АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА
ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ
ДО ТУК:
УВОД
ГЛАВА 1. НАХОДКАТА В НАГ ХАМАДИ;
ОТ КОДЕКСА НА БРУС ДО ОКСИРИНХ;
ГНОСТИЧНИЯТ ПОДХОД КЪМ СВЕТА
ГЛАВА 2. АПОСТОЛ ТОМА
“ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“;
“ПРОТОЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“ И ЯКОВ ПРАВЕДНИКА;
АРАМЕЙСКИЯТ ОРИГИНАЛ;
МЯСТО НА НАПИСВАНЕ: ЕДЕСА;
ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛА ЮДА ТОМА;
ИСТОРИЧНОСТ
ГЛАВА 3. ЮДА БЛИЗНАКА И ГРАД ЕДЕСА;
РЕАЛНИЯТ АПОСТОЛ ТОМА;
ЕВРЕИТЕ ИЗВЪН ГРАНИЦИТЕ НА РИМ;
ЕДЕСА;
ЦЪРКВАТА В ЕДЕСА;
ХРИСТИЯНИТЕ И НАЗОРЕИТЕ;
ТЕОЛОГИЯТА НА МНОГОЦВЕТНИТЕ ОДЕЖДИ;
РЕАЛНАТА БИОГРАФИЯ НА ЮДА ТОМА;
ГИБЕЛТА НА АПОСТОЛ ЮДА ТОМА
ГЛАВА 4. ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛ ЙОАН;
ДИАЛОГЪТ ЗА ДУШАТА;
БИОГРАФИЯТА НА АПОСТОЛ ЙОАН;
ЕФЕСКИЯТ ДЪЛГОЛЕТНИК;
ЕФЕС;
ЕФЕСКИЯТ ПРЕТОР ЛИКОМИД И ЖЕНА МУ;
ЕФЕСКИЯТ ТЕАТЪР;
ЕФЕСКИЯТ ХРАМ;
“ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ” И “ДЕЯНИЯТА НА ЙОАН”;
СТРАНСТВАНИЯТА НА ЙОАН;
КОНКУРЕНТЪТ;
ДРУЗИАНА;
ЕВАНГЕЛИЕТО НА ТАНЦУВАЩИЯ ХРИСТОС;
МЕТАСТАЗИСЪТ НА ЙОАН;
АНАЛИЗ;
”ОТКРОВЕНИЕТО НА ЙОАН БОГОСЛОВ”;
PAUL vs JOHN;
ТЕОЛОГИЯ;
РЕАЛНАТА БИОГРАФИЯ;
ГЛАВА 5. КАК ДЯВОЛЪТ ПОСТРОИЛ ЦЪРКВА НА АПОСТОЛ ФИЛИП;
ДЕЯНИЯТА НА ФИЛИП;
АКТ ПЪРВИ, ИЛИ ЧЕРПАКЪТ ЧАКА;
ОБИЧАИТЕ В ОБЩИНАТА НА ФИЛИП: ВЕГЕТАРИАНКИ С НИКАБИ;
ГРАД ОФИОРИМА;
ЦАР СОЛОМОН, ВЛАДЕТЕЛЯТ НА ДУХОВЕТЕ;
ОФИОРИМА;
В КРАЙНА СМЕТКА
АПОСТОЛ ФИЛИП И ЕПИСКОП АВЕРКИЙ;
ГЛАВА 6. НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА РАВНОАПОСТОЛНАТА ТЕКЛА;
АПОСТОЛ ПАВЕЛ В ПИСИДИЯ
”ДЕЯНИЯ НА ПАВЕЛ”;
АНАЛИЗ;
И ОТНОВО АНТОНИЯ ТРИФЕНА;
КАКЪВ Е БИЛ ОРИГИНАЛЪТ НА “ДЕЯНИЯТА НА ТЕКЛА”?;
ГЛАВА 7. ГНОСТИЦИ И ЗИЛОТИ;
СОФИЯ И АШЕРА;
СЪВЕТЪТ НА БОГОВЕТЕ И НЕБЕСНОТО ВОЙНСТВО;
САТАНАТА И ПРОИЗХОДЪТ НА ЗЛОТО;
МИСТИЦИЗЪМ;
СЪЗЕРЦАНИЕТО НА БОГА И ПРЕВРЪЩАНЕТО В АНГЕЛИ;
КУМРАНСНКИЯТ МЕСИЯ;
МАРВИН ХАРИС;
МОРФОЛОГИЯ НА САКРАЛНИЯ ТРИЛЪР;
ЧУДЕСА;
АПОСТОЛИТЕ КАТО НОВИ ХРИСТОСОВЦИ;
ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ГОИСИТЕ;
РЕАЛИСТИЧНОСТ;
ГЛАВА 8. ГНОСТИЦИТЕ И „НОВИЯТ ЗАВЕТ“
„ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ЙОАН“;
„QUELLE“;
АПОСТОЛ ПАВЕЛ;
ГЛАВА 9. ЕЛХАСАИТИТЕ, ТЕРАПЕВТИТЕ И МАНДЕИТЕ
ПРОРОК МАНИ И ЕЛХАСАИТИТЕ;
ТЕОЛОГИЯТА НА МАНИХЕЙЦИТЕ;
ЕГИПЕТ И СЕКТАТА НА СПАСИТЕЛИТЕ;
МАНДЕИТЕ;
ХРИСТИЯНИТЕ И НОЦРИМ;
ИСУС И НЕГОВАТА РАУХ;
ГЛАВА 10. СЛАВЯНСКИЯТ ЙОСИФ
ЮДЕЙСТВАЩИТЕ;
ОТ НАЗОРЕИ ДО PASAGINI;
В БИБЛИОТЕКАТА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ:
ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ
ГЛАВА 10. СЛАВЯНСКИЯТ ЙОСИФ
ЖИВОТЪТ И УДИВИТЕЛНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЙОСИФ БЕН МАТАТИЯ
Трите единствени достигнали до нас исторически произведения, разказващи за Юдейската война и нейните първопричини, са трите книги на Йосиф Флавий: „Юдейската война“, „Юдейските древности“ и автобиографията на Йосиф. Християните обичали много Йосиф и през Средните векове неговият авторитет отстъпвал само пред авторитета на Светото писание.
Всички останали книги, посветени на историята на Юдейскате война и на причините за нея – а ги имало много – не са достигнали до нас. Те били унищожени или са изчезнали.
Съгласете се, че това е голям проблем. Това е все едно за времето на Наполеон да са достигнали до нас само три текста и всичките да са написани от Талейран. В осведомеността на Талейран за най-важните събития през управлението на Наполеон не можем да се съмняваме, но има някои съмнения в неговата обективност. По същия начин Йосиф бил осведомен свидетел, но предубеден, и неговата биография е илюстрация към парадоксите на тогавашната юдейска история, не по-лоша от неговите съчинения.
Йоисф е роден през 37 г., седемдесет и четири години след като разчленената от римляните Юдея загубила независимостта си и значителна част от територията си. Това било време на голямо национално унижение за нацията, която се смятала за избран Божи народ.
Господ сключил с потомството на Авраам завет, като избрал семето му сред всички народи на земята. Той върнал своя народ от вавилонския плен обратно и възстановил Втория храм.
Всеки, който посягал на избрания народ, бивал унищожен: Господен ангел избил войските на Сенахирим, когато обсаждали Ерусалим (4 Царства, 19:35), Вавилонското царство, колос на глинени нозе, паднало в прах, а когато през 167 г. пр. н. е. Антиох IV Епифан забранил жертвоприношенията на Израилевия бог и осквернил Храма, получил в отговор въстанието на Макавеите, ревнуващи за Господа: те освободили Ерусалим, унищожили нечестивците и Господни ангели се сражавали в техните редици (2 Макавеи, 11:8).
Съгласите се, че е било съвсем неразбираемо защо този път Господните ангели обявили стачка и защо не действат срещу римляните така решително като срещу Сенахирим, Балтазар и Антиох Епифан. Възникнал въпросът:
„Как стана така, че народите, които смяташе за нищо, започнаха да ни владеят, а Ние, Твоят народ, когато Ти нарече Свой първенец, единороден, Твой любимец, сме предадени в ръцете им?“ (3 Ездра, 6:57–58).
