неделя, май 31, 2020

ПИСМА ДО ВАСИЛ ЛЕВСКИ – 15

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на писма, написани до Васил Левски, които представям съобразно с книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му, също и бележките под черта според него.

Павел Николов

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: Част 1; Част 2; Част 3; Част 4; Част 5, Част 6, Част 7, Част 8, Част 9, Част 10, Част 11, Част 12, Част 13, Част 14.

№ 319

Централният комитет до Левски

Упълномощие

Носещият това писмо, който досега ви е познат под името Аслан Дервишоглу Кърджалъ (В. Левски), което име той според обстоятелствата може да си го изменява, като предварително ви яви за това, има пълно право и упълномощие от Българския централен революционен комитет да действа навсякъде при българите и пред когото и да е от тях за нашата народна работа, която се отнася до освобождението на милото ни отечество България! Същото лице представлява Българския централен революционен комитет във всичко и действията му са неограничени, разбира се, до пределите на устава.

Българският революционен централен комитет има пълно доверие в това лице и затова приканва всеки българин, който вече е работник в нашето дело или който ще [в]стъпи в него, и въобще всичките българи да му дадат и те пълно доверие, да уважават заповедите му и да се отнасят до него за [в]сяка потребност, която се отнася до народното ни дело.

Това лице като има пълно упълномощие от Българския централен революционен комитет, има и пълна власт да превожда в действие всичките ония длъжности, които се предписват от устава, следователно и наказанията, под които могат да [по]паднат и членовете на Българските частни революционни комитети, и ония низки, подли и предатели българи, които противодействат на нашето народно дело.

Български революционен

централен комитет

(печат)

Н.Б.II.А., п. 60, № 8089

Арх. т. I. №49, стр. 81

(Следва)

събота, май 30, 2020

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ – 1965 ГОДИНА – ФИЗИОЛОГИЯ ИЛИ МЕДИЦИНА – АНДРЕ ЛВОФ

Андре Лвоф (André Lwoff)

8 май 1902 г. – 30 септември 1994 г.


Нобелова награда за физиология или медицина (заедно с Франсоа Жакоб и Жак Моно)

(За откритията му, свързани с генетичния контрол на ензимния и вирусния синтез.)

Френският микробиолог Андре Мишел Лвоф е роден в Ене льо Шато, малко село в Централна Франция. Родителите му емигрират от Русия в края на XIX в. Баща му, Соломон Лвоф (или Лвов, изписано на руски – бел. П. Н.) е психиатър, главен лекар в психиатрична болница, а майка му, Мария (Симинович) Лвоф – скулптор. Когато Лвоф е още дете, баща му е назначен в друга болница – в Ньойи сюр Марн до Париж. Израснало в селска местност, момчето плува, играе тенис и е нелош стрелец. С възпитателна цел баща му го взема по време на визитации в болницата, а също така посещава с него други медицински учреждения. По време на едно подобно посещение Лвоф се среща с приятеля на баща си Иля Мечников, който му показва бактерия на коремен тиф под микроскоп. Лвоф си спомня също така Първата световна война, която започва, когато е на дванадесет години. Бойните действия се водят на разстояние около двадесет мили от дома му. „Зенитните картечници се намираха до нас, шрапнелите свиреха и удряха покрива – спомня си той. – Слушах с любопитство тази странна музика, без изобщо да съзнавам опасността…Не бях още достатъчно възрастен, за да осъзная цялата дълбочина на военната трагедия“.

Макар че мечтае да учи биология и да стане изследовател, баща му го съветва да се заеме с медицина, за да има възможност винаги да си изкарва прехраната. На седемнадесет години Лвоф постъпва в Парижкия университет (Сорбоната) в научния факултет по медицина и биология; трите следващи летни сезона прекарва в Роскоф (Бретан), в лабораторията за морска биология. През 1921 г. става асистент в института „Пастьор“ в Париж. където се занимава под ръководството на известните микробиолози Едуар Шатон и Феликс Меснил. През същата година получава стипендия, която му позволява да работи в института половин ден и да се концентрира върху завършването на медицинското си образование. Докторската му дисертация се основава на изследванията, проведени в лабораторията за морска биология, и засяга проучването на очния пигмент на циклопсите – дребни паразитни рачета, живеещи в прясна и солена вода.

През 20-те години Лвоф изследва инфузориите – едноклетъчни животни, покрити с подобни на косъмчета структури, наречени реснички. Той проучва особеностите на храненето им и тяхната морфология (образуването на органите и тъканите). В института „Пастьор“ се запознава с работещата там микробиоложка Маргьорит Бурдалио, която става негова съпруга през 1925 г. и с която в продължение на много години прави съвместни изследвания. Две години по-късно Лвоф получава медицинска степен в Парижкия университет, през 1929 г. е назначен за ръководител на лабораторията в института „Пастьор“, а през 1932 г. получава в Парижкия университет степента доктор по философия. Следващата година, благодарение на субсидия на фонда „Рокфелер“, прекарва заедно с Ото Майерхоф в Инситута за медицински изследвания „Кайзер Вилхилм“ в Хайделберг.

