СЛУЖБОМЕР

понеделник, декември 05, 2016

Един неиздаден документ за българската история (1597 год.)

Никола Милев от с. Мокрени, Костурско, Егейска Македония - "Един неиздаден документ за българската история (1597 год.)", публикувано в сп. "Известия на Историческото дружество в София", книга IV, София, 1915 година

Обработил от сканиран в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

Мракът, който покрива миналото на нашия народ и който полека-лека се разпръсва благодарение търпеливите издирвания на наши и чужди учени, ще се разсее съвсем когато и у нас се предприеме една систематична работа за събиране документи по българската история. Тия документи са пръснати по всички големи библиотеки, музеи и архиви в Европа; с хора, проникнати от любов към науката, и със средствата, необходими за всяко голямо научно предприятие, България може да се сдобие с един голям сборник, какъвто е например румънският Documente privitoare la Istoria Romanilor, известен под името на основателя му Hurmuzaki. Но в очакване на тия честити дни, всеки принос, който има известна цена, трябва да стане достояние на българските учени и на всички, у които съществува интерес към родната ни история.

Такъв принос е и документът, който следва по-долу в превод. Това е един мемоар от дубровчанина Павел Джорджич, предназначен до император Рудолф II и отправен до ерцхерцог Максимилиян с едно писмо, в което Джорджич излага целта на мемоара и загатва за мисията си в България. Тоя документ до сега не е бил издаден; намира се в Инсбрук в k. k. Statthalterei-Archiv, под сигнатура Amraser Akten 1597. Einkommene Schriften. Februar. Съвсем кратко резюме от него дава румънският професор Йорга в Hurmuzaki, t. XII, № ССССХХХШ, стр. 289 сл., но от това резюме едва може да се долови важността на съдържанието му. При последното ми пребивание в Виена, благодарение любезността на дирекцията на императорско-кралския държавен архив (k. k. Haus,-Hof-und Staatsarchiv), удаде ми се да получа оригиналния ръкопис във Виена и да снема от него фотографически препис, за което тук изказвам благодарности на директора Hofrat D-r Schlitter, на Sektionstrat D-r Kratochwill и на архиваря D-r Szekfü, както и на управлението на инсбрукския Statthalterei-Archiv.

За пълното разбиране и правилната оценка на тоя исторически паметник необходими са няколко пояснителни бележки.

В края на XVI век Турция, която дотогава бе водила в Европа само настъпателни войни, биде заплетена в дълга и кървава борба с императора; в тая борба били въвлечени и турските васали - седмиградския, влашкия и молдованския княз, които сключили съюз с Австрия и през 1594 г., въстанали. Тази война намерила широк отклик в България, дето населението чувствало болезнено растящия гнет на турците и дебнало случая да отхвърли от себе си турското робство. Това разположение било известно на враговете на Турция, които поискали да го използват; пък и самите българи виждали възможност да се освободят с помощта на християнските държави и побързали да влязат в сношения с техните владетели. Посредници в тия политически преговори се явили някои дубровчани, които са живели в България като търговци, познавали са страната и народа, неговите стремежи, желанието му да се освободи и готовността му да се бори срещу турците. Такъв посредник е бил и съставителят на нашия мемоар Паоло Джиорджи или Павел Джорджич; такъв е бил и съотечественикът му Джиовани Марини или Иван Маринич, за когото става дума в писмото на Джорджич и за дейността на когото у Hurmuzaki се срещат доста документи.

Името на Павел Джорджич е известно. Той е автор на обнародвания от Макушев документ, discorso, в сръбския "Гласник" 1); в цитирания том на Hurmuzaki има и други негови писма, от които ясно се очертава ролята му като политически емисар и агитатор в България към 1595-1597 г. Издаденият от Макушев мемоар е писан през 1595 г. до въстаналия седмиградски княз Сигизмунд Батори; в него Джорджич описва тогавашното лошо състояние на България и посочва на възможността за лесно превземане на страната, стига християнските князе да пратят войските си отсам Дунава. Мемоарът, съхраняван в Инсбрук, дължи съществуването си на същите мотиви.

Благодарение на революционното настроение на българите от онова време, Джорджич успял да устрои в България един обширен политически заговор, дето главна роля играло висшето духовенство, но в който и светският елемент е бил широко застъпен. Водители на движението са били търновският митрополит Дионисий Рали, от видно гръцко семейство из Цариград потомък по майка на Кантакузените, и никополския първенец българин Теодор Балина, за когото Джорджич пише, че е „първият благородник в никополския санджак“ и с най-голям авторитети между своите сънародници поради своето благородно потекло и своето достойнство. За това политическо съзаклятие, за което говори още Иречек в своята "История на българите", аз изнасям някои нови подробности в книгата си "Католишката пропаганда в България през XVII век" 2); новият документи от Инсбрук допълва историята на този далечен български революционен опит с твърде важни данни, както по участието на лицата, тъй и по разпространението на заговора. От него се установява ясно, че българските делегати, които в началото на 1597 г. са преговаряли с императора в Прага за въстание са били Теодор Балина и Павел Джорджич; именно във връзка с тия преговори е бил съставен мемоарът, тъй като е трябвало да се изложат на императора както причините за царуващото недоволство в България, така и сериозността на бунтовническото движение, ръководители на което са били най-уважаваните народни първенци. Наблюдателният дубровчанин, отличен познавач на България, споменава в това изложение за мемоара си до Сигизмунд Батори, но не повтаря нито една почти от данните, съдържащи се в него; пред императора той изнася нови факти за несносното положение на българите и говори за развитието на съзаклятието, за което няма никакъв намек в писмото му до Сигизмунд. В това се състои именно ценността на новия източник.

Мемоарът от 22 февруари 1597 г., както и оня от 1595 г., е писан на италиански, с много хубав и четлив почерк, но не от ръката на автора, а от друга ръка, върху пет страници и половина, голям канцеларски формат; придружаващото го писмо до ерцхерцог Максимилиян е само от една страница и половина, така щото целият документ брои седем страници. В текста заслужава да се отбележи, че като се изброяват владиците, които участвали в заговора, титлата на русенския митрополит Иеремия е писана и в италианския оригинал Rusenschi (русенски), а другите са означени с имената на градовете и с частицата di: di Tarnova (търновски), di Sumgnia (шуменски), di Lovucia (ловчански), di Romania (вероятно пловдивския); по тоя случай нека кажем че в документите от 16 и 17 вeк градът Русе се явява най-често във формата Rusi, Russi и твърде рядко Rusciuc.

Една друга особеност има в подписа на мемоара. В текста Джорджич говори само от свое име, обаче към края той намесва и Теодор Балина и говори от името на двамата; заключителната формула е: „На Ваше Императорско Величество най-покорни и най-предани слуги“, но подир това е сложен само подписа Paolo Giorgy Raguseo. Българският първенец и пратеник Балина не се е подписал. Защо? Тоя въпрос може само да се постави; няма никакви указания, които би ни позволили да направим едно приемливо предположение. Можем само да съжаляваме, че това опущение ни лишава от възможността да знаем поне подписа - може би в същинската му българска форма - на един далечен предтеча на българските родолюбци от възраждането, който в ония мрачни времена напуснал дом, почести и богатства и е ходил чак в Централна Европа да работи за освобождението на своята родина. Неговата дейност, обаче, ясно изпъква в разказа на Джорджич.

Ето по ред преводът на писмото и на мемоара, на гърба на които стои следният надпис: Ser(enissi)mo Principi Maximiliano Electo Regi Poloniae Archiduce Austriae Duce Burgundiae... Carinthiae Carniolae Comite Tirolis etc. D(omi)no D(omi)no meo Coll(endissi)mo. 3).

