СЛУЖБОМЕР

четвъртък, януари 31, 2019

"Добрият император" Траян

АВТОР: ДАРЯ ПАШЧЕНКО, СПИСАНИЕ „ДИЛЕТАНТ“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Траян е един от "петте добри императори" на Рим. Тацит нарича времето на неговото управление "щастливо време" и даже един от римските папи проливал сълзи за езичника, представяйки си как справедливият владетел се мъчи в ада.

ИМПЕРАТОР ОТ ПРОВИНЦИЯТА

Марк Улпий Нерва Траян бил първият император, роден извън пределите на Рим. Негова родина е колонията Италика, която се намирала близо до съвременната испанска Севиля. А и предците му били испанци.

Първи успехи Траян постигнал в римската армия - бил уважаван и популярен сред войниците. Император Нерва, предшественикът на Траян, забелязал това и осиновил юношата, като по този начин го направил свой наследник. Между другото, именно Нерва станал първия от "петте добри императори", Траян бил в списъка втори. Делото продължили Адриан, Антонин Пий и Марк Аврелий.

Император Тарян. Рисунка от първата третина на XIX век.

Николо Макиавели пише за "добрите императори" така: "Освен това, като прочете историята на римските императори, господарят ще види как може да бъде изградена добрата монархия, защото всички императори, получили властта си по наследство, с изключение на Тит, били лоши; а тези от тях, които получили властта си в резултат на осиновяване, се оказали добри; пример за това са петте императори от Нерва до Марк; когато императорската власт станала наследствена, дошъл нейният упадък".

ОБАЯТЕЛЕН И ПРИВЛЕКАТЕЛЕН

Римските историци дават на Траян единодушна положителна оценка, като практически не посочват недостатъци на владетеля. И външността му била приятна, и телосложението добро, да не говорим за храбростта и справедливостта му... Но, пише Аврелий Виктор, Траян имал една слабост: обичал много да пие. Това пагубно пристрастие обаче имало благородни черти. "Той не разрешавал да изпълняват заповедите му, дадени след дълго продължило пиршество" - казва Аврелий Виктор.

Дион Касий също хвали императора, но обръща внимание на недостатъчното му образование: "Той беше с хората не само по време на лов и пиршества, но и по време на техния труд и намерения... Обичаше да влиза направо в домовете на гражданите, понякога без стража. Не му достигаше образование в строгия смисъл на думата, но всъщност знаеше и умееше много неща".

СЪЛЗИТЕ НА РИМСКИЯ ПАПА

Има предание, че римският папа Григорий Велики, живял в края на VI и началото VII век, погледнал веднъж колоната на Траян и си представил как страда в преизподнята справедливият и благороден владетел. Според християнската традиция Траян без съмнение можел да бъде само в ада - всичките му заслуги се засенчвали от факта, че императорът е бил езичник. Но папата се изпълнил със съчувствие към Траян, заплакал и започнал да се моли за него. Смята се, че по такъв начин Григорий Велики освободил Траян от адските мъки.

Колоната на Траян на снимка от XIX век.

При това е известно, че без гонения на християните по време на управлението на Траян не се разминало: по заповед на императора бил завързан за котва и удавен в Херсонес свети Климент.

ТРИУМФАЛНАТА КОЛОНА

Колоната на Траян била издигната още докато бил жив - в чест на победата му над даките. Когато Траян починал през 117 година, урната с праха му била поставена в основата на колоната.

Към колоната са се отнасяли внимателно през всички времена - вероятно затова тя се намира и до ден днешен в Рим. През 1162 година например бил издаден указ, който предвиждал да бъде екзекутиран всеки, осмелил се да повреди колоната. По време на Наполеоновите войни французите искали да преместят колоната в Париж като военен трофей, но се отказали благоразумно от това скъпоструващо мероприятие.

сряда, януари 30, 2019

Васил Левски и неговите сподвижници след арабаконашката афера (документи от турските архиви) – 24

Преди известно време публикувах в блога си и в моята интернет библиотека няколко документа, свързани с Васил Левски, както и всичките негови писма, които успях да намеря.

Сега продължавам с документите, отнасящи се до разследването от турските власти на Апостола и неговите сподвижници след обира на пощата в прохода Арабаконак (днес - Витиня), осъществен от Димитър Общи и негови другари.

Документите, както и бележките към тях, са представени според книгата "Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд (документи из турските архиви)", София, 1952 г.

Павел Николов

(ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТ ТУК)

Разпит на даскал Васил, комитетски секретар на Димитра [1]

12 декември 1872 (24 шеввал [1]289) година

– Откъде си и къде си учил?

– Аз съм от Голям Извор, орханийско, учил съм се в Тетевенското училище.

– Ходил ли си в чужбина?

– Не съм ходил.

– Кога влезе в комитета и от кого получи заповед да станеш комитетски секретар на Димитра? По кои места обикаляхте с Димитра и какво правихте в местата, където обикаляхте?

– Миналата година, по това време, аз бях ханджия на комитета в Орхание [2]. [Един ден] отидох по моя частна работа в Тетевен. Имаше един човек на име Васил гложенецът [3]. Той ме повика. На пазара в Тетевен освен него бяха дошли и няколко души от Голям Извор. От нашите селяни бяха: Герго Стойков, даскал Илия [4], Марин Попов и още един човек, не помня кой. Бяхме отишли с тях в едно кафене. Около дванадесет и половина часа дойде Васил гложенецът. Той ни извика и каза: „Ще ви кажа нещо, [но нека] отидем в друго кафене.“ Ние отидохме. Той вървеше пред нас. Заведе ни в една къща. Тая, къща беше на Семко Гелев. Там имаше около четиридесет-петдесет души тетевенци и един човек, когото не познавахме. Тоя човек ни попита, откъде сме и защо сме дошли. Ние му казахме селището и работата си. Тоя човек отвори дума за комитета и прочете упътванията, които държеше в ръцете си. Той ни предложи: „Постъпете и вие в комитета!“ Ние му казахме, [че] се боим. Той ни посочи някакви писма и ни рече: „Вие защо се боите? Има по-големи хора от вас.“ Ние тогава склонихме и влязохме в комитета. На следния ден всеки си замина на мястото, а аз си отидох в Орхание. След две седмици, в нашия хан в Орхание дойде Дякон Левски, Васил гложенецът и Димитър и останаха там една нощ. Димитър и Дяконът отидоха в София, а Васил си отиде в Гложене. След два-три дни, тия двамата дойдоха пак в нашия хан и тогава ми предложиха да обикалям заедно с Димитра, сиреч, казаха ми да изпълнявам секретарската длъжност. Аз макар и да им казах повторно, че се страхувам, те ме заплашиха, казвайки: „Ти не [искаш да] ходиш с Димитра, [може би] имаш друго намерение, [но] ние ще те убием.“ И аз от страх приех. Те се качиха на конете си и заминаха за Ловеч. След две-три седмици аз получих едно писмо от Димитра; той пишеше: „Бъди готов, извади си тескере, аз ще дойда и ще заминем заедно.“ Аз извадих тескерето и се приготвих. На следния ден Димитър дойде в Орхание от Етрополе и докара едно до- биче и за мене. Нея нощ спахме в нашия хан. На следния ден ние се качихме на добичетата и отидохме в Саранци. Там отседнахме в дядо Стаменовата къща. Те се познавали още от по-рано. Разговаряха с Димитра.

– Какво приказваха те?

– Димитър му говореше: „Целият български народ е готов, ще трябва да се приготвите и вие; съберете пари и отворете оттук път за другите села.“

– Останахте ли дълго време в Саранци?

– Там останахме два дни, защото когато водех коня да го напоя, аз изгубих тескерето си и изпратих зетя на дяда Стамена, името му не зная, в Орхание при Гавриила, за да ми извади ново тескере.

– Заминахте ли от Саранци, щом получи тескерето?

– Заминахме веднага и дойдохме във Враждебна и в София. Първом слязохме в Ламбовия хан на Сър пазар. Привечер, към дванадесет часа Димитър излезе и отиде да обиколи комитетските хора в София, като ми поръча да гледам добичето и да приготвя вечеря. Към един и половина часа той се завърна. Той криеше от мене комитетските хора. На следния ден ние се дигнахме от София и отидохме в село Столник. Там преспахме една нощ в една къща, не помня чия, и нея нощ устроихме събрание от няколко души. Димитър им каза да съберат пари, [като им] каза: „Когато дойда, ще ги прибера.“ От тая къща ние взехме един водач, отидохме в Желява и слязохме в Тоневата къща [5]. Димитър започна да ги убеждава, но те се уплашиха и не взеха книжата. После те говорили със софийския даскал [6] и постъпиха [в комитета]. Там останахме една нощ. На следния ден отидохме в Негушево и отседнахме в дядо Гешовата къща. Димитър каза и на него: „Подбуждай [хората] в съседните села и събирай пари!“ Оттам ние отидохме в Чеканчево и отседнахме в къщата на попа, името му не зная. Там останахме една нощ. И него убедихме. Отначало той не искаше да се съгласи, [но] ние го убедихме.

– Какво му казахте, за да го убедите?

– [Че] ще се съберат пари, ще се купи оръжие, българите ще се приготвят и ще подадат молба до държавата, ако [тя] не приеме, ще се бият. [Така] го убеждаваше.

– От Чеканчево къде отидохте?

– Отидохме в Орхание. Там престояхме два дни и свикахме събрание. От Орхание отидохме в Правец, оттам в Осиковица и оттам във Видраре, после в Извор и оттам в Тетевен. Събирахме комитетските пари и на път за Ловеч се отбихме в село Сопот, дето се свика събрание, и оттам отидохме в Ловеч. Аз отседнах в дядо Станчовия хан [7] , а Димитър в хана на Меджидика [8]. Дали той се е видял с тамошните комитетски хора и кому е дал пари, не зная, той криеше от мене. Там престоях три, четири дни. Когато ханджията ме питаше, аз му казах, [че] имам работа. Синът на тоя ханджия беше в комитета, но баща му не знаеше за тая работа. На четвъртия ден синът дойде и ми каза: „Хайде, приготви си добичето, излез на полето и чакай Димитра, той ще дойде.“ Аз приготвих доби- чето и излязох на полето. Там се намерихме с Димитра и отидохме заедно в Сопот. Нощта прекарахме в Сопот. На следния ден се дигнахме оттам и отидохме в Тетевен. Аз отседнах в хаджи Кънчовия хан, а Димитър отиде в къщата на хаджийката. В Тетевен председател на тамошния комитет беше даскал Иван [9]. Той плащаше нашите разноски за хана. Ди- митър свика събрание, аз не отидох, защото не ме повикаха. Там стояхме два дни. Оттам отидохме в Извор. От Извор – във Видраре, от Видраре – в Ябланица и Батулия [10] в Джурово, в Брусен, в Лопен, в Етрополе, в Осиковица и Правец, и оттам отидохме в Орхание. В тия села оставахме по една нощ и винаги ставаше събрание. Ние поръчвахме: „Събирай- те пари, на връщане ще искаме пари,“ казвахме ние. После от Орхание отидохме в Скравена, Новачене, Боженица, Литаково и пак се върнахме в Орхание. В тия села преспивахме само по една нощ и им поръчвахме [на хората] да събират пари. От Орхание ние се отбихме пак в някои села на Софийска околия, [а] после дойдохме в София. След като обиколихме пет-шест села, имената на които не помня, и за които от по-рано бяхме казали да се проагитират, ние отидохме отново в Орхание, обиколихме пак селата [му] и събирахме пари. В селата, в които получавахме тия пари, аз ги записвах и издавах разписки. После, от главния комитет се получаваха печатни разписки, [които им] се раздаваха.

– Къде беше тоя главен комитет?

– Аз мислех, че е в Ловеч, Димитър обаче казваше, че не е в Ловеч. Но въпреки това, събраните пари отиваха там. Обаче дали самият главен комитет е в Ловеч, или на друго някое място, аз не знаях.

– От Орхание къде отидохте?

– Като събрахме пари от някои села, чиито имена не помня, върнахме се в Орхание. Оттам отидохме в Правец, после в Осиковица, във Видраре, в Джурово, в Брусен и в Лопен. И от тия села събрахме пари. Тъкмо щяхме да отидем в Ловеч, в Лопен ни посрещна един куриер. Получихме от Дякон Левски едно писмо. [В него] беше писано: „В Русе се е убил Ангел Кънчев, властта подозира, Димитър да замине веднага за Пловдив.“ Тогава аз се върнах, отидох си в Орхание и си останах пак в хана. Димитра оставих с куриера Васил гложенеца в Лопен. Дали след това Димитър отиде в Ловеч или в Пловдив, не зная. В писмото беше писано: „Димитър да предаде парите и разписките на Васил гложенеца.“ Дали обаче ги е предал, или не, не зная. В Орхание аз останах около един месец, после отидох в Извор [и там] започнах да даскалувам.

– Не беше ли никак секретар на Изворския комитет?

– Изворският комитет се събираше и устройваше заседания в училището, в което даскалувах. Там аз не бях официално секретар, но понякога пишех комитетските работи.

– През времето, когато обикаляше с Димитра, освен издаваните разписки, писал ли си отговор на писмата, които идваха за Димитра? С какво съдържание бяха писмата, които идваха, и какво пишехте вие в отговор?

– Аз издавах разписки на ония, от които вземахме пари. Веднъж писах отговор на писмо от Ловчанския комитет за заминаването [на] Димитра отсреща.

– Колко гроша ти беше заплатата?

– Казаха ми триста гроша, но не получих нито пара.

– Знаеш ли нещо друго по тоя въпрос, освен нещата, които каза?

– Не помня, ако ми се задават въпроси и има нещо, което да зная, ще го кажа.

– Не знаеше ли ти, че ще бъде убит дяконът-наместник на ловчан- ския владика?

– Знаех, че председателите на комитетите са казвали на Димитра, че не искат дякона да обикаля насам.

– В деня на убийството на дякона вижда ли се с Димитра и не беше ли и ти в Орхание?

– Бях в Орхание по един въпрос за поръчителство, обаче аз отидох в Гаврииловия хан в четири часа сутринта. Димитър беше дошъл в два часа, видях добичето му, сам той беше отишъл в къщата на Васил Наков. И аз отидох там и се видяхме с Димитра. Той ми каза: „Тая вечер ще убия дякона.“ Аз нищо не му отвърнах. Станах оттам и пак отидох в Гаврииловия хан.

– Щом като Димитър ти е казал, че ще убие дякона, защо ти не обади на властта?

– Понеже се числях в комитета, боях се и затова не обадих.

– Познаваш ли председателите на комитетите, кои са те, кажи имената им!

– Някои познавам, някои не познавам. От познатите ми [са]: в Орхание първо беше Марко Маринов, после той замина за Никопол, вместо него остана Гавриил. В Етрополе е даскал Тодор, в Извор – Димитър Караджов [11], в Тетевен първо беше даскал Иван, после кой стана – не зная. Във Видраре беше Патьовият брат – Йосиф, в Лопен – Станчо Попов, в Ябланица – Марко Минчев и Съйко [12], в Правец – Цветко ханджията, в Скравена – Георги и поп Васил [13]. Също и в някои други села.

Подписал: даскал Васил [14]

Показанията на споменатия Димитър [?], съгласно зададените в наше присъствие въпроси и отговори са, както са изложени по-горе. 24 шеввал [1]289 или 12 декември [12]88 [1872] година.

[Подписали]: Ессеид Али Саиб, Иванчо, Шакир, Дервиш Мустафа, Мехмед Салим, Саадуллах Сърръ, хаджи Мано Стоянов, Пешо Тодоров, Мито.

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1 Даскал Васил е Васил Братанов Бошаранов, учител в с. Голям Извор.

2 В превода на изречението има грешка. Бошаранов, отговаряйки на първия въпрос: „Кога влезе в комитета?“ („Комитейе не вакът дахил олдун?“), започва също с думата „комитейе“ = „в комитета“, но веднага прекъсва мисълта си и започва да описва как е стигнал до влизане в комитета, за да облекчи, чрез привеждане на редица обстоятелства, положението си. Така че думите „на комитета“ трябва да се изхвърлят и тогава изречението ще гласи: „Миналата година по това време аз бях ханджия в Орхание.“ И наистина, преди да стане учител в Голям Извор, Бошаранов е работил в бащиния си хан в Орхание.

3 Васил Гложенеца е Васил Йонков

4 Даскал Илия е Илия Костов Гюндюзов.

5 Касае се за къщата на Тоне Иванов Крайчев.

6 „Софийският даскал“ е Христо Ковачев.

7 Ханът на дядо Станчо срещу „Дюлюм джамия“.

8 Ханът на Моца Меджидийката.

9 Даскал Иван е Иван Фурнаджиев.

10 Село Батулия има в Софийско, но тук се касае за с. Батулци, Ботевградско. Написани с арабско писмо, и двете имена си много приличат.

11 Председател на Изворския комитет е Димитър Крачунов (в тур. текст „Крачун“, а не „Караджов“).

12 Вместо Съйко в тур. текст стои „Съчко“. След името Съйко в превода е изпуснат текстът: „в Брусен – Кольо, в Батулци – Георги и дядо Кръстьо, в Осиковица – Стайко.“

13 Посочените от Д. Общи председатели на Скравенския комитет са чорбаджията Георги Стаменов и поп Васил Иванов.

14 Вместо подписал „Васил“ в турския текст преписвачът погрешно е написал „Димитър“. Изглежда, че той се е подвел от заверката на предшестващия разпит на Димитър Общи.

вторник, януари 29, 2019

Бързо производство по наказателни дела. Ами сега?

ИЗТОЧНИК: ПРАВАТА МИ.БГ

АВТОР: Десислава Андреева - завършила "Нов български университет" със специалност право.

