ДЖАМБАТИСТА БАЗИЛЕ / „ПРИКАЗКА НА ПРИКАЗКИТЕ ИЛИ ЗАБАВА ЗА МАЛКИ ДЕЦА“ / ДЕН ЧЕТВЪРТИ / ЗАБАВА ОСМА / „СЕДЕМТЕ ГЪЛЪБА“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

ВСТЪПЛЕНИЕ

ДЕН ПЪРВИ: ПРИКАЗКА ЗА ОРКА, МИРТОВОТО КЛОНЧЕ, ПЕРУОНТО, ВАРДИЕЛО, БЪЛХАТА, КОТКАТА ПЕПЕЛЯШКА, ТЪРГОВЕЦЪТ, КОЗЕТО ЛИЦЕ, ВЪЛШЕБНАТА КОШУТА, ОДРАНАТА СТАРИЦА.

ДЕН ВТОРИ: МАГДАНОЗКА, ВЕРДЕ ПРАТО, ТЕМЕНУЖКА, КАЛЮЗО, ЗМИЯТА, МЕЧКАТА, ГЪЛЪБИЦАТА, МАЛКАТА РОБИНЯ, РЕЗЕТО, КУМЪТ.

ДЕН ТРЕТИ: КАНЕТЕЛА, БЕЗРЪКАТА ПЕНТА, ЛИКЪТ, УМНАТА ЛИКАРДА, ХЛЕБАРКАТА, МИШКАТА И ЩУРЕЦЪТ, ЧЕСНОВАТА ЛЕХА, КОРВЕТО, ГЛУПАКЪТ, РОЗЕЛА, ТРИТЕ ФЕИ.

ДЕН ЧЕТВЪРТИ: ПЕТЛЬОВОТО КАМЪЧЕ, ДВАМАТА БРАТЯ, ТРИМАТА КРАЛЕ ЖИВОТНИ, СЕДЕМТЕ ПАРЧЕТА СЛАНИНА, ДРАКОНЪТ, ТРИТЕ КОРОНИ, ДВЕТЕ ПИТКИ

СЕДЕМТЕ ГЪЛЪБА

(LI SETTE PALOMMIELLE)

Осма забава от четвъртия ден

СЕДЕМ БРАТЯ НАПУСКАТ РОДНИЯ СИ ДОМ, ЗАЩОТО МАЙКА ИМ НЕ МОЖЕ ДА РОДИ ДЪЩЕРЯ, А КОГАТО ТЯ НАЙ-СЕТНЕ РАЖДА МОМИЧЕ, СИНОВЕТЕ ЧАКАТ ОТ МАЙКА СИ ИЗВЕСТИЕ, НО ТЯ ОБЪРКВА ЗНАКА И ТЕ ПОЕМАТ ДА БРОДЯТ ПО СВЕТА. КОГАТО СТАВА ГОЛЯМА, СЕСТРА ИМ ТРЪГВА ДА ГИ ТЪРСИ, НАМИРА ГИ И СЛЕД МНОГО ПРИКЛЮЧЕНИЯ ВСИЧКИ СЕ ВРЪЩАТ ЗАЕДНО В КЪЩИ БОГАТИ.

Приказката за двете питки, като обилно напълнена питка, задоволила вкуса на всички слушатели, които дълго още си облизвали пръстите. Но Паола вече се приготвила да разказва поредната история и ето че знакът, даден от принца, лишил като поглед на вълк присъстващите от дар слово, а тя започнала:

- Който прави добрини на другите, добрини получава; благодеянието е стръв за дружбата и кукичка за привързаността. Който не сее, не жъне и прекрасен пример за това ви поднесе Чула като вкусно блюдо, а аз ще ви дам друг пример за десерт, при условие че ще помните какво е казал Катон: ”Не говори много на масата”. И така, бъдете добри, предоставете ми за малко ушите си и нека Небето им даде да чуват само добри и приятни неща.

Живяла някога в село Ардзано [1] една добра жена, която всяка година раждала по едно момче, докато накрая стигнала до седмото, и те били като срингата на Пан [2] със седемте дупки, всяка следваща по-малка от предишната. И синовете, едва-щом сменили първите си уши [3], казали на майка си, която била отново бременна: “Знай, майчице, че ако след като имаш толкова синове, не ни родиш поне една сестра, ще напуснем завинаги този дом и ще тръгнем да бродим по света, където ни видят очите, като пиленца на дрозд”.

