Déjà vu

Обичат нашите управници да ни изправят пред сложни загадки.

Някога трябваше да гадаем кои са Муйович и Уйович.

Сега трябва да гадаем кои са Чики и Пики.

Déjà vu

Писмо до министъра на транспорта

До г-н Александър Цветков,

Министър на транспорта,

информационните технологии и съобщенията,

гр. София

ОТВОРЕНО ПИСМО
от Павел Борисов Николов,
учител по български език и литература
в ОУ „Христо Смирненски”, с. Вакарел

Уважаеми господин Министър,

На 19.11.2009 г. заедно с колегата Джейсън Ислас, доброволец от Корпуса на мира на САЩ и учител по английски език в ОУ „Христо Смирненски”, с. Вакарел, се качихме на гара Ихтиман във влака на път за работата си. Когато поискахме да влезем в първата секция на първия вагон, началникът на влака, който беше излязъл на площадката между първата и втората секция, ни каза: „Тук не може. Минете назад!” Попитах защо не може да влезем и да седнем. Началникът на влака отговори: „Полицаите не разрешават”. През прозореца на вратата наистина се виждаха в празната секция двама полицаи, излегнали се на седалките. Тогава отново попитах защо полицаите не разрешават влизането и сядането. Отговорът беше толкова изчерпателен, любезен и професионален, каквито обикновено са отговорите на повечето служители по железниците, когато ги попиташ за нещо: „Ами защото не разрешават. Минавайте назад!”

Описвайки Ви това, уважаеми господин Министър, и бидейки редовен клиент на Българските държавни железници, данъкоплатец и гражданин на Републиката, Ви моля да разпоредите проверка, в резултат от която да получа отговор на крайно вълнуващия ме въпрос:

Каква е причината, след като с колегата се качихме като редовни пътници от гара Ихтиман във влак БВ 1650 (Дивитровград-София) в 7.36 часа на 19.11.2009 г., да не бъдем допуснати в празната първа секция, в която де факто има около 20 (словом – ДВАДЕСЕТ!) места за сядане?

Надявам се искрено, че отговорът ще е изчерпателен и професионален, противно на този, който получихме от горепосочения служител във влака.

С уважение: Павел Николов, учител

P.S. Днес ще изпратя писмото до господин Министъра с обратна разписка.

Писмо до министъра на транспорта

Баби плашат деца

Някога бабите плашели непослушните деца с таласъми. У нас с таласъми, в Русия – с бука. У нас бабите казвали: „Ей сега ще дойде таласъмът!” В Русия: "Погоди, ужо придет бука!" (По Л. А. Чарская, „За что?”)

Но – менят се времената. В Русия бабите вече имат друга плашилка:

Бабата: „Ако не заспиш – ще извикам един болшевик!”

И понеже така и така сме страната, която най-много обича Русия, време е нашите баби да се поучат от руските баби.

„Ей сега ще дойдат комунистите!”

Как ви звучи?

Страшно, та ужас!

Баби плашат деца

Неяснота

Откакто съм станал учител (а това е почти от времето на динозаврите), не помня случай да е имало яснота по всички въпроси от началото до края на учебната година.

Традицията продължава и сега.

Стартирахме така нареченото „кариерно развитие”. И поне доколкото аз схващам нещата, на първо време ще се дават пари на калпак. А уж кариерното развитие трябваше да осигурява средства за някаква свършена работа. Вятър и мъгла! Засега. За по-нататък – никой нищо не знае. Нещата се решават в движение. Хаосът по въпроса е абсолютен.

Още по-трагично е с изпитите след седми клас. Обещават, че яснота ще има към края на декември. Защо бе, министерски канцеларски плъхове, учебната година през декември ли започва? И как да готвя аз учениците си? За какъв изпитен формат? Имаше някакви идеи, преди няколко дена изтече информация, че нямало да е така, а някак си съвсем по-иначе. След няколко дена на някой друг министерски малоумник ще му хрумне нещо трето…

Слушам, гледам и разбирам защо у нас не се продава свободно огнестрелно оръжие.

Неяснота

Сивата сова

Когато бях малък, ми попадна една книга. На корицата ѝ имаше интересна снимка. Индианец храни някакво животинче.

