ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА / РОБЪРТ ЛУИС СТИВЪНСЪН – „СТРАННАТА ИСТОРИЯ НА ДОКТОР ДЖЕКИЛ И ГОСПОДИН ХАЙД“ - 5

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: “МЕНСФИЙЛД ПАРК“1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13.

ЧАРЛЗ ДИКЕНС: “СТУДЕНИЯТ ДОМ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30,

ГЮСТАВ ФЛОБЕР: “МАДАМ БОВАРИ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19

РОБЪРТ ЛУИС СТИВЪНСЪН: “СТРАННАТА ИСТОРИЯ НА ДОКТОР ДЖЕКИЛ И ГОСПОДИН ХАЙД“ - 1, 2, 3, 4

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

РОБЪРТ ЛУИС СТИВЪНСЪН (1850-1894) - “СТРАННАТА ИСТОРИЯ НА ДОКТОР ДЖЕКИЛ И ГОСПОДИН ХАЙД“ (1885 г.)

***

Целта на художника Стивънсън е в това „фантастичната драма да се развива в присъствието на обикновени здравомислещи хора“, в позната за читателите на Дикенс обстановка, на фона на студена лондонска мъгла, на уродливи къщи, на сериозни възрастни джентълмени, отпиващи отлежал портвайн, на семейни адвокати и на предани икономи, на фона на скрити пороци, спотаени зад стените на богатите къщи, в една от която живее Джекил, на студени утрини и на изискани карети. Атърсън, нотариусът на Джекил, е „уважаван, сдържан, приятен, надежден, директен и решителен човек; каквото такива хора смятат за "истинско", читателят също смята за реално“. Енфийлд, приятелят на Атърсън, „съвсем не е впечатляващ“, той е здрав млад човек, откровено скучаещ (именно непреодолимата скука го събира с Атърсън). Този Енфийлд, навяващ скука, лишен от въображение и не много наблюдателен, Стивънсън избира да разкаже началото на историята. Енфийлд дори не се досеща, че вратата, от която Хайд изнася чека с подписа на Джекил, води в лабораторията на доктора. Но Атърсън веднага долавя връзката и историята започва.

Макар че за Атерсън непривичното е равнозначно на неприлично, след разказа на Енфийлд той изважда у дома си от сейфа завещанието на Джекил, написано от доктора собственоръчно (защото Атърсън отказва категорично да участва в съставянето му) и го прочита отново: „Текстът гласеше, че ако Хенри Джекил, доктор по медицина и по право, член на Кралското дружество за съдействие на развитието на естествознанието, почине, цялото му имущество преминава в ръцете на неговия „приятел и благодетел“ Едуард Хайд; освен това, ако доктор Джекил „изчезне или необяснимо отсъствува за период по-дълъг от три календарни месеца“, споменатият Едуард Хайд автоматически получава наследството на Хенри Джекил и е свободен от всякакви задължения, „освен да заплати някои малки суми на прислугата на доктора“. Този документ отдавна бодеше очите на адвоката. Той го презираше не само от професионално гледище, но и защото обичаше трезвите, общоприети постъпки в живота. За него чудачеството беше проява на нескромност. А фактът, че не знаеше кой е този господин Хайд, още повече засилваше негодуванието му. Сега пък, след като нещата изведнъж се промениха, го гневеше това, че му е известен този човек (от разказа на Енфийлд за злобното малко човече и момичето – Вл. Н.). Достатъчно зле ти действва само името на такъв субект. Но когато това име се окичи с отвратителни атрибути, булото на дребните съмнения и догадки, които го обгръщаха досега, се разкъса и изникна образът на един дълбоко ненавистен човек.

— Мислех, че проявата на Джекил е някаква лудост — каза си гласно той, като връщаше омразната хартия на мястото ѝ в сейфа, — ала сега това ми изглежда като истински позор“.