Вчера получих ужасна новина от съпругата си. Ядосан се качих в колата, за да отида да говоря с нея. На един от светофарите изневиделица изскочи кола, която не успя да спре и ме блъсна. Слязох от колата, в яда си взех пожарогасителя от багажника и натроших стъклата на другата кола. Без да забележа, полицаи са видели случилото се. Заведоха ме в районното управление и там адвокатът ми каза, че делото ще се разгледа по бързото производство. Какво значи това?

Какво е бързо производство и кога срещу мен може да се проведе такова?

Извърша ли престъпление, право на държавата в лицето на полицията и прокуратурата е да го раследва и докаже, а на съда да ме съди за това престъпление. При бързото производство се случва точно така, но в по-кратки срокове. Бързото производство може да се проведе срещу мен при няколко хипотези:

  • Ако съм заловен при или непосредствено след извършване на престъплението (както в моя случай бях заловен от полицейските органи).
  • Ако върху тялото или дрехите ми има явни следи от престъплението (ако например върху дрехите ми има парченца от стъклата, които счупих).
  • Ако се явя лично пред полицейските органи в районното управление, разследващия орган или прокурора и си призная за извършеното от мен.
  • Ако очевидец ме посочи като извършител на престъплението (ако свидетел, който е видял как чупя прозорците, даде показания за това).

Освен в тези случаи бързо производство може и да се проведе по преценка на прокурора, ако за престъплението, което съм извършил, се предвижда затвор до 3 години или друго по-леко наказание.

Така например, ако по непредпазливост (т.е. не умишлено) причиня средна телесна повреда (избия зъби, след което говора се затруднява или счупя челюстта)на шофьора на другия автомобил, за това извършено от мен престъпление; прокурорът може да разпореди да се проведе бързо производство, тъй като наказанието за такова престъпление е до 1 година затвор.

Колко бързо е всъщност бързото производство?

Най- важната особеност на бързото производство е, че се провежда в много по-кратки срокове в сравнение с делата, които се разглеждат по общия ред (това е редът, по който ще ме преследват и съдят по принцип, ако не са налице условията да бъда съден по бързото производство).

Разследването на извършеното от мен престъпление трябва да се проведе в срок от 7 дни от привличането ми като обвиняем. Ако пък бързото производство е постановено от прокурора, разследването трябва да се проведе до 14 дни.

Дотук разбрах. А как се образува бързото производство?

Бързото производство се образува щом разследващ орган (разследващ полицай, следовател, прокурор) състави акт за първото действие по разследването. Така например в моя случай още щом полицаите извършат оглед на автомобила, чиито прозорци счупих, и съставят протокол за това, бързото производство е образувано. За мен се смята, че съм извършил престъплението и се считам за обвиняем. Щом завърши разследването, то трябва да ми се предяви. Това означава да ми се представят всички събрани доказателства по делото, за да се запозная с тях. Ако от престъплението има пострадал, разследването не му се предявява.

Какво се случва след като приключи разследването?

След приключването на разследването на ход е наблюдаващият прокурор.Това е прокурорът, който следи постоянно разследването и дава указания как да се провежда то.Той може да прекрати или спре производството, ако има основания за това. Например ако се разболея тежко, производството се спира. Ако пък се стигне до моята смърт, производството се прекратява. Спряното производство може да продължи да се разглежда след като отпадне основанието за спирането му. При прекратеното производство това не е възможно. Делото не се разглежда повече.

Ако сметне, че са събрани достатъчно доказателства срещу мен, той ще трябва да повдигне обвинение срещу мен с обвинителен акт, като го внесе в съда. Това означава, че ще ми бъде потърсена наказателна отговорност и съдът ще реши дали да ме осъди, или оправдае.

Ако прецени, че има основания в моя полза, прокурорът може да внесе постановление в съда с предложение да бъда освободен от наказателна отговорност с налагане на административно наказание или делото да се реши със споразумение. Освободен съм от наказателна отговорност, като ми се наложи само глоба, без да изтърпявам наказание. Ако делото приключи със споразумение, с прокурора ще се договорим например да ми се намали наказанието, ако се призная за виновен.

Прокурорът може да прецени, че трябва да се съберат още доказателства или че при разследването са допуснати съществени процесуални нарушения. В този случай той може да постанови допълнително разследване. То не може да е повече от 7 дни. Нарушение ще е налице, ако например полицаите не съставят протокол от огледа на автомобила. Ако според прокурора извършеното от мен престъпление е по-сложно и за него се изисква по-сериозно разследване, той може да постанови да се извърши разследване по общия ред. Това значи, че престъплението ще се разследва по-дълго и делото може да се гледа повече време в съда.

А какво следва в съда?

В случай че прокурорът е решил да внесе обвинителен акт в съда, делото се разглежда от съдията. Той отново проверява дали са налице основания за спиране или прекратяване на производството. Това е гаранция, че срещу мен няма да бъде водено незаконосъобразно дело. Ако съдията открие, че разследващите органи са допуснали съществено процесуално нарушение (например не са ме разпитали), той може да прекрати съдебното производство и да върне делото на прокурора, за да ги отстрани.

Ако съдията сметне, че няма основания делото да се спре, прекрати или върне, той насрочва съдебно заседание за разглеждането му. Това трябва да стане в срок от 7 дни от момента, в който е постъпило в съда.

Какво се случва при разглеждане на делото от съда?

Вече е насрочено съдебно заседание. Прокурорът трябва да ми връчи незабавно препис от обвинителния акт и призовка за съдебното заседание. Освен това, ако по делото се изисква присъствието на вещи лица и свидетели, те също трябва да бъдат призовани. След като получа обвинителния акт аз мога да направя възражение, ако имам такова, или да изложа свои искания. Ако например в обвинителния акт пише, че съм счупил четирите стъкла на колата, а всъщност аз съм счупил само три, трябва да възразя. Имам срок от 3 дни от връчване на обвинителния акт за това.

Щом започне разглеждане на делото, съдът отново следи дали са спазени правата ми като обвиняем. Намери ли нарушение, той може отново да прекрати съдебното производство и да върне делото на прокурора. Ако сметне, че делото е изяснено, съдът се произнася с присъда и мотиви.

Когато съдът постанови присъда, аз имам право да я обжалвам, като подам жалба пред по-горестоящия съд. Жалбата трябва да подам в срок от 7 дни от обявяване на присъдата.

Прокурорът пък може да подаде протест в същия срок. Чрез жалбата аз мога да защитя своите права и интереси, като настоявам срещу мен да бъде постановена правилна и справедлива присъда.

понеделник, януари 28, 2019

Как се разлага режимът


АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА (“НОВАЯ ГАЗЕТА“)

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Във Венесуела не е лесно даже на умрелите, но Мадуро може да се задържи, като зареже всички. И Русия най-напред.

Три десетилетия след падането на Берлинската стена пред очите ни се руши още един социалистически режим - във Венесуела.

Тези, които са живели в СССР (в социалистическа България също - бел. П. Н.), знаят историята на Венесуела до сълзи. Известно е, че ако се построи социализъм в Сахара, ще настъпят проблеми с пясъка. Но все пак трябва да кажем, че в създаването на проблеми с пясъка бившият шофьор на Уго Чавес, Николас Мадуро, постигна забележителни успехи.

Всичко започна от малко - от национализирането на нефтодобива. Именно благодарение на нефта през 1950 година Венесуела беше на трето място по равнище на доходите на глава от населението в Латинска Америка. Национализацията поправи бързо това нещо и доходите започнаха да пълзят надолу.

Тогава фиксираха за трудещите се цените на продуктите. Продуктите изчезнаха. Виновни, както сами разбирате, бяха американците и спекулантите. В магазините за борба със спекулантите вкараха армията. Но незнайно защо продукти не се появиха. Хората започнаха да излизат на улицата. Като награда за смазване на бунтовете на войската започнаха да дават тоалетна хартия.

През 2016 година, когато трябваше да се празнува Нова година, въпросът с играчките за народа беше решен просто: взеха и реквизираха 4 милиона играчки от частните производители. И какво мислите? През 2018 г. играчки изобщо нямаше.

В страната въведоха официален курс на долара, различаващ се порядъчно от пазарния. Да отговаря за процеса поставиха още един приближен на Чавес - Алехандро Андраде. От бияч-телохранител той стана ръководител на финансите. На този пост изработи 1 (един) милиард долара, предоставяйки на приятелчетата си възможността да обменят боливара по преференциални цени.

Като се потруди славно за благото на народа, Андраде се прехвърли във Флорида и там през ноември миналата година получи за въпросния милиард десет години. В последното си слово храбрият комунист обеща да издаде всичките си сътрудници в борбата за щастието на венесуелския народ срещу американците.

Паралелно се сриваше нефтената промишленост. Венесуелската държавна нефтена компания - PDVSA - постави абсолютен рекорд, достоен за Гинес. Нейното управление е по-лошо от това на "Роснефт". Ще кажете, че това е невъзможно, но Мадуро се постара.

Добивът на нефт във Венесуела падна от 3,8 милиона барела на денонощие до три, след това до два. Страната се оказа неспособна да изпълнява своите задължения за доставка на нефт към двата си основни партньора - Русия и Китай. При оформилата се ситуация венесуелците предпочетоха, разбира се, да зарежат Русия.

За да увеличи производството, Мадуро арестува през 2018 година цялата върхушка на PDVSA и постави начело на компанията военен - генерал-майор Мануел Кеведо. Генерал-маьйорът се закле веднага "да засили социализма". Засилването на социализма според неговите разбирания изглеждаше много просто - пълен отказ да се повишават заплатите на "саботьорите" и "крадците". Така новият началник наричаше работниците и инженерите от компанията. Инфлацията в страната по това време беше 1,4 милиона процента на година и заплатите на саботьорите се свличаха към нулата. Саботьорите започнаха масово да напускат. Вместо тях при датчиците и вентилите започнаха да слагат войници.

Войниците не разбираха от датчици. Производството рухна отново, при това в буквалния, физическия смисъл: чупеха се кулите, течаха тръбите. Икономическата катастрофа се съпътстваше от екологическа: през юли в рекичката Гуарапиче се изляха 100 хиляди барела нефт, точно край завода, който доставя на околните жители питейна вода. В околните градове училищата бяха принудени да спират занятията. Виновни бяха, разбира се, враговете.

Добивът падна отново - до 1,4 милиона барела. Всички те отиваха за износ - да се плащат дълговете към Китай и Русия. Нефтопреработващите заводи спряха. В страната започнаха да внасят бензин. Към средата на 2018 година внасяха по 300 хиляди барела на ден. За това трябваше автоцистерни. Шофьорите на автоцистерните започнаха да напускат след работниците от PDVSA по същите причини. На опашки за бензин стояха по пет дена, с каша и сандвичи.

В страната се рушеше всичко, което можеше. Водата, електричеството, градската структура - всичко това просто престана да съществува. Пирогите и магаретата станаха отново транспортно средство. В болниците се пукаха труповете.

Пукащите се трупове бяха естествено следствие от победата на боливарианската революция: морга има, а електричество няма. Жега - плюс 30. Роднините отказват да погребват труповете - нямат пари. Държавата също отказва да ги погребва, защото също няма пари. Ръкавици, противогази и белина работниците в моргата също нямат.

Национализацията на здравеопазването се превърна в пълната му гибел. Детската смъртност в страната започна да догонва времето преди Колумб. Появиха се реликтови болести - като дребната шарка. През 2009 година в страната бяха отчетени 36 хиляди случая на малария, през 2017-та - вече 406 хиляди. Съседните страни започнаха да бият тревога: венесуелските бежанци разнасяха със себе си всичко - от жълта треска до туберкулоза.

Легитимността на режима започна да се пропуква. В страната избухнаха вълнения. Смазваха ги еднакво: с арести на лидерите, с мъчения и убийства, извършвани от наемници. Тези наемници във Венесуела се наричат colectivos. Това са жители на бедните райони, готови да убиват за пакет тоалетна хартия.

Хвърлиха опозиционера Фернандо Албан от десетия етаж на зданието на секретните служби и казаха, че е самоубийство. В страната докараха около 100 хиляди кубински "парамилитариз". За концлагери и здания за инквизиции не стигаше място, но щастието им се усмихна - в градовете пустееха търговските площи. Запустелият гигантски търговски мол El Helikoid, символ на успеха и на процъфтяването на Каракас през 60-те години на миналия век, беше превърнат в център за мъчения.

През 2018 година във Венесуела имаше 4 228 протеста. 269 от тях бяха жестоко смазани. Повечето не бяха политически.

Особено изпъкваха арестите на лекарите, които се оплакваха, че няма с какво да лекуват болните. Повече от 130 търговци бяха арестувани за "икономически саботаж", арестувани бяха и около 200 военни.

Въпреки colectivos, кубинците и заплахите по време на изборите, недоволството нарастваше. През 2015 година на изборите за Национална асамблея победи опозицията. Мадуро обява веднага асамблеята за незаконна, а вместо нея създаде своя, Конституционална, в която заседават жена му и синът му.

Той произнесе голяма и прочувствена реч за преимуществата на Конституционалната асамблея пред Националната. "Ще тръгнете ли след мене? Ще ме подкрепяте ли в Конституционалната асамблея, или ще подкрепите опозицията? Искате ли насилие? Искате ли смърт?" - призоваваше Мадуро. Тази пламенна реч беше отправена към добитъка в една ферма. Явно бившият шофьор на автобус не е чел "Фермата" на Оруел.

Върховният съд емигрира от страната в пълния си състав. Изборите на Мадуро през 2018 година (67% с colectivos, инквизиции и "комунерос") не бяха признати от нито една нормална държава. В отговор Мадуро съобщи на народа, че е ходил лично в бъдещето и е видял там процъфтяващата Венесуела под свое ръководство.

С превръщането на страната в концлагер президентът все по-често разказваше за посещенията си в бъдещето и за разговорите си с бели птици. Все по-често разкриваше покушения срещу своята любима персона и все по-често изпращаше венесуелски чепиговци да се любуват на солсберецки кули. През декември в Колумбия арестуваха трима венесуелци, които се готвеха да ликвидират нейния консервативен президент.

Мадуро заимстваше активно опита на Русия.

През 2015 година той организира свой "Кримнаш" и обяви района Ессекибо, иначе казано - две трети от територията на съседна Гаяна, за изконна венесуелска земя. Това стана след като "Ексон Мобил" намери в Ессекибо нефт.

От 2016 година нататък режимът започна да взема чуждестранни заложници: 59 колумбийски граждани бяха арестувани и хвърлени в затвора с думите: "Вие сте терористи". В страната, в която 80 процента от населението гладува, режимът на Мадуро започна да подкрепя всякакви терористични организации - от FARC в съседна Колумбия до Хизбула в Ливан.

В края на 2018 година страната окончателно се срина. Икономиката се сви с още 18%. От 30-милионната държава избягаха 3 милиона души - повече, отколкото по време на мигрантската криза бягаха в Европа. От останалото население една трета иска външна военна интервенция.

В страната ядат кучета и животни от зоологическата градина. Появиха се и случаи на канибализъм. Ситуацията в някои райони се приближи до равнището на глада в Поволжието.

Пълната липса на храна не пречеше на това, когато се появяваше все пак месо по щандовете, то де е гнило - държавен сектор, както се казва.

В отговор на глада Мадуро обяви национализация на добитъка, притежаван от частниците, а през август създаде министерство на вътрешната търговия, на което поръчаха да ограбва целия останал в страната черен бизнес.

В търсене на международна подкрепа Мадуро започна да разпродава нефтените активи. С покупка на краденото се заеха, разбира се, само страните аутсайдери, плюс Китай, който може да си го позволи. В резултат от това "Роснефт" вложи 17 милиарда долара, а "Газпром" - още 7 милиарда в страна, в която труповете се взривяват в моргите. Перспективите на тези инвестиции са много прости. Ако свалят Мадуро, парите са заминали. Ако Мадуро остане на власт - с помощта на инквизиции, концлагери и colectivos, - сам ще зареже Русия.

неделя, януари 27, 2019

Нобелови лауреати – 1956 година

Уилям Б. Шокли (William B. Shockley)

13 февруари 1910 г. – 12 август 1989 г.

Нобелова награда за физика, 1956 г. (заедно с Джон Бардийн и Уолтър Братейн)

(За изследването на полупроводниците и откриването на транзисторния ефект.)

Американският физик Уилям Брадфорд Шокли е роден в Лондон, в семейството на Уилям Хилмън Шокли, минен инженер, и Мей (Брадфорд) Шокли - федерална минна инспекторка. Когато момчето става на три години, семейството се връща в Съединените щати и се заселва в Пало Алто (щат Калифорния), където Шокли получава начално образование. Родителите поощряват интереса му към физиката, който се пробужда под влияние на съседа им - преподавател по физика в Станфордския университет.

Като завършва през 1927 г. средно училище в Холивуд, Шокли постъпва в Калифорнийския университет в Лос Анджелис и след една година се мести в Калифорнийския технологичен институт, който завършва през 1932 г. със степен бакалавър. Получава стипендия, учи аспирантура в Масачузетския технологичен институт (МТИ) и през 1936 г. защитава докторска дисертация на тема "Изчисляване на вълновите функции за електроните в кристалите на натриевия хлорид" ("Calculations of Wave Functions for Electrons in Sodium Chloride Crystals"). Физика на твърдото тяло Шокли учи в МТИ и изследванията му за кристалите се превръщат в здрав фундамент за бъдещата му научна дейност.