Когато прочетох книгата, разбрах, че животинчето е бобър, а индианецът не е индианец, макар че цял живот се е представял за такъв.

Книгата се казваше „Сивата сова” и ми беше първата „документална” книга, която прочетох. До това време си мислех, че документалните книги и документалното кино не заслужават внимание. От „Сивата сова” нататък си промених мнението.

И до ден днешен, когато чуя за защитник на природата (не обичам думата „еколог”), си мисля за тази книга. И за Арчибалд Билейни (Уашаконасин, казано по нашенски – Сивата сова). И за никого от днешните кабинетни природозащитници.

А преди няколко дена имах удоволствието да гледам и филма „Сивата сова”.

Режисьор на филма е Ричард Атънбъро, познат и с други два биографични филма – „Ганди” и „Чаплин”.

Сивата сова

Болки в ръцете

Сутрин е студено. Мога да карам колелото само с дебели ръкавици. Защото от най-лекия студ ръцете ме болят много.

Тези болки са ми наследство от „родната” (някога всичко беше „родно”) казарма.

За казармата се казваше, че подготвя младите момчета за живота, че мъж, който не е ходил в казармата, не е мъж и други подобни абсолютно кръгли глупости. Лично на мене единственото, което ми даде казармата, беше срещата с една невъобразимо колосална простотия. Да, даде ми и болките в ръцете.

Беше през първата ми казармена зима. Изведоха ни на полигонно занятие. Навън – студ, куче да вържеш – ще скъса синджира. За беля точно тогава ми бяха изчезнали ръкавиците. Дали някой „си ги беше познал”, или аз ги бях оставал и забравил някъде – не зная. Казвам на лейтенанта, че нямам ръкавици и го моля да каже на старшината да ми даде други. Отговорът е типично казармен: „Да не си ги губил. Не ти се полагат други.” Отвръщам, че е много студено, и чувам нещо още по-тъпо: „А ако си на фронта и боят е започнал, при старшината ли ще тичаш?” Най-разумното в случая е да му кажа: „Ако съм на фронта, ще се грижиш за мене като за себе си, защото при първата бойна тарапана ще ти светна един куршум отзад…” Но с радио и с „шапкар” не се спори – така че млъквам.

След това - на полигона. Вятърът бръсне, ръцете ми лепнат по бусолата, едва ги движа – зачервени и вкочанени. Така около един час „насочваме” артилерийския огън и „громим” на поразия врага – турската натовска армия (все нея „громяхме”, жив турчин не оставихме за две години!). Когато се върнахме обаче, ръцете ми се подуха и започнаха адски болки…

За лечението в казармата няма да разказвам, това е отделна тема от серията „Зоната на здрача”. Нещата опряха накрая чак до градската болница, но – слава Богу – всичко завърши благополучно.

С изключение на това, че за цял живот ми останаха болките в ръцете. При най-леко застудяване.

Затова днес – с дебелите ръкавици. И преди да съм си изпил кафето на гарата, да не ми се е мярнал някой да ми разправя колко хубаво сме живели някога!..

Болки в ръцете

Отново за „социалистическия рай” и "капиталистическия ад"

В отговор на коментар към моята вчерашна публикация приведох един цитат по памет. Сега искам да го приведа точно.

Годината е 1973-та. Марина Влади, френска актриса и писателка, извежда за първи път съпруга си Владимир Висоцки, съветски актьор, поет, писател и певец, извън границите на Съветския съюз. Първият град отвъд Желязната завеса, в който спират, е Западен Берлин. Ето какво пише Марина Влади в книгата си „Владимир, или прекъснатият полет”:

„В края на улицата спираме пред витрината на магазин за продукти: лавиците се огъват от месо, кренвирши, салами, плодове и консерви. Ти бледнееш като платно и изведнъж се свиваш на две, прилошава ти. Когато най-сетне се връщаме в хотела, едва не плачеш:

- Как е възможно? Нали те изгубиха войната, а имат всичко, а ние победихме и нямаме нищо! Няма какво да купим, в някои градове няма месо, нищо не достига навсякъде и винаги!

Тази първа, толкова дългоочаквана среща със Запада предизвиква непредвидена реакция. Не щастие, а гняв, не учудване, а разочарование, не обогатяване от откриването на новата страна, а осъзнаване на това колко по-зле живеят хората в твоята страна от хората тук, в Европа...”

