понеделник, януари 31, 2022

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1977 г. / ЛИТЕРАТУРА / ВИСЕНТЕ АЛЕЙКСАНДРЕ

Висенте Алейксандре (Vicente Aleixandre)

26 април 1898 г. – 14 декември 1984 г.

Нобелова награда за литература

(За градивното му поетично творчество, което отразява състоянието на човека в космоса и в съвременното общество, като същевременно бележи величествено възраждане на традициите на испанската поезия в периода между двете войни.)

Испанският поет Висенте Пабло Марселино Сирило Алейксандре и Мерло е роден в Севиля в семейството на Сирило Алейксандре Балестер, инженер-строител на Андалуската железопътната линия, и Елвира Мерло Гарсия де Прунеда, дъщеря на местен военен суперинтендант. Алейксандре е най-голямото дете в семейството: по-голямата му сестра умира в ранна възраст, а по-малката, Кончита, се ражда през 1899 г. Когато Висенте е съвсем малък, баща му е преместен в Малага, където Алейксандре израства на живописното, обляно от слънцето средиземноморско крайбрежие, чиито образи са запечатани в неговата поезия. В местното начално училище той се запознава с приказките на Ханс Кристиан Андерсен и братя Грим.

След като семейството се мести в Мадрид, Алейксандре постъпва в „Колехио Терезиано“, светско учебно заведение, което завършва през 1913 г. със степента bachillerato, съответстваща на диплома за завършване на висше учебно заведение. Като студент Алейксандре, по съвет на дядо си по майчина линия, прекарва дълго време в библиотеката, където се запознава с творчеството на Конан Дойл и Достоевский, с „Илиада“ на Омир и с писмата на Фридрих Шилер.

В Мадридския университет, където постъпва през 1914 г., Алейксандре учи право и посещава семинари по испанска литература. По време на летните ваканции в провинция Авила той се среща с Дамасо Алонсо (по-късно президент на Кралската академия на науките на Испания), който го запознава с творчеството на никарагуанския поет модернист Рубен Дарио, събуждайки интереса на Алейксандре към поезията.

След като завършва университета и получава диплома на юрист и икономист, Алейксандре става асистент професор в Мадридското училище за търговско предпиремачество. Две години по-късно започва работа в управлението на Андалузката железопътна линия и пише статии, разглеждащи икономическите проблеми на железопътното дело. В същото време съчинява стихотворения, но не ги показва на никого в продължение на няколко години.

През 1922 г. поетът заболява от инфекциозен артрит, една от многобройните болести, които го правят полуинвалид за цял живот. След като му откриват бъбречна туберкулоза, той напуска през 1925 г. службата в железопътната компания и се настанява в дома на баща си недалече от Мадрид, където в продължение на следващите две години се посвещава изцяло на литературна дейност. През това време написва стихотворенията, които са публикувани през 1928 г. в сборника „Обкръжение“ („Ambito“). В тях намират отражение интимните му преживявания, а също така страхът от смъртта, който го обзема по време на боледуването. Написани под формата на традиционни балади, стихотворенията се отличават с повишена чувствителност.

Като научават, че пише, приятелите на Алейксандре го съветват да покаже литературните си опити в списание „Ревиста де Осиденте“, където през 1926 г. са публикувани за първи път негови стихотворения. През май 1927 г. Алейксандре се мести със семейството си в северно предградие на Мадрид в голяма вила, където поетът прекарва целия си останал живот.

През същата 1927 г. се отбелязва тристагодишнината от смъртта на великия испански поет Луис де Гонгора и Арготе. Група млади творци сюрреалисти, сред които Алейксандре, Хорхе Гилен, Дамасо Алонсо, Рафаел Алберти, Луис Сернуда, Федерико Гарсия Лорка и други, се обявяват за последователи на Гонгора и започват да се наричат „Поколение 1927 г.“.

