ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА / СПОМЕНЪТ И ИСУС

АВТОР: БАРТ ЕРМАН

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

АНОТАЦИЯ. От тази книга ще научите откъде са се появили разказите за живота на Исус от Назарет, влезли в каноничните Евангелия, как са се предавали устно десетилетия наред до момента на писмената им фиксация в свещени текстове и може ли да се доверяваме на спомена за тях като надеждно свидетелство.

Световно известният изследовател на Библията и на ранното християнство Барт Ерман се основава на най-новите изследвания на древните култури, на ранното християнство, на механизмите на паметта, на принципите на работа на мозъка и разказва как и защо спомените за живота и смъртта на Исус са се променяли с времето, преди да се появи и да се разрасне Църквата, изградено върху неговото име.

ДО ТУК: УВОД

СПОМЕНЪТ И ИСУС

За Исус са останали само спомени. Нито един живописец не е нарисувал портрета му, нито един стенограф не е записал думите му. А и изобщо няма нито един разказ за него, който де е записан по време на живота му. Ние имаме само спомени за личността, думите и делата му. Спомени, записани по-късно. И много по-късно. И записани от хора, които не са познавали лично Исус.

Изследователите критици отдавна доказват, че известните ни текстове за Исус – евангелията – не са спомени на очевидци. Това са спомени на много по-късни автори, които са чували за Исус от други хора. А те съвсем не са научавали от очевидци. Следователно пред себе си имаме само далечни отзвуци от спомени. За да разберем евангелията и да научим нещо за човека Исус, няма как да минем без знанията за паметта.

Като цяло спомените са доста надеждно нещо. Ако нещата стояха иначе, нямаше да можем да съществуваме и даже да оцеляваме в доста сложния свят. Ние се опираме на спомените при хиляди постъпки, които правим всеки ден: от пробуждането сутринта до заспиването вечерта. Но и забравяме много неща: не само ключовете от колата и имената на стари познати, но и ценни факти, и даже събития, понякога важни и случили се с нас. Нещо по-лошо, понякога си спомняме неправилно. И колкото по-възрастни ставаме, толкова по-осъзнаваме: понякога ни се струва, че помним точно какво и как е ставало. А после се оказва, че всичко е било иначе.

Това се случва с всеки от нас. Това се е случвало с всеки човек, живял на Земята. И това се е случило с учениците на Исус. И с хората, които са слушали разказите за него. И с хората, които са чули тези разкази и са ги предали на други хора. И с хората, които са чули тези разкази, вече взети от трета ръка, и са ги преразказали. И с всички, които предавали тези разкази, докато те не попаднали при евангелистите. Всеки човек в тази верига от Исус до евангелистите си спомнял чутото. Или се опитвал да си го спомни.

Когато правим опит да научим нещо за евангелията и за историческия Исус, всичко опира до паметта. И не до безупречната памет. И не до съвършената памет. А понякога и до грешащата памет.

Спомени – за околния свят, за получената информация, за станалите събития и за познатите хора – имат не само индивидите. Спомени имат и групите хора за това какво е станало с тях в колективното минало. Обществото не може да се развива без спомени за хора и събития, които са го сплотявали и продължават да го сплотяват. Ние трябва да помним нашите корени, нашата история, нашите войни, нашите икономически кризи, нашите грешки и нашите успехи. Без спомени за миналото ние не сме в състояние да живеем в настоящето и да се стремим към бъдещето.

Но е поразително колко различни спомени – и на индивидуално, и на историческо равнище – имаме за събития и хора от миналото и колко често нашите спомени за важни събития и личности са далече от историческата реалност.

Ще посоча като доказателство пример за „социална памет“. Това ще ни отведе до разговора, засягащ спомените за Исус.

Споменът за Линкълн

През 2014 година е проведена анкета сред 162 членове на Американската асоциация за политически науки. Те били помолени да подредят всичките предишни президенти на Съединените щати, от най-добрия до най-лошия. Резултатът не удивил никого: най-добър се оказал Ейбрахам Линкълн. Повечето от нас го помнят – макар и не всички – като велик и благороден човек, който е направил маса полезни неща за страната. Но той не винаги е имал тази репутация. Докато бил жив, Линкълн не бил смятан за велик президент. И не само в южните щати, където поголовно презирали и него, и неговото дело. Той не бил много популярен даже и сред своите привърженици. Социалният историк Бари Шварц отбелязва във важното си изследване „Ейбрахам Линкълн и фалшификатите на националната памет“: „Когато Ейбрахам Линкълн се събудил през последния ден от живота си, почти всеки не обичал нещо в него“.