През 1936 г. Шокли става сътрудник в лабораторията на телеграфната компания "Бел" в Мъри Хил (щащ Ню Джърси), където работи с Клинтън Дж. Дейвисън. Първа негова задача е проектирането на електронен умножител - особен вид електронна лампа, действаща като усилвател. След това той се занимава с изследвания по физика на твърдото тяло и през 1939 г. предлага план за разработване на твърди усилватели като алтернатива на вакуумните електронни лампи. Проектът му се оказва неосъществен заради липсата по това време на необходимите материали, но основният му замисъл съвпада с общата насока на цялата дейност в лабораторията "Бел" - развитие на телефонните връзки не на основата на механичните превключватели, а на електронните устройства. 

По време на Втората световна война Шокли работи над военни проекти, отначало над електронното оборудване на полева радарна станция на фирмата "Бел". От 1942 до 1944 г. изпълнява длъжността научен директор на група за изследване на операциите срещу подводници, учредена от Управлението на военноморския флот към Колумбийския университет в Ню Йорк. От 1944 до 1945 г. е консултант към канцеларията на военния министър. Нова област, получила название "изследване на операциите", си поставя чисто военни задачи, които анализира и решава с научни методи, например разработване на оптимални схеми за пускане на дълбоководни бомби при преследване на подводници или избор на оптимално време и цели за бомбардиране от авиацията.

През 1945 г. Шокли се връща в лабораторията "Бел" като директор на програма за научни изследвания по физика на твърдото тяло. В неговата група са физикът-теоретик Джон Бардийн и физикът-експериментатор Уолтър Братейн. Групата възобновява започналите преди войната изследвания на материалите, известни под името полупроводници. Полупроводниците притежават електропроводимост между електропроводимостта на проводниците, към които се отнасят повечето метали, и изолаторите. Електропроводимостта на полупроводниците се променя силно в зависимост от температурата, а също и в зависимост от характера и концентрацията на примесите в материала. По това време полупроводниците се използват вече като токоизправители - устройства, провеждащи електрическия ток само в едно направление и способни поради това да превръщат променливия ток в постоянен. В първите радиоприемници като изправител на радиовълновия сигнал, приеман от антената, се използва контакт между бобина и кристали на галенит (полупроводников минерал).

След време кристалите били заменени с електронни лампи, които станали най-важните и най-разпространените електронни устройства. Появата на усилвателни лампи отворило път за подем на електронната промишленост, но трайността на лампите била сравнително кратка, за нагряването на катодите трябвало допълнителен разход на енергия, а крехките стъклени балони заемали голям обем. Шокли и неговата група се надявали да преодолеят тези недостатъци, като изготвят усилватели от изправящи тока полупроводници.

Макар че прилагането на квантовата механика към физиката на твърдото тяло разширява знанието за свойствата на полупроводниците, теорията не е потвърдена адекватно с експерименти. Шокли възнамерява да моделира основния принцип на устройството на електронната лампа, въвеждайки електрическо поле напречно на полупроводник, за да управлява преминаването на електрическия ток. Макар изчисленията на Шокли да показват, че подобно поле трябва да води до усилване на тока, той не успява да получи практически резултати. Бардийн изказва предположението, че електроните са затворени в повърхностния слой, който пречи на полето да проникне в проводника. След тази успешна идея следват серия експерименти за изучаване на повърхностните ефекти. Тези експерименти помагат на тримата изследователи да разберат сложното поведение на полупроводниковите устройства.

Известно е, че проводимостта в полупроводниците се осъществява от носители на заряди от два типа: електрони и "дупки". Електроните, участващи в проводимостта, са излишни електрони от тези, които свързват атомите в твърдия кристал. Дупките съответстват на недостигащите електрони. Понеже електронът има отрицателен заряд, незапълненото електронно състояние има поведение на положителен заряд със същата величина. Дупките могат също така да се движат, макар и не с такава скорост като електроните и в противоположно направление. Когато съседният електрон се премести "напред", за да запълни дупка, той оставя след себе си нова дупка, затова се създава впечатлението, че дупката се движи назад. Групата на Шокли установява, че приносът на дупчестия ток за пълния ток обикновено не се дооценява. Прибавените в чистия кристал примеси във вид на атоми, нарушаващи регулярната кристална структура, създават области с излишно количество електрони (n-тип) или дупки (p-тип).

През 1947 г. Бардийн и Братейн постигат първи успех, като създават полупроводников усилвател, или транзистор (от английските думи transfer и resistor, от лат. resisto - съпротивлявам се). Окончателният вариант на прибора се състои от блок германий (полупроводник от n-тип) с два близко разположени точкови контакта. Към единия контакт (емитер) се прилага слабо положително напрежение спрямо широк електрод (база) и силно отрицателно напрежение спрямо втори контакт (колектор). Сигналното напрежение, подавано на емитера заедно с постоянно изместване, се предава със значително усилване във веригата на колектора. В основата на действието на транзистора лежи създаването на дупки в германия чрез емитера и тяхното движение към колектора, където дупките усилват колекторния ток. По-нататъшните събития се разгръщат стремително. Шокли предлага да се заменят точковите контакти с такоизправящи преходи между областите от p- и n-тип в един и същи кристал. Това устройство, получило името плоскостен транзистор, е изготвено през 1950 г. То се състои от тънка p-област, намираща се между две n-области (като областите имат отделни външни контакти). Плоскостният транзистор заменя основателно транзистора с точкови контакти, защото производството на плоскостни транзистори се оказва много по-лесно, а и функционирането им е по-надеждно. Усъвършенстването на методите за производство, пречистване и обработка на силициеви кристали позволява да се осъществи старата идея на Шокли за създаване на транзистори на основата на полевите ефекти. Днес този тип транзистори се използват най-много в електронните устройства. Съвременната промишленост е в състояние да предложи миниатюрни силициеви кристали, във всеки от които са разположени стотици хиляди транзистори, като тази цифра продължава да расте. Появата на подобни кристали стимулира бързото развитие на най-новите компютри, портативните калкулатори, сложните свързочни средства, приборите за управление, слуховите апарати, медицинските сонди и други електронни устройства.

Шокли остава сътрудник на лабораторията "Бел" до 1955 г., като през последната година е ръководител на изследванията, свързани с физиката на транзисторите. Той се занимава също така с различни длъжности извън лабораторията - поканен е за лектор в Принстънския университет (1946 г.), научен съветник е към Политическия комитет на Обединената комисия за изследване и развитие (1947-1949) и е член на Нанаучноконсултативния комитет на армията на САЩ (1951-1963). През 1954-1955 г. е поканен за професор в Калифорнийския технологичен институт и за ръководител на научните изследвания на групата за оценка на оръжейните системи към Министерството на отбраната на САЩ. От 1958 до 1962 г. е също така член на Научноконсултативния комитет към военновъздушните сили на САЩ.

След като напуска лабораторията "Бел", Шокли създава полупроводниковата лаборатория "Шокли" (по-късно транзисторна корпорация "Шокли", част от компанията "Бекмън и инстуентс") в Паоло Алто, занимаваща се с разработка на транзистори и други полупроводникови устройства. През 1968 година, след като сменя двама собственици, фирмата прекратява своето съществуване.

През 1962 г. Шокли е назначен за член на Консултативния научен комитет за работната сила към Президентството на САЩ. Той е член също така на Научния консултативен комитет на НАСА (Националното управление за аеронавтика и изследване на космическото пространство). През 1963 г. Шокли е назначен за първи професор по инженерни и приложни науки в Станфордския университет, където преподава до излизането си в пенсия през 1975 година.

Преподаването в Станфорд стимулира интереса на Шокли към проблема за усъвършенстване на научното мислене. Неговите идеи за относителното подобряване на обществото предизвикват в края на краищата спорове с средите на учените-генетици. Шокли е убеден, че човечеството е заплашено от "влошаване на породата", защото хората с по-нисък коефициент на умствено развитие раждат повече деца от хората с по-висок коефициент. Изказванията му, които имат отначало общ характер, започват скоро да придобиват расов отенък. Така, вземайки думата през 1970 г. в американската Национална академия на науките, той заявява, че проведените от него изследвания "водят неизбежно до извода за расово-генетична основа на проблемите на негърското население в Америка". За подобни възгледи Шокли е подложен на остра критика от страна на много обществени дейци и учени, които обаче подчертават, че научната му дейност не може да бъде подкопана от неговите съждения за генетиката.

Освен че работи в областта на физиката на полупроводниците и транзисторите, Шокли има важен принос за използването на свойствата на магнитните материали в паметта на компютрите и за развитието на електромагнитната теория. В кръга на интересите му влизат енергетичните ивици в твърдите тела, пластичните свойства на металите и реда и безредието в сплавите. Шокли има над деветдесет патента за изобретения.

През 1933 г. Шокли се жени за Джийн Бейли. Семейството има двама синове и една дъщеря. През 1955 г. се развежда и се жени за Еми Ленинг, медицинска сестра, която се грижи за психично болни хора. В младите си години Шокли е заклет алпинист. По думите на втората му жена той се отнася към алпинизма не като към вид отдих, а като към проблем, който трябва да бъде решен, и затова тренира упорито, готвейки се за това решение. В по-зряла възраст Шокли предпочита да се занимава с ветроходство, плаване и гмуркане за бисери.

Освен с Нобелова награда ученият е награден от правителството на САЩ с медала "За заслуги" (1946 г.), удостоен е с наградата Морис Либван от Института на радиоинженерите (1952 г.), с наградата Оливър Бъкли за физика на твърдото тяло от Американското физическо дружество (1953 г.), с наградата Комсток от американската Национална академия на науките (1954 г.), с медала Холи от Американското дружество на инженерите-механици (1963 г.) и с почетен медал от Института на инженерите по електротехника и електроника (1980 г.). Член е на американската Национална академия на науките, на Американското физическо дружество, на Американската академия на науките и изкуствата и на Института на инженерите по електротехника и електроника.

Източник: http://n-t.ru/nl/fz/shockley.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов



НОБЕЛОВИТЕ НАГРАДИ ДО ТУК:

„БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - НОБЕЛОВИ НАГРАДИ“

събота, януари 26, 2019

Изкуството да оскърбяваш - 48

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА

№ 18

Предната лекция завършихме с това, че именно от предишната епоха в темата за произхода на живота и до ден днешен са протегнати пипалата на метафизиката.

Те инервират доста чувствително въпроса и го запазват актуален до сега.

Ще бъдем справедливи - именно те го запазват.

Никакво друго движение в тази област не се наблюдава вече няколко десетилетия. Едва когато пипалата започват да се движат и се заемат да душат поредната догма на естествознанието, науката си спомня дните на своята предишна слава и изпищява поне нещо в отговор.

Нейният писък, трябва да кажем, не прави впечатление.

Тя не може да окаже никаква сериозна съпротива все едно Павлов, Бернал, Фейман, Уотсън, Крик и прочее гиганти са отнесли със себе си в гроба целия огън на познанието, смелостта и убедеността.

Науката, която не успяла да се възвиси по въпроса за произхода на живота, отначало се слегнала смутено, а по-късно се научила да измъква от "основния въпрос" с толерантни фрази.

Защо станало така?

Работата е в това, че към края на ХХ век естествознанието се килна и се напука под ударите на тарана на културата. Той удряше непрестанно както по основите на науката, така и по всичките ѝ изящни надстройки.

Културата хвърли в бои легиони поети, тенори, дизайнери и режисьори. В резултат от това тя си възвърна почти всичките позиции, загубени през XIX век.

Като се въздигнаха над руините на научния мироглед, тенорите затвърдиха отново култа към гениите, необяснимостта на изкуството, света и любовта, а чрез това и метафизиката в нейния чист вид.

Прекрасен пример е Ричард Докинс. Ученият, който само запазва верността към науката и към нейното разбиране за света, се обявява за атеист и се се сочи като нещо екзотично.

Науката се оказа деморализирана и победена.

Оставиха ѝ в рамките на човечеството само ролята на придворен фокусник, изобретател на всякакви приятни "нещица" като дамските превръзки, бомбите и телефончетата.

Вместо Павлов и Крик на арената на вечната борба изпълзя поколение вяли и впечатлителни доценти.

От тяхната уста отново зазвуча бръщолевенето за "твореца", "душата", "демиурга" и за някаква "висша сила", която по всяка вероятност е станала "първопричина за света". Довършвайки карикатурността на картината, от всички пукнатини, отново плъзнаха придобилите смелост попове.

Разбира се, нещата не опират само до атаката на културата. И, разбира се, не само до поповете.

Важна причина за новото тържество на метафизиката над знанието стана липсата на научна дисциплина, която да се заеме специализирано и целеустремено именно с въпроса за произхода на живота.

Да, съществуват биохимията, биофизиката, астрофизиката, теоретичната физика, кристалографията, палеозоологията, палеоботаниката, еволюционната генетика, сравнителната анатомия, молекулярната, теоретичната и математическата биология, физиологията, геологията, космологията et cetera.

Да, всяка от тези дисциплини се докосва до нашия основен въпрос и предлага във връзка с него някакъв ограничен отговор, намиращ се строго в рамките на нейната компетентност. Но всичките отговори изобщо не са свързани в едно научно явление.

Защо?

Защото служенето на всяка от тези дисциплини изисква пожизнена и фанатична съсредоточеност само върху нейния предмет, без да се допускат никакви отклонения. Не можем да си представим персонаж, който би могъл да побере в себе си едновременно и в цялата им пълнота поне физиологията, структурната геология и квантовата механика. (А това са само три компонента от минимум двадесет.)

В известен смисъл биохимията и биофизиката могат "да се докоснат" за малко поради взаимната си връзка, също както геологията и палеонтологията, но за единна и стабилна картина е нужен синтез от всички дисциплини без изключение.

Нещо повече, този синтез трябва да бъде добре защитен и постоянно обновяван. За всяка дреболия, открита от генетиците или от палеоботаниците в него трябва да се намери веднага критично осмисляне и нужното място.

Такъв научен отрасъл, уви, не съществува. Няма, разбира се, и персонаж, който би могъл да владее цялата пълнота от споменатите знания. Ще повторим, че всяко от тях изисква цял живот и фанатично зацикляне върху един, максимум два строго специални въпроса.

И така, дисциплина няма, някаква титанична фигура, която да акумулира всичките знания, имащи пряко или косвено отношение към произхода на живота, също няма.

Но не всичко е така лошо, както изглежда на пръв поглед.

Продължава да съществува метод, който позволява да се избере от всичките науки тяхната същност, а като се избере, да се съединят същностите в повече или по-малко достоверна широка парадигма.

Това е картезианството.

А какво е картезианство?

Това е преди всичко умение "да се обира каймака".

Ще поясним.

Както помним, през XVII век във Франция възникнала необходимостта от реалистична доктрина, която да изясни феномена (според тогавашните представи) човешки разум.

Този стремеж към яснота бил закономерен.

Фактът, че човекът може да мисли, вече искал да бъде разгадан. Религиозната версия почти изгубила своята сила, оставайки само за верските фанатици, които с всяка изминала година ставали все по-малко. А натрупаните през много векове знания разкъсвали обществото отвътре. Появила се увереността, ме механиката на разсъдъка може да бъде обяснена с такава лекота, с каквато се обясняват законите на оптиката или астрономията.

Разбира се, натрупаните знания били най-различни по качество. Но те били много и значително по-силно обгаряли разума от днешните научни произведения.

Днес всички, дори сензационните изследвания, се възприемат като нещо, разбиращо се от само себе си и произтичащо от общия ред на нещата.

А през XVII век науката била все още откровение, преобръщащо живота на всеки, който се докосне до нея. Било време, когато книгите "вместо да се четат, се учили наизуст", а наличието на знание можело да струва скъпо на техния притежател или да стане причина за неговото издигане и невероятно благополучие.

От нашия двадесет и първи век общият обем на научната информация през шестнадесети век изглежда незначителен. Но това е абсурдна илюзия.

Той наистина бил огромен.

Астрономията през XVII век била съставена от причудливото смесване на Птоломей, Пурбах, Региомонтан, Тосканели, Риналдини, Коперник, Бруно, Галилей, Брахе, от системите на Авероес, Аристотел, Архимед, Аристарх, Ал Фергани, Арабахта, Варамишра, Улугбек и Николай Кузански.

Хиляди огромни томове включвали в себе си представите за минералите, магнетизма, металознанието, електричеството, зоологията, географията, ботаниката, скоростта, пречупването и вълновата природа на светлината, оптиката, ефектите на цветовете и електричеството, за анатомията, медицината, логаритмите, вакуума, размножаването на насекомите, механиката, пиротехниката, палеонтологията и балистиката.

Ще напомним, че по това време вече са се появили произведенията на Роджър и Френсис Бейкън, на фон Херик, Агрикола, Стуртевант, Гилберт, Кабео, Гасенди, Торичели, Юнгиус, Франческо Лана Терци, Хюйгенс, Ферма, Гримальи, Парацелс, Марко Марчи, Де Доминис, Карданус, Телезио, Нунец, Меркатор, Мигел Сервет, Гарвей, Николо Цуки, Амброаз Паре, Везалиус, Фалопий, Силвиус, Ван-Хелмонт, Рьомер, Свамердам, Санторио, Неемия Грю, Джон Рей, Мейо, Окама, Дунс Скот, Гебер, Северус Себокт, Тарталий, Бенедети, Малпигий, Симон Стевин, Фризиус, Снелиус, Санторио, Хартман, Бернар Палиси, Тарталий, Бенедети, Бирингучо, Тосканели, Хеснер, Ронделе, Гален et cetera.

Ние изброихме тук само имената от първа величина, но освен тях следва да си спомним Мерсен, Арнолд от Виланова, Муциан Руф, Матеуа Силватикус, Улрих фон Гутен, Пиер Бейл, Пиетро Верджерио, Йохан Христиан Еделман, Авраам Сакуто, Де Прада, Пиетро Д`Абан, Лоренцо Вала, Хенрих Корнелий Агрипа, Пиетро Помпонаци, Ото Брунфелс, Йохан Вайер, Улис Алдрованди, Джон Ди, Джузепе Франческо Бори, Шарл Естиен, Жофроа Вале, Чеко Д` Асколи, Виет, Фредерико Чези, Экио и Франеско Стелути.