Този въпрос бил още повече актуален, защото – както току-що казахме, предходните владетели на Юдея – династията на Хасмонеите – били успешен пример за първото в историята на човечеството миленаристично въстание срещу неверниците [1].
Хасмонеите не само върнали на Юдея пълната независимост, но и преумножили многократно нейните територии. Те завзели Идумея и Галилея и накарали тамошните семитски племена да приемат юдаизма. Покорили самаряните и сринали до основи омразния за всеки евреин храм на Яхве върху планината Гаризим.
Около 60-те години пр. н. е. двама представители на тази династия, Аристобул и Хиркан, започнали гражданска война помежду си. Властолюбивият и бездарен Хиркан се обърнал за помощ отначало към идумейците, след това към набатейците, а след това към римляните – към китим, както ги наричали тогавашните юдейски сектанти. Последното се оказало съвсем фатално. През 63 г. пр. н. е. Ерусалим бил превзет, страната – разчленена, а Хиркан станал марионетка в ръцете даже не на римляните, а на тяхното протеже – идумееца Антипатър, управляващ остатъците от някогашното царство с правата на римски наместник.
Къде си Господи? Къде гледаш?
„Защо Израил е оставен да го поругаят езичниците? Защо народът, който Ти възлюби, е отдаден на нечестивите племена?“ (3 Ездра, 4:23).
I в. пр. н. е. също бил за Юдея време на религиозни експерименти.
Ортодоксалният юдаизъм от периода на възстановяването на Втория храм загубил своя монопол. Неговите привърженици обявили за садукеи. Те били „потомци на малкото знатни родове“, чието влияние било нищожно [2].
Тяхното място като управляваща националтеократия заели фарисеите – революционна партия, която вдигнала въстание през 167 г. пр. н. е. и дошла на власт с победата на Хасмонеите. Фарисеите твърдели, че имат „устната Тора“, иначе казано – сборник с устни предания, които не са влезли в „Петокнижието на Мойсей“, и на първо място в тази устна Тора стояло обещанието за физическо възкресение, липсващо в Тората.
Привържениците на Макавеите обещали на своите последователи физическо възкресение от мъртвите и изграждане на Божие царство по целия свят. Всъщност именно неуспехите, които сполетели миленаристите по независещи от тях причини в процеса на реализирането на тази амбициозна програма довели до падането на династията.
Но миленаристите изобщо не се разочаровали от своята идеология и завземането на Храма от римляните не означавало за тях край, а напротив – начало на съпротива.
Юдеите въстанали веднага след завземането на Ерусалим от римляните, отначало под предводителството на Аристобул Хасмоней, а след това – под предводителството на военачалника му Питолай. През 48 г. избухнало въстанието на вожда Езекия, който разорявал римската Сирия. През 40 г. пр. н. е. се разгоряло ново въстание – срещу сина на Антипатър, бъдещия цар Ирод. През 4 г. пр. н. е., веднага след смъртта на Ирод, Юдея въстанала отново, през 6 г. започнало въстанието срещу преброяването на Квириний; през 36 г. в Юдея за малко да бъдат въведени отново войски, а след пет години се разразило ново въстание, този път свързано с намерението на император Калигула да издигне в Ерусалимския храм гигантска златна статуя на самия себе си.
По това време се появил на бял свят и нашият герой Йосиф. Той в никакъв случай не бил известен, разбира се, под позорното римско име „Флавий“, което в неговия случай означавало статут на роб, а след това на освободен роб в бъдещия императорски дом на Флавиите, победители на евреите и разрушители на Храма.
Той се казвал Йосиф бен Мататияху – син на свещеник от богато семейство и майка, произлизаща от Хасмонеите. „Мататияху“ означава „дар от Яхве“. Така наричали стария ревностен свещеник, който започнал въстанието на Макавеите.
Светът наоколо бил удивителен и тревожен. Божието царство стояло на прага и имало мнозина желаещи да го ускорят. Когато Йосиф бил на девет години, в околностите на Ерусалим се появил пророкът Теуда, който обещал на своите привърженици да раздели водите на река Йордан; в пустинята по това време се подвизавал архиразбойникът Елеазар бен Динай, който градял Божието царство с огън и меч, а когато Йосиф бил на петнадесет години, в Юдея нахлули отново сирийските легиони, разпъвайки надясно и наляво въстаналите юдеи и самаряни.
