ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ
Почти един милион германки са изнасилени малко преди и след края на Втората световна война. Дневникът на Марта Хилерс „Една жена в Берлин“ („Eine Frau in Berlin“), засягащ тези събития, е толкова остър, че е публикуван за първи път анонимно в САЩ, преведен на английски език (1954 г.). Книгата е посрещната на нож от разни посоки (позоряла руските войници – от една страна, а немските жени – от друга) и претърпява второ издание едва през 2001 година. Атаките срещу тази книга не престават и до ден днешен. Не е превеждана на български език, но в интернет пространството може да се намери филма по „Една жена в Берлин“ с български субтитри.
(Павел Николов)
ДО ТУК:
"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН": 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18
"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"
(Продължение)
Жените ме помолиха да не говоря на руски, така че се направих на неразбираща. Никой от тримата руснаци не ме познаваше. Единият, на име Серьожа, се приближи до мене и ме прегърна през кръста. При което един от другарите му се намеси и каза с приятен глас: „Братле, моля те, остави това.“ И Серьоша, хванат в крачка, се отдръпна от мене.
Бях изумена. Този, който говореше, беше млад човек и имаше красиво лице. С тъмни, правилни черти. Очите му светеха. Ръцете му бяха бели и тънки.
Сега той ме гледа сериозно и ми говори на развален немски: „Не се страхувай“.
Фрау Венд прошепва и на двете ни ни, че този руснак се казва Степан, че е загубил жена си и двете си деца при германско въздушно нападение над Киев - но той ни е простил всичко и е като светец.
Тогава третият руснак, дребен и с белези от шарка, ми подава консерва, която отвори с джобното си ножче. Веднага ми дава нож и посочва със знак да ям. В консервата има месо. Слагам мазните големи парчета от консервата в устата си, гладна съм. И тримата руснаци ме гледат одобрително. Фрау Венд отваря кухненския шкаф и ни показва цяла редица консерви, донесени от тримата мъже. Тук е наистина уютно. Двете жени са доста отблъскващи; фрау Венд е с екзема, а бившата икономка е като мишка, очилата и съсухрена. Достатъчно, за да накарат един изнасилвач да се замисли. Бог знае защо тези мъже бяха дошли тук, носейки всичките тези консерви с храна.
Можех да остана седнала дълго време. Степан излъчва защита. Гледам го с отворена уста, оприличавам го мислено на Арьоша Карамазов. Но вдовицата става неспокойна, тревожи се за хер Паули, който остана сам в леглото си. Въпреки че нашите мъже, особено тези, които са болни, приковани към леглото, със сигурност няма защо да се страхуват от руснаците. Не мога да си представя един от тези мъже да се приближи с клатещи се бедра и да прошепне: „Ела с мене!“ Те са безнадеждно нормални.
Серьожа ни отвежда до вратата със свещта, спокоен като агне и кротък под погледа на Степан, като рискува само леко да ме ощипе по ръката, когато съм на прага.
Тръгваме бързо надолу, всяка с консерва месо в ръката. От нашето жилище звучи оживена музика. Вътре е заето. Почти цялата група на Анатол се е настанила в хола, влезли са през винаги отворената задна врата. Плюс това са намерили някъде акордеон и се редуват да свирят. Всички се опитват, никой не може да го направи както трябва и резултатът е явен. Но много се смеят. Искат да празнуват, днес е Първи май. Те не знаят къде е Анатол, казват, че е по работа и е много зает.
Преместваме се в съседната стая, където е леглото на хер Паули, и намираме и там руснаци. Мрачният лейтенант с туристическата си щека и още един, когото очевидно е довел със себе си и който ни се представя по колкото красноречив, толкова и небрежен начин: -ович едикой си, майор. (Те имат особен начин да прошепват и мърморят под нос своите бащини и фамилни имена, като всички се опитват да прикрият самоличността си, назовавайки само личните си имена и звания, които познавачът така или иначе ще разбере.)
Взирам се в отвратителния русокос лейтенант с неприязън и си пожелавам да е някъде на друго място. Но той не дава знак, че ме познава, държи се странно и официално и е безупречно учтив. Още по-учтив е майорът, когото е довел със себе си. Той скача на крака, когато влизаме, покланя се като в час по танци и ни поздравява всяка поотделно. Висок, слаб мъж, брюнет, с чиста униформа и влачи малко единия си крак. Едва след това забелязвам третия новодошъл в стаята. Той седи неподвижно на един стол до прозореца и се приближава до нас на светлината на свещта, примигвайки, едва когато майорът го повиква. Азиатец с масивни челюсти и подпухнали тесни очи, представен ни като адютант на майора. Веднага след това той се оттегли отново в своя ъгъл до прозореца и вдигна яката на сивия си вълнен шинел срещу вятъра, който духаше отвън.
