ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА / МАРСЕЛ ПРУСТ – “НА ПЪТ КЪМ СУАН“ - 8

Превод от руски: ChatGPT

Редактор: Павел Николов

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: “МЕНСФИЙЛД ПАРК“1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13.

ЧАРЛЗ ДИКЕНС: “СТУДЕНИЯТ ДОМ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30,

ГЮСТАВ ФЛОБЕР: “МАДАМ БОВАРИ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19

РОБЪРТ ЛУИС СТИВЪНСЪН: “СТРАННАТА ИСТОРИЯ НА ДОКТОР ДЖЕКИЛ И ГОСПОДИН ХАЙД“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9

МАРСЕЛ ПРУСТ: “НА ПЪТ КЪМ СУАН“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

МАРСЕЛ ПРУСТ (1871-1922) - “НА ПЪТ КЪМ СУАН“ (1919 г.)

* * *

Развитието на темата за двете разходки, които семейството прави в околностите на Комбре, навлиза вече в своята главна фаза. Единият маршрут води към Мезеглиз и се нарича „на път към Суан“, защото минава край границата на имението на Суан, Тансонвил; другият води към имението на херцог и херцогиня Германт. Именно по маршрута за Суан темата за глоговия храст и темата за любовта към дъщерята на Суан, Жилберт, се сливат в ослепителен взрив на живописното изкуство: „Пътят беше напоен от аромата на глогините. Живият плет образуваше същинска върволица от параклиси с открити олтари, засипани от цветовете им (препратка към първата, църковната, поява на темата за глога). А слънчевите лъчи тъчаха под тях светла решетка, напомняща църковен прозорец. Уханието им, също така наситено и необхватно, както когато стоях пред олтара на Богородица, а цветовете им, също така празнични. <...>

Но колкото и да стоях пред глогините, вдъхвайки тяхното невидимо и натрапчиво ухание, като за миг го изгубвах и после пак го, намирах, поднасяйки го на съзнанието си, което се чудеше какво да прави с него, сливайки се с техния ритъм, пръскащ с младенческа игривост цветовете им на най-неочаквани разстояния, напомнящи музикални интервали, аз вкусвах безконечно все същото наслаждение, обилно, неизчерпаемо, без да мога да го анализирам по-добре. По същия начин се случва да изсвирите сто пъти поред някоя мелодия, без да вникнете напълно в тайната ѝ. Аз се извръщах за миг от тях, за да ги атакувам с по-свежи сили“.

Но и при повторното съзерцаване Марсел не успява да разгадае глоговия храст (защото не му е дадено да разбере смисъла на подобни преживявания, до просветлението, което го постига в последния том), макар че неговият възторг се увеличава, когато дядо му му посочи храст, различен от останалите. „Всъщност това беше пак обикновена трънка, само че розова, много по-хубава от белите. И тя също беше в празнична премяна — стъкмена като за истинско тържество, каквито са единствено църковните празници, съвсем различни от светските празници, в които няма нищо празнично и за които няма специално предназначени дни, — само че още по-пищна премяна, защото цветовете, накацали плътно едни над други по клонките, тъй че да не остане нито едно неокичено ъгълче (първо сравнение), като овчарска гега, отрупана с помпони в стил рококо, бяха цветни, следователно по-висококачествени, според естетиката на Комбре (второ сравнение), ако се съди по ценоразписа в магазина на площада или при Камю, където розовите сладки бяха по-скъпи от обикновените. Нима самият аз (трето сравнение) не ценях повече сиренето с розов каймак (в който ми бяха разрешили да смачкам предварително ягоди)? Тази глогина беше избрала (сега всичките чувства заедно) именно цвета на сочен плод или на нежна притурка към празничната премяна. Този цвят е по-очебийно хубав в очите на децата, тъй като им показва нагледно превъзходството си. Затова подобни цветове са винаги по-живи и по-естествени за децата. <...> По върховете на клонките гъмжаха хиляди по-бледо оцветени пъпки, напомнящи вретеновидните саксии, увити в дантелена хартия, които украсяват олтара в дни на големи празници. В леко открехнатите им чашки се виждаха — както в дъното на купа от розов мрамор — червени жилчици, които много повече, отколкото цветовете издаваха непобедимата природа на трънката, която, където и да напъпи, където и да цъфне, може да бъде само розова“.

Тук срещаме Жилберт, която в душата на Марсел се свърза оттогава завинаги с великолепието на цъфтящия глог. „Едно червенокосо момиченце, което по всяка вероятност се връщаше от разходка, с градинска мотичка в ръка, се бе загледало в нас, вдигнало осеяното си с розови лунички лице. <...>

В първия миг погледнах девойката с поглед, който не принадлежи само на зрението, поглед, подобен на прозорец, през който надничат жадно всички сетива, разтревожени и зашеметени, поглед, който би желал да докосне, да плени, да грабне не само тялото, но ведно с него и душата. После, понеже много ме беше страх да не би баща ми или дядо да забележат девойката и да ме накарат да се отдалеча, като ми поръчат да потичам малко пред тях, аз я погледнах повторно с неволна молба, стремейки се да ѝ внуша да ми обърне внимание, да ме запомни. Тя стрелна очи напред и встрани, за да добие представа за дядо и баща ми, но, изглежда, те не ѝ направиха никакво впечатление, защото се извърна с безразлично и презрително изражение и се отмести встрани, за да бъде извън тяхното зрително поле. И докато те продължаваха да вървят нагоре, без да я забележат, и отминаха напред, тя насочи към мене очи, без да влага в тях някакво особено съдържание, без да дава вид, че ме вижда, но така втренчено и с такава едва доловима усмивка, че съгласно понятията за добро възпитание, които ми бяха втълпени, държането ѝ можеше да бъде изтълкувано само като проява на оскърбително пренебрежение. В същото време тя направи неприличен жест с ръка, който, отправен публично към непознато лице, имаше според малкия речник за добри обноски, който носех със себе си, едно-единствено значение — умишлена безочливост.

— Хайде, Жилберт, идвай! Какво правиш? — извика с остър и нетърпящ възражение глас една дама в бяло, която не бях видял досега.

Малко по-далеч от нея някакъв мъж, когото не познавах, облечен в ленен костюм, ме наблюдаваше втренчено с изпъкналите си очи. Момичето тутакси престана да се усмихва, взе мотичката си и се отдалечи, без да се обърне повече към мене, с покорно, но непроницаемо и потайно изражение.

Така мина край мене името Жилберт, превръщайки в личност непознатото миг преди това видение. Така мина то над жасмините и шибоите, рязко и свежо като капките на зеления маркуч, насищайки и оцветявайки пластовете чист въздух, които бе прекосило — и изолирало, — с тайната на живота на момичето, отредена за щастливците, които живееха, които пътуваха с него. Това произнесено на глас име разстла очебийно под розовата трънка, на височина на рамото ми, квинтесенцията на тяхната близост с девойката с нейния неизвестен живот, в който аз едва ли щях да проникна“. Разбира се, Марсел прониква в него, и не само в света на Одет, но и в света на господин Шарлю, който по-късно ще се развие в един от най-великите литературни образи на хомосексуалист. Вярно е, че семейството на Марсел, поради своята наивност, го смята за любовник на госпожа Суан и се възмущава, че детето трябва да живее в такава атмосфера. Много по-късно Жильберт ще признае на Марсел, че е била обидена от неговото вцепенение, когато той я гледа, без да направи дори крачка към запознанство, на която тя с радост би отвърнала.

Разходката в посока към Германтови води покрай прелестната река Вивон, която тече през плетеници от водни лилии. Темата за Германтови придобива форма, когато Марсел вижда херцогинята, присъстваща на венчавка в същата църква, в която се намира нейният гобленов образ. Той намира, че името е по-значимо от неговата носителка. „По време на сватбената служба клисарят се отмести и ми даде внезапно възможност да видя седналата в една ниша руса дама с голям нос, с остри сини очи, с нова бухнала връзка от лъскава лилава коприна и с малка пъпка на носа. <...> Какво голямо разочарование! То се дължеше на едно обстоятелство, на което никога не бях обърнал внимание, когато мислех за госпожа дьо Германт: аз си я представях в тоновете на старинен гоблен или стъклопис, представях си я от друг век, от друга материя, различна от другите живи същества ... разглеждах това лице, което естествено нямаше нищо общо с лицата, толкова пъти явявали се в бляновете ми под същото име госпожа дьо Германт, защото това лице не беше произволно създадено от мене както предишните, а бе възникнало пред погледа ми за първи път едва тук, в църквата, само преди миг. То не беше от същата материя като тях, не се поддаваше на оцветяване по желание, не попиваше оранжевия оттенък на една сричка (Марсел вижда звуците цветни), но за това пък беше съвсем реално и всичко, включително и малката пъпка под ноздрата, свидетелствуваше за подчинението му на законите на природата, както при чествуванията в театъра една гънка на роклята на феята, едно потрепване на малкото ѝ пръстче издават материалното присъствие на живата актриса в момента, когато сме се колебаели дали пред очите ни не трепти само светлинна прожекция. <...> Но онази госпожа дьо Германт, за която тъй често бях бленувал, завладя още по-властно въображението ми сега, когато виждах, че действително съществува извън мене. Парализирано за миг при допира с действителност, тъй различна от очакваната, то се размърда наново и ми заговори: „Покрит със слава още преди Карл Велики, родът Германт е разполагал с правото на живот и смърт над своите васали. Херцогиня дьо Германт е потомка на Жьонвиев дьо Брабан“. <...> И спирайки вниманието си върху русите ѝ коси, сините очи, шията й и умишлено пропускайки чертите, които биха могли да ми напомнят други женски лица, аз възкликвах мислено пред тази съзнателно непълна наброска: „Колко е хубава! Какво благородство! Пред очите ми наистина стои една горда Германт, потомка на Жьонвиев дьо Брабан!“

След церемонията, излизайки от църквата, херцогинята плъзна поглед по Марсел: „ И тутакси я обикнах. <...> Очите ѝ синееха като зеленика, която никой не може да откъсне, но която независимо от всичко бе предопределена за мене. А слънцето, застрашено от облак, приличаше все пак върху площада и струеше през стъклописите в ризницата, заливайки със зеленикави отсенки червените килими, постлани върху плочите по случай тържеството. По тях пристъпваше с усмивка госпожа дьо Германт и ги заливаше на свой ред с тънък пласт от мека розова светлина, внасяйки в радостното тържество нотка на нежност и сериозна благост, характерни за някои страници от Лоенгрин и за някои картини на Карпачо, нотки, които ни помагат да разберем как Бодлер е могъл да прикачи към звука на тръбата епитета пленителен“.

