вторник, май 31, 2022

ИСТОРИЧЕСКА РОЛЯ НА НАЕМНИЦИТЕ В ИТАЛИЯ: СФОРЦА И ПИЧИНИНО

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Наемниците в Италия играели главна роля при воденето на войни. Бидейки единствена сила, кондотиерите имали огромна власт над съдбите на италианските управници.

ИТАЛИЯ ПРЕЗ XV ВЕК. ГЛАВНИ ВРАГОВЕ И ОСНОВНИ ПОЛИТИЧЕСКИ ЦЕНТРОВЕ

Само като империя Италия можела да се чувства не просто единна държава, но и доминиращ център над останалия древен свят. С разпадането на империята страната се намирала постоянно в раздробено състояние, превръщайки се често в мишена за чуждестранните завоеватели.

Множество фактори не позволявали на отделните италиански княжества и републики да се обединят. Един от тях бил изборът на начина за водене на войни: наемането на кондотиери вместо поддържането на постоянна армия.

Италия посрещнала XV век в доста напрегнато състояние. Освен от вътрешни разпри, страната страдала от чужди претенции – да я завладеят мечтаели много европейски властелини. Така северът на Италия, Ломбардия със столицата Милано, бил покорен по-късно от Франция; Венеция, могъщата търговска република, паднала под натиска на австрийците; неаполитанският трон по това време бил завзет краля на Арагон, страна в Иберийския полуостров.

Покоряването на Италия

Към XV век в Италия се оформили няколко властови центъра: Миланското херцогство в Ломбардия, Венецианската република на север, Флорентинската република в Тоскана, Папската област с Рим и Неаполитанското кралство в Южна Италия.

Италия през 1437 година

ПРИЧИНА ЗА ИЗБОРА НА КОНДОТИЕРИТЕ

На всички тези могъщи републики им било по-лесно да платят на някого за водене на войни, отколкото да събират сами опълченци, да ги въоръжават и да ги хвърлят в бой. Освен това славата за доблестта на кондотиерите вървяла преди тях. Републиките имали свои генерали, но те – както показала историята – отстъпвали на наемниците по професионализъм и се отличавали със своята суетност.

Изборът на италианските власти бил критикуван от Николо Макиавели. Той отбелязва, че „наемните войски са безполезни и опасни, никога няма да бъде нито здрава, нито дълговечна тази власт, която се опира на тях, защото наемниците са честолюбиви, разпуснати, склонни към раздори, побойници с приятелите и страхливи с враговете, вероломни и нечестни. В мирно време ще те разорят не по-зле, отколкото неприятелят във военно“.

Макиавели е уверен, че използването на наемници е една от причините за раздробяването на Италия, защото повечето войни по това врече от борба между държавите прераствали в борба между кондотиерите. Именно за такава история ще стане дума по-долу.

ВОЙНАТА МЕЖДУ МИЛАНСКОТО ХЕРЦОГСТВО И ЛИГАТА

През 1437 година, когато в Италия след поредната тежка война най-сетне настъпил мир, отново се намерили хора, които били готови да се хванат за оръжието. Миланският херцог Филипо Мария Висконти намерил удобен повод и започнал да се готви отново за война, чиято цел била да завземе венецианските владения.

Филипо Мария Висконти, херцог

Висконти изпратил верния си кондотиера Николо Пичинино в Романя, за да посее зърната на смущението. Николо си спечелил славата на един от най-добрите наемници в Италия, чийто конкурент можел да бъде само Франческо Сфорца, не по-малко изкусен военен стратег. Според уговорката Николо трябвало да се направи, че е крайно недоволен от тесните дружески отношения между граф Сфорца и херцога. Тази дружба се основавала на това, че херцогът, за да отслаби своите врагове, представени като Лига, в която влизали Венеция и Флоренция, решил да се сроди с граф Франческо Сфорца, за да лиши така Лигата от единствения начин да пречупи хода на войната. На графа не един път вече му обещавали една от дъщерите на херцога за жена, но краен резултат все така нямало. Или херцогът се съмнявал в това решение, или разбирал, че има в ръцете си добър инструмент за манипулации, но годежът се протакал всячески, а на графа му оставало само да слуша обещанията на херцога.

Николо Пичинино

За самия Сфорца подобно родство било много изгодно, защото в перспектива давало не само силна дружба с херцога, но и право на трона. Разсъждавайки така, Франческо се отнасял крайно внимателно към отношенията си с херцога, затова в бъдещите войни срещу него, когато застанал на страната на Лигата, се сражавал само в Тоскана и отказвал категорично да влезе в земите на Ломбардия. В противен случай това би означавало да заяви пряко на херцога враждебните си намерения и да се лиши, както му се струвало, от възможността да се сроди с него. Така миланският херцог имал внушително влияние върху най-големите кондотиери в Италия. За останалите това означавало да останат просто без оръжие.

Франческо Сфорца

Николо Пичинино трябвало да изрази пред цяла Италия недоволството си от херцога заради неговите приятелски отношения със Сфорца. Което направил и се разположил в крепостта Каземурате. След това се оплакал от херцога на римския папа и предложил да нападнат владенията на граф Сфорца в папската област, които Сфорца си присвоил „варварски“ от папата. Понтификът се съгласил с удоволствие, макар че мнозина го убеждавали в лъжливите помисли на кондотиера, и му изпратил пет хиляди дуката. Пичинино нападнал последователно Равена, Форли, Имола и Болоня. Всичките градове паднали под неговия натиск. Нещо повече, Пичинино оскърбил лично и папата, като му написал, че си е получил заслуженото, след като е решил в своите помисли да разруши крепката дружба между него и херцога. Едновременно с това Николо продължил да разпространява слухове за своето мнимо преминаване под началството на венецианците. В същото време пристигнал в Ломбардия, обединил се с останалите сили на херцога и се отправил към Бреша.

Придвижването на Николо Пичинино

Между другото херцогът продължавал своята „игра“. Той убеждавал всячески Флоренция и Венеция, че няма никакво отношение към „варварските“ набези в Романя, а Пичинино ще отговори лично пред него за нарушаването на мира в Италия. Никой между другото не вярвал на тези приказки, помнейки, че те само прикриват истинските намерения на херцога – да се справи с Венеция, без да намесва във войната Флоренция. Венеция, както пише Макиавели, предполагала надменно, че ще се оправи самостоятелно, но бързо се разубедила. Флоренция, която отначало не желаела особено да поема отново бремето на войната и разходите, много скоро разбрала, че след реда на венецианската ѝ приятелка ще последва нейният ред, затова решението да започне война дошло от само себе си.

НАЧАЛО НА ВОЕННИТЕ ДЕЙСТВИЯ

Като убедила с мъка граф Сфорца да започне военни действия в Ломбардия, Лигата излязла със своя коз, изравнявайки шансовете, и започнала борба между Франческо Сфорца и Николо Пичинино.

Кондотиер

Войната продължила четири години с променлив успех за двете страни. Отначало театърът на военните действия се намирал в Ломбардия, край град Бреша, които бил обсаден от силите на херцога и Пичинино. Нери ди Джино Капони, едно от първите лица във Флоренция наравно с Козимо Медичи, уговорил Сфорца да замине за Ломбардия и да започне там военни действия.

Леонардо да Винчи, „Конен монумент на Франческо Сфорца

Войната започнала много по-лесно за Лигата. Графът спечелил редица внушителни победи и вече се готвел да свали обсадата на Бреша, когато настъпила зимата и се наложило да остави временно оръжието. А венецианците били недоволни от това положение, те искали по-скорошно освобождаване на Бреша, защото според тях, ако този град падне, за херцога ще се отвори пряк път към Венеция и тези земи ще бъдат вече окончателно загубени. Граф Сфорца мислел иначе и на тази основа се разразил друг конфликт, с решението на който се заел Нери ди Джино Капони. Кондотиерът твърдял, че походът към Бреша само ще изтощи войската и ще му се наложи в началото на пролетта да се връща обратно за снабдяване. То ще изисква известно време и възможност за възобновяване на военните действия ще има едва в началото на лятото. Иначе казано – това предприятие ще бъде само загуба на време. Венецианците не можели нито да заповядат на кондотиера, нито да настояват на своето, затова се наложило „да се доверят“ за всичко на военния опит на наемника.

По това време херцогът решил да атакува Флоренция, която не само не припомнила на Венеция старите обиди, но и помагала с пари, като освен това изкарала на бойното поле и граф Сфорца. Херцогът изпратил Пичинино в земите на Тоскана да плаши флорентинците, а едновременно да ги отслаби и да отвлече вниманието на графа от Ломбардия.

Паоло Учело, „Битката при Сан Романо“

Докато графът „изяснявал отношенията си“ с венецианците, Николо отишъл в Тоскана, преследвайки, както се полага на „порядъчен“ кондотиер, свои цели, макар че те съвпадали с намеренията на херцога. Николо, за разлика от Франческо, нямал никакви земи, затова цел на похода към Тоскана станало разграбването на земите на заклетия му враг и вероятното придобиването на собствени.

Последното подействало на графа. Като разбрал възможната заплаха за своите владения, Сфорца веднага започнал честолюбиво да иска изпращането му в Тоскана. Венецианците възразявали и справедливо отбелязвали, че това е само примамка. Дожът казвал също така, че загубата на графа ще означава пълно поражение за Венеция в Ломбардия. Както отбелязва Макиавели, венецианците съвсем се отказали от разходите за защита на своите владения, защото били високи. С други думи, венецианците предали изцяло своята защита в ръцете на наемника и сега съдбата на Венецианската република зависела от него. Графът приел тези съображения, а освен това папа Евгений изразил своята готовност да изпълни обещанието си и да действа в съюз с Лигата.

