Джамбатиста Базиле – „Приказка на приказките или забава за малки деца“ - 18

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

ВСТЪПЛЕНИЕ

ДЕН ПЪРВИ: ПРИКАЗКА ЗА ОРКА, МИРТОВОТО КЛОНЧЕ, ПЕРУОНТО, ВАРДИЕЛО, БЪЛХАТА, КОТКАТА ПЕПЕЛЯШКА, ТЪРГОВЕЦЪТ, КОЗЕТО ЛИЦЕ, ВЪЛШЕБНАТА КОШУТА, ОДРАНАТА СТАРИЦА.

ДЕН ВТОРИ: МАГДАНОЗКА, ВЕРДЕ ПРАТО, ТЕМЕНУЖКА, КАЛЮЗО, ЗМИЯТА, МЕЧКАТА.

ГЪЛЪБИЦАТА

(LA PALOMMA)

Седма забава от втория ден

ПРИНЦ, ПРОКЪЛНАТ ОТ СТАРА ЖЕНА, ПРЕМИНАВА ПРЕЗ МНОГО ЗЛОЩАСТНИ ПРИКЛЮЧЕНИЯ, КОИТО СЕ ЗАДЪЛБОЧАВАТ ОЩЕ ПОВЕЧЕ ОТ ПРОКЛЯТИЕТО НА ЕДНА ОРКА; НАКРАЯ С ВЪЛШЕБНОТО ИЗКУСТВО НА ДЪЩЕРЯТА НА ОРКАТА ТОЙ СЕ ИЗБАВЯ ОТ ВСИЧКИТЕ БЕДИ И СЕ ЖЕНИ ЗА НЕЯ.

Когато Антонела свършила, всички похвалили нейната приказка като добър пример за любовта на едно честно момиче. И Чула, на която се паднало ред да разказва, казала:

- Който се е роди принц, не би трябвало да има навиците на уличен хаймана. Важният човек не трябва да дава лош пример на тези, които стоят по-ниско от него, защото малкото магаренце се опитва да дъвче слама, като гледа голямото магаре, и няма защо след това някой да се чуди, че небето му изпраща трудности с излишък. Така станало с един принц, когото за това, че оскърбил една бедна старица, го налетели беди като конски мухи, та се оказал на косъм от смъртта.

Имало някога на осем мили от Неапол по посока на Астрони [1] една гъста гора от смокини и тополи, в която се чупели стрелите на Слънцето, като нямали сила да я пробият. Сред гората стояла наполовина срутена къщурка. А в нея живеела една старица, толкова бедна на зъби, колкото богата на години, с толкова голяма гърбица, колкото малко имала в живота си щастие; със стотици цицини по лицето, но с гладки джобове; с посребрена глава, но без меден грош в ръката, та бродела по колибите на пастирите и по харманите на вършачите, събирайки милостиня, за да може поне още малко да поживее.

Но днес по-скоро ще напълнят торба с торнезе на някой подъл доносник и съгледвач, отколкото да дадат три кавало на нуждаещ се бедняк. Та и старицата, като ходела сред хората през цялото време, докато прибирали реколтата, събрала само една паница боб - и това през сезон, когато в областта всичко било в пълно изобилие и едва ли не във всяка къща мерели боба с томоли [2]. Правилно казват: „Старият котел или е смачкан, или е пробит“ и: „На дръглив кон бог мухи изпраща“, и още: „Падне ли дървото - сечи го, сечи“. И така, бедната старица очистила боба, сложила го в паницата, паницата сложила на перваза на прозореца, а тя отишла в гората, за да събере малко съчки и клонки, та да запали печката.

Но докато ходела и се връщала, минал край къщата ѝ Нардо Анело, синът на краля, отивайки на лов. Като видял паницата на прозореца, дошло му на ум, че може да се позабавлява: хванал се на бас със слугите си и започнал да я цели с камъни. Увлечен от разстрела на невинната паница, той на третия или на четвъртия път я улучил и я направил на парчета.

Старицата се върнала у дома, когато шегаджиите били вече далеч; като видяла горчивото си нещастие, тя започнала да кълне, викайки: „Да е проклет и триклет, да не седне, да не стане, мира да не види този вонящ козел от Фоджи [3], който ми строши паницата, син на баба си, който е разровил гроба, където са заровени костите ѝ, простак и невежа, който зася без време боба ми! Щом не се е намерило у него капка съчувствие към моята бедност, нищо за себе си лошо да не направи, да не захвърли на земята герба на дома си, да не стъпче с крака това, което носи на главата си. Но да стане така, моля небето на голи колене и с кървящо сърце, да стане така, че да се влюби в дъщерята на някоя орка, която да си го сготви за обяд; да му преброи ребрата тъщата, че за него живия като за умрял да плачат, да му вържат ръцете и краката прелестите на девицата и магиите на майка ѝ, за да не избяга никъде, да го разкъсва мерзката харпия с ноктите си, през целия си живот да се мъчи, на въже при нея да виси, хляб от арбалет със стрела да му пращат, та да хълца заради моя боб, който той, подлецът, разсипа по земята“.

И ето че разперили криле проклятията на бедната старица, полетели като птици в небето и макар че казват: „Жената вика, мъжът си свирка“ и още: „На прокълнатия кон козината по-блести“, ударили думите принца точно в целта и едва не му стрували живота. И така, не минали и два часа, когато той спрял насред гората, като поизостанал малко от другите, и видял внезапно една прекрасна девойка, която събирала от земята охлюви и, забавлявайки се, им говорела:

Покажи си рогата,

майка да те вземе,

на балкона да те сложи,

момченце да те види. [4]

Принцът, като видял, че стои пред тази каса с най-висшите драгоценности на Природата, пред тази банка с най-богатите вложения на Небето, пред този арсенал с най-жестоките оръжия на Амур, не можел да разбере какво става с него; защото ослепителният блясък, излъчван от нейното кристално лице, паднал върху фитила на сърцето му и го възпламенило цялото, така че принцът заприличал на пещ, в която се пече варта на мечтите, с която ще се строи къщата на надеждите.

А Филадоро [5], както се казвала девойката, също не белела мушмули [6]: принцът бил личен момък и от пръв поглед ѝ пронизал сърцето, та стоели и двамата, молейки с поглед за милост; и макар че на езиците им все едно били изскочили пришки, очите им тръбели като викариатски фанфари [7], възвестявайки на целия свят тайните на техните души. И дълго стоели двамата, все едно устите им били пълни с пясък, без да имат сили да произнесат даже една дума, докато накрая принцът, като прочистил тръбата на гласа си и въздигнал ръце, не проговорил: „От каква поляна е това красиво цвете? От какво небе е паднала тази грациозна роса? В коя златна мина е намерено това безмерно съкровище на прелестта? О, щастливи гори, о, благословени гъсталаци, в които живее тази разкош, в които проблясва тази илюминация на любовния празник! О, гори, о, гъсталаци, където не секат дръжки за метли, не дялат греди за бесилки, не правят капаци за нощни гърнета, а врати за храма на Красотата, подпори за жилището на Грациите и стрели за лъка на Амур!“

- Свалете ръцете си, мой рицарю – отвърнала Филадоро. – Много е голяма милостта от ваша страна, защото са изцяло дело на вашата доброта, а не са моя заслуга похвалите, които ми отправихте. И аз, като жена, която знае своята мярка, не бих искала да нося рокля, която не ми става; но каквато и да съм – красива или безобразна, черна или бяла, тънка или дебела, чуруликаща или хъркаща, страшилище или фея, кукличка или жаба, - цялата съм на вашите услуги, защото тези прекрасни черти на истински мъж разсякоха сърцето ми, видът на това красиво благородно лице ме прониза цялата и аз ви се отдавам като робиня във вериги, от сега и завинаги.

