СЛУЖБОМЕР

неделя, януари 22, 2017

Нобелови лауреати – 1939 година

Леополд Ружичка (Leopold Ružička)

13 септември 1887 г. – 26 септември 1976 г..

Нобелова награда за химия, 1939 г. (Заедно с Адолф Бутенанд)

(За изследванията му, свързани с полиметилените и висшите терпени.)

Швейцарският химик Леополд Ружичка, по-големият от двамата синове на бъчваря Степан Ружичка и Амалия (Север), е роден в Австро-Унгария, във Вуковар (сега градът се намира на територията на Хърватия). През 1891 г., след смъртта на баща си, Ружичка с майка си и брат си се премества да живее при роднини в Осиек. Там бъдещият учен завършва начално училище и гимназия.

През 1906 г. Ружичка постъпва в Техническия университет в Карлсруе, Германия. Той мечтае да направи кариера в наскоро построения в Осиек завод за производство на рафинирана захар, но предпочита да получи образованието си в Германия. В университетите на Австро-Унгария е неспокойно: те се разтърсват от безкрайни студентски вълнения, отзвук от националистическата треска, обхванала балканските държави. Освен това тогава е по-лесно да се постъпи в техническите университети: там няма приемни изпити. Като завършва висшето си образование за рекордно време - само за две години, Ружичка започва да готви докторска дисертация под ръководството на Херман Щаудингер и през 1910 г. получава едновременно диплома на инженер за работата си върху кинетичните възможности на кетоните и докторска степен за дисертацията си "Фенилметилкетените", след което веднага започва работа като асистент на Щаудингер.

През 1912 г. Щаудингер е назначен за директор на Федералния технологичен институт в Цюрих и Ружичка отива там заедно с него. През следващите четири години той помага на Щаудингер да изследва химията на природните инсектициди, създавани от растението Chrysanthemum cinerariefolium. Тази работа подтиква в крайна сметка развитието на промишленото производство на изкуствени пестициди. Ружичка започва да се интересува от химията на природните вещества и през 1916 г. заявява на Щаудингер, че е решил да се заеме със самостоятелни изследвания, заради което Щаудингер го лишил от подкрепата си.

През 1917 г. Ружичка става швейцарски гражданин. През същата година германската филма за производство на парфюми "Хермай и Раймер" му предоставя заем за разработване на начин, по който да се синтезира ирон, ароматно вещество с миризма на теменуга. По това време той заема длъжността лектор във Федералния технологичен институт, която не е изгодна от материална гледна точка, но дава на младия учен достъп до институтските химични лаборатории

От 1918 до 1921 г. Ружичка прави изследвания по поръчка на швейцарската химическа фирма "Геселшафт фюр хемише индустри", а през 1920 г. става лектор по химия в Цюрихския университет. Въпреки че през 1923 г. Федералният технологичен институт го избира за професор, Ружичка все още не получава там заплата. Затова през 1926 г. започва да работи в лабораториите на женевската парфюмерийна фабрика.

През тези години Ружичка става известен благодарение на изследванията си, свързани с терпените - органични съединения, които са открити в маслата, отделяни от растенията. Той също така изследва кетоните и много други вещества. През 1926 г. е избран за професор по органична химия в Утрехтския университет. Тази длъжност той заема до 19129 г., след което се връща в Цюрих като директор на Федералния технологичен институт, наследявайки Рихард Кун.

Връщането на Ружичка в Цюрих се обяснява отчасти с привлекателните възможности, която дава процъфтяващата швейцарска химическа промишленост. През 30-те години той убеждава "Геселшафт фюр хемише индустри" да направи значителни финансови дарения за Федералния институт, което му позволява да разшири щата на преподавателите, да оставя в института голям брой завършили студенти и да отделя повече средства за научна работа. Ружичка и негодите колеги си поставят много престижни задачи. Те продължават да изследват структурата на сложните терпени и на други въглеводороди с големи пръстени. През 1934 г. те синтезират частично мъжките хормони андростерон и тестостерон, а през следващата година Ружичка определя молекулярната структура на тестостерона.

Въпреки че по начало Ружичка е доста аполитичен, политиката, провеждана от нацистка Германия, и разширяването на границите през Втората световна война го тревожат силно. По време на войната той помага на няколко учени с еврейски произход да напуснат окупираната от нацистите Европа, а на други предоставя убежище. Ружичка помага активно на югославската съпротива и не само чрез благотворителни организации, намиращи се в Швейцария. Той основава Швейцарско-югославско дружество, което има задачата да помага на жертви от войната, като грижата за тях се проявява не само по време на военни действия, но и след тяхното прекратяване.

В следвоенните години Ружичка посвещава много време на колекционирането на произведения на изкуството, като предпочита особено платната на холандски и фламандски майстори от XVII в. По-късно той подарява своята колекция на Цюрихския художествен музей. Силният далтонизъм (особено зле различава червения цвят) не пречи на Ружичка да се занимава с цветна фотография.

Когато излиза през 1957 г. в оставка от Федералния технологичен институт, Ружичка продължава да работи като консултант в редица швейцарски химически компании и прави всичко възможно за заздравяване на връзките им с производството. Става страстен градинар, особено обича да отглежда рози и алпийски цветя. Ружичка "притежаваше волеви характер и беше енергична, може да се каже волева личност - спомня си в своя биографичен очерк Владимир Прелог. - Неговата искреност и прямота често шокираше мнозина, които общуваха с него, а понякога даже ги оскърбяваше. В същото време беше способен да приема критика по свой адрес, ако тя е добре аргументирана".

През 1912 г. Ружичка се жени за Ана Хаусман. Семейството няма деца. През 1950 г. съпрузите се развеждат. Една година по-късно Ружичка сключва нов брак, като избира за спътничка в живота си Гертруда Аклин.

Освен с Нобелова награда Ружичка е удостоен с медала Вернер на Швейцарското химическо дружество (1923 г.), с медала Льоблан на Френското химическо дружество (1928 г.), с наградата Станислав Каницаро на Италианската национална академия на науките (1936 г.), с медала Шеел на Шведското химическо дружество (1938 г.) и с медала Фарадей на Британското химическо дружество (1958 г.). Има присъдени почетна степен на Харвардския университет, а също така и на университетите в Базел, Загреб, Париж, Бордо, Прага, Глазгоу и Женева. Ружичка е чуждестранен член на Американската академия на науките и изкуствата, на Югославската академия на науките, на Лондонското кралско дружество, на американската Национална академия на науките, на Фламандската кралска академия на науките, литературата и и изкуствата, на Сръбската академия на науките и на академиите на науките на СССР и Полша.