КРАЯТ НА ВОЙНАТА

След известно време, като се настрадали достатъчно от набезите на Николо, флорентинците успели да му нанесат съкрушително поражение, разсейвайки армията му и оставяйки го само с хиляда конни войници. Сражението продължавало няколко часа, инициативата преминавала от ръка в ръка и накрая на Николо му се наложила да избяга. Удивително е, че, според думите на Макиавели, въпросното сражение отнело живота само на един нещастник, на когото злата съдба отредила да падне от коня си и така бил стъпкан.

За кратко време Николо успял да събере все още голямата си армия и се върнал в Ломбардия. Херцогът, както и венецианците – неговите врагове, се доверил напълно на своя верен кондотиер.

Войната отивала към края си. Съдено било да свърши там, където започнала – край Бреша. Николо успял да завземе един замък близо до Бреша и да се укрепи там. Франческо не се забавил и тръгнал срещу него, обсадил замъка, но скоро се оказал в по-лошо положение от обсадените. Осъзнавайки чудовищното положение на своя враг, Николо и херцогът вече празнували победата, когато изведнъж се случило нещо, което обърнало коренно хода на войната и подтикнало бързото ѝ развитие.

Честолюбието и гордостта на Пичинино го накарали да напомни на херцога, че не би било лошо да го облагодетелства за всичките му военни успехи. Той даже се осмелил да го заплаши. Това се превърнало в съдбоносна грешка, защото характерът на херцога бил такъв, че по-лесно можел да се сговори с враговете си, отколкото да понесе оскърблението. Затова тайно от Николо се договорил със Сфорца и представители на Флоренция и Венеция за сключване на мир. Войната свършила през 1441 година. Пичинино, като се лишил от всичко, отишъл да търси слава в други части на Италия, а заклетият му враг Франческо Сфорца най-сетне се оженил през 1444 година за една от дъщерите на херцога.

понеделник, май 30, 2022

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ - ГЛАВА 11. НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЕНОХ / ЕНОХ ИЛИ ИЛИЯ

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

УВОД

ГЛАВА 1. НАХОДКАТА В НАГ ХАМАДИ; ОТ КОДЕКСА НА БРУС ДО ОКСИРИНХ; ГНОСТИЧНИЯТ ПОДХОД КЪМ СВЕТА

ГЛАВА 2. АПОСТОЛ ТОМА “ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“; “ПРОТОЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“ И ЯКОВ ПРАВЕДНИКА; АРАМЕЙСКИЯТ ОРИГИНАЛ; МЯСТО НА НАПИСВАНЕ: ЕДЕСА; ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛА ЮДА ТОМА; ИСТОРИЧНОСТ

ГЛАВА 3. ЮДА БЛИЗНАКА И ГРАД ЕДЕСА; РЕАЛНИЯТ АПОСТОЛ ТОМА; ЕВРЕИТЕ ИЗВЪН ГРАНИЦИТЕ НА РИМ; ЕДЕСА; ЦЪРКВАТА В ЕДЕСА; ХРИСТИЯНИТЕ И НАЗОРЕИТЕ; ТЕОЛОГИЯТА НА МНОГОЦВЕТНИТЕ ОДЕЖДИ; РЕАЛНАТА БИОГРАФИЯ НА ЮДА ТОМА; ГИБЕЛТА НА АПОСТОЛ ЮДА ТОМА

ГЛАВА 4. ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛ ЙОАН; ДИАЛОГЪТ ЗА ДУШАТА; БИОГРАФИЯТА НА АПОСТОЛ ЙОАН; ЕФЕСКИЯТ ДЪЛГОЛЕТНИК; ЕФЕС; ЕФЕСКИЯТ ПРЕТОР ЛИКОМИД И ЖЕНА МУ; ЕФЕСКИЯТ ТЕАТЪР; ЕФЕСКИЯТ ХРАМ; “ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ” И “ДЕЯНИЯТА НА ЙОАН”; СТРАНСТВАНИЯТА НА ЙОАН; КОНКУРЕНТЪТ; ДРУЗИАНА; ЕВАНГЕЛИЕТО НА ТАНЦУВАЩИЯ ХРИСТОС; МЕТАСТАЗИСЪТ НА ЙОАН; АНАЛИЗ; ”ОТКРОВЕНИЕТО НА ЙОАН БОГОСЛОВ”; PAUL vs JOHN; ТЕОЛОГИЯ; РЕАЛНАТА БИОГРАФИЯ;

ГЛАВА 5. КАК ДЯВОЛЪТ ПОСТРОИЛ ЦЪРКВА НА АПОСТОЛ ФИЛИП; ДЕЯНИЯТА НА ФИЛИП; АКТ ПЪРВИ, ИЛИ ЧЕРПАКЪТ ЧАКА; ОБИЧАИТЕ В ОБЩИНАТА НА ФИЛИП: ВЕГЕТАРИАНКИ С НИКАБИ; ГРАД ОФИОРИМА; ЦАР СОЛОМОН, ВЛАДЕТЕЛЯТ НА ДУХОВЕТЕ; ОФИОРИМА; В КРАЙНА СМЕТКА АПОСТОЛ ФИЛИП И ЕПИСКОП АВЕРКИЙ;

ГЛАВА 6. НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА РАВНОАПОСТОЛНАТА ТЕКЛА; АПОСТОЛ ПАВЕЛ В ПИСИДИЯ ”ДЕЯНИЯ НА ПАВЕЛ”; АНАЛИЗ; И ОТНОВО АНТОНИЯ ТРИФЕНА; КАКЪВ Е БИЛ ОРИГИНАЛЪТ НА “ДЕЯНИЯТА НА ТЕКЛА”?;

ГЛАВА 7. ГНОСТИЦИ И ЗИЛОТИ; СОФИЯ И АШЕРА; СЪВЕТЪТ НА БОГОВЕТЕ И НЕБЕСНОТО ВОЙНСТВО; САТАНАТА И ПРОИЗХОДЪТ НА ЗЛОТО; МИСТИЦИЗЪМ; СЪЗЕРЦАНИЕТО НА БОГА И ПРЕВРЪЩАНЕТО В АНГЕЛИ; КУМРАНСНКИЯТ МЕСИЯ; МАРВИН ХАРИС; МОРФОЛОГИЯ НА САКРАЛНИЯ ТРИЛЪР; ЧУДЕСА; АПОСТОЛИТЕ КАТО НОВИ ХРИСТОСОВЦИ; ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ГОИСИТЕ; РЕАЛИСТИЧНОСТ;

ГЛАВА 8. ГНОСТИЦИТЕ И „НОВИЯТ ЗАВЕТ“ „ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ЙОАН“; „QUELLE“; АПОСТОЛ ПАВЕЛ;

ГЛАВА 9. ЕЛХАСАИТИТЕ, ТЕРАПЕВТИТЕ И МАНДЕИТЕ ПРОРОК МАНИ И ЕЛХАСАИТИТЕ; ТЕОЛОГИЯТА НА МАНИХЕЙЦИТЕ; ЕГИПЕТ И СЕКТАТА НА СПАСИТЕЛИТЕ; МАНДЕИТЕ; ХРИСТИЯНИТЕ И НОЦРИМ; ИСУС И НЕГОВАТА РАУХ;

ГЛАВА 10. СЛАВЯНСКИЯТ ЙОСИФ ЮДЕЙСТВАЩИТЕ; ОТ НАЗОРЕИ ДО PASAGINI; ЖИВОТЪТ И УДИВИТЕЛНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЙОСИФ БЕН МАТАТИЯ; “ЮДЕЙСКАТА ВОЙНА“; ТИБЕРИЙ АЛЕКСАНДЪР; СЛАВЯНСКИЯТ ЙОСИФ; ХРИСТОС НА ИМЕ ИРОД; ЦАР ИРОД, АНТИХРИСТЪТ; ВЪСТАНИЕТО НА ЮДА И МАТАТИЯ; ПРОРОК ЦАДОК TESTIMONIUM FLAVIANUM 2.0; УЧЕНИЦИТЕ НА ВЪЛШЕБНИКА; ТРОИЦАТА: ИРОД, ИСУС, ВЕСПАСИАН; ДРУГАТА ВОЙНА; А АКО ТОВА НЕ Е ИСТИНА?; ОТНОВО ЙОАН КРЪСТИТЕЛ

ГЛАВА 11. НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЕНОХ; „КНИГАТА НА СТРАЖИТЕ“; ПЕТОКНИЖИЕТО НА ЕНОХ; ПОСЛАНИЕТО НА ЕНОХ; МЕСИЯТА С БРАДАВИЦА НА ЛИЦЕТО; И ЕНОХ ОТИШЪЛ И КАЗАЛ НА АЗАЗЕЛ; КАК ИСУС ЦИТИРА ЕНОХ; ПО-НАТАТЪШНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЕНОХ; ЯХИЯ ЙОХАНАН;

В БИБЛИОТЕКАТА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ:

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ

ГЛАВА 11. НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЕНОХ

ЕНОХ ИЛИ ИЛИЯ

Хипотезата, отъждествяваща Енох и Йоан, се сблъсква с едно очевидно на пръв поглед възражение. А именно – в каноничните евангелия Йоан никъде не се нарича пряко Енох. Вместо тава се нарича Илия. „Това е Илия, който трябваше да дойде“ (Матей, 11:14; 17:12, Марк, 9:13).

