МАРТА ХИЛЕРС / „ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН“ – 24

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Почти един милион германки са изнасилени малко преди и след края на Втората световна война. Дневникът на Марта Хилерс „Една жена в Берлин“ („Eine Frau in Berlin“), засягащ тези събития, е толкова остър, че е публикуван за първи път анонимно в САЩ, преведен на английски език (1954 г.). Книгата е посрещната на нож от разни посоки (позоряла руските войници – от една страна, а немските жени – от друга) и претърпява второ издание едва през 2001 година. Атаките срещу тази книга не престават и до ден днешен. Не е превеждана на български език, но в интернет пространството може да се намери филма по „Една жена в Берлин“ с български субтитри.

(Павел Николов)

ДО ТУК:

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН": 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

(Продължение)

Тъй като Анатол беше достатъчно невнимателен да ми каже, че трябва да тръгне в три сутринта, обратно в новата си квартира в центъра на града, и че вероятно няма да се върне, аз се опитах да му отнема толкова време за лягане, колкото е възможно. Преглеждах писмата му едно по едно, разпитах най-различни неща, оставих го да ми разказва, да ми обяснява картата на Берлин, напредъка на фронта. Освен това насърчавах хората му да пият и да пуска плочи и ги карах да пеят, което те правеха с удоволствие, докато Анатол не ги изгони. В леглото се забавих допълнително и накрая му казах, щом е постигнал вече своето, аз съм уморена, съкрушена и имам нужда от почивка. Изнесох му морална лекция и му внуших, че определено не е от "хулиганите", а е внимателен, културен и нежен човек. Той прие това, макар и много неохотно и с рецидиви на мъжественост, които успях да забавя. Разбира се, не заспах нито за минута. Все пак най-накрая стана три часа и Анатол трябваше да си тръгва. Приятелско сбогуване с горещия жребец, но с въздишка на облекчение, с протягане на крайниците. Останах будна известно време, защото имах глупавото чувство, че всичките ми действия са шпионирани, така че накрая майорът ще се намеси веднага. Но още никой не беше дошъл. Отвън петелът пее. Сега искам да спя.

Майорът се появи към единадесет сутринта. Той вече беше чул, че Анатол се е върнал в района и искаше да знае дали съм била с него... Аз казах не, просто празнуваше и пиеше тук с хората си и трябваше да отиде обратно в жилището си в центъра на града. Той прие това. Почувствах се зле. Накрая ще се сблъскат заедно. Какво трябва да направя? Аз съм просто плячка, трябва да оставя на ловците какво искат да правят с плячката си и при кого да отиде. Но много се надявам Анатол да не се върне.

РЕТРОСПЕКЦИЯ ОТ ПЕТЪК, 4 МАЙ 1945 ГОДИНА, ОТБЕЛЯЗАНА В СЪБОТА, 5 МАЙ

Този път майорът донесе всякакви сладкиши, провизии на германските военновъздушни сили, концентрати. Изядохме малко от това за десерт, помежду си, защото майорът скоро си тръгна. Той не знаеше дали да се смее или да се ядоса, когато му казах за предложението на неговия узбек с чорапите. Най-накрая реши да се посмее. Той обеща да се върне вечерта, с рязък тон и остър поглед. Сега не зная дали мога да го контролирам, трябва да внимавам и никога да не забравям, че те са господарите.

За съжаление на вдовицата, аз и хер Паули се тъпчехме като вършачки. Намазваме си масло с дебелина един пръст, ядем захарта и искаме пържени картофи. Но вдовицата ни брои всяко изядено картофче. И има право. Малкият ни запас намалява. Вероятно в мазето на къщата все още стои кошницата, пълна с картофи; но не можем да се доближим. В тихите часове на сутринта между пет и седем живеещите в сградата затвориха входа към мазето: с планина от развалини, с барикада от столове, пружинени матраци, шкафове и греди. Всичко е вързано с жици и въжета. Това вероятно ще отнеме часове за разплитане. Никой крадец няма толкова търпение и това е смисълът. Трябва само „после“ да разглобим всичко – макар че, разбира се, никой не знае кога ще настъпи това „после“.

