ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА - 27

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: “МЕНСФИЙЛД ПАРК“1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13.

ЧАРЛЗ ДИКЕНС: “СТУДЕНИЯТ ДОМ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ЧАРЛЗ ДИККЕНС (1812-1870) - “СТУДНИЯТ ДОМ“ (1852—1853)

II. ВЪНШНИЯТ ВИД НА ЕСТЕР

Естер толкова много прилича на майка си, че мистър Гапи е поразен от необяснимото сходство, когато посещава при извънградско пътуване Чесни Уолд и вижда портрета на лейди Дедлок. Мистър Джордж също обръща внимание на външния вид на Естер, без да осъзнава, че вижда прилика с мъртвия си приятел капитан Хоудън, нейния баща. И Джо, на когото казват "да не се задържа" и се лута уморено през лошото време, за да намери подслон в Студения дом - уплашеният Джо се убеждава трудно, че Естер не е дамата, на която е показал къщата на Немо и гроба му. Впоследствие Естер пише в тридесет и първа глава, че е имала лошо предчувствие в деня, когато Джо се е разболял, поличба, която напълно се сбъдва, защото Чарли се заразява с едра шарка от Джо и когато Естер се грижи за нея (външността на момичето не е засегната), тя самата се разболява и когато най-накрая се възстановява, лицето ѝ е изпъстрено с безобразни белези, които напълно променят външността ѝ. След като се поправя, Естер забелязва, че всички огледала са махнати от стаята и разбира защо. И когато пристига в имението на мистър Бойтърн в Линкълншир, близо до Чесни Уолд, тя най-накрая се осмелява да се погледне. „Защото никога не се бях виждала в огледало и дори не бях поискала да ми върнат огледалото. Знаех, че трябва да се преодолее малодушието, но винаги съм си казвала, че ще „започна нов живот“, когато стигна до мястото, където бях сега. Ето защо исках да бъда сама и затова, сега сама в стаята си, си казах: „Естер, ако искаш да бъдеш щастлива, ако искаш да имаш правото да се молиш, за да запазиш душата си чиста, ти, скъпа, трябва да удържиш на думата си". И аз бях решена твърдо да я удържа; но първо седнах за известно време, за да си спомня за всичките дадени ми блага. След това се помолих и помислих още малко.

Косите ми не бяха подстригани; а нали не веднъж бяха заплашвани от тази опасност. Бяха дълги и гъсти. Разпуснах ги, сресах ги от тила към челото, покрих лицето си с тях и отидох до огледалото, което стоеше на тоалетката. Беше покрито с тънък муселин. Дръпнах го настрани и се погледнах за минута през завесата на своите коси, така че виждах само тях. После отметнах косите си и, като погледнах своето отражение, се успокоих - толкова спокойно ме гледаше. Бях се променила много, о, много, много! Отначало лицето ми се стори толкова чуждо, че може би щях да се отдръпна назад, закривайки го с ръце, ако не беше успокоилото му изражение, за което вече казах. Но скоро свикнах малко с новия си облик и разбрах по-добре колко голяма беше промяната. Тя не беше това, което очаквах, но нали не си бях представяла нищо определено, което означава, че всяка промяна би трябвало да ме порази.

Никога не съм била и не съм се смятала за красавица, но все пак преди бях съвсем различна. Всичко това беше вече изчезнало. Провидението обаче ми беше оказало голяма милост - ако и да плачех, не беше дълго време и не с много горчиви сълзи, а когато сплитах косата си за през нощта, вече бях напълно примирена със своята съдба“.

Тя си признава, че би могла да обикне Алън Уудкорт и да му бъде предана, но сега трябва да сложи край на това. Тревожат я цветята, които той ѝ подарил веднъж, а тя ги изсушила. „Накрая разбрах, че имам право да запазя цветята, ако ги пазя само в памет на това, което е безвъзвратно отминало и приключило, което никога повече не трябва да си спомням с други чувства. Дано никой не нарече това глупава дребнавост. Всичко то означаваше много за мене." Това подготвя читателя за нейното по-късно приемане на предложението на Джарндис. Тя е решена да се откаже от всички мечти за Уудкорт.

