четвъртък, август 31, 2023

ДИМИТЪР СТРАШИМИРОВ / “ВАСИЛ ЛЕВСКИ“ / „СВЕДЕНИЯ, СЪБРАНИ В НАШИ ДНИ“ / БЕЛЕЖКА ЗА КАЛУГЕРКАТА ЕВГЕНИЯ

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на документи от по-късно време, свързани със съвремието на Васил Левски.

Документите са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му; бележките под черта са също негови.

(Павел Николов)

№ 534

Бележка за калугерката Евгения

Бележка

Карлово, 15. VI. 1923 г.

Госпожа Елена В. Патева, сега х. Елена, си спомня следното относно покалугеряването и възпитанието на монахинята Евгения Ив. Бояджиева.

В Калоферския женски метох имало една калугерица Евдокия, родом от Казанлък, но покалугерена в Калоферския женски манастир (метох). Кога, как и защо - не се знае, но тя е ходила в Белград при тамошния митрополит. Използвала е познанството си с него и го замолила да изучи 1-2 български момичета на четиво. Той се съгласил да ги изучи на стипендиянски условия, обаче с условие да бъдат тези момичета покалугерени и да немат повече от известна възраст, вероятно 14—15—16 години. Иначе не може.

Вероятно Евдокия е взела средства оттам и се е върнала да дири момичета. В метоха се срещнала с друга карловска калугерица София, при която се учела и Анна Ив. Бояджиева (Евгения) като нейна (на София) племенница.

Понеже Анка Ив. Бояджиева (позната на Васил Левски от Карлово и по-късно от Белград, когато Левски е легионер – бел. П. Н.) е била развито момиче, решили двете калугерици, Евдокия и лелята София, да предложат на Анка да се покалугери само и само да се изучи. Тя се съгласила. Нейните родители се съгласили, обаче възрастта е била по-голяма, та е станало нужда да издават кръщелно свидетелство с по-малко години, за да отговаря на условията.

Покалугеряват я и ѝ дават монахинско име Евгения.

Заедно с една нейна другарка, момиче калоферче, също покалугерено, но което в Белград се споминало преди да завърши учението си, двете били отведени в Белград от същата стара калугерица Евдокия, която е стояла там, докато Евгения е завършила курсовете.

Значи първичната идея, първата инициатива за изпращането на Евгения на учение се дължи на оная калугерка Евдокия, която е била здрава, едра, умна калугерка и е искала да влее един учен елемент в женското общество, в метоха или гдето и да е за просвета на своя край.

Имало стари жени, които още помнели коя е тази калугер­ка Евдокия, как се казвала по-преди, как е дошла за калугерене в Калофер от Казанлък и какви други деятелности и роля е имала в пречистия тогава женски метох в Калофер. [1]

БЕЛЕЖКИ

1. Тази бележка принадлежи на семейството на покойната монахиня Евгения в Карлово. Предадена ми е в същия град през време на моята обиколка за проучване.

(Следва)

сряда, август 30, 2023

ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА / 7. КАЛЕЙДОСКОП ОТ СПОМЕНИ ЗА ИСУС: ЙОАН, ТОМА И ДРУГИ / ОБОБЩЕНИЕ: ПАМЕТТА ЗА ИСУС В „НОВИЯ ЗАВЕТ“

АВТОР: БАРТ ЕРМАН

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

АНОТАЦИЯ. От тази книга ще научите откъде са се появили разказите за живота на Исус от Назарет, влезли в каноничните Евангелия, как са се предавали устно десетилетия наред до момента на писмената им фиксация в свещени текстове и може ли да се доверяваме на спомена за тях като надеждно свидетелство.

Световно известният изследовател на Библията и на ранното християнство Барт Ерман се основава на най-новите изследвания на древните култури, на ранното християнство, на механизмите на паметта, на принципите на работа на мозъка и разказва как и защо спомените за живота и смъртта на Исус са се променяли с времето, преди да се появи и да се разрасне Църквата, изградено върху неговото име.

ДО ТУК:

УВОД / СПОМЕНЪТ И ИСУС

1. УСТНИТЕ ТРАДИЦИИ И УСТНИТЕ ИЗМИСЛИЦИ: СПОМЕНИ ЗА ИСУС / СПОМЕНИ ЗА СПЪТНИЦИТЕ НА ИСУС / СПОМЕНИ ЗА РАЖДАНЕТО И ДЕТСТВОТО НА ИСУС / СПОМЕНИ ЗА ЖИВОТА И СМЪРТТА НА ИСУС/ ИСТИНСКИТЕ СПОМЕНИ ЗА ИСУС

2. ИСТОРИЯ НА ИНВЕНЦИЯТА: ХЕРМАН САМУЕЛ РЕЙМАРУС / КРИТИКА НА ФОРМИТЕ: НАУЧЕН КОНТЕКСТ / НАЧАЛО НА КРИТИКАТА НА ФОРМИТЕ / НЕ СА ЛИ УЧЕЛИ НАИЗУСТ ПРЕДАНИЯТА? / „КОНТРОЛИРАНА“ ЛИ Е БИЛА ТРАДИЦИЯТА? / КАК СЕ РАЗПРОСТРАНЯВАЛИ ПРЕДАНИЯТА

3. СВИДЕТЕЛСТВАТА НА ОЧЕВИДЦИТЕ И ЗАПАЗИЛИТЕ СЕ ЕВАНГЕЛИЯ: КАК ИЗСЛЕДВАЛИ СВИДЕТЕЛСТВАТА НА ОЧЕВИДЦИТЕ / СПОМЕНИ ЗА БААЛ ШЕМ ТОВ / ИСУС И ОЧЕВИДЦИТЕ / ЕВАНГЕЛИЯТА И СВИДЕТЕЛСТВАТА НА ОЧЕВИДЦИТЕ / ЕВАНГЕЛИЯТА И НАЙ-ДРЕВНАТА ЦЪРКВА / СВИДЕТЕЛСТВОТО НА ПАПИЙ / ЕВАНГЕЛИЯТА В КРАЯ НА II ВЕК / ЗАЩО МАТЕЙ, МАРК, ЛУКА И ЙОАН? / ИСТИНСКИТЕ АВТОРИ НА ЕВАНГЕЛИЯТА

4. ИЗКРИВЕНИТЕ СПОМЕНИ И СМЪРТТА НА ИСУС: ПРОУЧВАНЕ НА ПАМЕТТА: В НАЧАЛОТО / „ЗАПОМНЯНЕ“, 1932 г. / ПО-НАТАТЪШНИ ИЗСЛЕДВАНИЯ / ПОМНИМ ЛИ СЪЩНОСТТА? / СЪЩНОСТТА НА СПОМЕНИТЕ ЗА СМЪРТТА НА ИСУС / ВЛИЗАНЕТО В ЕРУСАЛИМ / ОЧИСТВАНЕТО НА ХРАМА / МЕЧОВЕ В ГРАДИНАТА / СЦЕНАТА С ВАРАВА / РАЗКЪСВАНЕТО НА ЗАВЕСАТА В ХРАМА / СПОМЕНИТЕ ЗА СМЪРТТА НА ИСУС

5. ИЗКРИВЕНИТЕ СПОМЕНИ И ЖИВОТЪТ НА ИСУС: СИЛНА ЛИ Е ПАМЕТТА НА УСТНИТЕ КУЛТУРИ? / НАЧАЛО НА ИЗУЧАВАНЕ НА УСТНАТА СЛОВЕСНОСТ: ЮГОСЛАВСКИТЕ РАЗКАЗВАЧИ / ПО-НАТАТЪШНИ ПОТВЪРЖДЕНИЯ / ПОВЕСТВОВАТЕЛНИТЕ ПРЕДАНИЯ В УСТНИТЕ КУЛТУРИ / ДОСТОВЕРНИ ПРЕДАНИЯ ЗА ЖИВОТА НА ИСУС / ИЗКРИВЕНИ СПОМЕНИ ЗА УЧЕНИЕТО НА ИСУС / УЧЕНИЕТО НА ИСУС: ПРОМЯНА НА СЪЩНОСТТА / ИЗКРИВЕНИ СПОМЕНИ ЗА ДЕЛАТА НА ИСУС / СПОМЕНИ, КОИТО СЕ ПРОМЕНЯТ ПРИ ПРЕРАЗКАЗА

6. КОЛЕКТИВНАТА ПАМЕТ И НАЙ-СТАРОТО ЕВАНГЕЛИЕ: „ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАРК“ / ЗА КОЛЕКТИВНАТА ПАМЕТ: МОРИС ХАЛБВАКС / ЯН АСМАН И ИЗСЛЕДВАНЕТО НА „ИСТОРИЯТА НА ПАМЕТТА“ / КОЛЕКТИВНАТА ПАМЕТ ЗА МАСАДА / ПАМЕТТА ЗА ИСУС В „ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ МАРК“ / ИСУС – НЕРАЗБРАНИЯТ БОЖИ СИН / ПАМЕТТА НА МАРК ЗА ИСУС

7. КАЛЕЙДОСКОП ОТ СПОМЕНИ ЗА ИСУС: ЙОАН, ТОМА И ДРУГИ / ПАМЕТТА ЗА ИСУС В „ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ЙОАН“ / ПАМЕТТА ЗА ИСУС В „ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“ / ДРУГИ СПОМЕНИ ЗА ИСУС“

ОБОБЩЕНИЕ: ПАМЕТТА ЗА ИСУС В „НОВИЯ ЗАВЕТ“

Разгледахме няколко много различни спомена за живота и значението на Исус в „Новия завет“ (Марк, Йоан, Павел, Q и Матей). Всеки от тях има своята специфика. Някои читатели на „Новия завет“ обръщат повече внимание на разликите между тези спомени за Исус. Други смятат, че приликите са по-дълбоки и по-значими. Този спор едва ли е разрешим. Хората виждат нещата по различен начин: тези, които са по-склонни да анализират, по-често виждат разлики, а тези, които са по-склонни към синтез, виждат прилики. Лично на мене ми се струва, че има достатъчно и прилики, и разлики.