Това не били думи, а тръбен звук, който възвестил на принца, че е време „за обяд!“ с любовни сладости, който го качил „на коня!“ [8] да се бие под знамената на Амур, и той, като видял, че му протегнали един пръст чувства, хванал го с цялата си ръка, целувайки кукичката от слонова кост, на която се закачило сърцето му. При този жест на принца Филадоро направила лице на маркиз [9], а по-добре би било да кажем, че лицето ѝ заприличало на палитра на живописец, върху която са се смесили карминът на срамежливостта, вишневият цвят на плахостта, медният цвят на надеждата и киноварът на желанието.

Но когато Нардо Анело понечил да продължи, речта му внезапно секнала, защото този черен живот не поднася виното на удоволствието без утайка от неприятности, не налива тлъстия бульон на радостта без пяна от скърби, и в същата щастлива минута като вилица се забола там майката на Филадоро – орка, толкова страшна, че очевидно Природата я била създала нарочно, за да помятат при вида ѝ жените.

Космите на главата ѝ били като метла от сухи клони, но не за да чисти дома си от сажди и паяжини, а да вдига пушилка и да покрива с черно сърцата; челото ѝ било като генуезки камък, върху който се точи ножът на страха, разсичащ гърдите; очите ѝ били комети, предвещаващи треперене на коленете, глисти в червата, мъртвешко дихание, колики за душата и диария за тялото. Лицето ѝ внушавало ужас, погледът ѝ – трепет, стъпките – отчаяние, думите – насиране. Устата ѝ била зъбата като на глиган, огромна като на чудовище, озъбена като на измъчван от тетанус, лигава като на магаре. С една дума, от главата до петите тя била дестилат на безобразието, болница, пълна с уродливост, така че принцът би трябвало да има в джоба си няколко книги за Марко и Фиорела [10], та да погледне там и да остане жив.

Като хванала Нардо Анело за реверите, орката рекла: „Да дойде стражата! Птичка, птичка с желязна ръчичка!“ „Всички са свидетели! [11] – отвърнал принцът. – Назад, каналия!“ Той хванал дръжката на своята стара вълчица [12], но замрял изведнъж като овца, видяла вълк, и не можал повече нито пръст да помръдне, нито дума да обели; и орката го повела като магаре с въже към своето жилище.

Когато стигнали, орката му казала: „Внимавай, служи ми като куче, за да не умреш като свиня. Ето ти първата задача: тази запустяла градина да я прекопаеш и засееш още днес, да я заравниш като под на къща, и се пази, когато дойда вечерта, ако всичко не е готово – ще те глътна!“ Тя поръчала на дъщеря си да наглежда дома им и отишла на преказки с другите орки, които живеели в същата гора.

Видял Нардо Анело в каква миша дупка са го наврели и започнал да лее сълзи, проклинайки съдбата си, че го е отнесла там. А Филадоро го утешавала и му казвала да не унива, и му говорела, че е готова да даде всичката си кръв, за да му помогне. Думите ѝ били: „Не викай злата съдба, защото тя те отнесе там, където намери любовта. Нима изобщо не цениш любовта ми, та си изпаднал в такова отчаяние?“

Принцът отговорил: „Не ми е жал, че от кон се превърнах в магаре, че смених царския дворец с колиба, отрупаните маси с кораво парче хляб, свитата прислужници с робски труд, скиптъра с мотика, но ми е жал, че преди от гласа ми се страхуваха цели полкове войници, а сега аз се страхувам от една воняща грозотия. Успех са, струва ми се, моите горести, щом си до мене, щом те милвам поне с погледа си. Но сърцето ми се свива, че трябва да взема мотиката и да плюя стотици пъти на мазолите си, когато преди не съм плюл и на една пришка; и, още по-лошо, трябва да свърша с голи ръце това, което не бих могъл да направя даже с чифт волове; а ако не съм готов до вечерта, майка ти ще ме глътне. И не страдам толкова, че ще се разделя с моето нещастно тяло, а че няма да видя повече твоето прекрасно лице“. Говорейки това, той изливал ведра ридания и черпаци сълзи.

А Филадоро, като триела сълзите от лицето му, говорела: „Живот мой, не мисли, че ще работиш в друга градина, освен в градината на любовта, и че майка ми ще откъсне от тебе даже едно косъмче. Щом е при тебе Филадоро, няма от какво да се страхуваш; ако не знаеш, аз имам вълшебна сила: мога да направя водата твърда, а слънцето тъмно; каквото кажа, се сбъдва. Радвай се, защото до вечерта цялата градина ще бъде прекопана и засята, а ти и с пръст няма да си докоснал мотиката“.

Като чул това, Нардо казал: „Ако ти си фея, както казваш, красавице неземна, защо не си тръгнем оттук, за да станеш кралица в дома на баща ми?“ А Филадоро отвърнала: „Съчетанието на съзвездията не ни дават да направим това; но скоро то ще се промени и ние ще бъдем щастливи“.

В такива и хиляди други ласкави разговори минал денят, но ето че орката се върнала и викнала отвън: „Филадоро, спусни си косите!“ Защото къщата нямала стълба и тя се качвала винаги по косите на дъщеря си. Филадоро, като чула гласа на майка си, разплела своята прическа и провесила косите си като златна стълба за желязно сърце. А орката, щом се качила, хукнала веднага в градината и като видяла, че всичко е готово, останала изумена, защото ѝ се струвало невероятно един толкова изнежен юноша да се справи с една толкова трудна работа.

И на сутринта, преди Слънцето да успее да изсъхне малко, след като се окъпало в индийските реки, орката, излизайки от дома си, заповядала на Нардо Анело да нареди до вечерта шест големи купчини дърва, като разцепи на четири всичките дънери, струпани в двора. „А ако не свършиш това – заплашила го тя, - ще те нарежа на малки парчета, като сланина, и ще имам вкусно ядене за вечеря“.

Бедният принц, като чул това предписание, едва не предал богу дух; а Филадоро, като го видяла блед и примрял от страх, му казала: “Какъв си дрисльо! Кълна се, че и сянката си да видиш, ще се насереш!“ „Това да не е като да чепкаш вълна - шест купчини дърва, нацепени до вечерта? - възразил принцът. - Всеки дънер - на четири. О, по-скоро проклетата старица ще разцепи мене на две и ще ме сдъвче!“ „Защо се тревожиш? - отвърнала Филадоро. - Без всякакво твое усилие всичките дърва, нацепени подобаващо, ще бъдат наредени на купчини, а ти, бъди така добър, да не ми тормозиш душата с безкрайните си жалби!“

А когато Слънцето затворило работилницата си за лъчи, за да не осветява нощните сенки, орката се върнала вкъщи и като се изкачила горе по същата златна стълба, видяла дървата нацепени и подредени; и се мярнало в ума ѝ подозрението, че може би нейната дъщеря я бие повторно на шах.

А на следващия ден, за да изпита принца за трети път, орката му наредила за изгребе една цистерна, събираща хиляда бъчви вода, защото искала да я напълни отново; ако не направи това, обещала му, че ще приготви от него за вечеря или лютив сос, или пушено месо.

Старицата заминала, а Нардо Анело започнал отново да се оплаква; и Филадоро, като видяла, че нещастията му не свършват и майка ѝ го товари като магаре с все по-нови беди, му казала: „Млъкни и не хленчи; залязоха звездите, които пречеха на магическите ми сили, и днес, преди Слънцето да каже: „Тук съм“ [13], ние ще кажем на тази къща: „Довиждане! И това е: ще си дойде тази вечер майка ми в празен дом, а аз ще замина с тебе, на живот и на смърт“. Чувайки тази новина, принцът се умилил, готов да се разридае, и като прегърнал Филадоро, ѝ казал: „Само ти си попътен вятър за моя потъващ кораб, моя душа; само ти си опора за моите надежди!“

А когато започнало да се свечерява, Филадоро прокопала проход от голямата водоотводна тръба, минаваща под градината, и двамата, като се измъкнали навън, тръгнали към Неапол. Но като стигнали до пещерата край Поцуоли [14], Нардо Анело казал на Филадоро: „Щастие мое, няма да е добре да те заведа в двореца пеш и облечена така. Почакай ме в този хан и аз ще се върна скоро с коне и карета, със свита, дрехи и всичко останало“.