Въпросът се усложнява още и от факта, че това отъждествяване съществува само в синоптичните евангелия. В „Евангелието от Йоан“ тъждеството на Йоан Кръстител и Илия, напротив, се отрича: „И го попитаха: Тогава какво си? Илия ли си? Каза: Не съм. Пророк ли си? И отговори: Не“ (Йоан, 1:21).

Вместо това в „Евангелие от Йоан“ Йоан Кръстител е наречен просто „човек“. „Яви се човек, изпратен от Бога, на име Йоан“ (Йоан, 1:6). „Той не беше светлината, но свидетелства за светлината“ (Йоан, 1:8).

Да разгледаме тезата на синоптичните евангелия, че Йоан е бил Илия, по-внимателно.

Като начало думите на Исус, че Йоан е Илия, са сами по себе си интересни. Те ни напомнят, че това, което наричаме сега ранно християнство и което по-точно би трябвало да наречем гръцко-езическо назорейство, имало съвсем друг комплект от догми и вярвало, че избрани хора – и взети на небето като Илия – могат да слязат отново на земята. В същото вярвали и фарисеите, които смятали, че „душите на добрите хора се преселват след смъртта в други тела“ [1].

Някои арамейски таргуми по това време смятат, че Илия е върналият се на земята ревнител Финеес, потомъкът на Аарон, който пронизал с копието си евреина и медиатянката, съвкупяващи се в скинията (Числа, 25:8).

Именно тази представа за свети хора, връщащи се на земята в телата на съвременници, виждаме в текстовете, свързани с името на апостол Петър – в „Псевдоклименините“, в които Петър вярва в Спасителя, връщащ се на земята през определени промеждутъци от време, и в „Апокалипсиса от Петър“, където Исус показва на Петър починалите му събратя Мойсей и Илия.

Това виждаме и в каноничните евангелия, в които някои смятат Исус „за Йоан Кръстител, други – за Илия, а трети – за един от пророците“ (Марк, 8:28; Матей, 16:14; Лука, 9:19). Дори „Славянският Йосиф“ казва, че Исус е бил смятан за върналия се на земята Мойсей. Това твърдение не е заимствано точно от каноничните евангелия. Но затова пък се разполага в руслото на юдейския египетски мистицизъм, според който Мойсей бил взет жив на небето и „получава там името Мелхи“, което ще рече „цар“ [2].

Изобщо големият брой юдеохристиянски апокрифи, написани изведнъж през I–II в. от името на праотци и пророци, възнесли се на небето, вероятно се обясняват с това, че тези праотци и пророци се обявил може би в миленаристките общини в големи количества и спешно споделяли с потомците си своите теологични мемоари.

И така, ако нашата хипотеза за теологичното тъждество на Йоан Кръстител и Енох е вярна, защо Матей и Марк – за разлика от мандеите – отъждествяват Йоан не с Енох, а с Илия?

Отговорът вероятно се състои в това, че Матей и Марк не са мандеи. Те не са последователи на Йоан. Те са последователи на Исус.

Отношението на авторите на синоптичните евангелия към Йоан е крайно двойнствено. От една страна те помнят и се гордеят с това, ме Йоан е провъзгласил Исус за Месия и видял лично Светата Раух, слизаща върху него във вид на гълъб.

От друга страна, тези евангелия са написани след като пътищата на последователите на Йоан и Исус се разделили. Те са съставени след като ръководител на сектата на Йоан Кръстител станал някой си Доситей, който имал в тази секта тридесет апостоли, жена на име Луна и чиито ученици имали наглостта да твърдят, че той също е възкръснал!

Следи от този раздор са се запазили дори в каноничните евангелия. По-специално у Марк упрекват Исус, че учениците на Йоан постят, а Исусовите – не (Марк, 2:18).

Още по-радикално стоял въпросът с „Евангелието от евреите“. Там се разказвало ни повече, ни по-малко, че Исус отказал категорично да бъда кръстен от Йоан Кръстител, защото Йоал кръщавал за прощаване на греховете, а Исус заявил, че няма грехове.

„Майката на Господ и неговите братя му казали: Йоан Кръстител кръщава за прощаване на греховете, да отидем, за да ни кръсти. Той обаче им отговорил: Какъв грях съм извършил, за да отида и да ме кръсти?“ [3].

Както помним, „Евангелието от евреите“ е написано от последователите на Яков Праведника, който, ако се вярва на „Псевдоклиментините“, си изяснил на стъпалата на Ерусалимския храм отношенията с последователите на Йоан Кръстител по въпроса кой е възкръснал наистина: Йоан или Исус. Ние можем да предположим, че след тази въоръжена разправия последователите на Якове са се опитвали всячески да омаловажат ролята на Йоан.

Вероятно именно затова в Кумран не са намерени „Притчите на Енох“ – книга, в която за Месия е провъзгласен Енох, а не Исус. За Кумран това е книга на Лъжците. Това е книга на тези, които на стъпалата на храма счупили крака на ръководителя на сектата им. На тези, които „са писали Лъжливи слова“, „прелъстявали са със своята Лъжа“ (Енох, 19:72/98:15), и „са изкривявали думите на Истината“ (Енох, 19:74/99:2).

Нещо повече, можем да направим съвсем рисковано предположение. А именно – че тази част от движението, което ръководел Яков, отвърнала достойна на подлите машинации на учениците на Йоан: а именно, снабдила се със свой собствен Енох.

Защото, както току-що видяхме, и Енох, и Мойсей, и Илия можели да се качват на небето и да слизат от него, напред и назад, като на таван за сено. И ако Енох е дошъл веднъж в тялото на Йоан, не му пречело нищо да дойде втори път и в тялото на някой друг.

БЕЛЕЖКИ

1. Иосиф Флавий. Иудейская война, 26 8, 14.

2. Климент Александрийский. Строматы. 1, XXIII, 153, 1.

3. Jerome. Adv Pelagianos III 2, цит. по: A. F. J. Klijn, Jewish-Christian Gospel Tradition. Brill, Leiden, 1992. P. 103.

(Следва)

неделя, май 29, 2022

КОРЕСПОНДЕНЦИЯ МЕЖДУ СЪВРЕМЕННИЦИ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ / ХРИСТО ИВАНОВ КНИГОВЕЗЕЦА ДО НИКОЛЧО СИРАКОВ ХАЛАЧА

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на писма на съвременници на Левски, които по някакъв начин – по-малко или повече - засягат живота и дейността на Апостола.

Писмата са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му; бележките под черта са също негови.

(Павел Николов)

№ 467

Христо Иванов Книговезеца до Николчо Сираков Халача

Търново, 27 юни 1872 г.

Батю Николчо С.,

Като ви поздравявам нарочно с булката ти безценна и ви моля да приемете този калугер на име отче Матея, и ще вземете от него писмото, и ще се потрудите нарочно да приберете всичко от него по-тънко и ще го скриете, та като дойде брат ми, ще му предадете нему и ще му кажете, че съм взел само един закон и него ще му го изпратя. Кажете му да изпрати по-скоро за Русе, за Лясковец и за тука билетите [1], че ги искат, и на друг няма да казвате нищо, че имало нещо у вас и нямало. Аз щях да си дойда, но мисля за по-нататък, че ми се струва, че ще ме вика брат ми за работа, затова останах за по-после да си дойда - да си видя хем работата с брат си В. Л. и за моята. Засега, като те поздравявам искрено с фамилията ти, оставам ваш брат X. Ив. Книговезец. Променям си името - Дели Христиемага, и като ми пишете, така ще ми надписвате името отгоре. Като приемете едно-друго от отче Матея, ще ми ударите телеграф, телеграфът ще е така: подписа се полицата и приех парите. Да се освободя от мисъл. Затова ви моля, потрудете се и като ви желая добър напредък, оставам ваш

Дели Христемага

Христо Ив.

Н.Б.II.А., п. 63. № 8646

Арх. т. I, № +3, стр. 277

БЕЛЕЖКИ

1. Квитанции.

(Следва)

събота, май 28, 2022

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1979 г. / МИР / МАЙКА ТЕРЕЗА

Майка Тереза (Mother Teresa)

26 август 1910 г. – 5 септември 1997 г.

Нобелова награда за мир

(За нейната дейност в помощ на страдащото човечество.)

Албанската монахиня майка Тереза (Анез Гонджа Бояджиу) е родена в Скопие (бивша Отоманска империя, днес столица на Северна Македония). Тя е най-малкото от трите деца на Никола Бояджиу, богат строителен предприемач, който е свързан с албанското националистическо движение и умира при неизяснени обстоятелства в годината, когато се ражда Анез. Майка ѝ, Дранафиле Бернаи, е ревностна католичка и често взема със себе си своята най-малка дъщеря, когато посещава болници и нуждаещи се.

Анез учи в държавно училище и пее в църковен хор. За избора на професия ѝ повлияват връзките с Братството на благословената Дева Мария – организация, помагаща на бедните в различните страни по света. Като чува веднъж как свещеник от нейната енория чете писма на мисионери от Индия, тя проявява интерес към дейността на бенгалската мисия. В интервю за английския писател Малкълм Мъгеридж майка Тереза си спомня, че след благочестиви размисли и молитви решава „да тръгне и да разкаже на хората за живота на Христос“. Като завършва средно училище в Скопие, Анез постъпва в ирландския орден „Сестрите на Лорето“, който има мисия в Индия. Една година прекарва в дъблинското абатство Лорето, където учи английски език, а на 6 януари 1029 г. заминава за Калкута.