Тогава, след потушаването на въстанието, към императорския съд в Рим се отправил във вериги дори първосвещеникът Анания бен Недевей, чийто син станал по-късно един от първите герои в Юдейската война. Това поразително обстоятелство показва, че неприемането на римляните прониквало във всичките слоеве на обществото, без изобщо да подминава даже маргиналите и бандитите.
Юдея кипяла от омраза към китим. Нямало тяхна грешка или тяхно престъпление, което да не бъде стократно раздуто от мълвата и специално предоставено на пропагандистите. Наглите войници на китим, като стояли по стените на храма, си вдигали туниките и показвали на вярващите голи задници. По време на обиски късали свитъци с Тората. Вземали подкупи от коварните самаряни и оставяли без последствия убийствата на мирните галилейски поклонници, така че кротките вярващи, за да колят самарянските села, трябвало да търсят помощта на Елеазар бен Динай.
Какво значели всичките тези беди – не е ли това, че Господ подлага на изпитание своя избран народ и че Божието царство е вече близо?
Ето, всеки миг планините ще заподскачат като овце. Ето, всеки миг Великият светец ще дойде с безброй светци върху облаци, за да съди всяка плът; тогава вярващите ще прережат гърлата на неверниците без всякакво състрадание към тях и неверниците ще отидат в геената огнена, а вярващите ги чака Дървото на Живота до престола на Великия цар и земята ще дава от една мера семена десет хиляди мери семена, а от една мера маслини – десет преси елей.
Всеки шахид трябвало да възкръсне, за да влезе в Божието царство, в изобилието и вечния живот. А дори възкресението да се отлагало, на шахидите не им било никак зле: очаквайки физическото възкресение, те се качвали на небето, обличали там вместо смъртните си тела ангелски одежди и чакали времето, когато ще пристигнат с Великия светец върху небесни облаци. За всеки, който не вярвал в тържеството на тази мирна мечта, бил приготвен кинжал на сикарий и затова хората вярвали лесно и с желание.
Йоисф, роб в дома на Флавиите, се изказва за цялото това богостроителство доста скептично (което не му пречи между другото да възпроизвежда практически дословно антиримската му пропаганда).
Йосиф, син на Мататияху, син на Господния дар, вероятно мислел иначе. Във всеки случай, едва пораснал, нашият млад аристократ отишъл да учи не в Атина и не в Александрия. Той отишъл в пустинята, при един пророк, истинското име на когото Флавий не се осмелява да каже, а вместо това го нарича просто Banus, което ще рече къпещ, кръстител: така в края на XIX в. в Русия златната младеж отивала при есерите и бомбистите.
Флавий не бързал да разкрие този свой стаж в пустинята. Извадил го на бял свят тогава, когато неговият враг Юст Тибериадски написал своя версия на „Юдейската война“, в която представил Флавий като един от главните виновници за нея.
Човек, който искрено се е разочаровал от фанатична идеология – подобно на бившите комунисти Артур Кьостлер или Уитакър Чембърс – обикновено не жали нито време, нито сили, за да разобличи тази идеология и като познава нещата отвътре, прави това с убедителност, недостъпна за този, който никога не се е намирал под нейното обаяние. Дезертьорите и опортюнистите, напротив, са склонни да защитават предишните си убеждения.
Йосиф Флавий принадлежи към защитниците и неговият знаменит пасаж за „мирните есеи“, които съществували от древни времена, и за страшната „четвърта секта“, която нямала към есеите никакво отношение, вероятно се дължи именно на стажа му в пустинята.
През 52 г., когато Йосиф бил на петнадесет години, император Нерон изпратил в Юдея за прокуратор Антоний Феликс, брат на совя любимец, освободения роб Палант.