И като оставил там Филадоро, забързал към града. Между другото орката се върнала вкъщи и когато не чула отговор от Филадоро на обичайния ѝ призив, усетила, че нещо не е наред. Хукнала към гората, отсякла дълга върлина, допряла я до прозореца и се покатерила като котка горе. Претърсила цялата къща и когато не намерила никого, открила най-сетне прохода и видяла, че води към града. Тя си оскубала косите от ярост, като не оставила нито един кичур, проклинайки дъщеря си и принца и умолявайки небето при първата целувка, която получи в дома си, да забрави завинаги за нея.

Но да оставим орката да повтаря своите дивашки молби и да се върнем към принца. Идването му в двореца, където вече го смятали за мъртъв, изумила целия дом. Всички го посрещали и му говорели: „ „Най-сетне, добре дошъл! Ето го, цял и невредим! Върна се нашият красавец!“. И множество други ласкави думи.

Той изтичал нагоре, майка му го посрещнала на средата на стълбата, прегърнала го и започнала да го целува с думите: „Сине мой, скъпи мой, зеница на очите ми, къде беше? Как можа да се бавиш толкова, че едва не умряхме от мъка?“ А принцът не знаел какво да рече, защото трябвало да разкаже за своите приключения, но щом майка му го целунала, той, според проклятието на орката, забравил всичко, което се случило с него.

И когато майка му му казала, че е време да остави навика си да ходи на лов и да пилее живота си по горите, и че ще му намери съпруга, той отговорил: „На късмет да е! Готов съм да изпълня всичко, което пожелае моята майка, господарката!“ „Така постъпват добрите деца“ – отвърнала кралицата. И се уговорили, че след четири дена ще му доведат невеста, благородна госпожица от Фландрия, която се намирала по това време в града.

И започнали да приготвят големия празник и пиршеството. А в същото време Филадоро, като видяла, че женихът ѝ се бави много и слушала от всички мълвата за бъдещото тържество, видяла в хана един момък, който бил висок колкото нея, и една вечер, когато той си легнал да спи, взела тихо дружите му от леглото. Свалила роклята си, облякла се в мъжките дрехи и отишла така в кралския дворец, където готвачите, на които им предстояла много работа и не им достигала работна ръка, я взели да им помага.

Настъпил уреченият ден и в часа, когато Слънцето разгръща по масата на небето списъка с привилегиите, дадени му от Природата, подпечатани с печата на светлината, и продава лекарства, проясняващи зрението, под звуците на шалмеи и корнети пристигнала невестата; и всички седнали на сложените маси. Докато разливали напитките, икономът разрязал голяма английска торта, която Филадоро приготвила сама, и оттам внезапно излетяла една гълъбица, толкова красива, че всички забравили за яденето, само се любували и дивили на тази неземна красота, а гълъбицата заговорила с най-нежен глас [15]:

„Дали ти, принце, си се наял с котешки мозък [16], та забрави своите обещания и любовта на твоята Филадоро? Нима не си спомняш нищо за това, което направи тя за тебе, че даже не искаш да си сетиш за нея? Така ли се отплащаш за доброто, което ти стори, неблагодарнико? За това, че те измъкна от лапите на орката? За това, че ти дари живота си и себе си? Това ли е голямата твоя благодарност към нещастната девойка за нейната беззаветна любов? Говори, ти, който даваш и отнемаш! Говори, ти, който осмукваш кокал, преди да са поднесли печеното! [17] О, злочеста е жената, която забременява прекалено лесно от думите на мъжете, които те имат винаги подготвени, заедно с похвалите на неблагодарността, с ласките на късата памет и с подаръците на забравата! Мислеше си нещастницата да изпечете заедно пица в Донато [18], а сега се забавлява с рязане на тесто; искаше да направи с тебе „по-плътно, по-плътно“, а ти ѝ казваш днес: „Отивай си, отивай си!“ [19]; на ум ѝ беше да счупи с тебе чаша, а счупи нощно гърне [20]; хайде, давай по-смело, не се грижи за нищо, като тези, които се наяждат и си тръгват, без да платят, но ако те догонят проклятията, които с болка в сърцето ще ти изпрати нещастницата, тогава ще разбереш какво означава да се подиграеш с девойката, да се надсмееш над нея, да измамиш невинността ѝ! Как можа да скроиш такъв лайнян номер: опозори я пред всички, а тя те носеше в сърцето си; духна ѝ под опашката, а тя те поставяше над себе си; и когато се погрижи за тебе като родна майка, ти я остави там, където ходят курвите! Но ако небето няма превръзка на очите си, ако боговете не са си сложили тапи на ушите, ще разберат за греха, който извърши, и когато не очакваш, ще видиш един много хубав празник, мълнии с гърмежи и температура с диария! Но стига приказки, продължавай да си хапваш вкусно, дай воля на желанията си, весели се и тържествувай със своята новобрачна, а нещастната Филадоро, която предеше толкова тънко, ще скъса нишката на живота си и ще те остави да се наслаждаваш волно на своята съпруга!“

Като казала това, гълъбицата излетяла през прозореца и вятърът я отнесъл надалече.

А принцът, чувайки тези думи, дълго седял като вкаменен; накрая попитал откъде са донесли тортата и като разбрал, че е приготвена от момъка, когото са наели заради събитието да помага в кухнята, заповядал да го доведат. И Филадоро се хвърлила в нозете на Нардо Анело, изливайки от очите си лава горещи сълзи и повтаряйки едно и също: „Какво направи ти, куче такова, какво направи ти?“

Тогава принцът, под въздействието на красотата и вълшебството на Филадоро, започнал да си спомня задълженията, които поел към нея на подсъдимата скамейка на любовта. И накрая, като си спомнил всичко, я вдигнал, сложил я до себе си, започнал да разказва на майка си за огромния си дълг към прекрасната девойка, за всичко, което тя направила за него, и за думата, която ѝ дал и която е длъжен да изпълни.

И майка му, която мислела само за щастието на своя син, отвърнала: „Прави каквото искаш; но, разбира се, като запазиш честта и се съобразиш с желанието на госпожицата, която нарече своя жена“. „Не се безпокойте – казала девойката. – Защото, честно казано, не ми се остава в тази страна. И като виждам, че небето ми посочва пътя, ще се върна с ваше позволение в моята Фландрия, за да се видя с предците на тези чаши, които използвате в Неапол [21], където, надявайки се да запаля голям фенер, едва не загасих малкия светилник на живота си“.

Принцът ѝ дал с голямо удоволствие кораб и свита, а Филадоро облякъл като принцеса. И като махнали масите, пуснали музикантите [22] и започнал бал, който продължил до вечерта. А когато Земята се облякла в траур заради погребението на Слънцето, донесли факли и по стълбите зазвънели звънчета; като ги чул, принцът казал на майка си: „Сега ще започне великолепен маскарад, който ще украси още повече нашия празник. Да, неаполитанските кавалери ще бъдат доволни: те обичат да се забавляват и със сурово, и с печено“ [23].

И докато още говорел, посред залата се появила внезапно фигура със страшна маски, висока около три педи [24], но дебела повече от бъчва. Тя се приближила до принца и му казала: „Знай, Нардо Анело, че твоите игрички и лоши дела те заведоха в гъсталака на нещастията, през които премина. Аз съм сянката на старицата, чиято паница счупи и която умря, изтощена от глад. Аз ти изпратих проклятието да се мъчиш при орката и молбите ми бяха чути. Със силата на една прекрасна фея ти успя да избягаш от това нещастие, но те настигна проклятието на орката след първата целувка, която получиш в родния си дом, да забравиш Филадоро. Твоята майка те целуна и ти загуби любимата си; но ето че пак, със силата на нейното вълшебно изкуство, я имаш до себе си. Само че сега аз дойдох отново за твоята душа: за да помниш завинаги злото, което ми причини, за да виждаш винаги пред очите си бобените зърна, които пръсна по земята, и за да се изпълни пословицата, че който сее боб, му никнат рога“. С тези думи тя се изпарила като капка живак и прашинка не останала от нея.

