сряда, юни 30, 2021

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ - ГЛАВА 5. КАК ДЯВОЛЪТ ПОСТРОИЛ ЦЪРКВА НА АПОСТОЛ ФИЛИП / ОБИЧАИТЕ В ОБЩИНАТА НА ФИЛИП: ВЕГЕТАРИАНКИ С НИКАБИ

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

УВОД

ГЛАВА 1. НАХОДКАТА В НАГ ХАМАДИ; ОТ КОДЕКСА НА БРУС ДО ОКСИРИНХ; ГНОСТИЧНИЯТ ПОДХОД КЪМ СВЕТА

ГЛАВА 2. АПОСТОЛ ТОМА “ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“; “ПРОТОЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“ И ЯКОВ ПРАВЕДНИКА; АРАМЕЙСКИЯТ ОРИГИНАЛ; МЯСТО НА НАПИСВАНЕ: ЕДЕСА; ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛА ЮДА ТОМА; ИСТОРИЧНОСТ

ГЛАВА 3. ЮДА БЛИЗНАКА И ГРАД ЕДЕСА; РЕАЛНИЯТ АПОСТОЛ ТОМА; ЕВРЕИТЕ ИЗВЪН ГРАНИЦИТЕ НА РИМ; ЕДЕСА; ЦЪРКВАТА В ЕДЕСА; ХРИСТИЯНИТЕ И НАЗОРЕИТЕ; ТЕОЛОГИЯТА НА МНОГОЦВЕТНИТЕ ОДЕЖДИ; РЕАЛНАТА БИОГРАФИЯ НА ЮДА ТОМА; ГИБЕЛТА НА АПОСТОЛ ЮДА ТОМА

ГЛАВА 4. ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛ ЙОАН; ДИАЛОГЪТ ЗА ДУШАТА; БИОГРАФИЯТА НА АПОСТОЛ ЙОАН; ЕФЕСКИЯТ ДЪЛГОЛЕТНИК; ЕФЕС; ЕФЕСКИЯТ ПРЕТОР ЛИКОМИД И ЖЕНА МУ; ЕФЕСКИЯТ ТЕАТЪР; ЕФЕСКИЯТ ХРАМ; “ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ” И “ДЕЯНИЯТА НА ЙОАН”; СТРАНСТВАНИЯТА НА ЙОАН; КОНКУРЕНТЪТ; ДРУЗИАНА; ЕВАНГЕЛИЕТО НА ТАНЦУВАЩИЯ ХРИСТОС; МЕТАСТАЗИСЪТ НА ЙОАН; АНАЛИЗ; ”ОТКРОВЕНИЕТО НА ЙОАН БОГОСЛОВ”; PAUL vs JOHN; ТЕОЛОГИЯ; РЕАЛНАТА БИОГРАФИЯ;

ГЛАВА 5. КАК ДЯВОЛЪТ ПОСТРОИЛ ЦЪРКВА НА АПОСТОЛ ФИЛИП; ДЕЯНИЯТА НА ФИЛИП; АКТ ПЪРВИ, ИЛИ ЧЕРПАКЪТ ЧАКА

В БИБЛИОТЕКАТА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ:

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ

ГЛАВА 5. КАК ДЯВОЛЪТ ПОСТРОИЛ ЦЪРКВА НА АПОСТОЛ ФИЛИП

ОБИЧАИТЕ В ОБЩИНАТА НА ФИЛИП: ВЕГЕТАРИАНКИ С НИКАБИ

Както вече казахме, всяко популярно християнско съчинение се характеризира с изобилие от продължения. Приключенията на апостолите, като популярен сериал, продължават много сезони. Любимите сюжети се повтарят още и още. Приключенията на Филип са именно такъв, разтеглен в много сезони сериал.

В него апостол Филип посещава ту Атина, ту Ашдод, ту Картаген, ту Партия.

Филип учи за необходимостта да се раздадат богатствата и общината му е изключително вегетарианска. Той не яде месо и не пие вино (Деяния на Филип, 5:26). Той учи също така на умъртвяване на плътта и на абсолютно безбрачие. “Умъртвяването на плътта е подарък за душата” (Деяния на Филип, 3:17). “Не прави зло и се раздели с жена си” - така Филип сумира накратко своето учение (Деяния на Филип, 5:8).

Филип подпечатва (в смисъл на кръщава) хората и те “се възнасят нагоре към своята същност” (Деяния на Филип, 3:18). Ние сме “съграждани на висотите и роднини на светлината” - казва Филип (Деяния на Филип, 4:3). Като всеки светец, за когото е достъпно истинското знание за природата на човека и бога, Филип може да върши чудеса.

Когато Филип плава по море за Ашдод, усмирява със заклинание буря и изумените рибари виждат как риби от морските дълбини и чудовища се покланят на сияещия над вълните кръст. Разбира се, всичките тези добри хора стават веднага християни.

В Ашдод Филип изцелява Харитина, дъщеря на велможа. Тя облича мъжки дрехи и започва да следва апостола (Деяния на Филип, 3:6).

Филип покръства в своята вяра Ирей, главния олигарх на юдейския град Никатера. Ирей дава всичките си богатства на Филип и се отказва от секс с жена си. “Свали от себе си златотъканите одежди и облечи одеждите на безсмъртието” - обяснява ѝ Ирей (Деяния на Филип, 5:14).

Жената и дъщерята та Ирей приемат вярата на Филип. Те свалят от себе си гореспоменатите одежди и обличат никаби, които ги покриват изцяло, остават да се виждат само очите. “И одеянията им бяха пристойни, и никаква част от телата им не се виждаше, само очите” (Деяния на Филип, 5:23).

Това преображение на жените им позволява да видят истинската същност на Филип. Филип се преобразява в тяхно присъствие като Христос на хълма Тавор. Той сияе с ослепителна светлина и новопокръстените дори неи могат да го доближат (Деяния на Филип, 5:22).

Апостол Филип познава пророците и строи в Никатера синагога в името на Христос (Деяния на Филип, 7:2).

(Следва)

вторник, юни 29, 2021

ПРИБАЛТИЙСКИЯТ БАРОН ПЬОТР ВРАНГЕЛ

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Афоризмът на генерал фон Лампе за честолюбието на Врангел - “честолюбив е, защото най-много от всичко обича честта” - като че ли е най-добрата оценка за дейността на Пьотр Николаевич.

ПЬОТР ВРАНГЕЛ - БАРОНЪТ, КОЙТО СТАВА ИНЖЕНЕР

Произлизащ от стар дворянски род, Пьотр Николаевич Врангел е роден в Новоалександровск (Ковенская губерния, днес Литва) през август 1878 година. Баща му е предприемач, известен колекционер на картини, доктор по философия. И макар че повечето представители на фамилията Врангел избират по правило военната кариера, бащата на Пьотр Николаевич, който също не е военен, настройва сина си за цивилна служба. Най-напред Врангел получава свидетелство за завършено образование от Ростовското реално училище, а след това диплома от Санкт Петербургския минен институт.

Що се отнася до военната кариера, след завършването на Минния институт барон Врангел, като всеки руски поданик, трябва да отбие две години (в неговия случай - една година, защото има висше образование) военна повинност. Като постъпва в Конния лейбгвардейски полк (ще кажем направо, не без връзки във висшето общество), Пьотр Николаевич държи през 1902 година изпит в Николаевското кавалерийско училище, който взема блестящо, “с най-висока оценка”, получава званието корнет и е изпратен в запаса. Едва след две години, когато започва Руско-японската война, той се връща в армията (до това време работи като чиновник на иркутския генерал губернатор).

БАРОН ВРАНГЕЛ ДО ГРАЖДАНСКАТА ВОЙНА

По време на войната с японците Пьотр Врангел се връща доброволно в армията. Става стотник на казашки полк, воюва под командването на генерал Рененкампф. С него влиза и в Първата световна война.

“Отличен” офицер, командирът на ескадрон барон Врангел се проявява още през първите месеци на войната. Сражението край Каушени, по време на което Пьотр Николаевич проявява своята “гвардейска храброст”, го прави Георгиевски кавалер. С това обаче подвизите и лаврите на ротмистър Врангел не свършват. За атака на колони вражески обози следва награждаване с Георгиевско оръжие и назначаване на длъжността командир на полк, за обкръжаването и пленяването на цял батальон немска пехота получава званието генерал-майор, за блестяща операция на река Збруч е награден с Георгиевски кръст 4-та степен с лаврова клонка.

За отричането на император Николай II от престола баронът научава в Бесарабия, където по това време поема под свое командване Усурийската казашка дивизия. Той е сред малкото командири, които справедливо предполагат, че свалянето на самодържавието няма да подобри положението в страната, а напротив - ще го влоши, и затова за въвеждане на ред в Петроград предлага там да се изпратят войски. Но напразно: никой не се вслушва в мнението на барона. Новото правителство не е добре настроено към Врангел по разбираеми причини и успява да издейства неговата оставка. Баронът заминава заедно със семейството си в Крим.