След като свършва срока на послушничеството ѝ, Анез започва да преподава история и география в училището „Света Мария“ и научава хинди и бенгалски език. Тя избира монашеското си име Тереза в чест на френската монахиня от XIX в. Терез дьо Лизио, която се стреми да върши добрини, изпълнявайки с радост и най-неприятни неща. Шест години по-късно Анез се подстригва под името майка Тереза.

Манастирът „Лорето“ позволява да се води уединен живот, но се намира близо до калкутските бедняшки квартали. По време на пътуването си до приют в Дарджилинг през 1947 г. майка Тереза усеща „призив“, чийто смисъл ѝ е ясен, както си спомня по-късно: „Трябваше да напусна манастира и да живея сред бедните, да им помагам“. След две години майка Тереза получава от Калкутския архиепископ разрешение да работи извън пределите на манастира. Тя започва да носи бяло сари със синя лента и разпятие, закачено на рамото. Тогава получава и индийско гражданство.

След интензивно тримесечно обучение в курсове за американски медицински сестри майка Тереза отваря училище в бедните квартали. През 1950 г. получава разрешение от Ватикана за създаване на нова конгрегация – Орден на милосърдието. Първи посветени станали бивши ученици от училището „Лорето“. Към обичайните три монашески обета майка Тереза прибавя четвърти – „да се служи с всички сили на най-бедните“.

Разтревожена от чудовищните условия на живот в бедните квартали, майка Тереза започва да помага на старците, болните и сираците. За изоставените на улицата старци тя основава през 1954 г. Дома на умиращите. По това време броят на доброволните ѝ помощници достига двадесет и шест. Само най-преданите могат да издържат строгия режим на конгрегацията: задължителна ежедневна молитва в четири часа сутринта, никакво имущество освен облеклото, хранене като най-бедното население и шестнадесет часа работа сред бедните.

Известността на майка Тереза расте, притокът на даренията също и скоро тя открива приют за изоставени деца, лепрозорий, дом за престарели и работилница за безработни. Медицински пунктове към железопътните гари оказват безплатна лекарска помощ, предоставят приют за жени и деца. Като работи десет години в Калкута, майка Тереза получава разрешение да открие мисии и на други места. Центрове са открити във Венесуела (1965 г.), в Цейлон (1967 г.), в Рим и Танзания (1968 г.), в Куба (1986 г.) и на други места.

Макар че смята своята работа за „капка в морето“, майка Тереза е удостоена с международни признания. През 1964 г. получава наградата „Джавахарлал Неру“, а две години по-късно Ватиканската награда за мир „Папа Йоан XXIII“. През 1979 г. получава Нобелова награда.

Като нобелов лауреат майка Тереза поема множество международни поръчения. През 1982 г. тя отива в Ливан по молба на папа Йоан Павел II като емисар на мира, макар че до това време избягва политическата дейност. През 1985 г. говори пред Генералната асамблея на ООН във връзка с 40-годишнината на организацията. В навечерието на Рождество през 1985 г. заедно с Нюйоркския архиепископ открива в Ню Йорк първия църковен приют за болни от СПИН. По молба на майка Тереза трима умиращи от СПИН са освободени от затвора и са настанени в новия приют. През 1988-1989 г. Орденът на милосърдието отваря свои отдели в Москва, Ереван и Спитак.

Мнозина критикуват позицията на майка Тереза за абортите и други методи за контролиране на раждаемостта. Гледната си точка по въпроса тя излага в своята нобелова лекция: „Виждам голяма заплаха за света от абортите, защото те са истинска война, убийство, осъществявано от майките“. Майка Тереза осъжда феминизма, особено в Индия, призовавайки жените да изграждат здрави семейства, като оставят „мъжете да правят това, за което са най-добре приспособени“.

Тези, които се срещат с майка Тереза, разказват за нейната спокойно душевно състояние, за радостта и уважението ѝ към живота, които се излъчват от нея. „Ние не правим нищо велико – пише майка Тереза, - ние правим малко неща, но с голяма любов“.

Превод от руски: Павел Б. Нико-лов


петък, май 27, 2022

БАБИН ЯР: ВОЕННАТА ТРАГЕДИЯ КРАЙ КИИВ

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Разстрелът на киивските евреи е едно от най-кървавите събития на Холокоста, но освен евреи там били убити и хора от други нации.

ГЕНОЦИДЪТ НА ЕВРЕИТЕ В ПОКРАЙНИНИТЕ НА КИИВ

Защитниците на Киив (рус. Киев) отбранявали града от нацистите шест седмици, но нашествениците се оказали все пак по-силни и влезли в града на 19 септември 1941 година. Фашистите обезвредили бомбите в няколко оцелели обекта, но това не спряло втората серия от взривове след няколко дена.

Около половината жители на Киив се евакуират до завземането на града, но след 19 септември там останали още около четиристотин хиляди души. Една четвърт от населението на Киив била евреи. Именно тях нацистите решават да обвинят за подривните действия, за да предразположат коренната нация – те смятали, че украинците са враждебни към евреите.

Така бил намерен повод да бъде унищожено еврейското население на Киив. На 27 септември по града налепили обявления. В тях се казвало, че евреите трябва да се явят на 29 септември в осем часа сутринта на кръстопътя на улиците „Мелниковая“ и „Дегтерьовская“, като вземат със себе си документи и ценни неща. Отклонилите се били заплашени с разстрел. Посредством равините се разпространил слух, че евреите ще бъдат откарани на безопасно място. За съжаление хората вярвали на това до последно, затова в определения час до Бабин яр (така популярно се наричало посоченото от нацистите място, рус. Бабий яр) се събрали повече от триста хиляди души. Явили се и представители на други националности, които съпровождали членовете на своите семейства.

Кадър ит филма „Бабий яр“

Дошлите делели на групи по сто души и ги водели при оврага, който предварително заградили с бодлива тел и отцепили с три пръстена охрана. На жертвите нареждали да се съблекат, след което ги разстрелвали на края на оврага пред очите на тези, които всеки момент чакали смъртния си час. Мнозина точно в този момент разбирали истинската цел, поради която нацистите ги събрали при Бабин яр. Когато разбират, че са дошли много повече евреи, отколкото се очаквало, германците направили екзекуцията още по-страшна, пестейки патроните. Карали жертвите да лягат на равни редици върху труповете на убитите и стреляли на всекиго в тила. Децата нацистите просто хвърляли в оврага. Според споени на оцелелите мнозина не преставали да викат, докато не ги убият, някои седели и губели разума си пред очите на другите. Палачите работели непрестанно, като се сменяли, понякога на мястото им идвали тези, които носели патрони. Но не всички искали да се връщат и да убиват след почивката.

Непосредствено с разстрелите в Бабин яр се ангажирали не само немците, не трябва да изпускаме от погледа си и този факт, че украинските колаборационисти също участвали в кървавата трагедия: те охранявали жертвите, вземали техните вещи и ги карали в склад, за да сортират след това ценностите.

Дошлите при Бабин яр евреи били разстрелвани две денонощия с прекъсване през нощта. Хенрих Мюлер, групенфюрер от СС (едно от висшите звания в това военно формирование), отчита, че за два дена са унищожени 33 771 евреи. Сред убитите са основно старци, жени, деца и болни хора. Мъжете основно воювали в Червената армия, но тези, които се намирали в Киив, разстрелвали първи, за да не се противопоставят на нацистите.

Жертвите на разстрела в оврага

След 30 септември дъното на оврага било засипано със пръст, но разстрелите в Бабин яр продължават почти до 6 ноември 1943 година, когато Червената армия освобождава Киив от нацистите. През това време там убиват пациенти на психиатричната болница „Павлов“ (при което разстрелът на няколко стотици от тях е още през 27 септември), съветски военнопленници, свещеници, цигани, затворници от концлагерите, сред които Сирецкия, намиращ се близо до Бабин яр. Точният брой на жертвите не е известен: смята се, че през цялото време на окупацията на Киив там са разстреляни около седемдесет хиляди души, но има предположения и за сто и двадесет хиляди. Само единадесет души успяват да се спасят от разстрелите.

ОСВОБОЖДЕНИЕТО НА КИИВ

През лятото на 1943 година става ясно, че освобождението на Киив от съветските войски е неизбежно, затова през август германците започват тайна операция, в хода на която планират да унищожат следите от масовите убийства. Тази работа била възложена на пленниците от Сирецкия концентрационен лагер. Труповете били изкопавани и изгаряни в пещи, а пепелта им разпръсвали наоколо. За изграждането на пещите (с това се занимавали затворниците от концлагера) били взети надгробните плочи и оградите от еврейското гробище, намиращо се наблизо. На 29 септември 329 затворници вдигат бунт и нападат охраната. Така от Бабин яр успяват да се спасят още осемнадесет души. Останалите въстаници били разстреляни. Оживелите свидетелстват след това в съда срещу нацистите.

Разследването на зверствата на агресорите започва веднага след 6 ноември 1943 година, деня на освобождението на Киив. Създадена е Извънредна комисия, която открива и неизгорелите останки на разстреляните, и гробовете с изтощените тела на затворниците от Сирецкия концлагер. Броят на загиналите в крайна сметка се знае само приблизително – от 20 хиляди до 25 хиляди души за година и половина.