По това време се появява и сборникът „Обкръжение“. Алейксандре започва да чете произведенията на Зигмунд Фройд, които използва за тълкуване на получените по време на болестта му патологични видения. Влиянието на сюрреализма и фроидизма се проследява в „Страсти на земята“ („Pasion de la tierra“), където баладната форма отстъпва място на ритмичната проза и белия стих, състоящ се на пръв поглед от несвързани образи. Книгата „Страсти на земята“ е създадена през 1928-1929 г., но е публикувана едва през 1935 г. По това време Алейксандре пише „Шпаги като устни“ („Espadas como labios“, 1932 г.), а също така сборника с еротични стихове „Разрушението и любовта“ („ La destruccion о el amor“, 1933 г.). За втората книга, която мнозина смятат за най-добра от всичките негови книги, поетът получава през 1933 г. Националната награда за литература.

Когато през 1936 г. в Испания се разразява гражданската война, за мнозина от „Поколение 1927 г.“ настъпват тежки времена. Повечето от членовете на групата напускат страната; Гарсия Лорка е разстрелян от фалангистите. Заради болестта си Алейксандре е принуден да остане в Испания, макар че домът му, който се намира близо до района на бойните действия край Мадрид, е унищожен в края на войната. Наистина, след смъртта на баща им през 1940 г., Алейксандре и сестра му успяват да го възстановят. „В първите следвоенни години моята литературна съдба не беше от леките“ – спомня си по-късно поетът.

Книгата „Самотен свят“ („ Mundo a solas“), написана в навечерието на гражданската война, но публикувана едва през 1950 г., е нещо като прелюдия на „Райска сянка“ („Sombra del paraiso“, 1944 г.) - поетична утопия за царство на щастието и красотата, гледано от човек, който стои на прага на смъртта. „История на сърцето“ („Historia del corazon“, 1954 г.) бележи преход от песимизма, характерен за ранното творчество на поета, към утвърждаване на хуманизма и духовността. Както казва Луис Хайд, преводач на поезията му, Алейксандре „е един от малкото поети песимисти, които успяват да превъзмогнат себе си и да достигнат до нещо повече от мрака“. Следващите сборници със стихове на Алейксандре включват „На широко място“ („En un vasto dominio“, 1962 г.), „Стихотворения за края“ („Poemas de la consumación“, 1968 г.) и „Диалози за познанието“ („Diálogos del conocimiento“, 1974 г.). През 1958 г. поетът издава „Срещите“ („Los Encuentros“), книга със спомени, в която пише с голяма любов за своите братя по перо.

Без да се жени през живота си, поетът умира в Мадрин на осемдесет и шест години.

Макар че не всичките стихотворения на Алейксандре са преведени на английски език, неговото творчество получава положителен отзвук и извън пределите на Испания. „Той е поет с огромна интелектуална сила, духовна дълбина и мъжество – пише Луис Хайз, - той се спуска в най-потайните бездни на душата, откъдето изнася, за радост на всички нас, живия живот“.

Превод от руски: Павел Б. Николов


неделя, януари 30, 2022

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ - ГЛАВА 10. СЛАВЯНСКИЯТ ЙОСИФ / „ЮДЕЙСКАТА ВОЙНА“

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

УВОД

ГЛАВА 1. НАХОДКАТА В НАГ ХАМАДИ; ОТ КОДЕКСА НА БРУС ДО ОКСИРИНХ; ГНОСТИЧНИЯТ ПОДХОД КЪМ СВЕТА

ГЛАВА 2. АПОСТОЛ ТОМА “ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“; “ПРОТОЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“ И ЯКОВ ПРАВЕДНИКА; АРАМЕЙСКИЯТ ОРИГИНАЛ; МЯСТО НА НАПИСВАНЕ: ЕДЕСА; ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛА ЮДА ТОМА; ИСТОРИЧНОСТ

ГЛАВА 3. ЮДА БЛИЗНАКА И ГРАД ЕДЕСА; РЕАЛНИЯТ АПОСТОЛ ТОМА; ЕВРЕИТЕ ИЗВЪН ГРАНИЦИТЕ НА РИМ; ЕДЕСА; ЦЪРКВАТА В ЕДЕСА; ХРИСТИЯНИТЕ И НАЗОРЕИТЕ; ТЕОЛОГИЯТА НА МНОГОЦВЕТНИТЕ ОДЕЖДИ; РЕАЛНАТА БИОГРАФИЯ НА ЮДА ТОМА; ГИБЕЛТА НА АПОСТОЛ ЮДА ТОМА