I.

Светлейши Кралю и милостиви мой Господарю,

Внезапното заминаване на Ваша Светлост и малкото опит, който имам в тоя град, дето съм новак, са причина, дето аз не дойдох да целуна ръка на Ваша Светлост и да стана най-предан и най-привързан слуга, какъвто съм, като Ви помоля да се омилостивите и ме приемете за такъв. Но тъй като щастието не ми даде такова благоволение и такава милост, то не ми пречи вече да дойда чрез настоящето ми писмо да се поклоня най-смирено на Ваша Светлост и да Ви помоля да ме приемете за свой покорнейши слуга, за какъвто се предлагам и обричам. И понеже господин Джиовани Марини ми каза, че Ваша Светлост желаела да бъде осведомен за някои подробности от Царство България, за да удовлетворя желанието на Ваша Светлост и за да се подчиня на Вашата заповед, веднага седнах да стъкмя едно кратко изложение (discorso) върху душевното разположение на християните, които се намират под турска власт, а също и за причината на решението, което са взели, и за начина, по който се е действало, за да възприемат това мнение почти всички царства и области; това малко изложение изпращам на Ваша Светлост и Ви моля да остане при Вас, тъй като ми се налага да не разисквам с никого по тоя въпрос; прочее оставам моята чест в Вашите ръце. Ще имам случай да разбера, че сте го получили, макар да съм уверен, че нема да Ви задоволи. Светлейши мой Господарю, цялата тая работа аз съм я създал и ръководил, както и много други, които са останали без следа (non hanno havuto effetto); аз жаля за редките случаи, които са изгубени; а ако бях имал възможност да споделя толкова свои мисли с Ваша Светлост, уверен съм, че Вие би спечелили вечна слава, а аз не бих изгубил толкова труд и време, нито придобитият от мене опит би останал без почести. Като не ми остава друго да кажа, целувам (baso) с всяка обич и преданост [рcката] на Ваша Светлост и моля Господа да Ви даде вечна слава, която предвиждам, че предлежи да се спечели тая година срещу неприятеля.

От Прага, 22 (12) февруари 1597 г.

На Ваша Светлост най-привързан

и най-предан слуга

Паоло Джиорджи

II.

Ваше Свещено Императорско Величество,

Преди да кажа на Ваше Императорско Величество това, което съм направил с християните в Царство България, считам за нужно да забележа преди всичко какво е било тяхното минало положение, т. е. откакто тяхното Царство биде завзето от турците, и какво е настоящето; това ще направя, за да може Ваше Императорско Величество по-ясно да разбере, че тия злочести християни имат причина да отмахнат от гърба си сегашното иго и да получат желателно спасението си и онова на отечеството - нещо, което вършат много прилежно, принудени от много необходимосги.

И така казвам, че миналото състояние на християните, които са под турското владичество, винаги е било дотолкова честито, че те самите не са могли да желаят по-добро. Защото справедливостта, състраданието и милостта у турците са били такива, щото те самите не са могли да желаят повече. Те самите са били господари на себе си, на жените, на синовете и на дъщерите си, а така също и на къщите си и на правата, които са имали, водейки под турското владичество един съвсем сигурен и спокоен живот Това състояние е продължавало до времето на Мехмед паша 4), който е бил велик везир на Сюлейман 5), Селим 6) и Мурад 7); и аз видех това тяхно добро състояние във времето на казания Мехмед паша; в негово време четири години поред продължавах да обикалям не само Царство България, но и другите области; без съмнение, даже с положителност, мога да кажа, че тамошните християни бяха в такова добро положение, в каквото бяха и сега са поданиците на ония християнски владетели, които се боят от Господа Бога и имат милост към своите подчинени; че това е истина, могат да свидетелстват Светлейшият Господин Бартоломей Пец, съветник на Ваше Императорско Величество, и Господин Джиовани Марини, дубровчанин, и всички тия, които от двадесет години насам са ходили из турската страна (hanno pratichato il Paesi turchescho). Обаче, подир смъртта на Мехмед паша, на отоманската империя почна да липсва всяко добро, а особено правосъдието, което е подпора на монархията и съхранение на царствата и империите. За да може Ваше Императорско Величество да узнае подробно настъпилата промяна в казаната империя, във вреда на християните, требва да кажа, че подир смъртта на Мехмед паша не продължаваха вече да се дават административните служби (li governi) на беговете и съдебните длъжности на кадиите според достойнствата и заслугите им, както е било винаги обичай от самото начало на турската империя, а с пари; така щото продажбата на съдийските места е била и е причина, че оттогава насам кадиите присъждат в полза на ония, от които получават по-голяма сума пари, и тия лошавини извършват без никакъв свян. С това не се свършва злото, причинено от несправедливостта, която почна да засяга тия бедни християни, а напротив - откри се по-широк път на техните злочестини; защото, освен че тая несправедливост беше и е причина да бъдат те лишени от жените и децата си, но още и единият, и другият пол са принудени да се подлагат на гнусното сладострастие на спахиогланите и еничерите, които още при това насила им отнемат разните имущества като пари, жито, вино и всички други неща, които им се полагат. Освен това много са измъчени още и от данъците, като оставим настрана другите тегоби. Таму дето по-рано се плащаше шестдесет аспри на глава, т. е. на всеки един човек, преди три години, когато се намирах в България, започнаха да плащат всеки един по четиристотин и петстотин аспри, а сега слушам че са достигнали до осемстотин и хиляда аспри. Към тази неволя трябва да се прибави и лихварството, което е такова, че всички са погребани без надежда да могат да се освободят от него, даже ако си продадат всичкото имане заедно с децата си; и ако не би ми било страх да причиня на Ваше Величество отвращение, бих разправил по-големи безобразия и неправди, които турците вършат против подвластните им християни и спрямо самите турци, които обитават селата. Нито против тия мъчения, на които са подложени, има спокойствие, нито пък против ония, които им се правят от частни лица; кадията нито смее, нито може да ги възпре. Така, преди четири години аз видях как кадията, заседавайки в провадийското съдилище, биде заплашен със смърт от един еничерин, който би прибягнал и към действие, ако да не бяха спахиите, хора по-спокойни и почтени от другите, да му възпрепятстват Така щото настоящата война и причините на гореказаните мъчения и на много други подобни, които аз преминах с мълчание и които са още по-непоносими за тях [българите], ги карат не само да мислят, но и да се грижат за собственото си избавление и онова на отечеството си, както и правят и молят Господа Бога с изобилни сълзи да им даде тая милост и тоя дар.

Има две години откак аз предложих услугите си на Светлейшия Трансилвански Княз да привлека всички християни от българското Царство да му бъдат предани, както това става явно от направеното от мене тогава изложение 8); и макар Негово Светло Височество да желаеше и да се стремеше щото това добро дело да успее, не можа да го осъществи, понеже попречиха много мъчнотии и особено поради татарите; освен това не била такава и волята божия.