Причината за приликите е лесна за установяване. Когато решават кои текстове да включат в новозаветния канон, църковните бащи са се ръководели от ясни и точни съображения. Никога не би им хрумнало да включат документ, в който образът на Исус да е много различен от това, с което са свикнали и което е типично за други „общоприети“ книги. Следователно текстовете, включени в „Новия завет“ и наследени от нас, са текстове, в които бащите на Църквата са виждали една богословска гледна точка.

Освен това е изключително важно, че всички текстове от християнското писание се съдържат в една книга: „Новия завет“. Те са достигнали до нас не в 27 отделни книги и не в различни сборници, съставени от различни автори. Имаме само един том с твърда или мека корица. И тъй като книгата е само една, четем включените в нея текстове като една книга.

Всеки път, когато четете книга от някой автор — дори да е сборник от статии — вие предполагате, че той няма да си противоречи. Ако на едно място казва едно, а на друго друго, вие се опитвате да съгласувате тези откъси, да намерите гледната точка, която ги обединява. Така е и с Библията. Хората я четат като една книга - особено хора, които смятат, че тя няма много различни автори, а само един автор, Бог. Такива хора виждат навсякъде единството и почти не виждат разнообразието.

Съвсем иначе подхождат към въпроса хората, които са по-склонни да признаят многообразието на „Новия завет“. Те четат тази книга (или по-скоро тези книги) по различен начин. Нали не очаквате петнадесет или шестнадесет от най-известните американски политици да са съгласни по всички въпроси? Така и не се очаква аналогичен брой ранни християни да са съгласни за всичко. Разбира се, между политиците ще има много прилики по основни въпроси: всички те ще прокламират твърдо лоялност към Конституцията и демокрацията; всички те ще се застъпват за свободното предприемачество, за "четирите свободи" и така нататък. Но това са най-общи понятия. А ако говорим за конкретност, сравнете Барак Обама и Тед Круз!

Да допуснем, че някой реши да състави сборник от произведения на политици, които харесва, за да се вдъхновява от тях. Едва ли в този сборник Обама ще съседства с Круз. Най-вероятно сборникът ще включва само текстове на демократи или само текстове на републиканци, така че приликата ще бъде очевидна. Но ще има и разлики.

„Новият завет“ е официален сборник от 27 книги, съставен от бащите на Църквата. Не е изненадващо, че между книгите има прилики. Но както вече видяхме, зад приликите понякога се крият много дълбоки и принципни различия.

Щом излезем отвъд рамките на новозаветния канон, разликите стават по-съществени и по-видими за всеки. По-нататък ще разгледаме накратко три спомена за Исус, които са много по-малко познати на обикновения читател: евангелията от Юда, Маркион и Теодот.

(Следва)

вторник, август 29, 2023

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА - 25

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: “МЕНСФИЙЛД ПАРК“1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13.

ЧАРЛЗ ДИКЕНС: “СТУДЕНИЯТ ДОМ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ЧАРЛЗ ДИККЕНС (1812-1870) - “СТУДНИЯТ ДОМ“ (1852—1853)

* * *

Гюстав Флобер е изразил ярко своя идеал за писател, отбелязвайки, че подобно на Всевишния, писателят трябва да бъде в своята книга никъде и навсякъде, невидим и вездесъщ. Има няколко важни художествени произведения, в които присъствието на автора е ненатрапчиво по начина, по който Флобер е искал, въпреки че самият той не е постигнал своя идеал в „Мадам Бовари“. Но дори и в произведения, където авторът е идеално ненатрапчив, той все пак е разпръснат из цялата книга и липсата му се превръща в някакво сияещо присъствие. Както казват французите, „il brille par son rejects“ – „блести с отсъствието си“. В „Студеният дом“ се срещаме с един от онези автори, които, както се казва, не са върховни богове, разлети във въздуха и непроницаеми, а безцелни, приятелски настроени, изпълнени със съчувствие полубогове, които посещават своите книги под различни маски или изпращат там много посредници, представители, поддръжници, шпиони и подставени лица.

Има три вида подобни представители. Нека ги разгледаме.

Първо, ако разказва от първо лице, самият разказвач е „аз“ - герой, опора и двигател на разказа. Разказвачът може да се появи в различни форми: може да бъде самият автор или герой, от чието име се разказва историята; или писателят измисля автор, когото цитира, както Сервантес измисля арабския историк; или треторазреден герой става временно разказвач, след което писателят отново взема думата. Основното тук е, че съществува определено „Аз“, от чието име се разказва историята.

Второ, някакъв представител на автора - аз го наричам филтриращ посредник. Такъв филтриращ посредник може да съвпада или да не съвпада с разказвача. Най-типични филтриращи посредници, които познавам, са Фани Прайс от „Мансфийлд парк“ и Ема Бовари в сцената с бала. Това не са разказвачи от първо лице, а герои, за които се говори в трето лице. Те могат или не могат да изразяват мислите на автора, но тяхната отличителна черта е в това, че всичко, което се случва в книгата, всяко събитие, всеки образ, всеки пейзаж и всеки герой се вижда и усеща от главния герой или героиня като посредник, който филтрира разказа през собствените си емоции и представи.

Третият тип са така наречените „перри" - може би от "перископ", като пренебрегнем двойното "р", а може би от "париране", "защита", свързани някак си с фехтовалната рапира. Но това не е важното, защото самият аз измислих този термин преди много години. Той означава привърженик на автора от най-нисък ранг - герой или герои, които в цялата книга или в някои части от нея, изпълняват като че ли служебни задължения и чиято единствена цел, чийто raison d'être (фр. „основание за съществуване“ – бел. П. Н.) е да посетят местата, които авторът иска да покаже на читателя, и да се срещнат с онези, с които авторът иска да запознае читателя; в такива глави перри едва ли има собствена личност. Той няма воля, няма душа, няма сърце - нищо, той е просто странстващ перри, въпреки че, разбира се, може да възвърне себе си като личност на друго място в книгата. Перри посещава някое семейство само защото авторът трябва да опише домакините. Перри е много полезен. Без перри понякога е трудно да се насочва и да се задвижва повествованието, но е по-добре да оставите веднага перото, отколкото да позволите на перри да влачи нишката на разказа, както куцащо насекомо влачи след себе си прашна мрежа.

В „Студеният дом“ Естер играе и трите роли: тя е частично разказвач, заместваща като бавачка автора - ще говоря за това по-късно. Тя също е, поне в някои глави, филтриращ посредник, който вижда събитията по свой начин, въпреки че гласът на автора често я потиска, дори когато историята се разказва от първо лице; и трето, авторът я използва, уви, като перри, премествайки я от място на място, когато трябва да се опише един или друг герой или събитие.

В „Студеният дом“ има осем структурни особености.

(Следва)

понеделник, август 28, 2023

МАРТА ХИЛЕРС / „ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН“ – 22

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Почти един милион германки са изнасилени малко преди и след края на Втората световна война. Дневникът на Марта Хилерс „Една жена в Берлин“ („Eine Frau in Berlin“), засягащ тези събития, е толкова остър, че е публикуван за първи път анонимно в САЩ, преведен на английски език (1954 г.). Книгата е посрещната на нож от разни посоки (позоряла руските войници – от една страна, а немските жени – от друга) и претърпява второ издание едва през 2001 година. Атаките срещу тази книга не престават и до ден днешен. Не е превеждана на български език, но в интернет пространството може да се намери филма по „Една жена в Берлин“ с български субтитри.

(Павел Николов)

ДО ТУК:

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН": 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

ЧЕТВЪРТЪК, 3 МАЙ 1945 ГОДИНА, С ОСТАТЪК ОТ СРЯДА

Нещо забавно: докато бях на помпата с поляка, при вдовицата се появил Петка, бившият ми обожател с русата четина, който хвърли шевната машина. Явно е забравил обаче тази пиянска постъпка, защото според вдовицата се държал изключително приятелски с нея. Донесъл хубав жълт кожен куфар с големи размери, който друг едва ли би могъл да повдигне. Разпръснал съдържанието му пред вдовицата и ѝ казал, че всичко, което си избере, ще бъде нейно. От друга страна „нищо, нищо, нищо“ за мене! Е, това били само приказки, разбира се. В края на краищата, никога не би могъл да попречи на вдовицата да даде нещата на мене, след като той си отиде. Вероятно ми поднасяше хубав подарък и искаше да опита отново да се добере до това, което нарича любов - набързо и за сбогом, защото казал на вдовицата прощалния поздрав "Досвиданя" (рус. „Довиждане – бел. П. Н.) и имал предвид, че цялата му част заминава далече от тук...

С доста самообладание вдовицата отхвърлила подаръците и изпратила Петка заедно с куфара му. Между другото, не от морални задръжки! „Как да взема това - казваше тя, произлизаща от добро германско семейство от средната класа. – Те отнесоха и моя куфар." Притесненията ѝ бяха чисто практически. „В края на краищата не мога да нося тези неща. Куфарът е от една от къщите наоколо; и ако се покажа с дрехи от него, рискувам да се натъкна на истинския им собственик.“ Тя взела само два чифта обувки, не могла да им устои, били точно нейния размер. Те бяха кафяви всекидневни обувки, обикновен модел и според вдовицата лесно можеха да бъдат намазани с черна боя и така да бъдат добре замаскирани. Тя искаше да ми даде единия чифт обувки, да ги нося аз, защото имам само едни. За съжаление обувките ми бяха малки.

Цял следобед беше тихо; не видяхме никого от нашите познати, нито Анатол, нито Петка, Гриша, Ваня, Яша или учителя Андрей. Вместо това точно по здрач се появи майорът, със закръглената си узбекска сянка и още един – слава богу, не мрачният рус лейтенант с туристическата щека. А дребен червенобузест момък със син моряшки костюм, на осемнадесет години, от съветския флот. Явно са превзели Берлин и по вода. Имаме наоколо достатъчно езера. Морякът прилича на ученик и се усмихва невинно и широко, когато ме пита тихо дали може да ме помоли за нещо.

Моля! И го викам до прозореца, през който още мирише на изгоряло. Тогава морякът ме пита учтиво, съвсем детински, дали ще бъда така любезна да му намеря момиче, но да е чисто и спретнато, добро и мило - ще му донесе и нещо за ядене.