Около двадесет години по-рано, през 1911 г., полският химик Казимеж Функ предлага термина „витамини“ за означаване на непознатите вещества, необходими за живота на човека и животните. Но към началото на 30-те години само някои от тези вещества са изолирани и проучени. В Хайделберг Лвоф изследва гетатина – фактор за растежа на камшичестите, още един вид едноклетъчни. В резултат от това изследване факторите за растежа са определени за първи път като „специфични вещества, които организмът не може да синтезира и които са необходими за растежа и размножаването“. По-нататък Лвоф се заема с биохимията на тиамина (витамин В1) при някои едноклетъчни и с физиологията на никотинамида (витамин РР). Той доказва, че никотинамид има в коластрата – течен секрет, който се изработва в малки количества от женските млечни жлези през последите месеци от бременността и през първите дни след раждането до появата на млякото.

Като получава още една субсидия от фонда „Рокфелер“ през 1936 г., Лвоф продължава работата си над факторите за растежа в института „Молтено“ в Кеймбридж (Англия). По това време било известно, че хематинът, наричан фактор за растежа Х, е необходим за растежа на бактерията Haemophilus influenzae. Лвоф изолира фактора за растеж Х и доказва, че той ограничава нарастването на този микроорганизъм.

След като се връща в Париж през 1938 г., Лвоф е назначен за ръководител на отдела по физиология на микробите към института „Пастьор“. След войната, през 1946 г., той участва в конференцията за номенклатурата на микроорганизмите в Колд Спринг Харбър и помага да бъде създадена класификационна система, основаваща се на източниците на енергия и на процесите на синтез. През 40-те години Лвоф написва и две книги: „Проблеми на морфогенезата на ресничестите“ („ Problems of Morphogenesis in Ciliates“) и „Биохимия и физиология на първаците“ („Biochemistry and Physiology of Protozoa“).

В по-ранни изследвания през 30-те години Лвоф описва характерните особености на преди това грешно класифицирани бактерии и им дава новото название Моraxella. Един от видовете на този род е наречен по-късно в негова чест - Moraxella lwoffi. В края на 40-те години Лвоф започва да изучава генетиката на бактериите и вирусите. Началото на генетичната наука е поставено през 1866 г. от Грегор Мендел, който публикува своите книги за законите на наследствеността и изказва първи идеята, че физическите черти на организма се определят от „елементи“, които по-късно са наречени гени. В началото на ХХ век се стига до откритието, че гените се намират в хромозомите – нишки генетичен материал, съдържащи се в клетъчните ядра. Обаче чак през 40-те години е установено, че гените се състоят от дезоксирибонуклеинова киселина (ДНК).

По това време първото поколение вирусолози може също така да опише жизнения цикъл на бактериофагите. Тези вирусни частици заразяват бактериалните клетки и след латентна (скрита) фаза могат да започнат да се размножават в тях, предизвиквайки лизис, иначе казано – тяхната гибел. Бактериите, поразени от частици на фага, се наричат лизогенни, а процесът на разрушаване (лизис) на клетките – лизогения.

С подкрепата на двама сътрудници в института „Пастьор“, Франсоа Жакоб и Жак Моно, Лвоф започва да изучава лизогенните бактерии и процеса на лизогения и през 1950 г. прави забележително откритие. Като поставя лизогенна бактерия в питателна среда, той проследява нейното деление в продължение на деветнадесет поколения, а след това доказва, че дъщерните клетки също притежават лизогенност, иначе казано – че този фактор се наследява. Той открива също така, че частиците на лизогенния бактериофаг и на неинфекциозния, или временния, фаг се различават помежду си. За описание на неинфекциозния фаг Лвоф създава термина „профаг“. В хода на по-нататъшните си изследвания ученият и неговите колеги установяват, че под въздействието на ултравиолетово излъчване профагът може да започне да се дели, предизвиквайки клетъчно разпадане. Фаговите частици, както повечето други вирусни частици, се състоят от вътрешна част, съдържаща ДНК, и външна протеинова обвивка. През 1952 г. Алфред Хърши доказва, че размножаването на бактериофагите става чрез репликация на вътрешната им ДНК. Опитвайки се да разберат организацията и регулацията на гените на бактериофага, Лвоф, Моно и Жакоб откриват, че при заразяването на бактериалната клетка частиците на профага се прикрепят към някоя хромозома на клетката, където обикновено се намират гените, и – както казва Лвоф, „демонстрират поведение на бактериален ген“. Фаговата ДНК има два вида гени – структурни и регулаторни. Структурните гени предават генетичния код от едно поколение на друго. В стадия на профаг активността на структурния ген се предава на регулаторния, в резултат от което фаговата частица не може да се размножава. Лвоф установява, че ултравиолетовото излъчване и други стимулатори неутрализират действието на регулаторния ген, предизвиквайки размножаване на фага и лизис, или разрушаване на бактериалната клетка.