Но миналата година, след като Негово Светлейше Величество се завърна от тоя двор, наново тази работа, с благосклонността на Пресветлия Нунций и на Великия Канцлер на казания Княз, доби своето значение и се постави началото ѝ, което се състоеше в това, че Светлейшият Княз написа едно писмо на Преосвещения Търновски Архиепископ от семейството Рали, шурей на Господин Одоардо Гаяни и племенник на Кантакузените; същото направи и Пресветлия Нунций, което беше направено; по същия начин се постъпи от Негово Височество и от Пресветтлия Легат с Господин Теодор Балина, пръв благородник в никополския санджак, който се ползва с много голямо влияние пред християните от тая страна поради благородния си произход и своето достойнство; тия писма аз му изпратих в Никопол по нарочно избрания за тая цел мой човек. След получаването на тия писма казаният Господин Теодор се отправил за Търново, за да връчи на Преосвещения Архиепископ писмото на Негово Светлейше Височество и на Пресветлия Нунций и за да му съобщи желанието на Светлейшия Княз, както и начина, по който трябва да се действа в такава една важна работа, която работа, след като мислили и обсъдили, взели решение, за слава на Господа Бога, за спасението на християнския свят (della Republica Cristiana) и на тяхното отечество, да я прегърнат с истинска преданост и искрена вяра. И при това се заели да наложат същото това мнение на четирима владици, сиреч първият - Преосвещения Иеремия Русенски владика, вторият - Спиридон Шуменски владика, третият - Ловчанския, наречен Теофан, и четвъртият от Романия 9), назован Методий, и дванадесети търновски свещеници и осемнадесет миряни от първенците и видните хора на тоя град, които всички, заедно с Архиепископа, отишли в черква, дето с голямо благоговение положили клетва пред евангелието, че до смърт ще останат съгласни в тая работа и че ще се стараят да я изкарат на добър край, с помощта, която ще им се даде от християнските владетели.

След като направили това, решили да изпратят Господин Теодор Балина в Трансилвания до Светлейшия Княз; за това същото аз го бях убедил като при това обаче (му бях говорил) да обиколи лично цяла България, като човек почитан и уважаван от всички българи; това той стори в продължение на цели двадесет и един ден, като в това време не остави християнско село непосетено и без да закълне поповете и по-първите и богати хора, особено ония села, които са в подножието на Стара планина, заселени от хора храбри, мнозина от които имат пушки (li archibuso). Всички тия предложили да завземат проходите на тая планина, за да не може да избяга нито един турчин

Като свършил това, което му е било възложено от Преосвещения Архиепископ и което той счел за удобно да направи при такава обиколка 10), върнал се в Никопол у дома си, където положил клетва за същото нещо заедно с двадесет и трима свещеници и с четиридесет други първенци миряни от същия град, който град макар да е укрепен със стени, предложили да предадат вътре в три дни, понеже знаят къде му е слабото място.

И така делото за завладяването на българското Царство, както виждате, Ваше Императорско Величество, е толкова назряло, че не може да се желае повече; това се потвърждава от писмото на Преосвещения търновски Архиепископ до Светлейшия Княз и до Пресветлия Нунций, написано след пристигането на Господин Теодор в Трансилвания, и от ония, които постоянно пишат никополските свещеници в съгласие с други попове от други места и села; така щото, Ваше Свещено Императорско Величество, и Преосвещеният (търновски) Архиепископ и Господин Теодор и аз, който поставих началото и съм автор на това тъй славно дело, толкова присърце вършихме тази работа и този дълг, колкото требваше. За да има това предприятие щастлив край, не остава друго освен Ваше Императорско Величество и Светлейшият Княз да ни дадете помощ; тая помощ трябва да бъде такава, каквато изисква това велико дело; ако, както се надявам, с помощта на Бога, това се свърши благополучно, убеден съм, че ще последва не само превзимането на Царство България и изтреблението на турците там, но и чак до Одрин; това ще причини такъв страх у тях, щото те ще хванат пътя за Азия, без да се обърнат

По начина за завладяването оставам други да говорят, а относително времето за това, аз казах мнението си, дето трябва; ако се определи времето, предприятието ще бъде най-лесно, защото това е, което повдига всичките мъчнотии.

Нека Ваше Императорско Величество погледне окаяното положение на тия нещастни християни, което единствено е причина да вземат те гореказаното решение; нека вземете под внимание и идването на Г-н Теодор, който заради християнския свят и за освобождението на своето отечество е оставил жена, синове, дъщери, братя и роднини; и това никак не е сторил за своя нужда или необходимост, защото, ако се касае за почести, той имаше в отечеството си колкото искаше: беят и кадията на Никопол толкова го обичаха, щото гледаха чрез неговите очи. А що се отнася до охолността в поминъка, той има предостатъчно и за себе си, и за да поддържа други; за това негово качество може да свидетелства Господин Джиовани Марини, който се познаваше с него в ония места на Турция. Ако той не познаваше настроението на християните за леснината на предприятието и за закрепването му, никога не би влязъл в тоя заговор (in questo maneggio) и не би оставил семейството си, което никога вече нема да види, ако предприятието не се осъществи. И аз също не бих го убедил в това решение, ако не знаех и ако не виждах, че е лесно това предприятие, чрез което се отстранява идването на татарите в тия страни, нещо, което ще бъде много изгодно и много полезно за земите на Ваше Императорско Величество и за Вашата войска, и при това дава сигурна надежда за победа против Вашия неприятел. Прочее, той и аз от името на всички християни в Царство България, най-смирено молим Ваше Императорско Величество да благоволи и се трогне от милост към тия народи и да им даде онази помощ, която ще счете достатъчна за такова едно предприятие, дело, което ще бъде възнаградено от Господа Бога, освен облагите и ползата, която ще принесе; при това донасяме до знание, че на десет българи едва се пада един турчин - толкова те (българите) са много. На края най-смирено молим Господа Бога да Ви дарува дълъг живот и най-честито положение.

На Ваше Императорско Величество

най-покорни и най-предани слуги

Паоло Джиорджи, дубровчанин

1) Makouschew, Monuments historiques des Slaves méridionaux, "Гласник" 14, (1882 г.), стр. 241-252.

2) Вж. там стр. 169 и сл.

3) На г. К. Д. Батолов, който ми услужи при превеждането на текста, изказвам сърдечна благодарност.

4) Мохамед Соколович, убит през 1579 г.

5) Сюлейман Законодателя (1520-1566).

6) Селим II (1566-1574).

7) Мурад III (1574-1595).

8) Това е мемоарът, издаден от Макушев.

9) Тракия; касае се явно за пловдивския митрополит.

10) В текста стои simil maggio, очевидно вместо simil viaggio. Такива грешки има няколко, което се дължи без съмнение на обстоятелството, че преписвачът не е знаел добре италиански или не е могъл да чете почерка на Джорджич.

БЕЛЕЖКИ

1. Оригиналния документ можете да видите ТУК.

2. Още обработени документи – в „Библиотека на Павел Николов“.

3. Още сканирани оригинални документи - Библиотека "Струмски".

4. ЗА АВТОРА: Никола Милев (1881-1925) е виден български историк, публицист, дипломат, народен представител и деец на ВМОРО и ВМРО.

неделя, декември 04, 2016

Джамбатиста Базиле – „Приказка на приказките или забава за малки деца“ - 5

Предишни части: ВСТЪПЛЕНИЕ

ДЕН ПЪРВИ: ПРИКАЗКА ЗА ОРКА, МИРТОВОТО КЛОНЧЕ, ПЕРУОНТО.