Взирам се в момчето, борейки се да не избухна в смях. Това е върхът. Сега вече изискват чистота и доброта, и благороден характер от своите победени обекти на похот! Единственото нещо, което липсва, е полицейско свидетелство за благонадеждност, преди да легнат с тях! Но малкият изглежда толкова обнадежден, има нежната кожа на добре гледано мамино детенце, че не мога да му се сърдя. Така че поклащам глава с необходимото съжаление, казвам му, че живея в тази къща от скоро време, почти не познавам хора и за съжаление не мога да му кажа къде може да се намери добро и спретнато момиче за него. Той приема това с разочарование. Пръстите ми потрепват, иска ми се да ги поставя зад ушите му и да проверя дали е мокър. Но зная, че дори и привидно най-нежният руснак може изведнъж да се превърне в диво животно, ако посегнете на него или на самочувствието му. Просто искам да зная защо продължават да ме вземат за сватовница. Вероятно защото аз съм единствената тук, която разбира желанията им езиково.

Моят моряк се оттегли, след като ми подаде бебешката си лапа в знак на благодарност. Защо тези млади момчета са толкова заети с преследването на жени? У дома сигурно щеше да почакат още малко, въпреки че се женят по-рано от нашите мъже. Вероятно тези момчета войници, подобно на шестнадесетгодишния Ваня, изнасилвачът от стълбището, искат да се покажат пред по-възрастните си другари като пълноценни мъже.

Е, дивите изнасилвания от първите дни приключиха. Плячката стана оскъдна. И други жени също, както чувам, вече са в здрави ръце и табуизирани, точно като мен. Междувременно вдовицата е научила още подробности за двете пиещи и весели сестри; според нея до тях се допускат само офицери, които не гледат с добро око на хора с по-нисък ранг, стремящи се към техните легла. Като цяло всеки, който все още не е готов да си отиде, се опитва да намери нещо по-трайно, което да притежава, и е готов да плати за това. Разбират, че храната ни е мизерна. А езикът на хляба, бекона и херингата – техните основни дарове – е международно разбираем.

Майорът ми донесе всякакви неща, не мога да се оплача. Под палтото си носеше пакет свещи. Плюс още пури за Паули. Узбекът беше тежко натоварен и извади последователно кутия с мляко, кутия с месо и парче солена сланина; след това увито в кърпа масло от поне три фунта, покрито с кичури козина, които вдовицата изскуба веднага, и когато решихме, че няма какво повече да има – появи се една калъфка за възглавница, пълна с много захар, около пет фунта! Това бяха царски сутрешни подаръци. Хер Паули и вдовицата бяха изумени.

Вдовицата изтича да прибере подаръците в кухненския шкаф. Хер Паули и майорът пушеха приятелски, а аз седях и размишлявах мрачно. Това е нова ситуация. Не можеше да се каже, че майорът ме е изнасилил. Вярвам, че една моя студена дума е достатъчна и той ще си отиде и никога повече няма да се върне. Така че съм негова доброволно. От симпатия ли го правя, или от нужда за любов? Боже мой. В момента ми е омръзнало от всякакви мъжки образи и от техните мъжки желания, изобщо не мога да си представя, че мога да копнея за подобни неща отново в живота си. Заради сланината, маслото, захарта, свещите и консервите ли го правя? Това е малко по-определено. Тежеше ми да ям провизиите на вдовицата. Радвам се, че сега, чрез майора, мога и аз да ѝ дам нещо. Така се чувствам по-свободна, ям с по-чиста съвест. От друга страна харесвам майора, толкова повече го харесвам като човек, колкото по-малко ме иска като мъж. И няма да иска много, усещам го. Лицето му е бледо. Раната в коляното го мъчи. Той вероятно търси човешкото, женското общуване повече от просто сексуалното. И аз му го давам с желание, с радост. Защото сред хората зверове от последните дни той е най-поносимият мъж и човек. Мога и да го управлявам. Не бих го правила лесно с Анатол, въпреки че Анатол беше добродушен към мене. Но толкова беше настървен като бик, толкова силен! Инстинктивно можеше да ме удари, с което да ме накара да изплюя зъбите си - просто така, от излишък на сила. С майора, напротив, можех да говоря. Но това все още не отговаряше на въпроса дали трябва да се наричам проститутка, защото на практика живея от тялото си и получавам храна, за да го отдавам.

От друга страна, докато пиша това, първо трябва да се замисля защо се държа толкова морално и така, сякаш професията на проститутката е дълбоко под достойнството ми. Все пак това е стара, вековна професия и достига до най-висшите кръгове. Само веднъж обаче съм говорил с такава жена; тоест с регистрирана жена, упражняваща официално тази професия. Беше на кораб в Средиземно море някъде близо до африканския бряг. Бях станала много рано и се мотаех по палубата, докато моряците търкаха дъските. Една жена вече беше станала, непозната за мене, пълна, скромно облечена, пушеше цигара. Застанах до нея край парапета и я заговорих. Тя знаеше малко английски, нарече ме „мис“, предложи ми цигара от кутията си и се усмихна. По-късно главният стюард ми каза с драматичен шепот, че това е „лоша жена“; трябвало да я вземат със себе си, но я пускали на палубата само сутрин, когато обикновено никой от пътниците още не е станал. Не я видях повече, но все още виждам пред себе си пълното ѝ, приятелско женско лице. Какво означава „лоша“!

Но бих ли могла, независимо от моралния аспект, да се окажа в тази професия и да ѝ се насладя? Не, никога. Това противоречи на природата ми, наранява самочувствието ми, унищожава гордостта ми и ме прави физически нещастна. Така че не е необходимо. Ще изляза от този бизнес, ако трябва да нарека сегашната си работа така, с голяма радост, стига да мога да изкарам прехраната си отново по друг, по-приятен начин, който повече отговаря на гордостта ми.

Около 22 часа майорът изпрати своя узбек в стаята зад кухнята. Коланът дрънка по таблата на леглото, револверът виси, военната фуражка увенчава крака на таблата. Но свещта още гори и ние си казваме какви ли не неща. Тоест говори майорът, разказва ми за своето семейство и вади малки снимки от портфейла си. Например снимката на майка си, която има диви, дръпнати черни очи и бяла коса. Тя произхожда от южната част на страната, където винаги са живели татарите, и се е омъжила за много рус сибиряк. Външно майорът има много общо с майка си. От тази смесица на севера с юга вече мога да разбера неговия характер: нервността, редуването на припряност и отпуснатост, на огън и меланхолия, лиричните му полети и внезапното му лошо настроение след това. Той бил женен, но се развел отдавна, очевидно е бил труден партньор, както самият той признава. Деца няма, което е нещо много рядко за един руснак. Забелязах, че винаги ме питат дали имам деца, клатят глави и ми казват, че са изумени дето имаме толкова малко деца и толкова много жени без деца. Дори не искат да повярват на вдовицата, че няма деца.

(Следва)

неделя, август 27, 2023

ВИКТОР СУВОРОВ / „ИДОЛЪТ НА ХЪЛМА“ / ГЛАВА 5 / УЧАСТВАЛ ЛИ Е СЪВЕТСКИЯТ СЪЮЗ ВЪВ ВЕЛИКАТА ОТЕЧЕСТВЕНА ВОЙНА?

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Ако нещо в тази глава ви се стори познато и вече публикувано в моя блог, това е защото Виктор Суворов публикуваше предварително отделни откъси, които са представени в блога ми в мой превод, а сега вече ги оформя като отделни окончателни глави от бъдещата си книга „Идол на кургане“. (Павел Николов)

1.

Ние не успяхме (и никой няма да успее) да определим дали Германия е участвала във Великата отечествена война, или не е участвала.

Затова да видим другите страни.

С коя да започнем?

Ами да започнем със Съветския съюз.

И така, участвал ли е Съветският съюз в тази странна война, или не е участвал?

Летят години и десетилетия, а отговорът още си остава отворен.

Къде да търсим този отговор?

В годините на моята суворовска младост се опитвах да го намеря самостоятелно, но търсенето ми не се увенча с успех.

Кого да попитам?

Проблемът беше в това, че не всеки военен, увенчан с бойни ордени и високи войскови звания, би пожелал да обсъжда този въпрос. Не всеки би могъл да се реши на това.

В Калининското суворовско военно училище старши преподавател по тактика беше подполковник В. Г. Одиноков. Завършил войната като старши лейтенант, командир на танков взвод от 72-ри гвардейски отделен тежък танков щурмови полк към 4-та гвардейска танкова армия.

Той беше необикновен човек, часовете му бяха не просто интересни, а изключително интересни.

И ето че на него (когато нямаше никого наоколо) зададох въпроса за участието на Съветския съюз във Великата отечествена война.

Получих очакван и бърз отговор: такива въпроси не трябва да се задават.

Аз, казвам, зная, разбирам, че не трябва. Затова питам, защото не трябва. Тъй като съм длъжен да разбера: участвал ли е Съветският съюз, или...

Той отговори с една дума: ЧАСТИЧНО.

Благодарен съм му за този отговор.

Този отговор пренесох през целия си несретен живот.

2.

Научени сме да мислим с глобални категории. Но да се спуснем малко по-надолу.

На 21 юни 1941 г. в състава на Съветския съюз има шестнадесет сестрински републики. Нека не се занимаваме с цялото семейство, а с всяка сестра поотделно.

С коя да започнем?

Ето трите сестри близначки Естония, Литва и Латвия.

Въпрос: участвали ли са сестрите във Великата отечествена война, или не са участвали?

Предупреждавам ви: не рискувайте да обсъждате този въпрос по улиците на Рига, Вилнюс или Талин. Защото ще си изпатите.

И след като напуснете столиците за към района на Тукумс или Каунас, бъдете все така бдителни. Не задавайте въпроса, не се набутвайте. А ако ви го зададат, по-добре си замълчете.

3.

Германия и Съветският съюз били две континентални сили.

През 20-те и 30-те години на ХХ век между тях нямало обща граница.

Затова нямали нищо за делене. Нападането едната страна срещу другата било не само ненужно, но и невъзможно.