По време на разходките в посока към Германтови Марсел размишлява за своето писателско бъдеще и го обезсърчава липсата на способности, „чувството на безпомощност, което ме обземаше всеки път, когато потърсех философски сюжет за голямо литературно произведение“. Навестяват го живи усещания, но той не разбира литературното им значение. „Тогава, напълно независимо от подобни литературни домогвания и без никаква връзка с тях — формата на някой покрив, слънчевият отблясък върху някой камък, мирисът на пръстта по пътя ме караха да се спра внезапно, защото ми причиняваха необяснимо удоволствие и ми се струваше, че крият отвъд видимия си външен изглед някакво друго съдържание, което те сякаш ме подканваха да взема, макар аз да не успявах да го открия. Понеже чувствувах, че то е в тях, заставах неподвижно, напрегнал взор и обоняние, мъчейки се да мина мислено отвъд зрителното или обонятелното възприятие. А когато се наложеше да догоня дядо и да отмина съответния предмет, аз се стараех, затваряйки очи, да си припомня точно чупките на покрива или отсянката на камъка, които, без да съзнавам защо, ми се бяха сторили готови да се открехнат, за да ми предадат тайното си съдържание. Разбира се, подобни впечатления съвсем не можеха да ми върнат загубената вече надежда, че един ден ще мога да стана писател и поет, защото те винаги бяха свързани с конкретен предмет, лишен от интелектуална стойност и некриещ отвлечена истина“. Тук се противопоставят литературата на усещанията, истинското изкуство, и литературата на идеите, която не създава истинско изкуство, ако не се храни с усещания. Марсел е сляп за тази дълбока връзка. Той погрешно мисли, че трябва да пише за това, което има интелектуална стойност, докато всъщност именно светът на неговите усещания незабележимо и постепенно го прави истински писател.

Някои догадки го спохождат, когато, например, по време на едно пътуване темата за камбанариите се връща в утроен вид: „При един завой на пътя изпитах непознато досега приятно чувство при вида на двете камбанарии на Мартенвил, огрени от залязващото слънце, които меняха местата си в зависимост от движението на нашата кола и от извивките на пътя. Изведнъж край тях изникна и камбанарията на Вийовик, която изглеждаше съвсем близо, макар да бе разположена на по-високо плато в далечината, отделена от тях с хълм и дол.

Възприемайки и проследявайки точно формата на стрелите, местещите се странични ръбове и огрените стени на трите камбанарии, чувствувах, че впечатлението ми е половинчато, че зад местенето на камбанариите, зад различното им осветление има още нещо, което те едновременно скриват и разкриват“.

Тук Пруст прави нещо изключително любопитно: той сблъсква своя сегашен стил със стила на своето минало. Марсел иска хартия и съчинява описание на трите камбанарии, което разказвачът възпроизвежда. Това е първият писателски опит на Марсел, очарователен, въпреки че на някои сравнения, например с цветя или момичета, е придадена нарочна детска наивност. Но по същество се сравняват камбанариите, които току-що разказвачът описва от неговата по-късна и по-изгодна гледна точка, с литературната проба на Марсел, с външното описание, без онзи смисъл, който той търси, когато ги съзерцава за първи път. Още по-важно е, че „тази страница... изцяло ме освободи от омаята на мартенвилските камбанарии“.

Посветената на детските впечатления комбрейска част от тома завършва с темата, която се появява в началото – с възсъздаваенто на онази стая в Комбре, където той е лежал безсънен нощно време Години по-късно, в безсънни нощи, му се струва, че е отново в тази стая: „Всички тия спомени, споени един за друг, образуваха вече единно цяло, но все пак можех да различа най-старите и по-пресните, родени от едно и също ухание, както и възпоминанията, разказани ми от друго лице, разграничени ако не с прорези и пукнатини, то поне с пъстро обагрените си жилки, издаващи при някои скали или мрамори различния произход, възраст или „образуване“.“ Тук Пруст описва три нива на впечатления: 1 — простият спомен като произволен акт; 2 — споменът, предизвикан от съвпадението на усещанията в настоящето с тези от миналото, и 3 — споменът за чужд живот, макар и получен от втора ръка. Смисълът отново е, че на простите спомени не може да се разчита за възстановяване на миналото.

Комбрейската част е посветена на първите две категории; третата съставлява съдържанието на втория раздел на тома, озаглавен „Любовта на Суан“, в който страстта на Суан към Одет изяснява чувствата на Марсел към Албертин.

(Следва)

МАРТА ХИЛЕРС / „ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН“ – 71

ПРЕВЕЛ ОТ НЕМСКИ: ChatGPT, СЛЕД КОЕТО ПРЕВОДЪТ Е СРАВНЕН С РУСКИЯ И АНГЛИЙСКИЯ ПРЕВОД НА КНИГАТА И Е ОФОРМЕН ОТ МЕНЕ В ОКОНЧАТЕЛЕН ТЕКСТ /ПАВЕЛ НИКОЛОВ/

Почти един милион германки са изнасилени малко преди и след края на Втората световна война. Дневникът на Марта Хилерс „Една жена в Берлин“ („Eine Frau in Berlin“), засягащ тези събития, е толкова остър, че е публикуван за първи път анонимно в САЩ, преведен на английски език (1954 г.). Книгата е посрещната на нож от разни посоки (позоряла руските войници – от една страна, а немските жени – от друга) и претърпява второ издание едва през 2001 година. Атаките срещу тази книга не престават и до ден днешен. Не е превеждана на български език, но в интернет пространството може да се намери филма по „Една жена в Берлин“ с български субтитри.

(Павел Николов)

ДО ТУК:

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН": 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

ОТ СЪБОТА, 16 ЮНИ, ДО ПЕТЪК, 22 ЮНИ 1945 ГОДИНА

Нищо повече за записване. И няма да записвам нищо повече, онова време отмина. Беше събота около пет часа следобед, когато отвън се звънна. „Вдовицата“, помислих си аз. Но това беше Герд, с цивилно облекло, с тен, косата му по-светла от всякога. И двамата мълчахме дълго време, гледахме се в сумрачния коридор като две привидения.

„Откъде идваш? Освободиха ли те?“

„Не, просто се измъкнах. Но сега ме пусни първо да вляза.“

Влачеше след себе си една от рогатите шейни, поставена на малки колелца и натоварена с куфар и чувал.

Бях трескава от радост. Не, Герд не идваше от Западния фронт. Неговата зенитна част била изпратена в последния момент на изток. След директен вражески удар върху позицията им, трима от тях се отделили и се настанили в изоставена вила, където намерили костюми, обувки, цяла бала тютюн и достатъчно храна. Но ситуацията станала опасна, когато смесена местна администрация от руснаци и поляци започнала да претърсва жилищата. Тримата мъже се присъединили към група евакуирани берлинчани и се прибрали с тях на автостоп. Герд знаеше сегашния ми адрес, защото беше получил последната полева пощенска картичка с червен кант и известието за бомбардировката на дома ми. Разбира се, той си мислеше, че и новото ми жилище е разрушено и че съм Бог знае къде. Беше изненадан, че съм невредима. Поклати глава на моите разкази за гладуването и заяви, че оттук нататък ще доставя необходимото. В чувала беше донесъл отлични картофи и парче сланина. Веднага се заех с пърженето и поканих и вдовицата. Тя познаваше Герд от моите разкази, поздрави го, въпреки че никога преди не го беше виждала, с бурна прегръдка и в потока си от думи му показа съвсем скоро трика с палеца и показалеца: „Украинка - така, ти – така.“

Видях, че Герд беше объркан. С всяко изречение ставаше все по-студен и се преструваше на уморен. Дебнехме се взаимно и пестяхме личните думи. Лошо беше, че Герт нямаше нищо за пушене. Беше си въобразил, че на нашия черен пазар всичко върви по старому.

След необичайно ситата храна се чувствах възбудена и игрива. Но въпреки това се озовах през нощта ледена в ръцете на Герд и бях доволна, когато ме остави. Засега бях съсипана за този мъж.