Източник: http://n-t.ru/nl/hm/ruzicka.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов


До тук в „Библиотека на Павел Николов – Нобелови награди“:

1902 1903 1904 1905 1906 1907 1908 1909 1910 1911 1912 1913 1914 1915 1916 1917 1918 1919 1920
1921 1922 1923 1924 1925 1926 1927 1928 1929 1930 1931 1932 1933 1934 1935 1936 1937 1938 1939


събота, януари 21, 2017

Лекции по руска литература – брой 56

АВТОР: ВЛАДИМИР НАБОКОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: I. НИКОЛАЙ ГОГОЛ (1809–1852) - НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4, 5, 6. НАШИЯТ ГОСПОДИН ЧИЧИКОВ – 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9. УЧИТЕЛ И ВОДАЧ – 1, 2-3, 4-5-6, 7, 8. АПОТЕОЗ НА МАСКАТА – 1, 2-3, 4, 5-6. II. ИВАН ТУРГЕНЕВ (1818–1883) - 1, 2. "БАЩИ И ДЕЦА" (1862 г.) - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9. III. ФЬОДОР ДОСТОЕВСКИЙ (1821-1881) - 1, 2, 3, 4-5. "ПРЕСТЪПЛЕНИЕ И НАКАЗАНИЕ" (1866 г.) – 1, 2. "ЗАПИСКИ ОТ ПОДЗЕМИЕТО" (1864 г.) – 1, 2. „ИДИОТ“ (1868 г.) - 1. „БЕСОВЕ“ (1872 г.) - 1. „БРАТЯ КАРАМАЗОВИ“ (1880 г.) - 1. IV. ЛЕВ ТОЛСТОЙ (1828-1910) - 1.

“АНА КАРЕНИНА“ (1877 г.) ) - Сюжет - 1, 2, 3, 4.

5

Толстой бил защитник на естествения живот. Природата, иначе казано - Бог, се е разпоредила жената да страда при раждането по-силно от, да речем, таралежа или кита. Затова той бил яростен противник на изкуственото обезболяване. В списание "Look", жалко подобие на "Life", от 8 април 1952 г. е представена поредица от снимки под заглавие: "Аз снимах раждането на моето дете". Изключително непривлекателно бебе се усмихва от ъгъла на страницата. Надписът гласи: "Лежейки на родилната маса, мисис А. Н. Хайзинквелд, писателка фотограф (няма значение какво значи това), от Сидър Рапидс, Айова, снима със своя апарат и запечата тези необичайни мигове - от първите родилни болки до първия вик на детето". Какви са снимките? Ами например: Съпругът (с шарена еснафска вратовръзка, с унило и простовато изражение на лицето) посещава жена си по време на родилните болки" или "Мисис Хайзинквелд снима сестра Мери, която пръска пациентката с дезинфекциращо средство".

Толстой би възразил яростно срещу това.

Освен опиум в малки дози, който почти не помага, никакви обезболяващи средства не са съществували. Времето на действието е 1875 година и по цял свят жените раждат, както са раждали и преди две хиляди години. Тук звучи като че ли двойна тема: красотата и естествеността на природната драма, нейната тайна и нейният ужас, видени през очите на Льовин. Съвременните методи, които се използват при раждане - обезболяващи средства и хоспитализация, биха унищожили цялата прелест на 15 глава от седма част, а премахването на естествените болки изглежда напълно невъзможно за християнина Толстой. Кити ражда вкъщи, а Льовин, разбира се, броди из стаите.

"Той не знаеше дали е рано или късно. Всички свещи вече догаряха. Слушаше лекаря и го разбираше. Изведнъж се чу вик, който не приличаше на нищо. Викът беше толкова страшен, че Левин дори не скочи, а без да си поеме дъх, изплашено-въпросително погледна лекаря. Лекарят наведе глава настрана, като се ослушваше, и одобрително се усмихна. Всичко беше така необикновено, че вече нищо не поразяваше Левин. Той скочи, изтича на пръсти в спалнята, отмина Лизавета Петровна и княгинята и застана на своето място, при възглавницата. Викът бе утихнал, но нещо бе се променило сега. Какво — той не виждаше и не разбираше и не искаше да види и разбере. Възпаленото измъчено лице на Кити с полепналия на потното й чело кичур беше обърнато към него и търсеше погледа му. Издигнатите й ръце търсеха неговите ръце. Тя улови с потните си ръце студените му ръце и започна да ги притиска към лицето си.

- Не си отивай, не си отивай! Аз не се страхувам, не се страхувам — бързо каза тя. - Мамо, вземи ми обиците. Пречат ми. (Обърнете внимание на обеците, носната кърпичка, скрежа върху маншона и други щрихи, които съпътстват Кити през целия роман.)

- Не, това е ужасно! Ще умра, ще умра! Върви си, върви си! - развика се тя и отново се чу същият на нищо неприличащ вик.

Левин се улови за главата и избяга от стаята.

- Нищо, нищо, всичко е добре! - каза подире му Доли. (Тя е минала през това седем пъти.)

Но каквото и да казваха те, той знаеше, че сега всичко е изгубено. Опрял глава на вратата, той стоеше в съседната стая и чуваше нечий никога нечуван от него писък, рев и знаеше, че пищи онова, което по-рано беше Кити.

Той отдавна вече не желаеше детето. Сега мразеше това дете. Сега дори не искаше и тя да живее, а искаше само да се прекратят тия ужасни страдания.

- Докторе! Какво е това? Какво е това? Боже мой! - каза той, като улови за ръка влезлия лекар.

- Свършва се - каза лекарят. И когато казваше това, лицето му беше така сериозно, че думите свършва се Левин разбра в смисъл - умира. (Докторът, разбира се, има предвид, че след минута тя ще роди и всичко ще свърши.)

