НАПИСАЛ: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ
ПРЕПРАВИЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ
ХИМИЧЕСКИ ЧИСТ ЦИНИЗЪМ
Най-убедителна форма на лъжата са паметниците - именно в тях се концентрират измислиците за личностите или явленията.
Умилителен е монументът, изобразяващ „кучето на Павлов“. Но проблемът е в това, че школата на Иван Петрович Павлов вивисектирала не само кучета, но и хора. За лабораторен материал се използвали безпризорни на възраст от 5 до 16 години. Това били жестоки експерименти, но именно те позволили да се разбере природата на човешкото мислене. Опитите се провеждали в детската клиника на 1-ви Ленинградски медицински институт, във Филатовската болница, в болницата „Раухфус“, в отделението за експериментална педиатрия към Института за експериментална медицина, а също така и в няколко детски дома.
Фамилиите на безпризорните и на децата от детските домове, превърнали се в лабораторен материал, явно не са представлявали съществена информация. В двете книги на Н. И. Красногорский „Развитие на учението за физиологическата дейност на детския мозък“ (Ленинград, 1939 г.) и „Висшата нервна дейност на детето“ (Ленинград, 1958 г.) те са отбелязани като „Л. М“, „К. М.“, „К. Е.“, „Ф. Е.“ или като Клава О., Муся В., Юра К. et cetera.
Професор Майоров, бивш официален летописец на павловската школа, отбелязва меланхолично: „Някои от нашите сътрудници разшириха кръга на експерименталните обекти и се заеха с изучаване на условните рефлекси на други видове животни: риби, асцидии, нисши маймуни, а също така деца“ (Ф. П. Майоров, „История на учението за условните рефлекси“, Москва, 1954 г.).
Ще отбележим, че така наречената „морална“ оценка на тези експерименти не влиза в задачата на нашето изследване. Ние разглеждаме само получения резултат и неговия смисъл. Защото ценността на качествения артефакт не се влияе от това кой го е намерил - археолог или грабител на гробове.
Така и ние - разглеждаме изключително артефакта. Интересува ни само неговата ценност, а не какви обстоятелства са съпътствали находката.
Разбира се, няма как да се скрием съвсем от криминалния привкус на павловските вивисекции. Факторът „детско страдание“ несъмнено е присъствал. Но той бил смекчен частично от това, че подложените на опити деца са били сираци. А най-страдаща страна във всички кошмарни ситуации с деца, както е известно, са техните родители. Ще отбележим също така, че кръвта на малките безпризорни не била пролята напразно. Сакралният въпрос, измъчвал философите от времето на Аристотел, се оказал решен с няколко години вивисекции.
И така. Какво е ставало наистина в лабораториите на павловската школа през първата третина на миналия век?
Както знаем, Иван Петрович вече изяснил физиологията на храносмилането, за което получил Нобелова награда. Триумфът го убедил, че „ключето“ на системния експеримент може „да отвори“ мозъка със същата лекота, с която „е отворило“ стомаха. Декарт, Ламетри и Сеченов му завещали увереността в това, че тайната на мисленето би трябвало да има просто физиологическо решение. Това наистина се оказало така: Павлов го намерил лесно в образуването на условни рефлекси при кучетата.
Но това било половинчато знание. Предстояло да се докаже, че принципите на рефлекториката са валидни и за мозъка на човека.
Но! Това можело да бъде осъществено само експериментално. Като се приложат, разбира се, на хора същите методики, които се прилагали на мишките, котките и кучетата. Задължително условие било голямото количество разнообразен лабораторен материал. Задачата можела да се окаже неразрешима, но павловците били спасени от своеобразието на следреволюционното време. Комисарите направили дълбок реверанс и осигурили на павловците всичко необходимо.
Ще напомня, че вивисекциите започнали в епохата на суровия пещерен лелинизъм, когато властта на Съветите все още кокетничела с Иван Петрович. И за „лабораторен материал“ група ученици на Павлов (проф. Н. И. Красногорский, А. Г. Иванов-Смоленский, И. Балкирев, М. М. Колцова, И. Канаев) започнали да използват безпризорни деца. Всецяло съдействие от страна на всички инстанции осигурявала ЧК.
Част от децата несъмнено били подлагани на жестока хирургическа намеса. За анестезия използвали морфин, магнезиев сулфат, а понякога алкохол. Каналът на слюнчените жлези се извеждал от устата навън, по „кучешкия“ начин.
Авторът не притежава личен опит в провеждането на подобни експерименти върху човешки материал. Но няма причини да смятаме, че техниката им се е различава от работата им с което и да е друго млекопитаещо. Ще напомня, че анатомичните разлики на устата (например) на кучето и човека са нищожни.
Операцията за извеждане на слюноотводния канал не е сложна, но е болезнена и продължителна. Бузите, разбира се, се обезобразяват за цял живот. Даже при кучетата.
Ще поясним спецификата на хирургическата намеса. Каналът през който слюнката от околоушната жлеза попада в устната кухина, трябва да се премести навън, върху бузата. При което не само да се премести, но и да се закрепи там, за да се контролира цялото изтичане.