Разгорели се звездите на Бойл, Мариот, Касини, Борели, Хук, Галей, Нютон, Лайбниц и Льовенхук.

Корнелиус Дребел вече изпитвал първата подводница, а Магалоти подреждал своите "Очерци за природонаучната дейност на Академията на опитите", описвайки работата на термометрите, хидрометрите, махалата, часовниците, барометрите, микроскопите и телескопите.

Ще напомним, че още през 1560 година в Неапол се организира Academia secretorum naturae (Академия за природните тайни), основана от Джовани Батиста Порта, а през 1603 година е създадена Accademia dei Lincei, също изучаваща въпросите на физиката и (условно казано) на химията.

Като частна, но значима илюстрация за истинския обем от знанията през XVII век може да ни служи физиологията на мозъка.

И така, какво било известно по това време?

Джакомо Беренгарио (Giacomo Berengario, 1502–1550) открива и описва Corpus striatum.

Ахилини (Alessandro Achillini, 1463–1512) изучава първата и четвъртата двойка черепни нерви, иначе казано - обонятелните и блоковите нерви;

Габриеле Фалопио (Gabriele Fallopio, 1523–1562) описва още по-точно четвъртата двойка и нахвърля бележки за деветата, иначе казано - за глософарингеуса. Освен това той поставя научните основи за изучаването на тимпаничната хорда и езикоглътателния нерв;

Фернелиус (Jean F. Fernelius, 1497–1558) описва централния канал на гръбначния мозък и създава хипотезата за ролята на нервите като проводници на влиянието на главния мозък върху мускулите;

Силвиус (Jacobus Sylvius, 1478–1555) открива сирингомиеличните кухини топографира извивките на мозъчната кора;

Варолио (Constanzo Varolio, 1543–1575) описва мозъчния мост, мозъчните крачета и оптичния нерв;

Конрад Шнайнер (1614–1680) изказва предположение за ролята на мозъчната кора като локализатор на паметта, а на малкия мозък като център на рефлексите. (Грешните му изводи са дребен по същество фактор, главен в случая е фактът на търсенето.);

Хуан Хуарте (Juan Huarte, 1529–1588) сумирал някои доста спорни и разпокъсани данни за последиците от травми на главата;

Лоренц Фриз (Lorenz Frisius, ? — 1531), ако съдим по неговите рисунки, е изучавал прилежно хиазмата и дълбочината на мозъчната кора;

Томас Ераст (Thomas Erastus, 1524–1583) и Фернелиус (Jean F. Fernelius, 1497–1558) изследвали в тишината на своите лаборатории природата на епилепсията;

Андреас Везалиус (Andreas Vesalius, 1514–1564) описал и топографирал мозъка в седмата книга на своята поредица "За строежа на човешкото тяло". Освен това изказва сензационни предположения за възможните функции на многобройните му структури.

Разбира се, ние успяхме да си спомним само малка част от тези, които би трябвало да си спомним.

Но освен създателите и събирачите на точни знания за света, които до един, в една или друга степен, били аутсайдери, съществувала и официалната наука на Ватикана.

Именно тя, между другото, се смятала за истинска наука, а такива като Бруно, Коперник, Галилей и Везалия имали репутацията на "чудаци", на екзотични пришки, изскочили върху благородния нос на истинското знание.

Коперник не случайно отлагал толкова дълго публикуването на своите открития, разбирайки, че съчинението "De Revolutionibus Orbium Coelestium Libri Sex" ще бъде подиграно и обявено за лъженаука. Той пише: "Плаши ме мисълта за презрение заради нестандартността и различието на моята теория" (цитат според M. B. Hall — The Scientific renaissance 1450–1630).

Малко по-късно става ясно, че Коперник е бил прав. Неговото произведение се превърнало за дълго време не в обект на академични обсъждания, а само на насмешки. С него се подигравали мнозина. От автори на популярни дидактични поеми и енциклопедии (Де Бартис и Ж. Боден) до стълбове на науката (Тихо Брахе и Ф. Бейкън).

А от църковна гледна точка в произведението на Коперник не се виждало никакво особено престъпление. Папа Лъв Х се отнесъл към него иронично, но доста доброжелателно, а кардиналската курия го подкрепила. През 1532 година системата на Коперник била представена официално на четенията във Ватиканските градини, при това не от кого да е, а лично от секретаря на папата. Учението на Коперник се приемало в общи линии благодушно, докато Бруно не изострил положението, обявявайки се за негов верен последовател.

През XVI–XVII век научната ревност вече съществувала. "Специалистите" умеели да защитават своите "владения" от всякакви чужденци. За да получи някой право на глас в науката, трябвало да се присъедини към съответната каста (на астрономите, химиците, картографите), като приеме, разбира се, изцяло нейните възгледи по всички ключови въпроси. Била изработена и тактика за неутрализация на дисидентите и чужденците, промъкнали се нелегално в дисциплината. Тя била примитивна, но работела.

Кастата използвала умело тактическите преимущества на своята "висота". Тя осъществявала академичен погром над новите възгледи, а след това непременно сваляла своята оценка "един етаж по-ниско" при белетристиката, пресата и интелигенцията (в най-широкия смисъл на тези понятия, напълно приложими и към седемнадесети век). Те, малко разбиращи от същността на въпроса, но доверяващи се на званията и титлите, започвали охотно преследване, превръщайки за няколко години практическо всеки новатор в посмешище. Така се повтаряло от век на век.

На Коперник припомнили, разбира се, че професията му е каноник, а в астрономията е дилетант; на Галилео препоръчвали да гледа през тръбата за клизми, а не през телескопа, намеквайки за основната му професия (Галилео бил лекар).

Периодично се появявали персонажи, които се опитвали да се зъбят и на кастата, и на нейните подгласници. Ако се стигнело до открито и упорито противопоставяне, влизали в употреба дървата. Както показва примерът с Бруно, три купчини дърва, по правило, били достатъчни, за да се прекрати спорът, отишъл твърде далече.

Членовете на знаменитата академия "деи Линчеи" били принудени да си общуват с помощта на шифър от страх не пред инквизицията, а изключително пред научната общност. Ще напомня, че неформален ръководител на академията бил херцог Фредерико Чези, напълно способен да я защити от църковно преследване, но безсилен пред тогавашните научни катедри на Рим, Болоня и Флоренция.

Ние грешим като разграничаваме тогавашната наука от църквата. Това не е правилно. Църквата и науката били едно цяло.

През XVII век официалните учени, ориентирани да осигурят богословска картина на света, били хиляди. Всеки от тях имал възможността да публикува, да заема катедри в най-добрите университети и да поставя на колене всякакви "галилеевци". Ние можем, разбира се, следвайки традицията, да ги наричаме "схоласти", но това обозначение ще бъде доста условно.

Ще отбележим, че сред "схоластите" имало не само майстори на красивото шарлатанство или жонгльори с фактите. Нищо подобно. В по-голямата си част те били абсолютно добросъвестни изследователи.

Да, те не успели да преодолеят гравитацията на "християнската истина" и именно под нейното въздействие "превивали и формирали" естествените науки. Но правели това напълно искрено и самоотвержено.

Изброявайки ярките "схоласти" на века, трябва да си спомним за Фортиниус Луцетус, Лео Алатиус, Джймс Ъшър, Лудовико дела Коломбе, Афанасий Кирхерий et cetera.

С какво са се прославили?

Луцетус (Fortinius lucetus, 1577–1675) е автор на много влиятелната концепция, че почти цялата Луна е направена от фосфор, а светлината ѝ е фосфоресценция. Най-забавното е, че хипотезата се базирала на крайно убедителни експерименти. Луцетус вземал болонски камни (фосфоресциращи шпати) и правел от тях дискове и полусфери. Тяхната светлина била практически незабележима през деня, но с настъпването на тъмнината те се разгаряли ярко, придобивайки доста реалистично сходство с Луната.

На основата на многобройни опити, при които дисковете и полусферите се наблюдавали на различни разстояния, под различни ъгли и в условията на различна осветеност, Луцетус обявил с абсолютна увереност, че Луната има фосфорна природа.

Като следствие:

Със своята красота и опора на естествените явления хипотезата направила огромно впечатление на съвременниците, а Луцетус придобил славата на авторитетен астроном и учен.

Да видим втория фигурант от нашия списък - Лео Алатиус (Leo Allatius, 1586–1669), пазителят на Ватиканската библиотека.

Той създал прекрасната теория, че пръстените на Сатурн се състоят от крайната плът на Исус Христос, възнесла се след обрязването.

Като следствие:

Състояли се (минимум) два диспута с участието на богослови и мнозинство астрономи, които решили възможността хипотезата да бъде включена в университетските курсове.

Третият герой е професор Джеймс Ъшър (James Ussher, 1581–1656). Основавайки се на библейската хронология, той изчислил деня на сътворението на света, иначе казано - 23 октомври 40004 г. преди новата ера, и така установил "много точната" възраст на планетата.

Като следствие:

В продължение на дълго време тази цифра се смятала за единствено вярна и доказана от науката.

Защо изброяваме всичките тези безсмислици?

Изключително за да създадем обемна и максимално ярка представа за естествознанието по това време.

А също така - за да разясним силата и универсалността на метода, който позволил да се отделят "овцете от козите" и да се обере истинския научен "каймак" от всички дисциплини.

Алатиус, Белармини, Луцетус, Кирхерий и още хиляди (минимум) "схоласти" нямали върху титулните листи на своите произведения специални бележки, които да предупреждават, че тяхното изучаване е чиста загуба на време.

Напротив. Както вече казахме - тогава те били доста авторитетни автори. Запознаването с техните фолианти било задължително.

Разбира се, науката през XVII век била фантасмагорична смес, в която обоснованото и точното се преплитало с най дивашки догадки. Откритията на Кеплер съседствали с отлетелия към Сатурн препуциум на Христос, а грубите грешки на Кирхериус имали същата тежест като откритията на Ферма.

Задълбочаването във всичко без изключение било тогава толкова нереално, колкото и сега. Или още по-невъзможно.

Днес имаме закони на естествознанието. Всичко, което им противоречи, може да бъде смело и безусловно бракувано. Можем да не вземаме под внимание (или да не приемаме сериозно) летящите перепуциуми, психотерапията и "извънтелесните усещания".

Но по онова време тези ориентири не били още формулирани. Всичко било доста по-сложно и по-объркано.

И това било прекрасно, защото само безбрежният и бездънен епистемологичен хаос на XVII век можел да създаде фигура, способна да го укроти и подреди. По логиката на развитието на науката тя непременно трябвала да излезе от "пяната на столетието".

Тази "Афродита" не закъсняла да се появи.

Тя приела образа на професионалния войник наемник, картоиграч и дуелист Рьоне Декарт. Той е познат и като Картезий или Картезиус, защото академичните правила по това време изисквали от учените да си латинизират имената.

Образованието му не прескочило границите на езуитското училище в Ла Флеш, където Декарт учел латински, основи на елементарната математика, а също така езуитска логика.

Като завършил училището, Декарт отишъл да воюва.

Разбира се, не за родната Франция, а за талери и гулдени. Под знамената на Максимилиан Баварски щурмувал Прага, а под барабаните на Орлеанския принц громял арминианите.

Когато му се отдавал случай, странствал, играел на карти, надувал коремите на дами и девици, богохулствал, пиянствал, пиратствал, пушел тютюн, биел се на дуели, с една дума - водел много здравословен начин на живот.

Периодично Декарт се уединявал и шлифовал лещи. Или ходел в кланиците, където изучавал свинските сърца.

Впрочем, не само сърца и не само свински.

Да си спомним известния пример, който го характеризира като доста дързък експериментатор.

Като направил в рамката на прозореца, който се намирал в кабинета му, дупка, Декарт закрепил там току-що извадено око на бик, „гледащо навън“. От задната страна на окото изстъргал слой тъкани и така станало възможно да види „през окото“ миниатюрното обърнато изображение на своя двор.

Неговите ембриологични занимания също си струва да бъдат споменати отделно.

„Веднъж накарах да убият една крава, за която знаех, че е заченала преди известно време, само за да разгледам плода ѝ“ (Декарт в писмо до Марсен от 2 ноември 1646 г.).

Той не е преподавал никога и нищо, почти не четял лекции, а и изобщо избягвал академичните среди. По-специално е известно, че по необясними причини Декарт не пожелал да се запознае даже с Галилей.

Дните си завършил при двора на шведската кралица Кристина, като получил отровно причастие от ръцете на йезуита Жак Виоге, защото орденът на Исус започнал да се дразни от влиянието на Картезиус върху младата кралица.

Разбира се, по би му подхождала кладата, но сантименталните йезуити решили да се отнесат братски към ученика от училището в Ла Флеш и се ограничили с отрова в причастието.

С какво именно е подправил Виоге „тялото христово“, останало неизвестно, но Декарт умрял в мъки.

По-нататък всичко се наредило още по-успешно: съчиненията му били внесени в INDEX LIBRORUM PROHIBITORUM, а Луи XIV забранил със специален указ във всички университети на Франция даже да се помни името на Картезиус.

Животоописанието на Декарт, разбира се, не може да предизвика нищо друго освен завист. Макар че отчасти го е засенчил Хокинг с неговата амиотрофична латерална склероза, биографията на Рьоне Декарт и до ден днешен си остава еталон за учен. Преди всичко с това, че това е биографията на човек, за когото храбростта било нещо обичайно.

Но не това е същността.

Трябва да напомним, че говорим за човек, който с поразителна лекота преобърнал и структурирал европейската наука.

Той ни е подарил метод, с помощта на който от която и да е смес от знания можем да извлечем най-необходимото и най-важното, като отсеем дреболиите и излишните подробности.

Картезиус утвърдил очевидното: „Всички науки са дотолкова свързани помежду си, че е по-лесно да се изучават всичките заедно, отколкото която и да е от тях отделно от всички останали...“ (Декарт, „Правила за ръководство на ума“. Правило 1)

Неговото „Разсъждение за метода, позволяващ да направляваме разума си и да намираме истината в науката“ не е загубило ефективността си и днес. Определени неудобства създава архаичността на стила, но преодоляването ѝ се възнаграждава щедро.

Нещо повече, без прилагане на метода на Декарт „за обиране на каймака от всички науки“ опитите за ориентиране в произхода на живота днес са обречени на пълен провал.

Не случайно един от първите автори на теорията за абиогенезата Джон Бърдън Сандерсън Холдейн (1892–1964), основоположник на биохимичната генетика, създава дружеството на „картезианците“ и първи през ХХ век прилага разработените от Рьоне Декарт методи за познание на сложните явления.

Необходимо е уточнение.

Под картезианство (в дадения случай) нямаме предвид философската система и невидяната от Декарт в мъглата на неговия век „двойственост на света и човека“.

Съвсем не.

Говорим само за картезианската механика на мисленето. За способността да се съгласуват дръзко данните от различните науки, за да се отговори на глобалните въпроси.

Картезианството ни учи да вървим срещу всички догми и научни приличия. То се основава на безстрашието, твърдостта и липсата на авторитети.

По същността си то е пиратство.

Разбира се, използването на този метод обрича на някаква повърхност, а понякога и на забавни дребни грешки.

За грешките можем да не се тревожим. Ако идеята е ценна, в науката има достатъчно чистачки, които ще оберат с удоволствие неизбежните боклуци.

Разбира се, картезианството гарантира конфликт с "тесните специалисти", но тези нещастници трябва да бъдат разбрани и простени.

Представлявайки предимно евнуси, призвани да охраняват и поддържат реда в своя фактологичен "харем", специалистите са длъжни да се съпротивляват, когато в него проникват всякакви нагли хора.

Разбира се, като открият промъкналия се в "харема" чужденец, евнусите-доценти непременно ще нададат разобличителен ревнив вик. Да се направиш на "един от тях" е невъзможно. Може даже и да не се опитваш. Дори ако имаш достатъчно актьорски способности за имитиране на техните мимики и речи, все едно, рано или късно, ще настъпи момент "да се свалят гащите". И тогава всичко ще се разкрие. Така че по-добре е да се действа веднага дръзко и уверено, без да се обръща внимание на възмущението.

Като се налудуваш достатъчно в "харема" с най-красивите идеи и си напълниш джобовете със скъпоценни факти, трябва накрая да направиш важен поклон. След това трябва да се възхитиш на самоотвержеността на евнусите-пазачи, даващи живота си за опазването и за благополучието на "харема". После, като помахаш с ръка, можеш да скочиш през прозореца.

(Това се нарича академична междудисциплинарна етика и тя трябва да бъде безусловно спазвана.)

Също толкова дребен проблем е и така наречената "повърхностност". Разбира се, тя е доста условна и "повърхностност" може да бъде наречена с доста голямо преувеличение.

Но!

Едно нещо е да създадеш и да развиваш една научна дисциплина, друго е да я използваш и да ѝ обираш "каймака". Разбира се, това са напълно различни равнища. Първото изисква абсолютно вглъбяване и жертвеност, детайлно постигане на всички нюанси. Второто - само структурирано трезво запознаване с тази дисциплина.

(Следва)

СТАТИИ И ЛЕКЦИИ ДО ТУК:

1. КРАТЪК КОНСПЕКТ НА ЦИКЪЛА ЛЕКЦИИ В "ЕРАРТА"

2. КИРИЛ - ПРОСВЕТИТЕЛЯТ НА ПИНГВИНИ, ИЛИ ИСТИНАТА НА НЕИЗТРИТИЯ ЗАДНИК

3. ДВУГЛАВИЯТ ПЕНИС

4. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - I

5. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - II

6. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - III

7. САМОТНАТА РУСИЯ ИСКА ДА СЕ ЗАПОЗНАЕ

8. НЕ СТАРЕЯТ ПО ДУША ЦЕЛИНИТЕ

9. ГОЛИЯТ ПАТРИАРХ ИЛИ ЗАКОНЪТ НА МИКИ МАУС

10. КРАЯТ НА РУСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА. КАКВО ЩЕ СТАНЕ?