Като видяла, че принцът пребледнял от тези думи, феята го ободрила: „Успокой се, съпруже мой; чу и забрави [25], аз отменям казаното, ще те избавя от всякакъв огън“. И когато празникът свършил, младите отишли в спалнята, където, за да потвърдят новите си задължения, добавили към договора още две свидетелства [26], като след предишните горести вкусили с голямо удоволствие нови радости; защото така става в топилнята на превратностите на този свят, че

който, спънал се, не падне,

ще направи крачка по-напред.

-------------------------------------

1. Селище на северозапад от Неапол, в местността Кампи Флегреи, известна със своите целебни термални извори.

2. Томол (tomolo) - мярка за обем, в Южна Италия - 52,5 л.

3. Местност в Апулия, където в стари времена, когато в Южна Италия съществувало полуномадско стопанство, зимували докараните от Абруцо стада овце и кози.

4. Детска песничка, съпровождаща игра „на охлюв“. Терасите в Неапол по южняшки обичай се разполагали отгоре на зданията, компенсирайки отчасти недостига на място в дворовете.

5. Златна къделя.

6. Малките кисело-сладки плодове на мушмулата са покрити с твърда, но лесно сваляща се кожица. Беленето на мушмули доставя своеобразно удоволствие, както у нас се развличат, чоплейки слънчогледови семки. Изразът означава: „не се разсейвала“, „не се отвличала с нещо странично“.

7. Заседанията на първа съдебна инстанция в Неаполитанското кралство (Cran Corte della Vicaria) се предшествали от тържествен сигнал с тръба.

8. Военни сигнали с тръба.

9. „Да направя лице на маркиз“ – да почервенея. („Дойде ми на гости маркизът“ – така и до днес неаполитанките говорят шеговито за менструацията си.)

10. Герои на популярния през ХVII век любовен роман "Историята на Марко и Фиорела".

11. Орката и принцът си разменят думи от детска игра.

12. Жаргонен израз, означаващ шпага.

13. В оригинала е употребена маниерна дума, използвана от италианските дворяни: m᾿arrequaquiglio, която означава `връщам се в раковината си`.

14. Тази пещера била превърната в началото на XVI в. от испанците в тунел за бързо придвижване на войски и артилерия. Там минавала границата на града. Поцуоли е малък град на 11 километра западно от Неапол, на брега на Пуцоланския залив.

15. Следва изобличителен монолог в характерен италиански стил, похват, който често се използвал при разясняване на семейни отношения в присъствието на роднини, гости или съседи. Подобни монолози понякога се изпълнявали с не малка артистичност и риторична изисканост.

16. Така се казвало за хора с къса памет, а особено за тези, които не помнят направеното им добро.

17. Намек за използването на една жена в очакване на друга, по-изгодна връзка.

18. Имението на бароните ди Донато се намирало в зелена крайбрежна зона, която контрастирала рязко с намиращия се наблизо кален и пренаселен бедняшки район. „Да се изпече заедно пица“ означавало „да се зачене заедно дете“; да режеш тесто е метафора, означаваща прекъсване на връзка.

19. В оригинала са използвани изразите „serra, serra” (по-плътно, по-плътно!) и “sarva, sarva” (пази се, пази се!), които полицията използвала за сдържане на уличните тълпи.

20. Чупенето на чаша е символичен детайл във византийския венчален обред, метафора на брака; да счупиш нощно гърне (rompere ‘nu càntero) е израз, който означава да провалиш нещо.

21. Някои работилници в Неапол изготвяли кристални чаши по модели, донесени от Северна Европа, които не били съобразени с местните, а с германските мерки за обем.

22. В оригинала: vottafuoche – народно название на музикален инструмент, наричан иначе altobasso или chitarra battente: вид китара с четири двойни струни.

23. Тоест с всякакви удоволствия.

24. В оригинала: tre parme; неап. parma (итал. palmo) означава буквално „длан“. В Неапол – 26,45 см.

25. В оригинала поговорката е римувана: sciatola e matola, а също така е съзвучна с думите „шах“ и „мат“, което придава допълнителен смисъл, фактически противоположен на буквалния: забрави, но няма да можеш, това ще остане с тебе завинаги, като обявена, но неизпълнена присъда.

26. Съзвучие: testemonie, свидетелства - testicoli, тестиси. Намекът идва от комедията на Плавт „Куркулион“.

(Следва)

„Преди да се разсъмне“ („Nim Wstanie Dzień“)

Най-малко използвам телефона си като телефон, а най-много - като музикална кутийка.

Вадя си най-разнообразна музика от руския сайт „Музикальный огонëк“, тъпча я в телефона и я слушам, когато карам колелото или - което ми се случва много рядко - отивам някъде пеш.

И така от време на време правя някои открития.

По-предната седмица, например, ми попадна една полска песен, която ме върна доста години назад.

Бях я позабравил с времето, но сега си спомних не само нея, но и че е от някакъв филм, чието име обаче не можах да върна в паметта си.

Но започнах да търся.

Досега съм търсил и намирал песни по филми, но за първи път ми се наложи да търся филм по песен.

И го намерих.

Филмът се казва „Закон и юмрук“ („Prawo i pięść“, 1964 г.), гледал съм го някъде в ученическите си години, или на големия екран, или по телевизията, но не помня точно кога.

Дръпнах го от интернет и го гледах и сега, по дефиниция минава за култов филм в полското кино (виждаме известните имена на Ежи Хофман - режисьор, и Густав Холоубек - изпълнител на главната роля, на снимката горе, а на едно място прочетох: "najlepszy polski western" - "най-добрият полски уестърн"), но - честно казано - лично аз не видях нищо повече от един треторазряден приключенски филмов киноразказ, позициониран темпорално в следвоенна Полша, затова никак не е чудно, че съм го забравил напълно, даже и името му.

За песента обаче помня, че ми хареса много, като мелодия, разбира се, защото тогава не знаех грам полски и успях да се добера до смисъла само на един стих - „за джен, за два, за ноц, за тши“ (разбрахте какво означава, нали?).

Песента се казва „Преди да се разсъмне“ („Nim Wstanie Dzień“ - по-буквален превод: „Преди да настане ден“), текстът е на култовата полска авторка на текстове на песни Агнешка Ошецка, а музиката - на известния джазов пианист и композитор Кшиштоф Комеда.

Ето я в изпълнение на Едмунд Фетинг, както звучи във филма, защото има и други интерпретации, а отдолу - традиционният мой превод.

Ze świata czterech stron, z jarzębinowych dróg, gdzie las spalony, wiatr zmęczony, noc i front, gdzie nie zebrany plon, gdzie poczerniały głóg, wstaje dzień. Słońce przytuli nas do swych rąk. I spójrz: ziemia ciężka od krwi, znowu urodzi nam zboża łan, złoty kurz. Przyjmą kobiety nas pod swój dach. I spójrz: będą śmiać się przez łzy. Znowu do tańca ktoś zagra nam. Może już za dzień, za dwa, za noc, za trzy, choć nie dziś, za noc, za dzień, doczekasz się, wstanie świt. Chleby upieką się w piecach nam. I spójrz: tam gdzie tylko był dym, kwiatem zabliźni się wojny ślad, barwą róż. Dzieci urodzą się nowe nam. I spójrz: będą śmiać się, że my znów wspominamy ten podły czas, porę burz. Za dzień, za dwa, za noc, za trzy, choć nie dziś, za noc, za dzień, doczekasz się, wstanie świt.