След това започва част, която подчертава красотата на това естествено явление. Между другото, цялата история на художествената литература в нейното развитие е изследване на все по-дълбоки пластове от живота. Напълно невъзможно е да се представим, че Омир в IX век пр. н. е. и Сервантес в XVII век от н. е. биха описали с такива невероятни подробности раждането на едно дете. Въпросът е в това дали едни или други събития или чувства са оправдани етично или естетично. Искам да кажа, че човекът на изкуството, както и ученият, в хода на еволюцията на изкуството или на науката преодолява през цялото време хоризонти, като задълбочава откритията на своя предшественик, прониквайки в същността на явленията с все по-остър и блестящ поглед - и ето го резултатът.

Обезумял, той се втурна в спалнята. Първото нещо, което видя, беше лицето на Лизавета Петровна. То беше още по-намръщено и по-строго. Лицето на Кити не се познаваше. На онова място, дето то беше по-рано, имаше нещо страшно и по напрегнатия израз, и по звука, който излизаше оттам. (Тук започва красотата на описаното.) Той опря глава на дървеното облегало на кревата, чувствувайки, че сърцето му ще се пръсне. Ужасният вик не млъкваше, той стана още по-ужасен и сякаш стигнал до последния предел на ужаса, изведнъж утихна. Левин не вярваше на слуха си, но не можеше да се съмнява: викът бе секнал и се чуваше тихо шетане, шумолене и бързо дишане, и нейният прекъсващ се, жив и нежен, щастлив глас тихо произнесе: „Свърши се.“

Той вдигна глава. Безсилно отпуснала ръце върху одеялото, необикновено прекрасна и тиха, тя безмълвно го гледаше и искаше, но не можеше да се усмихне.

И изведнъж от тоя тайнствен и ужасен, неземен свят, в който бе живял през тия двадесет и два часа, Левин за миг се почувствува пренесен в по-раншния, обикновен свят, но който сега сияеше с такава нова светлина на щастие, че той не можа да я понесе. Всички обтегнати струни се скъсаха. Ридания и радостни сълзи, които той никак не бе предвидил, бликнаха в него с такава сила и разтърсиха цялото му тяло, че дълго време му пречеха да говори.

Паднал на колене пред леглото, той държеше пред устните си ръката на жена си и я целуваше и тая ръка отговаряше на целувките му със слабо движение на пръстите. (Цялата глава е наситена с великолепни образи. Всички фигури на речта, които се срещат в нея, преминават незабележимо в повествование. Но сега ние сме готови за сравнението, което обобщава откъса.) А в това време там, в долния край на леглото, в ловките ръце на Лизавета Петровна, като пламъче над светилник мъждукаше животът на едно човешко същество, което не бе съществувало никога по-рано, но което сега също така, със същото право, със същата значителност за себе си, ще живее и ще плоди себеподобни същества.

По-късно ще отбележим образа на светлината, блеснала преди самоубийството на Ана. Смъртта е освобождаване на душата. Затова раждането на детето и раждането на душата (в смъртта) са еднакво свързани с тайна, ужас и красота. Раждането на Кити и смъртта на Ана се събират в една точка.

(Следва)

БЕЛЕЖКА: Поради това, че цитатите (в курсив) са по превода на Георги Жечев, има разминавания в начина, по който са изписани някои имена на героите. Това създава несъответствия, но не мога да преведа например Лёвин (произнася се Льовин) като Левин, а от друга страна не мога да поправям чуждия превод. (Павел Николов)

ЦЕЛИЯТ ТЕКСТ ДОТУК В:

БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

петък, януари 20, 2017

Младотурската политика спрямо българите в Македония през изтеклата 1910 г. - 5

Любомир Милетич от Щип, Вардарска Македония - "Младотурската политика спрямо българите в Македония през изтеклата 1910 г.", публикувано във в-к "Дебърски глас", год. II, бр. 31-42, София, 1911 година

Обработил от PDF в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: ПЪРВА, ВТОРА, ТРЕТА, ЧЕТВЪРТА

На другия ден почнаха да ни изследват, като придружаваха изследването, както и в Щип, със същите грозни и ужасни мъки. И в несвяст от бой ни взеха подписите, без да ни прочетат какво са писали. Протестираме и високо заявяваме, че всичко, в което ни обвиняват и лъжат света, е скроено - нищо подобно не е имало и няма.

Селяните от Доляни Ване Арсов, Моне Филов, Тимо Митрев, Трайчо Стоянов, Арсо Георов и Мите Цеков са закарани в селото им, ужасно бити и изтезавани там, карани са да копаят из нивите, за да търсят трупа на свещеник Мане Витлоров, убит някога, неизвестно от кого.

Някои от битите, понеже минаха вече два месеца от тогава, са вече оздравели. Още боледуват и страдат следните: 1) Пане Гочев, цялото тепе на главата му е една голяма рана, от която непрестанно тече гной и ноктите на краката му изпадаха; 2) Ефрем Кастрев, 3) Лазо Петров, 4) Злате Николов, 5) Петре Ефремов, 6) Сане Джамбазов, 7) Доне Миланов, 8) Иван Арсов, 9) Стоян (...не се чете...), 10) Тоде Саздов, 11) Христо Янев и 12) Сане Златев още страдат от раните на краката си; 13) Милан Шияков от с. Серчиово от бой в главата е оглушал; 14) Коце Авукато, 15) Мите Стоянов и 16) Борис Донев от силния бой са протурени в ципите (имат херния).

И сега, след като ни върнаха обратно тук в Щип, се изтезаваме без бой. В каушите (стаите на затвора) сме толкова натясно, щото сме принудени поред едни да стоят, а други да седят. Освен това големи нечистотии. С една дума - третират ни като говеда!

Нека прочетем още следните извадки от писмото на един невинен младеж от същите затворници, писано в затвора в Кочани:

Мила ми Ефче!