Атърсън отива да спи и в главата му оживява чутия разказ. „Връщах се дома от едно място накрай света, към три часа в тъмна зимна нощ, и пътят ми минаваше през една част от града, където наистина нищо друго не се виждаше освен лампи. Улица след улица и всички хора спят, улица след улица и всички осветени като за празнично шествие, и всички пусти като църкви...“ (Енфийлд е скучен и безвкусен човек, но художникът Стивънсън просто не може да се удържи и да не му даде фразата за осветените улици, където всички спят, а те са опустели като църкви.) В главата на дремещия Атънсън тази фраза се разраства и зазвучава като ехо, раздробява се на множество отражения: „Историята, разказана от Енфийлд, премина през съзнанието му като ред картини. Той видя огромно поле от лампи в нощния град; после видя фигурата на, бързо движещия се човек, после на тичащото от жилището на доктора дете и как двамата се срещнаха и този чевек-демон стъпка детето и отмина, без да обръща внимание на писъците му. После видя стая в богат дом, където приятелят му лежи заспал, сънува и се усмихва насън; вратата се отваря, завесите на леглото се отдръпват, спящият чува името си и — поглежда — до леглото му стои една фигура, на която е дадена власт, и даже в тази късна доба той трябва да стане и изпълни волята ѝ. Фигурата в тези две фази преследва като кошмар адвоката цялата нощ; и когато в отделни моменти успяваше да задреме, я виждаше да се промъква още по-потайна през спящите домове или да се движи все по-бързо и по-бързо до зашеметяване през все по-широки лабиринти на осветения от лампи град и на всеки уличен ъгъл да смачква по едно дете и да го оставя да стене. А фигурата нямаше лице“.

Атърсън решава да проследи господин Хайд; по всяко време на денонощието, когато му позволяват заниманията му, той наблюдава вратата и най-сетне успява да види господин Хайд: „Беше дребен и много просто облечен човек; видът му, макар от разстояние, силно отблъсна наблюдаващия“. (Ендфийлд също отбелязва: „Бях изпитал някакво отвращение към господина от пръв поглед“.) Атърсън започва разговор с господин Хайд и под някакъв предлог го моли да покаже лицето си, което Стивънсън до този момент нарочно не описва. Но Атърсън не казва много на читателя: „ Господин Хайд беше блед и дребен като джудже; правеше впечатление на уродлив, без да можеш да назовеш точно недъга му; имаше неприятна усмивка, държа се към адвоката с ужасна смесица от кротост и нахалство и говореше с дрезгав, шепнещ и като че ли отпаднал глас — всички тези качества бяха против него, но пак не можеха да обосноват докрай онова отвращение, погнуса и страх, което Атърсън изпитваше към този човек. О бедни мой Хенри Джекил, ако някога съм откривал печата на сатаната на нечие лице, то е на лицето на твоя нов приятел.“

Атърсън отива на площада, звъни на вратата, пита иконома Пуул у дома ли е господин Джекил и Пуул отговаря, че докторът е излязъл. Правилно ли е Хайд да влиза в залата за дисекции в отсъствие на стопанина на къщата, пита Атърсън и икономът отговаря, че докторът е дал на господин Хайд ключ, а на слугите е наредил да изпълняват нарежданията му.

„— Аз не си спомням някога да съм се запознавал с този Хайд — продължи Атърсън.

— Съвсем не, господине. Той никога не вечеря тук — отговори главният слуга. — Всъщност ние много малко го виждаме в тази част на къщата; той най-често идва и си отива през лабораторията“.

Атърсън подозира, че тук са замесени някакви стари грехове и мисли да предложи на Джекил своята помощ. Скоро се отдава удобен случай, но докторът отказва услугите му.

„Ти не разбираш положението ми — отговори докторът с известна непоследователност в държанието си. — Аз съм в окаяно състояние, Атърсън; положението ми е много особено… много“. Но добавя: „Само за да успокоя сърцето ти, ще ти кажа едно: когато пожелая, мога тутакси да се освободя от Хайд. Давам ти честната си дума“. Разговорът завършва с това, че Атърсън със свито сърце се съгласява да защити правата на Хайд, когато доктор Джекил „вече го няма“.