БЕЛИЯТ КРИМ НА ПЬОТР ВРАНГЕЛ

“Почивката” на Пьотр Николаевич във вилата му в Ялта не продължава дълго. След продължително задържане, арестуван от болшевиките, той все пак е освободен. Като заминава за Киев, барон Врангел се опитва най-напред да осъществи сътрудничество с хетмана Скоропадский (Павло Скоропадский е авторитарен ръководител на Украйна от април до декември 1918 г. - бел. П. Н.), но заради нерешителността му, заминава за Екатеринодар (днес Краснодар), където постъпва в Доброволческата армия на Деникин.

По време на Гражданската война Врангел записва в сметката си не една успешна операция срещу болшевиките. Най-впечатляваща от тях е превземането на Царицин (днес Волгоград) през 1919 година. Но, както се казва, успехът не трае дълго: между него и Деникин настъпват разногласия, в резултат от които Пьотр Николаевич напуска армията и заминава за Константинопол (Истанбул).

Пролетта на 1920 година донася на барона нова длъжност - поста главнокомандващ на ВСЮР (Въоръжените сили на Южна Русия - бел. П. Н.). Като се връща в Крим, Врангел си поставя две основни задачи: да обедини за борба с “червените” около себе си всички сили и да изведе с чест Руската армия от създалата се ситуация. И макар че епилогът на историята на Бялото движение е известен на всички, мерките, предприети от Пьотр Николаевич по време на Гражданската война, са “оценени по достойнство” дори от болшевиките.

Когато Червената армия окупира Крим, Врангел е принуден да емигрира. Озовал се в чужбина, баронът не се предава - той продължава да се противопоставя на червените, организира Руския общовоински съюз (белогвардейско движение зад граница - бел. П. Н.), който, направо казано, опъва нервите на болшевиките.

През април 1928 година Пьотр Врангел напуска земния свят. Той умира в Брюксел (погребан е там, но по-късно прахът му е пренесен и препогребан в Белград, Сърбия - бел. П. Н.), според официалната версия от туберкулоза. Някои изследователи сочат друга причина за смъртта на “черния барон” - “намеса” на съветските специални служби, макар че за това няма никакви преки доказателства.

понеделник, юни 28, 2021

КОРЕСПОНДЕНЦИЯ МЕЖДУ СЪВРЕМЕННИЦИ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ / АНГЕЛ КЪНЧЕВ ДО Н. Т. ОБРЕТЕНОВ

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на писма на съвременници на Левски, които по някакъв начин – по-малко или повече - засягат живота и дейността на Апостола.

Писмата са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му; бележките под черта са също негови.

(Павел Николов)

№ 405

Ангел Кънчев до Н. Т. Обретенов

Бай Тихо!

Причината, дето не съм ти писал от толкова време насам, правичката да ти кажа, е мързелът.

В едно от писмата си до Йордан искаш да кажеш, че той искал да се подиграва с теб, като ти писал да му събираш и изпращаш буболечки, но то не е истина. Да ти се изясня: вземеш ли някога в ръцете си зоология, ботаника, геология или пък минералогия, ще видиш сума области и градове, в които да се намира този или онзи минерал, тази или онази билка или пък животно и др., а за България - ни спомен. Защо ли? Дали е лишена от различни животни, скъпоценни камъни и от хубави и важни билки и цветя? Дали и тя няма хубави и потребни за човечеството неща, та да заслужи 2 пръста място в гореказаните книги? Не, братко, не е тя лишена от нищо, тя е богата и пребогата, но кой е написал и изнесъл пред света европейски нейните богатства? Кой е рекъл барем 2 словца за красното желязо, за красния мермер, който се намира в Рила, и за богатата азиатска флора на южната страна от Балкана? Никой, никой. Чия длъжност е да направи и да извърши казаните работи, дали на европейците, или на нас? Трябва да ни е срам...

Това ще ти бъде доста[тъчно], мисля, да се увериш, че не сме и не се подиграваме с теб, но вършим това, което трябва като българи да вършим.

Засега стига, друг път, пак поздрави: Ганча, Тома, Газиата, Чолака, Ивана Пенчева, Никола и... (Господи помолимся) и ми пиши, ако искаш, нещо за моята работа, ако знаеш, разумява се. Поздрави и майка си

Твой А. Кънчев

Абе, Тихо! Ти това писмо, дето го изпрати на Йордана, на шега ли си го писал, или наистина? Нему не дойде добре.

А. Кънчев

Поздрави баща ми, ако го видиш; кажи му, че съм здрав като камък.

Н.Б.II.В., п. 1. № 18

Арх. Обретенов

неделя, юни 27, 2021

СПАСЕВДЕН НА СЕЛО ПИПЕРКОВО

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1974 г. / ФИЗИОЛОГИЯ ИЛИ МЕДИЦИНА / ДЖОРДЖ ПАЛАДЕ

Джордж Паладе (George Palade)

19 ноември 1912 г. – 7 октомври 2008 г.

Нобелова награда за физиология или медицина (заедно с Албер Клод и Кристиан дьо Дюв)

(За откритията му относно структурната и функционалната организация на клетката.)

Американският биолог Джордж Емил Паладе е роден в Яши (Румъния) в семейството на професора по философия в Яшкия университет Емил Паладе и Констанция (Кантемир) Паладе, начална учителка. Началното си образование получава в лицея “Ал Хасдеу” в Бузъу и през 1930 г. постъпва в медицинското училище към Букурещкия университет. Силно влияние му окозват работещите в университета Андре Бойвин, професор по биохимия, и Франсис Райнер, професор по анатомия, който му предлага длъжността на асистент-изследовател. Като работи шест години в клиника и защитава дисертация за микроанатомията на бъбреците при редица морски млекопитаещи, Паладе получава през 1940 г. медицинска научна степен. След завършването на медицинското училище става асистент по вътрешни болести в Букурещкия университет. По време на Втората световна война служи в румънската армия на длъжност, която му позволява да продължи работата си в университета. През 1945 г. с помощта на Григор Попа, приемник на Райнер, получава мястото на асистент-изследовател в лабораторията по биология към университета в Ню Йорк. Като присъства веднъж на семинар на Албер Клод, Паладе му се представя и той го кани в изследователската си група в института “Рокфелер” (днес - университет “Рокфелер”). След като на власт в Румъния идват комунистите, Паладе решава да остане в САЩ.

Албер Клод разработва първи методите за електронна микроскопия и клетъчно фракциониране, което се състои в разделяне на съставните части на клетката с помощта на ултрацентрофуга. Клетките се раздробяват отначало в смесител на частици с еднакъв размер, след това се поставят в епруветки и се въртят в центрофуга. Компонентите на клетките се разделят в съответствие с големината, формата и плътността си. След подобна процедура всяка клетъчна фракция може да бъде изолирана и проучена с биохимични методи или с електронен микроскоп.

Именно Клод въвежда използването на електронната микроскопия при изучаването на клетките. Микроскопът, конструиран през 1933 г. от Ернст Руска, пронизва обектите със сноп електрони. Това позволява да се видят много малки компоненти на клетките и дори на молекулите, които не се виждат с оптическия микроскоп. В института “Рокфелер” Паладе се занимава с усъвършенстване на методите, използвани за подготовка на тъканите за клетъчно фракциониране и за запазването им след провеждането на електронна микроскопия.

Когато Клод напуска института през 1949 г., Паладе се заема самостоятелно с изследвания, подкрепен от директора Хърбърт С. Гасър. През следващите четири години той прави първите важни открития в клетъчната биология, излизащи извън рамките на методологичните методи. Използвайки нови похвати за клетъчно фракциониране и електронна микроскопия, Паладе и неговите сътрудници описват ултраструктурните черти на клетката и на биохимичните структури (или органели) вътре в нея: митохондриите, ендоплазменият ретикулум, рибозомите и апарата на Голджи (наречен на името на италианския хистолог Камило Голджи). Митохондриите са органоиди, в които се образува енергия, необходима на клетката; ендоплазменият ретикулум е система от тръбни структури, участващи в обменните процеси, които осигуряват транспорта на веществата от околната среда в цитоплазмата и между отделните структури в клетките; рибозомите са частици в клетките, състоящи се от протеини и рибонуклеинова киселина (РНК); комплексът на Голджи е клетъчен органоид, отговарящ за формирането на продукти за жизнена дейност на клетката и за синтез на протеиди. Тези структури се намират в цитоплазмата, жив клетъчен материал, който не влиза в състава на ядрото (чест от клетката, съдържаща хромозоми).

През 1952 г. Паладе получава американско гражданство; една година по-късно става член на асоциацията от учени в института “Рокфелер”, а през 1956 г. - професор по клетъчна биология. По това време той сформира лабораторен колектив и разработва експериментални методи за проучване на синтеза на протеини в живата клетка, поддържащ както живота на клетката, така и живота на целия организъм. За експериментален модел Паладе избира екзокринни клетки от панкреаса на морско свинче. Тези клетки синтезират и секретират храносмилателни ферменти (протеини, увеличаващи скоростта на химичните реакции) в стомашночревния тракт, където участват в процеса на храносмилането.