Писмото ти получих и разбрах съдържанието му. Още от първото ми залавяне ме отведоха в Кулата, където ме запитаха какво зная от комитетските работи и аз им казах, че не зная нищо от тия въпроси, които задават. Тогава Али ефенди (Кела) ми удари два шамара и няколко удара по главата и ми каза: "Искаш ли да доведа Пане и Борис да кажат пред тебе, че си писан като член на комитета?" (Разбира се, който не съществува.) Аз му казах: "Нека дойдат", защото зная, че няма такова нещо. Но като дойдоха те при мене, пребити от бой и двамата и отечени в сурата, аз мъчно можах да ги позная, а особено Пане беше съвсем пребит и даже главата му е рани още и тече гной от нея, краката му са рани и не зная какво ще стане с него. Те и двамата казаха, че зная, и ми казаха да кажа и аз какво зная. Но аз им казах, че не зная нищо, кажете ми какво да кажа, за да се спася. Но не ги оставиха вече при мене, а на мен ми се захвалиха, че ще ме пребият и щял съм да кажа всичко, и ме туриха вързан с белекчета и синджир под мердевена в един долап, дето измръзнах от студ и когато лежах там, загърмяха камбаните за носенето на останките на милата ни Фетка, която мъчно мога да забравя, както аз, също и всичките ѝ домашни, защото не биде последвана от баща, братя и братовчеди до последното ѝ жилище.

Стоях в долапа целия ден до вечерта до два часа. Когато ме качиха на изследване горе, ме запитаха като какво зная, за да кажа (вечерта около три часа беше).

Тогава ги доведоха Пане и Борис и те казаха да кажа, че са говорили в моя дюкян, че им сакат от четата парите на ония, които са предали пушките във време на събирането им. Аз им казах, че щом вие казвате, що ме карате мене да казвам. И тогава ме биха малко и ме закараха в стаята пак вързан. Утринта ме водиха пред мустентико Омер ефенди. Доведоха Кралев и пред мене, и пред всичките каза, че не съм бил у Трендафиловите; тъй също Пешев и Тасе пъдар, и те казаха, ме не съм бил, и тъй остана. Когато да ме заведат в Кулата, ме биха много, също и вуйко. Още много има, но часовоят се размени и затуй прекратявам".

Твой Мито.

Числото на затворените, бити и изтезавани, още не може да се установи точно, но то е много голямо.

Българският депутат Д. Павлов в бележитата си реч, произнесена от трибуната на турския парламент през ноември миналата година, след като говори за споменатите ужаси, на които е било подложено българското население, ето как заключава (цитирам из речта на Павлов, напечатана в солунския български вестник "Право", брой 51, 1910 год., 25 ноември):

"Искате ли, господа да узнаете баланса на всичко туй!

Ето го:

Бити и изтезавани само през месеците юли, август и септември в

Скопския санджак - 1104 души

Битолски санджак: 285 души

Солунски санджак - 464 души

-----------------

Всичко 1853 души

В тая сметка не влизат масово битите в 11 скопски и 3 битолски села, които бити, ако се пресметнат по 50 души на село, дават цифрата 700 души, която прибавена към горната дава 2553 души.

Бити обаче не са само те.

През горните месеци в санджаците скопски, битолски и солунски, пак по случай обезоръжаването, са арестувани 1436 души, от които повечето са бити. Вън от това има 62 души, бити до смърт и осакатени, и 11 души, умрели от бой; така че общото число на битите възлиза на 4069 души. Освен това, преди 1 юли в казите ениджевардарска, воденска и гевгелийска има бити, арестувани и изтезавани 911 души, които, заедно с горните, дават цифрата 4980. Прибавете при тях около 2050 бежанци в България и 2010 мъже и жени, забягнали в горите, а да се предпазят от преследване, и ще намерите, че общото число на жертвите на обезоръжителната акция възлиза на 8980 души!

Вие виждате, прочее, какви грамадни материални и морални жертви даде тая акция. И всичко туй става заради какво? За да се отнемат няколко хиляди стари, ръждясали и повечето негодни за употребление пушки! Да, господа, правителството прибира пушките на населението, обаче с беззаконните си действия то вложи в сърцето на всекиго по една нематериална, невидима пушка, чието отнемане е трудно и може би невъзможно..."

Като оставим настрана другите способи, които употребиха турските власти към края на изтеклата година, за да отслабят българщината в Македония, например предаването на манастирите в Прилепско на сръбската пропаганда, именно защото от приходите на тия манастири се поддържат главно българските училища, достатъчно е само това, що изброих по-горе, именно насилията, извършени над българите по време на тъй нареченото обезоръжаване, за да разберем паниката, която бе обхванала няколко български села от Щипско, та голямата част от младото мъжко население се втурна да бяга през границата в България.

Ние видяхме с очите си тия нещастни бежанци, не можахме да им помогнем и ги изпратихме назад с уверения, дадени от турските власти, че нищо няма да им сторят, а всъщност ги изпратихме на нови изтезания, понеже не малка част от върналите се бежанци са хвърлени в затвора и сега още са затворени!

Чудно ли е, че в Щипско, гдето толкова грозно пострада българщината, унизявана и морално като никой път досега, дори и през време на стария турски режим, се проявиха признаци на диво отмъщение спрямо всичко турско - избиването на шестимата щипски турски търговци в околността на град Щип!

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1. Отделните части на документа заедно можете да видите ТУК.

2. Документа в PDF формат можете да видитеТУК.

3. Още обработени документи – в „Библиотека на Павел Николов“.

4. Още сканирани оригинални документи - Библиотека "Струмски".

5. ЗА АВТОРА: Роденият в град Щип акад. проф. д-р Любомир Георгиев Милетич (1863-1937, София) е един от най-видните български учени и интелектуалци от края на 19 век и първата половина на 20 век, работил в сферата на езикознанието (и особено диалектологията), етнографията и историята. Сред най-изявените деятели и учредител на създадения в София Македонския научен институт. В негова чест е кръстен нос Милетич в Антарктида.

четвъртък, януари 19, 2017

Джамбатиста Базиле – „Приказка на приказките или забава за малки деца“ - 10

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

ВСТЪПЛЕНИЕ

ДЕН ПЪРВИ: ПРИКАЗКА ЗА ОРКА, МИРТОВОТО КЛОНЧЕ, ПЕРУОНТО, ВАРДИЕЛО, БЪЛХАТА, КОТКАТА ПЕПЕЛЯШКА , ТЪРГОВЕЦЪТ, КОЗЕТО ЛИЦЕ

ВЪЛШЕБНАТА КОШУТА

( LA CERVA FATATA)

Девета забава от първия ден

ФОНЦО И КАНЕЛОРО СЕ РАЖДАТ ПО ВЪЛШЕБЕН НАЧИН. КРАЛИЦАТА, МАЙКА НА ФОНЦО, ЗАВИЖДА НА КАНЕЛОРО И ГО УДРЯ ПО ГЛАВАТА. КАНЕЛОРО БЯГА, СТАВА КРАЛ И СЕ ИЗПРАВЯ ПРЕД ГОЛЯМА ОПАСНОСТ. С ПОМОЩТА НА ЕДИН РУЧЕЙ И НА ЕДИН МИРТОВ ХРАСТ ФОНЦО РАЗБИРА ЗА НЕГО И ГО СПАСЯВА.