11. КРИЛЦЕ ИЛИ КЪЛКА?

12. МУХОМОРКИТЕ НА ПОБЕДАТА

13. ДРАЗНЕНЕ НА ГЪСКАТА. КРАЙ НА ДИСКУСИЯТА ЗА ГАЛИЛЕЙ

14. ОСОБЕНО ОПАСНО МИСЛЕНЕ. ИЗ ИСТОРИЯТА НА ЧУДАЦИТЕ

15. РУСИЯ В ТЪРСЕНЕ НА АДА

16. ИСУС ТАНГЕЙЗЕРОВИЧ ЧАПЛИН

17. ГЛУПАВАТА КЛИО, ИЛИ ЗАЩО В УЧИЛИЩЕ НЕ ТРАБЯВА ДА СЕ УЧИ ИСТОРИЯ

18. ТЕОРИЯ И ПРАКТИКА НА КОЩУНСТВОТО. ЧАСТ 1

19. ТЕОРИЯ И ПРАКТИКА НА КОЩУНСТВОТО. ЧАСТ 2

20. ТОПЛА ЦИЦКА ЗА ХУНВЕЙБИНА

21. ВЯРА С ФЛОМАСТЕР

22. ТРУЖЕНИЦИ НА ЗАДНИКА

23. ВКУС НА ИЗПРАЖНЕНИЯ

24. ЗАГЛЕДАНИ В ПЕНИСА

25. ВЪРВЯЩИ КЪМ АНУСА

26. В НОКТИТЕ НА ПИГОПАГУСА

27. ЖЕЛЕЗНИТЕ ЛАПТИ НА КРЕМЪЛ

28. ЛЪЖАТА КАТО ЖАНР

29. ХИМИЧЕСКИ ЧИСТ ЦИНИЗЪМ

30. ПУТИН И РЕВОЛЮЦИЯТА

31. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 1

32. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 2

33. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 3

34. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 4

35. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 5

36. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 6

37. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 7

38. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 8

39. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 9

40. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 10

41. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 11

42. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 12

43. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 13

44. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 14

45. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 15

46. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 16

47. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 17

петък, януари 25, 2019

От Мандук до Нахтгигер (Част 3)

ДО ТУК: Част 1; Част 2

АВТОР: ЮЛИЯ ЩЕРБИНИНА, СПИСАНИЕ „ДИЛЕТАНТ“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Антиподи на Дядо Коледа

Цяла група персонажи за плашене на децата напомняла за себе си в навечерието на Рождество и се включвала в свитата на Дядо Коледа (Санта Клаус, Синтерклаас). В Германия, Австрия, Румъния, Унгария, Чехия и Словения това е Кампус - рогато демонично същество, наподобяващо древногръцки сатир и известно също така под името Рогатия Николай и Дивия Клаус.

Коварният спътник-антипод на Дядо Коледа - дух на зимата и въплъщение на нечистата сила - изпълнявал ролята на екзекутор, който шибал с пръчка немарливците. Понякога ги вземал със себе си, за да ги отправи в преизподнята, да ги изяде или (в ранните легенди) да ги хвърли в реката. Приближаването на Крампус - обрасъл с кафявочерна козина, със свирепи големи очи и дълъг ален език - се предхождало със страшно дрънкане на вериги и тревожен звън на звънчета.

Крампус е популярен персонаж от коледните пощенски картички. Много пощенски картички от XIX век и началото на XX век са комично назидателни: изобразените на тях същества, подобни на козли, терзаят всячески ридаещи и молещи за пощада деца.

Свети Николай и Крампус идват в австрийско семейство.

Крампус. Коледна картичка.

Аналогичен коледен персонаж в Холандия е Черният Пит, който помага на Синтерклаас да разнася подаръци, а едновременно с това наказва малките негодници. Първото му споменаване е фиксирано в книгата на холандския автор Ян Шенкман "Свети Николай и неговият слуга" (1850 г.), където Черният Пит е изобразен като мавър, който раздава щедро подаръци на добрите деца и наказва строго лошите.

Обложка на книгата на Ян Шенкман "Свети Николай и неговият слуга".

В Германия предновогодишното наказание на малките негодници се възлагало на рицаря Рупрехт (кнехт Рупрехт) - дългобрад старец, облечен с кожи и покрит със слама. Той давал на прилежните деца пасти и ябълки, а безделниците налагал с торба пепел и вместо подаръци им връчвал камъни и въглени. Друг коледен персонаж от немските предания е Белсникел (Belsnickel). Този бродяга с облекло от кожи, или целият обрасъл с козина, награждавал послушните деца със сладки неща, а непослушните шибал с камшик.

В Елзас и Лотарингия антипод на Свети Николай бил Ханс Трап (Hans Trapp) - страшно ревящ див здравеняк с черни дрипи. Алчен и стиснат богаташ, той продал душата си на дявола, бил отлъчен от църквата и отпратен в гората - по-далече от достойните си съграждани. Ханс се озлобил и започнал да напада местните деца, преоблечен като сламено плашило.

Пер Ноел, френският Дядо Коледа, също има антиобраз - Пер Фуетар (Чичо Камшик), ревностен доносник, който докладна на своя господар за всичките лудории на непослушните деца.

Исландците плашели децата си с жестоките и коварни Йоласвейнери (Йолски момчета), които вършат всякакви пакости и се развличат с лоши шеги в навечерието на Рождество. Според една легенда те са дузина нагли братя-крадци. Според друго поверие са злобни тролове, които ядат деца.

В австрийските, немските и чешките легенди за детско плашило се използвала Фрау Перхта. Ранните описания я представят като стара уродлива вещица с гъши или лебедов крак, деформиран от педала на чекръка. Перхта не се спирала и дванадесет дена дена след Коледа: промъквала се тайно в къщите и дарявал щедро благочестивите деца, а на лошите разпаряла коремите, вадела им органите и натъпквала телата им със слама и камъни.

В по-късните легенди Перхта е красива жена със светли одежди. За неин исторически прототип се смята Берта Швабска - кралицата-предачка, съвладетелка на Бургундия.

Албепт Анкер. "Кралица Берта и предачките", 1888 г.

Нощни кошмари

Особена компания от детски страшилища са съществата без определени свойства и функции, освен една - да плашат. Най-известното от тях е Бугимен (Bogeyman), безлико нощно чудовище, обобщено въплъщение на детските страхове. В латиноамериканските страни негов аналог е Коко (Coco) - демоничен призрак-сянка или безформена фигура. Коко седи на покрива или в шкафа и се оглежда за непослушни деца. Своето име е получил от кокосовите плодове, чиито три природни отверстия напомнят очи и уста.

Франсиско Гоя. "Идването на Коко", 1797 г.

В нощно време се подвизава и Пясъчният човек (англ. Sandman, нем. Sandmännchen): търси деца, които се заиграват до късно, и хвърля в очите им вълшебен пясък, за да заспят по-скоро. Австро-немският Нахткраб (Nachtkrabb) яде децата, които срещне нощем по улиците. И във Франция има страшилище за лошите деца, които не спазват дневния режим - в светлото време на денонощието то се таи в някой скрит ъгъл, а под покривалото на нощта търси да намери деца, които не спят.

Известни са фолклорни злодеи-ловци на спящи деца. В Судетенланд (граничен район на Чехия) това е Попелман (Popelmann) - човекоподобен демон с бял плащ, който чука тихо на вратата, а след това похищава заспалите деца. Нощният дух Нахтгигер във Франкония (област в Германия) яде заспали деца или напада закъснели самотни малчугани.

Да, децата трябва да треперят от страх! Тази идея се предавала от век на век и била отхвърлена от хуманистичната педагогика едва към края на XIX век.

четвъртък, януари 24, 2019

Васил Левски и неговите сподвижници след арабаконашката афера (документи от турските архиви) – 23

Преди известно време публикувах в блога си и в моята интернет библиотека няколко документа, свързани с Васил Левски, както и всичките негови писма, които успях да намеря.

Сега продължавам с документите, отнасящи се до разследването от турските власти на Апостола и неговите сподвижници след обира на пощата в прохода Арабаконак (днес - Витиня), осъществен от Димитър Общи и негови другари.

Документите, както и бележките към тях, са представени според книгата "Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд (документи из турските архиви)", София, 1952 г.

Павел Николов

(ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТ ТУК)

Разпит на Димитра, главатар на бунта [1]

9 декември 1872

– Отде си, где си роден, какъв ти беше занаятът?

– От Дяково съм, Македония, там съм роден. Излязох оттам дванадесет-тринадесет годишен; нямах никакъв занаят.

– Когато за първи път излезе от родното си място, къде и по каква работа замина?

– Заминах първоначално за Сръбско, за да работя.

– Колко години стоя в Сръбско?

– От [18]48 до [18]56 година – престоях в Сръбско осем години.

– Какво работи в Сръбско през тия осем години?

– Слугувах при големи хора и прекарвах, както можех.

– Оттам къде отиде?

– Оттам заминах за Влашко.

– Пак да слугуваш ли отиде там и колко години престоя?

– Отидох през [18]56 година пак да слугувам и останах до [18]62 година.

– Може би знаете при кого сте слугували във Влашко?

– Да, зная. Живях в Букурещ и в Гюргево, на други места не съм живял. В Букурещ слугувах в гостилницата на Ганескувите синове, а в Гюргево се занимавах с гостилничарство.

- Къде отидохте след [18]62 година?

– Отидох пак в Сърбия и там стоях една година – до [18]63 год.

– Там какво прави?

– Бях в сръбския башибозук по време на белградските събития.

– А оттам?

– От [18]63 до [18]65 година бях пак гостилничар в Гюргево – Влашко.

– Къде отидохте в [18]65 година?

– Заминах за Италия, за да се запиша пак доброволец във войската на Гарибалди [2].

– Колко време останахте във войската на Гарибалди?

– Останах до [18]66 година.

– Къде отидохте в [18]66 година?

– През [18]66 година дойдохме заедно с осемдесет и двама души от Италия в Атина. Записах се доброволец. Отидохме в Крит, където заминахме с един параход на име „Панелини“ [3] с триста и шестдесет души другари [и] слязохме на едно място близо до Кастел [4] .

– В чия войска се причислихте там? – Причислихме се към войската на Фронисос [5].

– Участвахте ли в сражения?

– В сраженията участвах три години и два месеца, до свършването на войната. След като свърши, предадох се на Сава паша [6] в Свакия.

– Къде ви изпрати Сава паша?

– Изпратиха ни с френски параход в Шира [7] , там останах около един месец. Платиха ни месечно по петстотин драхми, заплатиха и пътните ми по парахода, и през Цариград отидох в Браила.

– Колко време престоя там?

– Обикалях около три месеца в Браила и оттам се завърнах пак в Белград.

– Колко стоя в Белград?

– В Белград останах четири месеца, обикалях без работа и не се залових за никаква работа.

– По коя година беше това?

– Беше към [18]70 година.

– Къде отиде пак от Сръбско?

– Отидох пак във Влашко – в Браила.

– Какво правихте в Браила, с кого се срещахте и каква работа заловихте?

– От Белградския български комитет ми бяха дали писмо до българския комитет в Браила. Занесох го в Браила и го предадох на председателя на Браилския български комитет, Войников [8]. В занесеното от мене писмо беше писано: „Изпратете го на отсрещния комитет, за да му служи, ако е съгласен.“ Попитаха ме: „От отсрещния комитет искат хора, би ли отишъл там?“ И аз приех. Не минах веднага. Отидох първо в Турну Магурели, срещу Никопол. Имаше писмо за тамошния комитет, предадох го и поговорихме.

– Кой е председател на тамошния комитет?

– Данаил от Плевен [9] , брат му Анастас е затворен тук.

– Колко се бавихте там?

– Бавих се два-три месеца; и те ме питаха същото, аз приех. Дадоха ми едно писмо, отправено до Ловчанския комитет. Аз взех писмото. Минах в Никопол. Там оставих паспорта си, връчиха ми едно пътно тескере. Документ за носене на оръжие взех от Никопол. Тръгнах оттам, дойдох в Плевен в комитетския хан на Дочо Мръвков. Там показах писмото на Дочовия брат [10] . Оттам двамата братя взеха една пътнишка кола. Дойдох в Ловеч. В Ловеч отседнах в хана на Меджидика [11], където не знаеха що за човек съм. Там останах дванадесет дни. На третия ден отидох в комитетското кафене на Марин, поповия син [12], и му предадох писмо. Аз обаче исках да се срещна с Дякон Левски. Казаха ми: „Той сега не е тук, в Пловдивско е, ще дойде по-късно, дотогава, за да не разбере някой, намери си работа.“ И аз закупих постепенно около три оки пашкули. Когато бях зает с купуването на пашкули, дойде мюфетишът и ми каза: „Търсят те от конака.“ И ме заведе при каймакама. Отидох и се явих при каймакама. Той ме запита: „Защо си дошъл?“ След като му казах, че съм дошъл да събирам пашкули, и че след няколко дни ще си вървя, заверих пътното си тескере. На втория или третия ден минах за Турну Магурели. Там, отсреща, се бавих две седмици; дадоха ми едно писмо и един пиринчен печат с издълбан върху него образ на лъв. Минах пак в Нико- пол и оттам в Плевен, а после дойдох в Ловеч. Отседнах пак в същия хан и пак предадох писмото и печата, предназначени за Ловчанския комитет. Там [в Турну Магурели] Данаил ми беше поръчал: „Докато не намериш Дякона, да не се връщаш! Ловчанският комитет ще ти го посочи“, ми каза той. В Ловеч останах още три дни. От Ловчанския комитет ми дадоха писмо, дадоха ми и печата, който бях донесъл, и ми казаха: „Ще намериш Дякон Левски или в Карлово, или в Сопот.“ Наеха ми едно добиче, заверих наново тескерето си, качих се на добичето и отидох в Сопот. Отседнах в един хан. От Ловчанския комитет ми бяха поръчали: „В Сопот има един Иван шекерджията, намери го, но печата не давай, дай му само писмото. Той ще ти посочи Дякона. Във всяко село, във все- ки град, понеже комитетът е таен, и Дяконът се намира в тайни къщи. Затова именно не ще можеш да го намериш; Иван шекерджията ще ви срещне.“ Аз съобщих на шекерджията. Той дойде, намери ме в хана, аз му предадох писмото. Той ми рече: „Сега денем не може, ще дойда да те взема половин час след като се мръкне и ще те заведа при него.“ Половин час след като се мръкна, той дойде. Срещнахме се с Дякона на едно място близо до лозята, на четвърт час извън града. Дадох му печата и си поговорихме. Дяконът ми каза: „Утре сутринта ти ще се дигнеш оттука и ще отидеш в Карлово.“ Каза ми един хан, не си спомням името му. „Там ще дойда и аз, ще доведа един друг човек, и ще се срещнем с тебе.“ Станах сутринта, отидох в Карлово и отседнах в хана. В хана престоях три дена пак в качеството на търговец. На третия ден дойде пак човек на Дякона и ме заведе на едно място близо до лозята извън града. Там намерих Дякона заедно с пет души от Карловския комитет и се разговорихме.

– Знаеш ли имената на тия пет души?

– Понеже тогава бях още нов, не ми казваха, не ми съобщаваха имената, обаче, ако ги видя, ще ги позная.

22 шеввал 1289 [10 декември 187 2] година.

– Какво разговаряхте там, за какво приказвахте?

– Изпратиха ме на Карловските бани, отстоящи на час и половина разстояние от Карлово и ми казаха: „Ние пак ще те повикаме.“ Дигнах се оттам и отидох на баните. Пари за разноски ми дадоха. В баните стоях самичък дванадесет дни. После дойде един човек и ме извика в Карлово. Отидох в Карлово и отседнах пак в същия хан. Там дойдоха двама души, намериха ме и ми казаха: „Иди на Хисарските бани, защото ако стоиш тук много, ще се разбере. Остани около един месец и в Хисарските бани, ние пак ще ти пратим известие“. Дигнах се и заминах. Там престоях че- тиридесет и четири дни [13]. Разноските ми дадоха пак те. На четиридесет и петия ден там дойде Дяконът и ми каза: „Оттук ще отидем в Пловдив.“ Понеже Дяконът дойде пеша, наехме от ханджията добичета, защото аз се бях представил като търговец на масло. Оттам отидохме в Пловдив; мене ме изпрати в хана, а той отиде в тайната къща. Там стоях дванадесет дни, обаче никак не видях Дякона. На дванадесетия ден дойде един човек и ми каза, че ще заминем за Карлово. Аз отидох в консулството и заверих паспорта си. Консулът не знаеше какъв човек съм. Заверих в конака и пътното си тескере.

– Консулът на коя държава е консул?

– Той е консулът на гръцката държава.

– После заминахте ли?

– Тръгнах от Пловдив; на края на града намерих Дякона. Отидохме в село Царацово, на два часа от Пловдив. Там отседнахме в една къща. Стояхме два дни. Направиха едно събрание от дванадесет души, но мене още не ме допущаха на събрание.

– Ще познаеш ли селяните, ако ги видиш?

– Зная имената на един-двама души, на другите не зная, обаче, ако ги видя, ще ги позная.

– Кои са имената на лицата-селяни, които знаеш?

– Единият селянин е Иван арабаджията, а другият е Божил [14], стопанин на тайната къща.

– На къде заминахте оттам?

– На третия ден в зори се дигнахме оттам и отидохме в село Черноземен. И там отседнахме също в една тайна къща.