Резултатите от това изследване позволяват на Лвоф да изкаже хипотеза за природата на рака и полиомиелита. Той и неговите колеги от института „Пастьор“ са убедени във вирусната етиология на рака. Според тях вирусите могат да се разполагат в клетките на човешкия организъм, както частиците на бактериофага се разполагат в бактериалните клетки. Лвоф констатира, че канцерогенните свойства на вируса се определят от белтъчната обвивка, а канцерогенното действие на вируса може да бъде предизвикано от влиянието на разнообразни фактори – както стадият на профаг може да стане лизогенен стадий под въздействието на ултравиолетовото излъчване. Изучавайки полиомиелита през 50-те години, Лвоф доказва, че някои щамове на полиовирусите остават относително нечувствителни към колебанието на температурата.

Поканен през 1954 г. в Ню Йорк за четене на престижната лекция „Харви“, Лволф се спира на проблемите за „регулирането и взаимодействието на метаболичните и вирусните заболявания на бактериите“. Три години по-късно публикува статията „Концепция за вирусите“ („The Concept of Viruses“) и участва в конференция на Дружеството по обща микробиология в Лондон, чиято задача е да намери разликите между вирусите и малките бактерии. През 1959 г. Лвоф става професор по микробиология в Парижкия университет.

Три години след получаването на Нобеловата награда Лвоф напуска института „Пастьор“ и става директор на Института за изследване на рака във Вилжуиф, близо до Париж. Член на Френската академия на науките, през 1970 г. той е и президент на Френското движение за планиране на семейството. Лвоф е чуждестранен член на американската Национална академия на науките, на Лондонското кралско дружество и на Академията на медицинските науки на СССР. Отличителните знаци, с които го награждава родната му Франция, включват Големия кръст и Ордена на Почетния легион. Удостоен е с медала Льовенхук на Кралската нидерландска академия на науките и изкуствата (1960 г.), с медала Кейлин на Лондонското биохимично дружество (1964 г.), а също така с почетни степени от различни университети, включително Харвардския и Оксфордския.

Превод от руски: Павел Б. Николов



петък, май 29, 2020

МРАЧНО, ЕПИЧНО, ГРАНДИОЗНО: ВЕЛИКИТЕ ГРАВЮРИ НА АЛБРЕХТ ДЮРЕР

ИЗТОЧНИК: DISGUSTING MEN

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

На 21 май 1471 година, преди 549 години, е роден един от най-великите живописци и гравьори на всички времена и народи Албрехт Дюрер. Произведенията на този легендарен германски майстор от епохата на Ренесанса поразяват и днес въображението - всичките тези грандиозни библейски сюжети, тънките линии и феноменалната работа със светлосянката правят творчеството му наистина епично.

Тук са събрани няколко интересни произведения на Дюрер, включително от "Апокалипсис" - знакова за художника серия от гравюри, в която той изобразява ужасите на Края на света.

Адам и Ева, гравюра върху мед, 1504 г
Възнесението на Исус Христос, 1512 г
Млада двойка, заплашена от смъртта (Разходка)
Страстите Христови
Рицарят, смъртта и дявола. 1513 г
Меланхолия I, 1514 г
Глава на ангел. 1506 г
Рицар на кон. 1498 г
Глава на дванадесетгодишния Христос
Женска баня
Етюд с младенеца Христос. 1495 г
Ангел с лютня. 1497 г
Крака на молещ се на колене. 1508 г
Свети Филип, 1526 г
Свети Георги на кон. 1505 г
Свети Вартоломей, 1523 г
Четящият Свети Антоний. 1519 г
Свети Йероним под върбата. 1512 г
Смъртта и ландскнехтът. 1510 г
Немезида, 1501 г
Четири вещици. 1497 г
Морско чудо. 1498 г
Штеххелм (турнирен шлем) в три изгледа. 1503 г

Серия гравюри «Апокалипсис»

