"За българската кирилица"

Вчера получих по електронната си поща едно писмо.

Ето го:

Павел, здравейте!

Получавате това писмо, защото сте подкрепили инициативата „За българска кирилица“.

Откакто обявихме манифеста на инициативата през 2014 г. се случиха много неща около нас, за които не успяхме да ви разкажем. Някои от тях са още в процес, докато други вече набират популярност.

Първата новина е, че тази година организираме второ по-мащабно, по-съдържателно и международно издание на шрифтовия фестивал Типофест. В периода между 24 и 29 май ще се проведат две работилници, двудневна конференция и една изложба. Събитието ще се проведе в София и Пловдив, а над 20 чуждестранни гости с международна известност в областта на шрифтовия дизайн и типографията ще посетят страната ни за първи път. Повече можете да научите от сайта на фестивала.

Втората новина е, че от няколко месеца стартирахме поредица от обучения, обединени под общото име Типоклас. Те са насочени както към професионалисти, така и към хора, които проявяват интерес към изкуството на шрифта и искат да го разбират по-добре. Курсовете се радват на огромен интерес. Повтаряме и подобряваме обученията периодично, за да отговорим на очакванията. Повече за тях можете да откриете в страницата ни във Facebook, а за предстоящи анонси можете да се абонирате в сайта на Типоклас.

Третата новина е, че завършихме дизайна за българска форма на кирилица за шрифтова фамилия с 16 начертания, която ще се разпространява съвсем безплатно. Останаха технически задачи, след разрешаването на които ще публикуваме резултата. Шрифтът е специално избран, така че да притежава sans, serif, narrow, mono и caption версии. Това го прави еднакво ефективен както за печат, така и за екран. Подробности съвсем скоро.

Това е от нас. Благодарим, за подкрепата! Без вас нямаше да имаме увереността, че усилията ни имат смисъл. Можете да харесате страницата ни във Фейсбук, където регулярно публикуваме новостите около нас.

Поздрави!

Борил, Велина и Кирил

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 80

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74, 75, 76, 77, 78, 79.

80.

На конгреса, както винаги, звучаха речи, обичайно скучаеше президиумът. В кулоарите беше по-интересно. Някъде към края на деня се появи Виктор Некрасов, когото по това време преследваха в родния му Киев и в Москва също. Дойде на конгреса с вид на парижки клошар - със стара раздърпана тениска, стари джинси и износени сандали на бос крак, от които стърчаха жълти старчески нокти.

Сред парадната, с всички сили излъскана публика това изглеждаше предизвикателно. Затова пък бързо го наобиколиха младите и от тесния им кръг на стълбището дълго се чуваше шум и смях. Цивилните кагебисти бяха принудени да притворят вратата за залата.

Важното е, че срещите и запознанствата продължаваха и след конгреса, в хотелите и ресторантите. Една вечер в жилището на Валентин Оскоцкий се срещнах за първи път с уважавания много от мене критик Игор Дедков. Той отдавна живееше в Кострома, в столицата се появяваше рядко, но печаташе задълбочени и умни статии за съвременната литература, включително и за беларуската. Понякога ми изпращаше топли писма в Горадня, а след няколко години написа обстоятелствено изследване за моето творчество. Срещахме се рядко, но винаги усещах присъствието му в моята писателска съдба.

За писателските конгреси в Москва мога да си спомням дълга и много. Или с досада заради тяхната рутина, или, случваше се, с възторг от някои смели и разумни изказвания. Особено по време на перестройката, когато желязно организирания СП започна забележимо да се разпада. Но и тогава партията го държеше упорито в ръцете си. Опитаха се да реформират ръководството, избираха в управлението доскоро още навикани писатели. Председателството на един конгрес повериха на Юрий Бондарев, един път дори поставиха и мене на почетно място в президиума. Александр Яковлев разговаряше приятелски с нас в кулоарите. Но и тогава в ЦК продължаваше да стои Шаура и неговият земляк Севрук, който по това време направи най-успешната си кариера - ръководеше всесъюзния главлит и осъществяваше практически цензура над цялата съветска литература. Той се държеше здраво за своята цековска длъжност даже при Горбачов и рухна окончателно едва тогава, когато рухна партията КПСС. Тогава се прехвърли в гостоприемната лукашенковска Беларус, където и досега се занимава с обичайното си дело.

Някъде още в брежневските времена Москва откри неочаквано за себе си един странноват автор с не по-малко странноватото му произведение със заглавие "Москва-Петушки". Името на автора беше Вениамин Ерофеев или просто Веничка, както със симпатия го наричаха приятелите му и читателите. Книгата ми даде да прочета Адамович, на когото му харесваше много, може би защото, без да скъсва с хуманизма, носеше в себе си зачатъците на бъдещия постмодернизъм. После разбрахме, че авторът работи в газопроводното строителство, че е много болен и че дружи с групата московски литератори, които издаваха по това време скандалния "Метропол" (алманах с литературни текстове, които цензурата не е допуснала до печат, излиза в дванадесет екземпляра през 1979 година - бел. прев.). Веднъж Адамович ме удиви, като ме попита по време на елефонен разговор какво е мениск. Това не беше филологически термин и далече стоящият от техниката Адамович не би трябвало да се интересува от него. Припомних си от физиката, че мениск е криволинейно напрежение върху повърхността на течност. В последвалия разговор стана ясно, че в едно интервю, напечатано, струва ми се, в "Литературная Россия", Ванечка се изказал доста похвално за мене и Адамович и казал, че при среща би налял на Адамович пълна чаша, а на Бикау - и с мениск. Бедният алкохолик Ванечка, може би не знаеше, че Адамович не пие и с това го беше развеселил. Но все пак моралният му жест беше много по-приятен за нас двамата от която и да е идеологична похвала на някой "цивилен литературовед".

(Следва)

Нобелови лауреати – Луиджи Пирандело

Луиджи Пирандело (Luigi Pirandello),

28 юни 1867 г. – 10 декември 1936 г.

Нобелова награда за литература, 1934 г.

(За творческата смелост и изобретателност във възраждането на драматургичното и сценичното изкуство.)

Луиджи Пирандело, италиански драматург, новелист и романист, е роден в Джирдженти (днес Агридженто), Сицилия, и е второто от шестте деца в семейството на преуспял собственик на мина за добив на сяра. Литературният талант на бъдещия писател се проявява още през ученическите му години; като юноша той съчинява стихотворения, пише трагедията "Варварин" ("Barbaro"), която не се е запазила.

След неуспешен опит да се приобщи към семейния бизнес Пирандело постъпва в Римския университет (1887 г.), но след една година, недоволен от равнището на преподаване, се премества в Бонския университет, където учи литература и философия, и през 1891 г. получава диплома по романска филология, като пише дипломна работа за сицилианските диалекти. През 1889 г. излиза първият поетичен сборник на Пирандело "Радостна болка" ("Mal giocondo"), в който се чувства влиянието на Джозуе Кардучи. След края на следването си Пирандело остава в Бон и още една година чете лекции в университета.

Като се връща през 1893 г. и получава финансова подкрепа от баща си, Пирандело започва да пише: неговият първи роман "Отхвърлената" ("L'esclusa") излиза през 1901 г., а написаният в традициите на веризма първи сборник с новели "Любов без любов" ("Amori senz amore") - през 1894 г. През същата година писателят се жени за Мария Антониета Портулано, дъщеря на съдружник на баща му, семейството има двама сина и една дъщеря. През 1898 г. Пирандело става професор по италианска литература в педагогическия колеж в Рим, където преподава до 1922 година. Първата си пиеса, едноактната драма "Епилог" ("L'epilogo"), Пирандело пише през 1898 г., но в театъра тя е поставена едва след дванадесет години, през 1910 година, под названието "Ухапването" ("La morsa").