През следващите години групата на Паладе проучва пътя за синтезиране на протеини и за секреция на ферменти в екзокринните клетки на панкреаса. Като завършва проучването си за синтеза на протеините, Паладе напуска института “Рокфелер” и през 1973 г. става професор по клетъчна биология в Йейлския университет. По това време той започва да се интересува от друг централен въпрос в биологията: синтеза на клетъчни и вътрешноклетъчни мембрани - капсули, които заобикалят клетката и органелите вътре в нея. В началото на 50-те години в биологията преобладава теорията за клетъчния транспорт (предвижване на веществата през клетъчните мембрани), в основата на която лежи представата за порите. Според тази теория йоните и големите молекули проникват в клетката през порите на мембраната. Работейки с Мерилин Феркюхар, помощник-изследователка в лабораторията на института “Рокфелер”, Паладе предлага вместо теорията за порите везикуларната теория. Получените от него електронни микроснимки показват, че йоните и големите молекули от вътрешното клетъчно пространство по-скоро се поглъщат от везикули (мехурчета), които се отделят периодично от мембраната на клетката.

През 1940 г. Паладе се жени за Ирина Малакса; семейството има син и дъщеря. Една година след смъртта на първата си жена през 1969 г. Паладе се жени за Мерилин Джист Фаркуар. В свободното си от работа време той обича да чете историческа литература, особено по римска история.

Паладе е удостоен с наградата Пасано за медицински изследвания на фонда “Пасано” (1964 г.), с наградата Алберт Ласкер за фундаментални медицински изследвания (1966 г.), с наградата Т. Дакет Джонс на фонда “Хелън Х. Уитни” (1966 г.) и със специалната награда на фонда “Гарднър” (1967 г.). Присъдена му е почетна награда от университета в Ню Йорк. Паладе е член на Американската академия на науките и изкуствата, на Националната академия на науките и на Международното дружество по клетъчна биология. През 1955 г. основава списание за клетъчна биология (“Journal of Cell Biology”) и става негов редактор.

Превод от руски: Павел Б. Николов



събота, юни 26, 2021

ДЖАМБАТИСТА БАЗИЛЕ / „ПРИКАЗКА НА ПРИКАЗКИТЕ ИЛИ ЗАБАВА ЗА МАЛКИ ДЕЦА“ / ДЕН ЧЕТВЪРТИ / ЗАБАВА ДЕСЕТА / „НАКАЗАНАТА ГОРДОСТ“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

ВСТЪПЛЕНИЕ

ДЕН ПЪРВИ: ПРИКАЗКА ЗА ОРКА, МИРТОВОТО КЛОНЧЕ, ПЕРУОНТО, ВАРДИЕЛО, БЪЛХАТА, КОТКАТА ПЕПЕЛЯШКА, ТЪРГОВЕЦЪТ, КОЗЕТО ЛИЦЕ, ВЪЛШЕБНАТА КОШУТА, ОДРАНАТА СТАРИЦА.

ДЕН ВТОРИ: МАГДАНОЗКА, ВЕРДЕ ПРАТО, ТЕМЕНУЖКА, КАЛЮЗО, ЗМИЯТА, МЕЧКАТА, ГЪЛЪБИЦАТА, МАЛКАТА РОБИНЯ, РЕЗЕТО, КУМЪТ.

ДЕН ТРЕТИ: КАНЕТЕЛА, БЕЗРЪКАТА ПЕНТА, ЛИКЪТ, УМНАТА ЛИКАРДА, ХЛЕБАРКАТА, МИШКАТА И ЩУРЕЦЪТ, ЧЕСНОВАТА ЛЕХА, КОРВЕТО, ГЛУПАКЪТ, РОЗЕЛА, ТРИТЕ ФЕИ.

ДЕН ЧЕТВЪРТИ: ПЕТЛЬОВОТО КАМЪЧЕ, ДВАМАТА БРАТЯ, ТРИМАТА КРАЛЕ ЖИВОТНИ, СЕДЕМТЕ ПАРЧЕТА СЛАНИНА, ДРАКОНЪТ, ТРИТЕ КОРОНИ, ДВЕТЕ ПИТКИ, СЕДЕМТЕ ГЪЛЪБА, ГАРВАНЪТ

НАКАЗАНАТА ГОРДОСТ

(LA SOPERBIA CASTICATA)

Десета забава от четвъртия ден

КРАЛЯТ НА БЕЛО ПАЙЕЗЕ, ОТХВЪРЛЕН С ПРЕЗРЕНИЕ ОТ ЧИНЦИЕЛА, ДЪЩЕРЯН НА КРАЛЯ НА СУРКО ЛУОНГО [1], Ѝ СЕ ОТПЛАЩА С ЛИХВИТЕ, КАТО Я ДОВЕЖДА ДО ГОРЕСТНО СЪСТОЯНИЕ, А СЛЕД ТОВА Я ВЗЕМА ЗА ЖЕНА.

Добре е, че Чометела поставила навреме вълшебника на сцената, за да залее пожара с вода, иначе от жалост към Ливиела на слушателите можело да им стане лошо, защото вече им бил секнал дъхът. Но заедно с утешението на нещастната жена се утешили и те и, успокоени, зачакали кога Якова ще изведе на турнирното поле под знамето своята приказка. И ето че тя препуснала с насочено копие към целта на техните желания:

- Който дърпа силно, къса; който вика бедата, много беди и нещастия ще го споходят; ако някой, като се разхожда по края на пропастта, падне долу, виновен е само той, както ще чуете за това, което се случило с една принцеса, която презряла короната и скиптъра и стигнала до нищетата на конюшнята. Но Небето, като ни прави цицини по главата, ни дава и цлебни лепенки и цялото му наказание е съпроводено с милост, та дори когато ни шиба заслужено с камшик, не ни оставя без парченце сладкиш.

Казват, че някога живял един крал на Сурко Луонго, който имал дъщеря на име Чинциела, прекрасна като Луната; но в противовес срещу всяка драхма нейна красота стояла цяла либра [2] гордост, защото изобщо не почитала никого; и нещастният ѝ баща, който мечтаел да я задоми, изобщо не можел да ѝ намери мъж, чийто нрав и поведение да ѝ били угодни.

Сред многото знатни млади хора, които идвали да молят за ръката ѝ, бил и кралят на Бело Пайезе [3], който не пропускал случай да завоюва ответните чувства на Чинциела. Но колкото повече тежест на желанието си да бъде неин служител добавял, с толкова по-нищожна мярка му отговаряла тя; колкото повече привилегии ѝ давал на пазара на своето благоразположение, толкова по-скъпернически отговаряла на неговото желание; колкото по-щедър бил душевно, толкова по неподатливо оставало сърцето ѝ. Така че нямало ден нещастникът да не ѝ говори: “Кога накрая, о жестока, след толкова дини на надеждата, които се оказаха с вкус на тиква, ще получа поне една сладка? Кога, зло животно [4], ще стихнат бурите на твоето безсърдечие и аз ще мога да насоча с благоприятен вятър кормилото на надеждата към твоето прекрасно пристанище? Кога след пристъпи на заклинания и молби ще мога да издигна флага на моето любовно желание на стените на твоята прекрасна крепост?”

Но всичките думи отивали на вятъра. Въпреки че красотата на очите ѝ била способна да пробие камък, тя все едно нямала уши да чуе този, който стенел от любовни рани; напротив, гледала го с такова ожесточение, като да е изкоренил лозето ѝ. И нещастният млад човек, виждайки упоритостта на Чинциела, която му обръщала толкова внимание, колкото на този, чието име не споменават [5], напуснал двора на баща ѝ, като отнесъл със себе си своите богатства с думи на възмущение: “Излизам от играта на Амур!” [6] И се заклел тържествено да накара тази черна сарацинска душа да съжалява горчиво за това, че го е измъчвала толкова жестоко.

Като се върнал вкъщи, той си пуснал дълга брада, а след няколко месеца намазал с нещо лицето си и се върнал преоблечен като селянин в Сурко Луонго, където подкупил необходимите хора и получил мястото на кралски градинар. Трудел се с всички сили в градината и в един прекрасен ден сложил на тревата под прозорците на Чинциела корсет, достоен за кралица, целият обшит със злато и брилянти. Придворните дами, като видели корсета, казали веднага за него на своята господарка, която им наредила да попитат градинаря дали не го продава. Градинарят отвърнал, че не е галантериен търговец, но ще бъде радостен да го подари на принцесата, ако му разреши да прекара една нощ в залата на нейната половина от двореца.

Като предали молбата му на Чинциела, придворните дами казали: “Какво ще загубите, господарке, ако позволите на градинаря да пренощува един път в залата? В замяна на това ще имате корсет, който наистина е достоен за кралица”. Чинциела глътнала кукичката със стръвта, с която можело да се улови не само риба, съгласила се и получила корсета, а на градинаря предоставила удоволствието, за което молел.

На следващото утро на същото място лежала рокля, толкова великолепно изработена, колкото корсета, и като я видяла, Чинциела изпратила да попитат градинаря за колко ще я продаде. Градинарят отвърнал, че роклята не се продава, но ще я подари с радост на принцесата, ако му позволи да пренощува в предверието на покоите ѝ. Чинциела, за да има роклята към корсета, наредила да го пуснат, за да прекара нощта там, където искал.