Нееднакви дни, неспокойни нощи. Разни хора, които бяха пътували с Герд, идваха да ни посещават. Това предизвика постоянни напрежения между нас. Герд искаше гостите да бъдат почерпени. Аз исках да спестим картофите и сланината за нас двамата. Ако седях мълчаливо, той ме хокаше. Ако бях оживена и разказвах истории за преживяното през последните седмици, след това спорът беше още по-голям. Герд: „Всички вие сте станали безсрамни като кучки, всички тук в къщата. Не го ли забелязвате?“ Той направи отвратена гримаса: „Ужасно е да се общува с вас. Загубили сте всякакви морални норми.“

Какво трябваше да отговоря? Свих се и се намусих. Не можех да плача, всичко ми се струваше толкова безсмислено, толкова глупаво.

Герд, спомняш ли си? Беше вторник, краят на август 1939 г., около десет сутринта, когато ми се обади в офиса и ме помоли да си взема почивка за остатъка от деня, на всяка цена, за да излезем на разходка. Изненадана те попитах защо и за какво. Ти промърмори нещо, че трябва да заминеш някъде, и настоя отново: „Ела, моля те, ела.“ И така, посред работния ден, ние се разхождахме през боровите гори на Марк. Беше горещо. Усещаше се миризмата на смола. Скитахме около едно горско езеро и попаднахме в облаци пеперуди. Ти ги наричаше по име: синя пеперуда, лимоненожълта пеперуда, огнена птица, дневна паунова пеперуда, лястовича опашка и още много други названия. По средата на пътя беше кацнала голяма пеперуда с широко разперени, леко трептящи криле, която ти нарече траурна мантия – кадифено кафява с жълти и сини краища. А когато малко по-късно си почивахме на един дънер и ти тихо си играеше с пръстите ми, аз те попитах: „Имаш ли повиквателна в джоба си?“ – „Не в джоба“, каза ти. Но я беше получил същата сутрин и ние усещахме, че това означава война. Пренощувахме в едно отдалечена горска гостилничка. Три дни по-късно ти замина и вече бяхме във война. И двамата я преживяхме. За наше щастие ли?

Междувременно дадох някога на Герд своите дневници. (Имах три пълни тетрадки.) Герд се зае с тях за известно време, след това ми ги върна и каза, че не може да се оправи с моите драсканици и многото вмъкнати листчета със стенографски знаци и съкращения.

„Какво трябва да означава това, например?“, попита той и посочи „Schdg“.

Аз се разсмях: „Е, разбира се, че означава 'оскверняване' (нем. Schändung – бел. П. Н.)“ Той ме погледна сякаш съм луда и не каза нищо повече.

Вчера замина отново. С един приятел от зенитната артилерия щели да тръгнат на автостоп за родителите на приятеля му в Померания. Иска да донесе хранителни продукти. Но не зная дали ще се върне. Лошото е, но се чувствам облекчена – вече не можех да понасям непрекъснатото му желание за алкохол и тютюн.

Какво друго? Нашите издателски планове са в застой. Чакаме отговор от властите. Унгарецът започва да показва първи признаци на умора, напоследък говори за политическо кабаре, което задължително трябва да се основе веднага. Въпреки това продължаваме да работим усърдно, изпълняваме плановете си и правим всичко възможно, за да се противопоставим на общата парализа. Убедена съм, че тук и там има други малки групи от хора, които се активизират, но в този град на острови те не знаят нищо едни за друг.

Политически започва да се случва нещо. Завръщащите се московски емигранти изпъкват, заемайки ключовите позиции. Не може да се разбере много от вестниците – ако въобще успееш да се сдобиеш с някой брой; най-често чета обявленията на черната дъска до киното, закачени с габърчета за обществеността. Програмата на нашата нова градска управа е странна. Изглежда, че се отдалечава от съветската икономическа система, нарича се демократична и се опитва да обедини всички „антифашисти“ под една шапка.

От седмица се носи слух, че южните райони на Берлин ще бъдат окупирани от американците, а западните от англичаните. Вдовицата, просветена от хер Паули, е на мнение, че нашият икономически възход е съвсем наблизо. Не зная; страхувам се, че за нас няма да има голяма разлика кой ни държи под окупация - сега, когато нашите победители се прегърнаха така сърдечно на Елба. Да изчакаме. Нищо не може да ме разтревожи толкова лесно.

Понякога се учудвам, че не страдам вече от скъсването с Герд, който за мене иначе беше всичко. Може би гладът потиска чувствата. Имам толкова много работа. Трябва да намеря парче кремък за газа, защото последните кибритени клечки са изгорени. Трябва да изчистя локвите в жилището; покривът отново тече, покрит е само с стари дъски. Трябва да обикалям и да търся зеленина по краищата на улиците, трябва да се редя на опашка за грис. Нямам време за духовен живот.

Вчера преживях нещо смешно: пред нашата къща спря каруца със стар кон, животно от кожа и кости. Луц Леман, четиригодишен, дойде за ръка с майка си, застана до каруцата и попита с мечтателен глас: "Мамо, може ли да изядем коня?"

Бог знае какво още ще ядем. Все още не съм стигнала до крайния ръб на животозастрашаващата ситуация, не зная колко далече е до него. Зная само, че искам да оцелея - напълно против смисъла и разума, просто като животно.

Дали Герд мисли още за мене?

Може би отново ще се намерим.

(Край)

АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ / „ПРОИЗХОД НА ГЕНИАЛНОСТТА И ФАШИЗМА“ / Глава VIII КАМЪК В ЛАПАТА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: AI COPILOT, AI GEMINI и ChatGPT

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

"ПРЕДИСЛОВИЕ": 1; 2; 3; 4

Глава I МОЗЪКЪТ НА ИСУС И МОЗЪКЪТ НА САТАНАТА

Глава II ПОЖАР В ТЕАТЪРА НА УСЛОВНИТЕ РЕФЛЕКСИ

Глава III ЗАДНИК-2

Глава IV ДЕЦА НА УЖАСА, ВНУЦИ НА КОШМАРА

Глава V МЪРШОЯД – ТОВА ЗВУЧИ ГОРДО

Глава VI ДИАМАНТЕНАТА ТУХЛА

Глава VII ИЗОБРЕТЯВАНЕ НА ЛЮБОВТА

"ПРОИЗХОД НА ГЕНИАЛНОСТТА И ФАШИЗМА" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

Глава VIII

КАМЪК В ЛАПАТА

Предполагам, че цялата верига от забавни заблуждения за човека започва именно с мита за „разумния инструментализъм“.

Благодарение на къс гранит в мръсната лапа човечеството си присвоило званието колективен гений сред животинския свят.

От този камък започва увереността, че родът homo има някаква тайна отличителност от останалата фауна.

От него започва също пътят, който води от стадния мършояд до колайдера, Освиенцим и други върхове на цивилизацията.

Нека отбележим, че за 250 години съществуване на антропологията никой не е успял да определи: защо това животно започва да носи със себе си парче скала?

А именно това трябва да разберем най-напред. Защото произходът на свойството винаги определя неговите потенциали и природа. Нито едно явление не може да бъде отделено от причината за неговата поява.

(Напомням, че всяко развитие е просто възход и усъвършенстване на първоначалните особености.)

Някога откриването на тези „инструменти“ превъзбудило антрополозите до такава степен, че късовете скала станали символ на уникалността на ранния човек и основа на теорията за „изключителността на хоминидите“.

Да, в един даден момент в лапите на нашето животно наистина се появил камък. Това се случило в гладния плиоцен, няколко милиона години преди нашата „сцена в слона“.

Моментът, в който въпросното съществото взело за първи път някакъв камък, се смята за исторически и съдбоносен.

Но тук се появява един проблем.

Работата е в това, че цялата история с примитивните инструменти е доказателство не за съобразителността, а за поразителната тъпота на homo.

Наоколо имало множество предмети, които се превръщат много по-лесно в инструменти от камъка или обсидиана.

Малко ни тревожи и това, че животното не можело да прави, разбира се, нищо извънредно с този камък.

И не се опитвало. То си останало същото животно, само че с камък в лапите.

Въпреки целия патос за "откриването на камъка", промени в живота на животното не настъпили. Никакво развитие не се случило и дори не се набелязало.

И с камък в лапата нашето животно бродело още двадесет хиляди столетия, търсейки паяци и мърша.

То серяло, биело се и се чифтосвало, без да се затруднява да търси нови забавления и полезни предмети.

Първоначалната функция на камъка била да се раздробяват и натрошават оглозганите от някого кости.

В костите винаги има нещо ядливо или поне смучещо се. Това, което е недостъпно за дребните мършояди и не е интересно на големите. (Червеният и жълтият костен мозък не са най-завидната храна, но все пак са храна.)

Трошенето на кости било крайно актуално в гладния плиоцен.

За детритофага, който не винаги успявал да стигне пръв до филето, това умение станало спасително.

Дошлият след плиоцена плеистоцен променил менюто: месната мърша станала повече.

Започнала да стига и за човека. Появила се необходимост не само да се трошат кости, но и да се разкъсва плът. Това принудило животното да очуква обичайните камъни, за да станат по-остри.

Но!

Никакви опити да се търсят нови инструменти или да се изобретяват приспособления отново не настъпили.

Предполагам, че тук се сблъскваме с основния въпрос на хилядолетията.

Без неговото разрешаване разбирането за качеството на човешкия мозък ще бъде винаги погрешно.

Бил ли е „камъкът в лапата“ съзнателен акт?

Какво е това? Разумен избор или вродено сляпо свойство, присъщо на множество животни? (Например раци, октоподи и бобри.)

Мисля, че „началната точка“ ще бъде много лесна за определяне.

Да започнем.

Няма никаква възможност да предполагаме някаква „смисленост“ в първите манипулации на homo със скални отломки.

Защо?

Защото говорим за обикновено животно, което (по това време) не е способно да установи нито една причинно-следствена връзка, нито пък съвкупност от такива връзки.

Нека не забравяме, че съществото, за което говорим, имало ниво на представи за света, подобно на това на видрата, а начинът му на живот не се отличава от този на хиената. Нивото на развитие изключвало напълно възможността за организиране на производство и предаване на опит.

Първите камъни в лапите се появили във време, когато homo бил, безспорно, в абсолютно животинско състояние.

Дори ако такова животно придобие случайно някакво отделно умение да използва остър камък, то не е в състояние нито да го запази, нито да го предаде на останалата част от своята популация.

Нека напомним: езикът все още не съществувал.

Да, имало мърморене, ръмжене и миризми.

С урина, разбира се, можело да се маркират територии, самки и храна. С което и се занимавали прадедите на Хегел и Кант.

Но в миризмите, дори на най-силната урина, е трудно да се закодира чертеж на инструмент.

Освен от разстоянията, стадата били изолирани едно от друго от своите канибалски наклонности, агресивност и взаимния страх.

С други думи, никакво предаване на опит не е било възможно.

Въпреки това всички homo без изключение използвали камъни.

При което всичките хиляди (или стотици) стада започнали да правят това „едновременно и независимо“.

Дори напълно изолирани (географски) стада трошели кости с камъни, въпреки че нямало от кого да се научат.

Как би могла да бъде постигната тази синхронност?

За този факт има само две обяснения.

Първото: преди три и половина милиона години бил свикан световен конгрес на парантропите. Някой сръчен занаятчия, дошъл от звездите, провел майсторски клас по използване на каменни късове, а делегатите конспектирали ноу-хауто и го внедрили в своите стада.

Да изключим напълно такава възможност, разбира се, не можем.

Но! Възникват съмнения относно възможността за снабдяване на всички делегати с баджове и газирана вода. А какъв конгрес може да има без тези аксесоари?

Между другото, нямаме нужда да измисляме висши причини за първия опит с каменни късове.

Работата е в това, че много видове животни са надарени с несъзнателната способност да оперират с различни предмети и да ги използват за своите нужди.

Няма съмнение, че при плиоценовия стаден мършояд homo тази способност е имала същата "несъзнателна" природа, както при морските видри, беседковите птици, бобрите, чинките, раците, лястовиците, термитите и други животни и насекоми.

Тя е била също толкова "безпросветна", колкото и при тях. Никакъв "разум" не е участвал в първите приложения на камъка. Това не бил съзнателен акт.

А и разум не трябвал. Както и голям мозък.

За да се застави homo да удря с парче камък, била нужна само активация на ген, който принуждава на клетъчно ниво животното да си служи с дадени предмети.

Никаква връзка между подобна дейност и т.н. "разум" изобщо не съществува. Много животни имат фин геномен механизъм, който или управлява централната нервна система, или е директно вграден в нея.

Нека го обясним с най-прост пример. Гнездото на червенокръстата лястовица има сложна архитектурна форма.

Това гнездо се прикрепя към вертикална повърхност и се състои от около 1000 различни по размер блокчета, които лястовицата изработва сама от каолинити или алуминосиликати.

Калибърът и формата на блокчетата стават по-малки, когато стените на гнездото се приближават към входната шийка.

В конструкцията се използва принципът на арката и съответно на ключовия камък.

Задължително се прилага армировка на страничните сводове с косми и стъбла. При което армировката не е хаотична, а с ясно изчислен интервал: през 2 и 3 реда полагане.

Освен това, от строителя се изисква точно оценяване на влажността на материала. Всеки следващ ред се полага само след като предишният ред се подсуши.

Това задължава лястовиците да правят паузи, чиято продължителност зависи както от влажността на въздуха, така и от първоначалната влажност на материала.

Целият този инженерно-строителен процес се извършва от същество, което има само 0,6 грама мозъчна маса.

Скалната зидарка, която има мозък от 0,9 грама, също създава не по-малко впечатляващи конструкции. Тук за цимент се използва слуз от гъсеници.

Номерът е в това, че не трябва да се убие и да се донесе такава гъсеница мъртва. Нейната слуз ферментира моментално.

Нещастницата трябва да се достави на строителната площадка жива, да се разкъса на място и веднага да се използва.

Както виждаме, за извършването на дори по-сложни действия, отколкото подбора и остренето на камъни, не са нужни нито мозъчни извивки, нито солидни черепни обеми.

Между другото ще отбележим факта, че морските видри, с техните само 40 грама мозъчна маса, са отишли значително по-далече от нашите прадеди.

Те не само са приспособили остри камъни за отваряне на раковини, но са си направили и "джобове" за тяхното носене.

И от този пример също виждаме, че между качеството на мозъка и инструменталната дейност няма никаква връзка.

Така че не "разумът" е принудил homo да вземе в ръцете си парче камък.

О да!

За разлика от морските видри, той се научил, разбира се, да заточва каменните парчета.

Но разумът няма нищо общо с това. Промяната на формата на използвания предмет също не е белег за „разумна дейност“, а обикновена способност на много животни.

Обикновено тя върви в „комплект“ със способността да се използват инструменти.

Това е същият геномен механизъм, който управлява централната нервна система.

Тук можем да се върнем към примера с лястовицата, а можем да обърнем внимание и на уважаваните бобри (с мозък 45 грама).

Проблемът е в това, че не всички клони се вплитат еднакво добре в сложната конструкция на тяхната малка къщичка. Ето защо бобрите могат да скъсяват клоните до необходимата дължина. Иначе казано, дори те могат да променят размерите и свойствата на предметите.

Раците цигулари изработват капаци, които пасват точно на входа на тяхната дупка.

Ракът боклукчия създава върху черупката си „активна броня“, прикрепвайки към нея отпадъци и умиращи организми. Той може да носи и мъртва медуза. Ако пипалата ѝ са прекалено големи и пречат на движението, ракът ги отрязва на нивото на земята.

Кълвачите изработват клинове за отваряне на шишарки.

Не по-малко впечатляващи трикове правят новокаледонските врани, които създават куки с различни размери, както и други животни, та дори и стършелите с техните милиграми мозъчни ганглии.

Да.

И между другото, именно стършелите забиват последния гвоздей в ковчега на илюзията за връзката между мозъка и уникалните свойства.

Когато говорим за стършела, говорим за един изключителен геометър. Той оперира лесно с конгруентността, паралелограмите и изчислява безпогрешно вътрешния и външния обем на призма. Това е математика на професорско ниво. Стършелите (всички до един) владеят до съвършенство изкуството за създаване на многомерна геометрична система от хексагонални изогонални призми. Ясно е, че без идеално изчислени страни на всяка призма, системата от призми никога няма да се сглоби в здрава цялост.

А всеки стършел при построяването на гнездото си сглобява успешно всеки път тази система.

Освен това, стършелът не е само теоретик-геометър. Той е и строител, педантично пренасящ пространственото виждане за конгруентите в своята конструкция. Гнездото ще се сглоби в здрава окръгленост само при условие, че призмите са идеално различни по височина.

Да се строи с такава адска точност е възможно, само ако държиш в главата си поне уравнението V=S·h (да не говорим за всичките останали изчисления).

Но стършелът няма по принцип главен мозък.

Той има само малко неврони в надглътъчните нервни ганглии и гъбовидно тяло. Невроните са му отпуснати с точно определена цел: да вижда, да подушва и да си мърда мустаците (антенулите).

V=S·h няма по принцип къде да се "побере" в ганглиите. И все пак, стършелът се справя успешно с геометрията.

Нищо удивително. Тук окончателно разбираме, че геномът умее да управлява поведението на животното, без да се тревожи за съдържанието на главата му.

Ясно е, че в сравнение със стършела нашият прародител с неговия груб инструмент за ровене в мършата изглежда доста примитивен.

Но да продължим.

И бобърът, и лястовицата, и стършелът са извън всякакво съмнение по отношение на "мисленето". Те нямат никакъв механизъм за елементарно разсъждение.

Те не обобщават знания и не създават език. За тях няма минало и бъдеще, асоциации или причинно-следствени връзки. Те имат само инструмент, който еволюцията им е дала за оцеляване.

Да, всички те са виртуози.

Но! Само в една задача. Решението на тази задача не е известно на тях самите, а на техните клетки.

Да, всяко поколение на тези животни ще демонстрира сложни и ефективни, но стереотипни двигателни действия. А техните красиви умения ще останат затворени в инстинкта, който няма нищо общо с мозъка.

Умението да проектират, манипулират и използват инструменти е концентрирано при тях само в един набор от действия. И този набор не е резултат от учене. Във всичко останало стършелът, бобърът, лястовицата и т.н. ще останат при нормативната несъзнателност на животните.

Съзнание, разбира се, имат, но в строго определени дози. Точно толкова, колкото да реагират вярно и навреме на опасности и други промени в средата. Памет, разбира се, съществува. Но всички обръщания към нейните натрупвания са кратки и директни. Някога и човекът е бил такъв.

Точно тогава, когато за първи път бил забелязан камък в ръцете му.

Да обобщим.

С много голяма вероятност нашият мършояд homo, вземайки парче камък в ръка, се е подчинил просто на една безпросветна заповед на гена. И нищо повече.

Неговите действия не са били, нито са могли да бъдат осъзнати, основани на мислене, опит, „разбиране“ и т.н. Те са били диктувани единствено от генетичната програма.

Организмът е изпълнявал несъзнателно програмата чрез поредица стереотипни двигателни актове, предписани от генома. Всичко се е случвало точно както при видрите, раците, стършелите или червенокръстит лястовици. Без съществени промени това се е повтаряло при всяка нова особа, във всяко поколение.

(Следва)

НАЙ-ИЗВЕСТНИЯТ СТРЕЛЕЦ В ДИВИЯ ЗАПАД

ИЗТОЧНИК: VINTAGE EVERYDAY

ПРЕВЕЛ ОТ АНГЛИЙСКИ: AI COPILOT

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Джеймс Бътлър Хикок (27 май 1837 – 2 август 1876), по-известен като Дивия Бил Хикок, е народен герой от Дивия Запад, известен с живота си в пограничните райони като войник, разузнавач, шериф, комарджия, шоумен и актьор, и с участието си в много знаменити престрелки. Той си спечелил широка известност по своето време, голяма част от която била подсилена от многобройни ексцентрични и често измислени истории, които разказвал сам за себе си. За някои съвременни сведения относно подвизите му се знае, че са недостоверни, но те остават основа за голяма част от неговата слава и репутация.

Хикок е роден и израснал във ферма в северен Илинойс по време, когато беззаконието и саморазправите са често срещани поради влиянието на прерийните банди. Привлечен от този груб начин на живот, той се отправя на запад на 18 години като беглец от правосъдието, работи като кочияш на пощенска кола, а по-късно като шериф в граничните територии на Канзас и Небраска. Воюва и шпионира за Армията на съюза по време на Американската гражданска война и става известен след войната като разузнавач, стрелец, актьор и професионален комарджия. В хода на живота си участва в няколко значими престрелки.

През 1876 г. Хикок е застрелян, докато играе покер в салун в Дедууд, Територия Дакота (сегашната Южна Дакота), от Джак МакКол, загубил в играта комарджия. Ръката с карти, която уж държал в момента на смъртта си, е известна като "ръката на мъртвеца": два чифта, две черни аса и осмици.

Хикок остава популярен образ в историята на пограничните райони. Много исторически обекти и паметници отбелязват живота му, а той е изобразен многократно в литературата, филмите и телевизията. Обикновено е главен герой, въпреки че историческите описания на действията му често са противоречиви, а голяма част от кариерата му е преувеличена както от самия него, така и от съвременни творци на митове. Независимо от твърденията на Хикок, че е убил през живота си множество знайни и незнайни стрелци, кариерата му на стрелец продължава само от 1861 до 1871 година. Според Джоузеф Г. Роса, биограф на Хикок и най-голям познавач на Дивия Запад, Бил Хикок е убил в престрелки само шест или седем души.

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1991 г. / ФИЗИОЛОГИЯ ИЛИ МЕДИЦИНА / ЕРВИН НЕЕР

Ервин Неер (Erwin Neher)

20 март 1944 г.

Физиология или медицина (заедно с Берт Закман)

(За открития, свързани с функцията на йонните канали в клетките.)

Бухлое е малко градче в Бавария, разположено в хълмиста област с изглед към Алпите, на 70 км западно от Мюнхен. Това е мястото, където израснах и прекарах по-голямата част от живота си до 1963 година, когато влязох в университета. Роден съм в Ландсберг, друг град наблизо, на 20 март 1944 г. Баща ми, Франц Ксавер Неер, се занимаваше с управление на млечна компания. За щастие, това се считаше за важно за снабдяването с храна по време на войната, така че той беше освободен от военна служба. Майка ми Елизабет (по баща Пфайфер), която беше получила образование като учителка в началото на 30-те години, се грижеше за семейството ни от петима души, включително двете ми по-големи сестри. Така че, въпреки трудностите на следвоенния период, имах привилегията да израсна в цялостно семейство. Нашият семеен дом беше разположен в голяма, паркообразна градина, където прекарвах часове сам, наблюдавайки растения и животни, и където знаех почти всяко камъче.

На 10-годишна възраст постъпих в “Maristenkolleg” в Минделхайм. Минделхайм е друг близък град, а местната гимназия се управляваше от католическата конгрегация “Maristenschulbrüder”. Голямото предимство на това училище беше, че нашите учители - както тези, принадлежащи към конгрегацията, така и другите - бяха много посветени и бяха отворени не само към учебния материал, но и към личните въпроси. По време на годините ми в гимназията(от 1954 до 1963 г.) открих, че освен интереса ми към живите същества, мога също да се потопя в технически и аналитични проблеми. Всъщност, скоро физиката и математиката станаха моите любими предмети. В същото време нови концепции, обединяващи тези две области, се появиха в литературата, която беше достъпна за мен. С огромен интерес четях за кибернетиката, която беше модна дума по това време, и изучавах всичко, до което имах достъп, за теорията на Ходжкин и Хъсли за нервната възбуда. До времето на моя изпит, който дава достъп до университета, ми беше ясно, че трябва да стана биофизик. Планът ми беше да изучавам физика, а по-късно да добавя биология.

През есента на 1963 г. започнах да изучавам физика в “Technische Hochschule” в Мюнхен. “Technische Hochschule”, за разлика от типичните германски университети, имаше доста стегнат график с голямо количество проблемно ориентирана работа, допълваща обикновените лекции. Такова обучение беше от голяма помощ за много аспекти на последващата ми изследователска работа.

През 1966 г. спечелих стипендията “Фулбрайт”, която ми позволяваше да уча в САЩ. Бях кандидатствал с идеята, че това може да ми осигури достъп до биофизиката. Това наистина се случи. През годината си в Уисконсинския университет в Медисън бях напълно интегриран в биофизическа лаборатория, занимаваща се с нискоъглово рентгеново разсейване. За малко повече от година получих степента “Master of Science”. С това формално завършване на образованието си по физика се почувствах готов да се прехвърля към биологията. Върнах се в Мюнхен през 1967 г. и започнах да търся някакъв докторантски проект в областта на биофизиката, предпочитайки тези, свързани с нервната възбуда. За щастие, търсенето ме отведе до института “Макс Планк” по психиатрия, където Х. Д. Лукс изследваше синаптичните механизми в мотоневроните и йонните токове в невроните на охлюви. Бързо се съгласихме на проект за измерване на напрежението в невроните на охлюви. За да избегнем проблемите със затягане на пространството, Дитер Лукс предложи да използваме всмукателни пипети за локално измерване на плътността на тока.

През годините ми в лабораторията на д-р Лукс се запознах с Берт Закман, който правеше своя докторантски проект в същия институт. Берт беше много заинтересован от основните невронни механизми, които изследвахме, имахме много оживени дискусии и станахме приятели. Следвайки своите интереси, Берт реши да отиде в Лондон, за да работи в биофизическата лаборатория на сър Бърнхард Кац. Срещнахме се отново в Гьотинген през 1973 г., където се присъединих към лаборатория по физическа химия, за да натрупам опит със записи от единични канали в изкуствени мембрани. Берт донесе със себе си опита върху нервно-мускулните съединения и след кратка дискусия се съгласихме да работим заедно, насочвайки се към измерването на токовете от единичните канали. През 1976 г. публикувахме първите записи от единични канали. След това нашите началници на отдели, Ханс Кун и Ото Д. Кройцфелд, създадоха за нас независимите "Млади изследователски лаборатории". Това беше много полезно за близкото ни сътрудничество и ни позволи да привлечем няколко отлични докторанти: Джозеф П. Патлак, Фред Сигуърт, Ален Марти и Оуен П. Хамил. Заедно усъвършенствахме техниката и разработихме различни конфигурации за запис. Чувствам се много задължен на тези сътрудници, както и на колегите, които по-късно се присъединиха към лабораторията. След 1983 г. интересите ми се насочиха от каналите към процесите, които те инициират вътре в клетките, което в крайна сметка води до клетъчна реакция като секреция на хормони и невротрансмитери.

Малко преди да започна да организирам собствена лаборатория, се запознах с жена си, Ева-Мария – в лабораторията, разбира се. Оженихме се през 1978 г., така че семейството ми у дома и моето "изследователско семейство" растяха паралелно. Сега имаме пет деца: Ричард (12 г.), Бенджамин (11 т.), Карола (10 г.), Зигмунд (7 г.) и Маргарет (4 г.). Жена ми се отказа от своята научна кариера и ми предостави постоянна подкрепа за благото на моите изследвания.

ИЗТОЧНИК: https://www.nobelprize.org/prizes/medicine/1991/neher/biographical/

Превод от английски: AI COPILOT

Редактор: Павел Николов

НОРМАН КОН / БЛАГОСЛОВ ЗА ГЕНОЦИД (Митът за световния еврейски заговор и "Протоклите на цийонските мъдреци") - 6

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ : ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ГЛАВА I. "Протоколите на цийонските мъдреци" и "Диалог в ада"

ГЛАВА II. Тайната полиция и окултистите

ГЛАВА III. “Протоколите на цийонските мъдреци" в Русия

ГЛАВА IV. "Протоколите на цийонските мъдреци" се появяват в Германия

ГЛАВА V. Немският расизъм, Хитлер и "Протоколите на цийонските мъдреци"

ГЛАВА VI. Митът в нацистката пропаганда

НОРМАН КОН / "БЛАГОСЛОВ ЗА ГЕНОЦИД" В "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

ПРИЛОЖЕНИЕ

Образци на паралелните места в “Протоколите на цийонските мъдреци” и памфлета на М. Жоли “Диалог в ада”.

Текстовете от книгата на М. Жоли “Диалог в ада” се цитират по английския превод от 1935 г. (в лявата колона; в скоби е посочена страницата). “Протоколите”, с посочени глави и страници, се цитират по последното им дореволюционно издание (1917 г.).

“Диалогът”на М. Жоли	“Протоколите”
Да оставим думите и сравненията и да се обърнем към идеите. Ето как формулирам моята система (83).	Като оставим настрани фразьорството, ще говорим за значението на всяка мисъл… И така, формулирам нашата система… (1, 93).
В човечеството лошият инстинкт е по-силен от добрия (83).	…хората с лоши инстинкти са по-многобройни от добрите (1, 93).
Всеки човек се стреми към власт, всеки би бил насилник, ако можеше; всички, или почти всички, са готови да жертват правата на другите за собствените си интереси (83).	Всеки човек се стреми към власт, на всеки би му се искало да стане диктатор, ако може, но при това рядко някой не би бил готов да жертва благата на всички за достигането на своите блага (1, 93).
Какво сдържа хищните животни, които се наричат хора? (83)	Какво е сдържало хищните животни, които се наричат хора? (1, 93)
На първите стъпала на социалния живот те се подчинявали на грубата сила, а след това на закона, или пак на силата, но приведена под определен ред (83).	В началото на обществения строй те се подчинявали на грубата и сляпата сила, а след това на закона, който е същата сила, само че замаскирана (1, 93).
Политическата свобода е относително понятие (83).	Политическата свобода е идея, а не факт (1, 93).
Държавата се разрушава, като бъде или разединена, или разчленена от собствените си разпри, или като стане плячка на чужди народи (83).	Дали държавата ще се изтощи в собствените си конвулсии, или вътрешните разпри ще я поставят във властта на външните й врагове, във всеки един от тези случаи тя може да се смята за безвъзвратно загинала… (1, 94).
Създадената държава има два вида врагове: вътрешни и външни. Какво оръжие да употреби тя във войната срещу външните си врагове? Ще си съобщават ли двама враждуващи пълководци плановете на своите компании, с което ще си облекчават защитата? Може ли да се очаква, че те ще се откажат от нощните нападения, засадите, капаните и сраженията с превъзхождащи сили? И тези засади, и тези хитрости, цялата тази стратегия, необходима за водене на война, вие не искате да използвате срещу вътрешните врагове, срещу нарушителите на обществения ред? (83-84).	…ако всяка държава има двама врагове и ако по отношение на външния враг й е позволено и не се смята за безнравствено да употребява всякакви мерки за борба като например да не съобщава на врага плановете си за защита или нападение, да го напада през нощта или с неравен брой хора, защо тогава такива мерки по отношение на най-лошия враг, на нарушителя на обществения стой и благоденствието, могат да се нарекат непозволени и безнравствени? (1, 94).
Може ли да ръководим, като се опираме само на здравия смисъл, неистовите тълпи, движени единствено от чувствата, страстите и предразсъдъците? (84)	Може ли здравият логически ум да се надява, че ще ръководи успешно тълпите с помощта на разумни увещания?.. Ръководейки се от изключително дребни страсти, поверия, обичаи, традиции и сантиментални теории, хората в тълпата и хората от тълпата се поддават на партиен разкол… (1, 94)
Има ли политиката нещо общо с морала? (84)	Политиката няма нищо общо с морала? (1, 95)
Аз бих учредил например огромни финансови монополи - резервоари на държавното богатство, от които всички частни състояния биха зависели дотолкова, че биха били погълнати заедно с държавните кредити един ден след всяка политическа катастрофа. Вие сте икономист, Монтескьо, преценете значението на тази комбинация! (118)	Скоро ще започнем да учредяваме огромни монополи - резервоари на колосални богатства, от които ще зависят дори едрите гойски [1] състояния дотолкова, че ще потънат заедно с държавните кредити ден след политическата катастрофа… Господа икономисти, присъстващи тук, преценете значението на тази комбинация! (VІ, 110)
[Аз бих си поставил за цел] световното развитие на държавното господство, бидейки суверенен защитник, покровител и донор на държавата (118).	По всякакъв начин трябва да развиваме значението на нашето Свръхправителство, бидейки негов покровител, донор и възнаградител… (VІ, 111)
Аристокрацията като политическа сила е мъртва, но владеещата земята буржоазия все още е опасна за правителството с това, че е самостоятелна: необходимо е да бъде лишена от средства или да бъде напълно разорена. Ето защо е достатъчно да се увеличи данъчното бреме върху собствеността на земята, за да се доведе селското стопанство до състояние на упадък (119).	Аристокрацията на гоите като политическа сила е мъртва… но като териториален владетел тя е вредна за нас с това, че може да бъде самостоятелна в източниците си за живот. Затова е необходимо на всяка цена да я лишим от земята (VІ, ІІІ).
С едрите индустриалци и с фабрикантите може да имаме изгодни сделки, поощрявайки ги към прекомерен разкош (119).	За разоряването на гойската промишленост ще задействаме… развитата от нас сред гоите силна необходимост от разкош, всепоглъщащ разкош (VІІ,112).
Необходимо е да направим така, че в държавата да има само пролетарии, няколко милионера и войници (119).	Необходимо е да направим така,че освен нас във всички държави да има само пролетарски маси, няколко предани на нас милионери, полицаи и войници (VІ, 114).

Фалшификаторът, нает да представи евреите като ненавистници, не винаги е изпълнявал прецизно задачата си. Той е чел небрежно изреченията от “Диалога”. Ето примери:

“Диалогът”на М. Жоли	“Протоколите”
Необходимо е да предизвикваме в чужбина, от единия край на Европа до другия, революционно брожение… Това ще ни даде две преимущества: либералната агитация в чужбина може да оправдае вътрешните репресии. Нещо повече, така ще могат да се подчинят всички държави и по желание да се създават в тях ред или конфликти.Важно е също така да се заплетат с кабинетни интриги всички нишки на европейската политика (119).	В цяла Европа, а с помощта на нейните отношения и на другите континенти ние трябва да предизвикаме брожения, раздори и вражди. От което ще имаме двойна полза: първо, с това ще държим в респект всички страни, които знаят добре, че е в наша власт да предизвикаме по желание безпорядък или да въдворим ред… Второ, ще заплетем с интриги всички нишки, които сме пуснали към всички държавни кабинети… (VІІ, 115)
Властта, за която мечтая… трябва да привлече на своя страна всичките сили и таланти на цивилизацията, в чиито недра съществува. Тя трябва да се заобиколи с публицисти, юристи и администратори (120).	Нашето управление трябва да се заобиколи с всичките сили на цивилизацията, сред които ще му се наложи да действа. То ще се заобиколи с публицисти, юристи-практици и администратори… (VІІІ, 117)
Народите изпитват огромна тайна любов към жестоките гонения. За всички насилствени действия, белязани с талант, с възторг, прикриващ всякакъв упрек, те казват: “Вяно, това не е хубаво, но е ловко, добре е направено, силно е!” (129)	Народът изпитва особена любов и уважение към гоненията на политическата мощ и на всички насилствени действия отговаря: “Че е подло, подло е, но е ловко!.. Фокус е, но как е направен, колко величествено, нахално!” (Х, 121)

В книгата на Жоли Макиавели предсказва държавен преврат. Това очевидно се отнася за преврата на Наполеон ІІІ, осъществен на 2 декември 1851 година. А руският автор приписва този преврат на “цийонските мъдреци”, без да обяснява как може да бъде постигната такава цел като световен преврат. Макиавели отива по-нататък и полицаят-фалшификатор върви неизменно по неговите стъпки:

“Диалогът”на М. Жоли	“Протоколите”
Държавния преврат, който ще извърша, ще ратифицирам с народно гласуване. Ще кажа на народа примерно така: “Станалото е ужасно, унищожих всичко това, но ви спасих, подкрепяте ли ме? Вие сте свободни да ме осъдите или да ме оправдаете”. (130)	Когато извършим нашия държавен преврат, ще кажем на народите: “Всичко вървеше ужасно лошо, всички страдаха. Ние премахваме причините за вашите мъки: народностите, границите, различните парични средства… Разбира се, вие сте свободни да ни осъдите…” (Х, 121)
Макиавели: Чрез гласуване без разлика в класата и имуществения ценз ще установя абсолютизъм с едно движение на перото. Монтескьо: Да, защото чрез този ценз с едно движение ще унищожите и единството на семейството… и ще предизвикате множество слепи сили, които ще действат по ваша воля (130).	…трябва да направим така, че да гласуват всички без разлика в класата и ценза, за да се установи абсолютизъм на мнозинството. …ще сломим значението на гойското семейство… ще създадем такава сляпа мощ, която никога няма да се задвижи в каквато и да е посока без ръководството на нашите агенти (Х, 121).

Гласуването, за което говори Макиавели, е прозрачен намек за плебисцита на Наполеон. От своя страна авторът на “Протоколите” добавя чудовищна нелепост - “абсолютизъм на мнозинството”. Цялата парламентарна система, на която са посветени Х и ХІ протокол, е прекопирана от “Диалога” и в този случай не много умният фалшификатор отново оставя следите от своята работа:

“Диалогът”на М. Жоли	“Протоколите”
Навсякъде под различни названия, но почти с една и съща юрисдикция могат да се намерят министерства, сенат, законодателни органи, държавен съвет, касационен съд [2]. Аз ще ви избавя от напълно безполезното обяснение, засягащо тези сили, чиито тайни знаете по-добре от мене (132).	Под различни названия във всички страни съществуват примерно едни и същи неща. Представителство, Министерство, Сенат, Държавен съвет, Законодателен и Изпълнителен корпус. Не е необходимо да ви обяснявам механизма на отношението между тези учреждения, защото ви е добри известен (Х, 122).
Като бог Вишну моята преса ще има хиляди ръце и тези ръце ще се протягат към най-различни нюанси на мисълта (153).	Те [вестниците], като индийското божество Вишну, ще имат сто ръце, всяка от които ще опипва пулса на всяко обществено мнение (ХІІ, 130).

БЕЛЕЖКИ

1. Гой (староевр.) - народ (множ. - гоим). В еврейските текстове думата “гой” се употребява и по отношение на евреите, напр. в словосъчетанието “гой ехат” - “единен народ”. Във всекидневната реч “гой” означава “друговерец”. - Бел. рус. ред.

2. В царска Русия не е имало учреждения, съответстващи на френския касационен съд, затова в “Протоколите” той не се споменава. - Бел. рус. ред.

(Край)

КИРИЛ ГРИГОРОВ (ПЪРЛИЧЕВ) / СРЪБСКИЯТ РЕЖИМ И РЕВОЛЮЦИОННАТА БОРБА В МАКЕДОНИЯ (1912-1915 ГОДИНА) – 16

До тук, който е следил този блог, знае, че публикувахме книгата на Кирил Григоров Пърличев, син на нашия именит възрожденец Григор Пърличев и деец на македонското освободително движение, „Сръбските жестокости в Македония (1912-1915)“. Цялата публикация може да видите ТУК.

Това е обаче част от по-голямата книга на Кирил Пърличев „Сръбският режим и революционната борба в Македония (1912-1915 година), която започваме да публикуваме от днес след превръщането на наличния PDF файл с ABBYY FineReader 15 в текст и редактирането на текста от стария правопис към съвременния.

ДО ТУК: ПРЕДГОВОР

ГЛАВА ПЪРВА: 1. Хуриета и балканската война от 1912 година; 2. Българските революционни чети — партизански отряди в помощ на съюзнишките сръбски войски против турците; 3. След привършване на военните действия и настаняването им в Македония сърбите неприязнено се отнасят спрямо българското население; 4. Населението реагира още от първия ден. Изложения до българското правителство и българския цар; 5. Междусъюзнишката война и последствията ѝ: открито преследване на всичко българско — език, училища, черкви, учители, свещеници, владици, граждани, селяни; биене, затвор, заточение, конкретни случаи.

ГЛАВА ВТОРА: 1. Въстаническо движение в Дебър — Струга — Охрид.; 2. 3. 4. Прогонване на сръбскитe войски и установяване българска революционна власт. Фронтът на въстаническите боеви сили. Водителитe на въстанието.; 5. Изстъпления на сърбите при потушаване на въстанието.; 6. Нови преследвания, гонения и убийства - сега в невъстанали градове и околии..

ГЛАВА ТРЕТА: 1. Подновяване преустановената от турско време революционна борба. Тайни групи по градове и села; куриери, поща; избягване в гората, формени чети, селските общински кметове и общински управления в услуга на нелегалните борци.; 2. Сражения между четите и сръбските войскови части.

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА: 1. Динамитни атентати: железопътния мост на река Тополка и оня на Демир Капия.; 2. Голямото нападение при Валандово и Удово.

ГЛАВА ПЕТА: 1. Първите набори в Македония.; 2. Отказа на македонските новобранци да дадат клетва за вярност на крал Петра.

ГЛАВА ШЕСТА: 1. Войната със Сърбия от 1915 г.

КИРИЛ ГРИГОРОВ (ПЪРЛИЧЕВ) / "СРЪБСКИЯТ РЕЖИМ И РЕВОЛЮЦИОННАТА БОРБА В МАКЕДОНИЯ (1912-1915 ГОДИНА)" В БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ГЛАВА ШЕСТА

2. Отстъплението на сърбите от Македония. Възторгът на българите от Македония при посрещането на освободителните български войски.

Като виждаме какво е било положението на изстрадалото население в Македония и неговата непрекъсната революционна борба против толкова угнетителния сръбски режим, не е трудно да си представим, какви са били жестокостите на сърбите при тяхното принудително отстъпление от тая страна. И ние не ще свършим този очерк само с приведените факти и доказателства за непримиримостта на българския дух с мисълта за едно сръбско владичество в люлката на българското възраждане, а ще си послужим и с ония известни до сега сведения за сръбските изстъпления в последния момент, които показват, че и самите сърби са гледали на Македония като на страна за грабеж и оплячкосване, а на населението ѝ — като на неприятелско. Знае се, че при напускане границите на бившото сръбско кралство сръбското главно командуване позволи на всичкото шовинистично население да придружи отстъпващите войски, а незаразената от държавен шовинизъм маса остана в своите огнища. В Македония сръбските войски имаха грижата да съберат в затворите колкото можаха повече българи от градове и села и в момента на отстъплението си да ги задържат със себе си. Понеже не можаха да водят със себе си такъв голям товар, те се отърваваха от него постепенно и на етапи и така избиха голяма част от задържаните българи. Те опожаряваха села, пленяха градове, задигаха добитък, опустошаваха стопанства, обезчестяваха семейства. Македонското население, което две години по-рано бе свидетели на незабелязаното отстъпление на турските войски, с отвращение и ужас гледаше сега на последните изстъпления на новите натрапници. Така при отстъпването от Кратовско видяхме, че сърбите вместо сбогом бомбардираха града, и ако четата и милицията не бяха побързали да ги пропъдят от височината Черни връх, Кратово можеше да се обърне на развалини.

При напускането на гр. Свети Никола сърбите разбили дюкяните в цялата чаршия, както и много къщи. Жената на Наце Арсов е бита до смърт за пари и за да се отърве, взела пари на заем от своите съседи. Наце Богев, потърсен в последен момент от сърбите, успял да се укрие. Заради него сърбите бият немилостиво дъщеря му Стана, която трябвало да каже де е баща ѝ. Около 150 граждани били закарани от сърбите към Велес, но благодарение на тъмната нощ повечето успели да избягат и да се изпокрият из пътя; само Гаврил Арсов, 55-годишен, бил заклан, а Йове Димитриев, Петре Стефанов, Стойче Илиев, Иван Янев, Христо Капетанов, Борис Траянов и Янко Арсов били отвлечени от сърбите. В последен момент сърбите изгорили 3 къщи и 3 дюкяна. Общата загуба от грабеж и опожаряване в гр. Свети Никола достига до 1 ½ милион лева. — От селата в Свети Николска околия са отвлечени от сърбите 30 души селяни, които минали през града. Само от с. Неманици са закарани 50 коня, 100 вола и около 150 000 оки жито. Освен това е задигнат голямо количество едър и дребен добитък, както и цели хамбари жито. Освен убитите в разни времена от сърбите 201 души, от Кочанска околия били отвлечени при отстъплението като арестанти, за ангария, или като войници 122 души. Опожарени къщи от сърбите в същата околия - 261, 6 дюкяна, два магазина и два хотела, а ограбени 4 дюкяна, 1 хан, почти всичкия едър и дребен добитък и маса покъщнина.

Малко време преди отстъплението от Щипска околия, в с. Горни Балван бил пратен да квартирува един сръбски капитан с 50 души войници, които изнасилили Яна Петрова на 35 години, Вана Ладева на 35 години, Савда Тасева на 40 години, Гюргя Ильова на 40 години, Васа Иванова на 25 години, Ваня Митева на 30 години и Петра Ладева на 25 години. А при отстъплението жителят Коце Везенков от същото село е грозно изтезаван и мушкан от войници с нож в гръкляна, за да си каже парите. Отвлечени от с. Долно Трогерци, същата околия при отстъплението: Яне Шаклев, 70-годишен старец, Яне Стойнев на същата възраст, Санде Кузин и Саздо Иванов по на 55 години, Лазо Янков и Йордан Иванчев по на 35 години, като заедно с отвлечените закарана била и по-голямата част от едрия добитък, а взети пари в брой от селото 3 600 лири. От с. Сърчиево са отвлечени Тимо Петрев на 45 години, Тоде Танев на 50 години, Сане Митов на 60 години, Коле Тасев и Митко Донев по на 25 години. От с. Таринци същата околия са отвлечени Тасе Стойлов на 45 години, Трайчо Ильов на 50 години и Петър Манев, който се спасил с бягство. — От отвлечените още през 1913 година 15 души от с. Люботен, след отстъплението на сърбите през 1915 г. били намерени от Мито Падарина труповете на 8 души около Новоселската мера, а труповете на другите 7 души намерил дядо Киро и синът му Лазо отъ с. Доляни в мерата на това последното село. Освен това тук са бити немилостиво с цел да изнудят парите им, всички мъже и жени от селото, на които наистина били взети от сърбите всичките пари. Селският писар (родом от Сърбия) с трима жандари извикали в общинското управление селяните и преди да отстъпят селото, взели 1500 лева и 250 лири турски. А Зоя Манева с дъщеря ѝ Руса били бесени за гредата в къщи и мушени с нож, задето мъжът ѝ избягал. Селото, изгорено от сърбите преди да отстъпят, представлява развалини. Изклани при отстъплението всред село Сарамзалино: Димко Спиров, Симо Стоянчев, Сане Панов и Мишко Коцев от с. Богословец. А завлечени към Велес и после заклани и хвърлени във Вардара: Ване Димев, Коле Димев и Траян Димев —и тримата братя от същото село. Отвлечени още Гьошо Трайков и братовият му син Санде. — От с. Крупище същата околия са отвлечени при сръбското отстъпление Санде Коцев, Коце Донев и Величко Зафиров и е задигнат повечето от едрия и дребен добитък от селото. От с. Шопур сърбите задигнали при отстъплението си всичкия едър добитък. От село Брест отвлечен при отстъплението бил Иван Тодев, а от с. Тонатарци Данаил Стоянов. Свещеник Наум от с. Мечкуевци бил дирен от сърбите. Като не го намерили, подложени били на грозни изтезания домашните му и най-подир била изгорена къщата му, в пламъците на която били хвърлени и живи изгорели четирима души от селото.

Селото Патрик било подпалено от сърбите.

Една част от с. Лесковица също била изгорена.

Отъ гр. Радовиш са убити при отстъплението: Наджи ефенди на 16 октомври 1915 год. в гр. Качаник; Илия Зафиров, 60-годишен, първенец и деец по църковния въпрос, убит на 6 ноември 1915 г. по пътя за гр. Призрен; Мите Михайлов на 7 ноември по пътя за гр. Призрен; Григор Стоянчев на 14 ноември по пътя за Шкодра; Ташо Андонов на 17 ноември по пътя за Шкодра; Илия Карабашев на 19 ноември по пътя за Шкодра; Васил Тазиров на 18 ноември по пъти за Шкодра; Бошнак Ахмедаа на 18 ноември по пътя за Шкодра; Стоян Мицев на 19 ноември по пътя за Шкодра; свещеник Георги Икономов на 24 ноември в гр. Шкодра; Мехмед Расимов - убит на 24 ноември в гр. Шкодра: Аниф Ходжа - убит на 24 ноември в гр. Шкодра; Коце Зафиров - убит на 6 ноември по пътя за Призрен; Иван Тарабулов - убит на 10 ноември в Прилеп; Туше Ташков - убит на 10 ноември в Прилеп; Иван Христов убит на 10 ноември в Прилеп; Йосе Наков - убит в Дебър; Илия Бачков - умрял в Охрид; Георги Пецев - умрял в Сан Джовани. От същия град Радовиш избягали след като били отвлечени от сърбите: Туше Христов, Григор Лозналиев, Георги Христов, Туше Кочкаров и Хафъз Исмаил — всички от Призренския затвор; Георги Лозналиев, Тоше Теохаров, Дончо Андев, Тодор Цветков, Георги Андреев, Траян Бойков, Христо Витанов, Туше Григоров и Григор Михайлов - от Шкодренския затвор; Никола Зафиров Абдураман Кадриев, Васил Джарта, Туше Шапков, Сали бей и Васил Брендов избягали от Албания.

Безлюдно изчезнали по пътя за Албания Костаки поп Гаврилов, Илия Тренчов и Коце Пецев отъ гр. Радовиш. Тези жертви на сръбското безумие са част от арестуваните на 3 март 1915 година и изтезавани видни граждани от Радовиш с цел да кажели какво се готвело против сръбската власт, както и да откриели кои са ръководителите и членовете на българската революционна организация.

От Битолска околия освен жертвите, споменати до сега, сърбите малко време преди да опразнят Битоля изпратили 165 души затворници към Охрид. По пътя, при с. Братин дол, двама от затворниците — синове на свещеник Васил от с. Кукуречани — били убити от стражата, която ги конвоирала. На шосето при прохода „Буково“ бил убит друг от битолските затворници, родом от гр. Прилеп, на име Димко. По-нататък при с. Опейнца били убити още 10 души, родом из Мориховските села; само на трима отъ тях се знаят имената: Цвятко, Христо и Павле. Още по-нататък при село Косел са убити други двама затворници от с. Книжо поле. Преди пристигането на затворниците в гр. Охрид сърбите отлъчили трима от тях, родом от гр. Велес, съдбата на които е неизвестна. От Охридския затвор отделили още 16 души старци и жени, които били изпратени към Струга — Дебъръ. 35 души от затворниците, между които и четникът Стоян Илиев от Ресенската чета на войводата Тале Андонов, в деня на отстъплението на сърбите от Охрид били изпратени в гр. Поградец. Какво се е случило с останалите затворници, не се знае точно. И до сега в Охрид знаят, че сърбите при отстъплението си хвърлили трима нещастника в бунара при старата черква „Св. Климент“ в махалата „Имарет“. Когато първите български разезди били вече в охридското поле и до самия град, сръбски войници още били заети с разбиване дюкяните и магазините в чаршията и с плячкосването им. Последна жертва на алчността има за плячка и българска кръв станал гражданинът Васил Дуков, който бил изведен в градината на Абдула ага и след като му били взети всичките пари, там бил заклан. А когато ренегата Темко Попович, член в турския сенат, гледал колко радушно и трогателно посрещали охридчани влезлите вече в града освободители, не е можал да скрие впечатлението си от народните ликувания и казал; „имат право да тържествуват“!

Между битолските затворници, които заедно с отстъпващите сърби извършиха одисеята Битоля—Ресен—Охрид—Струга— Дебър, били и отвлечените селяни от село Цапари, а именно: Христо К. Вельов, Петре Мукев, Спиро Христов, Петре Симонов, Христо Михаилов, Апостол Трайков, Илия Стойчев и Лазо К. Троянов, които изнемощели и отпаднали сполучили след всички премеждия да се върнат по домовете си. — При отстъплението от Битоля сръбската жандармерия се отбила в Цапари и потърсила селските свещеници и селянина Насе Янков, но като не намерила тях, задоволила се с ограбване и побой на домашните им.

Около една седмица преди отстъплението на сърбите от гр. Кичево през една нощ са убити от тях 18 души българи от други околии; убийството станало близко до града и в присъствието на свещеник Иван поп Кръстев, който ги погребал в един трап, гдето били изхвърлени труповете им. От Кичевското село Иванчища сърбите убили, преди да напуснат това село, Арсо Христов; а жена му била изнасилена и, вързана за прозореца, жива изгорила заедно с подпалената къща.

При отстъплението си от Скопие сърбитe завлекли между многото неизвестни още и Недялко Стойков, Иван Зафиров и Санде Хаджи Митков, които били убити вън от града и при дохождането на българските войски труповете им били открити. В Скопския затвор се намерили по това време и десетки затворници от гр. Велес, които заедно с други няколко стотици затворници, между които и жени с деца, сърбите в бягството си закарват чак до града Ресен при нечувани мъки, лишения и изтезания. В тоя град заварва свободата тези нещастници голи, гладни, и изнемощели. Само братското състрадание и помощ на ресенчани турнали край на тяхната мизерия.

По време на отстъплението от Гостиварско сърбите обстрелваха непрекъснато с оръдия всички околни села в продължение на няколко дена и в резултат: от с. Добридолъ 50 къщи са изгорели и 10 души селяни убити; от с. Врабчица изгорена една къща и два дюкяна, задигнат и едрия добитък; с. Чеграни - неколкократно обстрелвано и разрушено, 20 души убити; от с. Чайле 7 души убити и хвърлени във Вардар; с. Калища - цялото опожарено (около сто къщи) и мнозина избити.

В Тетовско, с. Пирог — 8 души убити, но селото се е спасило срещу 300 лири турски откуп; в с. Неготин изгорени 30 къщи и убити 12 души; от с. Лeрци дигнати селяните (около 80 души мъже) и убити между Групчин и с. Желино, в мест- ността Здравев Зобел; в с. Градец 50 къщи са опожарени и 150 души избити.

Призрен. Каква гробница представлява тоя град личи и от един рапорт на началника на 3-а Балканска дивизия под № 1609, от 31. XII. 1915. г. Българските войски намерили във влажните подземия на „калето“ в тоя град 70 души българи, които представлявали плачевна гледка. Всички били изтощени от глад, осакатели от мъчения и болни от измръзване па ръцете и краката. Между мъчениците лежали и разлагащите се трупове на четирима българи; върху мъртвешките им лица били отпечатани следите на мъчителни конвулсии, които свидетелствували за преждевременната им мъченическа смърт. Те били погребани от свещеника на Ямболски полк. Между тях се е борел със смъртта и един турчин. Преди да издъхне, той успял да каже, че в затвора имало около 800 души, почти всички българи, между които и деца по на 12—16-годишна възраст. Те били разкарвани ту в Биляни, ту в Скопие, ту в Прищина. На 5 ноември 1915. г. пристигнали в Призрен, дето и били затворени в Калето. На 16 с. м. сърбите извадили из затвора всички способни да се държат на краката си и ги отправили за Дяково, като оставили да гният в подземията на Призренското кале само съвършено болните.

Неизброими са всички сръбски жестокости, извършени над македонското население по време на отстъплението. Но навикнало от време на жертви в борбите си за постигане на своя идеал, това население и сега в този велик и съдбоносен за него момент понесе стоически всичко, като притаи в душата си великата тяга за погубените близки и силния гняв за нанесените му безмерни пакости, безчестия и разрушения. Защото ей на, ще мръкне и в непроницаемия мрак ще изчезнат навеки престъпниците из непроходимите върхове и чуки... а утре ще пукне зората и ще се притиснат туптящите сърца на освободени и освободители и ще грейне хубавото слънце на мечтаната свобода. Поради това, въпреки претърпените жестокости, македонското население прояви чудно и неописуемо ликуване при приближаването и посрещането на родните братя освободители, чрез несравнимите подвизи, на които то постигаше вече своя идеал, за който се бе борило с десетки години наред: освобождение и обединение с всеобщото българско отечество.

(Следва)