вечерта.

2. Интересно е, че при първия си разпит Велчо е отпечатал пръста си като неграмотен, а тук,както и в следващите случаи,се е подписал.

3. Васил е Васил Петров.

Излъгаха ме на бензиностанцията. Ами сега?

ИЗТОЧНИК: ПРАВАТА МИ.БГ

АВТОР: Константин Сакаян, студент по право в юридическия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“.

От известно време зареждам от две различни бензиностанции. Забелязал съм, че като заредя от първата няма проблем, но след зареждане от втората изминатото разстояние е значително по – малко. Подозирам, че нещо не е наред…

Какво трябва да знам за течните горива?

Течните горива, с които бензиностанцията търгува, са стоки. На първо място, за да се предлагат, те трябва да са безопасни за мен. Нещо повече, те не трябва да са проблем за околната среда, както и за изправността на превознoто ми средство. Търговецът/ производителят има за задължение не само да предоставят информация за предлаганите горива на потребителите, но също така и да удостоверят качеството с декларация.

Каква информация са длъжни да ми предоставят търговецът/ производителят?

На съответната бензиностанция следва да има информация за търговеца, обекта и служителите.

На територията на търговския обект задължително трябва да има обстойна информация за горивата. Тя включва:

• Вида на горивото, качеството и годността на всяка партида.

• Обозначения върху дозиращата помпа или съд – маркировка и търговска марка на горивото, съдържание на биоетанол (за бензина), биодизел (за дизела), както и етикет за съдържание на метална добавка MMT. Информацията трябва да е ясна и отчетливо изложена.
• Информация за горивата като потенциално опасни стоки.

Имам съмнения, че горивото ми е некачествено. Към кого да се обърна?

Мога да подам сигнал до Държавната агенция за метрологичен и технически надзор (ДАМТН). Тя е основен контролен орган, който следи за качеството на горивата чрез Главна дирекция “Контрол на качеството на течните горива” (ГД “ККТГ”). Контролните органи имат за задължение да приемат сигнала ми и да предприемат съответните действия. Повече информация за забранените вече продукти мога да намеря тук.

Важно! Пряк отговорник за установяване и оценка на качеството на горивата е лицето, което ги пуска на пазара. Възможно е производителят, дистрибуторът или/и търговецът да носят заедно отговорност за некачествено състояние на стоката. Независимо от обстоятелствата, при установяване на несъответствие имам право на рекламация пред производителя/търговеца. Оплакването мога да подам устно или писмено, като посоча от какво се оплаквам, обезщетение в каква форма желая да получа, както и адрес/телефон за контакт. Задължение на производителя/търговеца е да не ме игнорира, ако съм подал оплакването си в срок (който е две години) Мое задължение е да докажа основателността на претенцията си. Имам право на пълно възстановяване на заплатената сума, намаление в цената, както и безплатен ремонт за претърпените от некачественото гориво вреди.

Важно! В никакъв случай лицето, което ми е продало некачествено гориво, не се освобождава от отговорност за вредите, причинени на автомобила ми. Ако производителят не може да бъде установен, отговорността носи дистрибуторът или търговецът.

Друг начин да защитя своите права е чрез подаване на жалба до Комисията за защита на потребителите.

Сигнал мога да подам и до Държавната агенция за метрологичен и технически надзор (ДАМТН). Сигналът мога да изпратя писмено или устно, лично или чрез упълномощено от мен лице, по телефон, факс или електронна поща. Решението задължително е мотивирано и в писмена форма. Важно е да знам, че ако изпратя анонимен сигнал, той няма да бъде разгледан. Повторен сигнал по конкретния случай – също. Веднъж взето, решението по сигнала ми не подлежи на обжалване.

Ако все пак желая, мога да отнеса случая до съответния граждански съд. В този случай е възможно да предявя иск за обезщетение за нанесените от некачественото гориво щети до три години от датата, на която съм узнал за вредата, дефекта на стоката или/и самоличността на производителя.

Новите „грузински плашила“ на Кремъл

АВТОР: ОЛЕГ-САНДРО ПАНФИЛОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Ричард Лугар е американски сенатор, на чието име е наречен грузинският изследователски център за обществено здраве, чиито задачи са откриването на опасни за човека и животните вируси, научни изследвания и мониторинг на епидемиологични ситуации. След 14 години съществуване на центъра руските чиновници отново заявяват, че в селцето Алексеевка край Тбилиси се произвежда биологическо оръжие.

Историята на руските обвинения не е нова – пропагандата разказва периодично трогателни приказки как лабораторно заразени диви свине навличат в територията на Русия, разпространявайки африканска чума. Сега, както съобщават руските средства за масова информация, в Грузия „се произвежда сибирска язва, чума и свински грип“, а също така още куп болести, чиито преносители са комарите и „мраморните дървеници“, унищожаващи растителността в Абхазия. Ако се вярва на тези разказчета на руската пропаганда, край Тбилиси има място, където живеят чудовища от серията филми „Пришелецът“.

Наистина, ако се съберат всичките преекспонирани истории, измислени от руската пропаганда, възниква представата за някакво подобно на космическа станция здание, където хората ходят само със скафандри, а на десетки километри по периметъра на зданието има танкове и друга бронирана техника, която ограничава достъпа на скитащи без работа хора. В действителност центърът се намира на няколко километра от Тбилиси, до международното летище, откъдето на всеки 15-20 минути излитат самолети за различни страни на Европа и Азия, а наоколо живее многобройно население.

Но страстите около лабораторията не стихват нито за ден – руската пропаганда ще намери винаги повод за обвинения, както например преди няколко месеца след отравянето на експолковника от военното разузнаване Сергей Скрипал. Официалният представител на руското външно министерство Мария Захарова спомена лабораторията в контекста на отравянето във Великобритания на бившия офицер от разузнаването и на дъщеря му: „Ясно е, че в такива центрове могат да се правят изследвания не само в интерес на санитарно-епидемиологичното благополучие на населението в съседните ни държави. Затова фактът на мащабна медико-биологическа дейност на Пентагона именно до границите с Русия предизвиква у нас особено безпокойство“. След като британските специални служби откриха производителя на „Новичок“ и изпълнителите на отравянето, в Москва се успокоиха за няколко месеца. Сега обаче се появи още един повод.