Хер Хитлер не можел да нападне Съветския съюз, дори и да искал.

И другарят Сталин не можел да нападне Германия.

По моретата и океаните Хитлер и Сталин също нямало какво да делят. Нито Хитлер, нито Сталин имал колонии или отвъдморски територии.

Но ето че в края на 30-те години Хитлер и Сталин, с ръцете на Рибентроп и Молотов, подписали пакт за ненападение....

Макар че, повтарям, това дори теоретично било невъзможно.

Защо тогава да се сключва договор?

Защото в действителност това бил сговор на двама людоеди за нападение. За нападение на Полша.

Сталин и Хитлер решили да разкъсат Полша на две части. Затова било необходимо да се обсъдят предварително границите. Така че по-късно да не възникнат търкания.

Точно така двама престъпници, преди да се заемат с някакъв грабеж, делят бъдещата плячка: гривните за мене, часовниците за тебе, пръстените на дясната ръка за мене, на лявата – за тебе.

В случая е същата картина: подялба на плячката още преди грабежа.

Единствената разлика е, че Кремъл планирал не обикновен грабеж, а с убийства и разчленяване.

Половината Полша с Варшава - на Хитлер, другата половина - на Сталин. Освен това Естония и Латвия попадали в сферата на интересите на другаря Сталин.

Съдбата на Литва в този момент все още не била предрешена в кабинета на другаря Сталин. Високите договарящи се страни пресметнали: Литва няма да ни избяга никъде, после ще се разберем.

Скоро се разбрали: Литва ще бъде също на Сталин.

4.

През септември 1939 г. Хитлер се наврял във Втората световна война.

И затънал.

В това неспокойно време ръководителят на правителството на Съветския съюз, другарят Молотов, предложил на съседните страни - Естония, Литва и Латвия, абсолютно безкористна помощ и защита: времената са тревожни, ще въведем ограничени контингенти на Червената армия във вашите земи и ще ви защитим от всякакви врагове.

Правителствата и народите на Естония, Литва и Латвия имали две възможности: да приемат предложението на другаря Молотов, или да се откажат от него.

Кой от двата варианта е по-добър?

И двата са лоши.

От север и от запад е Балтийско море. Флотът на другаря Сталин е в морето.

От изток и от юг са владенията на другаря Сталин. И безбройните му танкови орди.

И само на юг Литва има малка част от граница с Германия.

Но няма нужда да се чака помощ от Хитлер. Защото Хитлер не е надежден съюзник.

Освен това Централна Европа е разделена между Сталин и Хитлер: това са твоите роби и земи, а това са моите. И ако станеш роб на един господар, няма защо да бягаш при съседния за помощ.

Теоретично трите балтийски държави можели и да не приемат братската помощ на другаря Сталин. Но само теоретично. Защото в такъв случай Сталин можел нежно, без да обявява война, да удуши трите страни в братските си обятия.

За да направи това, другарят Сталин трябвало само да блокира границите и крайбрежието.

Затова на трите независими държави им се наложило да приемат братска помощ. С надеждата, че по-късно, може би, всичко някак си ще се уреди и уталожи.

5.

На 18 октомври 1939 г. в Естония бил въведен „ограничен контингент“ на Червената армия:

- 65-ти стрелкови корпус;

- два авиационни полка.

Общо 25 хиляди бойци и командири.

На 29 октомври започнало въвеждането на „ограничен контингент“ на Червената армия в Латвия.

Състав на контингента:

2-ри особен стрелкови корпус и 18-та авиационна бригада.

Обща численост - 25 хиляди бойци и командири.

На 3 ноември „ограничен контингент“ на Червената армия влиза в Литва.

Той включва 16-ти стрелкови корпус и два авиационни полка - изтребителен и състоящ се от скоростни бомбардировачи.

Обща численост - 20 хиляди бойци и командири.

Всеки от трите корпуса "освободители" включвал в своя състав:

- една стрелкова дивизия,

- една танкова бригада,

- един тежък артилерийски полк.

Смисълът е в това, че във всяка от трите (засега) независими държави били въведени на първо време мощни командни структури и минимум войски.

Във всеки момент всеки корпус можел да бъде усилен с нови полкове, бригади и дивизии.

6.

Едновременно с това протичала предислокация на флота.

На 23 октомври крайцерът „Киров“ дошъл в Лиепая, придружен от два ескадрени миноносеца. Пуснали котва. И се установили там.

Това било началото.

Веднага съветските другари обявили, че за изграждането на летища, военноморски бази, командни пунктове, комуникационни центрове, за създаването на военните градчета и за други дейности трябва да бъдат въведени допълнително хиляди военни строители от Червената армия.

Те са също военнослужещи, призовани под знамената, но тяхната задача не е да воюват, а да строят.

Под прикритието на "военни строители", в нарушение на постигнатите споразумения, в трите независими балтийски държави били въведени още 18 хиляди бойци и командири от Червената армия.

7.

Към 1 септември 1939 г. в Съветския съюз има единадесет републики: Руска, Украинска, Беларуска, Грузинска и така нататък.

Всъщност това изобщо не били републики, а територии, които били под тоталния контрол на Москва.

По-точно – под контрола на Кремъл.

Още по-точно – под личния контрол на другаря Сталин.

Официално обявената цел на Съветския съюз във външната политика е териториалното разширение, включването на съседни страни в неговия състав.

Официалният герб на Съветския съюз е Земното кълбо, върху което са насложени символите на комунизма - сърп и чук. На земното кълбо - граници няма. Всички страни по света са оцветени в един цвят.

И това е червеният цвят.

Крайната цел е световно господство. Тази цел е обявена отдавна, открито, шумно, пред целия свят.

Затова разполагането на "ограничени контингенти" на териториите на суверенни държави във всеки случай би трябвало да доведе скоро до поглъщането на тези държави от ненаситния Съветски съюз и превръщането на свободните държави в братски републики.

Трите „братски републики“ от Балтика не се смирили никога с московската окупация. Огънят на несъгласието тлеел постоянно.

Свободолюбивите народи на тези страни не желаели да признаят никаква така наречена Велика отечествена война: имало е Втора световна война, по време на която трите свободни балтийски страни са били завзети от Сталин, след това от Хитлер, а после отново от Сталин.

През 1988 година Естония и през 1989 година Литва и Латвия провъзгласиха държавен суверенитет, а през 1990 година и трите държави се изплъзнаха от властта на Москва, с което сложиха началото на разпадането на "братския съюз".

* * *

Някой път някоя пъпчива девойка от московска патриотична юношеска структура ще ви разказва може би, че Съветският съюз е участвал в така наречената Велика отечествена война.

Не спорете с нея.

Избършете някоя прашинка от ръкава ѝ и меко уточнете: може би Съветският съюз е участвал в така наречената Велика отечествена война, но не целият, не в пълния си състав.

А само частично.

събота, август 26, 2023

ВИКТОР СУВОРОВ / „ИДОЛЪТ НА ХЪЛМА“ / ГЛАВА 4 / НИКОГА НЕ ЗАДАВАЙТЕ ТОЗИ ВЪПРОС

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Ако нещо в тази глава ви се стори познато и вече публикувано в моя блог, това е защото Виктор Суворов публикуваше предварително отделни откъси, които са представени в блога ми в мой превод, а сега вече ги оформя като отделни окончателни глави от бъдещата си книга „Идол на кургане“. (Павел Николов)

„Историческата наука не е нищо друго освен повторение на едни и същи съждения, които никой не смее да оспорва. Накрая всеки ги повтаря така, както ги е учил в училище“. (Густав льо Бон, „Психология на тълпите“) [1]

1.

И така: участвал ли е Хитлер във Великата отечествена война, или не е участвал?

В ранните си ученически години не можех да разбера защо този въпрос не трябва да се задава, защо на моите учители от такъв въпрос, като на сиви вълци преди схватка, косите на тила им направо настръхваха.

Осъзнаването дойде след много години. Същността е в това, че този въпрос разрушава една цяла привидно неразрушима структура. Всеки отговор на този въпрос води до задънена улица.

Теоретично са възможни два отговора: отрицателен или положителен. Но само теоретично. Защото и двата отговора са неприемливи. Защото нарушават душевното спокойствие. Защото взривяват мозъка, изваждат го и го преобръщат.

2.

Да разширим кръгозора: участвали ли са във Великата отечествена война германските министри и фелдмаршали, генерали и адмирали, подчинените им войски и флотилии, милионите офицери и войници?

Имали ли са, или са нямали поне нещо общо с Великата отечествена война конструкторите на германските танкове и бойни самолети, работниците от военните заводи и изобщо всички хора, населяващи Германия?

Трябва ли е сред участниците във Великата отечествена война да се включат личният състав на германските наказателни батальони, охраната на Аушвиц и Бухенвалд, доблестните бойци от екзекуционните команди от Бабий Яр и от лагера на смъртта в Мали Тростянец?

Ако признаем, че ръководителите на нацистка Германия, милионите техни подчинени и поданици не са били участници във Великата отечествена война, получава се пълна глупост.

Получава се, че на нашата свещена земя изобщо не е имало нацисти. Самолетите на Гьоринг не са бомбардирали съветската авиация по мирно спящите летища, танковете на Гудериан и Гот не са затворили на 28 юни 1941 г. обкръжението в района на Минск, нямало е германци нито в Севастопол, нито край Сталинград, нито в покрайнините на Москва и Ленинград . И в сраженията за Берлин, Будапеща, Виена и Кьонигсберг хитлеристите също не са участвали.

Получава се, че по време на Великата отечествена война войниците от Червената армия са проливали кръвта си, защитавайки героично Заполярието и Северен Кавказ, Крим и Донбас, а враговете им никога не са се появявали по тези места.

Ако признаем, че нито Хитлер, нито цялата му проклета орда не са участвали във Великата отечествена война, тогава трябва да се съгласим с една несъмнена глупост: от 22 юни 1941 г. Червената армия се е е биела като самотен боксьор, който размахва героично юмруци в празна спортна зала, без противник пред себе си, без да получава ответни удари в зъбите.

3.

Нека сега някой се опита да даде положителен отговор на този въпрос.