И когато настъпило трето утро - преди Слънцето да запали с огнивото си фитила на полетата, - градинарят сложил на същото място прекрасен жакет, удивително допълващ роклята и корсета. Като го видяла, Чинциела си помислила: “Докато не го имам, и другите неща няма да ме радват!” След което извикала градинаря и му казала: “Моля те, добри човече, да ми продадеш жакета, който видях в градината, а вместо него вземи даже и сърцето ми”. “Той не се продава, господарке моя, но ако нямате нищо против, ще ви подаря и диамантена огърлица като добавка, а вие ще ме пуснете да пренощувам в единия от ъглите на вашата спалня”. “Държиш се като същински грубиян - отвърнала Чинциела. - Малко ти е да спиш в залата, малко ти е в предверието, та вече искаш да се разположиш и в стаята ми! Малко по малко ще поискаш да спиш и в леглото ми!” “Господарке моя, нека моят жакет остане при мене, а вашата спалня - при вас. Ако искате да ме повикате, знаете пътя до мене. С удоволствие ще се наспя и на пода, което добрият човек и на турчин няма да откаже. А ако бяхте видели с очите си огърлицата, която искам да ви подаря, тогава може би щяхте да отстъпите”.

Принцесата, от една една страна подстрекавана от желанието, а от друга - подтиквана от придворните дами, позволила да бъде уговорена. И когато настъпила вечерта - а Нощта, като кожухар, натопила в дъбилен разтвор кожата на Небето, за да я направи черна на цвят - градинарят донесъл огърлицата и жакета в покоите на Чинциела. Когато ѝ ги дал, тя го пуснала в спалнята, настанила го в ъгъла и казала: “Стой тук и не мърдай, ако искаш милост от мене!” И за по-сигурно начертала с въглен линия на пода, като добавила: “Минеш ли линията, лошо ти се пише”. С тези думи пуснала покривалото на леглото си и легнала да спи.

Кралят градинар, веднага щом разбрал, че е заспала, решил, че е настъпило времето да изоре полето на Амур. Той легнал до своята господарка и откъснал любовните плодове още преди тя да успее да се събуди. А когато се събудила и видяла какво е станало, не пожелала вместо едното зло да направи две и, като накаже градинаря, да погуби заедно с това и градината [7]; така че обърнала неизбежното в порок [8], утешила се в своето падение и превърнала грешката в удоволствие; гледала отвисоко на множество короновани глави, но не се отвратила да се озове под космата мъжка лапа, защото така изглеждал кралят и така мислела за него Чинциела.

Но като продължила да се занимава със същото, скоро забременяла. И виждайки как с всеки изминат ден коремът ѝ расте, Чинциела казала на градинаря, че ако баща ѝ открие нейното прегрешение, добро не я чака, и трябва да помислят как да избегне тази опасност. А кралят градинар отвърнал, че не може да измисли нищо друго освен бягство, и предложил на Чинциела да се скрие в дома на една предишна негова господарка, която ще ѝ предостави някои удобства, за да роди детето.

Чинциела, като видяла как грехът на гордостта, след като спечелил играта, я подхвърля като пробита лодка от един риф на друг, се оставила да бъде убедена, напуснала двореца и се доверила на непредсказуемите обятия на Фортуна. А кралят, след дълго пътуване, я завел в двореца си и, като разказал всичко на майка си, я помолил да се престори, че не знае нищо, защото искал да накаже Чинциела за нейната гордост. И майка му я настанила в една от конюшните на двореца, в най-голяма мизерия, където и парче хляб ѝ се струвало голяма милостиня.

Когато слугините на краля трябвало да изпекат хляб, той им наредил да извикат Чинциела, за да им помага, а след това, като отишъл при нея с градинарските дрехи, я уговорил да открадне няколко сладки гевречета, за да могат да утолят глада си. Нещастната Чинциела, когато вадела хляба от печката, откраднала незабелязано едно геврече и го сложила в джоба си. В този момент кралят, като влязъл неочаквано в пекарнята с подобаващия му се облик, започнал да вика на слугините: “Кой ви позволи да пуснете вътре тази опърпана жена? Вижте, на лицето ѝ пише, че е крадла! Ей, кой е там! Бръкнете ѝ в джоба и ще я хванете на местопрестъплението!” Като я претърсили, намерили у нея уликата на престъпното деяние и я наругали здраво, след което целия ден до вечерта отвсякъде я преследвали с насмешки и подсвирквания.

А кралят, като се преоблякъл отново, отишъл при нея и като я видял силно опечалена след преживяния позор, я посъветвал да не скърби, защото нуждата е тиранин за хората, и както е казал тосканският поет:

“когато гладен е беднякът,

ако след това нахранен бъде,

друг някой, че гладува, ще осъди”. [9]

Гладът изкарва и вълка от гората, а това я извинява, дори ако е направила нещо, което на друг не подобава да прави. И той добавил, че господарката реже на парчета някакво платно, та Чинциела да ѝ предложи помощта си, а заедно с това да открадне няколко платнени парчета, защото скоро ще трябва да ражда и такива неща ще потрябват.

Чинциела, която не можела вече да казва “не” на мъжа си (а тя го смятала за свой мъж), се качила при господарката и заедно с прислужниците започнала да реже платното за връзки, панделки, шапчици и престилки. И между работата откраднала едно парче плат, което скрила под дрехата си. Но в същия момент дошъл кралят, разиграл същата сцена като в пекарнята и заповядал да я обискират. Открили парчето плат, Чинциела била отново строго смъмрена и като насапунисана отзад, хукнала към конюшнята.à ,ЮЯЯЯкой е и казал, че всичко, което ѝ причинил, било от негодувание, че го е пренебрегнала, макар и двамата да били равни; но отсега нататък тя ще бъде негова господарка. От друга страна я прегръщала кралицата, като своя снаха и дъщеря. В благодарност за наследниците те дарили Чинциела с толкова прекрасни дарове на любовта си, че един само сладостен миг на нейната утеха победил всичките предишни горчивини, които обаче я научили да не вдига платната си прекалено високо, а да помни, че

гибелта е дъщеря на гордостта.



1. Дълга бразда.

2. Мерки за аптекарски везни, различни в различни страни. Според традицията на знаменитото в Средните векове медицинско училище в Салерно (близо до Неапол) драхмата е 3,3, а либрата 360 грама.

3. Хубава страна. Като собствено име е употребено първо от Данте (“Ад”, XXXIII), а след това от Петрарка (“Канцониере”, CXLVI) по отношение на Италия, по това време разделена на различни държави, като географско и културно единство.

4. Бележка на Павел Николов:: В оригинала: cana perra - зла кучка, но поради прекалено пейоративния заряд на думата “кучка” в български език, реших да смекча израза.

5. Лукавия дух.

6. В печатния текст е “chiammo da lo fuoco d’Ammore” - “излизам от огъня на Амур”. То тъй като е употребен израз, с който се обявява излизане от игра на карти, може да се предположи, че в незапазения ръкопис на Базиле вместо fuoco се е намирала думата giuoco (игра), а замяната е станала по време на редактирането или набирането.

7. Иначе казано: да погуби себе си.

8. Тук можем да видим алюзия на учението на блажения Августин за произхода на човешкия грях: първоначалното порочно желание на Адам и Ева да вкусят от забранения плод довело до това, че след нарушаването на забраната грехът станал за човека неизбежен. Чинциела върви по обратния път. Виж същия маниер при шеговитото описание в приказката “Гарванът”, където Ливиела е представена като “обратна Олимпия”.

9. Петрарка. “Канцониере”, CCVII, 22–24.

10. Огрубена пародийна препратка към изреченията на философите Ксенофон и Парменид (VI в. пр. н. е.), родоначалници на школата на елеатите. След като вероятно не е познавал оригиналите на техните съчинения, Базиле би могъл да ги познава по латинските им изложения.

(Следва)

петък, юни 25, 2021

БЪФАЛО БИЛ И ДИВИЯТ ЗАПАД ВЪВ ВЕНЕЦИАНСКА ГОНДОЛА, 1890 ГОДИНА

ИЗТОЧНИК: VINTAGE EVETYDAY

ПРЕИНАЧИЛ ОТ АНГЛИЙСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Уилям Фредерик Коуди (Бъ̀фало Бил) в гондола с група индианци обикаля Венеция.

Вождът на сиу (дакота) Скалистата мечка седи през един човек вляво от Коуди с пера на главата. Вождът на сиу (дакота) Черното сърце, също с пера на главата, е седнал на перваза на гондолата. Другите двама мъже сиу имат само по едно перо в косите си. И четиримата сиу носят нагръдници с мъниста. Коуди е с шапка “Стетсън” и раирани панталони. При по-добро взиране виждаме характерните за него дълга коса, козя брада и мустаци.

Наистина уникална снимка!

четвъртък, юни 24, 2021

ПЪРВИТЕ ВАКСИНИ: ВЪЗТОРГ И СЪПРОТИВА

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Ваксините срещу едра шарка и бяс променят отношението на човечеството към фаталността на инфекциозните заболявания.

Едрата шарка, за разлика от чумата и холерата, които връхлитали и изчезвали, присъствала сред хората постоянно и защитата от нея по метода на така наречената вариолация (от латинската дума variola - “едра шарка”) започнала още в древните Индия и Китай. На здрав човек се втривали в порязана повърхност на кожата или му се вдухвали в носа изсушени и стрити шаркави люспи от болен.