Феликс разбил съкрушително поредния мирен пророк, обещаващ на своите бойци да разруши стените на Ерусалим. Той поканил Елеазар бен Динай, който изтребвал неверниците в продължение на двадесет години, на обяд и там го арестувал, от което става ясно, че Елеазар не е бил обикновен разбойник. Освен това Феликс предприел значителна чистка сред жреците в храма, като задържане и изпратил в Рим на съд някои свещеници, които се хранели изключително със „смокини и ядки“, иначе казано – с храната, която – както видяхме – се хранели апостолите Тома и Филип, а също така пророците от „Възнесението на Исая“.
След тези свещеници заминал за Рим и младият Йосиф, син на Божия дар, като техен ходатай [3]. Само диетата на неговите подопечни намеква за характера на претенциите, които прокураторът Феликс имал в разгара на царящия в Юдея религиозен терор към тези вегани, но Йосиф не смята за нужно да ни ги каже, а се ограничава само със съобщението, че причината, поради която злобният прокуратор Феликс ги заковал във вериги, била „дребна и незначителна“ [4].
Поведението на Йосиф в Рим напомня като две капки вода поведението на апостолите в многобройните разглеждани от нас „Деяния“. Всички те не губели време, опитвайки се да вербуват като свои привърженички скучаещите, влиятелните и колкото се може по-богати матрони. Йосиф Флавий не бил изключение. Той се запознал с известния актьор Алитурий, по произход евреин, а с негово посредничество получил доверието на Попея, съпругата на Нерон, която се интересувала много от юдаизма, най-вероятно от частта му за вечния живот [5].
Нищо удивително нямало в интереса на Попея. Четири години преди визитата на Йосиф, през 57 г., победителят на британците Авл Плавций бил принуден да осъди жена си, Помпония Грецина, за пристрастие към „чуждоземното суеверие“ [6]. А през 95-та Домициан екзекутирал братовчед си Климент и заточил съпругата му Домитила за увлечение по „юдейските суеверия“ [7]. Именно слугата на Домитила убил след това Домициан, като отмъстил по този начин за своята господарка.
Лобистките усилия донесли успех. Свещениците вегани биил освободени, а върху младия и красив Йосив се изсипала вълна от подаръци.
По това време в Юдея вече започвали вълнения. За мирния есей, живеещ в Рим, било логично да остане настрани от клането. Но Йосиф бен Мататияху побързал да се върне веднага в родината си, според самия него – за да откаже съотечествениците си от участие в гибелното начинание. По неизвестно какво стечение на обстоятелствата тези проповеди в полза на римляните (за които знаем само от думите на Йосиф) довели до това, че Йосиф заел веднага високо място в революционното движение и бил изпратен от Синедриона в Галилея като член на извънредна комисия.
В тази комисия Йосив не бил главен. Той имал за свои началници двама стари и по-опитни свещеници. Не знаем каква е причината за това – младостта на Йосиф, който още нямал тридесет години, или някакво недоверие към него: защото в Ерусалим по това време господствала умерена партия и комисията, изпратена в Галилея, била отправена там от името на ерусалимските жирондисти.
Така или иначе, комисията попаднала в самия ад. Галилея, още от въстанието на вожда Езекия, била владение на фанатици. Самата дума „галилеец“ се намирала сред синонимите на думата „зилот“.
При тези обстоятелства Йосиф предпочел да се присъедини към преобладаващата страна, плюс това че – както отбелязва ехидно още Роберт Айслер – преминаването от единия лагер в другия веднага го издигнало по звание. От млад човек, подчинен на двама стари равини, Йосиф моментално се превърнал във върховен политически комисар на Галилея – пост, който в „Юдейската война“ той изобразява като пост на главнокомандващ, отчасти за да преувеличи своето значение, а отчасти за да омаловажи идеологическата съставка на своята кариера.
Поведението на Йосиф в Галилея било дотолкова съмнително, че той го обяснявал най-малко два пъти – един път в „Юдейската война“, а втори път – в автобиографията си след обвиненията на Юст Тибериадски.
Въоръжената шайка на Йосиф събирала от населението пари под предлог, че са нужни за Храма, съдела заможните граждани (поне Йосив нарича това съд), употребявала парите за по-нататъшно въоръжаване на революционните мерзавци, вършела чудовищни жестокости и грабела градовете, подчиняващи се на други полеви командири – с една дума, правела точно това, в което Йосиф като познавач обвинявал след това зилотите и архиразбойниците.