На 11 септември ексминистърът на държавната сигурност на Грузия Игор Гиоргадзе даде в Москва пресконференция, на която заяви, че разполага с документи, свидетелстващи за провеждането на опасни опити с населението от страна на Центъра за контрол на заболяванията и общественото здраве на Грузия. Като кадрови сътрудник на КГБ на СССР, той не настоя категорично, че „попадналите в ръцете му“ документи са автентични, а направи уговорката, че „документите може и да са подхвърлени“. Документите, както заяви Гиоргадзе, са списък на „30 починали лица, 24 от които са починали в един и също ден“, но причината за смъртта не е посочена. Най-загадъчният елемент в предявените от Гиоргадзе „доказателства“ е този, че не са посочени никакви имена, става въпрос само за поредни номера. Според думите на чекиста, в лабораторията има патент на „система за заразяване на комари“. Неизвестно защо на пресконференцията не беше казано нито дума за бягащите от Грузия в Русия диви свине, а също така и за „Новичок“, за който доскоро разказваше Мария Захарова.

68-годишният Игор Гиоргадзе, завършил висшата школа на КГБ на СССР, е добре известна в Грузия личност, включително и заради баща си, генерал в оставка от съветската армия, който седемнадесет години до смъртта си през 2009 година оглавяваше Обединената комунистическа партия на Грузия. Самият Игор Гиоргадзе беше от 1973 до 1991 година щатен служител на КГБ на Грузинската ССР, като успя в началото на 80-те и да повоюва в Афганистан. През 1993 година беше назначен за министър на държавната сигурност на Грузия в правителството на Едуард Шаварнадзе, а само след една година, по негови думи, стигнал до „политически разногласия“ с ръководството на страната заради активно провеждания курс на конфронтация с Русия и интеграция на Грузия в НАТО. След покушението срещу Шаварнадзе на 23 август 1995 година Гиоргадзе беше освободен от длъжността си и замина за Москва. Съдебен процес в негово отсъствие го обяви за международно издирване по линия на Интерпол: всички знаеха прекрасно, че живее в Русия, но Кремъл пазеше старателно спокойствието на своя подопечен, който след избирането на Михеил Саакашвили за президент на Грузия започна да се бори и с него. Сега, ако се съди по всичко, се е заел с „Грузинската мечта“, която така и не оправда надеждите на Путин.

Пресконференцията на Гиоргадзе възбуди руската пропаганда, която се зае с невероятна активност да разказва все по-нови трогателни истории. Например полковникът от медицинските служби в оставка, кандидатът на медицинските науки Алексей Комратов разкри как става заразяването на териториите с комари: „Най-обикновен дрон. С кутийка, в която са сложени комари. В нужния момент кутийката се отваря, заразените комари излитат и поразяват населението или личния състав на войските. Зависи над кого се е отворила кутийката“. Кандидатът на биологическите науки и полковник от медицинските служби в оставка Михаил Супотницкий представи още една страшна история: „През 2013 година подозираха лабораторията, че произвежда компоненти за течен хероин, така наречените „сълзи на Аллах“. Този забранен препарат, по данни на правозащитните органи, движението „Талибан“ транспортира с тонове от Афганистан за Европа транзитно през Грузия“.

Биологически проблем не е само за Грузия, но и за много постсъветски страни, беше създаден по времето на КПСС заради голямото количество лаборатории, които след разпадането на СССР станаха „безстопанствени“, а намиращите се в тях щамове бяха все така необходими за предотвратяване на епидемии. Грузия тръгна по пътя на сътрудничеството със САЩ още при Едуард Шаварнадзе, когато след 2001 година специалистите активизираха работата си за установяване на контрол върху дейностите и върху местата за съхраняване на щамове и вируси, така че за предотвратяване на биологическата заплаха през 1991 година беше създадена международна програма на Съединените щати под ръководството на сенатора Ричард Лугар. През 2002 година между министерството на отбраната на САЩ и Грузия беше подписано съглашение „За сътрудничество в областта на технологиите и патогените“. САЩ предостави финансова помощ за съсредоточаване на щамовете, пазещи се на територията на Грузия, в едно хранилище и за подобряване на условията за безопасното им съхранение. През септември 2004 година беше постигната договореност за създаване на „Реферална лаборатория за обществено здравеопазване“ в селцето Алексеевка до Тбилиси. Строителството на лабораторията беше завършено през декември 2006 година, а на 12 август 2012 година Грузия беше посетена от сенатора Ричард Лугар.

През 2013 година лабораторията беше поставена под юрисдикцията на грузинския център за контрол на заболяванията, а от 2018 година се финансира изцяло от грузинска страна. Като една от основните цели на обекта се сочи неутрализирането на опасни биологически материали в постсъветската област и безопасното им съхраняване. Сътрудникът на лабораторията Джошуа Баст разказва за колегите от проекта Радио Свобода „Ехото на Кавказ“: „До построяването на центъра „Лугар“ цяла колекция патогени се пазеха години наред в много грузински лаборатории. Сега вирусите и бактериите се пазят по най-безопасен начин. Със създаването на центъра „Лугар“ на учените са осигурени безопасни условия за работа с патогените“. Лабораторията, която е партньор на Световната организация за здравеопазване, приема постоянно учени и студенти. Не липсват и любопитни наблюдатели. Лабораторията има стъклени врати и прозорци, а в двора на ливадата пасат мирно съседските крави.

Но тези крави, ако следваме логиката на руската пропаганда, са вероятно сътрудници на специалните части, които наблюдават територията. След многобройни опровержения и разяснения, в началото на октомври 2018 година ръководството на лабораторията разпространи официално заявление, в което опроверга категорично твърденията на началника на войските за радиационна, химическа и биологическа защита на Русия генерал-майор Игор Кирилов, че „в центъра „Лугар“ в Тбилиси се пазят патенти за боеприпаси за химическо и биологическо оръжие“, и покани руски експерти да участват в международния тренинг в лабораторията „Лугар“, който ще се проведе с участието на учени от 20 страни. На тази покана руските им колеги отговориха с отказ. В заявление на външното министерство на Русия за това е казано: „Що се отнася до посещението на лабораторията в Алексеевка от международни представители, натовските куратори на Грузия наистина са планирали подобно мероприятие на 14-15 ноември тази година. То се подготвя с цел да се заблуди международната общност за истинския статут на обекта“. Както винаги – „искате да ни пуснете и да ни покажете, за да ни заблудите“.