Звярът със седем глави и звярът с агнешки рога. 1496-1497 г
Четиримата ангели и поклонението на Избрания, 1497-1498 г
Видението на Йоан (Христос и седемте свещника). 1497-1498 г
Четиримата конници на Апокалипсиса от Откровението на свети Йоан, 1497-1498 г
Ангели и седемте тръби. 1496-1498 г
Божият Агнец и химнът на Избрания. 1497-1498 г
Жената, облечена в слънце, и седемглавият дракон. 1497-1498 г
Битката на ангелите, 1497-1498 г
Мъченичеството на Свети Йоан Богослов. 1497-1498 г
Свалянето на петия и шестия печат. 1497-1498 г
Битката на архангел Михаил с дракона. 1498 г
Събарянето на Сатаната в бездната и Новият Ерусалим. 1497-1498 г
Вавилонската блудница. 1496-1497 г
Свети Йоан изяжда книгата. 1498 г
Свети Йоан и двадесет и четиримата старци на небето. 1497-1498 г

четвъртък, май 28, 2020

НОСИЛКАТА НА КАРЛ XII

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

“И според написания по-горе указ на великия господар да се приеме в Оръжейната палата… кралската носилка…“

В навечерието на Полтавското сражение Карл бил ранен в крака с куршум от пушка. От пробития ботуш капела кръв. Въпреки това шведският крал, както пише Волтер в своята „История на Карл XII“, останал още няколко часа на седлото. Сред преглед от лекари се оказало, че е раздробена костта на петата, а раната е гноясала така, че лекарите предложили стъпалото да бъде отрязано. Но се намерил лекар, който осъществил сложна за тези времена операция, и кракът на краля бил спасен. Направили носилка он две стъркѝ, в които впрегнали два коня. Точно както ще бъде изобразено от Питер Пикарт на гравюрата, представяща московския триумф на Пьотр и демонстрацията на полтавските трофеи.

Гравюрата на Питер Пикарт, 1711 година

Фрагмент от гравюрата с изображение на носилката

В „Полтава Пушкин“ ще напише:

"И перед синими рядами
Своих воинственных дружин,
Несомый верными слугами,
В качалке, бледен, недвижим,
Страдая раной, Карл явился".
   
„И пред сините редици
на войнствените си дружини,
носен от верни слуги,
на носилка, блед, неподвижен,
страдайки от раната, Карл се яви“.

Прекрасно. Но всеки ред иска уточнение. Преди – пак според Пушкин – да отправи своите полкове срещу руснаците „със слаб жест на ръката“, кралят бил изненадан неприятно още два пъти. Под чудовищния артилерийски огън паднали и двата коня и Карл се озовал на земята. Намерили и впрегнали други. След нов залп осколките попаднали вече в самата носилка и я направили окончателно негодна. И чак тогава верните слуги, драбантите, понесли своя крал на ръце.

Карл XII и Иван Мазепа на брега на Днепр

Волтер отбелязва, че от двадесет и четири телохранители, които носели последователно Карл, двадесет и един били убити. И задачата им била не да помогнат на краля да управлява войските (когато бил ранен, той предал общото командване на фелдмаршал Рендшилд), а да намерят долу-горе безопасно място. Според очевидци Карл непрекъснато бълнувал и не можел да издаде нито една разбираема заповед.

В края на краищата, след като руските войски смазали окончателно шведите, се наложило да качат краля на кон, въпреки че за него това било крайно мъчително. Така, докато не намерили в обоза някаква жалка карета, Карл препускал със стонове и страшна болка. С малък отряд кралят успял да се измъкне от преследвачите. Когато дошъл в съзнание по време на едно спиране и научил, че цялата му останала армия и генералитетът са пленени, Карл наредил да заминат при турците. Той се озовал в Бендери под бдително, макар и вежливо наблюдение. Там и ще го оставим.

Носилката на Карла XII?

А носилката? Макар и повредена, тя представлявала ценен и славен трофей. Наред с оръдията и знамената, със знатните и незнатните пленници, Пьотр заповядал да я покажат на 21 декември 1709 година по време на тържественото влизане на руската армия в Москва. Както вече знаем, триумфът може да бъде видян на гравюрата на Пикарт. В напечатания списък всеки елемент от триумфалното шествие бил означен със съответен номер. Носилката е с номер 14. За това как е била показана на московчаните, между летописците възникнал спор. Волтер, опитвайки се да примири двата факта – сериозната повреда на носилката и транспортирането ѝ по древната столица на московитите, - пише, че носилката е била поставена на специална носеща платформа. А духовникът на краля Нордберг, участник в събитията, с нарочна бележка подчертава, че господин дьо Волтер не е прав: в поправената носилка, както се полага, впрегнали два коня.