От четирите страни на света, от пътищата с офиките, където са изгорялата гора, изстрадалият вятър, нощта и фронтът, където не са прибрани посевите, където е почернелият глог, изгрява денят. Слънцето ще ни прегърне с ръцети си. И виж: земята, натежала от кръв, ще роди отново зърно, златно зърно. Ще ни приютят жените под своя покрив. И виж: ще се смеят през сълзи. Отново някой ще засвири за танц. Може би след ден, след два, след нощ, след три, макар и не сега, след нощ, след ден, ще дочакаш, ще се зазори. Ще се изпекят хлябове в пещите. И виж: там, където доскоро димеше, с цвете ще се излекуват следите от войната, с цвета на розите. Ще ни се родят деца отново. И виж: ще се смеят, че ние си спомняме пак подлия час, бурното време. След ден, след два, след нощ, след три, макар и не сега, след нощ, след ден, ще дочакаш, ще се зазори.

Петият фалит на предприемача Тръмп

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Той не можа да получи от Ким Чен Ун нищо, освен мъгляви заявления, че КНДР „се задължава да се стреми към пълна денуклеаризация на Корейския полуостров“. В замяна на тази обещана вода в решето Тръмп направи съвсем сериозни отстъпки: отмени съвместните американско-южнокорейски военни учения и де факто призна режима на КНДР. Ким Чен Ун победи Тръмп – получи нещо за нищо.

Само по себе си това не е за учудване. Страните аутсайдери са отдавна майстори на подобни игри. Именно така беше сключена сделката на президента Обама с Иран, именно така се държеше със Запада Моамар Кадафи.

Страните аутсайдери губят в друго: в това, че изостават безкрайно от порядъчния, демократичен и потънал в документи свободен свят. Но в това, което се отнася до злата воля и до безкрайната свобода да дават обещания, които нямат намерение да изпълнят - в това те нямат конкуренция.

Проблемът на президента Тръмп се състои в това, че той се отказа изцяло от бавната, усърдна и в крайна сметка завършваща с провал демократична дипломация. Дипломация, при която президентите правят това, което им казват експертите. А експертите са бюрократи от кариерата, които работят преди срещите хиляди часове и съчиняват хиляди страници документи, и в крайна сметка, след стотици взаимни отстъпки, които кастрират от документите всяко съдържание, се оказват заинтересовани само от едно: техният президент да подпише поне нещо.

Президентът Тръмп водеше всичките си преговори като бизнесмен: или, ако искате, като диктатор. Това беше доста кошмарно, но в същото време и ефективно. Защото диктаторът, за разлика от демократичния политик, има абсолютна свобода при преговорите и може да променя лесно своя курс на 180 градуса.

Именно така Сталин преговарял с Хитлер, именно така Путин делеше Сирия с доскоро омразния Ердоган. Именно така, в зората на времето, някой си цар Давид се договарял с цар Адраазар, а след това прас – поразил го край реката.

Именно така се държеше Тръмп преди срещата на високо равнище с Ким Чен Ун. Той наричаше корейския диктатор „малко тлъсто човече“, плашеше го с ядрен удар и отмени публично срещата, веднага щом Ким започна да се държи дръзко. Либералните средства за масова информация, обявили война на Тръмп, го нарекоха слон в стъкларски магазин. Но точно тактиката на Тръмп даде резултати: Ким Чен Ун допълзя едва ли не на колене в Сингапур, като занесе там и личната си тоалетна чиния.

Това беше тактика на човек, който през цялото време на преговорите даваше да се разбере: той е бизнесмен, не са му нужни документи. Нужна му е сделка. Ако няма сделка, страните не подписват нищо незначещо комюнике. Те се разбягват.

В самото навечерие на срещата с Ким Чен Ун Тръмп отиде на срещата на G7 и там отново се прояви като слон в стъкларски магазин. И отново можеше да бъде разбран. Защото в рамките на политически коректната западна дипломация САЩ и Канада са равни партньори.

От гледна точка на съвременния западен дипломат Канада е забележителна страна на победилия демократически социализъм, с великолепно жизнено равнище, държавна медицина и франкофонски Квебек, където специална държавна служба проверява френските надписи върху внасяните в града стоки да са написани винаги с по-дебел шрифт от английските.

Именно в рамките на вноса във франкофонския Квебек на говорещи френски език жители Канада отвори широк път за алжирските ислямисти. Един от тях, Ахмед Реззам, се озова там през 1994 година с фалшив паспорт и въпреки това поиска политическо убежище. Когато му отказаха убежище, Реззам продължи да стои в Канада, прехранвайки се като мами и ограбва туристите. Реззам беше задържан четири пъти и всичките четири пъти пуснат без присъда, защото хитрите канадски закони не позволяват да бъде съден преследван бежанец за такава дреболия като някакви откраднати портмонета.

В края на краищата през декември 1999 година Реззам пристигна с ферибот в Лос Анджелис в натъпкан с взрив автомобил, за да вдигне във въздуха лосанджелисткото летище, и там беше заловен. Но даже тази дребна неприятност не отказа канадското правителство от горещото желание да помага на угнетените алжирски мюсюлмани.

Иначе казано, от гледна точка на съвременния ляв либерал, Канада е забележителна страна, която осигурява на своите граждани социални помощи и не позволява някакви си терористи да влияят на нейната човеколюбива политика по отношение на бежанците.

А от гледна точка на Тръмп Канада е сателит на САЩ, в който 90% от населението на страната живее на 100 и по-малко мили от границите на САЩ и в който опашките за държавна медицина са такива, че при спешни случаи карат болните през границата в САЩ, след което канадското правителство плаща сметката.

Да се иска президентът Тръмп да уважава министър-председателя Трюдо е все едно да се иска предприемачът Тръмп да уважава собственика на малка фирмичка, която съществува само от това, че доставя в неговите хотели етажерки за баните.

Накратко казано, президентът Тръмп се отказа напълно от всичките правила на тромавата западна дипломация, даваща работа на хиляди бюрократи и водеща до подписването на безсмислени документи. Той даде да се разбере, че му трябва сделка, а не документ. Той даде да се разбере, че може да говори с диктаторите на техния език.

И ето че сега, когато постави много неща на карта с корейската среща, когато заплаши G7 и когато оскърби Трюдо, излезе, че Тръмп също се нуждае от лист хартия. Де факто той капитулира пред Ким Чен Ун и подписа толкова безсъдържателен документ, колкото беше и този, който подписа президентът Обама с Иран.

„Историческата среща“ се оказа празна работа. Дипломацията на слона в стъкларски магазин не даде по-големи резултати от дипломацията на пърхащите бюрократични пеперуди.

Тръмп се държеше не като президент, а като твърд преговарящ предприемач. За него САЩ беше просто голямо парче недвижим имот. Като предприемач Тръмп е обявявал четири пъти фалит.

Изглежда, че преговорите със Северна Корея са петият фалит на предприемача Тръмп, ако, разбира се, той не промени своето мнение на по-следващия ден, както често се случва с него. Оказва се, че Тръмп наруга министър-председателя Трюдо, а на диктатора Ким Чен Ун погледна в душата и откри там любов към родината.

Какви са правата ми при инцидент с асансьор?

ИЗТОЧНИК: ПРАВАТА МИ.БГ

АВТОР: ПЕТИЛИНА ПЕТРОВА, завършва специалност Право и Правни науки в правния факултет на Вестфалския Вилхелм университет, град Мюнстер, Германия.

Влизам в асансьора. В него вече има четирима човека. Повечко сме, отколкото пише на табелката, дано тръгне (отегчено се молим всички наум). И тръгва. Но само половин етаж по-нагоре асансьорът се разтриса и пропада в нищото. Трясък. Усещам, че съм сериозно ранен/а. При падането телефонът ми се чупи. Има щети и по дрехите ми. Сега кой ще ми плати лечението? Някой ще компенсира ли щетите ми?

Ролята на указателните табели в асансьор

Указателната табела в асансьорните кабини е най-често подценявана, недоглеждана, нехайно пропускана. Груба грешка. При инцидент нейна липса или нарушена цялост могат да ми костват ценно време за реакция. Ето какво трябва да съдържа тя:

- указания за ползването на асансьора и за поведението ми при аварии и злополуки;

- забрана за самостоятелно ползване на асансьора от деца под 7 годишна възраст;

- телефона, на който да съобщя за забелязани неизправности/ аварии или за необходимост от освобождаване на заклещени пътници.