Какво се случи, че отдавна вече работещата лаборатория предизвика отново парещия интерес на руската пропаганда? Обективните причини като че ли са само две. Първата е банална – превключване на вниманието от продължаващата не за първи месец история с отравянето на Сергей Скрипал, за да се обясни на руския гражданин „лицемерието“ на Запада, който също разработва нещо, което безпокои чекистите. Втората причина е прагматична – както в миналото, така и сега руските политически технолози се опитват да влияят върху вътрешните политически процеси, като „вадят котката от чувала“ („използват стари трикове“ – бел. П. Н.). В миналото руската власт „отваряше очите“ на грузинците за лошия Саакашвили, който беше виновен за това, че Кремъл забранява доставките на вино, или за това, че натиска Москва да депортира етническите грузинци от Русия. Сега в Грузия тече активна предизборна кампания, в която с явно предимство води привърженик на Саакашвили, и ако не бъде спрян, гражданите на Грузия отново „ще умират от неизвестни вируси, които американската лаборатория произвежда“.

Да се търси логика в руската пропаганда е безсмислено занимание, но Кремъл не се тревожи от това, необходимо е постигането на временен ефект – да се замислят преди президентските избори хората за „разлагащата“ проамериканска политика. Нали и подкрепяната от „Грузинска мечта“ Саломе Зурабишвили вече заяви през 2008 година, че за проблемите на „Южна Осетия“ наред с Русия са виновни и Съединените щати. „Ако наистина стане ясно, че грузинското ръководство е допуснало грешки в периода преди днешния въоръжен конфликт, Съединените щати ще трябва да понесат също част от тази отговорност, защото бяха много близки с ръководството на Грузия, но в този случай явно не са координирали достатъчно неговите действия“ – заяви Саломе Зурабишвили в интервю за AFP. На Игор Гиоргадзе и руските генерали им остана само да допълнят тази позиция с нови „плашила“.

Нобелови лауреати – 1954 година

Макс Борн (Max Born)

11 декември 1882 г. – 5 януари 1970 г.

Нобелова награда за физика (заедно с Валтер Боте)

(За фундаменталните му изследвания по квантова механика, особено за неговата статистическа интерпретация на вълновата функция.)

Германският физик Макс Борн е роден в Бреслау (днес Вроцлав, Полша) и е най-голямото от двете деца на Густав Борн, професор по анатомия в Бреслауския университет, и Маргарете (Кауфман) Борн, талантлива пианистка, по произход от известно семейство на силезийски индустриалци. Макс е на четири години, когато умира майка му, а четири години по-късно баща му се жени за Берта Лихтейнщайн, която му ражда син. Тъй като семейството му е свързано с водещи интелектуални и артистични кръгове в Бреслау, Борн расте в атмосфера, благоприятна за неговото развитие. Начално образование получава в гимназията „Кайзер Вилхелм“ в Бреслау.

Макар че иска да стане инженер, баща му го съветва да слуша различни лекционни курсове в Бреслауския университет, където Борн постъпва през 1901 г., скоро след неговата смърт. В университета Борн учи много предмети, но скоро е увлечен от математиката и физиката. Два летни семестъра прекарва в университетите в Хайделберг и Цюрих. През 1904 г. постъпва в Гьотингенсикя университет, където се занимава под ръководството на известни математици – Давид Хилберт и Феликс Клайн, а също така Херман Минковски. Хилберт, като оценява интелектуалните способности на Борн, го прави през 1905 г. свой асистент. Освен това Борн учи в Гьотинген астрономия. По времето, когато получава своята докторска степен (1907 г.) за дисертация, свързана с теорията за устойчивостта на еластичните тела, интересите му се пренасочват към електродинамиката и теорията за относителността.

След завършването на университета Борн е призован за една година военна служба в кавалерийски полк в Берлин, но скоро, след няколко месеца, е демобилизиран заради астмата си. Този кратък казармен опит укрепва ненавистта му към войната и милитаризма, която запазва за цял живот.

Следващите шест месеца Борн работи в Кеймбриджкия университет, където посещава лекциите на Дж. Дж. Томсън. След като се връща в Бреслау, той започва да прави експериментални изследвания, а след това пристъпва към теоретична работа върху теорията за относителността, развита от Алберт Айнщайн през 1905 г. Като обединява идеите на Айнщайн с математическия подход на Минковски, Борн открива нов опростен метод за изчисляване на масата на електрона. Оценявайки работата му, Минковски кани Борн да се върне в Гьотинген и да стане негов асистент. Но Борн работи с него само няколко седмици заради внезапната кончина на Минковски в началото на 1909 г.

Като завършва през същата година теоретичното си проучване на теорията за относителността, Борн става лектор в Гьотинген. Там той изследва свойствата на кристалите в зависимост от разположението на атомите. Заедно с Теодор фон Карман Борн разработва точна теория за зависимостта на специфичния топлинен капацитет от температурата – теория, която и до ден днешен лежи в основата на изучаването на кристалите. Кристалната структура остава главна изследователска област на Борн до средата на 20-те години.

През 1915 г. Борн става асистент-професор по теоретична физика на Макс Планк в Берлинския университет. По време на Първата световна война, въпреки ненавистта си към войната, Борн прави изследвания по звукометрия и дава оценка за новите изобретения в областта на артилерията. Именно през военните години започва дружбата му с Айнщайн. Освен физиката, двамата ги свързва любовта им към музиката и те с удоволствие изпълняват заедно сонати – Айнщайн на цигулка, а Борн на фортепиано.

След войната Борн продължава своите изследвания, свързани с теорията за кристалите, като работи заедно с Фриц Хабер за установяване на връзката между физическите свойства на кристалите и химическата енергия на съставящия ги компонент. В резултат от усилията на двамата учени е създадена аналитична техника, известна под името цикъл на Борн-Хабер.

Когато Макс фон Лауе пожелава да работи с Планк, Борн се съгласява да се сменят временно на постовете си и отива през 1919 г. във Франкфуртския университет, за да заеме мястото професор по физика и директор на Института по теоретична физика. Като се връща след две години в Гьотинген, той става директор на университетския Физически институт, като поставя условие неговият стар приятел и колега Джеймс Франк да бъде назначен в института като ръководител на експерименталните дейности. Под ръководството на Борн Физическият институт става водещ център по теоретична физика и математика.

Отначало Борн продължава в Гьотинген своите изследвания, свързани с теорията за кристалите, но скоро започва да разработва математическите основи на квантовата теория. Макар че изследванията му за кристалите са крайно важни и помагат да се положат основите на съвременната физика на твърдото тяло, именно приносът на Борн за квантовата теория му донася Нобелова награда.

Квантовата теория, която се занимава с поведението на атомите и със субатомните системи, се свежда до предположението, изказано от Макс Планк през 1900 г., че енергията на колебаещите се системи, взаимодействащи с излъчването, може да приема само дискретни значения. Обобщавайки тази идея, Айнщайн описва светлината като поток от частици, които нарича кванти. По-късно Нилс Бор използва квантовата теория, за да обясни строежа на атома и спектрите на някои елементи. Към 20-те години повечето физици са убедени, че всяка енергия се квантува, но първоначалната квантова теория оставя нерешени множество въпроси. Борн иска да създаде обща теория, която да обхваща всички квантови ефекти.