Много трофеи от Полтавската битка Пьотр наредил да бъдат поставени в Оръжейната палата на Московския кремъл. Носилката също. Но каква е нейната съдба? Доста често ни се случва да четем, че кралската носилка е била извадена от колекцията и унищожена през 60-те години на миналия век. Но не трябва да прибързваме и да се възмущаваме веднага от „съветското варварство“. Това, което било изгубено преди половин век, наистина се пазело в трофейната експозиция на Кремъл под името „Носилката на Карл“, но ни най-малко не съответствало нито на описанията на съвременниците, нито на изображението на Пикарт. Това, както виждаме на снимка от 1893 година, е някакъв открит преносим стол с крака и ръкохватки. Носели го слуги, а когато било нужно, го поставяли на земята. Жалко, разбира се, че в запустението дървоядът проял този преносим стол, а след това бил изваден от колекцията, но това не е носилката на Карл. Според работници в Централния архив за древни документи има описание на вещите, които били унищожени по време на страшния пожар в Кремъл през 1737 година. Там се споменава и носилката на Карл XII.

сряда, май 27, 2020

ИСУС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ – ГЛАВА 11. СЪДЪТ НАД ИСУС – СЪБЛАЗНЯВАНЕ НА ХОРАТА

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ПРЕДИСЛОВИЕ

ГЛАВА 1.

МАСАДА

ГЛАВА 2. "ЩЕ ВИ НАПРАВЯ НАРОД ОТ СВЕЩЕНИЦИ И СВЯТО ЦАРСТВО"

ПРЕДИ I ВЕК; ИСТОРИЯТА НА СВЕТА СПОРЕД ТОРАТА; ЦАР ДАВИД; ДОКУМЕНТАЛНАТА ХИПОТЕЗА; ИДВАНЕТО НА ЕВРЕИТЕ В ХАНААН; РЕЛИГИЯТА НА ДРЕВНИЯ ИЗРАИЛ; БОРБАТА НА БОГА НА БУРЯТА С ЧУДОВИЩЕТО; ЛИЦЕЗРЕНИЕ НА БОГА

ГЛАВА 3. МОНОТЕИСТИЧНАТА РЕФОРМА ПРЕЗ VIII–VII В. ПР. Н. Е.

ИЗРАИЛ И ЮДЕЯ; РЕФОРМИТЕ НА ЕЗЕКИЯ; PRIESTERCODEX; СЕНАХЕРИБ И ОБСАДАТА НА ЕРУСАЛИМ; ЦАР ЙОСИЯ (640-609 г. пр. н. е.); ВАВИЛОНСКИЯТ ПЛЕН

ГЛАВА 4. САДУКЕИ И ФАРИСЕИ

СЛЕД ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН; РАЗДЕЛЯНЕТО НА ЕВРЕИТЕ И САМАРЯНИТЕ; САДУКЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА МАКАВЕИТЕ; КНИГАТА ДАНИИЛ; ВЪЗКРЕСЕНИЕТО НА МЪЧЕНИЦИТЕ; ФАРИСЕИТЕ; ЗАЛЕЗЪТ И РАЗЛОЖЕНИЕТО НА ФАРИСЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА АРИСТОБУЛ; ПОМПЕЙ И ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ

ГЛАВА 5. РИМ И ЦАР ИРОД

СЛЕД ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ; МЕСИЯТА ОТ ДОМА НА ДАВИД; ЕСЕИТЕ; ВЪЗВИСЯВАНЕТО НА ИРОД; ЦАР ИРОД, АНТИХРИСТЪТ; ЕСЕЯТ МЕНАХЕМ; ВОЙНАТА НА СИНОВЕТЕ НА СВЕТЛИНАТА СЪС СИНОВЕТЕ НА ТЪМНИНАТА; ИРОД И МАРИАМНА; ВЪСТАНИЕТО НА ЮДА И МАТАТИЯ

ГЛАВА 6. “ЧЕТВЪРТАТА СЕКТА”

”ЧЕТВЪРТАТА СЕКТА”; КНИГАТА НА ЕНОХ; СЛЕДВАЩИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЕНОХ; ВЪЗНЕСЕНИЕТО НА НЕБЕТО; САТАНАТА; ХЕГЕМОНЪТ; ИМЕТО НА МЕСИЯТА; ЗИЛОТИТЕ И ЕСЕИТЕ

ГЛАВА 7. ЮДЕЙСКАТА ВОЙНА

ВОЙНАТА; ХАОС ИЛИ ОРГАНИЗАЦИЯ?