След войната организаторите на разстрелите са съдени, но много от тях се избавят от наказанията. Паул Блобел, командир на зондеркоманда 4а, който ръководи масовите убийства и операцията за прикриване на следите им, е обесен в Нюрнберг през 1951 година. Ото Раж умира от болест в затвора. Той ръководи Айнзацгрупата С – ескадрон на смъртта, сформиран за унищожаване на мирното население. Не е известна точно съдбата на Курт Еберхард, военен комендант на Киив, който издава заповедта за разстрела на киивските евреи: или се е самоубил, или е умрял в затвора през 1947 или 1948 година.

ДА ПОМНИМ И ДА НЕ ЗАБРАВЯМЕ

Властите на Украинска ССР решават още през март 1945 година, че е необходимо да има паметник над Бабин яр, но плановете не са осъществени. Вместо това започва възстановяване на инфраструктурата на града: там прекарват три нови пътя, а оврага решават да запълнят с остатъци от тухлените заводи – рядка смес от глина, вода и пясък. През 1957 година тази мека маса започва да тече, заливайки околностите, но властите не си мръдват пръста и през 1961 година настъпва Курньовската катастрофа. Дигата на Бабин яр се скъсва и върху Киив се изсипва кален поток. Трагедията се пази в тайна, доколкото е възможно, според официалните данни загиват 145 души, пострадали са 143 души и са разрушени 244 жилищни сгради. Непотвърдени данни говорят за 1500 загинали. Тази цифра е само приблизителна, защото според очевидци от калния поток не са извадени телата на всички загинали. Виновниците за катастрофата са съдени при строга секретност.

След ликвидирането на последствията от калния поток застрояването на мястото продължава. Еврейското гробище е премаханто и е издигната телевизионна кула, прокарани са нови улици. Едва през 1971 година властите се връщат към идеята за създаване на мемориал над Бабин яр. На 2 юли 1976 година най-сетне е открит първият паметник на „Съветските граждани, военнопленници и офицери от Съветската армия, разстреляни от немските фашисти в Бабин яр“. Между разстрелите и първия паметник са минали почти 35 години.

Отделен паметник на разстреляните евреи е открит едва през 1991 година. Паметникът изобразява бронзова менора върху пиедестал. От установяването му е оскверняван не един път от вандали.

Паметникът на разстреляните в Бабин яр евреи

Дейците на изкуството увековечават трагедията по-рано от властите. Поетът Евгений Евтушенко пише през 1961 година поемата „Бабий яр“. Тя започва с думите: Над Бабий яр паметници няма“. Евтушенко критикува остро този факт, включително и Хрушчов. Другата причина за критиката му е антисемитизмът, основна тема в поемата. За който в СССР не е прието да се говори. Въз основата на поемата на Евтушенко композиторът Д. Д. Шостакович пише своята 13-та симфония.

Няколко години по-късно, в списание „Юность“ се появяват откъси от документалния военен роман „Бабий яр“. Авторът му Анатолий Кузвецов е свидетел на протеклите нам трагични събития и разказва подробно за тях в своята книга, която в СССР така и не излиза в пълния си вариант. През 1969 година авторът ѝ емигрира и една година по-късно книгата излиза без съкращения в Германи.

Кинематографистите са създали няколко филма, посветени на военната катастрофа в Бабин яр.

сряда, май 25, 2022

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ - ГЛАВА 11. НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЕНОХ / ЯХИЯ ЙОХАНАН

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

УВОД

ГЛАВА 1. НАХОДКАТА В НАГ ХАМАДИ; ОТ КОДЕКСА НА БРУС ДО ОКСИРИНХ; ГНОСТИЧНИЯТ ПОДХОД КЪМ СВЕТА

ГЛАВА 2. АПОСТОЛ ТОМА “ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“; “ПРОТОЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“ И ЯКОВ ПРАВЕДНИКА; АРАМЕЙСКИЯТ ОРИГИНАЛ; МЯСТО НА НАПИСВАНЕ: ЕДЕСА; ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛА ЮДА ТОМА; ИСТОРИЧНОСТ

ГЛАВА 3. ЮДА БЛИЗНАКА И ГРАД ЕДЕСА; РЕАЛНИЯТ АПОСТОЛ ТОМА; ЕВРЕИТЕ ИЗВЪН ГРАНИЦИТЕ НА РИМ; ЕДЕСА; ЦЪРКВАТА В ЕДЕСА; ХРИСТИЯНИТЕ И НАЗОРЕИТЕ; ТЕОЛОГИЯТА НА МНОГОЦВЕТНИТЕ ОДЕЖДИ; РЕАЛНАТА БИОГРАФИЯ НА ЮДА ТОМА; ГИБЕЛТА НА АПОСТОЛ ЮДА ТОМА

ГЛАВА 4. ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛ ЙОАН; ДИАЛОГЪТ ЗА ДУШАТА; БИОГРАФИЯТА НА АПОСТОЛ ЙОАН; ЕФЕСКИЯТ ДЪЛГОЛЕТНИК; ЕФЕС; ЕФЕСКИЯТ ПРЕТОР ЛИКОМИД И ЖЕНА МУ; ЕФЕСКИЯТ ТЕАТЪР; ЕФЕСКИЯТ ХРАМ; “ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ” И “ДЕЯНИЯТА НА ЙОАН”; СТРАНСТВАНИЯТА НА ЙОАН; КОНКУРЕНТЪТ; ДРУЗИАНА; ЕВАНГЕЛИЕТО НА ТАНЦУВАЩИЯ ХРИСТОС; МЕТАСТАЗИСЪТ НА ЙОАН; АНАЛИЗ; ”ОТКРОВЕНИЕТО НА ЙОАН БОГОСЛОВ”; PAUL vs JOHN; ТЕОЛОГИЯ; РЕАЛНАТА БИОГРАФИЯ;

ГЛАВА 5. КАК ДЯВОЛЪТ ПОСТРОИЛ ЦЪРКВА НА АПОСТОЛ ФИЛИП; ДЕЯНИЯТА НА ФИЛИП; АКТ ПЪРВИ, ИЛИ ЧЕРПАКЪТ ЧАКА; ОБИЧАИТЕ В ОБЩИНАТА НА ФИЛИП: ВЕГЕТАРИАНКИ С НИКАБИ; ГРАД ОФИОРИМА; ЦАР СОЛОМОН, ВЛАДЕТЕЛЯТ НА ДУХОВЕТЕ; ОФИОРИМА; В КРАЙНА СМЕТКА АПОСТОЛ ФИЛИП И ЕПИСКОП АВЕРКИЙ;

ГЛАВА 6. НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА РАВНОАПОСТОЛНАТА ТЕКЛА; АПОСТОЛ ПАВЕЛ В ПИСИДИЯ ”ДЕЯНИЯ НА ПАВЕЛ”; АНАЛИЗ; И ОТНОВО АНТОНИЯ ТРИФЕНА; КАКЪВ Е БИЛ ОРИГИНАЛЪТ НА “ДЕЯНИЯТА НА ТЕКЛА”?;

ГЛАВА 7. ГНОСТИЦИ И ЗИЛОТИ; СОФИЯ И АШЕРА; СЪВЕТЪТ НА БОГОВЕТЕ И НЕБЕСНОТО ВОЙНСТВО; САТАНАТА И ПРОИЗХОДЪТ НА ЗЛОТО; МИСТИЦИЗЪМ; СЪЗЕРЦАНИЕТО НА БОГА И ПРЕВРЪЩАНЕТО В АНГЕЛИ; КУМРАНСНКИЯТ МЕСИЯ; МАРВИН ХАРИС; МОРФОЛОГИЯ НА САКРАЛНИЯ ТРИЛЪР; ЧУДЕСА; АПОСТОЛИТЕ КАТО НОВИ ХРИСТОСОВЦИ; ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ГОИСИТЕ; РЕАЛИСТИЧНОСТ;

ГЛАВА 8. ГНОСТИЦИТЕ И „НОВИЯТ ЗАВЕТ“ „ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ЙОАН“; „QUELLE“; АПОСТОЛ ПАВЕЛ;

ГЛАВА 9. ЕЛХАСАИТИТЕ, ТЕРАПЕВТИТЕ И МАНДЕИТЕ ПРОРОК МАНИ И ЕЛХАСАИТИТЕ; ТЕОЛОГИЯТА НА МАНИХЕЙЦИТЕ; ЕГИПЕТ И СЕКТАТА НА СПАСИТЕЛИТЕ; МАНДЕИТЕ; ХРИСТИЯНИТЕ И НОЦРИМ; ИСУС И НЕГОВАТА РАУХ;

ГЛАВА 10. СЛАВЯНСКИЯТ ЙОСИФ ЮДЕЙСТВАЩИТЕ; ОТ НАЗОРЕИ ДО PASAGINI; ЖИВОТЪТ И УДИВИТЕЛНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЙОСИФ БЕН МАТАТИЯ; “ЮДЕЙСКАТА ВОЙНА“; ТИБЕРИЙ АЛЕКСАНДЪР; СЛАВЯНСКИЯТ ЙОСИФ; ХРИСТОС НА ИМЕ ИРОД; ЦАР ИРОД, АНТИХРИСТЪТ; ВЪСТАНИЕТО НА ЮДА И МАТАТИЯ; ПРОРОК ЦАДОК TESTIMONIUM FLAVIANUM 2.0; УЧЕНИЦИТЕ НА ВЪЛШЕБНИКА; ТРОИЦАТА: ИРОД, ИСУС, ВЕСПАСИАН; ДРУГАТА ВОЙНА; А АКО ТОВА НЕ Е ИСТИНА?; ОТНОВО ЙОАН КРЪСТИТЕЛ