ГЛАВА 4. ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛ ЙОАН; ДИАЛОГЪТ ЗА ДУШАТА; БИОГРАФИЯТА НА АПОСТОЛ ЙОАН; ЕФЕСКИЯТ ДЪЛГОЛЕТНИК; ЕФЕС; ЕФЕСКИЯТ ПРЕТОР ЛИКОМИД И ЖЕНА МУ; ЕФЕСКИЯТ ТЕАТЪР; ЕФЕСКИЯТ ХРАМ; “ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ” И “ДЕЯНИЯТА НА ЙОАН”; СТРАНСТВАНИЯТА НА ЙОАН; КОНКУРЕНТЪТ; ДРУЗИАНА; ЕВАНГЕЛИЕТО НА ТАНЦУВАЩИЯ ХРИСТОС; МЕТАСТАЗИСЪТ НА ЙОАН; АНАЛИЗ; ”ОТКРОВЕНИЕТО НА ЙОАН БОГОСЛОВ”; PAUL vs JOHN; ТЕОЛОГИЯ; РЕАЛНАТА БИОГРАФИЯ;

ГЛАВА 5. КАК ДЯВОЛЪТ ПОСТРОИЛ ЦЪРКВА НА АПОСТОЛ ФИЛИП; ДЕЯНИЯТА НА ФИЛИП; АКТ ПЪРВИ, ИЛИ ЧЕРПАКЪТ ЧАКА; ОБИЧАИТЕ В ОБЩИНАТА НА ФИЛИП: ВЕГЕТАРИАНКИ С НИКАБИ; ГРАД ОФИОРИМА; ЦАР СОЛОМОН, ВЛАДЕТЕЛЯТ НА ДУХОВЕТЕ; ОФИОРИМА; В КРАЙНА СМЕТКА АПОСТОЛ ФИЛИП И ЕПИСКОП АВЕРКИЙ;

ГЛАВА 6. НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА РАВНОАПОСТОЛНАТА ТЕКЛА; АПОСТОЛ ПАВЕЛ В ПИСИДИЯ ”ДЕЯНИЯ НА ПАВЕЛ”; АНАЛИЗ; И ОТНОВО АНТОНИЯ ТРИФЕНА; КАКЪВ Е БИЛ ОРИГИНАЛЪТ НА “ДЕЯНИЯТА НА ТЕКЛА”?;

ГЛАВА 7. ГНОСТИЦИ И ЗИЛОТИ; СОФИЯ И АШЕРА; СЪВЕТЪТ НА БОГОВЕТЕ И НЕБЕСНОТО ВОЙНСТВО; САТАНАТА И ПРОИЗХОДЪТ НА ЗЛОТО; МИСТИЦИЗЪМ; СЪЗЕРЦАНИЕТО НА БОГА И ПРЕВРЪЩАНЕТО В АНГЕЛИ; КУМРАНСНКИЯТ МЕСИЯ; МАРВИН ХАРИС; МОРФОЛОГИЯ НА САКРАЛНИЯ ТРИЛЪР; ЧУДЕСА; АПОСТОЛИТЕ КАТО НОВИ ХРИСТОСОВЦИ; ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ГОИСИТЕ; РЕАЛИСТИЧНОСТ;

ГЛАВА 8. ГНОСТИЦИТЕ И „НОВИЯТ ЗАВЕТ“ „ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ЙОАН“; „QUELLE“; АПОСТОЛ ПАВЕЛ;

ГЛАВА 9. ЕЛХАСАИТИТЕ, ТЕРАПЕВТИТЕ И МАНДЕИТЕ ПРОРОК МАНИ И ЕЛХАСАИТИТЕ; ТЕОЛОГИЯТА НА МАНИХЕЙЦИТЕ; ЕГИПЕТ И СЕКТАТА НА СПАСИТЕЛИТЕ; МАНДЕИТЕ; ХРИСТИЯНИТЕ И НОЦРИМ; ИСУС И НЕГОВАТА РАУХ;