Луд ден! През следобеда Анатол се появи внезапно пак, този път на задната седалка на мотоциклет. Той ми показа машината с мотоирста, който го чакаше долу. Така че можеше да остане само за кратко, колко утешително. И този път, твърдеше той, наистина ще е последното му посещение - ще напусне Берлин заедно с щаба. Къде? Не каза. В някакъв немски град? Той свива рамене и се усмихва. Не ме интересува, просто исках да зная дали наистина отива надалече. Вдовицата го поздрави приятелски, но сдържано. Тя вижда натрупаното в кухненския шкаф и предпочита майора, който оставя съвсем други неща по рафтовете на шкафа.

Седя до Анатол на ръба на леглото и го оставям да говори за "своя" мотоциклет, с който много се гордее, когато изведнъж вратата се отваря и обичайното кресло се оказва преместено. Анатол вдига поглед, обезпокоен и притеснен. Това е вдовицата, цялата червена в лицето, с разчорлена коса. Зад нея се притиска един руски войник, познавам го, спомням си: това е красивият поляк от Лемберг (Лвов – бел. П. Н.), онзи с ранената глава при Сталинград и особения талант да избухва. Изглежда, че е на път да избухне и сега. Веднага започва да крещи, обръщайки се и към мене, и към Анатол, искайки от двама ни да отсъдим: той е млад човек, това, което е редно за другите, трябва да е редно и за него, отдавна не е имал жена, а мъжът на вдовицата (мисли, че това е хер Паули, който лежи в следобедна дрямка в съседната стая) не е нужно да види или да научи – ще стане бързо! Той изблещва очи, свива юмруци, тръска косите си - явно изцяло пропит от правото си на вдовицата, чиито откъслеци от полска реч са останали сигурно в ушите и в съзнанието му. Дори се опитва и сега да подхвърля полски думи към нея - целият силно развълнуван, докато вдовицата бърше своите стичащи се сълзи.

Анатол гледа мене, гледа вдовицата, явно не иска да има нищо общо с това. Казва, обръщайки се към мене, че не е толкова важно, трябва да убедя вдовицата, че всичко ще свърши бързо, да не си създава проблеми. След това към поляка, като му маха с ръка: спести ми това, бързам и трябва скоро да си тръгна... И прави опит да премести креслото обратно към вратата. Прошепвам бързо няколко думи на вдовицата, напомняйки ѝ за раната в главата на поляка и яростта му. Човекът е способен на всичко и полудява, ако не постигне своето... А Анатол скоро ще си отиде, така че няма да може да помогне... Или вдовицата иска да събуди хер Паули, за да изплаши мъжа от Лемберг? Тя маха с ръка, не, няма смисъл? И плаче. Полякът, отново успокоен, я гали. След това двамата изчезват.

Петнадесет минути по-късно моторът боботи отдолу. Анатол сяда на задната седалка, вдига отново поглед към нашето жилище, вижда ме на прозореца и маха оживено. Моторът бързо изчезва зад ъгъла.

Вдовицата не ми проговори целия следобед. Сърдеше се. Чак вечерта се смири отново и ни разказа какво се е случило... Младият сърдит дявол бил кротък и миролюбив, дори уморително скучен, преди да пусне вдовицата. Между другото ѝ направил комплимент, първоначално тя не искаше да го каже, но накрая го разкри: „Украинката е така. А ти си така.“ Първото „така“ илюстрирал с кръгче, направено от два пръста и показалеца, второто „така“ с кръгче, направено от палеца и показалеца.