Нека някой само заекне, че Хитлер трябва да бъде признат за участник във Великата отечествена война. Аз не се решавам на това. Предоставям възможността да се отличи някой безумен смелчак. Нека каже, че фюрерът на германския народ и ръководените от него народни маси на Германия са участвали във Великата отечествена война.

От такъв отговор следва еднозначно, че нито ръководителите на Третия райх, нито нацистката партия, нито Вермахтът, нито структурите на СС, нито целият народ на Германия са направили нещо лошо. Те просто са участвали най-активно във великата, свещената и справедлива война.

Гарантирам: положителният отговор на този въпрос ще бъде признат веднага за оправдание на нацизма. Защото участието във Великата отечествена война е дело свято и праведно.

За тези, които се опитат да привлекат хитлеристите към великите дела, за тези, които се опитат да дадат положителен отговор на този въпрос, е предвиден член от Наказателния кодекс на Руската федерация.

И правилно.

Положителният отговор следва да се квалифицира като оправдание на нацизма. Привържениците на подобни възгледи трябва да бъдат преследвани и затваряни безмилостно.

Затова се въздържайте от всякакви, както положителни, така и отрицателни, отговори на този въпрос. Нали не искате да лежите по затворническите нарове. И аз не искам.

4.

Ако ръководителите на Третия райх и всички останали нацисти бъдат признати за участници във Великата отечествена война, тогава недовършените нацисти трябва да се считат за заслужили ветерани, обичани и уважавани, да се възпяват техните подвизи, да се награждават с ордени и да им се отстъпва място в трамвая.

И още ще се опитаме да си представим една ситуацията: на 16 октомври 1946 г. дикторът на московското радио прочита тържествено съобщение на Телеграфната агенция на Съветския съюз. Съдържанието е следното:

„Днес с присъдата на Международния съд в Нюрнберг са обесени дванадесет участници във Великата отечествена война: Херман Гьоринг, Йоахим фон Рибентроп, Ханс Франк...“

Звучи някак си лошо.

Но ако се признае, че подсъдимите не са участвали във Великата отечествена война, тогава не е ясно какви обвинения би могъл да повдигне срещу тях прокурорът на Сталин Роман Андреевич Руденко, главен обвинител от страна на СССР на Нюрнбергския процес.

Трябва нацистките престъпници да бъдат съдени от американските и британските съдии за куп престъпления срещу други народи и държави през Втората световна война, но не и за престъпления през Великата отечествена война, към която подсъдимите не би трябвало да имат нищо общо.

* * *

И така: участвала ли е Германия във Великата отечествена война, или не е участвала?

На този много конкретен въпрос е теоретично възможно да се дадат само два отговора: да или не.

Всеки от двата отговора е неприемлив.

Следователно нещо не е наред не с възможните (или по-скоро с невъзможните) отговори, а със самия въпрос.

БЕЛЕЖКА

1. В Русия тази книга е издадена под името "Психология на народите и масите". Като автор на книгата е посочен Гюстав Лебон.

Макар че името на автора е Gustav Le Bon.

Да се пише това име слятя е почти същото като да се представи името на главния герой от „Тримата мускетари“ в нова форма: Шарл Дартанян. Или да се твърди, че на 23 август 1939 г. в кабинета на другаря Сталин пактът за разделянето на Полша, тоест за началото на Втората световна война, е подписан заедно с другаря Молотов от германския външен министър Йоахим Фонрибентроп.

Но нека не изкривяваме чуждите имена, а с тях и световната история.

Не само името на великия психолог, но и заглавието на книгата му трябва да се изписва по различен начин.

Гюстав Льо Бон дава на трактата си звучното име „La Psychologie des Foules“ – „Психологията на тълпите“.

Тази книга е за безмозъчните тълпи, а съвсем не за някакви благородни народни маси.

Но в нашата велика страна, в която безмозъчните тълпи винаги дружно и единодушно са гласували за всяко решение на вождовете, не само заглавието, но и съдържанието на книгата трябвало да бъде леко коригирано противно на замисъла на автора.

(Следва)

петък, август 25, 2023

ДИМИТЪР СТРАШИМИРОВ / “ВАСИЛ ЛЕВСКИ“ / „СВЕДЕНИЯ, СЪБРАНИ В НАШИ ДНИ“ / В. КАРАИВАНОВ ДО НАРОДНИЯ КОМИТЕТ

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на документи от по-късно време, свързани със съвремието на Васил Левски.

Документите са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му; бележките под черта са също негови.

(Павел Николов)

№ 533

В. Караиванов до Народния комитет

Карлово, 13. IV. 1923 г.

Уважаеми Господин Станев,

Писмото Ви от 18. III. притежавам, на което забавих да Ви отговоря своевременно. Причината е да събера още някои сведения за причинителя на тоя ви труд, които ви приключвам при настоящето. Относно загдето г-н Бъчваров Ви съобщил, че притежавам на Левски портрет от 1864 г., когато учителствал във Войнягово. Според мене не може да вярвам да има портрет от Левски от това време. Зная, че последният му портрет е сниман в Копривщица от фотографите Н. Хитров и В. Българянски и този портрет е, който се намира засега в сестрината му дъщеря. Аз притежавах от същата снимка, обаче в Руско-турската война, като избягах за балкана, сестра ми събрала всичко и къде го е спастрила и досега не може да се намери, [по] всяка вероятност трябва да е унищожено. Както казваше жената на даскал Лило от Дъбене, че имало оставени от Левски у тях една бохча вързана с книги и други работи, но мен е казано да си мълча затова и ги изгорихме.

Знайте, че с изминаването на годините отстраняват се и мислите и не може лесно да си припомня, но аз не съм давал портрет на Левски на никого. Знам само това, че един господин, на когото името не мога да си припомня, доважда в Карлово да продава лика на Раковски; и в това време отишъл в къщата на Левски, у сестра му, и с каква хитрост и увещание измъкнал от ръцете им портрета на Левски под предлог да го преснима и да им го върне. Беше се изминало доста време - още не беше им се върнал и предаден, за което ми се оплакваха няколко пъти, че този господин още не им го върнал портрета. Отпосле не зная дали е изпълнил обещанието си и го е върнал.

Аз съм наредил да се направят снимки на Сопотският манастир „Св. Спас“; [на] килията на госпожа Христина, гдето се е крил Левски; [на] дворното място, гдето се е родил; [на] хана, гдето е оставял коня си и е правено заседание с членовете на Комитета; [на] къщата, гдето са подведени под клетва членовете на Комитета; [на] къщата на Станю Славчов; [на] къщата на Неда Тачова; [на] църквата „Св. Богородица“; [на] зданието [на] ученолюбивата дружина - там се е решавало под ръководството на Левски да се правят обиски за събиране средства за разноските на комитета; [на] къщата на Андрей Начов, зет на Левски, - там е докарал Левски коня на вуйчо си и оттам се разделил с майка си и с други роднини; [на] къщата на Гано Маджерицат и [на] мястото в Млати Шумка, гдето за пръв път се сформира Революционният комитет. Тези работи са наред поставени, че ако не са Ви нужни, съобщете да Ви ги не пращам. Ако би да има нужда от портретите на действителните членове от Революционния комитет, съобщете да се погрижа, за да потърся.

Г-жа София Н. Зидарова ми съобщи, че тя била дала на сестриният си син Бочю Хр. Загорски някои сведения за Левски, че портретът на майка му и неговият били в сестра ѝ, предполагам на Загорски в майка му, затова търсете ги там.

С поздрав

Ваш В. Караиванов

[1] Поискайте от Бочо Хр. Загорски да Ви представи портрета в една снимка на Левски в Легията [с] брат му Христо и Христо Иванов от Къкрина. Тоя портрет се намираше у дядо Ви му Андрееви и засега мисля, че ще да е измежду тях.

За портретите от революционния комитет: за Стефан Странски търсете в Пловдив от жена му; за Георги Савов Милката, той е умрял, затова от дъщерите му - София; за Никола Гичов искайте от сина му Георги Стоянов, търговец, улица „Търговска" в Пловдив; за Петър Попов - София; за останалите аз ще се погрижа да Ви ги изпратя.

Според узнатото от мен от екскурзианти ученици [2] оригинален портрет на Левски се намира в Казанлъшкия музей във [уни]форма на легионер.

БЕЛЕЖКИ

1. Приложени бележки от същия.

2. Според както узнал от екскурзианти ученици - (карловски до Казанлък, или казанлъшки до Карлово не е ясно - но навярно е последното).

(Следва)

сряда, август 23, 2023

ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА / 7. КАЛЕЙДОСКОП ОТ СПОМЕНИ ЗА ИСУС: ЙОАН, ТОМА И ДРУГИ / ДРУГИ СПОМЕНИ ЗА ИСУС

АВТОР: БАРТ ЕРМАН

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

АНОТАЦИЯ. От тази книга ще научите откъде са се появили разказите за живота на Исус от Назарет, влезли в каноничните Евангелия, как са се предавали устно десетилетия наред до момента на писмената им фиксация в свещени текстове и може ли да се доверяваме на спомена за тях като надеждно свидетелство.

Световно известният изследовател на Библията и на ранното християнство Барт Ерман се основава на най-новите изследвания на древните култури, на ранното християнство, на механизмите на паметта, на принципите на работа на мозъка и разказва как и защо спомените за живота и смъртта на Исус са се променяли с времето, преди да се появи и да се разрасне Църквата, изградено върху неговото име.