ВАРДИЕЛО

(четвърта забава от първия ден)

НЕПОПРАВИМИЯТ ГЛУПАК ВАРДИЕЛО, СЛЕД СТОТИЦИ ЛОШИ УСЛУГИ, КОИТО ОКАЗВА НА МАЙКА СИ, ИЗГУБВА ПАРЧЕ ПЛАТ И КАТО СЕ ОПИТВА ДА ВЗЕМЕ ПАРИ ЗА НЕГО ОТ ЕДНА СТАТУЯ, ВНЕЗАПНО СТАВА БОГАТ

Когато Менека завършила разказа, който бил преценен като не по-лош от първите, защото бил богат на необичайни събития, задълго приковаващи вниманието на слушателите, след нея, по избор на княза, продължила Тола. Без да губи време, тя започнала така:

- Ако Природата беше установила за животните необходимостта да се обличат и да харчат пари за ядене, родът на четириногите щеше несъмнено да изчезне бързо. Но понеже си намират бързо и лесно храната - без градина, в която да расте, без слуги, които ходят на пазара, без готвач, който я приготвя, без служител край трапезата, който подава чиниите, - то и козината им ги защитава добре от студа и снега - без търговец, който доставя платове, без шивач, който шие облекло, без момче, което помага при обличането, а след това иска бакшиш. Но човекът е способен да изобретява и било предвидено да му се дадат всичките тези удобства, защото може сам да си осигури това, което му е нужно. Ето причината, поради която бедните често се оказват по-умни, а богатите - по-глупави, както и сами можете да видите в приказката, която ще ви разкажа сега..

Гранония от Анцано била доста разсъдлива жена, но синът ѝ Вардиело бил най-безнадеждният глупак в цялата страна.. Очите на майката обаче са винаги омагьосани и виждат като през криво стъкло. И тя изпитвала към него най-нежна обич, така го обсипвала с грижи, така го глезела, все едно бил най-прекрасното създание на света.

Тази Гранония имала кокошка, която носела яйца и мътела пиленца, така че стопанката ѝ очаквала кога ще даде добро потомство и ще ѝ помогне да изкара парици. И понеже трябвало да отсъства от дома си по работа, Гранония извикала сина си и му казала:

- Хубаво момче на мама, слушай: не сваляй очи от тази кокошка и когато започне да ходи много по двора да кълве, върни я по-скоро на полога, защото яйцата ще изстинат и няма да имаме нито яйца, нито пиленца.

- Зная какво да правя - отвърнал Вардиело, - не говориш на глух човек.

- Тогава още нещо - казала майката. - Ето, благословени сине, върху шкафа има едно гърне, в което е сложена отрова. Гледай, скъпи, да не ти се прииска да го докоснеш, че може да опънеш краката. "Да пази Господ - отвърнал Вардиело. - Твоята отрова няма да ме засегне. Ето защо си умна, че си помисли това, но си глупава, че го каза. Ако ми се случи да счупя гърнето, нищо няма да ми стане".

След което майка му тръгнала, а Вардиело останал сам. И за да не губи даром времето си, отишъл веднага в градината: правел навсякъде дупки и ги покривал със съчки, та ако влязат съседските деца, да паднат вътре. Но когато се разгорещил в работата си, видял, че кокошката излязла от навеса и се заразхождала из двора. Той започнал веднага да вика: "Къш, къш, махни се оттук, отивай там..." Но квачката не мислела да го слуша. Тогава Вардиело, разсърден, че кокошката се инати като магаре, вместо "къш, къш" затропал с крака, а след краката я замерил с шапката си, а след шапката пуснал в действие точилката за тесто и накрая така добре я уговорил, че кокошката опънала шия и се простила с живота.

Като видял това нещастие, Вардиело се замислил как да компенсира загубата и правейки това, което е необходимо [1], за да не изстинат яйцата, си свалил гащите и се наместил върху тях. Но загубил равновесие, затиснал ги с цялата си тежест и ги направил на омлет. При вида на двойния ход, който направил в играта, Вардиело искал да си строши главата о стената, но след това, понеже добрата хапка може да потисне всяка душевна скръб, като чувал как му къркори коремът, решил да изяде кокошката и да намери в това утешение. Оскубал я, набучил я на шиш, разпалил силен огън и започнал да я пече. След като била вече почти опечена, за да направи всичко така, както е прието у порядъчните хора, той застлал стария сандък с най-хубавата покривка от майчините си запаси, взел една голяма чаша и се спуснал в избата да разпечата бъчвата. Вардиело почти напълнил чашата, когато изведнъж отгоре се чул шум, грохот, нещо съвсем невъобразимо - все едно по къщата препускали коне с железни доспехи. Разтревожен от всичко това, той се огледал и видял, че един дебел котарак влачи кокошката заедно с шиша, а след него се носи с вопли една котка, която не искала да изпусне своята част. Спасявайки стопанството от загуба, Вардиело се спуснал след котарака като пуснат от клетката лъв, но в бързината забравил да затвори бъчвата. След гонитба по всички ъгли и кьошета той все пак си върнал кокошката, но през това време всичкото вино изтекло от бъчвата. Като се върнал в избата, Вардиело видял какво добро дело е свършил и нови ручеи рукнали от бъчвата на неговата душа през отворите на очите му. Но скоро неговата разсъдителност му подсказала средство да направи така, че майка му да не разбере за станалото: взел една торба, пълна догоре с брашно, и започнал да го разсипва наоколо с надежда да засипе локвата.

След всичко това, като преброил на пръсти загубите, които едночасовото бедствие нанесло, той си помислил, че заради всичките невероятни глупости ще изгуби любовта на Гранония, и решил мъжествено, че не трябва да посрещне майка си жив. Като бръкнал в гърнето със захаросани ядки, същото, за което майка му казала, че вътре има отрова, той не престанал да яде, докато не стигнал до дъното му и като си напълнил добре корема, се скрил в печката, готвейки се да умре.

Тогава се върнала майка му. Дълго чукала и викала силно сина си, а след това, когато видяла, че никой не отваря, ритнала здраво вратата и влязла вътре. Не намерила никъде Вардиело и с предчувствие за някаква беда, все едно я замъчили родилни болки, започнала да вика с пълно гърло: "Вардиело! Вардиело! Оглуша ли, че не чуваш? Или се парализира, че не ставаш? Или пипка ти излезе на езика, че не отговаряш? Къде си, обесническа мутро? Къде си, изчадие въшливо? Да бях те удушила между краката си, когато те раждах!"

Вардиело слушал дълго тези вопли и накрая казал от печката жално-жално: "Ето ме, тук съм. Тук, в печката, и никога повече няма ад ме видите, скъпа майко!" "Защо?" - рекла нещастната майка. "Защото се отрових" - отвърнал синът. "Ох, мъко моя - започнала да стене майка му. - И как го направи? Защо трябваше да посягаш на себе си? Кой ти даде отрова?"

Вардиело ѝ описал поред всичките подвизи, които извършил, и защо е избрал смъртта, след като не иска повече да живее на този свят.

Като слушала това, майка му се почувствала много нещастна и разбрала, че трябва да направи и да каже всички възможно, за да прогони от главата на сина си тази меланхолия. Тя го обичала беззаветно, дала му още много други сладки неща и му повтаряла, че захаросаните ядки не са били отрова, а напротив - лекарство за корем. Така го успокоила с мили думи, обсипала го с хиляди нежности и го измъкнала от печката. А след това му дала ленения плат, което ѝ бил останал, и го пратила да го продаде в града, като го предупредила да не говори излишно с непознати хора.

- Добре! - оживил се Вардиело. - Сега ще ти свърша добра работа, не се съмнявай!

Хванал плата и тръгнал по целия Неапол, като викал: "Плат! Кой иска плат?" Но когато минувачите го питали: "Какъв е платът?", отговарял: "А, с тебе няма да се разберем, прекалено много говориш!", а ако питали: "Колко го продаваш?", отвръщал така: "Върви си по пътя, бърборко. От твоите приказки ме болят ушите и ме блъскат слепоочията".