Какво друго донесе денят? О, да, още една жертва на стълбите, още една стара жена, вече на около шестдесет. По-младите почти не се осмеляват да използват стълбището през деня. Този път беше една от трите шивачки, облечени в черно. Бяха чули, че хората на Анатол са освободили отново жилището им и със съдействието на нашия войник дезертьор влезли и трите в изоставените стаи, извадили заедно от боклука и бъркотията една шевна машина и я завлекли два етажа по-нагоре. Една от жените изтичала отново сама, за да вземе някои шивашки консумативи и се натъкнала на един мъж. Вдовицата я заговорила към вечерта, когато все още хълцала на дивана в жилището на книжаря, а около нея имало цял куп ридаещи жени.

Хванали също по-малката от дъщерите на портиера, майка ѝ ми го каза на помпата. Първоначално семейството, майката, двете дъщери и тригодишното внуче, се криели в добре обезопасеното съседно мазе. Когато се заговорило, че нещата с Ивановците вече не са толкова зле, момичетата се прибирали през деня в жилището на приземния етаж, готвели и перели там. Докато не ги изненадали двама пеещи и пияни мъже. Майката каза, че на голямата никой нищо не е направил. Виждала съм я оттогава и мога да разбера това: тя е болезнено отслабнала и има толкова малко и хлътнало лице, че почти можеш да видиш очертанията на черепа ѝ, който прозира. По-малката, както ми прошепна майка ѝ, натъпкала дрехите си отдолу с памук, макар че било безполезно. Но момичетата чули, че Ивановците не искат жени, а млади момичета. Това не помогнало. Със смях и подигравки мъжете разхвърляли нещата из стаята и повалили шестнадесетгодишното момиче на шезлонга в кухнята. „Засега се справя добре“, каза майката, сама учудена от себе си. Въпреки това, като предпазна мярка, завела по-малкото момиче три етажа по-нагори в жилището на книжарите, където, както беше чула вдовицата, повтаряло много важно на всички, че руснаците отишли веднага при нея и не погледнали по-голямата ѝ сестра изобщо.

Друг човек дойде на прощално посещение: Андрей, от групата на Анатол, учителят с леденосиния поглед. Той седя известно време с мене на масата, говореше за политика, изнесе ми лекция с тихия си, сдържан глас, пълна с думи като „социалистически, капиталистически, икономически“ и така нататък. Междувременно аз седях мирно, кърпейки единствената си кърпа и поправяйки счупената катарама на жартиера. Отново се забелязваше някакъв ред.

Вечерта вдовицата, аз и съпругата на нашия войник дезертьор, седяхме на свещи до леглото на хер Паули. Дадохме на жената една свещ, а в замяна тя ни даде кутия кибрит. Майорът се появи навреме с пълничкия си ординарец. Той свиреше дивно и пламенно с малката си хармоника – трофейна German Hohner. Накрая дори накара ординареца да му помогне да събуе меките кожени ботуши и изтанцува краковяк по чорапи, поклащайки бедра, грациозно и гъвкаво, осъзнавайки таланта си. След това танцува танго с вдовицата, при което останалите пеехме един популярен хит. После свири пак, този път от „Риголето“ „Трубадур“ - не е за вярване колко много музика изкара от малкия музикален инструмент. Узбекът не откъсваше нито за секунда катраненочерните си монголски очи от него, като от време на време произнасяше хвалебствени думи на детински несръчен руски: „О, той добър. Няма друг като него.“ Накрая остави майора да го убеди да ни изпее една узбекска песен, много назална, много странна. След безкрайни увещания дори опита да танцува на дебелите си крака. Нашата гостенка, корава берлинчанка, пи с него от виното на майора и прие церемониалните му поклони. Докато танцуваше с вдовицата, тя ми прошепна: "Можах да забравя!"

Майорът остана. Трудна нощ. От всичките танци коляното му беше отекло отново и го болеше силно. Стенеше всеки път, когато помръднеше. Почти не смеех да шавна. Остави ме съвсем сама на себе си. Заспах дълбоко.

(Следва)