ДО ТУК:

УВОД / СПОМЕНЪТ И ИСУС

1. УСТНИТЕ ТРАДИЦИИ И УСТНИТЕ ИЗМИСЛИЦИ: СПОМЕНИ ЗА ИСУС / СПОМЕНИ ЗА СПЪТНИЦИТЕ НА ИСУС / СПОМЕНИ ЗА РАЖДАНЕТО И ДЕТСТВОТО НА ИСУС / СПОМЕНИ ЗА ЖИВОТА И СМЪРТТА НА ИСУС/ ИСТИНСКИТЕ СПОМЕНИ ЗА ИСУС

2. ИСТОРИЯ НА ИНВЕНЦИЯТА: ХЕРМАН САМУЕЛ РЕЙМАРУС / КРИТИКА НА ФОРМИТЕ: НАУЧЕН КОНТЕКСТ / НАЧАЛО НА КРИТИКАТА НА ФОРМИТЕ / НЕ СА ЛИ УЧЕЛИ НАИЗУСТ ПРЕДАНИЯТА? / „КОНТРОЛИРАНА“ ЛИ Е БИЛА ТРАДИЦИЯТА? / КАК СЕ РАЗПРОСТРАНЯВАЛИ ПРЕДАНИЯТА

3. СВИДЕТЕЛСТВАТА НА ОЧЕВИДЦИТЕ И ЗАПАЗИЛИТЕ СЕ ЕВАНГЕЛИЯ: КАК ИЗСЛЕДВАЛИ СВИДЕТЕЛСТВАТА НА ОЧЕВИДЦИТЕ / СПОМЕНИ ЗА БААЛ ШЕМ ТОВ / ИСУС И ОЧЕВИДЦИТЕ / ЕВАНГЕЛИЯТА И СВИДЕТЕЛСТВАТА НА ОЧЕВИДЦИТЕ / ЕВАНГЕЛИЯТА И НАЙ-ДРЕВНАТА ЦЪРКВА / СВИДЕТЕЛСТВОТО НА ПАПИЙ / ЕВАНГЕЛИЯТА В КРАЯ НА II ВЕК / ЗАЩО МАТЕЙ, МАРК, ЛУКА И ЙОАН? / ИСТИНСКИТЕ АВТОРИ НА ЕВАНГЕЛИЯТА

4. ИЗКРИВЕНИТЕ СПОМЕНИ И СМЪРТТА НА ИСУС: ПРОУЧВАНЕ НА ПАМЕТТА: В НАЧАЛОТО / „ЗАПОМНЯНЕ“, 1932 г. / ПО-НАТАТЪШНИ ИЗСЛЕДВАНИЯ / ПОМНИМ ЛИ СЪЩНОСТТА? / СЪЩНОСТТА НА СПОМЕНИТЕ ЗА СМЪРТТА НА ИСУС / ВЛИЗАНЕТО В ЕРУСАЛИМ / ОЧИСТВАНЕТО НА ХРАМА / МЕЧОВЕ В ГРАДИНАТА / СЦЕНАТА С ВАРАВА / РАЗКЪСВАНЕТО НА ЗАВЕСАТА В ХРАМА / СПОМЕНИТЕ ЗА СМЪРТТА НА ИСУС

5. ИЗКРИВЕНИТЕ СПОМЕНИ И ЖИВОТЪТ НА ИСУС: СИЛНА ЛИ Е ПАМЕТТА НА УСТНИТЕ КУЛТУРИ? / НАЧАЛО НА ИЗУЧАВАНЕ НА УСТНАТА СЛОВЕСНОСТ: ЮГОСЛАВСКИТЕ РАЗКАЗВАЧИ / ПО-НАТАТЪШНИ ПОТВЪРЖДЕНИЯ / ПОВЕСТВОВАТЕЛНИТЕ ПРЕДАНИЯ В УСТНИТЕ КУЛТУРИ / ДОСТОВЕРНИ ПРЕДАНИЯ ЗА ЖИВОТА НА ИСУС / ИЗКРИВЕНИ СПОМЕНИ ЗА УЧЕНИЕТО НА ИСУС / УЧЕНИЕТО НА ИСУС: ПРОМЯНА НА СЪЩНОСТТА / ИЗКРИВЕНИ СПОМЕНИ ЗА ДЕЛАТА НА ИСУС / СПОМЕНИ, КОИТО СЕ ПРОМЕНЯТ ПРИ ПРЕРАЗКАЗА

6. КОЛЕКТИВНАТА ПАМЕТ И НАЙ-СТАРОТО ЕВАНГЕЛИЕ: „ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАРК“ / ЗА КОЛЕКТИВНАТА ПАМЕТ: МОРИС ХАЛБВАКС / ЯН АСМАН И ИЗСЛЕДВАНЕТО НА „ИСТОРИЯТА НА ПАМЕТТА“ / КОЛЕКТИВНАТА ПАМЕТ ЗА МАСАДА / ПАМЕТТА ЗА ИСУС В „ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ МАРК“ / ИСУС – НЕРАЗБРАНИЯТ БОЖИ СИН / ПАМЕТТА НА МАРК ЗА ИСУС

7. КАЛЕЙДОСКОП ОТ СПОМЕНИ ЗА ИСУС: ЙОАН, ТОМА И ДРУГИ / ПАМЕТТА ЗА ИСУС В „ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ЙОАН“ / ПАМЕТТА ЗА ИСУС В „ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“

ДРУГИ СПОМЕНИ ЗА ИСУС

Разгледахме три вида спомени за Исус, възникнали в три различни общини и при три различни ситуации. Всички тези общини са помнели миналото заради настоящето и в светлината на настоящето. Няма съмнение, че много от техните спомени са исторически ненадеждни и погрешни: Исус, който е живял, учел и умрял в римската Палестина, реално не е правил това и не е казал тези думи. Да, хората в общините са смятали спомените си за Исус за исторически верни. (Това не може да се докаже, но е повече от вероятно.) Реалността обаче била различна. И както виждаме, спомените са много различни един от друг, дори понякога се изключват взаимно.

Но общините не се опитвали да изградят точна реконструкция. Те не включвали историци, имащи намерение да разработят строги научни критерии и да ги използват, за да установят какво е казал и направил Исус. В по-голямата си част те били обикновени вярващи, които чували разказите, съществували отдавна в устната традиция: разкази за това кой е бил Исус, на какво е учел и каква мисия е дошъл да изпълни. Тези истории от миналото винаги са били разказвани в светлината на това как разказвачите са разбирали актуалността и значимостта на Исус за настоящето. Хората пазели и разказвали преданията за Исус, защото той означавал нещо важно за тях и за тяхната житейска ситуация. И именно тази памет – пазена, помнена и предавана от християните при техните перипетии – им помагала да осмислят света и своята съдба.

Но не трябва да мислим, че знаем само три вида спомени за Исус: тези, които са отразени в евангелията от Марк, Йоан и Тома и тези, които разгледахме по-горе. Всеки известен ни раннохристиянски писател имал свой спомен за Исус, който се различавал по някакъв начин от спомените на другите ранни християни. Древните християнски текстове ни разкриват цял калейдоскоп от образи на Исус.

Ние нямаме възможност да опишем детайлно всички тези стари спомени за Исус. Въпреки това си струва да се спрем на няколко от тях, за да покажете богатството на палитрата. Избрах шестима учители и шест важни християнски текста: три от „Новия завет“ и три от други източници. Като цяло всеки от тях заслужава глава и дори книга. За някои от тях са написани много, много произведения. Но тук ние само накратко ще резюмираме спецификата на тези спомени.

Паметта на Павел за Исус

Когато се опитваме да се ориентираме в спомените на Павел за Исус, фактът, че имаме само седем негови писма с пастирски съвети към християните, е сериозна пречка. И няма пълно описание на това, което Павел си е спомнял и е мислел за Исус. Но все пак може да се окаже пълна изненада за много читатели (както казахме в глава 5), че Павел не казва почти нищо за земния живот на Исус. Въпреки че думите и делата на Исус са в центъра на новозаветните евангелия, тяхната роля в посланията на Павел е незначителна.

По отношение на земния Исус Павел се интересува най-вече само от две събития: смъртта и възкресението. Както самият той напомня на новопокръстените в Коринт: „Бях решил да не зная между вас нищо друго, освен Исус Христос, и то разпънатия.” (1 Коринтяни, 2:2). По-нататък в същото писмо той обобщава това, което винаги е смятал за изключително важно. „Христос умря за нашите грехове според Писанията... и възкръсна на третия ден според Писанията“ (1 Коринтяни, 15:3-5).

Така в текстовете, достигнали до нас, Павел не си спомня Исус като лечител, екзорсист, проповедник с притчи или вестител на идващото Царство. Исус като умиращ и възкръсващ Месия е това, за което Павел говори и богословства; ето на кого се радва и кого проповядва. Бог ще оправдае тези, които се доверяват в смъртта и възкресението на Исус. Какво друго може да има значение?

От това следва, че не е имало нужда новопокръстените от Павел християни да спазват еврейския Закон. И не трябва да го спазват (Римляни, 3:19-26; Галатяни, 2:15-21). Много е трудно да се каже дали Павел е смятал Закона за незадължителен и за тези, които са родени евреи: нямаме негови изявления по този въпрос. Но по отношение на езичниците позицията му е ясна. Езичникът, който смята за важно да спазва Закона, е в опасност да загуби своето спасение. Не е важен еврейският Закон (Галатяни, 2:11-21; 3:1-4; 10-14; 5:1), а само Христос (Филпяни, 3:2-11), Месията, който е умрял и е възкръснал, за да донесе спасение на света.

Паметта на Q за Исус

Още по-трудно е да се установи как си е представял Исус авторът на изгубения източник Q. Ако си спомняте, Матей и Лука са заимствали редица думи на Исус от Q, по-специално Блаженствата, Господната молитва, някои притчи и много етически поучения. Още през XIX век, когато само се предполага съществуването на хипотетичния източник Q, той се разглежда като сборник от изказвания на Исус без историята за неговата смърт и за възкресението. Може да се изненадате от самото съществуване на такъв текст: как един раннохристиянски автор би могъл да напише Евангелие, без да спомене Страстите? Не е ли това най-важното? Може ли едно Евангелие да заобиколи страданията и оправдаването на Исус?

Оказва се, че може. Да си спомним за „Евангелието от Тома“. Между другото, веднага щом е открито през 1945 г., учените веднага забелязват приликата му с хипотетичния източник Q: то не съдържа разказ за Страстите. Разбира се, това не означава, че „Евангелието от Тома“ е Q: има редица думи на Исус в Q, които не намираме в „Евангелието от Тома“ и обратно. Но те принадлежат към един и същи вид текстове.