В началото на 18 век идеята за вариолация донесла от Турция в Англия лейди Монтегю, съпругата на британския посланик. Новият метод се оказал извънредно търсен. От едра шарка умирали ежегодно сто хиляди души, а тези, които оживявали, се оказвали жестоко обезобразени от белези. Гладката кожа се смятала за рядкост и, да речем, във Франция, когато полицията обявявала някого за издирване, като особен белег можело да се посочи: “няма знаци от едра шарка”.

Първата вариолация направили на шестима затворници от Нюгейт, на които обещали амнистия, и на деца от приюти. Тези богоугодни заведения ще се превърнат по-нататък в основни полигони за изпитания на ваксините. Като се убедили, че никой от подложените на вариолация не се е разболял, да я приложат на себе си се решили членовете на английското кралско семейство и придворните. Постепенно вариолацията се разпространила по Европа и попаднала в Америка, където била подкрепяна от бащите основатели. Но при предаването “от ръка на ръка” можели да се пренасят други заболявания и било необходимо инакво решение на проблема. То било намерено от английския лекар Едуард Дженър, който през 1796 г. ваксинирал с вирус на кравешка шарка (безвредна за човека - бел. П. Н.) осемгодишния Джеймс Филипс.

Върху Дженър веднага се изсипала нечувана критика. Възраженията били различни - от недоверие към медицината до обявяването на ваксината за “нехристиянска”, защото идва от крави. Разпространявали се слухове, че ваксината на Дженър съдържа “отрова от усойница, кръв, вътрешности и екскременти от прилепи, жаби и слепи кученца”. Била издадена специална папска була, в която ваксиниращите срещу едра шарка заведения били наречени еретични и революционни, а ваксините - предизвикателство към Божията воля.

Най-силно движение срещу ваксините се появило в Англия. Там през 1853 година бил издаден закон за задължителна ваксинация на новородените срещу едра шарка, а родителите, които отказвали да направят това, се глобявали с двадесет шилинга. Най-масова акция се провела през 1885 година в град Лестър, където имало марш, обединил около сто хиляди демонстранти, носещи плакати, детски ковчези и чучела на Дженър.

Силното противодействие на ваксините довело до това, че глобата за отказ от ваксиниране била отменена, а в английското законодателство се появил принципът, че ако на родителите “не им позволява съвестта”, се освобождават от задължително ваксиниране на децата им. Неочаквано продължение на тази история станала появата на термина “отказ от военна служба по съображения на съвестта”.

Между другото, далновидните военачалници оценили веднага положителния ефект от ваксинирането и през 1805 година Наполеон наредил да се ваксинира цялата армия. По-малко прозорливите пълководци губели войници. По време на Френско-пруската война през 1870 година френската армия се оказала неваксинирана срещу едра шарка и 23 400 войници биил отнесени от инфекцията. В пруската армия, която получила защитна ваксина, починали само 278 души. И, както е известно, французите загубили войната.

От Англия движението срещу ваксините се прехвърлило в САЩ, където отдавна възниквали стихийни протести и се вършели покушения (понякога успешни) срещу лекари. И към втората половина на 19 век до голяма степен заради успешните акции на противниците на ваксинирането по света отново се увеличило количеството на заболелите от едра шарка.

В Русия пробив в борбата срещу едрата шарка настъпил при Екатерина II. Императрицата се страхувала панически да не се зарази и като се качила на престола, издала веднага указ за учредяването на особени заведения за болни “от опасни и заразни болести”, сред които и от “едрата шарка”. Това се оказало недостатъчно. Хората говорели, че “на мнозина англичани, ваксинирани срещу едра шарка, са им изникнали кравешки рога”. Тогава императрицата решила да даде личен пример и да си направи вариолация. За целта от Англия бил повикан известният лекар Томас Димсдийл, който тайно през нощта на 12 октомври 1968 година ваксинирал императрицата, а след това и четиринадесетгодишния велик княз Павел Петрович.

Това, което станало по-нататък, днес бихме нарекли грандиозна пиар кампания. Столицата била илюминирана, звънели камбаните, звучали тържествени речи и оди. Сенатът издал указ, с който се поднасяли на императрицата и на престолонаследника “благодарности за великодушния и знаменит подвиг” и се установявали по този случай тържества на 21 ноември, който бил обявен за почивен ден и трябвало да се чества ежегодно. Вариолацията мигновено станала модна сред дворяните. Правителството започнало да изпраща в различни краища на страната лекари, а една година по-късно като поощрение за това, че не се противят на ваксинирането на децата им, на родителите започнали да дават по една сребърна рубла.

Масовата ваксинационна кампания продължил император Александр I, по време на когото били учредени особени Комитети за едрата шарка, в чиито задължения влизали организацията на ваксинирането и пропагандирането му. Но народът не вярвал на властите, адмиинстративните мерки се оказали недостатъчни и правителството организирало доста креативна агитационна кампания - по цялата страна започнали да се разпространяват гравюри с кратки стихове или римувани лозунги в духа на частушките, под портретите на самодоволни красавци (красавици) пишело: “Как видишь, чист лицом, кровь с молоком, здоров — мне оспа привита безвредная с коров! (“Както виждаш, лицето ми е чисто, кръвта ми е с мляко, здрав съм, защото съм ваксиниран с безвредна шарка от крави!”)

Да провежда “санитарно-просветителска дейност” правителството поръчало на духовенството. Свещенослужителите били задължени законодателно “да скланят енориашите към приемане на спасителното средство” и свещениците, които наричали ваксинирането “нечувано волнодумство” и пречели на разпространението му, бързо и твърдо били поставени на място.

И въпреки това съпротивата срещу ваксините, които се смятали за “печат на Антихриста”, оставала сред обикновените хора, придобивайки понякога най-дивашки форми (имало случаи, когато майки изрязвали с нож мястото, където децата им били ваксинирани).

По време на царстването на Николай I били учредени златни и сребърни медали, които получавали лицата, проявили се при ваксинирането срещу шарка, а през втората половина на 19 век към пропагандата на ваксинирането се присъединило и земството (избираемите органи за местно самоуправление - бел. П. Н.). Земските лекари проявявали в борбата с епидемиите невероятна самоотверженост и през някои години около 60% от тях умирали, заразени от болните. Много медици ставали и жертва на насилие.

През 19 век ваксинирането срещу едра шарка станало задължително във всички европейски страни, но в Русия това не се случило. Препятствия били огромната територия, ниското равнище на квалификация на медицинския персонал, злоупотребите на чиновниците и много други фактори. Към 1910 година задължителна ваксинация срещу едра шарка се прилагала само на децата, постъпващи в учебни заведения, на новобранците, на железопътните работници и на заточениците.

Глобална ликвидация на едрата шарка била в крайна сметка постигната след проявения в Сомали на 26 октомври 1977 година последен случай на заразяване в естествени условия.

Думата “ваксина” (от латинската дума vacca - “крава”) въвел Луи Пастьор, който увековечил по такъв начин паметта на Дженър. Но ако на английския учен му провървяло - критикували го жестоко, но не го преследвали, - Пастьор трябвало да преживее безпощадно гонение.

През 1885 година на основата на изсушен мозък от заразени зайци той създава ваксина срещу бяса. На пръв поглед откритието на Пастьор, позволяващо да се излекува болестта, трябвало да бъде посрещнато от научното общество с ентусиазъм, но това не се случило. Ваксината се правела след заразяването, в нея имало отслабен, но жив възбудител на бяса и това противоречало на съществуващите по това време представи за ваксинация.

За една година в лабораторията на Пастьор преминали профилактично лечение 1638 души, ухапани от бесни животни, от които не могли да бъдат спасени само 15 души и напразно Пастьор се опитвал да обясни, че те са се обърнали за помощ прекалено късно. През януари 1887 година на заседание на френската Академия по медицина Пастьор бил обвинен директно, че убива с ваксината си хора. Ученият бил наричан шарлатанин и отровител, а неговата лаборатория - кухня на античната отровителка Локуста и гнездо на зараза. Прокурорът на републиката даже повдигнал въпроса за спиране на ваксинациите срещу бяс.

Но те вече се прилагали в целия свят. В Русия, с непосредствената помощ на Пастьор и неговите сътрудници, били открити седем ваксинационни станции. В Петербург ваксинационната станция се появила благодарение на конкретен случай: през ноември 1885 година бясно куче ухапло офицер от гвардейския корпус, чийто командир бил принц Александр Петрович Олденбургский. Със средствата на принца, който се познавал лично с Пастьор, гвардеецът бил изпратен в Париж за лечение, а на съпровождащия го лекар било поръчано да се запознае с начините за изготвяне на ваксината срещу бяс. На 13 юли 1886 година била открита петербургската станция за ваксиниране по метода на Пастьор.

Постепенно от чисто практическо учреждение тя се превърнала в научна лаборатория, а през 1890 година с активното участие на принц Александр Олденбургский станала Императорски институт за експериментална медицина (по-късно - Академия на медицинските науки).

След ваксината срещу бяса скоро се появили ваксини срещу тетануса, холерата, стомашния тиф... Борбата с епидемиите продължавала и всяка нова ваксина имала своя драматична история, свои гении, злодеи и герои.