Когато чула лошата вест, майка им започнала да моли Небето да изгони от главите им този замисъл и да не я лишава от седемте ѝ безценни съкровища, каквито били нейните синове. Но ето че, когато дошъл часът за раздяла, синовете казали на майка си: “Ще живеем на онзи хълм над стръмнината, който виждаш право пред тебе. Ако родиш момче, постави на прозореца мастилница и писалка, а ако родиш момиче - постави черпак и вретено [4]. Видим ли знак, че се е родило момиче, ще се върнем у дома и ще прекараме целия си живот под твоето крило; а видим ли знак за момче, забрави, че си имала синове, зачеркни имената ни завинаги”.

Те тръгнали, а Янетела родила прекрасно момиченце. И толкова била замаяна и разсеяна, че объркала какво казали синовете ѝ, и сложила на прозореца мастилница и писалка. Като видели знака, братята тръгнали веднага на път, вървели, вървели и накрая след четири години стигнали до една гора, където дърветата под песента на пролетните води, звучаща като контрапункт на камъните, танцували мпертеката [5], а в дълбините на гората стоял домът на един орк. На този орк веднъж, докато спял, една жена му избола очите и затова той бил толкова враждебно настроен към женския пол, че когато успявал да хване някаква жена, веднага я изяждал.

Изнурените от дългия път и измъчените от глад юноши стигнали до дома на орка и му казали, че ще им окаже голяма милост като не пожали за тях няколко късчета хляб. На това оркът отвърнал, че е готов да ги нахрани, ако се съгласят да му служат, а службата им няма да бъде трудна: нека всеки ден един от тях, когато му дойде редът, да го направлява, както обучено куче води слепец. Чувайки тези думи, юношите помислили, че ще могат да живеят на това място не по-лошо отколкото при баща си и майка си, съгласили се с условията на орка и останали при него на служба. А той, като научил наизуст имената им, викал при себе си по някаква работа ту Джанграцио, ту Чекитиело, ту Паскале, ту Нучо, ту Поне, ту Пецило, ту Каркавека, както се казвали братята. И като им предоставил стаята, която се намирала под неговото жилище, грижел се за тях така, че не оставали гладни.

По това време сестра им поотраснала; и когато слушала разговорите у дома, че заради майчината разсеяност и грешка нейните седем братя тръгнали да бродят по белия свят и от тях няма ни вест, ни кост, в сърцето ѝ се разгоряло силно желание да отиде да ги търси. И толкова молила майка си, че тя, като една не се побъркала от молбите на своята дъщеря, я облякла в дрехите на поклонник и я пуснала да върви.

Девойката вървяла и вървяла, разпитвайки навсякъде, не е ли видял някой седемте ѝ братя, и изминала дълъг път, докато накрая в един хан не получила вест за тях. Тя научила кой е пътят, който води до гората, и в едно прекрасно утро - когато Слънцето с ножчето на лъчите почиства черните мастилени петна, с които Нощта е изцапала хартията на Небето - стигнала до мястото, където нейните братя я познали и я приели с безмерна радост. И всички проклели единогласно мастилницата и писалката, която подписала лъжливата присъдата за множество страдания; като ѝ оказали хиляди ласки, те оставили сестра си в стаята, казвайки ѝ да не излиза никъде, за да не я усети оркът, и нареждайки ѝ освен това от всичко, с което се храни, да дава на котката, която живеела в същата стая, за да не ѝ направи някаква пакост.

Чиана, както се казвала сестрата, си записала тези съвети в тетрадката на сърцето и всичко, което имала, делила дружески с котката, режейки ѝ половината от всяко късче с думите: “Ето за мене, ето за тебе, а ето за дъщерята на краля”, след което ѝ давала полагащото ѝ се парче до последната трошичка.

Но един ден се случило така, че братята отишли на лов, и когато тръгвали, оставили на Чиана една кошничка с боб, за да го сготви за обяд. Докато чистела боба обаче, едно бобче се превърнало в препъни камък и съблазън, защото тя го сложила несъзнателно в устата си, без да го сподели с котката, която, обидена, скочила към огнището и го препикала така обилно, че то угаснало. Като видяла бедата и не знаела какво да прави, Чиана, въпреки забраната на своите братя, излязла от стаята, влязла в покоите на орка и го помолила за огън.