Шварц се опитва да докаже, че Линкълн е бил признат за „велик“ едва след смъртта му и дори тогава неговата слава изгрявали или помръквала в зависимост от общия събитиен фон в страната. Всеки повратен момент в американската история карал да се погледне иначе и на Линкълн, и на това към което се стремял (и което постигнал).

Мисля, че повечето от нас помнят Линкълн като един от първите герои в борбата за граждански права: човек, който защитавал усилено идеята, че „всички хора са създадени равни“, че белите и черните трябва да бъдат равни пред закона, че чернокожите роби трябва да бъдат освободени и да им се дадат еднакви права с бившите им собственици.

Ние обикновено не помним другата страна на Линкълн. До гражданската война той не се бори за граждански права. Възгледите му се променят с времето. Какво пък, възгледите на хората се променят. Но защо помним само едната страна от живота му, при това тази, която е съзвучна със собствените ни възгледи? Ние не помним как Линкълн заявява публично, че чернокожите трябва да бъдат освободени, а след това депортирани в колония. И че чернокожите не трябва да имат право да гласуват, да бъдат съдебни заседатели и да имат еднакви права и задължения с белите. И че той се изказва открито срещу идеята за расово равенство: в много отношения защото смята това за невъзможно поради „физически разлики“ между чернокожите и белите (това са негови думи).

Малцина са, които помнят Линкълн такъв. Това изглежда невероятно. А между другото всичко може да се докаже лесно с речи и писмени материали на Линкълн. По време на четвъртите дебати със Стивън Дъглас през 1858 година той казва недвусмислени и поразителни думи:

Аз не съм привърженик на социалното и политическото равенство между бялата и черната раса и никога не съм бил… А още ще кажа, че съществува физическа разлика между бялата и черната раса, която, според мене, никога няма да позволи на двете раси да съществуват в условия на социално и политическо равенство“.

Според нашите мерки това е чиста проба расизъм. Но ако Линкълн изказва публично такива идеи, защо го смятат навсякъде за защитник на гражданските права? Може би, както твърдят някои историци, Линкълн е променил своята гледна точка и се е изказвал за отмяна на робството и за пълно равенство? Няма обаче такъв факт. Шварц предполага, че сме възприели този образ на Линкълн, защото в началото на 60-те години на миналия век лидерите на движението за граждански права са го издигат като знаме в своите опити да осигурят на афроамериканците пълно равенство с белите пред закона. Линкълн е за тях морален образец и оправдание. И почти всички разбираме, че тази борба би трябвало да започне много години по-рано…

Независимо от това дали възгледите на Линкълн са се променили кардинално, примерът с избирателната памет е показателен. Когато ние – индивидите или обществото – си спомняме своето минало, своята история, винаги и неизбежно правим това в светлината на днешната ситуация. Миналото не е застинало неизменимо във времето. То винаги се трансформира в съзнанието в зависимост от това с какво това съзнание е заето тук и сега. Според Шварц парадоксалният образ на Линкълн като пророк на гражданските права „показва флуидността на миналото и оправдава думите на Морис Халбвакс, че „колективната памет е по същество реконструкция на миналото, която адаптира образа на историческите факти към вярванията и духовните нужди на настоящето“.

Морис Халбвакс, споменат тук заедно с Шварц, е един от най-великите пионери в изучаването на паметта, особено на паметта на социалните групи, на „колективната памет“. Ще поговорим още за него в 6-та глава. Халбвакс се придържа към доста крайна гледна точка. Той смята, че абсолютно всички спомени имат социален характер: не съществуват никакви лични и частни спомени, защото всеки спомен неизбежно е украсен, формиран и поднесен от социалните контексти. Не всички са съгласни с него, но по един въпрос има широк консенсус. Ние – и като индивиди, и като членове на колектива – „помним“ миналото заради неговата ценност в настоящето. В противен случай не бихме имали основания да помним миналото: нашето лично минало или живота и опита на обществото. И ето един ключов момент: понякога/често/винаги нашите спомени за миналото се изкривяват именно заради изискванията на настоящето.

За Шварц е важна следната мисъл: всичко това не означава, че нашите спомени за миналото – спомените на индивидите и на социалните групи – са просто скалъпени и ненадеждни. Напротив, много от нашите спомени е точни и надеждни. Но паметта е извънредно избирателна и понякога се изкривява от причините, поради които ние изобщо сме решили да запомним дадените събития. Както казва Шварц, нашите спомени за Линкълн „оценяват историята, възвисявайки морално значимите елементи от живота му над всекидневните“. С други думи, ние не просто помним миналото: ние го помним в светлината на това, което е особено важно за нашия личен живот.