Всеки автор, който смятал, че учението на Исус е по-важно от неговата смърт и възкресение, противоречи в крайна сметка на Павел. А в Q Исус се разбира главно като учител на велика мъдрост и на високи морални изисквания, като апокалиптичен пророк и вестител на близкия край на настоящето време, а също така и като чудотворец, чиито чудесата вещаят скорошното настъпване на деня на Съда. Авторът на Q вижда целта на християнския живот в следването на учението на Исус. Учениците на Исус са хора, които спазват неговите заповеди в очакване на идващото Божие царство.

Паметта на Матей за Исус

В известен смисъл анонимният автор на „Евангелието от Матей“ е бил солидарен и с Павел, и с Q. От техните концепции той е направил една самобитна смес. Както за Павел, така и за Матей Исус е особено важен с това, че умира за греховете на хората и възкръсва. Но за разлика от Павел, Матей смята живота на Исус преди разпъването на кръста за много важен. В много отношения Матей е хванал перото заради това: хората трябва да знаят какво е направил Исус и особено какво е казал. У Матей Исус излага обширни учения, сред които се откроява Проповедта на хълма с продължителност от три глави (вижте глава 5). Голяма част от тази проповед е взета от Q.

Спомените на Матей за Исус се различава значително от спомените на Павел в още едно отношение. Павел не иска християните (във всеки случай езичниците християни) да спазват еврейския Закон. В „Евангелието от Матей“ Исус се изявява като евреин, който сам спазва напълно Закона и заповядва на учениците си да го спазват. За Матей Исус е еврейският Месия, изпратен от еврейския Бог на еврейския народ като изпълнение на еврейския Закон. Да следваш Исус означава да вземеш за образец живота на евреина Исус, включително със спазването на Закона и то дори по-добре от повечето вождове на юдаизма (Матей 5:17-20). За да направите това, трябва не само да изпълнявате заповедите в буквалния смисъл (например „око за око, зъб за зъб“), но и да вникнете в тяхното дълбоко значение („обърнете другата си буза“; Матей 5:21–48), като по този начин ставате „съвършени“ пред Бога (Матей 5:48).

И ако според Павел Христос е донесъл "края на Закона" (Римляни, 10:4), Матей вижда ситуацията по различен начин: Христос е заповядал Законът да бъде спазван стриктно.

(Следва)

вторник, август 22, 2023

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА - 24

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: “МЕНСФИЙЛД ПАРК“1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13.

ЧАРЛЗ ДИКЕНС: “СТУДЕНИЯТ ДОМ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ЧАРЛЗ ДИККЕНС (1812-1870) - “СТУДНИЯТ ДОМ“ (1852—1853)

* * *

Темата за тайната-престъпление осигурява основното действие на романа, тя е негова рамка, държи го в едно цяло. В структурата на романа темите за Канцлерския съд и съдбата отстъпват пред нея.

Една от линиите на семейство Джарндис е представена от две сестри. По-голямата сестра е била сгодена за Бойтърн, ексцентричен приятел на Джон Джарндис. Друга е имала връзка с капитан Худън и е родила извънбрачна дъщеря. По-голямата сестра лъже младата майка, като я уверява, че детето е починало при раждането. Тогава, след като се разделя с годеника си Бойтърн, със семейството и приятелите си, по-голямата сестра заминава с момиченцето за малък град и го възпитава в скромност и строгост, вярвайки, че само това заслужава едно дете, родено в грях. Впоследствие младата майка се жени за сър Лестър Дедлок. След дълги години, прекарани в спокоен брачен затвор, Тълкингхорн, адвокат на семейство Дедлок, показва на лейди Дедлок някои нови, не особено важни документи по делото Джарндис. Тя проявява необичаен интерес към почерка, с който е преписан единия документ. Опитва се да представи въпросите си за писаря като обикновено любопитство, но почти веднага припада. Това е достатъчно за мистър Тълкингхорн да започне свое разследване. Той тръгва по следите на един писар, някой си Немо (което на латински означава „Никой“), но не го намира жив: Немо току-що е умрял в мизерна стаичка в къщата на Крук от твърде много опиум, който по това време е по-достъпен от сега. В стаята не е намерено нито парче хартия, но Крук успява да открадне връзка с важни писма още преди да доведе Тълкингхорн в стаята на наемателя. При разследването на смъртта на Немо се оказва, че никой не знае нищо за него. Единственият свидетел, с когото Немо разменял приятелски думи, малкият уличен метач Джо, не бил допуснат от властите да свидетелства. Тогава мистър Тълкингхорн го разпитва като частно лице.

От вестникарска статия лейди Дедлок научава за Джо и идва при него, преоблечена като френската си прислужница. Тя дава пари на Джо, когато той ѝ показва местата, свързани с Немо (когато е разпознала като капитан Худън по почерка); и най-важното е, че Джо я отвежда до гробището с железните врати, където е погребан Немо. Разказът на Джо достига до Тълкингхорн, който му прави очна ставка с прислужницата Ортанс, облечена в роклята, използвана от лейди Дедлок, когато посещава тайно Джо. Джо разпознава дрехата, но е напълно сигурен, че този глас, ръката и пръстените не принадлежат на предишната жена. Това потвърждава предчувствието на Тълкингхорн, че тайнствената посетителка на Джо е била лейди Дедлок. Тълкингхорн продължава своето разследване, като се уверява, че полицията е казала на Джо "да не се задържа тук", защото не иска другите да развържат също езика му. (Ето защо Джо се озовава в Хертфордшир, където се разболява и Бакет, с помощта на Скимпъл, го извежда от къщата на Джарндис.) Тълкингхорн идентифицира постепенно Немо с капитан Худън, подпомогнат от иззетото от кавалериста Джордж писмо, написано от капитана. Когато всичко идва на мястото си, Тълкингхорн разказва историята в присъствието на лейди Дедлок, но сякаш че се отнася за други хора. Осъзнавайки, че тайната е разгадана и че е в ръцете на Тълкингхорн, лейди Дедлок идва в стаята на адвоката в селското имение на Дедлок, Чесни Уолд, за да го разпита за намеренията му. Тя е готова да напусне къщата, съпруга си и да се махне. Но Тълкингхорн ѝ казва да остане и да продължи да играе ролята на светска жена и съпруга на сър Лестър, докато той, Тълкингхорн, не вземе решение в подходящия момент. Когато по-късно той казва на милейди, че има намерение да разкрие мъжа от нейното минало, тя не се връща от разходка дълго време и същата нощ Тълкингхорн е убит в къщата си. Тя ли го е убила?

Сър Лестър наема детектива Бакет да открие убиеца на неговия адвокат. Първоначално Бакет подозира кавалериста Джордж, който е заплашил Тълкингхорн пред свидетели, и го арестува. След това изглежда, че много улики сочат към лейди Дедлок, но всичките се оказват неверни. Истинската убийца е Хортанс, френската прислужница, тя помага доброволно на Тълкингхорн да разбере тайната на бившата си госпожа, лейди Дедлок, а след това го намразва, когато той не ѝ плаща достатъчно за услугите и освен това я обижда, като я заплашва със затвор и буквално я изритва от дома си.

Адвокатът мистър Гапи също води свое разследване. По лични причини (влюбен е в Естер), Гапи се опитва да получи писмата от Крук, за които подозира, че са попаднали в ръцете на стареца след смъртта на капитан Худън. Той почти постига своето, но Крук умира от неочаквана и ужасна смърт. Така писмата, а с тях и тайната за любовната връзка на капитана с лейди Дедлок, и тайната за раждането на Естер се озовават в ръцете на изнудвачи, водени от стария Смолуид. Въпреки че Тълкингхорн купува писма от тях, след смъртта му те се опитват да измъкнат пари от сър Лестър. Детективът Бакет, третият разследващ, опитен полицай, иска да разреши случая в полза на Дедлокови, но в процеса е принуден да разкрие на сър Лестър тайната на съпругата му. Сър Лестър обича жена си и не може да не ѝ прости. Но лейди Дедлок, която Гапи предупреждава за съдбата на писмата, вижда в това наказващата ръка на Съдбата и напуска къщата си завинаги, без да узнае как съпругът ѝ е реагирал на нейната „тайна“.

Сър Лестър изпраща Бакет по гореща следа. Той взема Естер със себе си, като знае, че е дъщеря на милейди. В снежна буря те проследяват пътя на лейди Дедлок до къщата на един тухлар в Хертфордшир, недалече от Студения дом, където лейди Дедлок отива да види Естер, без да знае, че тя е през цялото това време в Лондон. Бакет разбира, че малко преди него две жени са напуснали къщата на тухларя, едната на север, а другата на юг, към Лондон. Бакет и Естер тръгват след онази, която е отишла на север, и я следват дълго време в снежна буря, докато хитрият Бакет внезапно не решава да се върне и да потърси следите на другата жена. Тази, която отива на север, е облечена в роклята на лейди Дедлок, но на Бакет му стана ясно, че жените може да са се преоблекли. Той е прав, но двамата с Естер се появяват твърде късно. Лейди Дедлок, облечена като бедна жена, стигна до Лондон и се отправя към гроба на капитан Худън. Вкопчена в железните пръти на решетката, тя умира, изтощена и незащитена, след като е изминала стотици мили без почивка през ужасната снежна буря.

От този прост преразказ става ясно, че детективската фабула на книгата отстъпва пред нейната поезия.

(Следва)

понеделник, август 21, 2023

МАРТА ХИЛЕРС / „ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН“ – 21

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Почти един милион германки са изнасилени малко преди и след края на Втората световна война. Дневникът на Марта Хилерс „Една жена в Берлин“ („Eine Frau in Berlin“), засягащ тези събития, е толкова остър, че е публикуван за първи път анонимно в САЩ, преведен на английски език (1954 г.). Книгата е посрещната на нож от разни посоки (позоряла руските войници – от една страна, а немските жени – от друга) и претърпява второ издание едва през 2001 година. Атаките срещу тази книга не престават и до ден днешен. Не е превеждана на български език, но в интернет пространството може да се намери филма по „Една жена в Берлин“ с български субтитри.