Като чул женски глас, оркът си казал доволен: “Добре търси, търсачо! Скоро ще намериш това, което търсиш!” [6]. След тези думи той извадил един генуезки камък [7], капнал върху него няколко капки масло и започнал да си точи зъбите. Като видяла, че работата отива на зле, Чиана хукнала по стълбата в стаята, заключила я отвътре, сложила резетата, затрупала вратата със столове, пейки и сандъци, подпряла я с камъни и всичко, което ѝ попаднало под ръка.

Като си наточил зъбите, оркът побързал да отиде в долната стая, открил, че е затворена здраво отвътре, и започнал да блъска с юмруци и ритници вратата, опитвайки се да я издъни. Притичалите при тази страшен шум седем братя чули от орка: “Предатели! Как посмяхте да превърнете дома ми в леговище на мой враг!” Като видял надвисналата беда, Джанграцио, който бил по-голям и по-разсъдлив от другите, отвърнал: “Ние не знаем абсолютно нищо! Сигурно тази нещастна жена е влязла тук случайно, докато бяхме на лов. Но след като е заградила вратата, да вървим, ще те заведа през задния вход и ще я пипнем; няма къде да избяга от нас”.

Той хванал орка за ръката, повел го там, където била изровена една дълбока яма, и братята дружно го блъснали отзад така, че той полетял с главата надолу. Като хванали лежащата наблизо лопата, те го засипали с пръст. А когато сестра им махнала от вратата всичко, с което успяла да я загради, те изслушали, силно развълнувани, нейния разказ за грешката, която допуснала, и за опасността, на която се подложила, след което я предупредили да бъде за в бъдеще по-внимателна и в никакъв случай да не скубе трева от мястото, където е заровен оркът, защото в противен случай те ще се превърнат в гълъби.

“Да ме пази Небето да ви причиня подобно зло” - отвърнала Чиана. И след това, като завладели дома и вещите на орка, те заживели весели и щастливи, очаквайки да мине зимата - когато Слънцето, след като превземе дома на Телеца [8], ще подари на Земята зелена рокля, извезана с цветя - и да тръгнат на път към родното си село.

Но веднъж, когато братята били в гората за дърва, които да ги топлят в студа, който ставал все по-силен с всеки изминал ден, в гората се озовал един беден поклонник, който за това, че раздразнил едно горско страшилище, което живеело на върха на един бор, получил от него шишарка по главата, но с такава сила, че му излязла голяма цицина и нещастникът запищял все едно е осъдена душа в преизподнята. А Чиана, като излязла при вика му навън, се съжалила над страдалеца и откъснала набързо връхче от размариновия храст, който растял на гроба на орка. Като го счукала с хляб и сол, тя приготвила от него мазило за нещастния човек, с което намазала болното място, дала на странника храна и го пуснала да си върви.

Но когато нареждала масата за своите братя, видяла как долетели седем гълъба, които ѝ казали: “По-добре без ръце да беше останала, защото ни причини безмерна мъка като откъсна проклетия розмарин, и сега не знаем къде да се денем! Мозък от котка ли яде, мила сестрице, че забрави нашите заръки? Вече сме птици, жертви за ноктите на орлите, ястребите и соколите, станахме другари на пчелоядите, врабчетата, щиглеците, рибарчетата, бухалите, совите, свраките, гарваните, каменарчетата, конопарчетата, враните, чучулигите, зеленоножките, блатарите, скатиите, скорците, чинките, кралчетата, синигерите, червенушките, въртошийките, гмурците, зелениките, мухоловките, папуняците, коприварчетата, чаплите, стърчиопашките, патиците, потапниците, кукувиците, калугериците и кълвачите! Добра работа свърши! Върнахме се у дома, а там ни била приготвена клопка! За да изцелиш главата на странника, счупи главите на своите седем братя! А за това няма изцеление, освен ако не намериш къде живее майката на Времето: само тя ще ти посочи как да ни избавиш от бедата”.

Чиана, с вид на ощипан пъдпъдък заради допуснатата голяма грешка, молела отчаяно прошка от братята си и решила да обходи целия свят, но да разбере къде живее майката на Времето. Тя ги помолила да останат вкъщи, за да не им се случи някакво нещастие, докато не се върне от своя път; и тръгнала да странства, без да знае умора, защото, макар че ходела пеш, желанието да помогне на братята си я носело като муле на планински страж [9] със скорост три мили в час.