Като изслушали с отворена уста прекрасната приказка на Паола, всички стигнали до извода, че бедният човек е като топка: колкото по-силно я удариш в земята, толкова по-високо ще подскочи. Или като козел: колкото по се засили, толкова по-силно ще убоде с рогата. А Тадео дал знак на Чометела да продължи по- нататък и тя заработила с езика си:

- Силата на приятелството е несъмнено голяма, тя подтиква към тежки изпитания и преодоляване на опасности, за да помогнеш на своя приятел: непосилният товар ти се струва като сламка, самолюбието прилича на вехта дреха, а животът е нищо, когато може да бъде жертван в името на приятеля, с примери за което изобилстват сказанията и е преизпълнена историята. Ето и аз ще дам един пример, който ми разказа моята баба Семонела, мир на душата ѝ, ако решите да ме изслушате, за което си затворите устата и си наострите ушите. .

Живял някога един крал на Лонгапергола [1], който се казвал Яноне. Той много искал да има син и непрекъснато молел боговете да надуят корема на жена му. За да ги подтикне да го дарят с тази радост, оказвал милост на всички скитници, които му се мяркали пред очите. Но накрая, като видял, че нещата изобщо не потръгват и че не се вижда никакъв резултат, заковал вратата с чук и започнал да стреля по всеки, който се приближавал.

Един път се случила така, че през страната минавал един белобрад мъдрец, който не знаел как се е променило поведението на краля, или знаел, но искал да му помогне, та отишъл при Яноне и го помолил за гостоприемство. А той с мрачно лице, намръщен заплашително, казал: "Ако нямаш друга свещ освен тази, можеш да спиш на тъмно! Мина времето, когато Берта предеше [2]! Слепите котета прогледнаха. Не е вече тук майка ви!"

Когато старецът попитал защо се е променил така, кралят отговорил: "От желание да имам дете се раздавах наляво и надясно, за тези, които идваха, и за тези, които си отиваха, като изоставих заради това собствените си дела. А накрая, като видях, че си хабя напразно силите, си измих ръцете и вдигнах котва". "Ако е това причината - казал старецът, - ще направя така, че жена ти да забременее бързо, а ако не се получи, отрежи ми ушите". "Ако го направиш - казал кралят, - обещавам ти половината кралство". А мъдрецът отвърнал: "Слушай ме добре, ако искаш да успееш. Намери сърце от морски дракон и поръчай да го сготви някоя девица, която само от миризмата на готвенето ще забременее, все едно че е в деветия месец. А след това дай на кралицата да изяде приготвеното сърце, след което тя ще забременее веднага и ще роди". "Че как ще стане това? - попитал кралят. - Честно казано, твоите думи ми се струват доста твърда хапка за преглъщане". "Не се чуди- казал старецът. - Защото, ако прочетеш древните сказания, ще видиш, че Юнона, минавайки през Еленовите поляни, настъпила едно цвете, заченала и родила" [3]. "Ако е така - казал кралят, - нека веднага намерят сърце от дракон! В крайна сметка не губя нищо!"

И ето че изпратили в морето сто рибари с приготвени множество харпуни, въдици, примамки, кукички, стръв и риболовни влакна. Те започнали да плават и да търсят навсякъде, докато накрая не хванали един дракон, не му извадили сърцето и не го занесли на краля. Той го дал на една красива придворна девойка да го приготви. Тя се затворила в стаята, сложила сърцето на огъня и само от парите на кипенето забременяла, но не само прекрасната готвачка, а и всичките вещи в стаята забременели и след няколко дена родили. Леглото родило малко креватче, сандъкът родил кутийка, столовете родили столчета, масата родила малка масичка и даже нощното гърне родило едно изящно емайлирано гърненце, направо скъпоценен камък!

Сцена от филма на Матео Гароне "Приказка на приказките" - "Вълшебната кошута"
("Il racconto dei racconti" - "La cerva fatata")

Когато сърцето било готово, щом го опитала, кралицата се усетила подута. И след четири дена тя и девицата родили по едно прекрасно момче, а децата толкова си приличали, че не можели да бъдат различени едно от друго.

Те растели заедно и толкова се обичали, че не можели да живеят разделени. Привързаността им била така силна, че кралицата започнала да ревнува, защото синът ѝ показвал повече чувства към сина на слугинята отколкото към нея, и не знаела как да извади тази прашинка от окото си.

Един ден принцът искал да отиде на лов с приятеля си, запалил огън в камината на стаята си и започнал да топи олово, за да направи куршуми. Потрябвало му нещо, не изпратил слугите и отишъл да го търси сам. В това време дошла кралицата да види какво прави синът ѝ и намерила само Канелоро, сина на слугинята. Като искала да го изпрати от този свят, тя хвърлила в лицето му един горещ куршум. Той се понавел, куршумът го ударил по челото и му направил лоша рана. Кралицата се готвела да хвърли втори куршум, когато се върнал Фонцо, синът ѝ. Тогава тя се престорила, че е дошла просто види и след няколко безсолни ласкави думи си отишла.

А Канелоро, като нахлупил шапката си на челото, не дал на Фонцо да забележи нищо и се държал на краката си, макар че изгарял от болка. А когато свършили да правят топчета като скарабеи, помолил веднага принца за разрешение да си тръгне. Удивен от това внезапно желание, Фонцо го попитал за причината. Канелоро отговорил: "Не ме питай за нищо друго, мой Фонцо, достатъчно е да знаеш, че трябва да замина. Небето ми е свидетел, че ти си моето сърце и сега, когато се разделям с тебе, душата ми напира от гърдите, духът ми търси изход от тялото, а кръвта ме превръща в Марко Избягай [4]. И понеже сега не можеш да ми помогнеш, остани си със здраве и си спомняй за мене".