сряда, юни 23, 2021

КОРЕСПОНДЕНЦИЯ МЕЖДУ СЪВРЕМЕННИЦИ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ / АНГЕЛ КЪНЧЕВ ДО Н. Т. ОБРЕТЕНОВ

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на писма на съвременници на Левски, които по някакъв начин – по-малко или повече - засягат живота и дейността на Апостола.

Писмата са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му; бележките под черта са също негови.

(Павел Николов)

№ 404

Ангел Кънчев до Н. Т. Обретенов

Тука, бай Иване, станахме 52 души българановци, вървим добре и се надявам да засрамим чехите. В земеделското училище сме 5 души.

Поздрави брата си, Тиха, Тома, Ганча и другите другари.

Табор 14/11 70 г.

Твой брат

А. Кънчев

Бай Тихо!

Ето, аз купих книжката и я изпращам. Като я приемеш, предай му я.

Аз, братко, отдавна не съм ти писал, може да ти е криво, ама недей се сърди, защото ти им. 100 бога а а а.

Блазе ти! У вас имате сега ефендем и певашко (?) дружество, тъй а а а. Българинът сиромах пука от глад, а пък ние ще му пеем и ще го забавляваме с беседи. Може би по новата сръбска мода. Дай възможност на гладен чиляк да се весели и играе, ама по нашата пословица народна: гладна мечка хоро не играй. Нейсе, каквото и да е, Господ да им е на помощ.

Поздрави: майка си, Ивана Н., Пенча, Ганча, Радка и всички други.

Тихо! Дай приключеното на Чорапчиева.

Твой

А. Кънчев

Н.Б.II.В., п. 1. № 10 и 11

Арх. Обретенов

вторник, юни 22, 2021

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1974 г. / ФИЗИОЛОГИЯ ИЛИ МЕДИЦИНА / КРИСТИАН ДЬО ДЮВ

Кристиан дьо Дюв (Christian de Duve)

2 октомври 1917 г.. – 4 май 2013 г.

Нобелова награда за физиология или медицина (заедно с Албер Клод и Джордж Паладе)

(За откритията му относно структурната и функционалната организация на клетката.)

Белгийският биохимик Кристиан Рьоне дьо Дюв е роден в Теймс Дитън (предградие на Лондон). Негови родители са Мадлен (Пангс) дьо Дюв и Алфонс дьо Дюв - белгийски граждани, намерили във Великобритания убежище по време на Първата световна война. През 1920 г. семейството се връща в Белгия и се установява в Антверпен; там Кристиан получава образование по френски и фламандски език. През 1934 година постъпва в Католическия университет в Лувен - йезуитска образователна институция с хуманитарна насоченост. Но проявява интерес към медицината и скоро се мести в средно, а след това постъпва и във висше учебно медицинско заведение в Лувен, където работи и във физиологичната лаборатория на Ж. Букер. Там проучва процеса на усвояване на глюкозата от клетките. През 1941 г., когато получава медицинска диплома, Дюв си е поставил твърдо задачата да изясни механизма на действието на инсулина - хормон, регулиращ използването на глюкозата в организма.

По време на Втората световна война Дюв служи известно време в белгийската армия, след това е пленен, бяга от пленничеството и се връща в Лувен. Там учи четири години в университета и получава диплома на химик. Освен това работи като дежурен лекар в клиниката, ръководена от Жозеф Мезен, като изучава старателно изследванията, посветени на инсулина, и прави опити в лабораторията. До 1945 г. публикува няколко научни статии и книгата “Глюкоза, инсулин и диабет” (“Glucose, Insulin, and Diabetes”). През 1946 г. получава степента магистър на науките. След това в продължение на осемнадесет месеца работи в Стокхолм, в Нобеловия медицински институт, в лабораторията на Хуго Торел, а после в продължение на шест месеца - във Вашингтонския университет в Сент Луис като сътрудник на фонда “Рокфелер”. Там той се запознава с Карл Ф. Кори и Герти Т. Кори. Освен това във Вашингтонския университет има възможността да си сътрудничи с Ърл Съдърланд.

Като се връща в Белгия, Дюв става преподавател по биохимия в медицинското училище към Католическия университет в Лувен. Там създава изследователска лаборатория. Опитвайки се да разбере механизма на действието на инсулина, той провежда серия от опити, за да изучи свойствата на клетъчния чернодробен фермент, участващ в метаболизма на глюкозата - процес, при който тя се превръща в основни елементи, използвани от организма като източници на енергия. За да се проучат биохимичните свойства на клетките, е необходимо да се разделят тези клетки на отделни компоненти с центрофугиране. По време на този процес в различните слоеве на дадена епруветка се утаяват различни фрагменти от клетките според техния размер, форма и плътност и могат да се изследват поотделно. Благодарение на този метод, разработен от Албер Клод и наречен клетъчно фракциониране, става възможно да се отделят няколко клетъчни фракции: ядро, съдържащо хромозоми; митохондрии, играещи роля на клетъчни “енергийни станции” и микрозоми (наречени по-късно рибозоми). Дюв и неговите колеги от университета в Лувен усъвършенстват този метод така, че става възможно да се анализират отделените фракции. Този нов метод, наречен аналитично клетъчно фракциониране, позволява да се получат допълнителни данни за ферментната (ферментите са протеини, които катализират трансформирането на веществата в тялото) активност на отделните фракции и особено за активността на органелите - вътрешни клетъчни структури, изпълняващи специфични функции за клетката като цяло.

Първото голямо научно достижение на Дюв е откриването на лизозомите, непознати до това време органели. През 1949 г. той и неговите сътрудници откриват, че активността на киселата фосфатаза, фермент на чернодробните клетки, който се съдържа във фракцията на митохондриите, е на петия ден след фракционирането по-голяма отколкото през първия ден. Дюв обяснява това със съществуването на още една цитоплазмена органела, чиято стабилност на мембраната в лабораторни условия обуславя задържането на ферментната активност. В началото на 50-те години Дюв и неговите сътрудници откриват още една субклетъчна органела, съдържаща фермента оксидаза на пикочната киселина; тази органела е наречена пероксизома.

По-нататък Дюв и неговите колеги се заемат с проучването на функциите на двете нови органели - проблем, над който работят и много други изследователи. През 1983 г., като обобщава своята работа, Дюв посочва, че лизозомите са малки частици във вид на мехурчета, ограничени от мембрана. В тях има много ферменти, участващи във вътрешното клетъчно преработване на хранителните вещества. При млекопитаещите лизозомите се съдържат в голямо количество в клетките на черния дроб и бъбреците. Що се отнася до пероксизомите, широко разпространени в растителните и животинските клетки, те явно изпълняват две метаболични функции: превръщат много клетъчни молекули във водороден прекис, който по-късно се възстановява до вода, и помагат за трансформирането на клетъчните протеини в глюкоза. Нито лизозомите, нито пероксизомите са, подобно на митохондриите, източник на енергия за клетките.

През 1951 г. Дюв става професор по физиологична химия в Лувен. През 1962 г. заема длъжността професор по биологична цитология в университета “Рокфелер” в Ню Йорк. Тези длъжности му позволяват да изследва функциите на двете нови органели. През 1962 г. заедно с няколко свои колеги той основава Международния институт за клетъчна и молекулярна патология в Брюксел.

След получаването на Нобеловата награда Дюв провежда много научни изследвания, резултатите от които все още не са намерили практическо приложение. Той изучава свойствата и функцията на лизозомите и пероксизомите в нормално състояние и при различни заболявания. Заедно със своите колеги Дюв установява, че недостатъчното количество лизозомни ферменти може да е един от патогенните фактори за двадесет различни заболявания, при които се нарушава натрупването на гликоген. Той предполага, че лизозомите и техните ферменти могат да участват в процеса на стареенето и разпадането на тъканите. Освен това, заедно с колегите си, Дюв проучва действието на препаратите (вид стероидни хормони), които потискат възпалителните реакции в тъканите и доказва, че те могат да влияят на мембраната на лизозомите. Учените се опитват също така да получат вещества, които повишават активността и снижават страничните ефекти на лекарствените средства, използвани за химиотерапия на левкозите.

През 1943 г. Дюв се жени за Жанин Ерман, дъщеря на лекар. Семейството има двама синове и две дъщери. Дюв работи на две длъжности в Ню Йорк и Брюксел, разделяйки времето си между двете лаборатории. Той се увлича от бридж, ски и тенис.

Освен с Нобелова награда Дюв е удостоен с наградата Пфицер на Белгийската кралска медицинска академия (1957 г.), с наградата Франки на фонда “Франки” (1960 г.), със специалната почетна награда на фонда “Гарднър” (1967 г.) и с наградата Хайнекен на Нидерландската кралска академия на науките (1973 г.). Член е на Белгийската кралска медицинска академия, на Папската академия на науките, на Американската академия на науките и изкуствата и на Националната академия на науките на САЩ. Удостоен е с почетни степени от повече от десет различни американски и европейски университети.