През 1925 г. асистентът на Борн Вернер Хайзенберг прави важна крачка за решаването на тази задача, като предполага, че в основата на всички атомни явления лежат определени математически принципи. Макар че Хайзенберг не може да се справи с математическите основи на откритите от него съотношения, Борн разбира, че той използва матрични операции (математически преобразувания, извършвани по определени правила с таблици от числа или променливи). Заедно с един от своите студенти, Паскуал Йордан, Борн формулира подхода на Хайзенберг и публикува резултатите в статия, озаглавена „За квантовата механика“ („Zur Quantenmechanik“). Терминът квантова механика, въведен от Борн, трябва да назове новата квантова теория, развита в края на 20-те години. През зимата на 1925/1926 г. Борн е поканен за лектор в Масачузетския технологичен институт.

През 1926 г. Ервин Шрьодингер решава да развие вълновата механика, съдържаща формулировки, алтернативни на квантовата механика, която на свой ред, както той доказва, е еквивалентна на формулировките на матричната механика. Връщайки се към някои методи на класическата физика, вълновата механика разглежда субатомните частици като вълни, описвани от вълнова функция. Използвайки принципите на вълновата механика и на матричната механика в теорията за атомното разсейване (отклонението на една частица под въздействието на друга при сблъсък или при преминаването ѝ на близко разстояние), Борн прави извода, че квадратът на вълновата функция, изчислен в някоя точка на пространството, изразява вероятността, че съответната частица се намира именно на това място. Ето защо, твърди той, квантовата механика дава само вероятностно описание на положението на частиците. Описанието на Борн за разсейването на частиците, което става известно като апроксимация на Борн, се оказва крайно важно за изчисленията във физиката на високите енергии. Скоро след публикуването на апроксимацията на Борн Хайзенберг обнародва своя знаменит принцип за неопределеността, който казва, че не е възможно да се определи едновременно точното положение на частицата и нейният импулс. В случая отново е възможно само статистическо предсказание.

Статистическата интерпретация на квантовата механика се развива по-нататък от Борн, Хайзенберг и Бор; тъй като Бор, който живее в Копенхаген, извършва по-голямата работа около интерпретацията, тя става известна като копенхагенска интерпретация. Макар че редица основатели на квантовата теория, сред които Планк, Айнщайн и Шрьодингер, не са съгласни с този подход, защото отхвърля причинността, повечето физици приемат копенхагенската интерпретация като най-плодотворна. Борн и Айнщайн водят деликатен епистоларен спор по този въпрос, макар че фундаменталните научни различия никога не помрачават тяхната дружба. Известността на Борн като реформатор на квантовата механика, която ляга в основата на новите представи за строежа на атома и на по-нататъшното развитие на физиката и химията, привлича много млади надарени физици при него в Гьотинген.

След участието на Борн във физическата конференция в Ленинград през 1928 г. здравето му се влошава, напомнят за себе си физическите натоварвания, и той е принуден да прекара една година в санаториум. Там не губи напразно времето си и написва учебник по оптика, забранен по-късно от нацистите, но използван широко в англоезичните страни. Това е един от няколкото учебника и популярни произведения, написани от Борн по различни общи физически проблеми; той публикува голям брой и специализирани съчинения.

Борн става през 1932 г. декан на научния факултет в Гьотинген, но след като нацистите идват на власт и са обнародвани антисемитските граждански закони, е изгонен от поста си. Като напуска Германия и се прехвърля във Великобритания, той е през следващите три години лектор в Кеймбридж. Прекарвайки шест месеца в Индийския физически институт в Бангалор, където работи с индийския физик Венката Раман, Борн заема през 1936 г. поста професор по натурфилософия в Единбургския университет. Там преподава и експериментира до оставката си през 1953 г., когато получава титлата почетен професор в оставка на Единбург.

Борн се жени през 1913 г. за Хедвиг Еренберг, дъщеря на гьотингенски професор по право. Семейството има син, който оглавява по-късно фармакологичния факултет в Кеймбридж, и две дъщери.

Скоро след оставката си Борн и съпругата му се заселват в Бад Пирмонт, малко градче близо до Гьотинген, пенсионните им права и конфискуваната им собственост са възстановени от следвоенното правителство. Там Борн продължава научната си работа, готви нови издания на своите публикации, пише и изнася лекции за социалната отговорност на учените, особено във връзка с използването на ядреното оръжие. През 1955 г. той е един от шестнадесетте нобелови лауреати, които се събират на остров Майнау, разположен в езерото Констанс, Швейцария, за да съставят изявление, осъждащо по-нататъшното разработване и използване на ядреното оръжие. Като общо декларацията е подписана от петдесет и един нобелови лауреати. Две години по-късно Борн е един от осемнадесетте гьотингенци, всичките все известни физици, които дават клетва да не участват в разработването и производството на подобен вид оръжие и които участват в кампанията срещу ядреното въоръжаване на Западна Германия.

Ученият умира в гьотингенска болница.

Макар че Борн е запомнен повече със своята работа в областта на квантовата механика, неговите изследвания и произведения изиграват важна роля за всички области, до които се докосват. „Никога не съм харесвал да бъда тесен специалист – пише Борн в своята автобиография. – Не бих бил много подходящ за съвременния маниер да се правят научни изследвания от големи групи специалисти. Философската основа на науката – ето какво винаги ме е интересувало повече от конкретните резултати“.

Многобройните награди на Борн, освен Нобеловата награда, включват медала Стоукс на Кеймбриджкия университет (1936 г.), медала Макс Планк на Германското физическо дружество (1948 г.) и медала Хюз на Лондонското кралско дружество (1950 г.). Той получава девет почетни докторски степени и е член на много научни дружества и академии, сред които Лондонското кралско дружество и американската Национална академия на науките.

Източник: http://n-t.ru/nl/fz/born.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов

Кой е бил затворникът, известен като Желязната маска?

ИЗТОЧНИК: “АРГУМЕНТЫ И ФАКТЫ“

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

На 18 септември 1698 година в Бастилията се появил загадъчният затворник, известен под името Желязната маска.