Сега седим четиримата около леглото на Паули, вдовицата, аз, майорът и мрачният блондин. Майорът говори. Той ме моли да преведа неговите учтиви и внимателно премерени думи за хер Паули и вдовицата. Смята, че са семейна двойка. Гледаме се крадешком. Не мога да го разбера що за човек е и го държа под око. Майорът предлага пури, които носи в джоба на куртката си. Паули взема с благодарност две от тях, започва да пуши едната, като използва запалката на майора. И двамата пушат бавно. От време на време майорът учтиво подава пепелника на Паули. Изведнъж той се изправя, пита дали ни безпокои – в такъв случай веднага ще напусне стаята, ама веднага! И се държи така, сякаш е на път да го направи. Не, не, отричаме ние, не ни пречи. След което той отново сяда и продължава да пуши мълчаливо. Перфектен модел на етикет. Друг напълно нов модел от очевидно неизчерпаемата колекция от модели, които СССР ни изпрати. Между другото, той е нервен. Ръката му, която държи пурата, трепери значително. Или има треска? Защото току-що ни каза, че е ранен в коляното и го превързват заедно с другия, мрачния рус лейтенант, в болницата. (Значи и те са в болницата. Бих искал да знам как са били настанени там и къде са са се дянали нашите, които до миналата седмица все още изпълваха всяко легло и всяка стая.)
Съседното хорово дружество вече се е изнесло от нашия апартамент заедно с акордеона. Около нас става тихо. Поглеждам крадешком часовника на блондина. Стрелките вече наближават единадесет. Гледаме се, вдовицата, хер Паули и аз и не знаем какво да очакваме от тези гости.
Сега майорът дава заповед на азиатеца в ъгъла на прозореца. И той вади нещо от един от джобовете на шинела си, което едва успява да измъкне: истинска бутилка немско шампанско! Той го поставя в кръга от светлина от свещта на масата до леглото на Паули. Вдовицата вече тича за чаши. Чукваме се, пием. Между майора и тъмнорусия лейтенант върви нисък разговор, който явно не искат да чуя. Най-накрая майорът се обръща изведнъж към мене и ме пита строго като в училище: „Какво знаеш за фашизма?“.
„За фашизма?“ - повторих, заеквайки.
"Да моля. Обяснете произхода на тази дума. Посочете страната, откъдето идва това политическо движение“.
Мисля трескаво, после заеквам нещо за Италия, Мусолини, древните римляни, fascio като сноп пръчки, което се опитвам да обясня с помощта на щеката на лейтенанта, покрита със значки... И през цялото време ръцете и коленете ми треперят, защото внезапно си мисля, че зная какво представлява този майор и какво иска от мене: иска да ме изпита политически, иска да разбере какви са убежденията ми, миналото ми - за да ме използват след това за някои руски работи, като преводач или като армейски помощник, не зная - и се виждам вече отвлечена и поробена някъде по улиците на войната... Или са хора от ГПУ, искат да ме използват като доносник? Стотици ужасни мисли, усещам как ръцете ми се наливат с олово, едва успявам да произнеса последните думи...
Сигурно съм пребледняла, защото вдовицата, която не разбира и дума от нашия разговор, ме гледа тревожно и въпросително. Тогава чувам майора да казва доволно на мрачния рус лейтенант: „Да, тя има добри познания по политика.“ Вдига чашата си и пие за мое здраве.
Въздъхвам, сърцето ми бие в гърлото. Явно бях издържала изпита, който нямаше друга цел, освен да провери основните ми знания. Допивам и ми наливат остатъка от бутилката шампанско. Очите на вдовицата постепенно се затварят. Време е гостите да си тръгват.
Изведнъж нов тон с открито предложение. Мрачният рус лейтенант с две изречения казва за какво става въпрос: „Майорът иска да ви попита, гражданко, дали го харесвате“.
Смаяна съм, гледайки онемяла двамата мъже. Внезапно майорът се зае с пурата и загаси внимателно остатъка в пепелника. Сякаш не беше чул какво пита лейтенантът от негово име. Не мога да видя в тъмното азиатеца до прозореца. Той все още седи там и мълчи. Не беше получил шампанско.
Тишина. Вдовицата ме поглежда и повдига въпросително рамене.
После пак лейтенантът, безстрастно, с безразличие: „Харесвате ли майора? Можете ли да го обичате?“
Любов? Проклета дума, вече не мога да я слушам, толкова уплашена и изтрезняла съм, че не зная какво да кажа, какво да направя. В края на краищата, мрачният рус лейтенант е от кръга на Анатол. Значи той знае за табуто. Няма ли го вече Анатол? Може ли този майор да е негов заместник? И мисли ли, че поради тома може да наследи и мене? Но не, майорът току-що каза, че в момента живее в болницата, че има там легло.
Изправям се и казвам: „Не. Не разбирам“.
Лейтенантът ме следва през стаята, накуцвайки с щеката си, докато майорът продължава да седи до леглото на Паули, привидно безучастен, гледайки покрай двамата германци, замръзнали там в мълчание, безпомощни и уплашени.
Казвам полугласно на лейтенанта: „А Анатол? Какво става с Анатол?“
„Какво, Анатол? – вика той грубо и високо. - Защо Анатол? Той е много далече. Преместиха го в щаба.“
Анатол е заминал? Така, без нито една дума? Истина ли е това? Но отговорът звучи категорично, с подигравателно превъзходство.
Главата ми се върти. Сега майорът също става, сбогува се с вдовицата и с Паули по най-церемониален начин, чувам го многократно да изразява благодарността си за оказаното му гостоприемство. Паули и вдовицата не разбраха нищо за уговорките. А не смея да говоря на немски с двамата германци в присъствието на руснаците. Зная, че те не харесват това, веднага го приемат за заговор и предателство.
(Следва)