За да придаде законност на своята власт, Йосиф водел със себе си седемдесет състоятелни и знатни мъже от Галилея, които формално представлявали революционен Синедрион, одобряващ всичките му решения, а в действителност се намирали в положението на заложници [8].
Необузданата алчност бързо го скарала със съратниците му.
Като застанал начело на революцията, Йосиф най-напред се отправил към Тибериада. Стигайки до стените ѝ, той обявил, че ерусалимският Синедрион му е наредил да унищожи двореца на Ирод, защото бил украсен със забранени от закона изображения. Освен с езически изображения, дворецът бил препълнен с всякакви полезни неща и ревността на Йосиф към Господнето дело била прекрасен повод за революционна експроприация.
Но когато Йосиф се явил в двореца, излязло, че вече са го изпреварили. Местният революционер Исус от Сепфорис „с помощта на някои галилейци запалил целия дворец, надявайки се да се обогати с грабеж, защото видял, че дворцовият покрив е направен частично от злато“ [9].
Възмущението на Йосиф, потресен от този акт на вандализъм, нямало предел, а по-нататъшните му ефективни действия напомняли буквално действията на котарака Бегемот, който успял да спаси от изгорелия „Дом на Грибоедов“ една престилка и една сьомга.
„Явих се в Тибериада, като с цялата си енергия се постарах да спася от грабителите всичко възможно от дворцовата мебел, а именно – канделабрите от коринтски бронз, царските маси и множеството сребърни кюлчета“ – пише Йосиф, като не забравя да поясни, че всички тези богатства били отнети от грабителите с една-единствена цел да бъдат върнати на законния им притежател, а именно – на цар Агрипа [10].
Следващия си голям успех Йосиф постигнал, когато се намирал в град Тарихея. По това време няколко млади революционери от град Дабарити извършили дръзка експроприация, като ограбили кортежа на съпругата на Птоломей, един от приближените на цар Агрипа. След експроприацията те се явили при Йосиф „с четири мулета, натоварени с украшения и други вещи, като не се брои изрядното количество сребро и петстотинте златни монети“ [11].
Йосиф отнел веднага награбеното, ръководейки се, естествено, от най-чисти подбуди. „Реших да запазя това имущество за Птоломей, защото беше мой съотечественик, а нашият закон забранява да обираме даже враговете си. На тези, които го донесоха, казах, че то трябва да бъде продадено, а парите да отидат за поправка на ерусалимските стени“ [12].
Както лесно можем да се досетим, организаторите на експроприяцията не останали доволни от този отговор. Тълпа обкръжила дома на Йосиф. Той излязъл при множеството, като си посипал главата с пепел, и този път представил друга версия за събитията: взел парите, за да запази стените на Тарихея. Но бойците били все така недоволни. Йосиф извикал техни представители в дома си. Когато те влезли, нашият храбър политически комисар хванал най-дръзкия от тях и заповядал да го бият с камшици; „после – разказва Йосиф Флавий – му отсякох с меч едната ръка, закачих я на врата му и го изхвърлих на улицата. Тълпата се уплаши от това зрелище, защото мислеше, че у дома има много войници“ [13].
Към тези тежки жертви, ще напомним, нашият герой, според неговите думи, пристъпвал, за да върне имуществото на законните собственици.
Идеята с отсечената ръка се харесала на Йосиф и станала един от любимите му начини за възпитание на населението.
Веднъж, когато за пореден път Тибериада се настроила срещу него, Йосиф под предлог, че ще преговаря, примамил при себе си главния подстрекател – някой си Клит. Но като заповядал да му отсекат двете ръце пред очите на целия град, Йосиф проявил милосърдие, обявявайки, че ще се задоволи само с едната ръка, ако Клит я отсече сам с другата. Клит умолявал и плачел, но всичко завършило с това, че – както с удоволствие съобщава Йосиф, Клит вдигнал с дясната ръка меча и си отсякъл лявата – толкова голям бил страхът му от Йосиф [14].
Няколко дена след това Йосиф превзел Гисхала, която се отдръпнала от него едновременно със Сепфорис, и позволил на войниците да я разграбят [15].