ГЛАВА 11. НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЕНОХ; „КНИГАТА НА СТРАЖИТЕ“; ПЕТОКНИЖИЕТО НА ЕНОХ; ПОСЛАНИЕТО НА ЕНОХ; МЕСИЯТА С БРАДАВИЦА НА ЛИЦЕТО; И ЕНОХ ОТИШЪЛ И КАЗАЛ НА АЗАЗЕЛ; КАК ИСУС ЦИТИРА ЕНОХ; ПО-НАТАТЪШНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЕНОХ

В БИБЛИОТЕКАТА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ:

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ

ГЛАВА 11. НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЕНОХ

ЯХИЯ ЙОХАНАН

И така, ние предположихме, основавайки се на данните от „Славянския Йосиф“, че пророк Цадок и Йоан Кръстител са едно и също лице и че този човек се представял като праотеца Енох, който слязъл обратно на земята преди края на времето. Той не ядял месо, защото, според „Книгата на Стражите“, хората са научени да ядат месо от падналите ангели, и проповядвал на хората тайното знание как да станат безсмъртни, знание, което оформило по-късно същността на гностицизма.

А книгите на Енох, намерени в Кумран, са ново Петокнижие, текстове, написани от древен пророк, който се е възнесъл на небето, видял е Бога, облякъл е „одеждите на славата“, станал е безсмъртен и отново се е спуснал на земята, за да основе община на праведници и да предрече идването на Месията [1].

Да видим сега какво казват за отношенията на Енох и Йоан Кръстител мандеите – доживелите до наши дни остатъци от поклонниците на Йоан.

Те имат два варианта за отговор на този въпрос.

Според редица текстове, част от които вече цитирахме, Яхия Йоханан бил възпитан от Енох/Енош.

След раждането на момчето Енох го взел по заповед на Бащата на Славата и го отнесъл при Дървото на живот, иначе казано – в Рая [2]. Така според мандеите Йоан е бил възпитаван от Енох направо в Рая. Именно Енох дал на Йоан знание и създал за него буквите. А когато Йоан бил на двадесет и две години, Енох го научил на съвършено вълшебство [3].

„Аз се научих там на всичката си мъдрост и усвоих всичките си речи. Те ме облякоха в одеждите на славата (сравни превръщането на Енох в ангел - Ю.Л.) и ме покриха с облачно покривало. Опасаха ме с пояс, пояс от жива вода, който сияеше свръх всяка мярка и блестеше. Сложиха ме на облак, на облака на Славата, и в седмия час на Деня на Слънцето ме занесоха в Ерусалим“ [4].

Донесен на земята върху облака на Славата, обиталище на надсветовните еони, Йоан, чието лице било покрито с облачно покривало (също като лицето на Енох, когато видял Господ), творял чудеса.

Той „очиствал прокажените, отварял очите на слепите и вдигал куците на крака“ [5]. Той бил „изцелител, чието лекарство е Живата вода“. Той бил посланик на Великия Цар на Светлината [6]. Йоан бил неуязвим – не можел да бъде поразен от желязо и изгорен на огън [7]. Той бил увенчан с венеца на Царя на Славата и седнал от дясната му ръка [8].

А когато след смъртта на Йоханан евреите в Ерусалим започнали да убиват неговите ученици, така че от „назореите не се спасил нито един човек“ [9], именно Енох отмъстил за неговата смърт. По заповед на Бащата на Славата той отишъл в Мидия, взел седем стрели, произнесъл над тях седем заклинания и разрушил с тях храма ва евреите, дома на Лъжемъдростта, Руха [10].

И така, според редица манихейски химни, Йоханан бил възпитан от Енох в Рая. Той бил писар, на когото Енох продиктувал своите книги. Последователите на Йоан били последователи на Енох и Енох разрушил Втория храм, за да отмъсти за смъртта на Йоан.

Според друга версия, изложена във втората книга на дясната Гинза, в „Книгата на Великия Господ“, Енох е Йоан.

В „Книгата на Великия Господ“ се казва, че Енох слязъл в света по времето на Пилат. Той, Енох, изцелявал болни, връщал зрението на слепи, очиствал прокажени, поставял на краката им куци, карал да проговорят неми. Той победил смъртта със силата на Великия цар на Светлината. Той направил много евреи свои ученици. Той направлявал всеки, който бил ревностен и твърд във вярата си в Единия, в Господ на всички светове [11]. Той слязъл в Ерусалим с одежди (иначе казано – в тяло) от водни облаци, които скривали неговото сияние. „Одеянието му не беше телесно“ [12]. Той имал триста шестдесет и пет ученици. И когато евреите ги убили, той унищожил, за да отмъсти, Ерусалим, като се превърнал на голям бял орел [13].

Именно Енох мандеите наричат пророк на нова религия [14].

В „Харан Гавайта“ последователите на Йоан се наричат направо последователи на Енох [15]. И така, за мандеите Йоан Кръстител е или самият Енох, или негов ученик, възпитаван от Енох направо в Рая.

БЕЛЕЖКИ

1. Заради справедливостта трябва да кажем, че за Петокнижието на Енох първи започва да говори отец Милик, към чиято датировка се отнесохме тук толкова скептично.

2. John’s birth. Upbringing and First Apperance, § 32 // G. R. S. Mead. Gnostic John the Baptizer; E. S. Drower / ed. The Haran Gawaita and the Baptism of Hibil-Ziwa. P. 6.

3. Ibid., в двете.

4. John’s birth. Upbringing and First Apperance, § 32 // G. R. S. Mead. Gnostic John the Baptizer.

5. E. S. Drower, ed. The Haran Gawaita and the Baptism of Hibil-Ziwa, Citta del Vaticano, 1953. P. 7.

6. E. S. Drower, ed. The Haran Gawaita and the Baptism of Hibil-Ziwa, Citta del Vaticano, 1953. P. 7.

7. John’s Invulnerability, § 27 // G. R. S. Mead. Gnostic John the Baptizer.

8. E. S. Drower, ed. The Haran Gawaita and the Baptism of Hibil-Ziwa, Citta del Vaticano, 1953. P. 7.

9. E. S. Drower, ed. The Haran Gawaita and the Baptism of Hibil-Ziwa, Citta del Vaticano, 1953. P. 8.

10. Haran Gawaitha. P. 9.

11. Mark Lidzbarski. Der Ginza oder das grosse Buch der Mandaer. Vandenhoeck & Ruprecht, Göttingen, 1925, II, 136. S. 48.

12. Mark Lidzbarski. Der Ginza oder das grosse Buch der Mandaer. Vandenhoeck & Ruprecht, Göttingen, 1925, II, 136. S. 48.

13. Wilhelm Brandt Die mandäische religion, Leipzig, 1889. S. 153–155.

14. Wilhelm Brandt Die mandäische religion, Leipzig, 1889. P. 152.

15. The Haran Gawaita. P. 8.

(Следва)

вторник, май 24, 2022

ВИКТОР СУВОРОВ / ГЛАВА 1 ОТ НОВАТА КНИГА „ТРЕТИЯТ РИМ“

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Глава 1.

ВЪПРОСИ ДА НЕ СЕ ЗАДАВАТ!

1.

Такава е съдбата ми: родил съм се глупак.

Глупостта ми е бездънна и безпределна. Тя се пробуди и се прояви още преди да тръгна на училище. На моите връстници винаги всичко им беше ясно и само аз не зацепвах, не можех да разбера и най-обикновените неща.

А когато тръгнах на училище, бедите се изсипаха върху мене като водопад. Колкото повече учех, толкова по-малки разбирах.

Неразбиране възникна в първите минути на най-първия ми урок в първи клас.

Кое е най-главното за нас? Правилно: споменът за войната. На това се основаваме и ще се основаваме. И ето, учителката Марванна (съкратено от Марья Ивановна – бел. П. Н.) обяснява на нас, първолаците, че участниците в изминалата Велика отечествена война трябва да бъдат обичани, уважавани и да им се отстъпва място в трамвая.

Категоричното изискване да се отстъпва място в трамвая чух, но не го разбрах. Затова вдигнах ръка и зададох въпрос.

2.

Това беше в селцето Славянка на Хасанския район в Приморския край.

Славянка е на брега на океана. А Хасан, нашата районна столица, е на самото крайче на съветската земя, на гранична река, която отделя нашата родна земя от корейската.

Четири години по-рано, през юни 1950 година, избухна войната. Детството ми преди да тръгна на училище премина под гърмежа и грохота на тази война.

Съветският съюз пазеше неутралитет. Официално. Но в небето на Корея воюваха съветски летци. Военните летища бяха разположени на територията на Китай. За три години през месомелачката на Корейската война преминаха тринадесет съветски изтребителни авиационни дивизии и четири зенитно-артилерийски дивизии. Армията на Северна Корея от висшите щабове до самите низини беше пренаситена със съветски военни съветници и допълнена с неизброими маси китайски доброволци.

Снабдяването на севернокорейската армия вървеше по два пътя.

Първия път – от Байкал през гара Борзя и по-нататък през Монголия и Китай.