Важно! Откривам липса или нарушена цялост на табелата (като например при наличие върху повърхността й на добре познатите одрасквания, залепени стикери или оцветявания/надписи с перманентни маркери от други живущи/пътуващи). В този случай мога да уведомя незабавно представител на етажната собственост, домоуправителя или лицата, които поддържат асансьорите.

В случай на инцидент в асансьор – първата ми реакция:

Асансьорът е техническо средство, подвластно на всички физични и времеви закони. Инциденти не са изключени, поради което е добре да съм подготвен/а с възможните начини за бързо реагиране:

- Имам съмнение, че асансьорът не работи нормално и не се чувствам безопасно да се качвам в него. Реакцията: Подавам възможно най-бързо сигнал за случая до ДАМТН чрез деловодството на агенцията или на техния имейл (damtn@damtn.government.bg).

- В допълнение мога да попълня и формата за сигнали за нарушения от физически и юредически лица, предвидена за подобни случаи от ДАМТН.

- При инцидент трябва да знам, че асансьорните техници са задължени да пристигнат до час след получаването на сигнал за настъпило събитие.

Преживях инцидент в асансьор. Аз имам право на обезщетение!

Ставам жертва на инцидент в асансьора. Имам ли право на обезщетение и в какъв размер? От кого? Как и в какъв срок да потърся правата си? Ето отговорите накратко:

- При наличие на травми, наранявания, материални щети аз имам право на обезщетение от лицето, проявило немарливост към спазването на по-горе изброените задачи!

- За целта преди всичко запазвам всички документи, с които мога да докажа последствията от преживения злополучен инцидент (като медицински експертизи и документи и разписки за други щети).

- Заради зачестилите случаи на инциденти в резултат на небрежност през 2010г. е основана Българска асансьорна организация. На сайта на организацията мога да открия телефоните за сигнализиране за нередовни асансьори, актуални новини, както и да потърся съвет сред аналогичните случаи след преживян инцидент.

- Следващата стъпка е да се обърна директно към професионалистите. След инцидента мога да потърся услугите на адвокат, специалист в областта, за да не пропусна важни детайли (като срокове и доказателства) при подаването на жалба в съда.

Нобелови лауреати – 1951 година

Леон Жуо (Léon Jouhaux)

1 юли 1879 г. – 28 април 1954 г.

Нобелова награда за мир, 1951 г.

(За работата му като председател на Международния комитет на Европейския съвет, заместник-председател на Международната конфедерация на свободните синдикати, замместник-председател на Световната федерация на свободните синдикати, член на ILO Council и делегат в ООН.)

Френският работнически лидер Леон Жуо е роден във френско работническо семейство, баща му работи в кланица. Още в детството си момчето се запознава с радикалните идеи, които въвличат дядо му в революцията през 1848 г., а баща му довеждат на барикадите през 1871 г. Леон няма и две години, когато баща му получава работа в кибритената фабрика в Обервилие край Париж. На дванадесет години момчето напуска местното училище и започва да работи в леярското производство, защото по това време баща му е стачник. По-късно Жуо си спомня, че придобитият опит е оказал значително влияние върху неговото бъдеще.

Начетеността дава на младия Жуо възможност да постъпи в лицея „Колбер“ с надеждата да стане инженер, но девет месеца по-късно нови семейни усложнения го принуждават да започне пак работа, този път в сапунената фабрика „Мишо“. Учи една година в професионалното училище „Дидро“, но след това постъпва при баща си в кибритената фабрика, където става калфа. Цялото си свободно време Жуо посвещава на четенето.

Призован за военна служба през 1900 г., Жуо е изпратен в Алжир с 1-ви зуавски полк, но три години по-късно е демобилизиран, след като баща му ослепява от дългогодишната работа с бял фосфор. Като играе значителна роля в профсъюзното движение с длъжността си на административен секретар на отдела на федерацията на работниците в кибритените фабрики, Жуо участва ентусиазирано в стачен протест срещу използването на вещества, от които е ослепял баща му. Стачката продължава един месец и постига целите си, но Жуо изгубва работата си. Шест години той се намираше в „черните списъци“, докато профсъюзът не постига възстановяването му във фабриката.

През 1906 г. местният съюз избира Жуо за делегат на Общата конференция на труда (ОКТ). Основаната през 1895 г., ОКТ е представител на повечето от френските работници; мнозина от тях са социалисти, чувстващи родството си със своите колеги по цяла Европа. В редиците на ОКТ Жуо се издига бързо, като става касиер през 1909 г. и една година по-късно - генерален секретар. В своите речи и като редактор на списанието на ОКТ „Синдикална борба“ Жуо се застъпва не само подобряването на условията на труд, но и за развитието на международните връзки.

В напрегнатите месеци, предшестващи Първата световна война, Жуо призовава европейските профсъюзи да обединят усилията си срещу войната. През август 1914 г. той изоставя пацифизма и се изказва в подкрепа на военните усилия на Франция. В реч по време на профсъюзната конференция на страните от Антантата в Лийдс (Англия) през 1916 г. Жуо изразява надеждата си, че краят на войната може да донесе „свобода, политическа и икономическа независимост, разоръжаване, задължителен международен арбитраж и забрана на тайната дипломация“ в Европа. Нещо повече, заявява Жуо, „ако в резултат от мирен договор всичко това се осъществи, ще се отвори път към Съединени европейски щати“, където „работническата класа ще може да разчита на ръст на своето благосъстояние и на свободата си“.

Възможност да пропагандира тези възгледи Жуо получава, когато става технически експерт в Международната комисия за работническо законодателство по време на Парижката мирна конференция. Заедно със Самюъл Гомпърс и други работнически лидери Жуо защитата член 13 от Версайския договор, с който се учредява Международна организация на труда (МОТ). Като става член на управителния съвет на МОТ, Жуо е избран за вицепрезидент на създадената наново Международна федерация на профсъюзите, който пост заема до 1945 г. Сред първите си мероприятия федерацията призовава своите 20 милиона членове да помогнат на жертвите от войната, особено в Австрия, където гладът застрашава хиляди.

След войната френските комунисти, вдъхновени от руската революция, се опитват да завземат ръководството в ОКТ. През 1921 г., като опитва всички средства за убеждение, Жуо прогонва комунистите от организацията. Оправдава се мнението за него като човек, който „обича схватките и не губи самообладание по време на решителни действия“. Престижът му е толкова голям, че протестите на комунистите скоро престават.

Периодът между световните войни е за Жуо време на напрегната работа. Той е член на френската делегация в Обществото на народите, изготвя предложения за контрол над въоръжаването, участва в икономически конференции, работи в Комитета по безработицата на Европейския съюз и представлява работниците на Конференцията за ограничаване и съкращаване на въоръженията. В книгата си „Разоръжаването“ („Le Desarmement“), публикувана през 1927 г., Жуо твърди, че военната промишленост трябва да бъде контролирана от отделните страни.

Разтревожен от реалността за нова световна война и изгубил доверие във възможностите на Обществото на народите, Жуо се опитва да насочи общественото мнение срещу италианското нахлуване в Етиопия, гражданската война в Испания и нацистката агресия в Чехословакия и Австрия. Като се среща през 1938 г. с Франклин Д. Рузвелт, той убеждава президента да предприеме санкции срещу Германия. Войната започва една година по-късно и с поражението на Франция ОКТ престава да съществува. Като не приема предложението да се присъедини към „Свободна Франция“, Жуо заминава на юг, участва в Съпротивата и през декември 1941 г. е арестуван в Марсилия. След две години той и съпругата му са изпратени в Бухенвалд, но успяват да доживеят до освобождението от съюзните войски през май 1945 г.