Прегърнали се и заплакали, а след това Канелоро отишъл в стаята си, откъдето взел доспехи и меча, роден от едно друго оръжие, когато слугинята готвела сърцето на дракона. Въоръжил се, извел коня от конюшнята и тъкмо се канел да сложи крак в стремето, дотичал с плач Фонцо и казал, че ако е решил да го напусне, нека да му остави поне някакъв знак за любовта си, за да облекчи поне малко скръбта от раздялата. При тези думи Канелоро си извадил кинжала, забол го в земята и оттам потекъл прекрасен ручей. Той казал на принца: "Това е най-добрият спомен, който мога да оставя, защото по водите на ручея ще знаеш какъв ми е животът. Ако видиш, че ручеят е прозрачен, значи и делата ми са мирни и прозрачни, ако го видиш мътен, знай, че съм в опасност, а ако откриеш, че е пресъхнал (да не дава Небето!), можеш да смяташ, че е свършило маслото в лампата ми и че съм си платил данъка на Природата [5]".

След това извадил меча си, ударил с него по земята, откъдето мигновено израснал един миртов храст, и казал: "Докато е зелен храстът, значи аз съм зелен и здрав като чесън, ако повехне, значи колелото на съдбата ми се върти бавно, а ако изсъхне, можеш да кажеш за своя Канелоро вечна му памет!"

Сцена от филма на Матео Гароне "Приказка на приказките" - "Вълшебната кошута"
("Il racconto dei racconti" - "La cerva fatata")

След тези думи се прегърнали отново и Канелоро си заминал. Пътувал, пътувал, преживял много приключения като кавги с кочияши, измами от кръчмари, плащане на данъци, опасности по пътя, напикаване от страх пред разбойници и стигнал накрая в страната Лонгапергола точно когато започвал нечуван турнир, а на победителя била обещана ръката на кралската дъщеря. Канелоро се явил също на турнира и проявил такава храброст, че победил всички рицари, дошли от различни страни да си спечелят славно име. Затова получил Фениция, дъщерята на краля, за жена и било организирано голямо празненство.

След няколко спокойни месеца Канелоро се затъжил по лова и казал за това на краля, от когото чул: "Пази се, синко! Пази се да не те срещне нечестивият! Отваряй си очите, защото в гората живее един орк, страшен като дявола. Той си мени всеки ден облика - ту прилича на вълк, ту на лъв, ту на елен, ту на магаре, ту на едно, ту на друго и с хиляди хитрости завлича нещастниците, които го срещнат, в пещерата си и там ги изяжда. Така че си пази здравето, сине мой, защото от тебе може да останат само парчета кожа!"

Канелоро, който бил оставил страха в майчината утроба, не послушал тъста си и когато Слънцето помело с метлата на лъчите си паяжините на Нощта, заминал на лов. Стигнал в гората, където сенките се били събрали под шпалир от клони, за да сключат съюзен договор срещу Слънцето. Там го видял оркът и се превърнал в красива кошута, която Канелоро започнал да преследва. Кошутата дълго време не давала да я догони, така че му се наложило да препуска от единия край на гората до другия и накрая попаднал в най-гъстата ѝ част. Тогава започнал да вали такъв дъжд и такъв сняг, че все едно небето щяло да падне. Канелоро се озовал пред пещерата на орка и влязъл бързо вътре, за да се скрие от лошото време. Вкочанен от студ, той събрал съчки, които намерил в пещерата, извадил огниво и запалил силен огън.

Докато се греел и сушал дрехите си, кошутата застанала на входа на пещерата и казала: "Сеньор рицар, позволи ми да се погрея на огъня, защото измръзнах много". Канелоро, като благороден човек, казал: "Влизай и бъди добре дошла". "Ще вляза - отвърнала кошутата, - но се страхувам, че ще ме убиеш". "Не се страхувай и ела - отговорил Канелоро, - имаш честната ми дума". "Ако искаш да вляза - продължила да говори кошутата, - вържи кучетата, за да не ми направят нещо лошо, и спъни коня, за да не ме ритне". Канелоро вързал кучетата и спънал коня. А кошутата казала: "Да, сега съм почти спокойна, но трябва да махнеш меча си, иначе няма да вляза, кълна се в душата на дядо си!"

Канелоро, който много искал да опитоми кошутата, увил меча си, както правят селяните, когато минават през града, от страх пред тайните агенти. А оркът, като видял Канелоро беззащитен, приел своя истински вид. Хванал го и го хвърлил в една яма, която се намирала в дъното на пещерата, а отгоре го затиснал с голям камък, за да го изяде после.

В същото време Фонцо, който всяка сутрин ходел при миртовия храст и при извора, за да разбере какво ново става с Канелоро, видял, че изворът е помътнял, а храстът е увехнал, и разбрал, че приятелят му е в беда. Решил да му се притече на помощ и без да поиска разрешение нито от баща си, нито от майка си, се метнал на коня, добро въоръжен, с две вълшебни кучета, и се понесъл по света. Много обикалял и скитал ту в една, ту в друга посока и стигнал в Лонгапергола.

Той намерил града облечен в траур заради предполагаемата гибел на Канелоро. Едва пристигнал в двореца и всички, като помислил заради голямата прилика, че е Канелоро, хукнали при Фениция, надявайки се на награда за добрата вест. Тя литнала като птица по стълбите, прегърнала Фонцо и казала: "Съпруже, сърце мое, къде беше толкова дни?"

Фонцо разбрал веднага, че Канелоро е дошъл преди него в тази страна, а след това е изчезнал, и решил да действа внимателно, за да разбере от думите на принцесата къде може да е неговият приятел. Чувайки, че се е подложил на прекалено голяма опасност, като е заминал на лов и вероятно е срещнал орка, който няма милост към хората, той проучил къде именно е отишъл Канелоро. Без да каже Фениция кой е, когато настъпила нощта, Фонцо отишъл в спалнята.

Той измислил, че е дал обет на Диана да не докосва през тази нощ жена, и когато си легнали, сложил изваден меч между себе си и Фениция. А на сутринта, още пред да настане часът, когато Слънцето идва да даде на Небето очистително, за да се облекчи от тъмнината, той тръгнал и нито молбите на Фениция, нито забраните на краля го отказали от неговото намерение.