През 1903 г. след наводнение е разрушен рудникът на баща му и литературата и преподавателската дейност се превръщат за Пирандело в единствено средство за съществуване. През 1904 г. съпругата на писателя претърпява сериозен нервен срив и в продължение на следващите петнадесет години страда от мания за преследване, изпада в истерии от ревност и през 1919 г. Пирандело е принуден да я настани в психиатрична клиника.

Въпреки семейните и финансовите несгоди Пирандело продължава да пише и да печата. Голям успех постига третият му роман "Мъртвият Мита Паскал" ("Il fu Mattia Pascal", 1904 г.), в който отчетливо звучи темата "лице и маска". Своите теоретични и естетически възгледи за изкуството писателят излага в две произведения от 1908 г.: статията "Хуморът" ("L'umorismo"), в която се разкрива неговото сложно трагикомично виждане за света, и сборника с есета "Наука и изкуство" ("Arte e scienza").

До 1915 г., когато е поставена първата пиеса на Пирандело от три акта акта "Ако не е така..." ("Se non cosi..."), писателя работи основно в жанровете роман и новела, но след 1915 г. се посвещава изцяло на драматургията, която му дава възможност да живее състоятелно и след време да остави преподавателската дейност. От 1915 до 1921 г. Пирандело пише шестнадесет пиеси, като всичките са поставени на сцена. Особен успех според критиката и зрителите има пиесата "Това е така (ако така ви се струва)" ("Cosi e (se vi pare)"), поставена през 1917 г.

Международно признание донася на Пирандело пиесата "Шестима герои в търсене на автора" ("Se personaggi in cerca d'autore", 1921 г.), която се играе през 1922 г. с огромен успех на сцените в Лондон и Ню Йорк. Но римската премиера на пиесата, най-популярната от четиридесет и четирите пиеси на драматурга, завършва със скандал: зрителите са оскърбени от разсъжденията на героите за относителността на доброто и истината. Премиерата на пиесата "Енрико IV" ("Enrico IV"), според много критици - връх в творчеството на Пирандело, също е през 1922 г.

В своите зрели произведения Пирандело развива темата за илюзорността на човешкия опит и за непостоянството на личността; неговите герои са лишени от постоянни ценности, чертите на характера им са размити. В света на Пирандело личността е относителна, а истина е само това, което става в дадения момент. Писателят сваля маските на своите герои, освобождава ги от илюзиите, изследва придирчиво техния интелект и личността им. Пирандело се намира под силното влияние на теорията за подсъзнателното, изказана от френския психолог експериментатор Алфред Бине. Още като преподавател в Бонския университет Пирандело се запознава с произведенията на немските философи идеалисти. В нестабилността на човешката психика писателят се убеждава и от собствен опит, като се грижи в продължение на петнадесет години за психично болната си съпруга.

С времето Пирандело се превръща не само в знаменит драматург, но и в не по-малко известен режисьор, който поставя собствените си пиеси. През 1923 г. писателят става член на фашистката партия и с подкрепата на Мусолини създава в Рим Национален художествен театър, който през 1925-1926 г. осъществява турне в страните на Европа, а през 1927 г. - на Южна Америка. Водещата актриса на театъра Марта Аба се превръща за драматурга в постоянен източник на вдъхновение. Въпреки държавните субсидии театърът с течение на времето започва да изпитва сериозни финансови затруднения и през 1928 г. трупата е разпусната.

Според някои изследователи Пирандело се отнася с фашистите като съглашател, приспособенец. В защита на писателя трябва да се каже, че той не един път е заявявал на глас своята аполитичност, в редица случаи е критикувал фашистката партия, във връзка с което след закриването на Националния художествен театър среща затруднения да поставя пиесите си в Италия. Известно време Пирандело живее в Париж и Берлин, пътешества много и през 1933 г., по лична молба на Мусолини, се връща в родината си.

Пирандело умира в Рим, погребението му, според неговото лично завещание, се извършва без публична церемония, писателят е погребан в родната му Сицилия.

Макар че новелите на писателя получават достатъчно висока оценка на критиката, най-голям принос за литературата Пирандело има като драматург, загърбил традиционната форма и издигнал нови теми и проблеми. Американският критик Мартин Еслин сравнява влиянието на революционните идеи на Пирандело в областта на човешката психика "с влиянието на теорията на относителността на Айнщайн върху физиката", а американският литературовед Робърт Брустайн обяснява какво е общото между новаторските по дух пиеси "Шестима герои в търсене на автора", "Всеки по своему" ("Ciascuno a suo modo", 1924 г.) и "Днес импровизираме" ("Questa sera si recita a soggetto", 1930 г.): "В тези драматургични произведения методите на реалистичния театър, където актьорите изглеждат като истински хора, декорацията е като истинска къща, а измислените събития са наистина случили се, повече не се използват. Тук сцената е сцена, актьорите - актьори и даже зрителите, които някога са били мълчаливи свидетели на "заговора", сега са пълноправни участници в театралното действие". Според американския критик и режисьор Ерик Бентли "Пирандело е изобразил борбата на интелекта с чувството, прехода на едното в другото".

Творчеството на Пирандело често се разглежда като резултат от диренията, започнати в пиесите на Хенрих Ибсен и Август Стриндберг. От своя страна Пирандело влияе върху такива европейски драматурзи като Жан Ануи, Жан Пол Сартр, Самюел Бекет, Йожен Йонеско и Жан Жене. Брустайн говори за влияние на Пирандело върху Юджин О'Нийл, Едуард Олби и Харолд Пинтър. "Само от този списък - отбелязва Брустайн, - може да се направи извода, че Пирандело е един от най-влиятелните драматурзи на нашето време".

Превод от руски: Павел Б. Николов

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 79

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74, 75, 76, 77, 78.

79.

В Москва предстоеше конгрес на СП на СССР, отидохме от Менск една голяма група. Преди откриването, както обикновено, се блъскахме в тесните коридори на "Воровский", даваха ни направления за хотелите. Сложно и важно дело беше хотелското настаняване. Настаняваха с умела сортировка, според тежестта, която имаха писателите и организациите в очите на началството. Едни (ръководители, депутати, народни) настаняваха в хотел "Москва", други, без титли и заслуги - в "Русия". Случваше се объркване, като да речем с редакторите, не всички от които бяха депутати или народни. Получилите хотел с по-нисък ранг ходеха да се оплакват на Марков или Воронков или изпращаха при тях Шамякин - да ходатайства. Шамякин ходатайстваше също умело, като не допускаше уравниловка. Бях настанен в "Москва". Адомович - в "Русия", беше малко неудобно, но не хукнахме да се оплакваме. На "Воровский" ни намери Анатолий Гладилин и ни показа писмо на Александър Солженицин до конгреса в защита на творческата свобода, срещу цензурата. Ние го подписахме, но повече никой от присъстващите там беларуси не го подписа. Адамович предложи да позвъним на Солженицин, с когото още не се познавахме. Съмнявах се, че Солженицин ще поиска да разговаря с нас, но неочаквано самият той взе слушалката и преди да започне разговора, попита дали сме подписали писмото му. Адамович отговори, че сме го подписали и сме проагитирали да го подпишат и други. Тогава Александр Исаевич каза, че не е лошо да се срещнем. Уговорихме се това да стане в моята стая в хотел "Москва". Сутринта рано Адамович беше вече при мене, аз приготвих фотоапарата, купихме нещо за пиене. Солженицин дойде с малко закъснение. Запознахме се лично, а в литературен смисъл Александр Исаевич каза, че ни е чел и двамата и споделя нашия патос. На конгреса няма да отиде, защото не е поканен, но очаква, че ще се изкажем там в духа на неговото писмо. Адамович обеща да го направи (но не му дадоха думата), а аз подготвях изказване в малко по-друг дух. В литературен план Солженицин каза, че сега работи над произведение за империалистическата война през 1914 година и вероятно ще отиде през лятото в Източна Прусия. По пътя може да намине към Беларус, където воювал през 44-та година. Разбира се, ние го канехме. (Това, за съжаление, не се осъществи.) По време на разговора аз и Адамович все поглеждахме стените, които криеха известна опасност. Солженицин се държеше уверено и смело, отказа да пие. Накрая снимахме госта - поред с Адамович и Бикау.