Накрая в двора на едно здание, изоставено от обитателите му заради лудориите на някакъв домашен дух, видял глинена статуя. Изморен и обезсилен от дългото и безполезно ходене, нещастникът приседнал на едно по-високо място и като се учудил, че в къщата никой не ходи и тя стои като ограбено село, рекъл на статуята: "Кажи, приятелю, никой ли не живее в тази къща?" А понеже статуята не му отговорила, той си помислил, че най-сетне е срещнал човек, който не говори много, и попитал: "Искаш ли да ми купиш плата? Ще ти направя отстъпка". Статуята пак не отговорила и Вардиело казал: "Честна дума, намерих човек, какъвто търся. Така че вземи плата, виж го хубаво и ми дай толкова, колкото поискаш; утре ще дойда за парите".

При тези думи той оставил плата на мястото, където седял. И първият случаен минувач, влязъл след него двора по малка нужда, като намерил там това хубаво нещо, се зарадвал на късмета си и го отнесъл. А Вардиело, когато се върнал при майка си без плат, без пари и ѝ разказал какво е станало, едва не я докарал до припадък. Тя му казала: "Кога ще ти дойде ума? Виж колко беди ми донесе за един ден: цял живот ще ги помня. Но аз съм виновна, че съм слаба духом; не те научих навреме на добро и ето че си получих своето. Не напразно пословицата казва: жалостивият лекар ще направи раната неизцелима. Така ще ме наказваш, докато не ме разориш съвсем, едва тогава ще си изчистим сметките". А Вардиело отговорил: "Замълчи, мила майчице, дано не става това, което говориш. Искаш ли да ти донеса утре куп нови монети? Почакай дотогава и ще видиш дали мога да съм полезен с нещо".

Настъпило утрото - когато сенките на Нощта, преследвани от детективите на Слънцето, бягат вън от страната - и Вардиело, като се върнал в двора, където била статуята, казал: "Добро утро, стопанино! Съгласен ли си да ми дадеш за плата четири медни монети? Хайде плащай, че да вървя, нямам време да се разправям дълго с тебе". Но видял, че статуята стои безгласна, взел един камък, хвърлил го силно под ребрата ѝ, пробил ѝ корема и ето че се явило спасение за дома му. Защото от нея се отчупили четири парчета и Вардиело намерил вътре едно гърне, пълно със златни монети. Като го хванал с две ръце, той хукнал презглава към къщи, викайки силно: "Майко! Майко! Гледай колко боб ти нося! Казвах ти, че няма да останем гладни!"

Майка му, като видяла монетите и като знаела, че синът ѝ ще разтръби всичко в околността, му казала да застане пред вратата и да гледа кога ще мине млекаря, за да купи от него мляко за едно торнезе. Вардиело, който никога не отказвал да хапне, седнал пред вратата, а майка му цял половин час сипела върху него стафиди и сушени смокини. Вардиело пълзял, слагал ги в устата си, без да вдига глава, и все викал: "Майко, изнасяй легените, поставяй коритата, готви всичките кофи, които имаме у дома! Дано този дъжд вали по-дълго, точно тогава ще станем богати!" И така, като си натъпкал корема до краен предел, той изпълзял по стълбите в къщата и заспал здрав сън.

Минали няколко дена и на улицата се скарали двама нехранимайковци - доносници на съда, които спорели жестоко за една златна монета, която уж намерили на улицата. Вардиело ги видял и им казал: "Ама че сте глупаци, да спорите за едно бобено зърно. Вкъщи имаме такива цяло гърне". Доносниците, като чули това, наострил уши и веднага го отвели на разпит: как, кога и с кого е намерил монетите. А Вардиело изобщо не мислел да крие: "Намерих ги в изоставен двор, в корема на един ням човек, в деня, когато от небето валяха стафиди и сушени смокини; нима не помните?" Съдията, като чул това странно показание, решил делото според умението си и го изпратил да се лекува в болница [2]. Така тъпотията на сина направила майката богата, а разсъдителността на майката помогнала да се изцели тъпотията на сина. От което се вижда ясно, че

за кораб, воден от добър лоцман,

е безчестие да налети на скала.

БЕЛЕЖКИ

1. В оригинала: "fatto de la necessetà vertute" - израз, заимстван от "Анали" на Корнелий Тацит (I, 30) и превърнал се в афоризъм.

2. Базиле не уточнява как ще бъде лекуван в болницата Вардиело. Читателите обаче знаели добре за какво става дума. Документи и народната памет свидетелстват, че в неаполитанската болница за душевно болни, основана през 1519 г., лекували болните така: карали ги да вадят до пълно изтощение вода от дълбок кладенец, след това им давали да изядат сто яйца за заздравяване на нервните центрове, а накрая лечебната процедура завършвала с бой. Успешно прилагащият тази методика през първата половина на XVII в. доктор Джорджо Катанео останал в паметта на потомците като Mаstro dei matti (Майсторът на лудите).

(Следва)

събота, декември 03, 2016

Нобелови лауреати – 1938 година

Рихард Кун (Richard Kuhn)

3 декември 1900 г. – 31 юли 1967 г.

Нобелова награда за химия, 1938 г.

(За работата му с каротеноидите и витамините.)

Австрийският химик Рихард Кун е роден във Виена, в семейството на инженера Клеменс Кун и началната учителка Анжелика (Родлер) Кун. Отначало с обучението на момчето се занимава майка му, а когато Кун става на девет години, постъпва в гимназия, където един от съучениците му е Волфганг Паули. Като завършва гимназията през 1917 г., Кун е призован в армията и служи до сключването на примирието през 1918 г.

След уволнението си от армията Кун постъпва във Виенския университет, но след три семестъра се премества в Мюнхенския университет. Там учи химия при Рихард Вилщетер и през 1922 г. получава докторска степен за дисертацията си "За спецификата на ензимите" ("Über Spezifität der Enzyme"). Кун продължава да се занимава с изследвания в Мюнхенския университет, докато не получава през 1926 г. покана да работи във Федералния технологичен институт в Цюрих.

През 1929 г. Кун напуска Федералния технологичен институт и оглавява химическия отдел на създадения малко преди това към Хайделбергския университет Институт за медицински изследвания "Кайзер Вилхелм" (от 1950 г. - институт "Макс Планк"), като едновременно с това заема в университета длъжността професор по химия. През 1937 г. той става директор на института и остава на този пост до края на своята служебна дейност.

Впечатлен дълбоко от работата на Вилщетер, Кун се интересува особено от това как химията на органичните съединения е свързана с тяхното функциониране в биологичните системи. Ензимите - предмет на ранните изследвания на учения - са белтъчни катализатори, които ускоряват протичането на химичните реакции, протичащи в клетките. В зависимост от вида си всеки ензим реагира специфично с определено химично вещество (субстрат). Кун се стреми да разбере какво е разположението на атомите в едни или други органични молекули (тоест да определи конфигурацията на молекулите) и да изясни по какъв начин тези молекули са способни да отклоняват преминаващата през тях светлина (тоест да установи оптичното им измерение). Той се интересува също така от спрегнатите двойни връзки - при молекулярни структури, в която двойните и единичните връзки се редуват.

Кун обединява двете направления в своите изследвания, като започва да изучава каротеноидите - биологични пигменти, които са важна част от живите клетки. Химическата формула на едно от тези вещества, каротина - пигмент, съдържащ се в морковите, - била определена преди това от Вилщетер. През 1931 г. независимо един от друг Кун и Паул Карер откриват в каротина два ясно различаващи се компонента: алфа каротин, който отклонява светлината, и бета каротин, който не отклонява светлината. Две години по-късно Кун открива още един, трети компонент - гама каротин. Тези три компонента (три изомера) имат една и съща химическа формула, но различна конфигурация на молекулите, което определя техните свойства.