Той се метнал на коня и заедно с вълшебните кучета се понесъл към гората. С него се повторило същото, което станало с Канелоро, и когато влязъл в пещерата, той видял оръжието на Канелоро, вързаните кучета и спънатия кон и по това разбрал, че неговият приятел се намира именно тук. А когато кошутата започнала да го моли да върже коня си и кучетата си, той ги насъскал срещу нея и те я разкъсали на малки парчета.

Когато търсел други знаци, които да му разкажат за неговия приятел, Фонцо чул внезапно жални стонове отдолу, от ямата. Преместил камъка, пуснал оттам Канелоро заедно с други хора, които оркът държал там живи погребани. Като се прегърнали много зарадвани, двамата се върнали вкъщи, където Фениция, като видяла двамата еднакви мъже, не могла да разбере кой от тях е нейният съпруг. Но когато Канелоро свалил шапката си и видяла белега от раната, тя познала мъжа си и го прегърнала.

А след един месец, прекаран весело в тази страна, Фонцо поискал да си тръгне и да се върне в своето гнездо. По него Канелоро написал на майка си да дойде, за да разделят заедно почестите и величието. И тя дошла. А оттогава той не искал да чува нито за нито за кучета, нито за лов, защото помнел пословицата:

горко на този, който сам си навлече бедата. .

1. Дълга пергола. Бележка на П. Николов: Поради недоглеждане авторът е дал същото име и на кралството, в което отива Канелоро. В руския превод дублирането е отстранено, но аз го оставих по оригинала.

2. Според преданието, когато император Хайнрих IV (1050-1106) завладял част от Италия, жена му, кралица Берта Савойска, видяла на пазара в Падуа необикновено тънка ленена прежда, продавана от бедна селянка. Кралицата попитала за цената, готвейки се да даде много пари, но селянката, която също се казвала Берта, отговорила, че ще ѝ бъде много по-приятно да ѝ подари всибката прежда. Кралицата била така трогната от отговора на селянката, че убедила мъжа си да даде на мъжа ѝ рицарско звание и толкова земя, колкото може да бъде измерена с дължината на подарената прежда. Този случай станал пословичен. Изразът "Мина времето, когато Берта предеше" означава "Сега времената са съвсем други".

3. Овидий. «Фасти», V, 231-258.

4. Пословично прозвище на известния разбойник от около 1600 година Марко Скяра, който - за да не бъде хванат, бягал и изоставял в беда другарите си.

5. Изпълнил съм това, което е неизбежно по законите на природата, иначе казано - умрял съм.

(Следва)

сряда, януари 18, 2017

Младотурската политика спрямо българите в Македония през изтеклата 1910 г. - 4

Любомир Милетич от Щип, Вардарска Македония - "Младотурската политика спрямо българите в Македония през изтеклата 1910 г.", публикувано във в-к "Дебърски глас", год. II, бр. 31-42, София, 1911 година

Обработил от PDF в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: ПЪРВА, ВТОРА, ТРЕТА

Боят се повторил три пъти, а изтезанието ръководел един онбашия, който обвинявал овчарите, че давали храна на войводата Блаже Христов.

На 27 август се е подвизавал жандармерийският офицер Нури ефенди в с. Дурачка река (Паленечко). Той искал оръжие от селяните и немилостиво бил Павел Тасев, Яким Пешов, Иван Георгиев, Алексо Манев и Китан Митов. След това всички докарал в Паланка и ги хвърлил в затвора.

На 25 август един офицер с 40 души войници пристигнал в с. Новоселци (Щипско). Тук той свикал селяните и им поискал храна, а сетне и пушки, които уж още не били предадени. Понеже селяните нямали какво да дадат, почнали се обикновените изтезания с връзване ръцете отзад, стягане и бой, за което били донесени нарочно дрянови сопи. Изтезанието траяло до полунощ. Най много пострадал дядо Иван (60-годишен), Ефтим Личев и Пано Нанов.

Тази потеря направила същото на 26 август в с. Улярци, а на 27-ми в с. Горно Трогерци. Вечерта същия ден потерята стигнала в с. Трол, гдето боят продължавал до два часа през нощта. Старецът Зафир Георгиев, преди да бъде пренесен в къщата си, по пътя издъхнал.

На 31 август след пладне мюдюринът в с. Долно Чичево, Велешко, по име Сакъ бей заедно с двама офицери и 40-50 войници подложил на изтезания селяните за оръжие. Освен че ги били, на селяните Илия Давчов, Арсо Трайчов, Ст. Димов, Тоде Терзиев и Д. Даскалов вързали с тел палците на ръцете, та ги били с пръчка по пръстите, да кажат къде има оръжие. На другия ден били повикани всичките селяни с покана да предадат пушки, а когато те отговорили, че всичко е вече предадено, един от офицерите така се разярил, че грабнал една сопа и взел да удря върху тълпата наляво и надясно с всичката си сила.

По списък извикали 21 селяни и ги били с камшик и с тояги. До смърт бити са: Илия Янев, Кале Илков, Кольо Несторов, на които стягали с въже и мишците. Първият бил докаран във Велес на кан, а последните повръщали кръв и били в [...неразбираема дума...] килим.

На 11 септември в град Лерин били арестувани видните граждани Георги Бояджиев, Коце х. Стойчев и Христо Маслинчев. Занесли ги в къшлата на изтезание. На другия ден с големи мъчнотии сполучили да отидат да ги видят майката на първия и жената на втория. Намерили ги в отчаяно положение: бити били през цялата нощ и прострени в една мрачна изба, вързани с въжета. Арестуваните в полусъзнание едвам познали жените си. Ето как са изтезавани тия невинни граждани: най-напред поставяли под нозете им дърво и един войник се качвал върху тях, притискал отгоре, та произвеждал силни болки на подколенните жили; след това завързвали на жертвите между две дървета и ги простирали на дъсчен креват, като удряли яростно с тояги по нозете, а за да бъдат болките по-чувствителни, намокряли чорапите на изтезаваните с вода и повторно удряли. След боя жертвите били принуждавани да стоят на крака.

И Битолско не избягна участта на другите области, и то даде доста скъпи жертви.

Най-напред нека споменем двамата обесени - Ив. Чаков и павел Груев, обвинени по убийството на Йово Иванович, въпреки дадените доказателства, че са невинни.