След убийството на Керю историята започва да се прояснява. Някаква прислужница с романтични склонности мечтае на лунната светлина и вижда през прозореца как красив възрастен джентълмен пита учтиво за пътя някой си мистър Хайд, който веднъж идвал при нейния господар и предизвикал у нея омраза: „В ръката си той носел тежък бастун, който си подмятал, но не отговорил нито дума и само слушал със злостно нетърпение. После внезапно избухнал в неописуема ярост, удряйки крак в земята, размахвайки бастуна, държейки се (както описва прислужницата) като луд човек. Възрастният господин отстъпил крачка назад с вид на много изненадан и обиден; тогава Хайд излязъл извън всички граници на приличие и го съборил с удари на земята. В следващия миг с маймунска ярост той затъпкал жертвата си, нанасяйки ѝ с бастуна безброй удари; можело да се чуе как костите на стария се чупят и тялото отскочило на пътя. При ужаса на тази гледка с викове прислужницата припаднала“.

Възрастният джентълмен носел на пощата писмо, адресирано за господин Атърсън. Той е извикан в полицейския участък, където опознава убития: това е сър Денвърз Керю. Той разпознава и парчетата от бастуна, който преди много години подарил на доктор Джекил, и предлага на полицаите да покаже дома на господин Хайд в Сохо, един от най-неприятните райони в Лондон. В този откъс Стивънсън използва няколко великолепни стилистични похвата, по-специално алитерацията: „До това време беше вече девет часът сутринта и беше паднала първата мъгла за сезона. Огромен покров с цвета на шоколад се спускаше от небето, но вятърът непрекъснато нападаше и разгонваше тези наредени като в боен ред изпарения; така че докато файтонът пълзеше от улица в улица, Атърсън наблюдаваше най-разнообразни степени и нюанси на дрезгавина; защото на едно място биваше тъмно като в късните часове на вечерта, а другаде сиянието бликаше с наситен огненокафяв цвят, като заревото на необикновен пожар; някъде мъглата за миг съвсем се разпръсваше и блед сноп дневна светлина прозираше измежду кръжащите валма. Мрачният Сохо, гледан под тези менящи се проблясъци, със своите кални пътища и неугледни минувачи и със своите лампи, които още не бяха загасени или пък бяха наново запалени, за да надвият това ново тъжно нахлуване на мрака, изглеждаше на адвоката като квартал от някакъв кошмарен град“.

Хайд не си е у дома, в стаите цари пълен безпорядък, ясно е, че убиецът е избягал. През същия ден Атърсън отива при Джекил, който го приема в лабораторията си. „В камината гореше огън, на полицата над нея беше запалена лампа, защото мъглата започваше да прониква силно и в къщите, и там, близо до топлината на огъня, седеше доктор Джекил с вид на много болен човек. Той не стана да посрещне посетителя, само подаде студената си ръка и го поздрави с променен глас“. Атърсън пита дали не укрива при себе си Хайд.

„— Атърсън, кълна се в бога — извика докторът, — кълна се в бога, вече никога няма да го погледна. Давам честната си дума пред тебе, че от днес нататък той не съществува за мен на този свят. Край на всичко това. И Хайд наистина не се нуждае от моята помощ, ти не го познаваш така, както аз го зная; той е в безопасност, напълно в безопасност, помни думите ми; за него вече никой няма да чуе“. Докторът показва на Атърсън писмо, подписано „Едуард Хайд“, в което се казва, че неговият благодетел може да не се тревожи, защото пишещият има сигурно и надеждно средство за спасение. В отговор на въпросите на адвоката Джекил признава, че Хайд му е продиктувал условията на завещанието и Атърсън го поздравява, че се е спасил от сигурна гибел.

„— Даже нещо повече — отговори натъртено докторът: — получих добър урок. Божичко, какъв урок беше това! — И той закри лицето си с ръце“.

След това Атърсън научава от своя помощник, че почеркът на Хайд прилича много на почерка на Джекил, макар че наклонът е различен. „Хубава работа! — каза си той. — Подражава почерка на един убиец!“ И кръвта замръзна в жилите му“.

(Следва)