Павловците правели това така: „В детската клиника на 1 Медицински институт беше приета болната К. Х. на 11 години <…> Прикрепихме около фистулата с менделеевска замазка малка фуния, с която обикновено се събира слюнка от оперативните животни, и стана възможно да се измерва количествено секрецията от слюнчената жлеза на болната. Отначало изработихме лесно естествен условен рефлекс, като показвахме на детето различни хранителни вещества...“ (Н. И. Красногорский)
Алтернатива на операцията е закрепен вътре в устата железен апарат на Лешли за събиране на слюнка с „вендуза“. Неуправляемо и крайно болезнено нещо.
А. А. Юшченко в книгата си „Условните рефлекси на детето“ (1928 г.) прави доста откровено описание: „У едно от децата, с което работех (М. А. на 13 години с порок на сърцето), след едночасов експеримент остана от вендузата кървав пръстен, който изчезна напълно едва след 2-3 дена <…> Травмата даже след едночасов опит е толкова значителна, че понякога заставя да се експериментира чак след един ден, даже два“.
Няма съмнение, че хилядократно репетираното „кучешко отвеждане на слюнката“ било по-удобно за павловците.
Секрецията на околоушната слюнчена жлеза на малките безпризорни се възбуждала със сладко от боровинки, шоколад, зелеви кочани, хляб и зелеви листа. А хранителните стимули се подавали от красиви хромирани апарати. Те, между другото, предизвиквали удивителен трепет у комисарите и се пазели с особена строгост. Периодично се използвали „боцкания“ и ток.
Всичко това се потвърждава от протоколи, снимки и документалния филм „Механика на главния мозък“ (друго название - „Поведението на животните и човека“; реж. В. Пудовкин, опер. А. Головня, производство на кинофабриката „Межрабпром-Русь“, 1926 г.).
Откъс от филма „Механика на главния мозък“, 1926 г.
В първата си книга Красногорский отбелязва, че „опитите с хранителните рефлекси в повечето случаи са много популярни сред децата; на лекарите често им се случва да чуват: вземете ме в лабораторията да ям сладко от боровинки и т. н.“.
Тази популярност е лесно обяснима. Дажбите в приютите били крайно оскъдни, а сирачетата - гладни. И комисарите бледнеели от гняв, гледайки как „хулиганчетата“ ядат шоколад и зелеви кочани. Те кипели под будьоновките, но не обелвали и дума.
Между другото, павловците понякога прекалявали с болезнените въздействия. Последиците от подобно „прекаляване“ е описал с нежно професорско перо Иванов-Смоленский: „Наблюдаваха се опити за бягство, особено след запознаване със защитното електрокожно стимулиране“.
Ако нещата отивали прекалено далече, се включвали комисарите и редът се възстановявал. Бегълците бивали залавяни, връщани, усмирявани и изпращани обратно в лабораторията. Естествено, сирачетата не разбирали, че дупките на бузите им увенчават дългата история на разбирането на принципите на работата на главния мозък.
В резултат от това павловците успели да докажат, че няма никаква принципна разлика между сложната нервна дейност на животните и човека. Механизмът на условния рефлекс (основа на разума) е идентичен.
Зелевите кочани изтрили от процеса на мислене последната „позлата“ на мистиката и непознаваемостта. Станало окончателно ясно, че уникални свойства, които да отличават мозъка на човека от мозъка на животното, не съществуват.
Теорията за условните рефлекси престанала да бъде „за кучетата“ и станала „за човека“.
Значителността на това откритие е несъмнена, а неизвестността парадоксална. Работата на павловската школа била пренебрегната от света, макар че съдържала толкова доказателствени и толкова дългоочаквани (от времето на Декарт) разяснения за принципите на работата на мозъка.
За това има няколко причини.
Първата се състои в абсолютната невъзможност да се легализират доказателствата за откритието. Те, разбира се, съществуват, но не трябва да се показват.
Става въпрос, че в средата на века се драматизирали представите за допустимото при провеждането на експерименти. На врата на науката се затегнала примката на етиката. Моралистите завзели всички „височини“ и ограничили рязко изследванията с помощта на множество етични кодекси. Към всички научни организации били създадени „етични съвети“. Списанията били лишени от правото да публикуват материали за експерименти, при които се нарушавали изискванията на етичните декларации. (Малко по-късно станало окончателното формализиране на забраните, въплътено в решенията на Третата генерална асамблея на Световната медицинска асоциация (Лондон, 1949 г.), а през 1968 и 1983 година, на Генералните асамблеи в Сидни и Венеция, списъкът на непозволените неща бил радикално разширен.)
При подобно положение кървавите опити със сирачета можели да бъдат преценени единствено като престъпление. Даже обикновеното показване на протоколите от тях можело да завърши със съд.