И като стигнала до един бряг, където морето шибало с камшика на вълните си скалите, защото не си написали домашното по латински език, тя видяла един голям кит, който я попитал: “Къде отиваш, красавице моя?” И тя отвърнала: “Отивам да търся къде живее майката на Времето”. “Знаеш ли какво трябва да направиш? - казал китът. - Върви все направо и направо покрай този бряг до първата река, която ще видиш, а там, като завиеш по горното течение, ще срещнеш кой да ти покаже пътя. Но направи ми и ти една услуга: попитай майката на Времето как да плувам безопасно, за да не се удрям о скалите и да не може бурята да ме изхвърли на брега”. “Бъди спокоен, ще изпълня всичко, от което имаш нужда” - отвърнала Чиана и като благодарила на кита, че ѝ показал пътя, тръгнала бързо край брега.

След дълъг път тя стигнала реката, която като данъчен агент внасяла чували със сребърни монети в банката на морето. Там девойката свърнала по пътя, който водел нагоре по течението, и стигнала до една красива местност, където една поляна, наметнала зелена пелерина и сияеща с цветята си като със звезди, се правела на небе, а там срещнала една мишка, която, щом я видяла, попитала: “Къде отиваш съвсем сама, прекрасна девице?” И тя отвърнала: “Търся къде живее майката на Времето”. “Дълъг път ще трябва да изминеш - казала мишката. - Но не падай духом, всичко на този свят си има край. Върви ей там към тези планини, които като независими владетели на тези полета искат да бъдат наричани “техни височества”; по пътя си ще чуваш все по-нови и по-добри вести за това, което търсиш. Но ми направи и ти една услуга: когато стигнеш при старицата, попитай я какво средство да намерим, че да се избавим от тиранията на котките, които ни отнемат неправедно храната и живота. И след това се разпореждай с мене както искаш, защото ще ти бъда вечно задължена”.

Чиана, като обещала да ѝ направи тази услуга, тръгнала към планините, които, макар и да изглеждали близки, все не се доближавали. Като се добрала с не малък труд до тях, тя приседнала от умора на един камък и видяла цял отряд мравки, които носели тежък товар от пшеничени зърна. Една от мравките се обърнала към Чиана с думите: “Коя си ти и къде отиваш?” И Чиана, която била учтива с всички, отвърнала: “Аз съм една изстрадала девойка и търся по една важна работа къде живее майката на Времето”. “Върви все напред и напред - казала мравката. - А когато тези планини преминат в обширна равнина, ще чуеш вести за нея. Но направи и за мене едно добро дело: разпитай старицата какво да направим ние, мравките, за да си прибавим земни години. Защото според мене е безумие да събираш и трупаш цял живот препитание, когато този живот е къс като свещ на публичен търг, която угасят след най-високото предложение” [10].

“Бъди спокойна - отвърнала Чиана. - Ще се отплатя за твоята доброта”.

И, преминавайки през планините, тя излязла в една прекрасна равнина, по която вървяла дълго-предълго, и накрая видяла едно огромно дъбово дърво, което водело дълъг живот от дълбока древност, а дълголетието получило като сватбено украшение в деня, когато било млада и щастлива невеста [11], дар, който Времето връчва на горчивия живот в замяна на изгубената сладост. И дървото, като разтворил устните си от кора, издало глас от самата си сърцевина: “Къде, къде бързаш така загрижена, дъще моя? Ела под моите сенчести клони да си починеш”. Чиана отвърнала колко много е благодарна, но помолила дървото да я извини, защото бърза много да намери майката на Времето. Като чуло отговора, дървото казало: “Вече си близо: ще вървиш още един ден и ще видиш една къща на върха на една планина, където живее тази, която търсиш. Но ако си толкова добра, колкото си красива, постарай се, моля те, да разбереш какво да направя, за да върна изгубената си чест; защото моите плодове служеха за храна на велики мъже в древността, а сега са станали храна за прасетата” [12].

“Можеш да разчиташ за всичко на Чиана - отвърнала девойката. - Ще изпълня молбата ти”.