На конгреса в залата на прочутия Кремълски дворец седях малко, повечето време прекарвах в кулоарите или в бюфета. Но в огромната зала на бюфета можеше само да се хапне, за пиене нямаше нищо. И това възмущаваше мнозина от дошлите писатели. Особено се ядосваше Виктор Астафев, с когото вече се познавах и имахме намерение да полеем срещата. А нямаше с какво. И Виктор гръмко, смущавайки изтънчения кагебистки обслужващ персонал, викаше, че без водка не сме щели да победим във войната - независимо от гръмотевичните призиви на политруците. Беларуските партизани също знаят това, нали, Васил? - шеговито се обръщаше той към мене. Аз се съгласих и припомних на Виктор как на банкета по време на предишния конгрес спаси Константин Симонов. Симонов се разхождаше величествено между масите с някакъв чужденец, а зад тях, като опашка, се влачеше подозрително един кагебистки тип и все се стараеше да дочуе разговора им. Когато спряха, спря и той, като подскочи до нашата маса, точно срещу Астафев. Павел Нилин, който седеше при нас, като разбра каква е работата, го попита от коя организация е. Но онзи като че не чу въпроса - цялото му внимание беше насочено към Симонов. Тогава Астафев мощно, за да надвика полупияния шум, каза: "От организацията на Семичастний (Владимир Семичастний, председател на КГБ от 1961 да 1967 година - бел. прев.) е, огледайте се, Константин Михайлович!" Симонов наистина се огледа и онзи тип, като сви глава в раменете си, се изнесе мълчаливо встрани. Вечерта в хотела обсъждахме този случай и Астафев напомни доста нервно къде живеем. Той каза, че през 30-ге години в СССР е имало 10 милиона сексоти (секретни сътрудници - бел. прев.), така свидетелства синът на Г. Маленков (съветски партиен лидер, приближен на Сталин - бел. прев.), а той знае някои неща. Пък и самият Хрешчов, разобличавайки Берия, каза, че в СССР всеки пети е сексот. Какво искате от писателите? - питаше Виктор Петрович.

Както вече казахме, въпреки разкошните мезета, в Кремъл нямаше какво да се пие, а бюфетите в хотелите пращяха от пиене, но нямаше мезета. По стар обичай с мезетата в страната беше напрегнато. Сутринта по време на закуската дълго решавахме задачата как да да донесем на конгреса някоя бутилка. Бураукин се опита да напъха една в джоба си - изглеждаше подозрително, все едно там има бомба. Опитахме да я сложим в представителната папка на Гилевич, с която той не се разделяше никога - също не беше добре. Можеха да му я вземат, че и да му пришият още нещо. Проверяваха ни не един път, на всяка врата, където кагебейците дежуреха по двойки: докато единият гледаше документите, сверявайки снимката с оригинала, другият правеше "визуален обиск", като прокарваше остър поглед по джобовете и ръцете. И ние намерихме най-простото решение - пием в хотела и бегом да замезваме в Кремъл.

Но по пътя ни чакаше изненада. Като не успяхме да пребягаме през улицата при Спаската кула, докато светофарът беше зелен, спряхме на място. Само един (делегат, който не беше от нашата компания) - стар туркменски писател - пресече бързешком и беше задържан от униформен кагебист, който го дръпна грубо за рамото и започна да му се кара. Григорий Бакланов, който вървеше с нас, не можа да изтърпи това. Никога не съм виждал Григорий така разярен, както в момента, когато се нахвърли върху кагебиста, за да защити стария писател туркменец, и пред очите на десетки минувачи го ругаеше и навикваше. Но кагебистът също се разядоса, поиска пропуска на Бакланов, започна да вика: "Сега ще ти го скъсам и повече няма да видиш конгреса". На което Бакланов отвърна предизвикателно: "Хайде, скъсай го! Скъсай го, де! Късай..." Но не го скъса - явно добър се случи. А тази постъпка на Бакланов обясни много неща в неговия характер, твърд и упорит. Станаха разбираеми някои негови пасажи в печата и в изказванията му. Особено блестящата му, безкомпромисна реч по време на всесъюзната партконференция (партийна конференция - бел. прев.) в Москва, когато правоверната аудитория се опитала да го свали от трибуната. Запомнил съм острите му сблъсъци с комунопатриотите (привърженици на политически сили, изповядващи комунистически и ултранационалистически идеи; синоними: "комунофашисти" и "червено-кафяви" - бел. прев.) в присъствието на члена на горбачовото политбюро А. Яковлев. И още някои прояви на смелост и принципност, по които у нас можеше да се сравни единствено с Алес Адамович.

Беларуските писатели, с малки изключения, бяха умерени, държаха се мълчаливо и заедно. Помня само един случай, когато в самото начало при настаняването в хотела започнаха да се карат Куляшоу и Макайонка. Пиеха и се караха - дълго и упорито, от обяд до вечерта и едва ли не цяла нощ. Опитах се да ги успокоя, уговарях ги и ги помирявах, и все напразно. А се караха за такива особени неща, че беше невъзможно да се разбере смисълът на конфликта. Другите, които присъстваха, един по един отиваха да спят. Накрая не издържах и аз. На сутринта разбрах, че Макайонак спи, а Куляшоу е напуснал хотела и е заминал за Менск.

(Следва)

Законът на Паркинсън

Срещнах някъде из интернет написано, че Сирил Пъркинсън, формулирал Закона на Паркинсън и следствията от него, е псевдоним на автор, съставил част от широкия спектър от „закони на Мърфи“.

Срещал съм същото да се твърди и за Лоурънс Питър, създателят на Принципа на Питър и следствията от него.

Предполагам, че тази заблуда произтича от предоверяване на Артър Блох, който в книжлето си „Законът на Мърфи“ омесва „мърфологията“ (която всъщност е народно творчество!) с постулати на автори като Паркинсън и Питър, създавайки един истински тюрлю гювеч от изречения, в който не успяваш да отделиш сериозното от несериозното и накрая лесно можеш да приемеш всичко за една и съща страна на една и съща монетата.

Сирил Паркинсън (за Питър – може би друг път) е съвсем реална личност (на снимката горе), историк, писател, публицист и съвсем реален създател на Закона на Паркинсън (докато за капитан Мърфи се знае, че е създал Закона на Мърфи така, както се знае, че нашият Марко Тотев е създал лафа за Марко Тотев – легендарно, защото нито реалният Мърфи, нито реалният Тотев не е потвърдил това документално).

През 1958 година Паркинсън издава една малка книжка, която се казва „Законът на Паркинсън или по следите на напредъка“ („Parkinson's Law or the Pursuit of Progress“), в която развива главната си аксиома: „Обемът на работата се разраства до степен, която е необходима, за да запълни времето, определено за нейното изпълнение“, както и следствията от нея.

Книжката е написана живо, с искрящ хумор, но това е само похват – всъщност тя е абсолютно сериозна и няма нищо общо с хумористичната литература, както явно я възприемат някои, познаващи я само в отделни откъси и изречения (същият похват използва и Лоурънс Питър).

Който прочете „Законът на Паркинсън“ и се огледа около себе си, ще види всъщност, че в книжката е въплътен живият живот в цялата му сериозност - без усмивки и шегички.

Ето първият абзац от първата глава („Законът на Паркинсън или растящата пирамида“) на въпросното съчинение (превеждам от полски, защото английският ще ми отнеме много време, пък и толкова го зная, че едва ли ще излезе нещо свястно):

„Колкото повече време имаме да свършим някаква работа, толкова повече време ни отнема тя. Този факт е получил всеобщо признание, изразено в общоизвестното изречение: „Най-зает човек е този, който има много време“. Ето така една стара госпожа, която няма никаква работа, може да посвети целия си ден на написването и изпращането на пощенска картичка до своята племенница в Bognor Regis. Един час ще ѝ трябва да намери картичката, още един – да си търси очилата, половин час да види къде е адресът, час и четвърт да напише текста, двадесет минути – колебание дали да си вземе чадъра, за да отиде до пощенската кутия на съседната улица. Или това усилие, което ще отнеме на заетия човек три минути, може за друг да се превърне в цял ден безпокойство, мъка и умора“.