През септември бяха арестувани, а на 4 ноември след тежки изтезания осъдени на доживотен затвор битолските граждани: д-р Николов, Аце Дорев, Георги П. Христов и Алекси Ефтимов. А други 11 души са осъдени на 15 години затвор: Никола Стойнов, Хр. Илиев, Яне Сканов, Стефан Иванов, Евгений п. Симеонов, Теодор Златков и др. Обвинени са, че уж образували някакъв нов революционен комитет.

От Крушевско са осъдени 9 души на 15 и на 9 години като укриватели на войводата Блаже. Трима са осъдени на 5 и на 3 години, защото имали връзка с бившия войвода Илко.

Трима души са осъдени на 6 месеца затвор, защото в съседната им къща бил намерен барут.Христо Цветков от Смилево, живеещ в Битоля, е осъден на 6 години, защото през стария режим направил в къщата си скривалище.

Ванчо Кафтанджиев от Битоля е осъден на 15 години, защото му е намерено скривалище, правено преди хуриета, и стара архива, закопана в нивата.

На 12 ноември са осъдени на доживотен затвор Петър Ацев, учител и бивш войвода, Данко Бърдаров и Фидан Найдов, всички от Прилеп. Други девет души по на 6 години затвор, все защото уж образували нов комитет и пр. и пр.

За да избегне изтезанията, учителят Георги П. Богданов от гр. Крушево, когато била наобиколена вече къщата ме, се самоубил.

На 20 септември убиха свещеник Тр. Калайджиев; във Велес убиха Б. Кушев; на 23 ноември обесиха учителя Лешкинов от Енидже Вардар.

И в Дебърско при събиране на оръжието е имало побои. Слид като българите в град Дебър предали оръжието, повторно били пак събрани всички мъже в черковния двор, в махалата Варош, и въпреки уверенията, че всичкото оръжие е предадено, офицерите прострели на земята кмета Блаже Стоянов и го били безчовечно пред целия народ.

В село Тресанче (Мала река) е бил бит най-зверски председателят на клуба Иван Юруковски. Бити били и някои по-видни мъже в селата Гаре, Осой и пр.

Дотук дадох доказателства за беззаконията и безчовечията, вършени от правителствените комисии по събиране на оръжието. За да се види, че и съдебните органи при извънредните съдилища не са постъпили другояче, ще приведа някои места из две писма, писани от наши нещастни сънароднодници, арестувани в град Щип и подложени на съдебно следствие в града Кочани. Затворниците са до 126 души, от град Щип и от 11 щипски села: от града - 24 души, от село Судик - 31 души, от Серчиово - 8, от Криводол - 22, от Доляни - 8, от Ранчинци - 2, от Долно Трогерци - 5, от Трооло - 1, от Горно Трогерци - 1, от Тонатарци - 4, от Лезово - 9. Всички са обвинени за съчувствие на бившата революционна организация, а за повод е взето убийството на 6-ма турци от град Щип, което бе извършено от една българска чета за отмъщение и в което ни един, буквално ни един, от заловените с нищо не е причастен. Всичките затворници, като са изваждани за изследване, са изпитвани по следните въпроси: 1) "Ходил ли си четник?" (разбира се, преди хуриета); 2) "Бил ли си бежанец?"; 3) "С каква пушка си избягал?"; "Бил ли си стар работник на организацията?"; 5) "От коя партия си: върховист или централист?"

Разпитът става с бой и изтезания. Ето писмо от страна на затворниците в Щип:

"Сичкото биене тук в града ни се извърши от прочутия Али ефенди (през Хамидово време, поради зверствата, извършени от него над българите, добил прякора си "кемик каранъ", сиреч "троши кокали").

Той те бие и ти говори: "Това си бил, онова си бил", а пък други пишат и след като си изгубиш свестта, ти казва: "Ела подпиши!", без да ти прочете и каже защо се подписваш.

Ефрем Кастре, от с. Ранчинци, Наум от село Трооло, Христо Янев от село Долно Трогерци (последните двама бяха бежанци) са ужасно бити и са принудени да признаят, че те, тримата, преди забягване на бежанците уж правили съвет в канцеларията на архиерейското наместничество, заедно с покойния ни архиерейски наместник поп Вл. Живков, Ефрем Чуков, Г. Гочев, Мане Развигоров, и решили да не се предава оръжието, а да избягат всички в България. Грозна измислица!

От всички затворници на 3-ти този месец още в зари избраха ни 41 души, извързаха ни с белекчета, вериги и въжета, без да ни се извести по-рано - мнозина бяха без обуща - и без да ни позволят даже (с извинение) да отидем по нужда, ни закараха за Кочани, дето заседава военният съд. Разстоянието Щип - Кочани е около 30 километра. Из целия път, който взехме за един ден ход пеша, ни валя сняг и дъжд; отгоре на това по целия път непрестанно ни биха най-зверски с дипчици (приклади на пушките), тояги, топузи, юмруци, теглиха ни за мустаци и коси, повтарям, непрестанно до самото българско училище в Кочани, изпразнено и обърнато на затвор за нас. Когато минавахме из града, от побоя писъци и охкания до небесата! Даже двама офицери турци, навярно с човешки сърца, като видяха това грозно зрелище, минавайки из града, забелязаха на войниците, че това, което правят с нас, е срамота и грехота, а те разярени им отговориха: "Бизим емърнаме миз вар, вурун бре!!" ("Ние имаме заповед за това, удрете бре!"); и така зачестиха насилията и побоя, леле мале, цялото Кочани кънтеше от охканията ни!

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1. Отделните части на документа заедно можете да видите ТУК.

2. Документа в PDF формат можете да видитеТУК.

3. Още обработени документи – в „Библиотека на Павел Николов“.

4. Още сканирани оригинални документи - Библиотека "Струмски".

5. ЗА АВТОРА: Роденият в град Щип акад. проф. д-р Любомир Георгиев Милетич (1863-1937, София) е един от най-видните български учени и интелектуалци от края на 19 век и първата половина на 20 век, работил в сферата на езикознанието (и особено диалектологията), етнографията и историята. Сред най-изявените деятели и учредител на създадения в София Македонския научен институт. В негова чест е кръстен нос Милетич в Антарктида.