– Правихте ли там събрание?

– Да, правиха, но го устроиха в една друга къща и мене не ме заведоха. Сутринта станахме оттам и отидохме в Карлово. Аз пак отидох в същия хан, Дяконът отиде в тайната къща. В Карлово престоях осем-десет дни. После той ми изпрати пак известие. Станахме оттам с човека, който ме повика, и отидохме в едно село, на половин час разстояние. Дяконът беше отишъл там преди нас със шест души. Там също отидохме в една къща. Те пак направиха събрание. Там не пренощувахме. До Карлово вървяхме заедно, другите се отделиха и заминаха по друг път, а ние с човека, който ме заведе в селото, отидохме в хана. В хана престоях два дни. После дойде един човек, донесе ми пари за разноски и ми каза: „Иди в Хисаря, после ще те повикат и ще тръгнете на дълъг път.“ Сетне ми дадоха пари за разноски и отидох в Хисаря. В Хисаря останах около четири-пет дни. После ме повикаха и аз отидох в Карлово. От Ловеч дойде писмо; „Тебе и Дякона ви търсят от Ловеч. Ангел Кънчев дошъл от Букурещ.“ След това ние заминахме, аз по един път, а Дяконът по друг. В Ловеч отидох в хана. След четири дни дошъл Дяконът. Повикаха ме. Отидохме в лозята. В лозята дойдоха Дяконът, ловчанският поп и осем души от Ловчанския комитет [15]. Заедно с тях беше Ангел Кънчев.

– Знаеш ли името на попа?

– Не зная, обаче той е нисък на ръст и с черна брада, а другите ни другари: Марин [16], поповият син и Димитър Пъшков са затворени тук; Ваньо терзията е избягал, също и Христо бояджията [17]. Имената на останалите не зная, ако ги видя, ще ги позная.

– В лозята стана ли дума по каква работа беше дошъл Ангел Кънчев, и какво направихте после?

– Ангел Кънчев ме дръпна настрана към края на лозето и ме попита: „Как са работите на Дякона, добре ли вървят?“ Аз му съобщих местата, които обиколихме, и че той не иска да ми казва нищо. Ангел Кънчев ми рече: „Сега тук ще направим едно събрание и ще узнаем как ще работим.“

– Направихте ли събранието?

– Направихме. Извадиха едно ръкописно упътване [18] и го прочетоха.

– От какво се състоеше упътването и какво постановява?

– Сега, понеже това упътване беше ръкописно, не мога да зная, дали беше изпратено от отсреща, или беше написано тук. Дяконът и другите ме попитаха: „Ние те разведохме досега, доверихме ти се, приемаш ли да бъдеш пълномощник на тоя комитет?“ Отговорих: „Приемам.“ Тогава те ми рекоха: „Назначаваме те за пълномощник от Ловеч и Тетевен до София. Ще ти дадем препоръчителни писма до тамошните комитети, за да ти се доверяват. Заповедите, които ще получиш от нас, разясни ги на тях; и отсега нататък тук ще обикалят още четиридесет-петдесет дейци като тебе, някои от които ще дойдат от Истанбул [19], други през Сърбия и трети през Влашко.“ Попитаха ме: „Разбра ли упътването, което се прочете?“ Понеже беше много дълго, не можах да го запомня цялото, та ми обясниха повторно. Така че всички ние ще работим две-три години, да се съберат пари, да се купи оръжие, да се приготви барут и куршуми и тогава, след като всичко това бъде готово, ще се свика общо голямо събрание и в Букурещ, и тук. В тия събрания ще се тегли жребие – кой да занесе в Истанбул мазбатата, която ще се изготви. В тая мазбата ще изложим: да се изпълни постановлението на Парижкия договор, сключен през 1856 год., ако не се приеме [това], тогава ще се запалят всичките села, та всички да се принудят с челядта си да избягат по планините. Ония, които могат да носят оръжие, да грабнат оръжието. Или всички да измрат, или да спечелят с оръжие. Това са постановленията на упътва- нето и аз ги приех напълно.

– Каква беше вашата цел във връзка с тоя [Парижки] договор, какво искахте?

– Аз попитах, а те ми отговориха: „Това не е работа, която ти следва да знаеш, има големи хора, те знаят.“ И не ми казаха.

– Какво направихте после?

– После Ангел Кънчев каза на комитета: „Ние искаме от вас дрехи и три добичета, заедно с принадлежностите им. Идва Димитровден, искаме дрехи.“ Марин, поповият син, който е затворен тук, стана и рече: „Ето, аз давам моето добиче, заедно с принадлежностите“ – и го предаде заедно с принадлежностите му. После събранието се разпусна и всеки отиде у дома си. След това, на другия ден, Ангел Кънчев, Дякон Левски и Марин, поповият син, се дигнаха заедно и отидоха в Плевен. Аз останах на хана в Ловеч. В Плевен им дали един жребец и един кон, после се върнаха обратно в Ловеч. В Ловеч останаха два дни. На третия ден аз, Дяконът и Ангел Кънчев се дигнахме от Ловеч и отидохме в Троян, като взехме със себе си и книжата. В Троян и тримата бяхме в един хан. Вечерта, след като се навечеряхме, Ангел и Дяконът взеха от брошурите, които бяха нужни да се оставят в Троян, и отидоха в тамошната тайна къща. Мене ме оставиха в хана, а те устроиха събрание в къщата, в която отидоха.

– Не те ли осведомиха за събранието?

– Тогава още нищо не ми казаха. На следния ден се дигнахме оттам и отидохме в Карлово. В Карлово аз останах в един хан, Ангел в друг, а Дяконът отиде в тамошната тайна къща. И в Карлово останахме два дни. Там Дяконът свика самостоятелно събрание, а на мене и на Ангела не съобщи. Оттам се дигнахме и отидохме в село Клисура и Ангел не се стърпя и рече на Дякона: „Ние не можахме да разберем нищо от тукашното събрание.“ Дяконът каза: „Тук комитетските хора ги няма, всеки отишъл някъде.“ И в Клисура слязохме в комитетския хан. Ханът е на двама братя. Вечерта Дяконът пак взема книжата и отиде в една тайна къща и устрои събрание, а аз и Ангел пак не отидохме на събранието. Оттам отидохме в село Копривщица и там отседнахме в комитетския хан, името му не мога да зная. И там също Дяконът ни остави и отиде в тайната къща. На следния ден останахме пак там. Ангел и Дяконът отидоха по обиколка. На третия ден сутринта се дигнахме и отидохме в Панагюрище. Там и тримата слязохме в един хан. През деня и през нощта дойдоха няколко души. Там приказвахме за празни работи. Сетне аз останах в хана, а те отидоха в училището. Там те направили събрание. На третия ден станахме оттам и отидохме в Пазарджик. В Пазарджик слязохме в хана на Гюмюшгердан [20]. През нощта Дяконът пак взема сам книжата и излезе. Свикаха събрание. На третия ден се вдигнахме оттам и отидохме в село Царацово. Там слязохме в Божиловата къща [21]. На следния ден Дяконът и Ангел отидоха в Пловдив. Аз останах там. Привечер те се завърнаха. Оттам станахме, отидохме в Чирпан и отседнахме в един хан. Аз и Ангел останахме в хана, а Дяконът излезе самичък. На следния ден отидохме оттам в Стара Загора. Те и двамата слязоха на един хан, а аз отседнах сам в друг. Там престояхме четири дни. Там Дяконът направи пак сам събрание. Оттам станахме и отидохме в Нова Загора. Те, без да влязат в Нова Загора, отидоха и двамата в едно село. В Нова Загора аз отидох на хана. На следния ден привечер те дойдоха и ме намериха. На другия ден се дигнахме и тримата оттам, отидохме в Сливен и слязохме в един хан. Там престояхме четири дни. Дяконът излезе сам и направи събрание. Оттам станахме и отидохме в Котел. На следния ден станахме оттам, отидохме в Беброво. Там дяконът пак направи сам събрание. Станахме оттам, отидохме в Елена и слязохме на един хан. По навик Дяконът пак излезе сам. На втория ден се дигнахме оттам, отидохме в Трявна. Аз слязох на един хан, Ангел отиде в къщата на роднината си, а Дяконът отиде в тайната къща и пак устрои сам събрание. В Трявна стояхме два дни, а на третия излязохме оттам и отидохме в Габрово. В Габрово не стояхме никак, а минахме, защото там имало човек, който познавал Дякона. Оттам отидохме в Севлиево. Там Дяконът направи пак сам събрание. С нарочна поща те изпратиха писмо за Габровския комитет. На третия ден станахме оттам и отидохме в Ловеч. Когато вървяхме по пътя, Ангел се препираше с Дякона: „Ти ни водиш като слуги, не ни съобщаваш нищо; ние с Димитра или ще си отидем отсреща, или ще обикаляме и тримата поотделно.“ После пристигнахме в Ловеч. Ангел и аз слязохме в един хан, Дяконът отиде пак в тайната къща. Сетне Ангел писа в Плевен на Анастас [22], че тук ще се състои голямо събрание: „Да дойдеш“. Анастас дойде. Състоя се събрание от седемнадесет-осемнадесет души, заедно с попа, когото споменах, на което присъствахме и ние. Събрахме се в къщата на Марин, поповия син. Извадиха книжата. Събранието ни попита: „Какво направихте из местата, които обикаляхте, как вървят работите?“ Ангел отговори: „Досега аз не разбрах нищо, Дяконът ни води като слуги; или да обикаляме поотделно, или ние с Димитра да си заминем отсреща.“ Събранието каза: „Ние ще ви изпратим поотделно.“ И решиха за мене да обикалям от Ловеч до София, Ангел до Дунавското крайбрежие и Дяконът да остане в Ловеч. Понеже отсреща поискали Ангела, изпратиха го там. Аз и Дяконът станахме и отидохме в Сопот [23]. Направихме събрание заедно. В Сопот се настанихме в бащината къща на Димитър Пъшков, там стана и събранието. Оттам отидохме в село Лесура [24] и отседнахме в къщата на попа. Там е станало събрание, обаче аз не присъствах. Станахме оттам, отидохме в Тетевен и слязохме в хана на хаджи Кънчо [25]. Оттам Дяконът отиде в училището и направи събрание, в което участвали хаджи Станьо и затворените тук. Събрани били около 22–24 лири, които дали на Дякона. Дяконът дойде оттам в хана и ми рече: „Събрах около 20 лири.“ После дойде Васил гложенецът [26] и ни заведе в Гложене, а аз, два часа преди, бях отишъл [там] в хана на Иван бояджията. Дяконът и Васил дойдоха заедно и отседнаха във Василовата къща. Там те правили два дни събрание. Аз седях в хана. Дигнахме се оттам тримата, отидохме в Извор и слязохме в Герговия хан [27]. Тоя ден Дяконът отиде в училището и направи събрание. На следния ден направихме заедно събрание в хана. Станахме оттам, пак тримата, отидохме във Видраре, слязохме в Патьовия хан. Там направиха събрание. И там също взехме от Патьо десет лири и две–три лири от братята му [28]. Събрахме двадесет лири. От десеттях лири, които ни даде Патьо, пет бяха за касата, а другите пет бяха за Васил гложенеца, за да купи добиче. Парите ги дадоха на Дякона. Оттам станахме и отидохме в Джурова махала и слязохме в къщата на поп Георги [29]. Във Видраре с нас беше попът, в къщата отидохме заедно. И там направихме събрание. На следния ден отидохме в Етрополе, заедно [с нас] беше и попът, слязохме в Митовия хан. Попът отиде, намери даскала Тодор Пеев и го доведе. Стояхме до вечерта. През нощта Дяконът и даскалът излезли заедно и направили събрание в една тайна къща. Те се върнаха в зори. Събрали бяха и шестстотин гроша. Оттам попът си отиде в къщи. Ние тримата отидохме в Правец и слязохме в Цветковия хан. Там останахме една нощ, направихме събрание и комитетът даде седемстотин гроша. Оттам се дигнахме, отидохме в Орхание. Слязохме в хана на Васил бояджията, даден му от Гавриила. Нея вечер направихме там събрание; и там също взехме пари, обаче не помня колко бяха. Оттам Васил Йонков се върна обратно. Ние с Дякона [отидохме] в София, слязохме в хаджи Маковия хан. Дяконът взе книжата и излезе. Аз останах в хана. След това, привечер, той дойде и ми рече: „Ти остани тук, аз ще отида в хана на Трайковича“ [30], и отиде. Като тръгваше, каза: „Утре вечер ще ти изпратя известие и ще те повикам на събрание.“ На следния ден привечер той изпратил Димитър ножара [241]. „Дяконът щеше да те повика на събранието, обаче тукашният комитет няма вяра в тебе, затова не те повикаха, ти стой тук!“ – ми каза той. На другия ден привечер дойде драгалевският поп Генадий [32], комитетското му име е Риза ефенди, и ми каза: „Ти не се безпокой, утре ще излезете от тука, не се съмнявай!“ На четвъртия ден поп Генадий пак дойде и ми каза: „Иди на Лучовия хан в село Враждебна, Дяконът ще дойде с мене в манастира, чакай го там, докато дойде.“ Аз отидох и чаках там. На втория ден Дяконът дойде, дигнахме се заедно и отидохме в Орхание. Оттам станахме и отидохме пак по ред в Ловеч. Като вървяхме по пътя, Дяконът ми каза: „Когато изпратим по тебе книжа, носи ги на попа на Драгалевския манастир и оттам иди в София, срещни се с даскал Христо [33], той ще ти обясни.“ Когато влязохме в Тетевен, за Дякона беше дошло едно писмо: „Дорестият жребец с бяло на задните крака се търси от властта, да го смени, с него да не влиза в Ловеч и Плевен.“ Тръгнахме от Тетевен и до село Гложене отидохме пак с тоя жребец. От тамошния комитет му казаха: „Смени жребеца!“ Той не повярва. Тръгнахме оттам и по пътя той се качи на моя кон и замина, като ми каза: „Заведи коня в Драгалевския манастир и го предай на попа, той ще ти даде оттам друго добиче.“ Аз го закарах в манастира и го предадох на попа. Попът ми каза: „Аз не мога да се кача на тоя кон и не мога да вляза в София, властта ще ме изпрати на заточение.“ Аз взех коня обратно, отидох в Тетевен и го оставих там. В Тетевен купиха друго добиче. Оттам отидох в Ловеч; там вече ми дадоха разрешение да обикалям сам. Оттам отидох сам в Тетевен и слязох в хана на хаджи Ивановите синове [34]. Там ми дадоха толкова писма, колкото комитети има от Тетевен до София, а на мене дадоха свидетелство, че съм доверено лице. В Тетевен аз свиках комитета на събрание в хаджи Ивановия хан. Предадох писмото. Съгласно правилата, отвориха го пред събранието. Попитаха ме: „Имаш ли пълномощно?“ Аз извадих пълномощното и го показах. От него те разбраха, че съм деец от Тетевен до София. Понеже на пет-десет места в писмото, което им занесох, се говореше все за пари, и аз им поисках пари. Те ми казаха: „Ще ти дадем на връщане.“ В края на писмото беше написано: „Внимавайте за действията на Димитра!“ Оттам те ми дадоха писма. Отидох в Извор и оттам обиколих пак за пари селата, които ми бяха определени. После отидох в София. Отидох в училището и намерих даскал Христо [35], заедно с него отидохме в къщата му. Предадох му писмото, той прочете и свидетелството ми. Поисках му пари, той ми даде пет меджидиета за разноски и ми каза: „Още не съм събрал пари, когато събера, ще ти изпратя.“ Оттам отидох при попа в Драгалевския манастир; престоях два дни. Попът [36] ми даде два наполеона за разноски. Върнах се оттам. Като обикалях комитетите, събрах, откъде триста, откъде петстотин, хиляда, събрах общо около пет хиляди гроша. Отидох в Ловеч и ги предадох в касата на комитета. Там престоях три дни. Дадоха ми писмо и дванадесет револвера: шестте оставих във Видраре, двата в Тетевен, а четирите оставих в Извор с по сто патрона.

– На кои лица се дадоха тия оръжия?

– Във Видраре един взе Патьо, двата – братята му Фильо и Йосиф, третия – зет му [37] . „Ние ще раздадем останалите“ – казаха ми те. В Извор ги предадох на Герго, в Тетевен ги оставих на даскал Иван [38]. За всеки револвер ми платиха по три и половина лири. Оттам отидох в Осиковица, откъдето, след като обиколих останалите определени за мен села, пристигнах в Орхание. Ловчанският комитет ми беше поръчал да взема за секретар даскал Васил [39]. Намерих даскал Васил, за него имаше писмо да ми стане секретар. Оттам, заедно с Васила, дойдохме за трети път в София. Не отидох в хана, дето бях спрял по-рано, а слязох в Ламбовия хан на Сър пазар. Там оставих секретаря Васил. Аз отидох при даскал Христо, предадох му писмото. След това дойде и Димитър ножарят [40]. Там ние тримата направихме съвещание за пари. Даскалът ми каза: „Не ходи в Трайковата къща, може да обади на властта, иди при попа [41], той говори по-откровено.“ После заедно със секретаря отидохме при попа. Там престояхме един ден. Даскалът [42] ми беше заръчал да обходя софийските села. Дигнахме се оттам, отидохме в Желява, защото даскалът ми беше казал: „В Желява ще намериш Тоне [43] и оттам ще пробиеш път. Шопите от Софийска околия са малко глупави.“ Попът на манастира потвърди това и каза: „Аз работих в отсамните села, ти обиколи Буджак колу.“ И аз слязох най-напред в Тоневата къща в Желява. Предадох писмото от комитета. Стана събрание. Те се уплашиха и не приеха писмата. Попитаха ме: „Познаваш ли някого от София?“ Аз не исках да отговоря изведнъж и попитах: „Вие кого познавате?“ Те пак ме попитаха: „Позна- ваш ли поне даскала и попа?“ Аз им отговорих, че ги познавам. Те ми описаха единия и аз им казах: „Да, той е.“ Тогава те ми казаха: „Нека да отидем по-напред да го попитаме, и ако той те познава, когато дойдеш втори път, тогава ще приемем книжата.“ Оттам аз се отбих в някои софийски села, отидох в Орхание и, като събрах, както по-рано, пари от Орхание, завърнах се в Ловеч и предадох на комитетската каса събраните от Орхание около три хиляди гроша. Там престоях пет-шест дни. След това ми дадоха писмо и ми заповядаха устно да убия дякона-наместник на владиката в Орхание [44]. И в писмата, които носех за комитетите, се казваше да бъде убит дяконът, дето и да се намира.