ГЛАВА 8. ИСУС И ИЗТОЧНИЦИТЕ

ЕВАНГЕЛИЯТА КАТО ИЗТОЧНИЦИ; РИМСКИТЕ ИЗТОЧНИЦИ; ЕРЕТИЧНИТЕ СЪЧИНЕНИЯ; ТАЛМУДЪТ И „ТОЛЕДОТ ЙЕШУ“; ПРОТОКОЛИТЕ

ГЛАВА 9. ЕВАНГЕЛСКИЯТ ИСУС

ЙОАН КРЪСТИТЕЛ; ОСНОВНОТО ПОСЛАНИЕ НА ИСУС; ИМЕНАТА НА УЧЕНИЦИТЕ; ГРЕШНИЦИТЕ И ПРАВЕДНИЦИТЕ; ПУСТИНЯТА; ЧУДЕСАТА; ВЛИЗАНЕТО В ЕРУСАЛИМ

ГЛАВА 10. ИЗГОНВАНЕТО НА ТЪРГОВЦИТЕ ОТ ХРАМА

НЯКОЛКО ПРЕДВАРИТЕЛНИ ВЪПРОСА; ИЗГОДНАТА КОНЦЕСИЯ; ПЪРВОСВЕЩЕНИКЪТ И НЕГОВИЯТ БИЗНЕС; ТЪРГОВЦИ ИЛИ ХАНАНЕЙЦИ?; ЕРУСАЛИМСКИЯТ ХРАМ; КЕСАРЕВОТО КЕСАРЮ; ПОНТИЙ ПИЛАТ; ЗАЩО ИСУС Е АРЕСТУВАН ИЗВЪН ГРАДА?; ТАЙНАТА ВЕЧЕРЯ. АРЕСТЪТ .

ГЛАВА 11. СЪДЪТ НАД ИСУС

СЪБРАНИЕТО НА СИНЕДРИОНА, СЪДЪТ НА СИНЕДРИОНА, В КАКВО СИНЕДРИОНЪТ ОБВИНИЛ ИСУС?

ГЛАВА 11. СЪДЪТ НАД ИСУС

СЪБЛАЗНЯВАНЕ НА ХОРАТА

Било ли е обвинението в магьосничество единственото обвинение, което Синедрионът предявил на Исус?

Не.

Марк, както вече беше казано, подминава същността, но Лука се изпуска. У него евреите обвиняват Исус, че „развращава хората“ (Лука, 23:2). А у Йоан се употребява и друг страшен термин – прелъстяване. „Нима и вие сте прелъстени?“ (Иоан, 7:47) – питат ужасените фарисеи стражите, които отказват да хванат Исус.

Подобно на магьосничеството, развращаването и прелъстяването на избрания от Бога народ били едни от най-тежките престъпления, които човек може да си представи. Развращаването ставало чрез пророка, който демонстрира чудеса. На тези чудеса, изпратени за изпитание на хората, не трябвало да се вярва.

„Ако се издигне сред теб пророк или съновидец и ти даде знамение или чудо… да не слушаш думите на този пророк или на този съновидец; защото Господ, вашият Бог, ви изпитва, за да познае дали обичате Господа, своя Бог, с цялото си сърце и с цялата си душа... А онзи пророк или онзи съновидец да се умъртви, защото е говорил отстъпление от Господа, вашия Бог“ (Второзаконие, 13:1–5).

Именно „прелъстители“ (πλάνοι) нарича Йосиф Флавий пророците от „четвъртата секта“ [1]. Това е стандартна за Йосиф формулировка. Пророците от „четвъртата секта“ са гоеси и планои.

Както вече казахме, прелъстяването било юридически термин, означаващ опит да бъде отвърнат Израил от монотеизма, и на-страшно престъпление от гледна тока на Тората. Пророкът, който се опита да направи това, трябвало да се предаде на херем, иначе казано – да се окачи на дърво и да се убие с камъни [2].

„Да го убиеш с камъни, така че да умре, защото се е опитал да те отклони от Господа, твоя Бог, който те изведе от египетската земя, от дома на робството“ (Второзаконие, 13:10).

Но с какво Исус е прелъстил Израил? Нима не е искал поклонение на Яхве? Нима не е бил, като кумранците, строг и ревностен монотеист? Нима не е направил от ревност погрома в Храма: "…ревността за Твоя дом ще Ме изяде" (Йоан 2:17)?

По какъв начин би могло да се прикачи обвинение в прелъстяване на човек, който пряко казва: „Ето първата заповед: Слушай, Израиле: Господ, нашият Бог, е един Господ; и да възлюбиш Господа, твоя Бог, с цялото си сърце, с цялата си душа, с целия си ум и с цялата си сила!" (Марк, 12:29–30).

Да се обърнем – за да отговорим на този въпрос – към събитията, станали вече след Юдейската война. През 70 година, след падането на Ерусалим, пред фарисеите, събрани от римляните в Явне, стояла задачата колкото се може по-недвусмислено да се отрекат от своите ревностни събратя: сикарии, зилоти и бирйоним.