Подобен маниер на писане наистина може да подведе, но само няколко страници по-нататък, като видим наред с хумора таблиците и формулите, вече започваме да се стягаме за нещо като „смях през сълзи“.

И за да илюстрирам, ето любимото ми следствие от Закона на Паркинсън: „Броят на персонала нараства, независимо от това дали работата става повече, по-малко или съвсем няма работа“.

А сега се вгледайте в която и да е нашенска администрация (от местна до министерска), пък ако ви е до смях – смейте се…

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 78

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74, 75, 76, 77.

78.

Ние живеехме в неестествен, уродлив свят, когато бяха отхвърлени не само християнските завети, но и елементарното съобразяване със здравия смисъл. Смисълът стана класов, партиен, пролетарски. Призоваваха ни да пишем истината, но далеч не всяка истина се позволяваше в литературата, само тази, която служеше на властта. За регламентираната истина следяха партийните органи, помагаха им писателските началници, цензорите, редакторите, "скритите" рецензенти, които за вярна служба биваха възнаграждавани с жилища, постове, научни звания, премии. За държавна награда на Беларус бяха предложени заедно Уладзимер Караткевич и Барис Сачанка, като знаменитият класик на беларуската култура беше само фон, а наградата, разбира се, дадоха на Сачанка. До което се стигна не без енергичната намеса на ЦК и особено на Иван Антанович. Всичко това, естествено, водеше до израждане на литературата. И когато в нея се появяваше не много покорно име и плюс това надарено с някакви способности, горе решаваха какво да правят с него. Изпробваният метод от 30-те години явно беше вече омръзнал, необходими бяха по-гъвкави методи - камшик в съчетание с хлебче. Гледаха кое ще се окаже по-резултатно. След дългогодишно налагане с камшик за Биков беше решено да се използва хлебчето. Аз, разбира се, не знаех това: литературните началници умееха да пазят партийните тайни. Дори тези от тях, които в общи линии се отнасяха добре към мене.

Някъде към края на 70-те години Комитета по награждаването ми присъди Държавна награда на СССР за повестите "Обелиск" и "Да доживееш до разсъмване". След преживяното в литературата наградата някак си не ме впечатли много, макар че, разбира се, бях обнадежден - може би сега ще ме оставят на мира? Естествено, не разчитах, че вече ще ми бъде позволено да пиша всичко и така, както аз искам, но все пак... Наистина, Адамович с неговия сарказъм каза, че сега сам няма да поискам да дърпам дявола за опашката, ще бъда по-умерен, защото съм минал курса на обучение. Може и така да беше. Както винаги в такива случаи, наградата зарадва приятелите, но и прибави завистници - също така сред приятелите. А завистта (болестта на червените очи по китайски) е много противно нещо, което притежава някаква дяволска сила. В това се убедих със сигурност през своя писателски живот. А и помня как в детството ми мама се боеше много от уроките, от лошото око - също като в Китай...

Наградата ми връчиха в Кремъл, после там я поливахме - една дузина пресни лауреати в областта на литературата и изкуството. Главен разпоредител на мероприятието беше нашият земляк Шаура (по това време завеждащ Отдела за култура към ЦК на КПСС - бел. прев.), който ме поздрави доста хладно - все едно обяви присъда. Но това не ме впечатли много - повече съм запомнил доброжелателното внимание от страна на моите приятели в Москва и Менск. Тогава или малко по-рано отпаднаха някои от издателските проблеми - в Менск планираха и издадоха избрани мои произведения в четири това, макар че не включиха "омразните" повести - "Мъртвите не ги боли и "Круглянският мост". За да не се възгордее много новоизпеченият лауреат.

През тези години ходех често в Менск - ту за някакви мероприятия на Съюза на писателите, ту в редакциите по издателски въпроси. А понякога и на връщане от Москва. Когато до гарадзенския влак оставаше някакво време, тичах на улица "Енгелс" в тясната къщичка на СП, където седеше Толя Вярцински (от 1967 до 1982 година отговорен секретар на Съюза на писателите на Беларусска ССР - бел. прев.). При него винаги можеше да се прекара приятно в компанията на Макал, Гамолка или на още някого от менските литератори. Там беше шумно и често весело. Но нямаше условия да се говори за работа. За работа и за нещо сериозно обикновено разговарях с Нил Гилевич, когато не беше на лекции в университета. Нил, освен това, нямаше нищо против да обърне някоя чашка, разговорът с него беше интересен и сериозен: за живота, за литературата и най-вече - за езика.

Националният език на беларусите, както и преди сто години, се потъпкваше неуважително на всички равнища, изместваше се от руския, макар че официално това не се признаваше. Официално, напротив - властите тръбяха за неговия разцвет, което даваше грешна посока на мисълта за някакво недоглеждане, което може да се поправи. Нил, като емоционален човек, преживяваше болезнено това състояние на езика. В университета с помощта на студентите той събираше непрекъснато и трупаше фолклор, който издаваше в книги - една след друга. Но фолклорът интересуваше малцина. Училищното обучение на беларуски език постепенно замираше, вече трябваше да се отиде в районните центрове, за да се намери изцяло беларуско училище (както например в Гудзевичи, Гарадненско). В Менск не остана нито едно. А без овладяването на беларуския език от младите поколения ставаше непотребна и беларуската култура. Говорехме си, че с тези темпове на русификация след около 20-30 години няма да има кой да чете беларуски книги. А ние се трудим именно над книгите, както са се трудили нашите многострадални класици. Няма ли да се окаже безполезен този труд? Говорят, че Якуб Колас (беларуски писател, поет и преводач,1882—1956 година - бел. прев.) издъхнал над писмо до ЦК за потискането на беларуския език. Какво от онези времена се е променило?

Комунистическата партия упорито се придържа към своето говорене на руски, всички партийни ръководства от горе до долу работят само на руски. На беларуски се изказва само министърът на финансите Шацила, но той скоро ще се пенсионира. И най-обидното тук е, че нашите руски колеги дори от най-демократичното направление не искат да разберат нашия национален проблем. Освен Валентин Оскоцкий и Лазар Лазарев, с които ми се случваше да говоря за това, никой друг не прояви даже любопитство за съдбата на нашия език. Какво толкова, казват, ще минете на руски. Да не би руският да е по-лош? - Не, казвам, даже е по-добър. Но... Какво "но" вече нямах желание да обяснявам. Тогавашното ръководство на СП в лицето на Броука, Шамякин и Танк беше като парализирано от езиковия проблем и се страхуваше даже да заговори за него. Което не е за чудене. Шамякин дълги години беше председател на Върховния съвет, по негово време се гласува да се зачеркне от конституцията на БССР текста за беларуския език като държавен. Втори път примерно същото се случи и при председателството на академик Навуменка (Всички тези факти за унищожаването на беларуския език на равнището на върховната власт са разкрити подробно в изследването на Анатол Бели. Не зная обаче дали го напечатаха, защото пуснаха за автора му слух, че е уж агент на КГБ и всичките му действия са провокативни). Същото ръководство на СП не намери смелостта да поиска от правителството да бъдат пренесени в Минск останките на Максим Богданович от ялтенското гробище, където ги заплашваше унищожение. Страхуваха ли се да не проявят национализъм, като най-страшно престъпление, за което през 30-те години награждавали с куршум в тила? Едва ли. Грижеха се преди всичко да не ги отстранят от коритото, към което се бяха прикрепили през относително либералните години, които настъпиха след Цанава (Лаврентий Фомич Цанава, от 1938 до 1941 година народен комисар на вътрешните работи, а от 1943 до 1951 година министър на държавната сигурност на БССР, близък приятел на Лаврентий Берия - бел. прев.). Може би затова едно правдиво изказване на Уладзимер Дамашевич за беларуския език една не свърши зле за него. После Шамякин каза: с мъка го спасихме - ето какви добрички бяха. Дадоха на Дамашевич да се разхожда на свобода. Но това може и да е истина: у нас не вкарваха в затвора като в Украйна, у нас нямаше дисиденти. Намерението като че ли да направят такива от няколко гродзенци не успя, професионализъм ли не им достигна, що ли? А може би се променяше времето, политическият вятър смени посоката си и човек можеше да се поотпусне?