– Защо щеше да бъде убит дяконът?

– Дяконът-наместник на владиката се усъмнил, че в Ловеч имало комитет, обаче не беше разбрал добре. После отишъл в Извор. В Извор той попитал Марин Попов: „Има ли във вашето село комитет? И аз [също] ще се запиша.“ Казал това и за уверение дал две лири. За дадените две лири той поискал [разписка с] печат, както се дава всекиму. Когато Марин се тъкмял да предаде парите на комитета и вземе [разписка с] печат, похарчил парите и не могъл да ги предаде и нито пък съобщил. След това дяконът без да получи разписка оттам, обиколил други села, за да събира владищина. Когато той искал владищината от поповете и от кметовете, а те му отговаряли, [че нямат пари], дяконът им казвал: „За комитета намирате пари, а за владиката, няма ли, казвате, ще ви науча аз вас!“ Понеже тия казани от него думи достигнаха до комитета, сякаш предадени по телеграфа, издаде се заповед за убиване на тоя дякон.

– Много добре, с тия писма и с тая заповед ти тръгна от Ловеч, къде отиде?

– Тръгнах от Ловеч. Отидох в Тетевен, свиках събрание, предадох писмото. Те го прочетоха. В писмото беше писано и за убиването на дякона. Попитах къде ще намеря дякона, комитетските хора ми казаха: „Той идва тук и си замина, намира се или в Извор, или във Видраре.“ Дигнах се оттам, отидох в Извор, събрах комитетите [45] и попитах за дякона. Казаха ми: „Вчера замина за Видраре.“ Оттам отидох във Видраре. Свиках комитета и попитах. Казаха ми: „Отиде в Осиковица.“ След това отидох в Осиковица. Там също дадох писмото, казаха ми: „Замина за Орхание.“ Оттам отидох в Етрополе, свиках събрание и дадох писмото. Оттам отидох в Орхание. От Орхание дяконът отишъл в орханийските села. Аз отидох оттам в софийското село Желява. Дотогава не можах да го намеря и нищо не свърших. Макар и оттам да исках да дойда в София, обаче даскал Христо [46] беше пратил известие: „Димитър да не идва тука, властта го търси, нека остави книжата, вие ги пратете.“ И аз дадох на Тоне три броя червени книги [47]: едната за манастира, едната за даскал Христо и едната да остане у него. Върнах се оттам, отбих се в Орхание и по реда си отидох в Тетевен. Беше дошло писмо за мене и поп Георги [48], от видрарския комитет, за да отида във Видраре. Дигнахме се и отидохме във Видраре, Поп Георги беше обиколил няколко села, потърсили са ме от селата. След това се дигнах и обиколих тия села; във всичките села ми говориха пак да убия дякона – владишкия наместник. Най-после отидох в Лопен. Васил гложенецът ми беше донесъл писмо от Ловеч. В писмото беше писано, че Ангел Кънчев се убил в Русе [49], властта е усетила тая работа. „Пази се. Завери веднага тескерето си, замини за Пловдив и се побави там известно време“. И аз заверих тескерето си, изпратих секретаря [50] в Орхание и заминах за Пловдив. Там престоях двадесет и пет дни в хана на Гюмюшгердан. За другите комитети дошли писма, за мене нямаше. От всеки комитет бяха поискали по един пълномощник. Пълномощниците заминали за Букурещ. Там наново отпечатали едно упътване и им го раздали. След 25 дни отидох в София. От София отидох в Тетевен, там се получило писмо за мене. Накарах да прочетат писмото, в него пишеше: „Докато комитетските пълномощници отсреща не дойдат, да не се залавяш за никаква работа, да останеш в Тетевен.“ Аз останах в къщата на Дочо Мръвков два месеца. После те [пълномощниците] минаха отсам, дойде също и Васил гложенецът, който беше изпратен от Тетевен. Свикали събрание и той попитал за мене. Отговорили му: „И той е наблизо“. „Нека дойде и той и да свикаме друго събрание“, казал [Васил]. Изпратиха ми известие и аз отидох. Събранието беше свикано. Седнахме и аз попитах: какво ново има. Той каза: „Ще дойде Дякон Левски и тогава той ще ви осведоми.“ След петнадесет-двадесет дни в Ловеч пристигнал Дякон Левски, заедно с ловчанския пълномощник Марин [51]. Те напечатали ръкописните устави. Аз получих писмо да отида пак в Ловеч. Бях сърдит, че не ме взеха със себе си отсреща, та не отидох, а писах писмо. Изпратете ми, казвах, книжата, или пък сам ела [Левски]. След това те ми изпратиха напечатаните книжа по Димитър от Извор [52]. Димитър дойде, свика събрание, повикаха и мене. Той беше донесъл печатани книжа. Стана голямо събрание. Прочетоха се книжата. Имаше едно писмо и за мене, да отида непременно в Ловеч и да се срещна с Левски. Аз пак отговорих: ако е нужно, ела ти, аз още веднъж не стъпвам в Ловеч. Дойде ми отново писмо да убия час по-скоро владишкия наместник – дякона, и ако аз не приема да го убия, ще хвърлят жребие, на чието име се падне жребието, той ще убие първо мене, а после дякона. Непосредствено след това от Извор се получи едно писмо. В него се казваше: „Дяконът е във Видраре, събери хората си и ела бърже!“ Аз събрах хората си и в полунощ пристигнах в Извор.

– Колко души събра?

– Бяха шест души: единият Стоян, другият Лечо и Петър [53], имената на другите не помня; всичките са в затвора. Отидох в Извор. Останах заедно с хората си в една тайна къща. От Видраре постоянно идваше и си отиваше куриер, за да следи къде ще отиде дяконът. Призори дой- де един куриер и съобщи, че от Видраре дяконът ще отиде в Извор. От комитета ми дадоха за водач изворския куриер Димитър. Излязохме заедно и се вмъкнахме в една колиба в лозята. Водачът отиде в село да научи кога ще дойде дяконът и къде ще отиде, та да ми съобщи. Него ден дяконът отишъл в Извор. Попитали го: „Къде ще отидеш?“ Той казал, че ще замине или за Орхание, или за Осиковица. Тоя човек дойде пак при мене и ми каза: „Хайде, ставайте, сега ще мине: ще ви покажа място за засада, дето ще мине той.“ Станахме оттам и отидохме на посоченото за засада място, обаче един човек, който обикалял там, отърчал и обадил на дякона [54] за устроената от нас засада. Дяконът се върнал и влязъл в селото. Всички, като че не знаели нищо, го попитали: „Какво има?“ А той им казал, че била устроена засада. Селяните му отговорили: „Може ли такова нещо край село? Лъжа е!“ След това видяхме, че работата се развали, върнахме се назад и всеки отиде дома си. Аз пък отидох в Тетевен. Там престоях един-два месеца. Много пъти идваха писма за тая работа. Най-сетне получих от Орхание едно писмо: „Дяконът е тук, от няколко дни пребивава в Патьовата къща.“ Дигнах се оттам и заминах на бърже за Правец. Съобщих на Гавриил ханджията чрез слугата на Цветко ханджията, че съм дошъл в Правец, та да ми изпрати някого, за да нагласим. Привечер Цветковият слуга се завърна пак от Орхание, дето казал, че аз ще отида. После Цветко ми даде комитетския куриер [55], който е запрян тук. Качих се оттам на добичето и пристигнахме с куриера в един и половина часа през нощта близо до Орхание. Облякох старите си дрехи, качих човека на коня си, а аз влязох пеша в града. Нея нощ останах в Гаврииловия хан. На сутринта се поразходих нагоре-надолу, за да видя дякона – владишки наместник; не можах да го видя. Ако бях го видял през деня, щях да го убия посред чаршията. Върнах се в хана. Привечер в хана казах на Васил Наков, който [сега] е в бягство: „Намерете ми Велча!“ После Велчо дойде. Аз го попитах: „Ще ми държиш ли коня?“ „Ще го държа“, отвърна той. Докато дяконът ядеше и пиеше заедно с няколко души в хана на Стоян Брънчев, Велчо се завърна. Станахме заедно и той ме заведе на засадата до моста. Аз му казах: „Откарай добичето ми, остави го и чакай в градината.“ Докато Велчо отиде, Васил и Гавриил изпратили с Божил [56] добичето. Аз като чаках на засадата, Велчо пак дойде и ми каза: „Те още ядат и пият, но ще станат малко по-късничко и той непременно ще мине, чакай! Божил ще дойде с добичето.“ Той се върна и си отиде. След като часът удари два, към три часа отсреща, откъм хана, се зададоха слугата на ханджията с фенер в ръка, заедно с дякона. Аз имах една двуцевна пушка с два куршума, един револвер шестак и един ятаган, така го очаквах. Те идваха, разговаряйки с момчето. Той говореше на момчето: „Така ще служиш, инак ще служиш, ще палиш кандилата.“ Докато казваше това, аз вдигнах пушката, теглих спусъка, обаче огън не хвана. След като ме отминаха, докато тегля втория спусък, той мина от преде ми и аз го ударих откъм гърба. Той извика три пъти: „Вай, вай!“ [57] и падна. Аз се махнах от там, качих се на добичето си и казах на Божила: „Връщай се!“ Като бягах оттам с коня, аз паднах в калта и калпакът ми остана там. Качих се пак оттам, обиколих покрай града, за четвърт час стигнах в Правец, в хана на Цветко, и му разправих. Той се зарадва. Качих се оттам и отидох в Осиковица. Почистиха ме, дадоха ми храна, нахраних се и разправих и на тях. Легнах и спах малко, сетне отидох в Тетевен в къщата на Дочо.

23 шеввал [13]89 [11 декември 1872] година.

– Какво прави в Тетевен?

– Престоях два дни в къщата на Дочо Мръвков, бях малко неразположен. Оттам се дигнах и отидох в хана на хаджи Ивановите синове и престоях там тринадесет-четиринадесет дена. Ето, по това време свиках събрание. Попитаха ме: „Стана ли, свърши ли работата, сиреч уби ли дякона?“ А аз им отговорих: „Убих го.“ И останаха доволни. По това време Дякон Левски дойде от Ловеч в Тетевен. Свика се пак събрание, на което дойдоха хаджи Станьо, Петко Милев и даскал Иван. С тях се устрои голямо съвещание. [Левски] донесе книжа. Бяха от червените книги [58]. И тия книжа бяха за разпространяване из селата. Той разказа събитията по ловчанското нападение [59].

– Как ви разказа той случката по ловчанското нападение?

– Заедно с Вутьо Ветьов, който е затворен тук, те се сговорили и отишли да нападнат къщата на един чорбаджия, чието име не зная, който обещал пари на комитета, но не ги дал. Те го почакали да се върне от дюкяна, та да му поискат пари, а ако не даде, възнамерявали да го убият; той не дошъл, а дошъл слугата му. Те го хванали, той извикал. Ударили го с нож и го убили. После те влезли в къщи, намерили около три-четири хиляди гроша пари, взели ги, излезли и отишли. Ето, толкова зная.

– Какво друго още разисквахте на това събрание?

– Дякон Левски каза: „Да направим от тия места едно голямо окръжие от Тетевен до София, в което да влизат Враца и Берковица. За негов център да определим Извор, защото Ловеч е далече и съобщенията са трудни.“ Аз казах, че е село, там не може, Етрополе е град, ако стане там, е по-добре. Ако и да се попрепирахме по тоя въпрос, за център той пак определи Извор. И той отиде в Извор, обиколи околността му и нареди да признаем Извор за център. Оттам с изворския куриер той изпрати отсреща едно писмо и макар да е наредил да вземе отговор, какво е станало – не зная.

– Какво направи ти в Тетевен?

– Когато бях в Тетевен, от Дякона се получи едно писмо: „Аз извърших тукашните приготовления, ела веднага тука, за да заминем за Пловдивско и да обикаляме заедно.“ Аз му отговорих, че няма да отида. След като се бавих малко време, на път за София, аз отидох до Желява и занесох малко от червените книжа. Получи се известие от даскал Христо в София: „Димитър да не идва тука, търсят го за убийството на дякона, че може да бъде заловен.“ Поради тая причина аз изпратих по Тоне от книжата, които имах у себе си: една [част] на даскала, една на Димитра ножара и третата на именуемия Риза ефенди – попът от Драгалевския манастир [60]. Отидох в Желява в къщата, дето гостуваше Тодораки, син на Пешо чорбаджията [61]. Нагостиха ме и се разговорихме. Той си беше купил един кон от Цариград, и аз имах един кон, та дори отидохме в обора да ги видим.

– Разговаряхте ли по комитетски работи?

– Да, разговаряхме.

– Като какво приказвахте?

– Той ми каза: „Чувам за някакъв комитет, вярно ли е? По-преди бях заръчал на чорбаджи Тоне: когато дойде нелегалният Димитър, съобщи ми, за да се видя с него.“ После той прочете книжата и ми каза: „В какво се състои тая работа, обясни ми, искам да зная!“ Аз му отговорих: „Не зная добре, полека-лека ще свикнеш.“ Той ми каза: „Пази се тия думи да не стигнат до ушите на баща ми, защото той ходи в съвета и току виж, че сме подушени от властта.“ Аз му рекох: „Недей се плаши, защото ние си имаме наши хора във всички правителствени съвети.“

– Къде отиде оттам?

– Оттам отидох в село Бухово [62]. Там устроихме събрание с братовия син на Стоянчо [63]. Той дори даде около сто и петдесет гроша пари. Синът на Стоянчо също даде две лири. Оттам взех парите и отидох в Буховския манастир, [дето] разговаряхме с попа. Оттам отидох в село Чурек. Там поприказвахме с Иванчо, Анастас [64] и други чорбаджии, чиито имена не зная. Те ми дадоха шест бели меджидиета и оттам заминах за Орхание. Пренощувах една нощ в Орхание и оттам заминах за Тетевен.

– Какво прави в Тетевен?

