СЛУЖБОМЕР

понеделник, септември 24, 2018

Власт, пари и патос. Кратка история на църковните разколи

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА (https://www.novayagazeta.ru)

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Как се появили католиците

Знаете ли нещо за битката край Чивитате, състояла се през 1053 година? Ако не сте специалист по средновековна Италия – едва ли. Но вероятно знаете за разкола между латинската и гръцката църква, който настъпил една година по-късно – през 1054-та – и продължава до ден днешен.

Та ето – битката при Чивитате и разколът се намират в пряка причинно-следствена връзка.

Въпросът е в това, че край Чивитате папските войски, по-точно швабите, дошли на помощ на римския папа, се сражавали с новите завоеватели на Италия – норманите. В общи линии заедно с тях трябвало да се сражават и войските на византийския император Константин IX, когато нашествието на норманите заплашвало много повече от папата. Норманите претендирали за Южна Италия, която тогава била византийска територия и говорела на гръцки език. Във войната срещу норманите римският папа Лъв IX и византийският император били съюзници.

Но когато работата станала напечена, византийците размислили. Защото папската коалиция (без византийците) наброявала шест хиляди войници, а норманите имали два пъти по-малко. Освен това норманите бил измъчвани от глад.

Византийците решили, че са много хитри и че ще почакат отстрани, докато германците с тоталните си преимущества разбият дрипавите нормани. Те се надявали, че при това германците ще понесат огромни загуби и византийската армия, непокътната и цяла, ще стане главна военна сила в Италия.

За съжаление византийците не взели предвид, че норманите били рицари и се сражавали на коне. А германците (швабите) се сражавали пеш. Норманите разгромили германците, римският папа бил пленен, та преди още да мине една година папският легат анатемосал константинополския патриарх. И колелото се завъртяло.

…Организацията, наричаща себе си християнска църква, е изключително древно и достопочтено учреждение, съществуващо най-малко две хиляди години. На фона на тази древност дори комунистическата партия ни се струва дребна ерес, обещаваща рая направо тук и сега.

Но християнската църква и комунистическата партия имат няколко общи черти. Във всяка от тези достопочтени организации, претендиращи да са въплъщение на Божията воля/на Историческата неизбежност, най-възвишените идеологически разколи неизбежно са ставали по най-егоистични причини.

Всеки път, когато в тези две организации започвали да си дерат очите – заради десния уклон, заради левия уклон, заради гностиците, заради донатистите, - същността на нещата не била в десния уклон и в гностиците, а в борбата за власт и в правото да се събират пари от вярващите.

Разколът между апостолите (40-60-те години от н. е.)

Например един от първите разколи - разколът между добре известния апостол Павел и къде по-малко известния Яков, брат на Исус Христос, който ръководел Ерусалимската църква в продължение на тридесет години [1], изобщо не бил свързан с обстоятелството, че Павел проповядвал отказване от юдейския закон.

Ако вярваме на източник като „Псевдоклементините“, той бил свързан с това, че партията, ръководена от Павел, просто нападнала Яков и неговите привърженици на самите стълби на Ерусалимския храм и едва не претрепала брата Господен до смърт. [2]

Именно след тази богословска дискусия с използване на дупчещо-режещи предмети започнали проблемите на Павел с „юдеите зилоти“ (Деян. 13: 45; 17: 5), които го биели във всички градове, където отидел, и с четиридесетте сикарии, които се заклели нито да ядат, нито да пият, докато не го убият. (Деян. 23:12-13)

В резултат от тези нещастия апостол Павел обявил, че Исус е роден от девственица (следователно не може да има никакъв физически брат), а Яков Праведника, братът Господен, се оказал зачеркнат от каноническия Нов Завет, както Троцкий - от историята на Всесъюзната комунистическа партия (болшевики).

Гностиците (40-140-е години от н. е.)

Разколът между църквата и гностиците бил свързан с възмутителния факт, че гностиците не признавали църковната йерархия. Докато всички правоверни „почитали епископа като Исус Христос“ [3] и му носели своето имущество, тези долни еретици се смятали за равни, а задълженията на свещеници изпълнявали всеки път по жребий. „Днес техен епископ е един човек, утре - друг. Днес техен дякон е този, който вчера е бил четец, днес свещеник е този, който вчера е бил мирянин!“ - негодува Тертулиан. [4] „Този, който върши нещо без знанието на епископа, служи на дявола“ - напомня сурово Игнатий Антиохийски. [5]

Новатианите

Разколът с новатианите настъпил след следното прискърбно събитие. През 249 година император Деций по някаква необяснима причина пламнал от омраза към християните, които имали навика да наричат цялата заобикаляща ги култура дело на Сатаната и от време на време да унищожават езическите жертвеници. Деций заповядал на всички християни да извършат жертвоприношение на боговете и императора.