Тя тръгнала по-нататък и, като вървяла, без да спира, стигнала до подножието на непристъпна планина, която издигала главата си толкова високо, че докосвала облаците. И там намерила един старец, който, уморен от пътя, си почивал върху едни снопи от сено. Като видял Чиана, той познал веднага тази, която му излекувала цицината на главата, и като научил от нея какво търси, отвърнал, че тъкмо носи на Времето данъка от полето, което е обработвал цял живот, защото Времето е тиранин, подчинява на властта си всичко по света и иска от всеки данък, а особено от хората на неговата възраст. И понеже е видял добро от ръката на Чиана, иска да ѝ се отплати двойно, като ѝ каже какво я чака на планината, защото самият той, за съжаление, не може да се качи там заедно с нея, тъй като възрастта му, когато му се налага да върви вече не нагоре, а надолу, го принуждава да остане тук, в подножието на планината, за да се разплати със съдебните изпълнители на Времето - тежкият труд, неуспехите и злите случаи в живота - и да върне своя дълг на Природата.

След това той продължил: “А сега слушай внимателно, прекрасна и несравнима дъще. Знай, че на самия връх на планината ще намериш къща, толкова стара, че не помни кога е построена: стените напукани, основите се ронят от влага, вратите са проядени от дървояди, мебелите вътре са покрити с плесен, всичко е износено и се разпада на части: тук - рухнали колони, там - разбити статуи, с една дума - нищо цяло освен герба над падналите врати. На герба ще видиш змия, която си хапе опашката, елен, врана и феникс. Като влезеш вътре, ще намериш лежащи на пода триони, коси, сърпове и множество гърнета, към които, като към бурканчета с подправки, са завързани дървени табелки с надписи. На тях ще прочетеш: “Коринт”, “Сагунт”, “Картаген”, “Троя” и множество други названия на градове, превърнати в пепел, която Времето пази като спомен за своите деяния. Когато се приближиш до къщата, скрий се някъде, докато Времето не излезе навън; а щом излезе, влез бързо вътре. Там ще намериш стара-престара жена с брада до земята и с гърбица до небето, чиито коси, като опашката на сив кон, покриват стъпалата ѝ, а лицето ѝ прилича на яка, чиито гънки са се втвърдили, колосани от годините. Тя е възседнала часовник, вграден в стената, и не може да те види, защото веждите ѝ са толкова тежки, че няма как да ги вдигне от очите си. А ти, щом влезеш, откачи гирите на часовника и след това заговори старицата и я питай за всичко, което искаш. Като те чуе, тя в същия миг ще започне да вика сина си, който, ако дотича, непременно ще те изяде; но след като часовникът, на който седи майка му, е вече без гири, той няма да може да мръдне от мястото си, така че старицата ще трябва да ти даде каквото поискаш. Но не вярвай на нищо от това, в което ще ти се кълне; само когато се закълне в крилете на сина си, тогава ѝ вярвай и прави това, което ще ти каже, така че ще останеш доволна”.

Преди да успее да произнесе тези думи, нещастникът започнал да се разпада на прах, като мъртвец, когото са извадили от гроба на дневна светлина. Чиана взела праха и като добавила към него малко сълзи, изровила малък гроб, където го погребала и помолила Небето за тишина и покой на погребания. След това изкачила с не малки усилия планината и изчакала Времето да излезе от дома си. То било старец с дълга-предълга брада, с износено-преизносено палто, към което били пришити парцалчета с имената на различни хора. Зад раменете си имало огромни криле и се движело така бързо, че девойката го изгубила скоро от очите си.

Като влязла в дома на майката на Времето, тя едва не припаднала при вида на черната изсъхнала кожа; и като свалила бързо гирите от часовника, казала на старицата защо е дошла при нея. Тя издала вопъл от изненада и започнала да вика сина си, но Чиана казала твърдо: “Може и главата си да строшиш о стената, но кълна се, че няма да видиш сина си, защото държа в ръцете си гирите”. Тогава старицата видяла, че няма да стане със сила, и започнала да я ласкае: “Сложи ги на мястото им, радост моя, не спирай хода на моя син; това не е правил още нито един човек, живял на земята. Остави го на мира, Бог да го помилва! Кълна ти се в царската вода на моя син, разяждаща всичко на земята, че той няма да ти навреди!” “Напразно си губиш времето - отвърнала Чиана. - Трябва да кажеш нещо съвсем друго, за да го пусна”. “Кълна ти се в зъбите, които смилат всичко на света и които ще изчезнат, ако ти кажа това, което искаш”. “И сламка няма да получиш от мене - отвърнала Чиана, - защото зная, че ме лъжеш”. Тогава старицата отвърнала: “Е добре. Кълна се в крилете му, които летят навсякъде, че ще направя за тебе повече от това, което можеш да си помислиш”.