Като продължава своите изследвания, Кун изяснява, че каротинът е необходимо вещество за витамин А, иначе казано - необходим "стартов материал" за производството на този витамин от биологичните системи. Витамин А играе жизнено важна роля за ръста на висшите животни и за запазване на слизестата обвивка. Освен това Кун открива, че черният дроб може да изработва две молекули витамин А или от една молекула бета каротин, или от две молекули алфа каротин. Кун и неговите сътрудници откриват присъствието на каротеноидите в организмите на много растения и животни, като с това разширяват значително възможностите на такъв важен аналитичен инструмент като хроматографията.

След това ученият обръща внимание на разтворимите във вода витамини от група В. Работейки заедно с Алберт Сент-Дьорди и Юлиус Вагнер-Яурег, той отделя около един грам лактофлавин от хиляди литра мляко. Като определя структурата на лумифлавина, продукт от разпадането на лактофлавина, Кун успява по такъв начин да разбере химическия състав на лактофлавина и в края на краищата да синтезира и двете съединения. Като посочва, че лактофлавинът (който сега е известен като рибофлавин или витамин В2) играе извънредно важна роля за дейността на ензимите, свързани с дихателния процес, Кун прави решителна крачка за разбирането на функциите на витамините в живите системи. През 1939 г. той изолира адермина, наричан сега витамин В6, а също така определя химическия състав и молекулярната структура на това вещество, помагащо да се регулира метаболизма на нервната система.

Като продължава научните си изследвания, Кун изолира парааминобензоената киселина (ПАБА) - съединение, което се използва за синтез на анестезиращи вещества и пантотенова киселина, имащи важно значение за образуването на хемоглобин и за освобождаването на енергия от въглеводородите. Като заема през 1950 г. длъжността на професор по биохимия в медицинския факултет на института "Макс Планк", Кун съсредоточава усилията си върху проучването на органичните вещества, които помагат на човешкия организъм да се съпротивлява на инфекциите. Проведените от него изследвания на вирусите на грипа и холерата и на личинките на колорадския бръмбар са ценен принос за разбирането на същността на молекулярното взаимодействие между човешкия организъм и неговите "неприятели".

Като професионален учен Кун се характеризира с точност и настойчивост в работата. Тези качества се допълват от присъщия му творчески подход, от удивителната му интуиция. Той се интересува живо от практическото приложение на получените резултати, особено в селското стопанство и медицината. Любител на тениса, шаха и билярда, Кун е също така талантлив цигулар и от време на време изнася публични концерти в състава на камерен ансамбъл. През 1928 г. се жени за Дейзи Хартман. Съпрузите имат четири дъщери и двама сина. Ученият умира в Хайделберг на шестдесет и шест години.

Кун е член на научните дружества на много страни и е удостоен с почетни степени на Мюнхенския технически университет, на Виенския университет, на университета "Св. Мария" в Бразилия, както и на редица други. Две години преди смъртта си е награден с първия паметен медал, присъждан на учени от Хайделбергския университет. Кун е президент на Германското химическо дружество и вицепрезидент на дружеството "Макс Планк".

Източник: http://n-t.ru/nl/hm/kuhn.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов


До тук в „Библиотека на Павел Николов – Нобелови награди“:

1902 1903 1904 1905 1906 1907 1908 1909 1910 1911 1912 1913 1914 1915 1916 1917 1918 1919 1920
1921 1922 1923 1924 1925 1926 1927 1928 1929 1930 1931 1932 1933 1934 1935 1936 1937 1938


петък, декември 02, 2016

Лекции по руска литература – брой 48

АВТОР: ВЛАДИМИР НАБОКОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: I. НИКОЛАЙ ГОГОЛ (1809–1852) - НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4, 5, 6. НАШИЯТ ГОСПОДИН ЧИЧИКОВ – 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9. УЧИТЕЛ И ВОДАЧ – 1, 2-3, 4-5-6, 7, 8. АПОТЕОЗ НА МАСКАТА – 1, 2-3, 4, 5-6. II. ИВАН ТУРГЕНЕВ (1818–1883) - 1, 2. "БАЩИ И ДЕЦА" (1862 г.) - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9. III. ФЬОДОР ДОСТОЕВСКИЙ (1821-1881) - 1, 2, 3, 4-5. "ПРЕСТЪПЛЕНИЕ И НАКАЗАНИЕ" (1866 г.) – 1, 2. "ЗАПИСКИ ОТ ПОДЗЕМИЕТО" (1864 г.) – 1, 2.

ИДИОТ (1868 г.)

В "Идиот" се срещаме с един положителен герой на Достоевский. Това е княз Мишкин, който е много добър и всеопрощаващ, какъвто е бил единствено Христос. Мишкин е чувствителен до небивала степен: той усеща всичко, което става в другите хора, дори ако се намират на далечно разстояние. Такава е неговата великата духовна мъдрост, съчувствието му към чуждите страдания и способността му да ги разбере. Княз Мишкин е самата чистота, искреност, откровеност; и тези негови качества го водят неизбежно към болезнени конфликти с нашия традиционен изкуствен свят. Всички, които го познават, го обичат; даже Рогожин, неговият потенциален убиец, който е влюбен страстно в героинята Настася Филиповна и я ревнува от Мишкин, го пуска в своя дом, където току-що е убил Настася, и благодарение на духовната чистота на Мишкин се примирява с живота и намира успокоение от страстите, които бушуват в душата му.

Но Мишкин е също така психически непълноценен. Като дете е изоставал в развитието си, не е можел да говори до шест години, страда от епилепсия, намира се постоянно под заплахата за пълна дегенерация на мозъка, ако не живее здравословно и спокойно. (Дегенерацията на главния мозък в края на краищата го настига като резултат от събитията, описани в романа.)

Непригоден да се ожени, за което авторът говори без заобикалки, княз Мишкин въпреки това се разкъсва между две жени. Едната от тях е Аглая, невинно чиста, красива, искрена девойка. Тя не може да се примири с околния свят, по-скоро с участта си на дъщеря на богат и знатен човек, на която е предопределено да се омъжи за преуспяващ и привлекателен млад човек, с когото да живее "дълго и щастливо". Аглая сама не знае какво именно иска, но тя не прилича на сестрите си и на своето семейство, тя е "луда" в добрия смисъл на Достоевский (който явно предпочита лудите хора пред нормалните). С други думи това е личност "в движение", одухотворена. Княз Мишкин и до известна степен майка ѝ са единствените хора, които я разбират, но ако добродушната ѝ майка е само обезпокоена от нейното несходство, Мишкин чувства скритата тревога в душата ѝ. Той жадува да я спаси, като ѝ посочи правилния път, и се съгласява да се ожени за нея.

Но след това всичко се усложнява: в романа се подвизава демоничната, гордата, порочната, съблазнителната, тайнствената, възхитителната и, въпреки своето падение, неподкупно чистата Настася Филиповна, една от тези невъзможни, измислени, дразнещи героини, които изпълват романите на Достоевский. Всичките чувства на тази непостижима жена се изразяват в превъзходна степен: и добротата, и греховността ѝ е безпределна. Тя е жертва на стар развратник, който, след като я прави своя любовница и живее с нея няколко години, решава да се ожени за порядъчна жена. За ад се избави от нея, той без всякакви колебания иска да омъжи Настася Филиповна за своя секретар.