Превод от руски: Павел Б. Николов



понеделник, юни 21, 2021

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ - ГЛАВА 5. КАК ДЯВОЛЪТ ПОСТРОИЛ ЦЪРКВА НА АПОСТОЛ ФИЛИП / АКТ ПЪРВИ, ИЛИ ЧЕРПАКЪТ ЧАКА

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

УВОД

ГЛАВА 1. НАХОДКАТА В НАГ ХАМАДИ; ОТ КОДЕКСА НА БРУС ДО ОКСИРИНХ; ГНОСТИЧНИЯТ ПОДХОД КЪМ СВЕТА

ГЛАВА 2. АПОСТОЛ ТОМА “ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“; “ПРОТОЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“ И ЯКОВ ПРАВЕДНИКА; АРАМЕЙСКИЯТ ОРИГИНАЛ; МЯСТО НА НАПИСВАНЕ: ЕДЕСА; ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛА ЮДА ТОМА; ИСТОРИЧНОСТ

ГЛАВА 3. ЮДА БЛИЗНАКА И ГРАД ЕДЕСА; РЕАЛНИЯТ АПОСТОЛ ТОМА; ЕВРЕИТЕ ИЗВЪН ГРАНИЦИТЕ НА РИМ; ЕДЕСА; ЦЪРКВАТА В ЕДЕСА; ХРИСТИЯНИТЕ И НАЗОРЕИТЕ; ТЕОЛОГИЯТА НА МНОГОЦВЕТНИТЕ ОДЕЖДИ; РЕАЛНАТА БИОГРАФИЯ НА ЮДА ТОМА; ГИБЕЛТА НА АПОСТОЛ ЮДА ТОМА

ГЛАВА 4. ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛ ЙОАН; ДИАЛОГЪТ ЗА ДУШАТА; БИОГРАФИЯТА НА АПОСТОЛ ЙОАН; ЕФЕСКИЯТ ДЪЛГОЛЕТНИК; ЕФЕС; ЕФЕСКИЯТ ПРЕТОР ЛИКОМИД И ЖЕНА МУ; ЕФЕСКИЯТ ТЕАТЪР; ЕФЕСКИЯТ ХРАМ; “ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ” И “ДЕЯНИЯТА НА ЙОАН”; СТРАНСТВАНИЯТА НА ЙОАН; КОНКУРЕНТЪТ; ДРУЗИАНА; ЕВАНГЕЛИЕТО НА ТАНЦУВАЩИЯ ХРИСТОС; МЕТАСТАЗИСЪТ НА ЙОАН; АНАЛИЗ; ”ОТКРОВЕНИЕТО НА ЙОАН БОГОСЛОВ”; PAUL vs JOHN; ТЕОЛОГИЯ; РЕАЛНАТА БИОГРАФИЯ;

ГЛАВА 5. КАК ДЯВОЛЪТ ПОСТРОИЛ ЦЪРКВА НА АПОСТОЛ ФИЛИП; ДЕЯНИЯТА НА ФИЛИП

В БИБЛИОТЕКАТА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ:

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ

ГЛАВА 5. КАК ДЯВОЛЪТ ПОСТРОИЛ ЦЪРКВА НА АПОСТОЛ ФИЛИП

АКТ ПЪРВИ, ИЛИ ЧЕРПАКЪТ ЧАКА

Деянията на Филип в Xenofontos 32 започват с това, че апостолът извършва чудо: възкресява сина на една езичница. След това езичницата и синът ѝ стават негови последователи, праведници и светци.

Причината да се покръстят била много проста. Факт е, че синът на езичницата престоял от другата страна на смъртта и видял с очите си участта на тези, които не средват Исус.

Тази участ е ужасна.

Тези, които твърдят, че Исус е измамник, биват избутвани с нажежени гребла в горящ огън (Деяния на Филип, 1:5). Тези, които преследват епископите и свещениците, биват измъчвани от ангел с огнен меч (Деяния на Филип, 1:6).

Мъртвият езичник потръпва при вида на юноша, който лежи върху разпалени въглени. От юношата изтичат вътрешностите му и се превръщат в ръфащи го огнени змии. Този негодник бил виновен за това, че се присмял над една девственица и проклятието на девственицата настигнало след смъртта не само него, но и всичките му роднини (Деяния на Филип, 1:7).

Тези, които са клеветили праведниците, на оня свят се блъскат взаимно в огъня (Деяния на Филип, 1:8). А ето и един плешив старец: над него стои ангел с черпак и капе от този черпак нажежен огън върху главата на грешника, виновен за неумерена употреба на вино. Този грешник се напивал като свиня, а като се напивал, “клеветял епископите, свещениците, евнусите и девствениците” (Деяния на Филип, 1:10).

На вратата на Ада юношата среща кучето Кербер, което се храни апетитно с черните дробове на живи грешници. Те са виновни за това, че “са светотатствали по отношение на свещениците мъже, свещениците жени, евнусите, дяконите, дяконисите и девствениците, като ги обвинявали лъжливо в разврат и прелюбодеяние” (Деяния на Филип, 1:12).

И най-сетне, вече в края на своето пътешествие, юношата вижда едно изискано мъчение: двама грешници, вързани гърбом един към друг, се пекат на нажежена плоча, а редом кипи котел с разтопено олово и ангел налива от този котел олово в гърлата им, така че негодниците се жарят едновременно и отвътре, и отвън. Тези хора “направили много злини на земята. Те преследвали невинните и се отнасяли зле с тях, и ги презирали, като смятали себе си за праведници (Деяния на Филип, 1:16).

Лесно е да видим, че нашият възкръснал юноша е свидетел. Неговият разказ разголва живо първоначалното значение на думата мартирас/шахид. Възкръсналият е свидетел, очевидец в буквалния смисъл на думата. Той вижда с очите си Божия престол и страшните физически мъки на тези, които не вярват в Христос.

В грандиозната картина, нарисувана от нашия свидетел, правят впечатление две неща.

Всички мъчения, които вижда юношата, са предназначени само за тези, които злословят срещу представителите на правилната вяра. Сред измъчваните, които вижда нашият мартирас, няма нито един насилник, лъжец, крадец или убиец. На оня свят, даже повече, отколкото в “Апокалипсиса на Петър”, се мъчат изключително тези, които се отнасят зле с мирната религия на Христос, който наставлявал да се прощава на враговете и да се обичат ближните.

Второ, християнската община, към която принадлежи авторът на “Деянията на Филип”, се различава много от обичайната за нас. В нея има не само дякони, но и дякониси, и не само девственици, но и скопци. А сред измъчваните в ада виждаме еретици, които са се смятали за праведници, но при това са клеветили истинските праведници, дяконисите и скопците. В този неласкав портрет познаваме лесно представителите на римската ортодоксална църква с техните разкази, че еретиците се причастяват със сперма и менструална кръв, ядят младенци и практикуват групов секс.

Като поставил на Божия път езичницата и нейния син, Филип заминава за Атина. Там постъпва по същия начин като Йоан в Ефес. Твори чудеса в промишлени мащаби и иска категорично от местните езичници да престанат да служат на дявола, иначе казано - да се отрекат от старите богове. Като преценяват, че проверката на това, което твърди Филип, се намира извън границите на професионалните им компетентности, философите на Елада се обръщат към специалист, с други думи - към еврейския първосвещеник Анания.

Първосвещеникът Анания е напълно реален исторически персонаж и, нещо повече, той е принадлежи на цяла династия първосвещеници, знаменити с решителното си противопоставяне на миленаристите. Родоначалникът на тази династия, първият Анания (който в Евангелията фигурира като “Анна”), бил “сив кардинал” на Синедриона по време на екзекуцията на Исус Христос и по всяка вероятност негов зет е бил Каяфа, номиналният ръководител на Синедриона. Синът му, и той Анания, и той първосвещеник, е същият човек, който изпратил на екзекуция Яков Праведника, брата на Исус. Трудно е да кажем доколко добре авторът на “Деянията на Филип” е помнел ролята на рода Анания в преследването на миленаристите (изобщо с хронологията и историята тези “Деяния” не са много наред), но едва ли изборът на името е случаен.

И до този Анания, на когото, както е известно, само му дай да хвърли от височината на храма Праведника, идва от Атина питане: така и така, дойде човек на име Филип, лекува сакати, връща зрението на слепи, възкресява мъртви и проповядва някакъв цар на еоните Христос: какво да правим?

“Нима този лъжец се е добрал до Атина и прелъстява там философите?” - изумява се Анания. Заедно с петдесет войници той заминава за Атина, за да заведе Филип на съд пред цар Архелай [1]. “Ти си магьосник и влъхва - казва той - и аз те познавам, защото твоят Господ, измамникът, те нарече Син на гръмотевицата” (Деяния на Филип, 2:9) [2].

Анания се опитва да залови Филип, но веднага става ясно, че апостол Филип владее до съвършенство методите не само на целителната, но и на отбранителната магия: Анания ослепява.

Филип произнася заклинание и в град Атина от небето с бели одежди се спуска Христос. Лицето на Христос гори по-ярко от седем слънца. При появата на Христос атинските идоли - мерзките скулптури на нечестивите Праксител и Фидий, отвратителните истукани, изваяни от Поликлет и Лисип - падат и се разбиват на прах.

Демоните, обитаващи в статуите, се разбягват с писък, и един от тях, както често става с демоните, тези врагове на човечеството, убива попаднал на пътя му атинянин.