– Стоях известно време. Свика се събрание. Беше дошло писмо и от Дякона. В него се казваше: „Да не признавате Димитра със стария му печат! Когато видите у него новия печат, признавайте го. Аз заминавам отсреща, за да извърша приготовленията.“ Събраните се разотидоха един по един. Останахме трима: аз, хаджи Станьо и Петко Милев. Тоя Петко Милев е комитетски касиер. По онова време на властта беше дошла заповед: „Изпратете в тридневен срок петдесет хиляди гроша!“ Хаджи Станьо ми каза: „Комитетската каса не ще се напълни така, като събираме по две, по пет лири. Дойде заповед за тукашната вноска, и в Орхание ще отидат петдесет хиляди гроша. Оттам естествено ще се изпратят в София значително количество пари. Да нагласим и да нападнем тая хазна, та касата ни да се напълни.“ На това аз казах: „Много добре, да се нападне хазната е много лесна работа, ще я нападна, обаче след на- падението ѝ, разбира се, ще се вдигне голям шум и след три-пет месеца работата ще се открие и комитетските работи ще излязат наяве.“ Отговаряйки, той ми рече: „Аз ти казвам, че бягаш от работа, върви си, нищо няма да стане.“ После срещнах Стоян пандура, съобщих му положението около хазната и му казах: „Хайде, приготви хората си!“ Той каза „добре“ и приготви хората си. Аз му казах: „Ще отида на баира между Етрополе и Правец и там ще ви чакам, елате, там ще ме намериш!“ Нея нощ аз заминах от Цветковия хан за тоя баир, чаках до сутринта. Те сбъркали пътя и не могли да ме намерят. На сутринта отидох на Цветковия хан и си легнах. После ханджията ме събуди и ми каза: „Някой те търси!“ Аз попитах: „Кой?“ Той ми рече: „Стоян.“ Тогава аз му казах: „Той е наш, остави го да влезе“. Стоян дойде и ми каза: „Ние сбъркахме пътя, хората останаха на еди-кой си баир, те нямат хляб, да им изпратим!“ Цветко ханджията изпрати с Велко [65] хляб. Стъмни се. В един часа Цветко ми даде едно добиче и каза на слугата си Васил да ме придружи. Отидох при другарите си, [а] добичето върнах обратно със същия слуга. Дигнахме се оттам и се изкачихме върху камънаците на Каменна стръга. Там чакахме Велчо и Божил да ни донесат известие, освен това да ни донесат хляб и да ни съобщят кой ден ще потегли [хазната]. Него ден беше сряда. Велчо и Божил ни донесоха хляб, предадоха ни го, но те не знаеха още кога хазната ще тръгне. Тъй като Божил познаваше тия места, той ни посочи мястото на засадата, отгдето щеше да мине хазната, без да бъдем забелязани. Ние станахме и отидохме там. Те оставиха хляба и ракията и си отидоха. Обаче, за да не се опият [хората ми] и не свършат добра работа, аз не им дадох ракията, а я изсипах. На следния ден тия хора [Велчо и Божил] ни донесоха пак хляб, но не дойдоха близо до нас. Ние бяхме оставили Вълко [66] на пост на четвърт час разстояние от нас и те предали хляба нему. Казали му, че понеже не знаяли, кога ще потегли хазната, дали утре, или други ден, те пак щели да ни съобщят, и си отишли. На другия ден, петък, аз изпратих Вълко напред, като му каза- хме: „Ще донесеш хляб и известие.“ Почакахме известно време, Вълко не дойде. Ето защо аз казах на Тодора и Леча [67] да се покатерят на скалата, като им поръчах да ни съобщят, ако хазната идва. Към шест часа дойде от тях Тодор и ми каза: „Идва една биволска кола и двама конници, но не зная дали е хазната, или не.“ После аз му казах: „Да, тя е.“ Дигнахме се оттам и слязохме на пътя, нагласихме засадата и аз им заповядах: „Да не стреляте по стражарите, стреляйте само в случай на съпротива върху добичетата им.“ Хазната пристигна. Първи стреля Тодор. Заедно с изстрела един от стражарите слезе от коня и избяга в дъскорезницата. Добичето му избяга на друга страна. След това ние дадохме още няколко изстрела. Избягаха и другият конен стражар, пешият, както и коларят. Ние отидохме при колата, отрязахме торбите и кой колкото можа да вземе, напълнихме си чантите. Аз бях взел двете държавни торби с металици. Изкачихме се нагоре. Кесиите, които носех в ръцете си, ми тежаха, не можех да ги нося и аз ги зарових в пясъка. После застигнах другарите си. Дигнахме се оттам, слязохме в дола и си поотпочинахме малко край водата. Изкачихме се на Равненския балкан. Там се бавихме малко на едно място близо до колибата на другаря ми Вълко, която е до Етрополе. Вълко отиде в колибата си и ни донесе храна. Нахранихме се и си отпочинахме малко. Аз останах там и казах на Вълко: „Кажи на баща си да доведе коня! Аз прибрах чантите на Стояна, Леча, Вълка и Коля [68]. С тия чанти и добичето ще отида в Цветковия хан, а ти вземи останалите девет души и им посочи пътя, докато минат Етрополското дере.“ Вълко ме заведе заедно с парите в колибата си, после той се върна и отиде да прекара останалите ни другари през дерето. Сетне той докара добичето на баща си. Натоварихме парите и отидохме в Правец на Цветковия хан. Нея нощ, както и следващата, спах в хана. На третия ден дадох на Цветко ханджията хиляда гроша с условие да ги върне след един месец пак в комитетската каса. Той ми каза: „Дължа на Цоло [69], стопанина на коня, двеста гроша, дай ми двеста гроша да му ги дам. След два-три месеца ще ги предам където кажеш.“ Дадох му. Дадох петстотин гроша на другаря ни Вълко и петстотин гроша на Кольо. И те щяха да ги върнат на комитетската каса след няколко месеца. След като дадох тия пари, ние натоварихме парите на моето и Цветковото добиче и заедно с него и Савата отидохме в Осиковица [70] и влязохме в къщата на Иван Ветьов, която беше комитетска къща. Там се събраха комитетските хора. Тия пари бяха все бели меджидиета и металици. Заменихме в злато около седемнадесет хиляди гроша, останалите пари натоварих на добичето, а златото взех със себе си. Другарите ми се завърнаха обратно, а аз отидох в Тетевен. Вървейки по пътя, срещнах Гавриил [71] и тръгнахме заедно. Когато се готвех да замина, дойде даскалът Васил от Осиковица [72] и се разговорихме [с него]. За да не познае някой парите върху добичето, аз ги завих с четири кожи. В Тетевен слязох право в хана на хаджи Ивановите синове. Там пренощувах една нощ. На другия ден Станчо ханджията нарами парите и отидохме заедно в къщата на Доча Мръвков. Там останахме два дена. На третия ден отидох в хана, повиках даскал Иван [73] и му казах: „Иди, повикай хаджи Станьо и Петко Милев!“ Иван ми каза: „Хаджията не е тук, отиде на балкана заедно с мюдюра, за да търсят обирачите.“ Ханджията Станьо и Станчо ми казаха: „Дай ни по хиляда гроша да си купим вино от Плевен, после ще ги върнем в комитетската каса.“ Аз им дадох. После отидох в къщата на Доча. От Плевен дойде и Дочо и стоя три-четири дни. Сетне дадох и на Доча в заем хиляда гроша. Той стана и отиде в Плевен, а аз останах. После дадох на Стояна и на Леча парите, които бяха задигнали, за да ги скрият. След няколко дни Петко Милев дойде. По това време и шумът беше утихнал. Аз казах: „Да съберем ли парите?“ Той отговори: „Сега още не е време, нека минат още няколко дена!“ След няколко дена повиках даскал Иван, той дойде. Съобщих на Петко дали е време, а той отговорил: „Време е, нека Димитър да дойде при мене и поприказваме.“ Аз отидох след това в Петковата къща. Там останах няколко дни. После повикахме и Леча. Той отиде в Черни Вит и съобщи [на хората да донесат парите]. Четирима души донесоха всичките пари и ги дадоха. Аз и Петко влязохме в мазето под Петковата [74] къща и там преброихме парите, които донесоха другарите. Бяха шестстотин бели меджидиета и седем кесии от по хиляда гроша. Предадоха ги на Петка. Аз останах там, а другите си отидоха по домовете. После съобщихме по Лечо да дойдат и другите. По това време юзбашията беше дошъл при мюдюра. Мене ми съобщиха: „Юзбашията е дошъл по тая работа, идвал [и] пашата [75]. Тетевен ще бъде претърсен, не стой тука, бягай!“ После и Петко ми каза: „Не стой тука, бягай!“ Аз взех парите, които бяха у мене, и им казах: „Да не харчите парите!“ Оттам отидох в хана [76]. Щом излязох, в къщата на Петко Милев дошъл хаджи Станьо и му рекъл: „Аман, работата е лоша, да изгорим комитетския тефтер!“ И го изгорили. Когато бях в хана, комитетските хора се събраха и ми казаха: „Аман, не стой [тук], иди в къщата на попадията [77] И аз отидох. Бях дал на хаджи Ивановата жена [78] четири кесии, за да ги скрие. От страх те бяха ги изпратили в къщата на попадията. После известих Анастас плевненеца, той дойде и аз му предадох четирите кесии. Тия четири кесии аз му дадох, за да купи от Плевен за комитета четири добичета с принадлежностите им. Той ги взе и си отиде. След това, привечер, ние излязохме от там. Госпожа Ненка ме предреши и, водейки ме през нощта, ме заведе в Гложене във Василовата къща. Сутринта жената се върна [в Тетевен]. Аз поръчах на Васила да ми намери кираджия и той ми намери. Предреших се, качих се на добичето върху два чувала с орехи и едно буре и заминах за Плевен. Близо до Плевен, в Садовец [289], стражарите ме застигнаха и ме заловиха; те взеха парите, които бяха у мене; и пищова, и ме закараха и предадоха на мютесариф-пашата. Хиляда гроша бях дал и на Васила в Гложене.

– Освен тези, даде ли пари другиму?

– Властта беше изпратила във Влашко даскал Тодор Пеев, Христо тетевенеца и един помак [80], за да търсят разбойниците, както и да шпионират и разследват тая работа. Даскал Тодор дойде в Тетевен, намери ме в хана и си поприказвахме. Той ми каза, че го изпратила властта. „Отваряй си очите“, ми каза той, „търсят те, да не бъдеш заловен, аз отивам отсреща, като се върна, ще скроя някоя лъжа.“ Той ми поиска пари, за да ги даде на вестникаря [който издава вестника], и аз му дадох тридесет и пет лири. Освен изброените по-преди и тия пари, други никъде не съм давал.

– Нападнали сте къщата на Арнаудова в Етрополе, разкажи как стана това и коя беше причината?

– Тоя човек, беше комита; записал се по-рано и беше дал десет лири. Комитетът обаче искаше от него петдесет лири, а той каза: „Не мога да дам.“ Сетне от комитета ми заповядаха да нападна къщата му. Дадоха ми от всеки комитет по двама души. Когато станахме дванадесет души, отидохме [да го нападнем]. Бяха ни дали заповед само да го сплашим.

– Кой комитет даде пръв заповед?

– Заповядаха ми Етрополският и Правешкият комитет. И останалите комитети знаяха [това]. После, ние всички, десет души, отидохме там половин час след мръкване. Аз почуках на вратата, момчето отвори, влязохме в двора, видяха ни и започнаха да викат. След това се върнахме назад. На другия ден Николчо попитал даскал Тодора: „Вярно ли е, че тия хора бяха от комитета?“ Тодор му казал: „Да!“ [След това Николчо му] дал една златна монета от пет лири.

– Комитетът имаше ли сведения за обира на хазната или това беше скроено само от хаджи Станя?

– Когато хаджи Станьо ми заповяда, аз не зная дали той е говорил или не с другите комитети, обаче два дни след обира на хазната всеки комитет знаеше, че хазната е нападната.

– В предишния си разпит ти каза, че Ловчанският комитет бил доставил оръжие и че на тебе са дали дванадесет броя, които ти си разпределил в Извор и другаде. Как минаха те от отсреща, митницата не ги ли видя? Какво знаеш за това?

– [Оръжие] се прекарваше през всяко пристанище, но редовно не може да се прекара. Прекарват се [по] осем-десет [броя], обаче разправя- ха, че Анастас плевненецът докарал наведнъж четиридесет броя. Понеже прекарваме [оръжията] на части и у нас, от митницата не можаха да ги видят.

– Има ли много оръжие Ловчанският комитет и где го крие?

– Казваха ми, че имало около сто-двеста броя, раздадено всекиму. Така е пръснато [оръжието].

24 шеввал [1]289 [12 декември 1872] година.

Натиснал пръст: Димитър

Показанията, както и въпросите и отговорите на споменатия Димитър, произведени пред нас са според както са изложени по-горе 24 шеввал [1]289 или 12 декември [12] 88 [1872] година. [Подписали]: Ессеид Али Саиб, Иванчо, Шакир, Дервиш Мустафа Мехмед Салим, хаджи Мано Стоянов, Саадуллах Сърръ, Пешо Тодоров, Мито.

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1 Разпитът е на Димитър Общи.

2 Джузепе Гарибалди (1807–1832), италиански революционер-демократ (за него вж. Ал. Бурмов, Христо Ботев, съчинения, т. 1, стр. 471 –472). 195

3 Според показанията му, Димитър Общи е участвал в Критското въстание 1866–1867 г. „Панелинион“ е един от петте кораба („Аркади“, „Еносиос“, „Крити“ и „Идра“), които гръцкото правителство поставило на услугите на въстаниците „.Панелинион“ бил потопен в 1916 г. близо до о. Имброс от мина или германска подводница (вж. Μεγαλη έλληνίκή έγκϋκλοπαιίδει, т.IV, стр. 184).

4 Кастели, крайморско селище на северозападния бряг на о. Крит.

5 Панос Коронеос (погрешно разчетено „Фронисос“), гръцки военачалник, взел участие в Критското въстание (Μεγαλη έλληνίκή έγκϋκλοπαιίδει, т. IV, стр. 942).

6 За Сава паша вж. в придхждншти билижки.

7 Сира (на турски „Шира“), пристанище на о. Сирос.

8 Добри Войников през 1870 год. е бил учител в Браила.

9 Данаил Христов Попов, брат на Анастас поп Хинов.

10 „Дочовия брат“ е Ангел Маринов Мръвков от Тетевен, ханджия в Плевен.

11 Хана на Моца Меджидийката.

12 Марин, поповия син, е Марин поп Луканов.

13 При първия си разпит в Тетевен Общи казва, че престоял в Хисарските бани 45 дни

14 Иван Атанасов Арабаджията от с. Черноземен („Каратопрак“), но преселил се в Царацово, Пловдивско; Божил Георгиев, също от Царацово.

15 За „събранието в лозята“ вж. предишните бележки; „ловчанският поп“ е поп Кръстьо Недялков.

16 Марин е Марин поп Луканов.

17 Ваньо терзията е Иван Драсов, заминал за Чехия, за да учи; кой е Христо Бояджията, за сега не може да се установи.

18 „Ръкописното упътване“ е проектоуставът на Левски.

19 В превода вместо „от Истанбул“ по-правилно е да се каже „през Истанбул“

20 Михалаки Гюмюш-Гердан от Пловдив, гръкоманин и най-вярно турско оръдие. Той притежавал ханове в Пловдив и в Пазарджик и бил голям експлоататор на българското население в Пловдивско (Ал. Бурмов, Христо Ботев, съчинения, т. I, стр. 338).

21 Къщата на Божил Георгиев.

22 Анастас е Анастас поп Хинов.

23 Село Сопот, Ловчанско, родно място на Димитър Пъшков, син на поп Никола Дичов, свещеник в същото село („Ловеч и Ловчанско“,) кн. III, 1931, стр. 156).

24 Село „Лесура“ в Тетевенско няма, вероятно преписвачът е написал погрешно името на село Лесидрян. Ив. Унджиев счита въпросното село за Лешница (пос. съч., стр. 936).

25 Това е вероятно ханът на хаджи Кънчо Копчев (Д. Д. Стойчев, пос. съч., стр. 61).

26 Васил Гложенецът е Васил Йонков.

27 Вероятно не в „хана“, а в къщата на Герго Стойков Симеонов.

28 Чорбаджията Патьо (Павел Попов Петров) от Видраре и неговите братя – Фильо и Йосиф.

29 Поп Георги Диков Тутмаников.

30 Димитър Трайкович – деен член на комитета в София и доверено лице на Левски. Ханът на Трайкович в София се е намирал близо до черквата „Св. Крал“ (Св. Неделя).

31 Димитър Петров Ножаров, родом от гр. Неврокоп, отначало станал учител в София и после търговец на тютюн. При образуването на революционния комитет бил избран за негов касиер (Ив. Унджиев, пос. съч., стр. 344).

32 „Драгалевският поп“ е йеромонах Генадий (с мирско име Иван Стоянов, наричан още „Риза ефенди“), родом от гр. Ихтиман, игумен на Драгалевския манастир („Токмаклъ манастир“).

33 Даскал Христо е Христо Петров Ковачев.

34 „Хаджи Ивановите синове“ са Станчо и Станьо.

35 Даскал Христо е Христо Ковачев.

36 „Попът“ е йеромонах Генадий.

37 Зет на чорбаджи Патьо е Васил, мъж на сестра му Вела.

38 Даскал Иван е Иван Фурнаджиев.

39 Даскал Васил е Васил Бошаранов.

40 Димитър Ножаров (а не „ножарят“).

41 „Попът“ е йеромонах Генадий.

42 Под „даскалът“, който заръчал на Общи да обходи софийските села, се разбира Христо Ковачев.

43 Тоне е Тоне Иванов Крайчев.

44 „Дяконът“ е Паисий, наместник на владиката в Ловеч (а не в Орхание!).

45 Вместо „събрах комитетите“ по-правилно е да се преведе със „събрах комитите“, т. е. членовете на комитета.

46 Даскал Христо е Христо Ковачев.

47 Тоне е Тоне Иванов Крайчев; „червените книжа“ са отпечатаният устав; „манастирът“ е Драгалевският манастир.

48 Поп Георги е поп Георги Тутмаников.

49 Ангел Кънчев се самоубил в Русе на 5 март 1872 година, за да не падне в ръцете на турците.

50 „Секретарят“ е Васил Бошаранов.

51 Марин е Марин поп Луканов.

52 Димитър от Извор е Дидьо Пеев, изворският куриер.

53 Касае се за Стоян Костов Пандура, Лечо Николов Ковача и Петър (вероятно Петър Вълев).

54 „Дяконът“ е Паисий.

55 Под „комитетския куриер“ тук се разбира Велчо Шунтов.

56 Касае се за Васил Петров, Гавриил Брънчев и Божил Генчев.

57 Вероятно Паисий е извикал „олеле“, което е преведено на турски с „вай, вай“!

58 „Червените книжа“ са отпечатаният през 1872 година в Букурещ в печатницата на Каравелов с червени корици „Устав на Българския Централен Революционен Комитет“.

59 „Ловчанското нападение“ е нападението в къщата на Денчо Халача.

60 „Попът“ е йеромонах Генадий.

61 Тодор Пешев, син на чорбаджията Пешо Тодоров Желявеца.

62 Село Бухово, сега Новоселска околия.

63 Стоянчо… (?) от с. Бухово.

64 Иванчо… (?) и Анастас… (?) от с. Чурек.

65 Велко е погрешно написано името на Велчо Шунтов.

66 Вълко е Вълко Цолов (вж. показанията му).

67 Тодор Кръстев и Лечо Николов.

68 Кольо е Никола Цвятков от Правец.

69 Цоло е бащата на Вълко Цолов.

70 Димитър Общи греши като казва, че със Сава Младенов били отишли в Осиковица. Щом като те са влезли в къщата на видрареца Иван Ветьов, били са значи във Видраре.

71 Гавриил е Гавриил Брънчев от Орхание.

72 Васил Цвятков Пупешков по него време учителствал във Видраре, а не в Осиковица.

73 Даскал Иван е Иван Лилов Фурнаджиев.

74 Петко е Петко Милев.

75 „Пашата“ е софийският мютесариф Мазхар.

76 Общи е отишъл в хаджи Ивановия хан, тъй като тъкмо Милка, хаджи Ивановата жена, повикала Ненка Павловица, за да го изведе от Тетевен.

77 „Попадията“ е жената на поп даскал Лазар Кефалов. Оттам Общи предрешен е бил заведен от Ненка Павловица в Гложене у Васил Йонков.

78 „Хаджи Ивановата жена“ е Милка.

79 Садовец е някогашното Чериково, както стои в турския текст.

80 „Христо Тетевенеца“ е Христо Пиронков, а „помакът“ – Хасо.