Всички около Настася Филиповна знаят, че тя е вътрешно порядъчна жена, а за нейното двусмислено положение е виновен нейният любовникът ѝ. Това обаче не пречи на нейния жених, който е влюбен страстно в нея, да я смята за паднала жена, а семейството на Аглая е потресено, когато открива, че Аглая има някаква тайна връзка с Настася. Самата Настася Филиповна не е предпазена от презрението към себе си за своето "падение" и от решението за стане истинска "държанка". Само княз Мишкин, като Христос, не я обвинява за нищо, изпълнен с дълбоко възхищение и уважение. (Отново скрит преразказ на историята за Христос и падналата жена.) Тук ще цитирам една много точна бележка на Мирский за Достоевский: "Неговото християнство... е много съмнително... Това е повече или по-малко повърхностно учение, което е опасно да бъде отъждествявано с истинското християнство". Ако добавим към това, че той постоянно натрапва на читателя своето тълкуване на православието и развързвайки всеки психологически или психопатен възел, неизбежно ни води към Христос, по-точно - към своето разбиране за Христос и православието, ще разберем по-добре кое ни дразни във философа Достоевский.

Но да се върнем към романа. Княз Мишкин разбира веднага, че от двете влюбени в него жени Настася Филиповна ще се нуждае повече от него, защото е повече нещастна. Така че той се отдръпва деликатно от Аглая, за да спаси Настася Филиповна. Тук Настася Филиповна и княз Мишкин се опитват да се надскочат по душевна щедрост, тя се стреми отчаяно да го освободи, за да намери той щастието си с Аглая, а той не я пуска, защото се страхува, че тя ще "загине" (любимият израз на Достоевский). Но когато Аглая прави скандал, за да оскърби Настася Филиповна в собствения ѝ дом, Настася Филиповна не вижда по-нататъшни причини да се жертва заради своята съперница и решава да отведе княз Мишкин в Москва. Но в последната секунда истеричната жена отново променя своето решение, като не съжалява, че той "ще загине" по нейна вина, и бяга точно преди сватбата с Рогожин, млад търговец, който пропилява заради нея състоянието, което току-що е получил. Княз Мишкин заминава след тях в Москва. Следващият период от живота им е скрит изкусно зад тайнствена завеса. Достоевский не разкрива на читателя какво точно става в Москва, като само от време на време отронва многозначителни и тайнствени намеци. Рогожин и княз Мишкин са обзети от патетични страдания за Настася Филиповна, която се държи все по-безразсъдно. Те даже стават братя во Христе, като си разменят кръстчетата, които носят. С това авторът ни дава да разберем, че Рогожин иска да се предпази от съблазънта да убие от ревност.

В края на краищата Рогожин, най-нормалният от тримата, не издържа и убива Настася Филиповна. Достоевский заобикаля престъплението му със смекчаващи обстоятелства: Рогожин има силна треска. След убийството веднага попада в болница, а след това го изпращат в Сибир - своеобразен килер, където се пазят зачеркнатите от Достоевский восъчни фигури. Княз Мишкин прекарва нощта с Рогожин край тялото на убитата Настася, получава поредния и окончателен пристъп на безумие, връща се в лечебницата в Швейцария, където е прекарал своята младост и откъдето вече няма да излезе. Цялата тази безумна смесица е гарнирана с диалози, предназначени да предадат мнението на различните обществени слоеве за смъртното наказание или за великата мисия на руския народ. Авторът дава определения, без да се грижи за доказателствата: например Настася Филиповна, както знаем, е образец на сдържаност, на добър тон и на безупречни маниери, но понякога се държи като разярена зла уличница.

Сюжетът обаче е построен умело, интригата се развива с помощта на многобройни хитроумни похвати. Наистина, някои от тях, ако направим сравнение с Толстой, приличат повече на удари с тояга вместо на леко докосване с пръстите на художник, но има много критици, които не биха се съгласили с тази гледна точка.

(Следва)

ЦЕЛИЯТ ТЕКСТ ДОТУК В:

БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

четвъртък, декември 01, 2016

Ботев и Раковски

Иван Хаджов от Струга, Вардарска Македония - "Ботев и Раковски", публикувано в сп. "Златорог", год. XVI, кн. 3, София, март 1935 година

Обработил от сканиран в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

Надежда за освобождение озарява нашия народ през време на Кримската война (1853—1856 г.). Нейният печален за Русия край не оправда народните очаквания. Все пак те бидоха подхранени, тям се даде полет чрез хатихумаюна от 1856 г. - държавно-политически акт, с който на християните в султановата империя още веднъж се признаха тържествено основни човешки и граждански права. Върху почвата на тия признати правдини, народностното свестяване, което се беше вече доста проширило и задълбочило у нашия народ, се изрази в ясно определен стремеж към народностно признаване и обособяване всред безразличната народна сборност, каквато криеше означението „рум милет“; но която все повече и определено се домогваха да изпълнят с определено народностно-политическо значение на гръцки народ. Събудени и неосъществени, тия надежди и откриващите се възможности подтикнаха будните народни синове да обмислят пътищата за действие, да потърсят средствата, които имаше да доведат до заветната мечта - освобождението.

През втората половина от 50-те години на изтеклото столетие и през първата от 60-те, всред българите в чужбина се издига като стожер Георги Стойков Раковски, който се установява и като „властител над мислите“ на поколението. Зрели мъже с внимание се заслушват в неговите вещаещи слова, следят неговите стъпки. Неоспорвано, непоклатено е това господство, особено всред тогавашната наша младеж. С жар и страст поглъща тя словата и писанията на Раковски, увлича се от неговите замисли и действия, откликва се на неговите позиви и така уяснява, изработва и установява своите идеали - определя пътищата и средствата на своето собствено действие за народа, открива начините на своето обществено - народно - проявление. Караджата, хаджи Димитър, братя Миладинови, Друмев, българите ученици в Русия и другаде с живо свидетелство на това въздействие. За него свидетелстват също така и многото писма в огромната архива на Раковски, произхождащи от учещи се по онова време в чужбина младежи българи.

От това въздействие не е останал незасегнат и Ботев. Защото двамата - Раковски и поетът революционер - са синове на едно и също време, времето на борбата за политическо освобождение - но на два различни негови моменти: първият стои в началото на това време и го разкрива, а вторият - в неговия край и го завършва.

Що се отнася до лични връзки на Ботев с Раковски, животописците на първия не еа единодушни. Едни - начело с Захарий Стоянов („Христо Ботйов“, 1888 г.), а по него Д. Т. Страшимиров („Христо Ботев като поет и журналист“, 1897 г.) и Н. А. Начов („Христо Ботев“, 1931 - в библ. „Бележити българи“) - ги приемат за факт: бягайки от одеската полиция, през ваканцията на 1866 г. Раковски минал случайно през с. Задунаевка, дето Ботев бил учител. Тоя го слушал с благоговение, дал му коня си и пари, па го придружил до Киприяновския манастир в Бесарабия, дето престояли тайно няколко дена в една килия, след което всеки поел своя път: Раковски - към Румъния, Ботев - за село. Други - Ив. Клинчаров („Христо Ботйов", биография, 1910 г.) приема като „допустимо“ Ботев да се е срещнал с Раковски при същите обстоятелства. Евгений Волков („Христо Ботев“ —Государственное издательство, 1923 г.) мисли, че „би било повече неправдоподобно мнението, че между Ботев и Раковски не е имало такива (зтих) срещи“. По-нататък авторът скоро скъсва с това ограничение - „би било повече неправдоподобно“ - и, поддал се на погрешното тълкуване на инициалите „X. П-в“ (които Волков погрешно чете като Х[ристо] П[етко]в, т. е. Ботев, когато то е Хараламби Попов) в връзка с един таен вестник - „Българин“ - в Свищов - се увлича и погрешно приема, че „цялата зима на 1866-1867 г. Ботев прекарал в родината си като пропагандатор на идеите на Раковски в самата България“. В своето увлечение Волков стига до там, че приема за възможно, че „тъкмо във връзка с посещението на Ботев при Садък паша (Чайковски, в Сливен) у последния се е състояло личното свиждане с Раковски“, което „имало за цел да се сключи тайно съглашение между Чайковски и Раковски, в резултат на което първият скрито наредил до ескадронните командири на своя полк да не преследват сериозно българските чети, ако се появят в неговия (на полка) район“. Мих. Димитров пък („Биография на Христо Ботев“, 1924 г.) съвсем отминава тоя момент, навярно смятайки за недостатъчни данните, за да може да приеме дори само като възможни и допустими лични връзки на Ботев с Раковски.