Чиана сложила обратно гирите и целунала ръката на старицата, която миришела на плесен, а на вкус удряла на гнило; и тя, като видяла учтивостта и доброто възпитание на девойката, ѝ казала: “А сега се скрий зад тази врата; когато дойде Времето, ще го разпитам за всичко, което искаш да знаеш. И когато отново си отиде - защото никога не стои на едно място - можеш да си тръгнеш спокойно; но в никакъв случай не се издавай, защото синът ми е толкова лаком, че не жали дори своите деца, а когато няма нещо друго, яде от себе си, след което отново израства”.

Едва Чиана успяла да направи това, което казала старицата, вътре влетяло Времето и започнало веднага да гризе и предъвква всичко, което му попадне под ръка, чак до варовото покритие на стените, а когато се наканило да тръгне отново на път, майка му го разпитала за всичко, което чула от Чаяна, искайки отговор на всеки въпрос.

И синът ѝ, след всякакви уговорки, отвърнал: “На дървото може да се каже, че няма да бъде драго за хората, докато под корените му има заровено съкровище. На мишките - че ще се чувстват в безопасност от котките, едва когато им вържат за лапите по едно звънче, за да се чува, когато се приближават. На мравките - че ще могат да живеят до сто години, ако се откажат от умението да летят, защото на мравката ѝ покарват крила точно тогава, когато идва времето ѝ да умре. На кита - че трябва да направи мило лице и да се сдружи с морската мишка [13], която ще му служи за водач и той никога няма да сбърка пътя си. А за гълъбите отговорът е този: когато кацнат върху колоната на богатството, тогава ще приемат предишния си облик”.

Като казало това, Времето се спуснало в обичайния си бяг, а Чиана се сбогувала със старицата, слязла от планината в равнината и в същото време при нея долетели седемте гълъба, които следвали своята сестра. Уморени от дългото летене, те кацнали на рогата на един мъртъв бик, лежащ близо до пътя; и едва ги докоснали с ноктите си, се превърнали в прекрасни юноши, каквито били преди това. Удивени от това превъплъщение, те чули от Чиана отговора, който дало Времето, и разбрали, че рогата, като символ на козата [14], са всъщност колоната на богатството. И, като отпразували радостно събитието, те тръгнали обратно към дома си.

Когато стигнали до дъба, те му предали какво казало Времето и дървото помолило да извадят от корените му заровеното съкровище, след като то било причина да загуби честта си. Братята взели една лопата от близките градини, започнали да копаят и копали доста дълбоко, докато не намерили огромно гърне, пълно със златни монети. Те разделили богатството на осем части за себе си и сестра си, за да го носят по-лесно.

Като се уморили от пътя и от товара злато, те легнали до една ограда. И там ги намерила една шайка разбойници, които, като видели уморените юноши, сложили главите си на торби с монети, ги хванали, вързали ръцете и краката им за близките дървета, взели парите и оставили нещастниците да оплакват не само богатството, което толкова бързо се изплъзнало от ръцете им, но и живота си, защото без помощ отникъде рискували да умрат от глад.

И докато те се оплаквали от нещастната си съдба, притичала мишката, която, щом чула от Чиана отговора на Времето, за благодарност прегризала всички въжета и пуснала пленниците на свобода.

Братята и сестрата повървели още малко по пътя и срещнали мравката, която, след като чула съвета, даден от Времето, попитала Чиана защо е така печална и бледна и тя му разказала каква беда донесли на нея и на братята ѝ разбойниците. И мравката отвърнала: “Успокой се, защото ми се пада случай да ти се отплатя за твоята милост. Знайте, че когато влачех по един подземен ход тежко пшеничено зърно, ми се случи да видя дупката, в която тези мерзавци крият плячката. Те са изкопали една землянка под развалините на стара къща и крият там всичко, което награбят; и сега, докато са заминали за ново тъмно дело, искам да ви заведа там и да ви покажа мястото, за да си върнете вашето богатство”. Като казала това, тя затичала към старата къща и братята тръгнали бързо след нея. Когато намерили входа на подземието, Джанграцио, най-смелият от братята, се спуснал долу и открил там всички откраднати пари. Като извадили съкровището навън, те отново го метнали на рамо и потеглили по-нататък - към брега на морето.