След като се връща в Париж, Жуо започва да работи пак в МОТ, като освен това става председател на Френския икономически съвет (много важна длъжност в Четвъртата република). Отново му се налага да се сблъска с комунистите в ОКТ. Когато опонентите му отказват да подкрепят Програмата за възстановяване на Европа (плана Маршал, наречен така в чест на Джордж Маршал), Жуо спира през 1947 г. дейността на ОКТ. Заедно с други работнически лидери той основава нова ОКТ - „Форс увриер“ („Работническа сила“) и на поста председател на организацията защитава идеите за Съединени европейски щати, за обединяване на работническото движение и за повишаване на жизненото равнище на трудещите се.

След силен сърдечен пристъп Жуо умира скоропостижно в Париж. До смъртта си той продължава своята работа във „Форс увриер“ и в икономическия съвет. Неговият приемник във „Форс увриер“ Робер Ботеро си спомня не един път дните, когато Жуо, „мълчалив млад човек, обикновено седеше на задните редове в националния комитет на ОКТ... Той вземаше рядко думата, но когато това станеше, яснотата и силата на ума му се проявяваха от първите му думи“. „Животът на Жуо - казва Ботеро - е неотделим от историята на профсъюзното движение“.

Източник: http://n-t.ru/nl/mr/jouhaux.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов

ДО ТУК - в „Библиотека на Павел Николов – Нобелови награди“

Изкуството да оскърбяваш - 16

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ИСУС ТАНГЕЙЗЕРОВИЧ ЧАПЛИН [1]

Иисус Х. се върна в медийното пространство. Благодарение на „Тангейзер“ и „Шарли“ този персонаж от древноеврейския фолклор освежи съществено своя рейтинг и почти догони по разпознаваемост Милонов [2], Гундяев [3] и Кобзон [4].

Във връзка с това стана уместен въпросът: а кой е, между другото, той? И на какво основание неговото име се озова толкова близо до титаничните фигури на „руския свят“ [5]?

Както става ясно, смислен отговор на този прост въпрос не може да даде никой. Разбира се, има канонична характеристика на Исус Х. Тя се състои в това, че едно много свирепо същество на име Йехова по някакъв необясним начин – вероятно заобикаляйки влагалището, фалопиевите тръби и фуниевидното разширение – се вселило в матката на една еврейска девица и по някаква причина прекарало там девет месеца предродов период.

По всяка вероятност Йехова е бил принуден да премине през всичките полагащи се стадии на ембриогенезата. Като се родило по обикновения начин, божеството получило ново „земно“ име – Исус, а след известно време станало по професия равин, иначе казано – учител и тълкувател на Тората, имащ правото да проповядва в синагогите.

Ако се съди по всичко, след като се отчаяло да превъзпита „избрания народ“ с помощта на потопи, огнени дъждове и масови убийства, божеството решило да го вразуми с лични нотации за любов към ближния – като много предвидливо не конкретизирало кой е „ближен“ и кой не е.

След това се разиграла драма, типична за онова екзалтирано време: пирове, предателства, проповеди, изцеления, блудници, ходене по водата, бичуване, багреница и хаотични маршировки от едно село в друго.

В крайна сметка всесилното и проницателното безсмъртно божество разиграло пред своите врагове и поклонници театър със собствената си смърт. То изобщо и по никакъв начин не можело да умре, което му било известно. По силата само на това, че било всемогъщ и безсмъртен бог, създател и управител на целия свят. Като минало известно време, погребаното вече божество възстановило напълно всичките си физиологични функции и застанало в цветущо здраве пред публиката, след което, смятайки своята мисия за завършена, „се възнесло“.

За възнесението, иначе казано – за вертикалното, по всяка вероятност, излитане, нямаме никакви данни. Евангелията констатират пестеливо „излитането“, като не конкретизират даже и с една дума скоростта на божеството, неговата траектория, направлението му и други параметри на полета. Строго погледнато, пред нас имаме добър опит за екстремен туризъм, но и други персонажи от световния религиозен фолклор са показвали не по-малко оригинални фокуси от Исус.

Както виждаме, въпросът кой изобщо е той, засега остава без отговор.

Дълго време Исус Х. фигурирал само в попските заклинания и от него се интересували малцина, като не ес смятат така наречените „вярващи“. Но даже и те не се задълбочавали в подробности за произхода на своя кумир и за неговото търговско значение. Към това, че Исус Х. бивал редовно прехвърлян „през ръцете“ на кинематографисти, естрадни артисти и живописци, всичко се отнасяли спокойно. На Исус му се отдавало да работи като „подправка“, внасяйки без особени усилия трагизъм във всяка безсмислица.

Но сега положението е друго. Църковните дейци започнаха да се досещат най-сетне „кой е той“ и красавецът Чаплин поведе попските полкове да щурмуват един малък провинциален театър, решил да добави пикантности към някаква оперна скучнотия.

Трябва да помним, че попските стенания за някакви „оскърбени чувства“, като всичко на този свят, имат обикновена финансова основа. В действителност Исус Х. е добра търговска марка. Разбира се, не толкова успешна като емблемата на „Кока кола“ или като странната безсмислица на General Electric. Но не можем да отречем, че е разпознаваем и че е съответно доходоносен.

Ще отбележим, че попската обида на режисьорите, естрадните артисти и писателите, които стрижат разгърнатия от църквата образ, е съвършено справедлива. Именно поповете в продължение на стотици години влагали средства в Исус Х., финансирайки създаването на безчислените му изображения, а също така посветените му песни, здания, текстове и представления. Сега те биха искали да използват Исус еднолично, изстисквайки от търговската марка всичко само за себе си.

Тангейзерният скандал показа, че поповете нямат намерение да делят Исус с никого. Това е разбираемо. Неразбираем е само дивашкият стил на църковните дейци. Вместо да оформят юридичиски своето изключително право „на всякакво изобразяване и споменаване“ на Исус Х., те отново започнаха да дращят клевети, да правят скандали и да размахват членове от Наказателния кодекс.

Трябва да им се дадат всичките права върху тази търговска марка. Нека да я ползват еднолично. Те са го заслужили. По всяка вероятност образът на Исус ще се задуши бързо в безвъздушното пространство на църквата. Но това не е голям проблем. Ние знаем добре компонентите, от които е сглобен.

Не е възможно да се намери образ, който да е бил толкова вторичен и събирателен като образа на Исус Х. Безсрамието, с което се кърпела неговата евангелска „биография“ от парчета полузадушени магии и мъртви култове, може да бъде извинено само с бързината, с която се създавала новата вяра, а също така с необходимостта да се съберат поне някакви биографични факти за новото божество.

Нека видим.

От асировавилонския Мардук евангелският Исус е получил като „наследство“ шутовската коронация, багреницата, бичуването, трънения венец, екзекуцията, спасяване на своя народ от гнева на злите духове с цената на живота си, пазачите при гробницата, които се разбягват в ужас при вида на възкръсналия мъртвец и даже влизането в града на магаре.

От финикийския Адонис и тракийския Дионис - цялата история със захвърлените погребални пелени, ходенето по водата, пещерата гробница, а също така някои нюанси на възкръсването.

От фригийския Атис - водното „кръщене“, превръщането на водата във вино, тридневната смърт преди „възкръсването“, прощалната „тайна“ вечеря с учениците и „причастието“.

От гръцкия Асклепий - изцеляването на слепци като се намазват клепачите им със слюнка.

От Хор, Дионис и Хермес - раждането в обор.

От Митра, Хор и Кришна - звездобройците влъхви, посетили новородения бог „в пещерата“, а също така рождественската „звезда“ и цялата история с избиването на младенците и бягството.

„Моралната“ част на Евангелието е изплагиатствана изцяло от египетски и митраистки източници, а фактът на „възнесението“ е само апотеоз на добрата стара левитация, описана още от Лукиан в разказа му за „хиперборейските фокусници“.

Ще отбележим, че всичките споменати богове са били заченати непорочно, родили са се в пещера или в обор от майка девица; на всичките демон или зъл дух им предлага богатство и власт; всичките можели да ходят по водата, да летят и да изцеляват; всичките са умрели, за да „изкупят“ нещо, а не просто така, и всичките, разбира се, са възкръснали.