През лятото на 1669 година Франсоа-Мишел льо Тейер, маркиз Лувоа военен министър на крал Луи XIV, изпратил писмо на Бенин Доверн дьо Сен-Мар, началник на затвора в Пинерол (ит. Пинероло – бел. П. Н.). В писмото се казвало, че скоро ще му докарат един затворник. На началника на затвора се предписвало да приготви за затворника килия, която да има няколко врати, затварящи се една след друга – това трябвало да го отдели от надзирателите и другите затворници дори на равнище звук. Министърът разпоредил на Сен-Мар да посещава затворника един път на ден, да изпълнява неговите молби, свързани с различни битови въпроси, но да не обсъжда с него други теми.

Затворникът с маска

Според писмото затворникът се казвал Естан Доже. Но изследователите отбелязват, че името е написано в документа с друг почерк. Твърде вероятно е Естан Доже да не е повече от измислено име на загадъчния затворник.

Затворът в Пинерол бил по това време място, където излежавали присъдите си държавни престъпници. Така например, когато дошъл Естан Доже, в Пинерол се намирал вече пет години бившият финансов суперинтендант на Франция Никола Фуке, осъден на доживотен затвор за присвояване на държавни средства.

Разликата между Доже и другите затворници била, че той носел копринена маска, която трябвало да му осигури пълна анонимност. Така и станало – никой не успял да разбере кой се крие под маската.

Бенишн Доверн дьо Сен-Мар останал надзирател на Доже до неговата смърт. Местели го от едно служебно място на друго и тайнственият затворник го следвал.

През 1698 година Сен-Мар станал началник на Бастилията и затворникът бил настанен в третата килия на кулата Бертодиер.

Затворникът починал на 19 ноември 1703 година и бил погребан под името Маршиоли. Всички негови вещи и изобщо всичко, свързано с него, било унищожено след кончината му.

Раждането на легендата

Седем десетилетия по-късно интересът към затворника бил разпален от философа Франсоа-Мари Ареу, известен като Волтер. Според него нещастникът е носел желязна маска, което веднага придало допълнителен драматизъм и загадъчност на историята.

Окончателно превърнал Желязната маска в култов персонаж Александър Дюма-баща, който въвел историята на затворника като една от централните сюжетни линии в своя роман "Виконт дьо Бражелон, или Десет години по-късно".

Следващите романи, а след това и екранизациите накарали мнозина да мислят, че Желязната маска е измислен герой. Но, както вече казахме, неговото съществуване е потвърдено документално.

Втората половина на XVII век била време, което не се отличавало с особен хуманизъм. Две десетилетия преди появата в Пинерол на тайнствения затворник в Англия на ешафода се простил с главата си крал Чарлз I. А главите на по-нискостоящите особи, уличени в престъпления или просто изпаднали в немилост, летели изпод брадвата на палача по цяла Европа.

Няма съмнение, че Желязната маска е бил считан от властите на Франция за крайно опасен човек. Но въпреки това те не смеели да го екзекутират, предпочитайки да го държат дълги години в затвора, като му крият лицето. Кой би могъл да е той?

Незаконен брат на крал Луи XIV

За автор на тази хипотеза е прието да се смята Волтер. Съпругата на Луи XIII Ана Австрийска дълги години живяла под най-страшното за една кралица подозрение – смятали я за безплодна.

И как не, тя не раждала на съпруга си деца в продължение на първите 23 години от техния брак! Бъдещият Луи XIV се появил на бял свят, когато на Ана Австрийска ѝ оставали две седмици до навършването на 37 години. По мерките на онази епоха това не било късно, а много късно.

Волтер предполага, че преди Луи XIV Ана е забременяла и е родила син не от краля. Детето се възпитавало тайно от доверени лица. Когато станал пълнолетен, Луи XIV сметнал, че брат му е заплаха за трона, и заповядал да го заточат в крепостта Пинерол, запазвайки личността му в тайна.

Истинският баща на Луи XIV

Изходна точка за тази хипотеза е пак фактът, че кралица Ана Австрийска ражда късно своите деца. Но привържениците на въпросната версия смятат, че незаконороден е бил самият „крал Слънце“ Луи XIV.

Изследователите предполагат, че от безплодие е страдал крал Луи XIII. Липсата на наследник се превърнала в заплаха за стабилността на Франция. Затова със знанието на Луи XIII е бил намерен някой, вероятно имащ далечни роднински връзки с кралското семейство. От този „донор“ Ана Австрийска заченала наследник.

По-късно решили да заточат истинския баща на новия крал в затвора, за да избегнат разкриването на тайната.

Брат-близнак на Луи XIV

Любим сюжет на литераторите и кинематографистите, като се започне от Александър Дюма. И така, кралицата ражда от законния си съпруг, но на бял свят се появява не едно, а две момчета. Принцовете-близнаци се превръщат веднага в голям проблем, в перспектива за вълнения и гражданска война. Било решено да се избавят от излишния претендент за престола, но никой не се решавал да убие момчето, в чиито жили тече кралска кръв. Нещастното дете било обречено на доживотен затвор и маска, скриваща поразителното сходство с брат му, комуто предстояло да стане крал.

Син на Луи XIV и Хенриета Английска

Тази хипотеза ни пренася в младостта на „краля Слънце“, когато в най-близкото му обкръжение се оказва Хенриета Английска, най-малката дъщеря на екзекутирания английски крал Чарлз I.

Хенриета била братовчедка на Луи XIV, което не пречело по това време да я разглеждат като годеница на краля.

Бракът не се осъществил, но придворните твърдели, че връзката между двамата не останала безрезултатна. Хенриета станала съпруга на по-малкия брат на Луи, Филип Орлеански, но родената от нея дъщеря се смятала за дете на краля.

Според привържениците на тази хипотеза Хенриета е имала и син от Луи XIV. Въпреки че е незаконороден, произходът му давал възможност да претендира както за английската, така и за френската корона. И за да се избегнат политическите усложнения, след като юношата станал пълнолетен, го затворили в крепостта, скривайки завинаги лицето му с маска.

Пьотр I

Колкото и странно да изглежда, руският цар-реформатор попаднал също сред тези, които били записвани в списъка на кандидатите за ролята на Желязната маска.

През 1697 година Пьотр I заминал за Европа в състава на „Великото посолство“. При това царят пътувал инкогнито, под името на уредника от Преображенския полк Пьотр Михайлов.

Скоро из Русия тръгнали слухове, че в чужбина царят е убит или отвлечен, а мястото му е заел специално подготвен европейски двойник. Противниците на Пьотр I, разпространявайки тези слухове, твърдели, че реформите, започнати от царя, са в действителност зли намерения на чуждите врагове.

Привържениците на тази версия сочат, че краят на „Великото посолство“ (1698 г.) съвпада по време с появата на Желязната маска в Бастилията.