Там срещнали кита и му предали съвета на Времето; и докато му разказвали за своето пътешествие и за всичко, което трябвало да преживеят, изневиделица изскочили въоръжените до зъби разбойници, които търсели бегълците по следите им. Като видели това, братята казали: “Сега и спомен няма да остане от нас: всеки момент ще бъдем в ръцете им”. “Не бойте се - отвърнал китът. - Аз ще ви извадя от този огън, а едновременно с това ще се отблагодаря на сестра ви за добрината, която ми направи. Седнете на гърба ми и ще ви закарам на безопасно място”.

Братята и сестра им се покатерили на гърба на кита, който се отдалечил от онези скали и ги носел на гърба си, докато в далечината не се открил пред тях видът на Неапол. Но китът не се решил да се приближи до града заради множеството плитчини и казал: “Къде искате да ви оставя: тук или на брега близо до Амалфи?” На което Джанграцио отвърнал: “По-добре е, мила рибо, да слезем нейде настрани, защото в Маса ще рекат: “Здравей и прав ти път”, в Соренто всеки казва: “Мълчи и не приказвай!”, във Вико викат от вратата: “Носите ли си храната?”, а Кастело а Маре поздравява: “Никой тук не ви познава” [15].

И китът, по тяхно желание, ги отнесъл до Солената скала [16], където ги оставил и с първото рибарско корабче, минало оттам, те се добрали до брега. А като се върнали в селото си здрави, невредими и богати, утешили майка си и баща си и после, благодарение на добрия нрав на Чаяна, всички заедно заживели мирно и щастливо, което потвърдило древното изречение:

прави добрини, когато можеш, и не помни за това.

1. Днес град на 8,5 километра северно от Неапол.

2. Сирингата, своеобразна флейта, е постоянен атрибут на горския бог Пан.

3. Иначе казано, когато започнали да разбират нещата.

4. Характерен детайл: независимо че действието се развива на село, като “мъжки” знак са избрани предмети, свързани с интелектуалния труд.

5. Обред с езически произход, свързан с дните на лятното слънцестоене и запазил се в Неапол до средата на XVII в.: представлявал хоро на голи мъже и жени в морските води. Забранен от вице-краля с указ през 1653 г.

6. Из детска игра, подобна на нашата “жмичка”: дете със завързани очи търси други деца, които са се скрили.

7. Брус за точене.

8. Иначе казано - да се намира в съзвездието Телец (20 април-20 май).

9. Отряди въоръжени стражи на мулета патрулирали отдалечените планински пътища, защитавайки пътешествениците от разбойници.

10. Иначе казано - в разцвета на силите и възможностите. Да се гаси свещ, когато се даде най-високата сума, било приет обичай по време на публични търгове.

11. Думата дъб (quercia) на италиански език е от женски род. Макар че в случая е употребен неаполитанският еквивалент (cierzo), който е от мъжки род, Базиле персонифицира дървото като женско същество.

12. Римската поезия (Клавдиан. “Похищението на Прозерпина”, III, 59-60) е запазила предания, че в дълбока древност, преди да усвоят отглеждането на зърнените култури, жителите на Италия са стривали дъбовите жълъди на брашно, от което правели питки.

13. Кит (valena) е дума от женски род, а мишка (sorece) - от мъжки. Плиний Стари (“Естествена история”, IX, 62), като твърди, че сред различните морски животни има примери за дружба и взаимопомощ, споменава за връзка между “кита и морската мишка; тъй като върху очите на кита се надвесват тежки мигли и ги закриват, морската мишка плува отпред и му показва плитчините, опасни за огромното му тяло и така му заменя очите”. Очевидно не става въпрос за червея Aphrodita aculeata, известен днес под името “морска мишка”, а за някакъв вид дребна риба.

14. Козата у редица народи символизира от древни времена богатството. Рогът на козата Амалтея, която откърмила с млякото си Зевс, е придобил значението на “рог на изобилието”.

15. Тези шеговити рими, разобличаващи негостоприемството на жителите на амалфитанското крайбрежие, имат по всяка вероятност фолклорен произход.

16. Островче срещу брега на Позилипо.

(Следва)