Изглеждало най-лесно да ги заклеймят като метежници, но от религиозна гледна точка, както вече казахме, метежът срещу римляните не бил престъпление.

Фарисеите намерили друг изход: те заклеймили въстаниците като миним, иначе казано – като еретици. В Талмуда под миним най-често се разбират юдеите християни, но още по-точно би било миним да бъдат определени като последователи на ереста за Двете Власти на Небето, с други думи – тези еретици, които смятали, че в еврейското Свещено писание съществуват двама богове: единият е трансцедентален Творец, непознаваем и невидим, а другият е негов изпълнителен директор, пълномощен представител на Монадата на земята.

От края на XVIII в. поколения християнски богослови, следвайки Волтер (но без да се позовават на него), започнали да твърдят, че приживе Исус никога не се е провъзгласявал за Господ и за Син на Бога. Всичко това са по-късни добавки. Юдеите са смятали Месията за човек, твърдели тези богослови, представата за Месията като бог била чужда на еврейското религиозно съзнание. Тя била резултат от елинското влияние и се появила, когато Исус бил преведен от арамейски на гръцки.

Тази теория била и остроумна, и добра, и напълно избавяла Исус от подозрения, че е мегаломан, но – както знаем сега след кумранските свитъци – тя имала този малък недостатък, че просто не съответствала на фактите.

По-късният равински юдаизъм наистина смятал Месията за човек, но именно защото се развивал в полемика с ереста за Двете Власти на Небето.

Типичен пример за такава ерес били кумранците. Именно те смятали своя Месия, потомъка от дома на Давид, за син на Бога, за син на Всевишния и даже за въплъщение на Господа, който ще дойде с войска от ангели върху облаци.

Сцената със съда на Синедриона ни препраща към бъдещото постановление от Явне.

„Ти ли си Христос, Синът на Благословения?“ (Марк, 14:61) – пита по време на съда Каяфа. И получава отговор, който е дословен цитат от „Книгата за войната на Синовете на светлината срещу Синовете на тъмнината: „Аз съм. И ще видите Човешкия Син седящ отдясно на Силата и идещ с небесните облаци“ (Марк, 14:62).

Този отговор е най-кратката формулировка на ереста за Двете Власти на Небето, така както са си я представяли кумранците. Първосвещеникът раздира дрехата на гърдите си и вика: „Богохулство!“ Веднага след това Синедрионът се събира на ново кратко съвещание (Марк, 15:1).

Както виждаме, юдейските източници в дадения случай са по-достоверни от християнските. „Исус Назорей… се занимавал с магии и развращавал и прелъстявал Израил“ [3]. Това е съвършено точна юридическа – за разлика от недомлъвките на Марк – формулировка на предявеното от Синедрионът обвинение на Исус по време на съда.

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1. 357 Иосиф Флавий. Иудейская война,, 2, 13, 4.

2. m Sanh VII 6; cм. Также: Haim Cohn. The Trial of Jesus of Nazareth, p. 299.

3. b Sanh 43a.

вторник, май 26, 2020

СЪВРЕМЕННИ ДИКТАТОРИ

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Диктатурата не е останала в миналия век, лидери с диктаторски маниери управляват и днес.


КИМ ЧЕН УН: ДИКТАТОР ПО НАСЛЕДСТВО

Севернокорейският лидер получава властта от ръцете на баща си Ким Чен Ир, ставайки „велик наследник“. Ким Чен Ун е доста млад за ръководител на страната, той е роден в началото на осемдесетте. Заради информационния вакуум около Пхенян за живота и даже за дейността на ръководителя на Северна Корея се знае много малко. Но пък слуховете са много. Казват, че прекарал детството си в Швейцария, представян като син на севернокорейски дипломат. Бил безразличен към политиката, неловък с момичетата, обичал баскетбола.

Ким Чен Ун

Предполага се, че поради своята младост Ким Чен Ун е разделил властта с чичо си Чан Сон Тхек. По-късно чичо му е репресиран. Арестуван е по време на заседание на Политическото бюро [1] и е екзекутиран. През 2017 година в Малайзия със смъртоносния токсин VX е отровен по-големият брат на Ким Чен Ун – Ким Чен Нам. Появиха се съобщения и за екзекуцията на любовницата на Ким Чен Ун, ръководеща държавната телевизия. По-късно тя се появи отново пред публиката, опровергавайки съобщенията. В разгара на пандемията от коронавируса западните и азиатските средства за масова информация съобщиха, че лидерът на КНДР е болен, че е изпаднал в кома и даже че е починал. Колкото и да е странно, единствен достоверен източник на информация за самочувствието на диктатора е само официалната севернокорейска преса.