Но хипотезата е абсолютно несъстоятелна, защото, както е известно, затворникът с маската се озовава в Пинерол още през 1669 година – три години преди раждането на Пьотр Алексеевич.

Кандидати много, отговор няма

Има още около не по-малко от петдесет персонажи, които се предлагат за ролята на Желязната маска – от доста банални - като престъпник, който е извършил тежко престъпление, до съвсем екзотични – като чернокож син на императрицата на Свещената Римска империя Мария Терезия, който тя ражда от паж-негър.

Вероятно никой няма да успее да установи достоверно личността на загадъчния затворник. Но хората няма да престанат да гадаят и да предполагат. Както и да снимат за Желязвана маска все нови и нови филми.

Изкуството да оскърбяваш - 36

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА

№ 6

Между другото, най-често длъжността „приемник“ на инструкциите (от бога, виж предната лекция – бел. П. Н.) се възлагала не на някакви конкретни органи, а непосредствено на „душата“.

За нейното местоположение, а също така форма, обем, цвят и тегло, култовете, разбира се, нямат еднакво мнение.

Папуасите, кафрите и библейските евреи я разполагали в кръвта.

Тасманийците, бушмените и православните философи определяли за нейно обиталище сърцето.

Фактът, че ортопедичното присаждане на този орган не води по принцип до никакви изменения на личността, не се коментира изобщо от привържениците на сърдечната версия (кардиоцентризма).

Племето овамбо (Западна Африка), Платон и ескимосите разполагали душата в гърдите и черния дроб, а платониците открили още една (допълнителна) душа, таяща се в поясно-кърстцовия дял на гръбнака.

С. и В. Карлиан, а също така парапсихолозите от UCLA (Калифорнийския университет), снимайки през 1955-1960 г. различни „аури“ и определяйки по мястото на концентрация на тяхното светене локализацията на душата, опровергали идеята на Платон и ескимосите. Според техните наблюдения душата няма постоянно място в организма, а се разполага около него във вид на сияещ контур, видим само за парапсихолозите.

Според древните лангобарди душата, която прилича на змия, живее в червата, а според коряките може да се види на темето, във вид на малко огънче.

С коряките е солидарен А. Гудспийд, професор в университета „Темпл“, Филаделфия, който няколко години поред се опитваше да заснеме с помощта на рентгенов апарат душата именно в района на теменната черепна кост. Изследванията на Гудспийд получиха признание и известност благодарение на множество публикации и преди всичко но твърде оптимистичната статия „Към въпроса за фотографирането на душата“, поместена в “New York Times“ от 24 юли 1911 година.

Древните гренландци възприемали душата като задължително, но лесно заменимо нещо. Те били уверени, че един добър шаман може лесно да замени душата на болния човек със „свежа“, изправна душа на заек, тюлен или дете.

Руските селяни (до началото на ХХ век), фиджийците, хотентотите и цейлонските вейдахи били убедени, че душата се мести постоянно по организма, а може да се види само в мига, когато напуска тялото. В такъв случай тя приема вида на пара или на „лек дим“.

Идеята за „дима“ била подкрепена и старателно разработена от холандските физици Д. Матле и Д. Заалберг в произведението им „Mystere de la mort“ (1948). Физиците дори направили специален уловител, снабден с голямо количество индикатори, съобщаващи за обема на попадналата в апарата душа. Заради справедливостта ще отбележим, че те не били новатори. Още през XIX шаманите на приморските даяки, привързвайки към пръстите на ръцете си риболовни кукички, умеели да ловят отлитащите души; а при народите гайда магьосниците използвали голяма куха кост, в която запушвали заблудилите се души , за да могат при случай да ги продадат на бившите им стопани или на тези, които пожелаят да придобият още една, запасна. Била ли е костта снабдена с индикатори, остава неизвестно.

Рьоне Декарт посочва като място, където е разположена душата, епифизата (corpus pineale). „Частта от тялото, в която душата изпълнява според мене непосредствено своите функции, не е в никакъв случай сърцето и не е целият мозък, а само една част от него, намираща се най-навътре от всички; това е известната много малка жлеза, разположена сред мозъчното вещество“. (Декарт)

Трудно е да се каже с какво именно е вдъхновила Декарт малката с форма на шишарка жлеза, съсредоточена уютно между горните хълмчета на квадригеминуса, над самия таламус. Вероятно с мнимото си „централно“ разположение и с (по това време) неяснотата на функцията си.

С безупречна логика по въпроса за местонахождението на душата блестят чукчите, предполагайки справедливо, че душата на ръката се намира в ръката, а душата на корема – в областта на пъпа, и т. н. (Да си спомним, че при тях са се запазили почти непокътнати анцестралните представи, че всяка част на тялото има своя душа.)

Индианците лакота и минеконжу са сигурни, че човек има най-малко четири души; африканските племена йоруба и бамбара са убедени в наличието на три души; според древните египтяни душата е разделена на автономни части (Ба, Акба, Ка, и К-аба); а при мъдрите нивхи количеството на душите се определя от състоятелността на homo.

Зулусите и дахомейците имат ритуал за „събиране на душата“, която според тях е разсредоточена по организма: „Приемникът на покойника отрязва от трупа част от половите му органи, разрязва на късчета лявата му ръка, разсича долната му устна и изрязва от средата на челото му късче кожа. Всичко това опушва на огън, а след това го зашива в торбички с различна големина“ (Б. Оля). Ще отбележим, че се събират само души на жреци; процедурата заема няколко дена и изисква постоянен вокален съпровод и биене на барабани. Ако по време на опушването ритъмът на барабаните е поддържан правилно, на душата е осигурен практически неограничен срок на запазване.

За цвета и миризмата на душата няма данни, но нейното тегло е било дълго време предмет на доста сериозни обсъждания.

През 1901-1907 г. Дорчестър някой си Дъглас МакДъгъл (многоуважаван хомеопат) теглел своите пациенти в момента на смъртта им (и съответно на излизането на душата). Разликата между предсмъртното и следсмъртното тегло на пациентите била 21 грама. През 2000 г. в Орегон овцевъдът Луис Холандър умъртвил на кантара от чисто научен интерес няколко овце. В този случай разликата била от 300 до 780 грама, като следсмъртното тегло било по-голямо от предсмъртното.

През 1998 година Доналд Карпентър предприе изследване, резултат от което стана произведението „Physically weigning the soul“. В него са описани подробно експерименти с множество кучешки и миши кончини, поместени са множество графики и таблици, но всички изводи по неизвестни причини засягат само теглото на душата на елфите. Това обстоятелство обезцени малко научната стойност на труда на Карпентър, но, разбира се, само за грубите материалисти.