(Следва)

Узряваме бавно

Динозаврите като мене сигурно си спомнят как някога, дори и за да напише едно най-обикновено школско съчинение върху литературно произведение, ученикът трябваше да зубри цитати, цитати и цитати.

Защото не се позволяваше да се използват текстовете на произведенията и ако искаш да цитираш, а „цитирането е задължително“ – зубри цитати!

Водил съм безкрайни спорове с колеги по въпроса, безпредметни, разбира се: учителското съсловие е в по-голямата си част – заявявам го съвсем категорично, както и друг път! - безкрайно консервативно (а напоследък добавям и: безкрайно страхливо!) – чака някой да му спусне нещо „отгоре“ и налапва това нещо като шаран торен червей, па било то и най-голямата глупост.

В личен план обаче съм спокоен - никога не съм си слагал този грях на душата и винаги, когато е трябвало мои ученици да пишат нещо върху литературен текст, текстът е бил до тях.

Докато най-сетне онези зелени кратуни, които „решават нещата“, узряха и решиха преди време, че учениците могат да ползват литературните текстове вместо да учат наизуст цитати.

На което аз реагирах с: „Добър ден, купих си шапка!“

А сега гледам, че са започнали да узряват и „отговорните факторите“ по математика.

Много се джавкахме някога с една колежка математичка, защото все ѝ разправях, че да се карат децата да зубрят формули, след като има такива прекрасни книжки с формули и таблици, е безполезна работа, и колежката ми носеше от девет кладенеца кисела вода, за да ме убеди, че не съм прав, и много ми се сърдеше, че не искам да я разбера.

А чувам сега, че вече имало „нови указания“ - децата ще могат да гледат формулите, когато решават задачи.

Разгеле, и тези узряха най-сетне и вдянаха, че решаването на една задача не се състои в зубренето на формули, а в достигането до верния отговор, което назубрената формула изобщо не гарантира.

Жалко, че не зная къде се намира сега моята колежка, за да ѝ пошепна няколко думи на ухото.

А междувременно чакам по математика да узреят за още едно нещо, за което също спорехме много с нея – таблицата за умножение.

Аз твърдях тогава, когато имах само един гол калкулатор, че при това положение е необходимо да се знае таблицата за умножение наизуст, колкото е необходимо на автомобил пето колело, твърдя го и сега (когато почти всеки има калкулатор на телефона си, калкулатор на компютъра си, където плюс всичко може да оформи и система от сложни изчисления с всевъзможни помощни средства, без да знае „колко прави Х по Y“), твърдя го от личен опит, защото таблицата за умножение почти съм я забравил (когато го кажа на някого, ме гледа недоверчиво, но е точно така!), а междувременно ми се налага да правя доста сметки.

Ето например част от екселската таблица (да се похваля – сам съм си я правил!), която ми пресмята отсъствията на учениците от класа седмично и месечно, аз само въвеждам данните и никаква таблица за умножение, по дяволите, не ми е необходима.

Та, да се върна на думата си - сега чакам „факторите“ по математика да узреят, че вместо да се учи таблицата за умножение наизуст (Земята ли ще се разцепи, ако седи до ученика написана, когато решава задачи?), би могло децата да бъдат научени на нещо по-съвременно и по-полезно от безпросветното и затъпяващо зубрене.

И ще узреят, бъдете сигурни.

Ние сме такива: узряваме бавно.

А през това време другите са дръпнали през девет баира напред.

Ето, във Финландия са на път вече да се откажат от ръкописното писане за сметка на писането на компютър.

- Не, не и не! - ще скочат обаче на това място нашите ентусиазирани начални даскалици и даскалици по български език, готови с телата си да бранят ръкописа, за да си бодат очите с нечетливите "ченгели" на доста от своите възпитаници.

Узряваме бавно...

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 77

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74, 75, 76.

77.

Много новини в наше време пристигаха по телефона (сега пристигат по интернет и факса), дойдоха и такива: в Горадня съдят палачите от Хатин. Външна съдебна колегия от Менск, петима подсъдими - бивши полицаи. Адамович, който пишеше тогава своя "Наказателен отряд", не можеше, разбира се, да подмине такова събитие и дойде в Горадня. Карпюк вече беше ходил на първото заседание на съда, на второто отидох и аз. Външно това беше съд, може би като всички подобни - съдии, адвокати. На подсъдимата скамейка седяха петима възрастни, доста омачкани от живота мъже. Бяха ги събирали който откъдето - от Украйна, Русия, един докараха от Казахстан. Но защо ги съдят в Горадня? Защо поне не в Менск? И тук става ясен един необичаен факт. Оказва се, че съвсем не немците са запалили Хатин и са избили всичките му жители, а ето тези полицаи от така наречения 118-ти украински полицейски батальон, както му било официалното име. Това беше, разбира се, не много приятен за властта факт, който разклащаше известния постулат за нерушимата дружба между съветските народи. Затова бяха преместили процеса от центъра до самата полска граница. Макар че това също едва ли беше добре обмислено: съзвучието на Хатин с Катин предизвикваше в Полша определени негативни асоциации.

Съдът заседаваше в една малка стаичка, където не пускаха външни хора. Съдиите разпитваха, подсъдимите вяло си признаваха всичко: беше заповядано, палехме, стреляхме, какво можехме да направим? Сред полицаите седеше командирът на ротата Лапуста, който след войната направил в Казахстан кариера - бил не един път награждаван, станал народен представител в местния съвет. Някои от полицаите след освобождението били и на фронта, където не воювали лошо и били наградени - към немските медали прибавили съветски. Фамилията на единия беше Сахно (както в моята повест "Мъртвите не ги боли"), което ни беше доста забавно. Адамович даже се пошегува по този повод: лошо са чели следователите Бикау, иначе отдавна да са открили Сахно. Или може би са го съжалили - корпоративна солидарност... Точно така, мислех си аз, от Германия насам всичко у нас се обърка - кой е свой, кой е чужд? Струва ми се, че на смърт осъдиха двама и Карпюк молеше прокурора да му позволи да поседи с тях през последната нощ - да наблюдава малко смъртниците. Прокурорът не му разреши, а Адамович го укори: "Това трябваше да го поискам аз, но не се осмелих". Карпюк беше доволен, че се е оказал по-смел. Макар че кой ли от нас се съмняваше в това?

(Следва)

На снимката: Мемориалът на мястото на унищоженото село Хатин.

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 76

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74, 75.

76.

Както винаги през лятото, се заех да пиша "зимната" повест "Да доживееш до разсъмване". Темата ѝ като че ли звучеше доста екзестенциално, един мотив за безизходицата и разочарованието - този път в някакъв конкретен смисъл. А можеше да се разбира и в по-широк, който както го възприеме. Подобно отдръпване от идейната конкретика даваше известен простор за въображението, но и обвързваше. Както и по-рано, обвързваше с истината и с определени житейски реалии, което не беше лесно да се въплъти във военния материал. Затова всеки читател (или група читатели) разбираше дадени моменти според своите склонности и желания. Авторът не твърдеше много неща - повече изобразяваше и разказваше. Така му се струваше на автора, макар че в действителност всичко би могло да бъде иначе - по един или по друг начин, по-зле или по-добре. Понеже тази година бях печатал вече в "Новый мир", изпратих повестта в Ленинград, в списание "Нева".