Аз нямам какво да добавя…

Отново за „социалистическия рай” и "капиталистическия ад"

За бай Тошо и баба Цола

Тези дни, покрай Десети и падането на Стената, в блогосферата се изписаха доста неща и се развихриха доста спорове за „онова” и „това” време.

Аз ще се отчета в цялата тази обстановка с един виц от „онова” време.

Баба Цола (Цола Драгойчева) казала на бай Тошо (Тодор Живков):

- Тодоре, я да вземем и да отворим границите.

- А, хитра си ми ти – намигнал ѝ бай Тошо. – Искаш да си останем в България само двамката…

Така е, бодлива тел пазеше хората от нашия „социалистически рай” да не избягат в „капиталистическия ад”. Махнеха ли телта - у нас май наистина щяха да останат само бай Тошо, баба Цола, партийните секретари и председателите на ТКЗС-та.

П.П. Хората от „капиталистическия ад” никой не ги пазеше, ама те – глупаците му с глупаци! – не искаха да бягат в нашия „социалистически рай”! Впрочем, няма случай някой днешен нашенец, ревящ за „онова” време, да е избягал в Куба или в Северна Корея...

За бай Тошо и баба Цола

Целувка

Първанов нямало да се извинява.

Казано по народному – няма да целува ръка за прошка.

А баба ми по майчина линия, която гъмжеше от всякакви народни мъдрости, казваше: „Който не иска да целува ръка, ще целува дупе”.

Хлъц!..

Целувка

Превод

Когато бях ученик, ми попадна стихотворението на Адам Мицкевич „Смъртта на полковника”. Стихотворението е посветено на графиня Емилия Платер, един от водачите на голямото антируско въстание през 1830-1831 година. След разгрома на въстанието Емилия Платер умира от треска по време на отстъплението в една селска колиба. Но тези подробности ги научих много по-късно.

А стихотворението беше толкова силно и без историческата си подплата, че никога не забравих края му:

„…полковникът бе девойка,

полячка сърцата,

вождът на бунта – Емилия Платер”.

Години след това видях оригинала. И се стъписах. В българския превод краят се оказа фалшифициран. Ето как завършва „Смъртта на полковника” ("Śmierć pułkownika") в оригинал:

„Ach, to była dziewica,

To Litwinka, dziewica-bohater,

Wódz Powstańców - Emilija Plater!”

Подчертал съм думата „Litwinka”. Сещате се сами, че тя не означава „полячка (полякиня)”, както ни убеждава българският превод, а „литовка”…

Не само историята се фалшифицираше някога. Поезията също.

Превод

Ликвидиране на неграмотността

Тази кичозна порцеланова статуетка се нарича „Активисти”. Статуетката е от 20-те години на миналия век и изобразява двама ликбезовци. В превод от болшевишки новговор ликбез означава ликвидация безграмотности (ликвидиране на неграмотността). След установяването на болшевишка (комунистическа) власт в Русия се подела широка кампания за обучаване на неграмотните и малограмотните. Нищо лошо като идея, но доколко ликбезовците са си свършили наистина работата, малко се съмнявам.

Татко разказваше, че след 1944 година, когато България станала комунистическа държава, у нас също се развихрила подобна кампания. И татко, като учител по това време из Добруджа, трябвало да вземе участие в нея. Той винаги си спомняше за това със смях: „Научавахме хората от селата да си пишат двете имена и ги зачислявахме в графата грамотни”.

Нямало как, неграмотността трябвало да бъде ликвидирана в най-кратки срокове. Такава била партийната повеля. Смееш ли да не я изпълниш?..

Ликвидиране на неграмотността

Иди и прочети!

До днес важеше правилото: „Дойдох, видях, победих”.

Но традициите, както казваше една реклама, не са същите.

От днес нататък има друго правило:

ДОЙДОХ, ВИДЯХ, ПРОЧЕТОХ!

„Всичко толкова е лесно,

не се съмнявай ти;

прекарай времето чудесно –

иди и прочети!”

Къде?

Този въпрос е излишен.

Просто „Прочети това”!

Иди и прочети!