Жестокото отношение към поверената му територия не пречело на Йосиф да бъде уверен, че галилейците са толкова добри към него и са му толкова предани, че когато превземат градовете им с щурм и отвеждат жените и децата им в робство, те не страдат така силно за сполетялото ги бедствие, както се безпокоят за неговото оцеляване [16].
При тези принципи на бойна координация не е за учудване, че Йосиф се скарал с всичките реални лидери на въстанието в Галилея – Йоан от Гисхала, Юст от Тиберия и Исус от Сепфорис. Войската на Йосиф, привикнала по-скоро да граби, отколкото да воюва, се разбягала при първите слухове за приближаването на римляните, преди още да е видяла враговете. Йосиф се скрил в Тибериада, а след това избягал в Йотапата.
Там политическият комисар на въстаниците започнал да получава тъкмо навреме пророчески видения, в които Бог му препоръчвал да се предаде на Веспасиан. Той можел да тълкува сънища и умеел да отгатва значението на това, което божеството разкрива в загадъчна форма; същевременно той, като свещеник и принадлежащ към свещенически род, бил добре посветен в предсказването на свещените книги – пише за себе си Йосиф [17].
Ясно е, че на самия Йосиф и на ум не би му минало да стане римлянин; към това го подтикнала очевидно явената му воля на Бога.
Но за изпълнението на Божията воля имало препятствие. Малкото другари, останали живи с него, изобщо не се канели да отиват при римляните. Те се готвели да отидат направо на небето – за тамошните венци и ефирни тела, и също като сикариите в Масада хвърлили жребий. Жребият трябвало да определи кой от тях ще убие другарите си и след това ще се самоубие. Йосиф, опитен не само в тълкуването на пророчества, но и в хвърлянето на жребий, направил така, че жребият се паднал на него.
Като убил другарите си, които поставили вратове под меча му, той се предал на Веспасиан и когато бил отведен при него, му предсказал господство над целия свят.
„Подобен автор никога не би заслужил, разбира се, вниманието ни – отбелязва Роберт Айслер, - ако не са два момента. Първо, достойният за съжаление факт, че за най-важните събития от периода, който Йосиф описва, нямаме никакви други източници. Второ, още по-важно нещо: днес можем да кажем – при това съвсем по-определено от преди, че - колкото и малко достоверен да е, Йосиф е имал достъп и е използвал широко официалните информационни източници, които получавал от първа ръка, преди всичко дневниците и деловата кореспонденция на римските цезари, пазещи се в архивите на императорския дворец“ [18].
БЕЛЕЖКИ
1. Читателят може малко да се обърка: защо въстанието през 167 г. пр. н. е. се нарича въстание на Макавеите, а династията, която дошла на власт, се нарича Хасмонеи. Много просто. Макавей (което означава „чук“) било прозвището на един от главните вождове на въстаниците, Юда Макавей, син на Мататия. Това име се прехвърлило и върху братята му, които ръководели войната след смъртта на Юда. Така синовете на Мататия били като ръководители на въстанието Макавеи, но произлизали от рода на Хосмонеите.
2. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 18, 1, 4.
3. Josephus Flavius. Vita, 3.
4. Josephus Flavius. Vita, 3.
5. Josephus Flavius. Vita, 3.
6. Тацит. Анналы, 13, 32.
7. Дион Кассий. История, 67, 14.
8. Josephus Flavius. Vita, 14.
9. Josephus Flavius. Vita. 12.
10. Josephus Flavius. Vita. 13.
11. Josephus Flavius. Vita. 26; Иосиф Флавий. Иудейская война, 2, 21, 3.
12. Josephus Flavius. Vita, 26.
13. Ibid. 30; Иосиф Флавий. Иудейская война, 2, 21, 5.
14. Иосиф Флавий. Иудейская война, 2, 21, 10.
15. Иосиф Флавий. Иудейская война, 2, 21, 10.
16. Josephus Flavius. Vita, 6.
17. Иосиф Флавий. Иудейская война, 3, 8, 3.
18. Robert Eisler. Jesus Messiah. P. 201.
(Следва)