Споменът за Колумб

Това може да се каже за повечето почитани от нас исторически личности, от император Август до Жана д’Арк и Христофор Колумб. Днес на Колумб гледат доста по-малко идеалистично отколкото по времето на моето детство през 50-те и 60-те години на миналия век. Тогава Колумб минаваше за един от най-великите герои на миналото, за човек, който „е открил Америка“ и позволил на цивилизованите хора да се заселят в новия свят, да донесат християнските идеали в изостаналата и езическа пустош, разположена от едно крайбрежие до друго. Именно Колумб направил възможни благата, които стигнали до нас в нашето демократично, богато и благородно общество. И изобщо той бил добряк: оказвал на туземците почести и уважение.

Сега този образ на Колумб се споделя съвсем не от всички. Даже „откриването“ на Америка се смята за доста относително. И е разпространена друга трактовка: Америка нямало как да бъде „открита“. Защото тя вече съществувала и вече била населена с цивилизовани народи, макар че техните форми на цивилизация се различавали кардинално от европейската. И Колумб даже не бил първият европеец, който стъпил на нейните брегове. Той имал много предшественици.

Нещо повече, днес Колумб често се помни не като добър благодетел, а като жесток и безмилостен човек, на чиято съвест лежат смъртта и страданията на колосален брой хора. Историкът Джеймс Лоуен, който преосмисля прецизно приноса на Колумб, казва: Христофор Колумб допринася за два феномена, които по коренен начин променят расовите отношения и преобразяват съвременния свят: използването на земята, богатствата и труда на жителите на западното полукълбо, което довежда до почти пълното им изчезване, а също така трансатлантическата търговия с роби, която създава расовата ъндъркласа.

В опита си да изобрази Колумб в друга светлина Лоуен посочва как европейските болести са покосили цели племена американски индианци и какво безжалостно отношение очаквало хората, намерени от Колумб на американските брегове: завоевателят не наказвал изнасилванията, грабежите и телесните изтезания.

Но как се е получило така, че хората от моето поколение бяха учени да се отнасят към него с почит? Мнението на Лоуен:

Розовите истории за Колумб, с които са осеяни нашите учебници, внушават на учениците безразсъдно одобрение на колониализма, съвсем неуместно в съвременната следколониална епоха.

За яснота: не искам в момента нито да се съгласявам, нито да споря с това ново разбиране за Колумб, което предлага Лоуен. Аз говоря за друго. Образът на Колумб, който ни е втълпен, се оспорва от съвременните историци, които го гледат под друг ъгъл. И често Колумб се помни по друг начин от времето на моето детство.

Но моята основна мисъл не е свързана пряко с Ейбрахам Линкълн и Христофор Колумб. Ситуацията с тях не е уникална: така е с всяка историческа личност. Нашите спомени за историческите личности се формират от нашите днешни интереси и грижи. Затова - отчасти затова – тези спомени понякога не са напълно надеждни, съдържат аберации, а понякога и са грешни. А нали за историците е важно да различават точните спомени от неточните.

Но е важно да разберем с какво са свързани тези особености и изкривявания на паметта. Това ще хвърли светлина върху всичко, което ценим и лелеем в живота си. Изучавайки спомените за миналото, ние научаваме за важността на настоящето.

Споменът за Исус

Както ще видим нееднократно по-нататък, казаното се отнася и за спомените за Исус. Хората – и вярващи, и невярващи – го помнят съвсем различно. И така е било винаги. Така е било още с първите хора, които са си спомнили за него. И с неговите ученици. И с авторите на нашите евангелия. Несъмнено е, че някои от тези спомени са точни. Но някои биха могли да бъдат изкривени. Всички те помагат да се възстанови миналото, а също така да се разберат личните и социалните сили, които карат хората да помнят миналото именно така, а не иначе.

Една от историческите сложности, свързани с евангелията, се състои в това, че те не са написани, докато Исус е бил жив. Те са отделени от Исус не с няколко седмици, месеци или години: още преди няколко века изследователите критици разбират, че промеждутъкът заема десетилетия. А в началото на ХХ век, ако не и по-рано, учените стигат до извода, че най-старите писмени съобщения за думите и делата на Исус се основават на разкази, които са се предавали устно в продължение на 40-65 години след неговата смърт.