ГЛАВА 10. СЛАВЯНСКИЯТ ЙОСИФ ЮДЕЙСТВАЩИТЕ; ОТ НАЗОРЕИ ДО PASAGINI; ЖИВОТЪТ И УДИВИТЕЛНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЙОСИФ БЕН МАТАТИЯ;

В БИБЛИОТЕКАТА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ:

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ

ГЛАВА 10. СЛАВЯНСКИЯТ ЙОСИФ

“ЮДЕЙСКАТА ВОЙНА“

Както лесно можем да видим, Йосиф Флавий е колкото осведомен, толкова и недостоверен разказвач. Неговата роля в Юдейската война е най-малкото двусмислена. Поне двама свидетели го обвинили, че е играл във въстанието много по-важна роля от тази, която следва от неговия хвалебствен и заедно с това съмнителен разказ.

Единият е споменатият вече Юст Тибериадски. Другият бил някакъв зилот Йонатан. Йонатан се опитал да вдигне въстание в Пентаполис (иначе казано – в елинските крайбрежни градове на днешна Либия), бил заловен от тамошния управник Катул и по време на изтезанията дал показания, включително и за Йосиф. Катул отправил Йонатан окован в Рим и по заповед на Веспасиан го изгорили жив. А Йосиф не бил докоснат.

В „Юдейската война“ Йосиф не може да се удържи, нарича Катул клеветник и дори казва, че заради наклеветяването на божия човек Йосиф римският наместник бил постигнат от ужасен край: „Вътрешностите му започнали да гният, докато не изпаднали съвсем... този случай не по-малко от други е за мене явно доказателство, че божественото провидение наказва злодеите“ [1].

Лесно можем да видим, че римският наместник на далечната Киренайка не е имал никакъв смислен повод да клевети един от ръководителите на въстаниците в Галилея, когото не е виждал никога в живота си и чийто арест не би му донесъл никаква облага. Набива се в очи това, че Веспасиан даже не помислил да накаже наместника за клевета – на Йосиф се наложило да повери това важно дело непосредствено на Господа. Най-вероятно Катул не е казал на Веспасиан за новия му предан роб нищо такова, което императорът да не знаел; и че сведенията, изречени от Йонатан по време на изтезанията, са били съобщени от Йосиф предварително на новия му покровител.

Действията на Йосиф в Галилея се отличават малко от действията на „лионския касапин“ Фуше. Той предал фарисеите заради зилотите и зилотите заради римляните. Неговото скъперничество го скарало с другите лидери и неговата способност да оправдава всяко свое предателство с указание от Бога едва ли внушавала доверие към него. Като добавка към всичко Йосиф не знаел достатъчно гръцки език. Той написал „Юдейската война“ на арамейски, гръцкият вариант бил дело на преводачи.

От какво тогава се ръководели Веспасиан и Тит, когато благословили домашния си роб за тежката литературна работа?

Преди всичко са се ръководели явно от пропагандни съображения. Йосиф превъзходно доказал себе си още по време на обсадата на Ерусалим, когато служел като преводач при разпитите на пленените: сведенията, получени от тези разпити, му позволили по-късно да изобрази впечатляващата картина на хаос и объркване в лагера на метежниците.

Юдеите били значителна част от имперското население. Месианските настроения били разпространени навсякъде сред тях. Римската империя била прагматична държава и да се занимава с геноцид на своите поданици само защото вярват в някакво superstitio exitiabilis, било някак си контрапродуктивно.

Кой по-добре от един бивш метежник би могъл да намери ключе към сърцето на носителите на superstitio-то, особено ако се има предвид, че - от една страна, е бил свещеник, пророк и равин, познавач на загадъчния за римляните юдейски манталитет; а от друга страна бил предател, доносник, палач, използващ познаването на юдейския закон, за да провъзгласи Веспасиан за Месия, а като добавка бил роб в императорския дом, иначе казано – съвсем не бил, даже по римските разбирания, пълноценно същество?

Разликата на „Юдейската война“ от Тацит или от Тит Ливий се състои в това, че „Юдейската война“ е преди всичко пропаганден, а не исторически текст. Йосиф Флавий – независимо че използва обичайните за тогавашната просветена публика изрази, образи и понятия – стои в действителност по-близо до Девтерономист отколкото до Тукидид.