При вида на подобна несъмнена демонстрация на истинността на християнското учение за царя на еоните атиняните падат пред Филип на колене и викат: “Пощади ни, човече божи!” А петдесетте войници, доведени на площада, за да заловят Филип, се обръщат срещу своето началство и молят Филип за позволение на разкъсат Анания на парчета.

Но Исус е забранил на апостолите да отвръщат на злото със зло.

Затова Филип не само не позволява на новите вярващи да се разправят с мерзкия първосвещеник, но и отвръща с добро на злото - връща му зрението.

Това благодеяние обаче се оказва напразно. Вместо да благодари на своя спасител, неблагодарният Анания вика: “Ти си магьосник!” (Деяния на Филип, 2:18).

Филип, естествено, не може да остави този добър човек заблуден и да му позволи да погуби душата си.

Той произнася заклинанието: “Забартан, сабатабат, браманух!” Земята се разтваря и поглъща упорстващия първосвещеник до коленете.

И тук можем да забележим в нашия текст нещо любопитно. Отначало ни казват, че в резултат от заклинание, произнесено от Филип, в Атина се спуснал Христос. Именно от този Христос се разсипали на прах идолите и лицето на Христос сияело по-ярко от много слънца.

С други думи, нашият текст описва ни повече, ни по-малко второто пришествие. И бихме могли да очакваме, че след появата на Исус Христос цялата инициатива за действие ще поеме той, а на апостол Филип ще му остане само да лющи семки и да плюе.

Но не се случва нищо подобно. Христос слиза в Атина и явно, скръстил ръце на гърдите си, стои встрани, докато апостол Филип, като се грижи за душата на юдейския първосвещеник, го забива със заклинания в земята.

От това лесно можем да направим извода, че в оригиналния вариант Христос се спуска от небесата във Филип. Този Филип, изпълнен с Христос, чието лице сияе като много слънца, помолил първосвещеника да признае Христос. Но Анания в отговор на това само повтарял: “Исус е гоис!”

Тогава проповедникът на религията на любовта и мира Филип наредил на земята: “Погълни го до кръста” (Деяния на Филип, 2:19). Земята се разтворила и погълнала Анания до кръста. “Покай се и ще си спасиш душата” - умолява Филип. “Няма да бъда победен от магьосничество!” - отговаря първосвещеникът.

Като желае все пак да спаси непременно своя враг, Филип произнася ново заклинание и земята поглъща първосвещеника до шията. Дясната пета на Анания лижат езиците на ада, лявата е обхваната от леденящ студ и бесовете, събрали се под земята, го дърпат с радостен вой надолу, а в същата минута на площада се появява знатният атинянин, чийто син бил убит от демона, който избягал от статуята, която Исус съборил. Със себе си той носи трупа на сина си.

“Ако го съживя, ще повярваш ли?” - пита Филип Анания, като му дава последен шанс.

“Не, няма да повярвам! - крещи потъналият до шията Анания. - Ти ще го съживиш с магия”.

Този отговор прелива чашата на търпението на апостола на мира и доброто. “Кататема!” - крещи Филип. Което ще рече: върви в бездната! Бездната поглъща първосвещеника, Филип възкресява убития атинянин и при вида на тези несъмнени чудеса жителите на Атина приемат печата на кръщенето.

“И Филип остана две години в Атина и основа църква, и ръкоположи епископ и презвитер, и отиде да проповядва в Партия” (Деяния на Филип, 2:24).

БЕЛЕЖКИ

1. Архелай е свален от длъжност от Октавиан Август през 6 г.

2. В Новия завет “Синове на гръмотевицата” са наречени апостолите Йоан и Яков.

(Следва)

неделя, юни 20, 2021

„КАРМЕН“. ОТ ПРОВАЛА КЪМ ТРИУМФА

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Новелата на Проспер Мериме за свободолюбивата циганка е вдъхновявала и вдъхновява до ден днешен нови шедьоври на композитори, артисти и режисьори.

ПРОТОТИП НА КАРМЕН Е ЗЕМФИРА

Преки доказателства за тази версия няма, но мнозина казват, че първи във веригата от гении, които имат отношение към един от най-популярните образи в световното изкуство, е Александр Пушкин. Проспер Мериме, който пише новелата “Кармен” през 1845 година, не го е познавал лично, но е първият преводач на френски език на произведенията на великия руски поет, сред които е и поемата “Цигани”. Историята на Земфира и Алеко напомня много това, което се случва с Кармен и Хосе.

Проспер Мериме пише исторически драми, романи и новели, в които се смесват етнографски описания и мистични мотиви, но най-известно негово произведение става новелата “Кармен” и то благодарение на това, че привлякла вниманието на Жорж Бизе.

КОМПОЗИТОРЪТ НЕ ДОЖИВЯЛ ДО УСПЕХА НА ОПЕРАТА

Жорж Бизе, композитор романтик и блестящ пианист, успял да съчини преди “Кармен” няколко оркестрови произведения и опери и през 1874 година пристъпил с огромен ентусиазъм към нова революционна постановка на сцената на парижката “Оперà комик”. Новаторството на постановката било в това, че дотогава операта се смятала по традиция за условно изкуство, а в случая героите били обикновени хора и всичко, което ставало с тях, се поднасяло просто и реалистично. Повечето критици и зрители не били готови за това и премиерата на 3 март 1875 година се провалила оглушително.

Композиторът бил потресен. Той написал: “Хосе уби Кармен, а Кармен уби мене!”.

И наистина, след три месеца Жорж Бизе умира от сърдечен удар на тридесет и седем години. Но се появили поклонници на “Кармен”. По-нататъшната триумфална съдба на операта предсказва Пьотр Чайковский, а нейните арии и музикални откъси стават и си остават до ден днешен абсолютни хитове.

За щастие операта не била забравена. През 1891 година на сцена е представено 500-то представление на “Кармен”, през 1904 година - 1000-то, а за 100-годишнината на Бизе през 1938 година - 2276-тото. И оттогава “Кармен” се играе с огромен успех по най-добрите сцени на света.

”КАРМЕН” НА КИНОЕКРАНА

През ХХ век ефектният сюжет привлича много пъти вниманието на кинематографите. Първият филм с едноименно заглавие е създаден през 1907 година във Великобритания и оттогава “Кармен” е снимана пак и пак от различни по националност режисьори. Не на всички е известно, че през 1915 година с екранизацията на новелата се заема младият Чарлз Чаплин, като главната роля се изпълнява от Една Първайънс, а Чаплин играе ролята на Хосе. Филмовата история не престава да бъде трагедия, но все пак авторът не пропуска да добави в нея няколко комични епизода.

През ХXI век Александр Хван пренася действието на новелата от Испания в Русия (там Кармен е затворничка в женска колония - бел. П. Н.), а южноафриканският режисьор Марк Дорнфорд-Мей - в един от бедните райони на Кейптаун.

КАРМЕН НА ПУАНТИ

През 1967 година в Москва и Хавана се състояла световната премиера на сюитата “Кармен”. Примата на Балшой театр Мая Плисецкая мечтае да играе ролята на Кармен и моли да адаптират музиката на Бизе за балет и Дмитрий Шостакович, и Арам Хачатурян, но те не решават да се заемат с това. Да осъществи мечтата си помага на балерината съпругът ѝ Радион Шчедрин, който се справя блестящо със задачата. “Кармен” е поставена за първи път на балетната сцена от кубинския балетмайстор Алберто Алонсо.


НАЙ-ПОПУЛЯРНАТА ОПЕРА В СВЕТА

Но безусловно най-блестяща съдба “Кармен” има на оперната сцена. Поставят я най-знаменити режисьори, а главните роли изпълняват най-блестящите певци и оперни диви. Например в Русия с постановките си на “Кармен” се състезават Владимир Иванович Немирович-Данченко и самият Константин Сергеевич Станиславский.

НАЙ-ДОБРАТА КАРМЕН

През 1975 година за най-добра изпълнителка на партията на Кармен оперното общество посочва Елена Образцова заради виртуозното владеене на гласа и висока степен на артистичност. Но не само за това. За тази роля вероятно трябва да се родиш бунтарка. Достоверност на образа придало и това, че певицата настоявала нейната героиня да играе на сцената боса.

Една от най-добрите постановки на “Кармен” специално за Елена Образцова осъществява във Виенската опера режисьорът Франко Дзефирели, който нарича певицата “огнедишащ вулкан с рокля” и “сценично животно” заради необикновената ѝ отдаденост. Запазили са се спомени на Образцова за работата ѝ с маестрото: “Той постави “Кармен” заради мене и Пласидо Доминго. Говорехме много дълго, спорехме, с някои неща не се съгласявахме. Нещо не ми допадаше, няма да крия. В процеса на работата запазвахме някои предложения, някои отхвърляхме. В един прекрасен ден му казвам: “А може ли да се каже с една дума каква е Кармен?” Той взе ръката ми и ме ухапа, при това силно! Цял месец имах на ръката си синьо. Затова пък веднага ми стана ясно и разбираемо!”

Добавка на Павел Николов: Най-известни музикални откъси от "Кармен" са хабанерата "L'amour est un oiseau rebelle" ("Любовта е непокорна птица"), маршът на тореадора и куплетите (арията) на Ескамилио "Votre toast, je peux vous le rendre" ("В отговор на вашата наздравица"). Ето ги по реда на изброяването: