МАРТА ХИЛЕРС / „ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН“ – 59

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Почти един милион германки са изнасилени малко преди и след края на Втората световна война. Дневникът на Марта Хилерс „Една жена в Берлин“ („Eine Frau in Berlin“), засягащ тези събития, е толкова остър, че е публикуван за първи път анонимно в САЩ, преведен на английски език (1954 г.). Книгата е посрещната на нож от разни посоки (позоряла руските войници – от една страна, а немските жени – от друга) и претърпява второ издание едва през 2001 година. Атаките срещу тази книга не престават и до ден днешен. Не е превеждана на български език, но в интернет пространството може да се намери филма по „Една жена в Берлин“ с български субтитри.

(Павел Николов)

ДО ТУК:

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН": 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

ПОНЕДЕЛНИК, 4 ЮНИ 1945 ГОДИНА

Ранно отиване до Шарлотенбург, зной. Нашите списания вече придобиват лице. За целта компилирах текстове от забранени автори, доколкото ги имаше в библиотеката на г-н Р. или някъде другаде в къщата. Максим Горки, Джек Лондон, Жул Ромен, Томас Улф, също и по-стари автори като Мопасан, Дикенс, Толстой. Единственият въпрос е как да получим правата за публикуване, ако тези автори все още не са свободни, защото нито един от старите издатели вече ги няма. Подобни дреболии изобщо не притесняват унгареца. Готови сме за печат. „Ако някой дойде по-късно и поиска пари, просто ще платим.“ Той се потупа по джоба на панталона. Вече е намерил велосипед и го предостави на "издателството", което в момента съществува само като идея.

За обяд имахме грахова супа, за съжаление не съвсем по правилата: грахът, каза Илзе, просто не можел да се сготви до омекване. Ето защо прекарала цялата каша през месомелачката. Има груб вкус като пясък, но може да се преглътне. В супата имаше малко сланина и на мене се падна кожата, защото ми се налага да ходя много. Пак трябва да се претегля, усещам, че бързо отслабвам. Всички поли вече са ми увиснали.

Връщам се у дома към 18 часа. Улиците са оживени от много уморени малки каравани. Откъде? Накъде? Не зная. Повечето групи отиват на изток. Количките си приличат една на друга: бедняшки и ръчни, натоварени с чували, кашони и куфари. Пред тях често тегли въже жена или по-голямо момче. Зад тях има по-малки деца или дядо, който бута количката. Върху багажа на всяка количка почти винаги има хора: много малки деца или някой много възрастен човек. Тези старци, независимо дали са мъже или жени, изглеждат ужасно сред всичко останало. Бледи, съсухрени, полумъртви, апатични купчини кости. При номадските народи, като лапландците или индианците, безпомощните стари хора се обесвали или лягали в снега, за да умрат. Християнският Запад ще ги влачи, докато дишат. Много ще бъдат погребани по пътя. „Почитай старостта“, да – но не на количката за отстъпление, няма нито място, нито време за това. Мислех за социалния статус на възрастните хора, за стойността и достойнството на тези, които са живели дълго. Някога старите хора са били собственици, тези, които владеят имоти. В лишените от собственост маси, към които почти всички принадлежим днес, възрастта няма значение. Не е за почит, а за съжаление. Но точно това заплашващо положение изглежда подтиква възрастните хора и подхранва техния стремеж към живот. Дезертиралият войник от нашата сграда каза на вдовицата, че трябва да заключи всяко парченце храна от възрастната си тъща. Тя краде каквото може да грабне и го изяжда тайно. Изяжда дажбите на дъщеря си и зет си без колебание. Ако ѝ кажеш нещо, тя се оплаква, че искаш да я умориш от глад, всъщност да я убиеш, за да наследиш жилището ѝ. Така достойните матрони се превръщат в животни, които лакомо се вкопчват в остатъка от живота си.

(Следва)