В страната няма реална опозиция, тя живее в постоянна конфронтация с южната си съседка, заплашвайки да започне военни действия. Сериозни опасения за световната общност диктатурата предизвиква с постоянните си ядрени опити.

АЛЯКСАНДР ЛУКАШЕНКА [2]

Наричат го последният европейски диктатор.

Аляксандр Лукашенка

Подчинени са му всичките структури на властта в републиката. И в силовите кръгове, и в бизнес кръговете той има свои хора, а с всяко противодействие в Беларус се занимава Държавна сигурност. При това Лукашенка има от дълго време широката подкрепа на населението, на което обещава и гарантира стабилност и относително икономическо благополучие. Кариерата си започва от депутатския стол. Депутатът Лукашенка си спечелва славата на борец с корупцията и събира многобройни митинги. Твърди се, че при ратифицирането на Беловежкото споразумение [3] е гласувал против, а след това и публично критикува документа.

Лукашенка става президент през 1994 година. Управлението му е белязано от липса на опоненти, потискане на изявленията, разгром на парламента и периодични промени на конституцията, включително премахване на ограниченията за кандидатиране. Днес Лукашенка кара вече пети мандат и, ако се съди по всичко, ще се кандидатира за шести. В пресата се обсъжда и това, че си подготвя приемник според най-добрите традиции на диктаторските режими. Най-малкият му син Микалай присъства с него по време на държавни приеми и по време на задгранични пътувания. Но диктаторите не винаги успяват да дойдат на власт по наследство.

БАШАР АСАД

Башар Асад не предполага, че ще стане ръководител на своята страна.

Башар Асад

Той учи за офталмолог във Великобритания под псевдоним, за да не знае никой, че е син на сирийския лидер Хафез Асад. Приемник на Хафез Асад трябвало да стане най-големият му син Басил. Но той загива при самолетна катастрофа през 1994 година. След гибелта на брат си Башар се връща в Сирия, а през 2000 година става президент. Европейското образование и светският характер на обществения му живот го правят малко подобен на диктаторите от Близкия Изток.

Башар Асад провежда политическо и икономическо либерализиране, което прави режима по-уязвим за недоволство. Недвусмисленият образ на диктатор Башар Асад си спечелва след жестокото смазване на масовата студентска демонстрация през 2011 година в Хомс. Тогава в Сирия започва гражданска война. Западните страни и даже най-близките му съседи не желаят да имат нищо общо с него. Те го обвиняват, че подкрепя терористични организации и поддържа нестабилността в региона, макар че и самите те са уличавани нееднократно в това.

ГУРБАНГУЛИ БЕРДИМУХАМЕДОВ

Президентът на Туркмения получава властта от своя предшественик.

Гурбангули Бердимухамедов

Сапармурат Ниязов управлява страната 30 години и създава източно деспотство с присъщия му култ към личността. „Туркменбаши“ си издига повече от 10 000 паметника, покрити със злато, печата лика си на банкнотите, преименува в своя чест улици и градове. Автор е на книгата „Рухнама“, която започва да се изучава веднага в училищата. Според етикета чиновниците, които го срещат, трябва да му целуват ръка. Стига се до това, че имената на месеците са заменени с имената на членовете на семейството му.

„Аркадагът“ (туркм. „покровителят“) не променя нищо след смъртта на Ниязов през 2007 година. Сега издигат в негова чест паметници и строят фонтани, портретите му са окачени по улиците и всички помещения. На свой ред Бердимухамедов радва своите поданици с поредни песни, книги и конни надбягвания.

Разточителството му се дължи на износа на нефт за Китай. Туркменците обаче едва свързват двата края и не могат да си позволят даже пътувания до съседен регион. Туркмения е една от най-затворените страни в света. Там проникването е по-трудно и от проникването в Северна Корея. Изолацията е лишила Туркмения от достъпа до други пазари, което е довело страната до пълна зависимост от Китай.

Затворените по времето на Ниязов болници са отворени отново, но те все едно не могат да окажат елементарна медицинска помощ. От дефицит на продоволствия и питейна вода страдат даже жителите на столицата, а принудителният и детският труд и до ден днешен се използва по полетата с памук. Хиляди хора продължават да изчезват безследно в туркменските затвори и лагери. Едва ли подобно деспотство може да просъществува още тридесет години.

БЕЛЕЖКИ

1. Изпълнителен орган на Комунистическата партия.

2. Действителното име на беларуския президент е Аляксандр Ригоравич Лукашенка (Аляксандр Рыгоравіч Лукашэнка), Александр Григориевич Лукашенко е руска интерпретация, която неоснователно сме приели.

3. Споразумение между бившите страни от Съветския съюз за създаване на Общността на независимите държави (по-късно Грузия и Украйна напускат).