(Павел Николов)

ДО ТУК:

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН": 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

(Продължение)

Навън е студено и облачно. Днес стоях дълго на помпата под дребния дъжд. Наоколо в утъпканите градини горят огньове, мъжете пеят в съпровод на акордеон. Пред мене стои една жена с мъжки обувки, с шал на главата, покриващ половината ѝ лице, очите ѝ са насълзени. Наоколо тишина, за първи път откакто съм на опашка за вода. Катюшите мълчат. Небето все още тлее жълто. Вечерта в сряда беше пълна с пожари. Но няма повече изстрели в Берлин, тишина. Стоим там, дъждът се лее, говорим малко и тихо. Помпата скърца, лостът скърца, руснаци пълнят туби един след друг. Ние чакаме. Окаяната фигура пред мен съобщава монотонно, че не, досега не е изнасилвана, успяла е да се затвори в мазето с още няколко души. Но мъжът ѝ се върнал от поделението, нали разбирате... И сега трябва да го гледа, да го крие, да му носи храна и вода, така че вече не може да се грижи за себе си. През това време една неугледна жена вика зад мене: „Хубавият ми диван, с кралско синьо кадифе, и два еднакви фотьойла имах, натрошиха ги и ги изгориха!“ И накрая един мъж с кльощаво лице, малко като юмрук, започва да разказва своята история: в сградата му едно семейство държало малката си дъщеря скрита под шезлонга – покривалото било смъкнато до пода и руснаците сядали на шезлонга, без да разберат, че момичето лежи отдолу... Вярно ли е, или е измислица, не зная. Би било възможно. Живеем в кичозен роман и сред слухове.

Не мога да се скрия, макар да зная, че има тайна вратичка към тавана. Няма кой да ми носи вода и храна горе. Когато бях на девет години и бях в къщата на баба и дядо, един неделен следобед се скрих на тавана с братовчедка си Клара. Изпълзяхме в един ъгъл под напечените от слънцето слама и греди на покрива и си шушукахме за раждането на деца. Клара, по-малка от мене, но по-осведомена, шепнеше за големи ножове, с които разрязват жените, за да излязат децата на бял свят. Още усещам как врата ми се стягаше от ужас. Докато улегналият глас на баба не ни повика на вечерня от дъното на стълбите. Затътрих се надолу по стъпалата и въздъхнах облекчено, когато видях баба с некроената си сатенена престилка, широка и кръгла, с очила в телени рамки на върха на носа. Къщата ухаеше на кафе и ябълков сладкиш, а сладкишът сигурно беше поръсен с пудра захар, въпреки че един килограм от него струваше няколко милиона тогавашни хартиени марки. Докато дъвчех, забравих за ножовете на Клара и за страха си. Но днес мисля, че децата са прави да се страхуват от секса. В него има много остри ножове.

Руснаците около помпата само хвърляха бегли погледи към нас, носещите вода. Те вече бяха разбрали, че от къщите изпращат на помпата преди всичко гърбавите и старите. Аз също сбръчквам лицето си, дръпвам ъгълчетата на устата си надолу, присвивам очи, за да изглеждам доста стара и окаяна.

В началото, когато не бях толкова известна, нашите руски гости често ме питаха за възрастта ми. Ако тогава кажех, че скоро съм навършила тридесет години, следваше усмивка и отговор: „Хехе, тя се прави на стара, хитра е.“ Разбира се, трябваше да повярват на личната ми карта, която показах. Те не ни знаят, свикнали са с техните плодовити, преждевременно изтощени руски жени и четат годините по телата ни – нещастни, каквито изглеждат повечето от нас сега в сравнение с мирното време.

Руснак с червени бузи вървеше покрай нашата редица и свиреше с акордеон. Той ни извика: „Хитлер капут, Гьобелс капут. Сталин гут (е добре – бел. П. Н.).“ Той се смее, изграчва една ругатня, тупа един свой другар по рамото и вика на руски, макар че никой от опашката не го разбира: „Вижте го! Това е руски войник. И дойде от Москва до Берлин!“ Те ще се пръснат по шевовете, горди от победата. Явно са изумени, че са стигнали дотук. Преглъщаме всичко, стоим и чакаме.

Прибрах се с две кофи вода. Вътре в апартамента нов вихър. Двама войници, непознати, тичат през стаите и търсят шевна машина. Показвам им нашия "Сингер" в кухнята. Откакто Петка, остриганият до дъно Ромео, се заигра с него, изглеждаше доста изкривен. Защо им е на двамата шевна машина?

Оказва се, че имат пратка за Русия и искат да я зашият в ленен калъф. Което, разбира се, трябва да се направи на ръка. С много красноречие, чийто главен герой бяха повторенията, убедих момчетата, че технологията не е достатъчно напреднала за тяхното желание, че в случая е подходяща обикновена ръчна работа.

Накрая те кимат с кръглите си глави и се съгласяват. Цял хляб са ни донесли за награда. Вдовицата се замисля и решава да повери княжеската поръчка на съпругата на книжаря, която е умела в шиенето и има нужда от препитание. Втурва се да изкара жената от нейното жилище с тройната охранителна система.

След малко жената на книжаря наистина влиза, подозрителна, колеблива, но веднага примигва лакомо към хляба. Казва, че от дни не е хапвала залък хляб. Живее със съпруга си на ечемик и боб. Сега стои до прозореца на кухнята и пришива внимателно белите ленени парчета около вързопа. Съдържанието остава скрито за нас. Меко е на допир, предполагам, че вътре има дрехи.

Опитвам се да си представя как се чувстват руснаците, когато цяло имущество лежи наоколо незащитено и без собственик. Във всяка сграда има празни жилища, които са напълно изоставени на тяхно разположение. Всяко мазе с всичките неща, пазени там, е отворено за тях. В този град няма нищо, което да не им принадлежи. Просто е прекалено много. Те вече не осъзнават изобилието, посягат към случайни вещи, губят ги или ги раздават, завличат много неща, които по-късно изхвърлят като твърде досадни. За първи път виждах мъже да опаковат такъв спретнат пощенски пакет от плячката си. Те обикновено са неловки в реализирането, не са наясно с качеството и цената и грабват първото нещо, което им хване окото. Откъде да имат такива навици? Цял живот са носили това, което им е било определено, не знаят как да отсяват и избират, нямат представа кое е хубаво и кое е скъпо. Например, ако крадат спално бельо, то е само за да легнат веднага върху него. Независимо дали е от пух или от рециклирана вълна, няма как да разберат разлика. И над всяка друга плячка най-много ценят алкохола.

Докато шие, жената на книжаря споделя с нас разни новини. Да, майката на осемнадесетгодишната Стинхен все още я държи на тавана и я оставя там и през деня, откакто двама руснаци нахлуха в жилището им, размахаха револвери и пробиха дупка в линолеума на пода. Момичето било все така бледно. И не е чудно. Но все още било непокътнато. Жената на книжаря разказва за новите ни обитатели, две млади сестри, едната от които била вдовица от войната и имала тригодишно момченце. Те се преместили в едно от празните жилища и се забавлявали с войниците вътре, понякога през деня, понякога през нощта; според слуховете там било много весело. Научаваме още, че една жена от отсрещната сграда скочила от третия етаж на улицата, когато Ивановците я преследвали. Погребали я на поляната пред киното. Много хора сигурно са погребани там. Не зная, моят път до помпата води в другата посока. И това е единственото място, където ходя сега.

Жената на книжаря разказва това, което е чула. Фама. Когато чуех тази дума, винаги си представях забулена, мърмореща женска фигура. Слухът. Ние се храним с него. В първобитните времена хората са научавали за всички събития от слуховете. Човек може да си представи мирогледа на ранните култури като доста мъгляв и колеблив. Наплашен, кошмарен, вълна от мърморещи ужаси и страхове, от злоба и завист към боговете. Понякога в тези дни имам чувството, че вече нищо не е наред – че може би Адолф отдавна е пристигнал с подводница при Франко и седи в някой испански замък, кроейки планове как Труман ще изпрати руснаците у дома. Дълбоко в себе си обаче винаги усещам нашето поражение, нашата изоставеност.

Двамата руснаци се появиха отново, взеха доволно ушития пакет и дадоха на жената пресния хляб. Разговарях и с двамата. Оказа се, че нито един от тях не е руснак по националност: единият е етнически германец от Кубан, другият поляк от Лемберг (Лвов – бел. П. Н.). Етническият германец се казва Адамс, неговите предци са емигрирали от Пфалц преди двеста години. Успява да произнесе няколко немски думи, на пфалцийски диалект, например: „Es hot gebrennt.“ Полякът е много красив, чернокос и синеок, жизнен и пъргав. Веднага начупва една щайга, за да имаме разпалки. И разменя няколко полски фрази с вдовицата, която като дете е научила малко полски, когато е гостувала в имението на свои роднини в Източна Прусия. Той ми предлага да отиде с мене и да донесем вода.

Приех, макар и неохотно. Когато донесох вода предния път, открих съобщение на немски и руски долу до входната врата, което гласеше, че оттук нататък на руснаците вече не им е позволено да влизат в германски жилища и да не се занимават с цивилни германци.

Тръгваме, радвам се, че по този начин ще спестя поне час на опашка: защото, ако руснак ми налива водата, ще имам предимство. Отвън един офицер вика след моя поляк: „Хей, ти! Какво правиш с тази германка!“ Полякът ми намига, оставя ме и ме посреща отново на помпата, където използва своето предимство. Междувременно от опашката ми изпращат погледи, в които чета горчивина и презрение. Но никой не смее да се обади.

Полякът е сприхав. По пътя започва спор с един войник за няма и нищо, нахвърля се, сумти и вика. След това се успокоява внезапно, настига ме и ми обяснява, сочейки тила си, че откакто го прострели в главата край Сталинград, е много свиреп и див и често сам не знае какво прави в гнева си - преди не бил такъв. Гледам го тревожно и бързам с двете си кофи. Полякът наистина има дебел меден медал за Сталинград, висящ на ярка цветна лента, увита в целофан. Зарадвах се, когато изчезна пред входа на нашата сграда. Но все още ще мине известно време, докато в немските домове няма да се влиза, докато голяма част от изоставените сгради, кръстосани с нашите жилища, служат официално за войскови квартири.

(Следва)