Разбира се, не е безразлично за въпроса, що ни занимава, да можеха документално да се установят лични връзки на Ботев с Раковски. Такава възможност досега не се е оказала; затова по въпроса за тия връзки изследванията се движат само в кръга на възможности и допустимости. Върху здравата почва на действителността стоим обаче, когато говорим за въздействието, което творенията и далото на Раковски с упражнили върху поета революционер. Върху тях главно се изгражда възторгът, с който Ботев е говорил за патриота фантаст, обичта му към него („Спомени“ на Георги Смилов и на Димитра Ночев в „Златорог“, г. VII). Но той не остава само с тоя възторг, с тая обич. Наскоро на поета се налага да осмисли и изрази идейно своето отношение към Раковски. Когато след оттеглянето на Каравелов от ръководството на революционната емиграция Ботев застава начело на революционната партия и започва своя в. „Знаме“, нему се налага да прецени двете „мнения“ „за освобождението на нашето нещастно отечество“, явили се у нашия народ и неговата емиграция „след несполуката да се произведе въстание в 1867 и 1868 г.“ („Знаме“ № 19 от 22.VI.1875 г.). След като излага доводите на тия мнения, Ботев, разбира се, се обявява за революцията - „второто мнение, което се представлява от всичкия почти угнетен народ и от неговите млади и здрави сили . . .“ (п. т.). За да „потвърди“, че това мнение е „по-право, по-практично и по-полезно“ за народа, поетът революционер проследява „историята на нашата емиграция в последните 7-8 години“. Всичката тая работа има и по-дълбок - личен - смисъл за Ботев: да постигне собственото си обществено утвърждаване и историческо оправдание. Тук той показва колко добре, колко проникновено познава дейността, делото и личността на Раковски, та правилно ги осветява и оценява. Той има схващането, че заедно с патриота фантаст принадлежат към едно и също течение - революционното - в народното освободително движение, в единия край на което течение се възправя мощната фигура на „безумния мечтател“. Ботев определя така местото на Раковски в това движение. За него Раковски едновременно е край и начало. Като край, той завършва времето на отделните разпокъсани избухвания у нашия народ, както и опитите за въстание, които с носели „частен“ характер и които са били само „прости едни въоръжени протести против нетърпимите турски насилия и оскърбления“ (п. т., бр. 20 от 29.VI.1875 г.). Тям е чужда каква да е идейна подкладка. Техен изразител е „нашето знаменито хайдучество“. Край на тия протести, необединени, неосмислени от вече „узряла и разпространена идея за свобода“, които също така „не са имали... ясна начертана програма и напълно изработена идея", туря 1862 г. - годината на Легията. Тя представя своя изразител и като начало в развитието на народното революционно движение. Раковски прониква в смътната и неясна мисъл на дотогавашните необединени и неосмислени народни избухвания, подхваща я, уяснява я и я кристализира като определена политическа идея за освобождение. Неѝ той търси и определя носители, изразители и въплътители, като посочва и средствата, чрез които ще има тя да се осъществи. Раковски също така обобщава тая идея, разпространява я всред народната маса и така я превръща в двигателно начало в живота на целия народ: тая идея „излезе из пределите на народното предание и образува особена политическа литература“ (п. т.).

Заедно с уясняването и кристализирането на идеята върви прераждането на нейни дотогава несъзнателни носители и изразители: от някои хайдути и войводи на хайдутски дружини Раковски е изработил носители, изразители и съзнателни борци на уяснената вече идея: „Из числото на нашите народни хайдути създаде неколко души народни предводители и пламенни борци за свободата“ (п. т.).

Но, както се изтъкна, Ботев е син на друг миг от времето и течението, към което заедно с Раковски принадлежат. Тогава революционната мисъл е вече по-избистрена, методите на действие повече изпитани след несполуките на втурванията с чети; тя има пред себе си работата на Левски и другите апостоли - изобщо революционният опит е вече много обогатен; поради всичко това революционното действие е поело нов път, изработило си е нови средства. Тогава от гледището на усвоения и умъдрен революционен опит, без да се бои, че ще омаловажи значението на Раковски, Ботев намира и указва грешки в неговите и на тогавашния комитет схващания и в свързаната с тях метода на действие. Ето тези „грешки“, според Ботев: 1. вярата, че другите - Сърбия или Русия, Румъния или Черна гора - ще ни помогнат да се освободим; 2. и след изживения горчив опит с Легията, с преселванията на българи в Русия, с преследванията в Румъния, Раковски все още не се добира до правилния извод, който се е налагал: да се търси опора за действието в самия поробен народ. Той все още си остава бунтар: той мисли, че „само с едните хайдушки чети и само с едното извикване: „Ставайте, братя!“ Дарданелите щяха да бъдат в нашите ръце, и нещастният български народ щеше да възкръсне от мъртвите“.

Ботев не се ограничава само да установи „грешките“; той търси и тяхната причина. И основната открива не толкова в условията, а в самата личност на Раковски: в неговата неразборчивост на средствата, поради което се е мятал от една крайности в друга.

Това откритие на Ботев за Раковски в същото време съдържа и едно задължение: в избора на средствата и в посоката на следвания път. Защото в историята на обществените движения указването на „грешките“ на предходниците и изтъкването на причините, които са ги предизвиквали, е белег на собствено уяснение и утвърждение, което неминуемо се свързва и със свой път.

Тая Ботева оценка на Раковски днес е всеобщо приета, защото отговаря напълно на историческите факти. Тя е могла да израсне върху почвата на обичта към Раковски и да се изгради само върху основателното и проникновено познаване идеите, делото и личността на патриота фантаст. Възхищението на Ботев от Раковски не му е попречило да бъде обективен в своята оценка. Тая обективност се е наложила на поета революционер от съзнанието колко нейната правилност и обективност е необходима, за да може по-правилно и безпогрешно да се определи собственият път, в чието поемане свой дял е имал и Раковски. А то е било свързано за поета с толкова трепетни очаквания и светли надежди ...

БЕЛЕЖКИ

1. Оригиналния документ можете да видите ТУК.

2. Още обработени документи – в „Библиотека на Павел Николов“.

3. Още сканирани оригинални документи - Библиотека "Струмски".

4. ЗА АВТОРА: Роденият в Струга Иван Панайотов Хаджов (1885-1956, София) е български литературен историк и езиковед. Завършва славянска филология в Софийския университет и специализира в Германия и Австро-Унгария. Учител е в Копривщица, Пазарджик и София. Част от колектива на първия български "Правописен и правоговорен речник", съавтор е и на "Правописен и правоговорен наръчник", издаден в 1945 година след правописната реформа. Автор и на "Развой на една идея в поезията на Ботева" (1915), "Образът на хайдутина у Ботева и Раковски" (1935), "Стихотворенията на Ботева. Том 1 Поправки и преработки" (1947), "Македония под иго" (1931, под псевдонима Veritas). Пръв председател е на Дружеството на филолозите слависти в България, част е от Съюза на македонските емигрантски организации в България и Стружкото македонско братство в София. След Деветосептемврийския преврат в 1944 г. се противопоставя на започнатата от комунистите политика на македонизация в Пиринска Македония.