Дикенс оставя умишлено тази сцена недоизказана, защото трябва да остане известна неяснота относно промененото лице на Естер, така че читателят да не се обезсърчи в края на книгата, когато тя става жена на Уудкорт и когато в последните страници се прокрадва съмнение, очарователно изразено, дали Естер изобщо се е променила на външен вид. Естер вижда лицето си в огледалото, но читателят не го вижда и по-късно не се дават никакви подробности. Когато се случва неизбежната среща между майката и дъщерята и лейди Дедлок я притиска към гърдите си, целува я, плаче и така нататък, най-важното за приликата е казано в любопитните разсъждения на Естер: „аз... си помислих в пристъп благодарност към провидението: „Колко е хубаво, че се промених толкова много, което означава, че никога няма да мога да я опозоря дори със сянка на прилика с нея... колко е хубаво, че сега никой, като ни погледне, няма и да си помисли, че може да има кръвна връзка между нас“. Всичко това е толкова малко вероятно (в рамките на романа), че започвате да си мислите дали е имало нужда да се обезобразява нещастното момиче заради една доста абстрактна цел; освен това, може ли шарката да унищожи семейната прилика? Ада притиска „грапавото лице“ на приятелката си „към своята прекрасна буза“ - и това е най-многото, което читателят успява да види в променената Естер.

Може да изглежда, че писателят е донякъде отегчен от тази тема, защото Естер скоро казва (вместо него), че повече няма да споменава външния си вид. И когато се среща с приятелите си, не се споменава нищо за външния ѝ вид, с изключение на няколко забележки за впечатлението, което прави на хората - от удивлението на селското дете до замислената забележка на Ричард: „Все същото мило момиче!“, когато повдига воала, който носи отначало на обществени места. Впоследствие тази тема играе определяща роля в отношенията с мистър Гапи, който се отказва от любовта си, когато вижда Естер – значи все пак тя би трябвало да е била поразително обезобразена. Но може би външният ѝ вид ще се промени към по-добро? Може би белезите от шарката ще изчезнат? Това продължава да е за нас загадка. Още по-късно тя и Ада посещават Ричард, той отбелязва, че „нейното състрадателно лице е съвсем същото като в предишните дни“, тя поклаща глава с усмивка и той повтаря: „Съвсем същото като в предишните дни“ и ние започваме да се чудим дали красотата на нейната душа не засенчва безобразните следи от болестта. Мисля, че именно тук външният ѝ вид някак започва да се изглажда - поне във въображението на читателя. Към края на тази сцена Естер говори „за старото си, грозно лице“; но „грозно“ все още не означава „обезобразено“. Нещо повече, смятам, че в самия край на романа, когато са изминали седем години и Естер е вече на двадесет и осем, белезите постепенно са изчезнали. Естер се подготвя усърдно за пристигането на Ада с малкия Ричард и мистър Джарндайс, след което сяда тихо на верандата. Когато Алън се връща и я пита какво прави там, тя отговаря: „Почти ме е срам да говоря за това, но все пак ще го кажа. Замислих се за старото си лице... какво беше преди.

– И какво мислеше за него, моя прилежна пчеличке? - попита Алън.

- Мислех, че все пак не би могъл да ме обичаш повече от сега, дори ако беше останало такова, каквото беше.

- Каквото беше едно време ли? - каза Алън през смях.

– Ами да, разбира се – каквото беше едно време.

- Скъпа моя къщовнице - каза Алън и ме хвана под ръка, - поглеждаш ли се понякога в огледалото?

- Знаеш, че се поглеждам; виждал си го с очите си.

- И не виждаш ли, че никога не си била толкова красива, колкото си сега?

Не виждах това някога; да, вероятно не го виждам и сега. Но виждам, че малките ми дъщери са много красиви, че любимата ми приятелка е много красива, че съпругът ми е много красив, а настойникът ми има най-светлото, най-доброто лице на света, така че те изобщо не се нуждаят от моята красота... дори да допуснем..."

(Следва)