В резултат от това към жертвениците се наредили дълги опашки, начело на които, както лесно можем да се досетим, застанали църковните йерарси, свикнали със сития и сладък живот. Те поднасяли с едната ръка жертви, а с другата показвали на императора среден пръст. Някои просто купували фалшиви справки за извършени жертвоприношения. Други жертвали, а след това се разкайвали. [6]

Но ето: Новатиан бил мрачен фанатик, който заявил, че в никакъв случай не трябва да се принасят езически жертви (с други думи - повторил това, която църквата внушавала на своите енориаши). Заради което тогавашният папа Корнелий го анатемосал и заявил, че Новатиан е обзет от Сатаната. [7]

Донатистите

Друг, много подобен разкол се случил през 313 година.

Той също бил свързан с преследвания. През 301 г. от н. е. император Диоклетиан наредил да се затварят християнските църкви и да се горят християнските книги. Епископите, които предоставяли книгите, се наричали traditores, иначе казано - предоставящи, и един от тях бил картагенският епископ Цецилиан.

Изобщо казано, Цецилиан се изявил като кръгъл колаборационист: не само предоставил на властите Свещеното писание, но и заедно с погромаджиите пазел затвора, където страдали християнските мъченици, като биел тези, които им носят храна. [8]

И този човек станал главен епископ на Африка през 311 година, когато Африка била подчинена на покровителстващия християните император Максенций. (По-късно Максенций претърпял поражение от Константин и затова бил обявен за враг на християнството.) Епископ на Рим по това време бил Малтиад, още един traditore.

През 313 г. император Константин разбил Максенций и получил Рим и Африка, а заедно с тях - достойните прелати Цецилиан и Малтиад. Тогава Константин написал писмо, с което не само връщал на картагнската църква цялото имущество, конфискувано от християните, но и освобождавал нейните прелати от граждански повинности.

Този апотеоз на предателя предизвикал естествено възмущение и християните, които наистина понесли храбро преследванията, избрали за епископ на Картаген свой човек - Донат от Каса нигра. Най-интересното е, че те по принцип даже не били противници на Цецилиан. Те просто искали той да премине през кръщелния обред втори път. Иначе казано, молели християнския епископ, чиито помощници-бандити биели по нареждане на властите вярващите християни, поне да се извини.

Подобен афронт не можело да бъде търпян - и Цецилиан, Милтиад и Константин се нахвърлили срещу донатистите и започнали да ги преследват. Църквите и имуществото им били конфискувани. Войски нахлули със сеч в общините им. По време на една подобна сеч били убити двама донатистки епископи, а обикновените християни така и били изклани без оглед на броя им.

Накратко казано: донатистите били обявени за еретици само защото не се отрекли от Христос по време на преследванията. Тези, които не се отрекли и загинали, били мъченици. А тези, които не се отрекли и оцелели, се оказали еретици.

XIII век. Спор на католически и православни свещеници

Павел от Самосата

Още един забележителен разкол се случил през 260-те години. По това време Римската империя се разпаднала на няколко части и Антиохия, полумилионната столица на римска Сирия, станала частично независима, а частично влязла в сферата на влияние на палмирската царица Зенобия.

И точно тогава за епископ на Антиохия бил избран Павел от Самосата. Той станал съюзник на Зенобия и по съвместителство - procuratorducenarius, с други думи - началник на данъчната служба.

Павел се държал като управник. Облякъл разкошни дрехи, оградил се с телохранители и хористки „с несравнима красота“, които му пеели хвалебствени химни.

За съжаление Павел имал един недостатък. Точно както Антиохия престанала да се подчинява на римския император, така и Павел престанал да се подчинява на римския папа.

Това папата не можел да му прости. Но тъй като християните трябва да се обичат помежду си, а да се мразят може само еретиците, Павел бил обявен за еретик. През 269 година в Антиохия бил свикан алтернативен събор, който свалил Павел от длъжността му, защото смятал Исус за човек, издигнал се благодарение на своето лично съвършенство до Бога и станал единосъщен (ὁμοούσιος) на него.

Съборът не само заклеймил възгледите на Павел (които до това време били доста разпространени сред християните) като еретични, но и анатемосал думата „омоусиос“, забранявайки да се смята Сина за единосъщен на Бащата. Тъй като Павел нямал, разбира се, намерение да напуска своя пост, неговите противници помолили езическия император Аврелиан да приведе в действие решенията на събора.

(Следва)

------------------------------

1. Hieronymus, De Viris Illustribus, 2

2. Recognitions of Clement, 1, 70, Ante-Nicene Fathers, Vol. 8. Edited by Alexander Roberts, James Donaldson, and A. Cleveland Coxe, Buffalo, NY: Christian Literature Publishing Co., 1886

3. Игнатий Антиохийски “Послание до траллийците“, 3

4. Tertullianus, De praescriptione haereticorum, 41

5. Игнатий Антиохийски, „Послание до смирняните“, 9

6. Евсевий Кесарийски, „История на църквата“, 6, 41,10-13

7. Евсевий Кесарийски, „История на църквата“, 4, 43, 6

8. Tilley, Maureen A. „The Acts of Saint Felix Bishop and Martyr“. In Donatist Martyr Stories: The Church in Conflict in Roman North Africa, 7-11. Liverpool University Press, 1996.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.