Впрочем, до сгъстяването на етическите облаци опити да се легализира откритието все пак се предприемали. През 1929 г. Иван Петрович е предложен за втора Нобелова награда. Кандидатурата му е отхвърлена още в началния етап на разглеждането с коментар да не се показват повече на никого разработките с безпризорните като „факт, позорен за науката“, „диващина“ и „химически чист цинизъм, до който ученият не трябва да се спуска“.
Най-важното откритие на ХХ век било погребано и предадено на публична забрава. За него не е прието даже да се споменава. Изследователите на мозъка се оказали в идиотско положение. Днес те приличат на астрономи, които не са чували нищо за откритията на Галилей и продължават да вярват в птоломеевите кристални сфери.
Но за забравата има и друга причина.
Като потренирали с еволюционната теория, хората се научили виртуозно да игнорират всичко, което противоречи на културно-историческите догми и легенди за изключителността на homo. А смисълът на откритията на павловската школа се оказал по-оскърбителен от дарвинизма.
Един поет издекламирал: „Тъмнината на низките истини ни е по-скъпа от възвишаващата ни измама“. В превод това означава, че да се наслаждаваш на глупостта си, е много силно чувство. И не само у поетите. То е в основата на цялата култура на homo, която реагира крайно болезнено на опита да се разправим с „измамите“.
Разбира се, през последните три века преразглеждането на „вечните ценности“ отчасти се осъществи. Стана ясно, че заповедите „не убивай“ и „не кради“ са несъмнено мили, но ни лишават от важен жизнен опит.
Нашите прадеди са били на съществено по-ниско равнище на развитие. Те загивали охотно за родината и вярата. И се появили справедливи подозрения, че тези два фактора са някак си свързани. Промъкнало се и разбирането, че качеството на разума се измерва с отсъствието на тайни и „светини“.
Това било все пак нещо. Но за радикалните павловски открития homo не бил още готов.
Впрочем, първи усетили опасността експериментаторите. Като съобразили, че им остава малко да ликвидират „психиката и вътрешния свят на човека“, професорите подвили опашки. Виновните усмивчици станали задължителен компонент на техните доклади. Станало ясно, че са се престарали.
Макар че... за неизбежните последици от подобни изследвания Цензурният комитет на Санкт Петербург предупреждавал още през 1866 година.
Да припомним. Забранявайки произведението на Сеченов за рефлексите на главния мозък, комитетът резюмирал: „Даденото съчинение е материалистическа теория, която лишава човека и от самосъзнание, и от свободна воля“, „събаря всички понятия за нравствените задължения, за вменяемостта на престъпленията“, “разрушавайки моралните основи на обществото, унищожава религиозната догма за бъдещия живот; не е съгласна нито с християнството, нито с криминално-юридическите възгледи и води до разпадане на нравите. Затова подлежи на съдебно преследване и унищожаване, като крайно опасна със своето влияние върху хората...“
Ще отбележим, че това резюме е пределно точно и характеризира коректно въпросното произведение. То наистина разрушава моралните основи, води към развращаване на нравите и унищожава вярата. За щастие, нещата са точно такива. А скандалните опити с безпризорни били естествено развитие на „крайно опасното“ съчинение на Сеченов.
В павловските лаборатории просто се сбъднало това, за което предупреждавал Цензурният комитет: научната бездна се разтворила и... се изплезила на хората. Като на кръгли глупаци.
(Следва)
ДО ТУК:
1. КРАТЪК КОНСПЕКТ НА ЦИКЪЛА ЛЕКЦИИ В "ЕРАРТА"
2. КИРИЛ - ПРОСВЕТИТЕЛЯТ НА ПИНГВИНИ, ИЛИ ИСТИНАТА НА НЕИЗТРИТИЯ ЗАДНИК
4. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - I
5. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - II
6. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - III
7. САМОТНАТА РУСИЯ ИСКА ДА СЕ ЗАПОЗНАЕ
8. НЕ СТАРЕЯТ ПО ДУША ЦЕЛИНИТЕ
9. ГОЛИЯТ ПАТРИАРХ ИЛИ ЗАКОНЪТ НА МИКИ МАУС
10. КРАЯТ НА РУСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА. КАКВО ЩЕ СТАНЕ?
13. ДРАЗНЕНЕ НА ГЪСКАТА. КРАЙ НА ДИСКУСИЯТА ЗА ГАЛИЛЕЙ
14. ОСОБЕНО ОПАСНО МИСЛЕНЕ. ИЗ ИСТОРИЯТА НА ЧУДАЦИТЕ
17. ГЛУПАВАТА КЛИО, ИЛИ ЗАЩО В УЧИЛИЩЕ НЕ ТРАБЯВА ДА СЕ УЧИ ИСТОРИЯ
18. ТЕОРИЯ И ПРАКТИКА НА КОЩУНСТВОТО. ЧАСТ 1
19. ТЕОРИЯ И ПРАКТИКА НА КОЩУНСТВОТО. ЧАСТ 2
21. ВЯРА С ФЛОМАСТЕР
28. ЛЪЖАТА КАТО ЖАНР
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.