Вторият път – пряко през общата граница. Бедата е в това, че общата граница между Корея и Съветския съюз беше съвсем къса: 39 километра и 400 метра. През граничната река имаше само един железопътен мост край районния център Хасан. Никакъв друг мост нямаше. През този мост вървеше потокът от стоки в помощ на корейските братя. На американците това не се харесваше, затова американската авиация бомбардираше безпощадно граничния мост. Разбира се, че бомбардираха тази част от моста, която принадлежеше на корейците, а съветската част се опитваха да не засягат. Но се случваха всякакви работи.

Мостът се пазеше от батареите на зенитния полк, в който служеше баща ми, майор Богдан Василевич Резун. Полкът беше огромен, петнадесет батареи.

Шест батареи бяха на нашата страна и имаха право да стрелят само ако враговете нарушат въздушната граница.

Още три батареи бяха разположени на корейска страна и се смятаха уж за корейски. Затова те стреляха по всяко време при появата на американски въздушни пирати.

Останалите шест огневи батареи и тилът на полка се намираха в Славянск, те прикриваха щаба на 72-ри стрелкови корпус.

Командир на зенитния полк беше полковник Растворов, командир на корпуса – генерал-майор Леонид Михайлович Миляев.

3.

През март 1953 г. другарят Сталин се пресели в другия свят. И веднага войната по някаква причина стихна. Но изобщо не свърши. И Славянск, и Барабаш, и Краскино, а още повече – Хасан и Посет, все така бяха натъпкани с войски. И тайм имаше всичко, което на нормалния човек му е необходимо за пълно щастие: самоходни оръдия СУ-76 и СУ-100, зенитни оръдия 52-К, бронетранспортьори БТР-40, БТР-152 и даже БТР-50П, гаубици М-30 и Д-1, артилерийски влекачи, танкове ПТ-76 и много-много всякакви различни неща, включително и укрепени райони по цялото крайбрежие на Тихия океан.

Само трамваи не достигаха.

След края на войната мина една година, на 1 септември 1954 година бях записан в първи клас. Да се споменава корейската вона не беше прието. Нали Съветският съюз не е участвал в тази война и нямаше никакво отношение към нея. През цялото време у нас помнеха само войната, завършила през 1945 година.

И ето че учителката по време на първия час в първи клас ни призова да уважаване участниците във Великата отечествена война и да им отстъпваме място в трамвая.

Аз, защото бях тъп, вдигнах ръка. Това явно не ѝ хареса. Не произнесе някакви думи. Вместо това изръмжа като усурийска тигрица.

- Какво искаш? – означаваше ръмженето.

Да се отговаря седнал на учителите не се полагаше. Трябваше да стана. Затова станах.

- Марванна, готов съм да отстъпя място в трамвая. Само че… ние в село Славянка нямаме трамваи. -

Ще има! – отряза тя. – Ако няма, значи скоро ще има. И щом пуснат първия трамвай, ще отстъпваш място на участниците във Великата отечествена война. Разбра ли? Седни си.

Седнах си. Но аз съм се родил тъп. Имам още един въпрос. Затова вдигнах отново ръка. Моето постоянство не ѝ хареса. Но ми позволи с великодушен жест да задам втория въпрос.

И аз го зададох. -

Марванна, а Хитлер бил ли е участник във Великата отечествена война?

4.

Ето защо зададох този въпрос. През неделите ни прожектираха кино. Филмите бяха само за войната: „Смели хора“, „Подвигът на разузнавача“, „Падането на Берлин“. Знаехме тези филми наизуст. Тъй като нямаше други, прожектираха ни ги много пъти.

Въпросът ми беше съвсем нормален. И ето защо: във филма „Падането на Берлин“ (а филмът беше разкошен) бяха показани последните дни на Хитлер: всичко гърми, гори и трещи, нашите бойци със знамето на Великата победа се катерят по купола на Райхстага, а злото малко джудже Хитлер, като плъх в капан, се мята в непробиваемия бетонен бункер, гризе си ноктите, чувствайки неотменимата и близка своя гибел.

Ясно беше, че и Хитлер е също участник във всичко което става, иначе казано – участник във Великата отечествена война. И в същото време те терзаят съмнения: нещо тук не се връзва. Само затова зададох въпроса.

Вярвайте ми хора: не съм провокатор, просто съм откачалка, от детските си години нищо не мога да проумея и да разбера.

5.

През тези славни времена политическата коректност още не беше измислена. Затова Марванна ме хвана за лявото ухо, изви го до изпукване и ме завлече в коридора, а по този коридор – направо в канцеларията. А в канцеларията седяха директорката, завучът (заместник-директорът по учебната част – бел. П. Н.) и още някакви лелки.

Марванна ме блъсна напред така, както вързания пленник блъскат преди екзекуция в нозете на падишаха. Обвинителката ми веднага представи на присъстващите същността на положението. Също както суров прокурор обявява престъпление, изискващо незабавно и страшно наказание.

Реакцията беше съкрушителна.

Отначало всички замълчаха онемели и изведнъж започнаха да викат заедно А в стаята веднага притичаха другите учителки, прекъснали своите часове. Тези, които бяха вникнали в същността на проблема, бързо, задъхвайки се, разясняваха на новопристигналите същността на моето злодеяние, а те те, на свой ред, предаваха чутото на тези, които нахлуваха минута по-късно.

И аз разбрах: няма да избегна страшното наказание. Но в какво беше вината ми? Защото нищо не бях твърдял. Само зададох въпрос.

6.

По това време знаех твърдо: у нас ловят враговете и се разправят безпощадно с тях. Враговете, за да се спасят от суровото, но справедливо наказание, строшават по време на ареста със зъбите си ампула с отрова. Ампулата на всеки враг е зашита в ъгъла на яката му. В този момент се усещах враг, но ампула с отрова нямах. Затова бях готов да приема суровото наказание. На спасение не разчитах.

Спасението дойде внезапно.

Изведнъж съобразих, че всички тези огромни чичковци и лели не викат срещу мене. Те се караха помежду си. Едни доказваха, че Хитлер е бил участник във Великата отечествена война, а други, пръскайки слюнка и благороден гняв, крещяха, че това не може да бъде.

Като използвах непреодолимите противоречия, разбъркването и колебанието в лагера на врага, аз дадох внимателно назад. С една дума – измъкнах се. И никой не ме спря.

На следващия ден директорката ме срещна в коридора и с гласа на затворнически надзирател ме предупреди сурово, че въпросът бил ли е Хитлер участник във Великата отечествена война не трябва да се задава.

А аз изобщо не разбрах: защо не трябва?

7.

Винаги съм знаел, че има въпроси, на които не трябва да се отговаря. Ако те попита непознат човек с шапка, нахлупена на очите, с шлифер с вдигната яка и с черни очила: кажи, момче, къде живее командирът на корпуса генерал-майор Миляев, трябва да отговориш, че тук няма такъв. И веднага следва да изтичаш където трябва и да доложиш на когото е необходимо.

След първия урок в първи клас съобразих, че има не само въпроси, на които не трябва да се отговоря, но и въпроси, които не трябва да се задават.

По това време не можех да разбера защо въпросът за участието на Хитлер във Великата отечествена война не трябва да се задава. Разбирането дойде много по-късно. Работата е в това, че всеки отговор на този въпрос води в задънена улица.

Ако признаем, че Хитлер не е бил участник във Великата отечествена война, получава се пълна глупост. Получава се, че нашите войници са защитавали героично Сталинград и Москва, Ленинград и Севастопол, а враговете ни не са участвали във войната.

Ако признаем, че Хитлер и цялата му шайка са участници във Великата отечествена война, тогава останалите живи хитлеристи би трябвало да бъдат обичани и уважавани, да се възпяват техните подвизи, да се награждават с ордени, да се пускат без да чакат на опашка в магазина за газ и да им се отстъпва място в трамвая.

* * *

Въпросът кой е бил участник във Великата отечествена война се оказа доста по-сложен, отколкото изглеждаше на пръв поглед.

Да вземем например Румъния.

понеделник, май 23, 2022

КОРЕСПОНДЕНЦИЯ МЕЖДУ СЪВРЕМЕННИЦИ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ / ЦЕНТРАЛНИЯТ РЕВОЛЮЦИОНЕН КОМИТЕТ ДО ВСИЧКИ ЧАСТНИ РЕВОЛЮЦИОННИ КОМИТЕТИ

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на писма на съвременници на Левски, които по някакъв начин – по-малко или повече - засягат живота и дейността на Апостола.

Писмата са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му; бележките под черта са също негови.

(Павел Николов)

№ 466

Централният революционен комитет до всички частни революционни комитети

Окръжно писмо до

Частния революционен комитет в...

Братя членове!

По желанието на всички български частни революционни комитети се събраха представители от всички български страни, прегледаха Устава и му дадоха по-добра наредба. Представителите пожелаха да се напечата новият Устав и да се раздаде на частните комитети, и Централният комитет изпълни желанието ви. Трябва да отбележим тук, че този Устав се одобри по вишегласие, следователно никой няма право да изменя в него дори най-малката точка. Вашата най-първа обязаност е да изучите съдържанието на този Устав и да изпълнявате буквално неговите заповеди.

Лицето, което беше упълномощено досега от Централния революционен комитет, се упълномощава и занапред да продължава своите обязаности до известно време, и ще си служи с новоповерения му печат, без да изгуби ни най-малко уважение вехтият печат в досегашните работи. Това лице да дойде при вас само (или ще изпрати свой човек с нужните знаци), за да ви даде сметка за доходите и разходите на Българския революционен комитет, да ви донесе Устава и да ви даде нужните наставления.