Множеството версии за цвета, формата, количеството и разположението на „свръхестественото начало“ се обясняват лесно с различните равнища на развитие на религиозното знание.

Истинското състояние на нещата по този въпрос остава и до ден днешен неизвестно.

Трудно ни е да съдим кой го разбира по-добре. Ескимосите и Платон или тасманийските магьосници и Бердяев.

Впрочем, това не е толкова важно.

Важно е, че хора с пера, с тоги, с цилиндри, с кухлянки, с митри, със зипуни и с бели престилки са обединени от твърдата увереност, че има душа.

Можем да наблюдаваме парадоксално сходство на възгледите.

То сродява папуаса, чиито ноздри са украсени с втъкната в тях кост от казуар, и руския философ, обул лакирани ботуши с дванадесет копченца.

Това несъмнено впечатлява.

Но основните аргументи на религиозното знание се намират в още по-зрелищна плоскост, там, където паранормалното, презряло всичките закони на физиката, пробива окончателно „тленната обвивка“.

(Следва)

ДО ТУК:

1. КРАТЪК КОНСПЕКТ НА ЦИКЪЛА ЛЕКЦИИ В "ЕРАРТА"

2. КИРИЛ - ПРОСВЕТИТЕЛЯТ НА ПИНГВИНИ, ИЛИ ИСТИНАТА НА НЕИЗТРИТИЯ ЗАДНИК

3. ДВУГЛАВИЯТ ПЕНИС

4. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - I

5. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - II

6. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - III

7. САМОТНАТА РУСИЯ ИСКА ДА СЕ ЗАПОЗНАЕ

8. НЕ СТАРЕЯТ ПО ДУША ЦЕЛИНИТЕ

9. ГОЛИЯТ ПАТРИАРХ ИЛИ ЗАКОНЪТ НА МИКИ МАУС

10. КРАЯТ НА РУСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА. КАКВО ЩЕ СТАНЕ?

11. КРИЛЦЕ ИЛИ КЪЛКА?

12. МУХОМОРКИТЕ НА ПОБЕДАТА

13. ДРАЗНЕНЕ НА ГЪСКАТА. КРАЙ НА ДИСКУСИЯТА ЗА ГАЛИЛЕЙ

14. ОСОБЕНО ОПАСНО МИСЛЕНЕ. ИЗ ИСТОРИЯТА НА ЧУДАЦИТЕ

15. РУСИЯ В ТЪРСЕНЕ НА АДА

16. ИСУС ТАНГЕЙЗЕРОВИЧ ЧАПЛИН

17. ГЛУПАВАТА КЛИО, ИЛИ ЗАЩО В УЧИЛИЩЕ НЕ ТРАБЯВА ДА СЕ УЧИ ИСТОРИЯ

18. ТЕОРИЯ И ПРАКТИКА НА КОЩУНСТВОТО. ЧАСТ 1

19. ТЕОРИЯ И ПРАКТИКА НА КОЩУНСТВОТО. ЧАСТ 2

20. ТОПЛА ЦИЦКА ЗА ХУНВЕЙБИНА

21. ВЯРА С ФЛОМАСТЕР

22. ТРУЖЕНИЦИ НА ЗАДНИКА

23. ВКУС НА ИЗПРАЖНЕНИЯ

24. ЗАГЛЕДАНИ В ПЕНИСА

25. ВЪРВЯЩИ КЪМ АНУСА

26. В НОКТИТЕ НА ПИГОПАГУСА

27. ЖЕЛЕЗНИТЕ ЛАПТИ НА КРЕМЪЛ

28. ЛЪЖАТА КАТО ЖАНР

29. ХИМИЧЕСКИ ЧИСТ ЦИНИЗЪМ

30. ПУТИН И РЕВОЛЮЦИЯТА

31. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 1

32. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 2

33. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 3

34. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 4

35. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 5

История на японското кино: „Движещи се картинки“, кабуки, симпа

АВТОР: АКИРА ИВАСАКИ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

II. ПОЯВА НА КИНОТО В ЯПОНИЯ

2. „Движещи се картинки“, кабуки, симпа

Киното, по-точно – „движещите се картинки“, от самото начало допаднало много на зрителите. Японският империализъм, развиващ се бързо в условията на благоприятната конюнктура след Руско-японската война, съдействал по всякакъв начин за процъфтяването на всички икономически отрасли в страната. Общият подем на икономическото и културното равнище на живота на населението по това време създал особено благоприятни условия за подобно масово развлекателно изкуство като киното. Кинопромишлеността започнала бързо да се развива. Четири съществуващи тогава компании се обединили в една с капитал 10 милиона йени. За това време те били доста голяма сума. Новата компания „Нихон кацудо шашин“ (съкратено „Никкацу“) изградила свои студии в Токио и Киото и започнала да снима филми. В токийската студия се снимали преди всичко игрални филми със съвременна тематика, така наречените „гендайгеки“, а в киотската – филми за събития и легенди от стари времена, „дзидайгеки“. Тази традиция се е запазила и до наши дни.

Има няколко версии за това кой е първият игрален филм в Япония. Във всеки случай е ясно едно: от 1908 година в Токио и Киото започва по едно и също време производството на игрални филми.

Един от първите филми е филмът „Битката край Хонодзи“ („Хонодзи гасен“, 1908 г.), създаден от компанията „Йокота сьотен“. Режисьор на филма е Сьодзо Макино от театъра „Сембондза“. Макино се смята за първия кинорежисьор в Япония. След това той поставя филма „Рикша от Сугахара“ („Сугахара но курумахики“). При снимането на филма Макино обикновено стоял до кинокамерата и четял текста, в съответствие с който актьорите изпълнявали едно или друго действие. В това отношение техниката на снимането на новия филм се различавал незначително от техниката на снимането на споменатия по-горе филм „Събиране на кленови листи“. Но използването за фон на храма Тенмангу в Китано, а също така снимките на живи бикове придавали на филма специфични за кинематографа особености. Това бил 400-футов късометражен филм с времетраене не повече от 4-5 минути. Снимането му продължило един ден, от 8 часа сутринта до 6 часа вечерта. Общите разходи възлизали на 30 йени. Това били парите, платени на актьорите и режисьора, а също така на храма Тенмангу за това, че е използван за натурни снимки. По тази смехотворна сума може да се съди за тогавашните разходи за производство на филми.