Идеолозите на християнството отдавна са намерили очарователно обяснение за скандалните „съвпадения“. Според Тертулиан и други „бащи на църквата“ това са, разбира се, „интриги на дявола и демоните“. „За да подиграят Христос и да накарат хората да смятат, че християните само копират вярата в езически богове, демоните се превърнали във вдъхновители на митологията. Те знаели предварително какво ще бъде християнското учение и затова измислили сходни митове и обреди и ги разиграли коварно преди евангелските събития“ (цитат по Джефри Б. Ръсел, „Сатаната: възприемане на злото в ранната християнска традиция“, 1981 г.).

Естествено, всяко от споменатите божества също не е било самостоятелно и оригинално. Атис, Адонис, Митра, Озирис и прочее са на свой ред „сглобени“ от елементи на свои предшественици, още по-ранни богове и вероятно още по-примитивни, чието родословие води началото си от духовете на неолита.

Разбира се, всяко божество има свой „срок на годност“. Понякога той свършва заедно с особеностите на времето, което го е създало и култивирало, понякога божеството губи по естествен начин кредита си на доверие и бива анулирано. А новата епоха разкъсва просрочените богове на парчета, за да ушие от тях нещо модно и ново. Но е ясно, че конструирането на принципно ново божество би било много трудно. Всички парчета са прекалено познати, а количеството им е ограничено.

Но от това трудно положение все пак има изход. Търсещите символи на истински драматизъм оперни режисьори, патетични писатели и културата като цяло трябва да се вгледат в чукотския Пивчунин. Този бог бил знаменит с малките си размери - по различни данни от 3 до 12 сантиметра. Той използвал умело своята миниатюрност, за да проникне под полите и в rima pudenti на девствениците. Оказвайки се там, той извършвал, разбира се, непорочно зачатие. Порочното било за него трудно поради малкия му ръст.

------------------------------

1. Заглавието насочва читателя към настоятелното искане на протойерей Всеволод Чаплин, ръководител на синодалния Отдел за връзки на Руската православна църква с обществеността, да бъде проверена постановката на операта „Тангейзер“ в един провинциален оперен театър за порнография и проповядване на хомосексуализъм.

2. Виталий Миленов – руски държавен и политически деец, известен с крайно ретроградните си възгледи.

3. Владимир Гундяев – светското име на руския патриарх Максим.

4. Йосиф Кобзон – руски певец, фанатичен привърженик на политиката на Путин.

5. Руски свят (русский мир) – съвременна имперска руска концепция.

(Следва)

ДО ТУК:

1. КРАТЪК КОНСПЕКТ НА ЦИКЪЛА ЛЕКЦИИ В "ЕРАРТА"

2. КИРИЛ - ПРОСВЕТИТЕЛЯТ НА ПИНГВИНИ, ИЛИ ИСТИНАТА НА НЕИЗТРИТИЯ ЗАДНИК

3. ДВУГЛАВИЯТ ПЕНИС

4. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - I

5. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - II

6. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - III

7. САМОТНАТА РУСИЯ ИСКА ДА СЕ ЗАПОЗНАЕ

8. НЕ СТАРЕЯТ ПО ДУША ЦЕЛИНИТЕ

9. ГОЛИЯТ ПАТРИАРХ ИЛИ ЗАКОНЪТ НА МИКИ МАУС

10. КРАЯТ НА РУСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА. КАКВО ЩЕ СТАНЕ?

11. КРИЛЦЕ ИЛИ КЪЛКА?

12. МУХОМОРКИТЕ НА ПОБЕДАТА

13. ДРАЗНЕНЕ НА ГЪСКАТА. КРАЙ НА ДИСКУСИЯТА ЗА ГАЛИЛЕЙ

13. ОСОБЕНО ОПАСНО МИСЛЕНЕ. ИЗ ИСТОРИЯТА НА ЧУДАЦИТЕ

13. РУСИЯ В ТЪРСЕНЕ НА АДА

“Записки от колибата“ - един брилянт на японската литература

Преди доста много време, толкова доста, че вече не помня точно кога, Бени (Албена Тодорова) ми изпрати своята магистърска теза - превод на „Ходжоки“ от японския писател, поет и есеист Камо но Чомей (1154-1216).

Като любител на японската литература, не простих на превода и го глътнах незабавно и на един дъх, не само защото текстът не е много обемен, но и защото, наистина, започнеш ли го, трудно можеш да се откъснеш от него.

А от февруари т. г. Албена започна да публикува отделните глави на „Ходжоки“ в своя блог „Дневниците на Бени“ - вече с обяснителни бележки, препратки и „картинки“.

Аз съм по принцип читател, а не тълкувател и обяснител, затова тук ще препубликувам краткия увод на Бени, поместен в блога ѝ, от който увод ще научите някои любопитни неща за произведението и неговия автор, а след това следват препратки към всичките тринадесет глави, всяка от които е самостоятелна миниатюра.

Не ги четете обаче като мене „на едро“ и задъхано, четете ги много бавно, всяка през ден, през два, през месец, ако щете, и така сигурно ще чуете още по-отчетливо мъдрия глас на Камо но Чомей от далечния тринадесети век.

Впрочем, както искате.

Приятно четене!

(Павел Николов)

Текстът на „Ходжоки” е завършен през пролетта на 1212 година. Произведението е съставено в нелек период от японската история и литература. Съсловието на аристократите, към което принадлежи авторът Камо но Чомей, бавно, но сигурно отстъпва лидерските позиции в японския средновековен социум на набиращото сили военно съсловие. Периодът се нарича Камакура (1192-1333) и е известен със своята размирност.

Камакура настъпва след период на относителна стабилност в страната, известно като епоха Хейан (794-1192). На епохата Хейан дължим голяма част от класическото японско литературно и културно наследство под формата на танка (класически поетичен жанр, далечен роднина на хайку), моногатари (повествования), никки бунгаку (дневникова литература), дзуйхицу (букв. „следвайки четката”; записки, есе) и други.

Буквалното значение на думата „хōджōки” 方丈記 гласи „Записки от <колиба с големина> едно квадратно джō”. Както разбираме от текста, заглавието му е дадено по мястото, където е съставен, т.нар. „колибата от треви”. Тя е с големина едно квадратно джō (около 9 кв.м) и подслонява автора, Камо-но Чомей, в късните му години. Обемът на записките не е твърде голям – тринайсет глави спомени, случки, размишления, наблюдения.

“Ходжоки” е дзуйхицу, или букв. „следвайки четката”. Англоговорящите изследователи го наричат “есе”. Това е жанр, чийто най-известен представител са „Записки под възглавката” на придворната дама Сей Шōнагон (966-1025).

Най-точната дефиниция на дзуйхицу, на която съм попадала, е на изследователя Сачихико Накамура, който определя дзуйхицу като прозаичен жанр, при който „се записва свободно чутото, видяното, емоционалното преживяване, впечатленията, следвайки движенията на четката, без ограничения във формата”.

За мен жанрът дзуйхицу е изграден от два основни елемента - случка и емоционален отклик, като единият елемент невинаги следва другия непосредствено - понякога се оставят лакуни и разстояния. Най-близко до дзуйхицу в нашата литература бих поставила великите “Фрагменти” на Атанас Далчев (оранжевия втори том).

Оригиналният текст на “Ходжоки” за жалост не достига до наши дни. Съществуват няколко варианта на текста, като копието от храма Дайфукукоджи се счита за най-достоверен. Други запазени копия са този на Маеда или текстът от Сага, както и многобройни недостоверни копия, наричани руфубон.

(Албена Тодорова)

Глава 1. Реката

Глава 2. Пожарът от годините Анген

Глава 3. Ураганът

Глава 4. Преместването на столицата

Глава 5. Гладът

Глава 6. Земетресението

Глава 7. Подчиниш ли се на света

Глава 8. Моето минало

Глава 9. Колибата ходжо

Глава 10. Обстановка

Глава 11. Красивите гледки си нямат господар

Глава 12. Как се живее в отшелническата колиба

Глава 13. Сам питам сърцето си