Както обикновено, започнах да чакам да ме повикат за обсъждане и редактиране. Но повикването се бавеше. И изведнъж получавам от "Нева" брой с напечатаната вече повест и писмо, подписано от главния редактор Николски, който ме поздравява и ме кани за сътрудничество. Това беше нещо необикновено, не бях свикнал с такива издателски правила. (Като изпреваря събитията, ще отбележа, че "Нева" не само напечата повестта, но и я предложи за държавна награда).

По това време в издателство "Молодая гвардия" ("Млада гвардия" - бел. прев.) дойде ред да напечатат моя книга и аз отидох в Москва. Със завеждащата отдела за художествена литература Зоя Николаева Яхонтова се познавах още от времето, когато се появи "Третата ракета", отношенията ми с тази мила жена бяха най-добри. Макар че в общи линии комсомолското изд[ателство] се отнасяше към авторите и техните произведения с явно завишени изисквания, и този път ме принудиха да напиша към книгата "добавка" - статия за Хатин (село в Беларус, унищожено заедно с всичките му жители - изгорени живи и разстреляни общо 149 души - от немски наказателен отряд през 1943 година - бел. прев.). Хатин по това време спасяваше много в не съвсем лоялната наша публицистика, макар че в известно отношение се оказа блъф. (Но за това после.)

А тогава в редакцията на Зоя Николаевна се запознах с един мрачен човек, който говореше с разсъдлив басов глас и се оказа авторът на вече известните в литературата "Иван" и "Зося" - Владимир Богомолов. Покани ме да наминавам към него и ми даде адреса си. При следващото си идване в Москва наминах. Володя живееше на "Болшая Грузинская", под самия покрив на една стара къща. Семейство изглежда нямаше, майка му починала неотдавна и синът разказваше как сам я измил и погребал. Живееше бедно, нуждаеше се от пари, но беше горд по природа и винаги черпеше. Към неговия знаменит "Иван", по който заснеха филм ("Иваново детство" на Андрей Тарковский - бел. прев.), се отнасях в общи линии спокойно, но затова пък обичах неговата "Зося". По това време Володя работеше над голям роман, но не казваше за какво е романът. Веднъж в жилището му се събраха Юрий Бондарев, Сергей Смирнов, Нил Бикенин, още някои - все известни и знаменити приятели от литературата и войната. Богомолов помоли Бондарев да намери от "кремльовката" (Кремълската болница - бел. прев.), където се лекуваше, лекарство за мене - астматика, вносния "беротек", който много ми помогна. С. С. Смирнов правеше по телевизията серия от предавания за героите от Брестката крепост, беше много уморен и се чувстваше зле. Той говореше много добри неща за моите повести и за повестите на Богомолов, които, освен всичко друго, подкрепяше и в печата. Скоро обаче заболя и почина скоропостижно. Бондарев се раздели решително и рязко с Богомолов - и досега не зная защо, - а аз, напротив, се сближих. Другарувахме десет години, той идваше в Беларус, почиваше с младата си жена в Нарачи и Друскеники. Запознах го с моите приятели Матукоуски и Бураукин, с които той се сприятели. Но както всичко на света, мъжкото приятелство също има край. Свърши и приятелството ми с Богомолов.

(Следва)

Όλα καλά κι όλα ωραία

Тази песен безусловно сте я чували и вероятно я харесвате.

И аз така, но чувам вчера, че я пеят по радиото на руски език.

А когато една песен звучи на различни езици, веднага изскача въпросът каква е, чия е – разбира се, за хора като мене, които не винаги имат времето, пък и желанието, да правят музикални изследвания и си знаят: „За тебе хората говорят“, Тони Димитрова, българска песен и толкова.

Разрових се и намерих руския вариант, няколко изпълнители го имат в репертоара си, но доайен, така да се каже, на руското изпълнение се оказа „нашето момче“ Филип Киркоров.

Руския текст няма да превеждам, който разбрал - разбрал, изобщо не ми харесва, авторът му, поетът Иля Резник, има къде-къде по-хубави текстове, този направо го е претупал (като за Киркоров сигурно).

Пък и оригиналът на песента, като се разрових по-нататък, се оказа гръцки (стар, чак от 1975 година; на друго място - 1969 г.; не ми се стори много важна разликата от няколко години и не се задълбочих да видя как е наистина).

Неин изпълнител е гръцкият певец Йоргос Даларас (Γιώργος Νταλάρας), автор на стиховете и композитор е Ставрос Куюмдзис (Σταύρος Κουγιουμτζής).

И тук ме загриза червеят – какво означава гръцкият текст.

Намерих го, но от това не станах по-умен - единствената дума, която схванах беше καλά и толкова (някога, като студент, съм учил старогръцки, ама освен „екс онюхон леонта“ – „лъвът по ноктите (се познава)“ май вече не помня нищо друго).

Изтичах тогава при руснаците и измъкнах цели четири различни превода, ама всеки за себе си (руснаците прозата по принцип превеждат доста свободно, какво остава за поезия, плюс това преведена от любители като мене).

Започнах тогава да се потя с „Eurodict“, прекрасен интернет речник (http://www.eurodict.com/ - английски, френски, немски, гръцки, испански, италиански и турски), та запроверявах дума по дума (песента не е голяма) - да видя кой превод ще съответства най-добре.

Избрах си един, за който прецених, че е максимално близък до оригинала, и се зарадвах, че най-сетне зная значението и на гръцкия текст.

Оказаха се обаче напразно ходене по мъките – като попрегледах още малко мрежата за допълнителна информация, открих, че един наш ентусиаст отдавна вече е направил превод на български, който с много незначителни изключения се разминава с избрания от мене руски превод, и дори го е монтирал на видео (жив и здрав да е!).

А това е оригиналният текст:

Όλα καλά κι όλα ωραία

χτες ήσουν μ' άλλονε παρέα

και πού σοκάκι να τραγουδήσεις

δεν επιτρέπονται οι αναμνήσεις.

Μίλα σιγά και μη φωνάζεις

είμαι κουτός και με τρομάζεις

δε θέλω κόσμο και φασαρία

αύριο μπαίνω στην ανεργία.

Έχω ψυχή δεν έχω βράχο

πάλι με άφησες μονάχο

και μια σημαία σ' ένα μπαλκόνι

αλλάζει χρώματα και με σκοτώνει.

Όλα καλά κι όλα ωραία

χτες ήσουν μ' άλλονε παρέα

και πού σοκάκι να τραγουδήσεις

δεν επιτρέπονται οι αναμνήσεις.

Да, излиза още, че песента е много популярна и във вариант на иврит, затова и тук-таме се сочи в интернет като еврейска (но не е).

И, за да завършим, ето и този вариант, казва се „Тода“ („Благодаря“), текстът е на известния израелския композитор и певец Узи Хитман (много го харесвам Узи Хитман, но това е друга тема, тук изпълнител е Хаим Моше).

Не обръщайте внимание на това, че горе пише „на арабски“, не е на арабски, объркал се е публикаторът, а доколко е точен преводът – не зная, ивритът ми е също тъмна Индия, не ми е известен и добър речник, ето защо се доверявам напълно на преводача…

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 75

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74.

75.

Ние отдавна сме свикнали да чуваме, че в живота винаги има място за подвизи. Наистина, подвизите са необходими на всички и винаги. Особено там, където няма мир, където се води борба за свобода и справедливост. Но природата на подвига може да бъде различна. Включително и по време на война.