Особеност на филмите по онова време било пълното и безпрекословно подчинение на театралното действие. Понеже към киното се отнасяли като към необичайно развлекателно зрелище, то се обърнало преди всичко за помощ към театъра, разчитайки по този начин да привлече широките маси. Този процес бил характерен и за Европа, и за Америка. Но почти никъде през този период киното не се подчинявало толкова безусловно на театъра като в Япония. Както ще разкажа подробно за това по-долу, подобно подчинение произтичало от феодалния характер на тогавашното японско общество. Във всеки случай японските дейци на киното от онова време, използвайки само копиращите възможности на кинофилма, предоставяли на масите единствено „консервирани“ пиеси, не използвали дори и най-прости филмови методи при екранизирането на спектаклите и снимали филми, насочвайки кинокамерата в една установена точка, без изобщо да се отдалечават от театралното действие както по форма, така и по време. За да се озвучи „немия екран“, до него поставяли характерния за Япония коментатор – „бенши“, който четял пространни коментари, подражавайки с всичките си гласови нюанси на диалозите и монолозите на действащите лица. Понякога до екрана нареждали няколко такива коментатори и всеки от тях четял ролята на определен актьор. Този метод се наричал „кагедзерифу“ („четене на диалог зад екрана“). Ако към всичко това добавим, че всичките артисти, играещи в киното, се вземали от театъра, можем да си представим какво странно зрелище са били по това време кинофилмите.

По-горе вече отбелязах, че киното започнало с копиране на пиесите от театъра кабуки. След това преминало към копиране на пиесите от новата школа симпа. Така били заснети пиесите „Моята вина“ („Оре га цуми“, 1908 г.), Кукувицата“ („Хототогису“, 1909 г.) и други. И по-късно в продължение на дълго време екранизирането на пиеси от „новата школа“ останало едно от основните направления в японското кино. Това направление се е запазило и в наши дни. В една или в друга форма то се проявява в такива филми като „Дървото на любовта“ („Хаха кобай“), „Любовна история“ („Айдзен кацура“) и „Твоето име“ („Кими но нава“).

Изкуството кабуки се зародило в епохата на феодализма и макар сред неговите пиеси да имало „севамоно“ (битови драми), в които се отразявала идеологията на гражданите, логиката на драматичното действие, съставяща основата на театралното представление кабуки, неговият морал и мироглед носели безусловно феодален характер. Но и „новата школа“ в този смисъл не се различавала много от кабуки.

Отначало „новата школа“ се появила като протест срещу феодалния театър кабуки. Не, тя се появила дори по-рано, като протест на класата на гражданите срещу феодалния абсолютизъм на правителството от епохата Мейджи.

Новото правителство, формирано в резултат от революцията Мейджи, служейки предано на интересите на своята класа, започнало да проявява веднага своя контрареволюционен характер. Тогава класата на гражданите, искайки свобода и равенство, се вдигнала на борба, подлагайки на остра критика политическата машина на земевладелския абсолютизъм. В политическо отношение движението „за свобода и народни права“ („дзиюминкенундо“), което обхванало по това време цялата страна, се ръководело от либералната партия „Дзиюто“, а негов идеолог бил Накае Чомин. То било първият пример за масова борба на японския народ за демокрация. През 1988 година Саданори Судо, ученик на Накае Чомин, организирал театрална трупа, която имала задачата да бъде пропаганден отряд на движението. Така било сложено началото на нова школа – симпа. По същия път поел и театралният колектив, ръководен от Отоджиро Каваками.

Политическото движение, издигнало високо знамето на свободата и демокрацията, предизвикало дълбоко съчувствие у прогресивните граждански слоеве. Неговият новаторски характер се проявил и в движението за обновяване на театъра. Създадените от представители на движението „студентски театър“ („сьосей сибай“) и „театър на политическите ентусиасти“ („соси сибай“) разчупвали смело закостенелите и остарели форми на театъра кабуки. Този театър бил наистина театър на гражданите, който, макар и в доста примитивни форми, изнесъл на сцената реалната действителност и идеалите на епохата. Но това не продължило дълго. През 1889 година правителството, стремейки се да потисне надигащата се отдолу демократична революция, изготвило „дарена“ от императорския абсолютизъм конституция, на основата на която през следващата година бил избран „демократичен“ „конституционен“ парламент, като избирателни права по това време имала само една осемдесет и седма част от японския народ. След това движението за народни права се разцепило. „Театърът на политическите ентусиасти“ започнал да губи бързо прогресивния си характер и свел своята дейност до сценично представяне на различни произшествия или до инсцениране на популярни романи като „Кукувицата“. Ето в какво се превърнала така наречената „нова школа“ и нейните пиеси започнали да се екранизират именно през периода на застоя. Накратко казано, японското кино получило като наследство от „новата школа“ най-назадничавите зрители от обществото през епохата Мейджи със съответните им потребности.

От 1910 година нататък основна тема в японското кино стават различни семейни трагедии, възникващи въз основа на чисто феодалния начин на семеен живот. Млада жена, тормозена от свекърва си; жена, страдаща от аморалното поведение на съпруга си; гейша, която не може да се омъжи за любимия човек поради разлика в произхода им; издевателствата, които трябва да търпи доведена дъщеря или доведен син – това са болните и печални теми на кинофилмите по това време. Каква е била социално-психологическата основа за успеха на подобни филми у зрителите? Въпросът е, че в тогавашното полуфеодално японско общество хората не само нямали възможност да обичат, да се женят и да се развеждат, но и не можели да живеят свободно, да мислят свободно, били лишени от елементарни човешки права. Животът им се състоял от непрекъснати нещастия и сълзи и те незабележимо губели способността да виждат щастието на другите хора, способността да съчувстват на това щастие, губели даже представата за щастие. Те изпитвали нещо като „пречистване“, проливайки сълзи на съчувствие над реално усещаната от тях нещастна съдба на филмовите герои. За човешко щастие не можело и дума да става в периода на феодалното общество през епохата Мейджи. Щастието, ако искате, се състояло тогава в способността да се покориш на нещастната съдба, в способността за самоотричане и в проливаните по този повод сълзи. Дейците на японското кино, използвайки максимално сълзите за свои търговски цели, ги продавали наляво и надясно. В същото време те искали много тези сълзи да оставят завинаги хората привързани към феодалния начин на живот.

Следва)

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

I. ЯПОНСКОТО КИНОИЗКУСТВО И СВЕТОВНОТО КИНО

1. Оценка на японските филми в чужбина

2. Особеният стил на японските филми

3. Историческата задача на японското кино

II. ПОЯВА НА КИНОТО В ЯПОНИЯ

1. Поразителният успех на „движещите се картинки“