Централният комитет в името на народа ви повелява да уважавате думите на неговите упълномощени членове и да изпълнявате Устава буквално. Тайната полиция ще следи за действията на всекиго.

Нашето дело върви напред и ще се надяваме, че с Божето име за нас ще настанат онези щастливи минути, които очаква всяко българско сърце.

България, 14 юни 1872 г.

№...

Н.Б.II.А., п. 102. № 32

Арх. т. I, № 4, стр. 247

(Следва)

неделя, май 22, 2022

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1979 г. / ИКОНОМИКА / АРТЪР ЛУИС

Артър Луис (Arthur Lewis)

23 януари 1915 г. – 15 юни 1991 г.

Нобелова награда за икономика (заедно с Теодор Шулц)

(За пионерските изследвания на проблемите на икономическото развитие, особено на проблемите на развиващите се страни.)

Уестиндийският икономист Уилям Артър Луис е роден в Сейнт Лусия в семейството на Ида Луиз (Бъртън) и Джордж Фердинанд Луис, учител, имигрант от Антигуа. Бащата умира, когато Луис е на седем години, като оставя възпитанието на петимата си синове на майка им. Луис говори за своята майка като за „висша степен на дисциплиниран и трудолюбив човек, превъзхождащ в това отношение всички, които някога съм познавал. И тя предаде тези качества на своите деца“.

Когато завършва през 1929 г. колежа „Сейнт Лусия“, Луис е само на четиринадесет години. Понеже е много малък за постъпване в университет, той работи като правителствен чиновник, докато не достига възрастта, която му дава правото да получи правителствена стипендия за обучение в Лондонското икономическо училище (ЛИУ), където постъпва през 1933 г. Той мечтае да стане инженер, но по-късно си спомня: „Това изглеждаше безразсъдно, защото нито правителството, нито частните фирми биха наели на работа чернокож инженер“. Затова той избира по-практично направление на обучението си, което включва счетоводство, търговско право и курс по стопанско управление.

През 1937 г. Луис получава степента бакалавър в областта на търговията и диплома с отличен успех. Въпреки че не преминава съответния курс по икономика и математика, той получава пълна стипендия, за да следва доктурантура по специалността „икономика на промишлеността“. На следващата година му предлагат годишен договор за преподаване в Лондонския университет, след което е назначен за асистент-лектор. През 1940 г. получава докторска степен в ЛИУ и до 1948 г. остава в Лондонския университет, след което става професор по политикономия в Манчестърския университет.

Академичната дейност на Луис, може да се раздели на три фази: история на световната икономика и икономическо развитие; икономика на промишлеността; икономически проблеми на слаборазвитите страни. Работата му в първата фаза започва, когато все още е в ЛИУ. Там по препоръка на Фридрих фон Хайек, тогавашния ръководител на икономическия факултет, той започва да чете лекции по история на икономиката в периода между Първата и Втората световна война, когато цикълът на икономически разцвет се сменя с цикъл на депресия. Този курс от лекции му позволява да се подготви за издаване на първото му изследване на тези цикли - „Икономическо проучване 1919-1939 г.“ („Economic Survey 1919...1939“), публикувано през 1949 г. Своята новаторска работа в областта на икономиката на промишлеността Луис обобщава в книгата „Режийни разходи: някои есета по икономически анализ“ („Overhead Costs: Some Essays in Economic Analysis“, 1950 г.). След публикуването на това произведение той започва да се съсредоточава във все по-голяма степен върху икономическите проблеми на така наречения „трети свят“.

Завършването на Втората световна война и придобиването на независимост от много бивши колонии на европейските държави привлича вниманието към проблемите на икономическото развитие в страните от „третия свят“, който икономистите наричат „Юг“, за разлика от развитите капиталистически страни, наречени „Север“. По това време повечето икономисти плановици смятат, че развиващите се страни трябва да влагат своите печалби от експорта на своите традиционни продукти в промишления сектор, за да се осигури бърз икономически ръст. Техните възгледи получават потвърждение в хода на успешно проведения „план Маршал“ (наречена по името на Джордж. Маршал), в съответствие с който масираното наливане на финансови средства за капиталовложения и техническо оборудване съдейства за следвоенното възстановяване на Западна Европа.

В процеса на своята изследователската работа Луис стига до противоположно мнение. Той подхожда към икономиката на развиващите се страни не като към единна, а като към дуална, в която влиза и аграрния, традиционния сектор, и промишления, капиталистическия. „Третият свят“ по правило има излишък от неграмотни селскостопански работници. Като бъдат обучени, тези работници могат да бъдат привлечени за работа в растящите сектори на търговията и обработващата промишленост при относително ниски издръжки. Получените по такъв начин приходи формират тези спестявания и този капитал, от които така много се нуждаят страните от „третия свят“ за своя икономически промишлен прогрес.

Според Луис на „третия свят“ му е необходимо нещо различно от „плама Маршал“. Външната търговия не може да служи в бедните страни за двигател на икономическия прогрес. Той няма доверие и в чуждия инвестиционен капитал, но се изказва за повишаване на печалбата, за финансиране на промишлените капиталовложения и за осъществяване на значителни инвестиции в народното образование, иначе казано – в човешкия капитал. Първият подход на Луис към своя модел е публикуван през 1951 г. като част от доклада на Организацията на обединените нации „Икономическо развитие в страните с ниски доходи“ („Economic Development in Low-Income Countries“), в чиято подготовка участва и Теодор Шулц.

Към 1955 г., когато публикува „Теория за икономическия растеж“ („Theory of Economic Growth“), Луис усъвършенства и разширява своя първоначален модел. Той допуска, че световното икономическо производство се състои от „стомана“ (готов промишлен продукт на развития свят), „кафе“ (експортна монокултура, базираща се на природните ресурси на „третия свят“) и „продоволствия“ (произвеждани и на двете места). Той не може да използва модела Хекшер-Улин (съставен от Ели Хекшер и Бертил Улин) за условията на световната търговия, защото в развитите страни на „Севера“ не може да се произвежда „кафе“. За ключова стока е прието „продоволствието“, което се произвежда с висока ефективност на „Север“ и с ниска производителност на „Юг“, което определя неблагоприятните за него търговски условия. Затова за основен път за подобряване на търговския баланс и за осигуряване на развитието на „третия свят“ е признато повишаването на производителността на селското стопанство и на инвестирането на спестявания в разширяващия се промишлен сектор на „Юга“.

Централен пункт в теорията за икономическото развитие на Луис е процесът, който е способен за кратко време да повиши нормата на спестяванията в развиващите се страни до 15% от националния доход при налични 4 или 5%. Луис доказва, че този процес се състои основно в разширяването на промишления сектор с неговата доста висока печалба. Той смята също така за необходими и значителните инвестиции в образованието. При такива благоприятни условия ще расте както регионалната, така и световната търговия (като през 50-те и 60-те години) и „Северът“ и „Югът“могат да се движат напред заедно, а не за сметка на единия от другия. Към икономическия растеж Луис подхожда от широки позиции, включвайки в него и икономическото, и социалното развитие. И което е също така важно, той подчертава трудностите на централизираното икономическо планиране както в условията на диктатурите, така и под ръководството на демократичните правителства. Той е един от първите икономисти, които поставят под въпрос постулата за това, че винаги е желателен икономическият ръст, и защитават еволюцията на световната икономика като едно цяло.

Теориите на Луис узряват по време на практическата му работа в страните от „третия свят“. От 1957 до 1963 г. той работи кат икономически съветник на ООН към министър-председателя на Гана, като заместник на изпълнителния директор на Специалния фонд на Организацията на обединените нации и като вицепрезидент на Университета на Уест Индия. За тази си дейност получава през 1963 г. дворянско звание. През същата година Луис постъпва в Училището за държавни и международни проблеми „Удро Уилсън“ към Принстънския университет като професор по икономика и международни проблеми. През 1968 г. получава допълнителната длъжност професор към катедрата по политическа икономия към Принстънския университет. През 1970 г. излиза в четиригодишен отпуск, когато става основател и президент на Карибската банка за развитие на Барбадос.

Луис проявява също така интерес към положението на чернокожото население в Съединените щати, което смята за сходно с положението на населението от „третия свят“. Той повдига въпроса за въвеждане на курсове лекции за чернокожите в американските университети, защото се придържа към твърдото убеждение, е строгото традиционно образование служи за път към прогреса.

През 1938 г. Луис се жени за Гладис Изабел Джейкъбс от остров Гренада, която по това време работи като учителка в Лондон, а след това започва да се занимава със скулптура; семейството има две деца. Ученият запазва своето британско гражданство през целия си живот. В свободнто си време той обича да слуша класическа музика и да прави дълги разходки.

Луис е удостоен с почетни научни степени от много университети в Съединените щати, сред които Колумбийския и Йейлския университет, а също така от университетите в Уест Индия, Манчестър, Уелс, Бристъл, Лагос и Торонто. Почетен член е на Лондонското икономическо училище и член-кореспондент на Британската академия на науките. Заема постовете член на съвета на Кралското икономическо дружество, президент на Икономическото дружество на Гана и член на Икономическия консултативен комитет към Националната асоциация за подкрепа на цветнокожотонаселение.

Превод от руски: Павел Б. Николов