Това поставя сериозни въпроси, за които мнозина даже и не са се замисляли. Кой е разказвал тези истории? Само дванадесетте ученици и други очевидци ли? Или в това са участвали и други хора? На разкази на очевидци ли се основават тези истории? А ако имаме пред себе си разкази на хора, които са познавали хора, твърдящи, че са слушали разказите от хора, познаващи очевидци? И какво става, когато до своето писмено фиксиране разказите се разпространяват устно, от човек на човек, и не ден след ден, а година след година, десетилетие след десетилетие?

Мнозина не са виждали никога проблем в това. Но проблем има и то сериозен. Защото знаем от собствения си опит колко много се променят новините (да оставим настрани разказите за нас самите) - за броени часове, камо ли за дни, месеци, години и десетилетия. Имали ли са разказите за Исус имунитет срещу процеса на изкривяване и измислиците, с които се сблъскваме постоянно?

Някои хора, и даже някои учени, отговарят на този въпрос утвърдително. С Исус, човека от Палестина през I век, всичко е било по-иначе. Сред учените е имало опити да се докаже, че евангелистите не са получавали информация от втора, трета, четвърта и десета ръка: те са били очевидци на описаните от тях събития. Но така ли е това? Струва си да се спрем на този въпрос.

Има и такъв подход: макар че в нашата епоха разказите се модифицират в хода на предаването им, в миналото (особено в устните култури) те са били стабилни. И по-специално, апостолите на Исус биха се погрижили непременно никой да не направи съществени промени в техните разкази. Но наистина ли е така?

Други са се опитвали да докажат, че в устните култури хората са имали по-развита памет и са се старали по всякакъв начин да не изкривяват преданията при разказването им. Защото комуникацията е била в основата си устна, а не писмена. Което означава, че са били необходими гаранции в разказите и преразказите да не се променя нищо важно. Имаме ли начин да установим дали това е така?

Предлагана е и следната теория: учениците на Исус са наизустявали неговото учение още докато е бил жив. Като равин от I век Исус настоявал да се запомнят точно думите му, за да могат при по-нататъшното им предаване да бъдат представени акуратно и точно. По аналогичен начин разказите за делата на Исус придобили фиксирана форма още преди появата на евангелията. Те се научавали наизуст и се предавали на хора, които на свой ред ги научавали. Но да попитаме отново: има ли начин да проверим така ли е това?

Разбира се, тази книга не е първата, която е посветена на тези въпроси. Те са привлекли сериозното внимание на учените – дори са станали идея фикс – още преди сто години. Пионери били немските специалисти по Новия завет, представители на „критиката на формите“. (За критиката на формите ще говорим по-нататък.) Един от тях бил Рудолф Бултман, професор в Марбургския университет и изглежда най-влиятелният специалист по Новия завет през ХХ век. Бултман и неговите колеги се интересуват как са се разпространявали преданията за Исус. Въпреки мнението на мнозина, те доказвали: думите на Исус и разказите за неговия живот сериозно са се променяли, трансформирали, „подобрявали“ и даже са се измисляли от разказвачите в онези години, когато още не било създадено нито едно от известните ни евангелия.

Хиляди книги и статии са написани по дадената тема от времето, когато я повдигат Бултман и неговите колеги. Още по-удивително е, че няма нито една научнопопулярна книга, която да обяснява „критиката на формите“ и да представя нейната проблематика с прост и достъпен език (и интересно!).

Книгата, която читателят държи в ръцете си, е призвана да запълни тази празнина. Тя е посветена на това как Исус е бил запомнен от християните, които година след година са разказвали историите за него – до написването на евангелията – и как с течение на времето тези истории са се променяли, а даже и се измисляли.

Нещо повече: ще зададем въпроса: винаги ли е лошо, когато историите се променят в процеса на разказа и преразказа? Нима самите ние не модифицираме повествованията си в зависимост от обстановката, в която ги предаваме? И в зависимост от това кой ни слуша? И в зависимост от това, което смятаме за най-важно, за най-интересно, за най-увлекателно в нашата история? Внасяйки подобни модификации, ние не винаги хитруваме. Често това е ситуационно оправдано: ние отчитаме обстановката и възгледите на аудиторията. Но нима нещата са били по-различни при тези ранни разказвачи, които са предавали спомените за Исус?

Така изучаването на паметта не е само посочване на промените, които се появяват с времето. Това е и въпрос за хората, които са запомнили събитията именно така, както са ги запомнили. Като изследваме как по-късните спомени за Исус са се поднасяли на аудиторията, ще можем да разберем по-добре какво разказвачите са смятали за особено важно. И по този начин ще разберем по-добре какви събития са протичали с тях и с техните слушатели.