Литературата на соцреализма зацапа подвига в името на родината, партията и Сталин, заобикаляйки цялото сложно разнообразие на това явление. Подвизи безсрамно и редовно се съчиняваха за целите на пропагандата, както по време на войната, така и в мирно време. Кой не е чувал за подвига на комсомолката, която немците обесили за неуспешно подпалване на една конюшня с коне. При което акцентът се поставяше върху казаното преди екзекуцията. Отначало това бяха думите: Ще дойде Сталин, ще дойде след него партията - според пропагандния аспект на времето; в това се състоеше нейният подвиг. Гърмеше много години славата на бойците панфиловци, които уж загинали, като не пуснали немците в Москва. И не беше важно, че след войната тези герои се върнаха живи и здрави от плен - важно беше, че митът за тях изпълни своята пропагандна функция. Запомнил съм разказа на един познат военен с генералски чин за славния подвиг на Александър Матросов. По това време генералът воювал като командир на батальон в бригадата, където служел боецът Матросов и цялата история се разиграла пред очите му. Съчинили я политруците, за да оправдаят една неуспешна атака, да намерят в нея поне нещо позитивно. И намерили убит на полето боец, който допълзял най-близо от нашите до блиндажа. Това е всичко. Останалото било измислено. Измислицата се оказала по-важна от обикновената войнишка смърт в един безславен бой.

В съветската политика и пропаганда постоянно се извършваше характерната за тях подмяна, когато жертви и герои си сменяха местата - жертвите направиха герои, а героите превърнаха в жертви. Първите ги награждаваха със звездички, а вторите ги откарваха в Колима, Воркута и Курапати (горски участък края Менск, където са открити масови гробове на разстреляни от НКВД хора през периода от 1930 до 1940 година - бел. прев.). Такава беше политиката и логиката на болшевизма, разбрана обаче много години след това.

Наистина, нещастна е тази страна, която се нуждае от герои, както е писал Бертолд Брехт.

Мене ме интересуваха други подвизи - подвизите на духа. От времето на Исус Христос и първите християни духът е станал немаловажен фактор в борбата за оцеляване на нациите или на етносите - не по-маловажен от физическата сила, която в древни времена решавала всичко. А и в самата литература все по-голяма привлекателност придобиваха, така да се каже, подвизите на интелигенцията, а не само на войниците. Подвизите на войниците са нещо тривиално, особено по време на война. Когато извърши подвиг този, които е предназначен за съвсем друго, мирно дело, това вече е нещо изключително и придобива особено значение. Макар че практическите резултати от това често са равни на нула. Както е бил нулев от прагматична гледна точка подвигът на Януш Корчак (полски лекар, педагог, писател, публицист и обществен деец, който заминава, въпреки предложението на немските власти да запазят живота му, със своите ученици от варшавското еврейското сиропиталище за Треблинка, където загива - бел. прев.) или на учителите от югославския град Крагуевац, които отиват на смърт заедно със своите възпитаници (през октомври 1941 година, отмъщавайки за партизанско нападение, немците извършват масови разстрели в Крагуевац и околните села, разстреляни са общо 2272 души, сред тях 217 малолетни, от които 60 са ученици от крагуевацката гимназия - бел. прев.). Разбира се, по време на война смъртта е нещо обикновено.

В Беларус също имаше такива учители, макар че за тях се знаеше малко, пропагандата не ги споменаваше. Болшевиките не признаваха усилията, които националното учителство беше положило в областта на просветното дело на окупираната територия. Учителите, които учеха по това време децата, като не позволиха на цяло едно поколение да подивее, се смятаха за колаборационисти и след войната често се озоваваха заедно със своите ученици в Печорлаг (съветски лагер в град Печора, Коми - бел. прев.). Беларуският учител Барис Кит лежал заради самоотверженото си учителстване в Лукишки (затвор в центъра на Вилнюс, използван от поляците по време на Полската Република от 1922 до 1939 година - бел. прев.) по време на полската власт и във Вилейската централа на СД - по време на немците. За да не се озове в съветски лагер след войната, бил принуден да емигрира на Запад (днес Барис Кит - все още жив, на 106 години - е известен учен в областта на астронавтиката; живее от 1948 година в САЩ - бел. прев.). И само защото в младежките си години е прегърнал призива да учи децата на добро и справедливост и не се е отрекъл от беларуското в себе си. Много важно и опасно дело беше беларуското учителстване. Ако, разбира се, му бъдеш верен и не се превърнеш в "ремъчна придавка" на болшевишката политика, което наблюдавахме през всичките години на съветската власт.

Написах "Обелиск" лесно, както е прието да се казва - на един дъх. Повестта беше напечатана в Менск също без големи загуби. Можеше да бъде преведена на руски език, с което обаче не бързах. Самият аз нямах голямо желание, мислех да намеря преводач, който е по-добър от мене.

Някъде преди това ми се случи да се запозная с руския поет, пехотния разузнавач Григорий Куреньов, автор на интересната поема "Река Полота" - за боевете в Полотчина. Той беше дружелюбен, общителен момък, имаше чудесна жена Галя и син Сашка и на мене, когато отивах в Москва, ми се случваше да прекарвам времето си в неговото гостоприемно семейство. Галя, която работеше в едно издателство, се зае да преведе малката повест. "Новый мир" я напечата бързо - наистина, вече при новия редактор. Повестта посветих на учителя от Мядзелшчина Микола Пашкевич. Той беше забележителен учител - ентусиаст по отношение на беларуското, безкрайно обсебен от литературата. Веднъж пътувахме за Нарач на гости у стария Михас Линков, чиято проза Микола обичаше много. За него нямаше място в колата, затова Микола помоли да го сложим в багажника, където, свит на кълбо, пропътува цели петдесет километра и каза: "Как да не го видя, толкова е остарял..." Тогава видя Михас Циханавич, а след половин година почина внезапно - по-рано от своя кумир. Помня, че преглеждах новомирския макет в градинката до "Путинковский переулок" и едновременно с това четях машинописния текст на "В първия кръг" от Александр Солженицин, който ми бяха дали до вечерта в "Новый мир". Солженицин по това време беше откритие за литературата, но след "Един ден на Иван Денисович" не го печатаха. Твардовский се опита да прокара романа в ЦК, абаче не успя. В куфара ми лежеше още една книга от същия автор - "Ленин в Цюрих", която ми даде Куреньов. Нея носех у дома - в Менск и Горадня, където я прочетоха десетки мои приятели и познати. За "Обелиск", след като повестта беше напечатана, положителна рецензия написа в "Комсомольская правда" Григорий Бакланов, чиито оценки за мене винаги са били важни. Както и на нашия общ приятел Лазар Лазарев.

(Следва)

Филмът „Обелиск“ (пълната версия, на руски език):

Нобелови лауреати – Артър Хендерсън

Артър Хендерсън (Arthur Henderson), 13 септември 1863 г. – 20 октомври 1935 г.

Нобелова награда за мир, 1934 г.

(За настойчивата защита на делото за международно разоръжаване.)

Артър Хендерсън, английски държавен и политически деец, е роден в Глазгоу (Шотландия), той е най-малкият син в семейството на предача Дейвид Хендерсън. Детството му преминава в крайна бедност, а след смъртта на баща му през 1872 г. му се налага да напусне училището и да започне работа. Майка му се омъжва повторно и семейството се мести в Нюкасъл на североизточното крайбрежие на Англия. Там Хендерсън продължава обучението си, а на дванадесетгодишна възраст става ученик на леяр.

Хендерсън е на шестнадесет години, когато се присъединява към методистката църква, благодарение на чието влияние чувството за дълг става основна черта на неговия характер и го ръководи в обществената му дейност. Като светски проповедник Хендерсън постига значителни успехи в ораторското изкуство, което практикува по време на разговори за политиката със свои колеги, освен това той е член на Тайнсайдския дискусионен клуб. На осемнадесет години става калфа и член на Съюза на железолеярите. Още тогава Хендерсън печели определена известност като профсъюзен оратор.

През 1888 г. Хендерсън се жени за Елеонор Уотсън, енориашка в неговата църква. Семейството има дъщеря и трима сина, най-големият от тях е убит по време на Първата световна война.

Известно време Хендерсън е постоянен секретар на профсъюзния отдел в Нюкасъл и през 1892 г. е избран за делегат от три северни графства. През същата година става градски съветник, а четири години по-късно се премества в промишления град Дарлингтън (на 30 мили от Някасъл), където побеждава на изборите за съветници в графство Дърам. През 1899 г., когато се провежда историческата конференция на социалистите и трейдюнионите в Лондон, участващият в работата ѝ Хендерсън придобива общонационална известност. След една година е сред учредителите на Комитета за трудово представителство (КТП), който ще послужи за основа на лейбъристката партия. През 1903 г. става секретар на КТП и първи кмет лейбърист в Дарлингтън, а освен това е избран за депутат в парламента от окръг Барнард касл.

До началото на ХХ в. неукрепналото работническо движение във Великобритания осъществява своето политическо влияние преди всичко чрез либералната партия (в младостта си Хендерсън е горещ поклонник на лидера на либералите Уилям Юарт Глодстън). Но съюзът постепенно се разпада, когато лейбъристите от традиционното искане за осемчасов работен ден преминават към социалистическите призиви за национализация на промишлеността и земята.

В кариерата на Хендерсън са отразени завоите в тази политика. През 1906 г. той председателства първата конференция на лейбъристката партия, през същата година побеждава на всеобщите избори за парламент - заедно с двадесет и осем депутати лейбъристи, двадесет и трима от тях представители на профсъюзното движение. Доста преди Първата световна война Хендерсън успява да ги обедини в дисциплинирана и сплотена група. Той е лидер на партията в парламента от 1908 до 1911 г., когато става секретар на партията; този пост той напуска едва една година преди смъртта си.

Въпреки че много социалисти имат пацифистични възгледи, през 1914 г. Хендерсън подкрепя открито намесата на Британия във войната. Когато лидерът на лейбъристите Рамзи Макдоналд напуска камарата на общините в знак на протест срещу военната политика на правителството, Хендерсън поема неговите функции. Една година по-късно той влиза в коалиционното правителство на Хърбърт Аскуит като председател на съвета по въпросите на образованието. След още една година става първият лейбъристки член на кабинета, който е назначен на поста главен ковчежник. Като министър без портфейл Хендерсън влиза и в "кабинета на петимата" на Дейвид Лойд Джордж. По предложение на министър-председателя Лойд Джордж той отива през 1917 г. в Русия, за да убеди революционното правителство на Александр Керенский да продължи войната. Воден от същите съображения, Хендерсън изказва идеята за участие на британска делегация в работата на Международния социалистически конгрес в Стокхолм. Но не е поканен на заседанието на кабинета, където се обсъжда неговото предложение, и когато Лойд Джордж започва да го упреква, Хендерсън подава оставка.

След този инцидент Хендерсън насочва всичките си сили за преобразуване на лейбъристката партия в монолитна политическа сила с общонационални цели. Със съдействието на партийни теоретици, включително и социалиста фабианец Сидни Уеб, Хендерсън разработва следвоенната външнополитическа стратегия на партията. В "Меморандум за военните цели" лейбъристите искат създаване на международна организация, която да наблюдава мирното решаване на споровете. Стремейки се да разширят социалистическата основа на партията, Хендерсън и Уеб написват нов партиен устав, който е приет през февруари 1918 г. Като подкрепя "общото притежаване на средствата за производство", документът не само обединява социалистическите и профсъюзните елементи на партията, но и дава в нея достъп на жените и на представителите на дребната буржоазия: уставът отбелязва, че член на партията може да бъде този, който се труди. Под ръководството на Хендерсън партията се сдобива с програма за мирно време, с платформа и с точно определена организация, което ѝ донася незабавен успех.

Хендерсън убеждава постепенно редовите членове на партията да подкрепят Обществото на народите, решение за чието създаване се взема на Парижката мирна конференция. През 1919 г. се изказва като председател на партията на общонационалната промишлена конференция, а през 1923 г. председателства Международната лейбъристко-социалистическа конференция в Хамбург. През 1919-1923 г. е избиран за депутат в парламента. През февруари 1924 г., когато лейбъристката партия печели мнозинство на изборите, Хендерсън става министър на вътрешните работи в първото лейбъристко правителство на Великобритания.

Макар че неговото ведомство носи отговорност преди всичко за положението вътре в страната, Хендерсън следи с тревога събитията на международната арена. Все още намирайки се под впечатленията от последната война, той, както пише неговият биограф, "вижда във войната най-голяма заплаха за човечеството и се изправя срещу нея". През 1924 г. Хендерсън подкрепя решително започнатите от Чарлз Дос преговори за германските репарации. На Асамблеята на Обществото на народите участва в разработването на Женевсикя протокол, който предвижда решаване на споровете чрез арбитраж. Но когато лейбъристите губят изборите през декември 1924 г., Хендерсън напуска правителството и се връща към своята задача да засили ефективността на партията като опозиционна сила.

Когато лейбъристите идват отново на власт през 1929 г., министър-председателят Рамзи Макдоналд предлага на Хендерсън поста министър на външните работи. Макар че министър-председателят се занимава лично с някои аспекти на външната политика, основният товар, свързан с международната дейност, ляга върху плещите на Хендерсън. Своята работа той вижда преди всичко в създаването на система за колективна сигурност в Европа.

На конференцията за репарациите, проведена в Хага през 1929 г., той се изказва за помирение с Германия. Неговата настойчивост и такт по време на преговорите с Аристид Бриан и Густав Щреземан помагат да се постигне извеждането на съюзните войски от Рейнска област и да се намалят германските военни репарации. "Мистър Артър Хендерсън, с настояването си за извеждането на чуждите гарнизони - пише Д. Гавин, редактор на вестник "Обзървър", - осъществи най-големия мирен пробив от времето на примирието".

На десетата Асамблея на Обществото на народите, проведена в Женева през 1929 г., Хендерсън играе водеща роля в дискусиите. Той подписва също така допълнителен член към Договора за Обществото на народите, предвиждащ задължителен арбитраж в международните спорове; към Великобритания се присъединяват повече от четиридесет държави. Една година по-късно Великобритания и нейните доминиони подписват всеобщия акт за арбитража. Освен това през 1930 г. Хендерсън се изказва в подкрепа на разоръжаването, като заявява на заседание на Асамблеята: "Ние никога няма да можем да изпълним задачите на Обществото, докато стъпка към международното съгласие не стане всеобщото разоръжаване".

Разоръжаването занимава Хендерсън и през следващите години. По покана на Съвета на Обществото той става през май 1931 година председател на Световната конференция по разоръжаването, която започва работа в началото на следващото година. Конференцията, в която участват шестдесет държави, се събира в тревожно време. В резултат от жестока финансова криза лейбъристкото правителство пада, в света продължава икономическата депресия, Япония завзема Манджурия, проектът за митнически съюз между Германия и Австрия възражда някогашното френско-германско недоверие. Въпреки влошеното си здраве и пълната апатия на колегите му от британската делегация, представляваща вече новото коалиционно правителство, Хендерсън се стреми към своята цел с невероятно упорство. Но не среща подкрепата на ръководителите на великите държави, които сега се отнасят с подозрение към идеята за разоръжаване. Когато Адолф Хитлер става през януари 1933 г. канцлер, германската делегация напуска конференцията. През 1934 г. даже Хендерсън разбира, че изобилието от нерешени въпроси прави невъзможно каквото и да е съгласие в организацията.

Две години по-късно Италия нахлува в Етиопия, а Германия започва да се превъоръжава. Здравето на Хендерсън се влошава рязко и той умира след направена му операция.

Като описва приноса на Хендерсън за делото на мира, неговата биографка Мери Агнес Хамилтън отбелязва: "Думата неуспех не се отнасяла за него. Неговата дългогодишна работа, несвързана изобщо с лични амбиции, правела възможна вярата в това, че временните неуспехи са не повече от случайност... Чувството за дълг не напускало този човек никога".

Превод от руски: Павел Б. Николов