Според мене тези въпроси се отнасят към най-актуалните и важни въпроси, засягащи Исус и неговите първи последователи. Както не един път ще видим, ние нямаме пряк достъп до думите, делата и живота на Исус, а само до по-късни разкази за него. Първоначално разказите идвали от очевидци. И ще зададем въпроса: били ли са очевидци евангелистите? И дори да са били, доколко са надеждни техните описания? Винаги ли са достоверни показанията на очевидците? Юристите и психолозите са проучили отдавна този въпрос и са натрупали много материал. Техните разработки са интересни и непосредствено актуални за всяко проучване на живота и смъртта на Исус. По-нататък ще разгледаме какво казват тези учени.

Хората, които са чували разкази на очевидци за Исус, повтаряли тези разкази (със свои думи). Техните слушатели предавали историите по-нататък (и отново със свои думи). Така те се разпространявали година след година. И преди евангелистите да хванат перото, съществувала обширна, устна традиция. Но какво ни е известно за устните варианти в неписмените и полуписмените култури? Имат ли устните култури тенденция да пазят точно своите традиции, след като са лишени от възможността да ги фиксират писмено? Оказва се, че антрополозите се занимават с този въпрос, изучавайки подобни култури. Както ще видим, техните отговори са доста полезни за всеки човек, който се интересува от устните предания за Исус.

Всичките тези разказвачи – очевидци, слушатели и слушатели на слушателите – са си спомняли видяното и чутото. В своите разкази те са се основавали на паметта. Но какво знаем за паметта? Психолозите са изучавали активно този въпрос от края на XIX век. Техните изводи са интересни, често неочаквани и извънредно важни за темата, засягаща ранните християнски спомени за Исус. Ако ни интересуват разказите, използвани в евангелията, има смисъл да разберем какво са изяснили изследователите на паметта.

Нещо повече, както разбрахме от ситуациите с Ейбрахам Линкълн и Христофор Колумб, паметта е не само лични спомени за индивидуално минало. В случая има и социална съставка. Върху „спомените“ на социалните групи – семейства, организации, нации – слагат отпечатък социалните условия и тенденции. Социолозите изучават този феномен от 20-те години на миналия век. За всеки, който желае да види как са помнили Исус групи хора (различните ранни църкви), е полезно да се запознае с тези социологични изследвания.

С една дума, тази книга се различава от другите научнопопулярни книги за Исус. Тя е посветена на някои от най-важните и фундаментални въпроси, засягащи личността на хората при изворите на християнската традиция. Както мисля аз и както мислят повечето от изследователите критици, тези въпроси не са безпочвени исторически. Защото най-старите евангелия наистина са били написани едва 40-65 години след смъртта на Исус. Какво е станало със спомените за Исус през този времеви промеждутък? Аз подхождам към подобни въпроси от гледна точка на науките, с каквито не съм се занимавал по-рано и с каквито не са се занимавали много други специалисти по Новия завет: когнитивната психология, културната антропология и социологията. Любопитните разработки в областта на тези дисциплини ще помогнат да се намери отговор на редица важни въпроси, стоящи и пред учените изследователи на Новия завет, и пред обикновените читатели: какво знаем за човека Исус и за това как (и защо) спомените за него са се променяли през годините до написването на евангелията.

Проблематиката на тази книга има колосално значение за всички, които вярват в Исус. Но не само за тях. Независимо от това какво лично мислите за Исус и опитвате ли се да го следвате, или само наблюдавате отстрани, вие не може да отречете: Исус е бил и остава много важен за нашия свят и нашия начин на живот. Над два милиарда души го смятат за Бог. Църквата, основана върху неговото име, вече малко или много е значителен религиозен, културен, социален, политически и икономически институт в западния свят. А между другото и вярата в Исус, и този църковен институт лежат върху разказите, които са представени в новозаветните евангелия. Как да използваме по-късните спомени за Исус като източник на сведения за неговия живот, за неговите думи и за неговите дела? Дали са се променяли понякога детайлите на повествованията, когато са ги предавали от уста на уста? А може би и не само детайлите? Може би е имало и измислици? Не е ли подвеждала понякога паметта християните, когато са предавали историите за Исус? Би ли могла да ги е подвела много? Или изобщо да ги мами? И ако промените са на лице, може ли да се изясни защо спомените за живота и смъртта на Исус са се променяли с течение на времето? А може ли заедно с всичко да разберем нещо за живота, ценностите, убежденията, конфликтите и безпокойствата на Исусовите ученици, които са предавали спомена за него? Към тези въпроси ще се обърнем в следващите глави.

(Следва)