Неговият текст е само имитация на исторически. В действителност той е пропаганда. В този смисъл произведението на Йосиф Флавий е първата лястовичка на тези текстове, които ще пишат църковните историци като Евсевий Кесарийски – текстове, чиято задача не се състои в описване на действителността, а в тоталното ѝ пренаписване.

Като не пренебрегва там, където е възможно, историческата обективност и съобщава множество поразително достоверни детайли, пропагандата на Йоисф обаче има няколко идеологически свръхзадачи.

Първо, тя трябва да въздигне и белоса своя автор, преувеличавайки ролята му във войната и едновременно с това омаловажавайки идеологическата съставка на тази роля.

Второ, трябва да стовари вината за войната на отделни недостатъци и досадни ексцесии. От римска страна тя трябва да посочи като виновници за военния сблъсък конкретни корумпирани лица, назначени от отделни лоши императори – преди всичко Калигула и Нерон, прокълнати по това време от официалната пропаганда.

Точно такава пропагандна позиция Йосиф Флавий заема и по отношение на „четвъртата секта“. От една страна, той нарича членовете ѝ главни виновници за войната – маргинали и терористи, които въвличат мирния юдейски народ в своите кървави експерименти. От друга страна, по всякакъв начин се извърта и хитрува, когато става въпрос за възникването на „четвъртата секта“ и за нейните убеждения – за да може читателят, особено слабо информираният, да не забележи доколко тази история и тези убеждения са неотделими от цялата история на Юдея след падането на Храма през 63 г. пр. н. е.

Йосиф не се спира даже пред това да припише на зилотите убийствата, извършени от римляните. Той например съобщава че рави Шимон бен Гамлиел, нази на Синедриона, е убит от зилотите. Но юдаизмът го поставя в свитъците на Тората сред „десетте мъченици“, изгорени от римляните, и легендата даже твърди, че черепът на рави Шимон се намира сред императорските съкровища в Рим [2].

И накрая, още една важна задача на този пиар проект била да прехвърли вината за опожаряването на Храма от римляните на „четвъртата секта“.

Унищожаването на Храма направило огромно впечатление на всички юдеи. То обърнало изцяло тяхната история, изменило обичаите им, довело до изчезването на садукеите и в края на краищата до появата на равинския юдаизъм. Малко събития в и без това мъчителната история на юдейския народ могат да се сравнят с това по степен на трагизъм.

Тит, който командвал щурма на Ерусалим и унищожил Храма, е поставен в Талмуда сред главните отрицателни герои.

Талмудът твърди, че, след като превзел Храма, Тит влязъл в светая светих и се чифтосал там с една проститутка върху свитък от Тората. За наказание Бог изпратил едно насекомо, което проникнало през ноздрата на Тит в мозъка му и се хранело с този мозък седем години. Веднъж той минавал покрай една ковачница, ковачът ударил по наковалнята, и насекомото веднага се успокоило.

Тит решил, че наковалнята може да му помогне срещу насекомото, и оттогава започнали да водят всеки ден при него ковача, който удрял с чук по една наковалня. Като чувало звука, насекомото замирало. Но това средство помагало само тридесет дена, а след това насекомото свикнало и престанало да се страхува от удара на чука. То ядяло и ядяло мозъка на Тит отвътре. Когато след седем години Тит починал и отворили черепа му, се оказало, че насекомото е пораснало колкото голямо врабче с бронзова човка и железни нокти [3].

Както можем да съдим от тази поучителна притча, юдейският народ не обичал много император Тит.

Но не и Йосиф Флавий. Той полага всички усилия, за да изобрази Тит като човек, който се опитва да спаси на всяка цена Храма, изгорял изключително поради упорството на зилотите. Именно тези кървави терористи „заставили римляните да се докоснат против волята си до свещения храм и да хвърлят главнята“ [4].

Но Йосиф Флавий мълчи благоразумно защо в такъв случай Тит не възстановил Храма, а напротив, поставил сред руините му римски гарнизон, който не само пресичал всякакви опити за богослужение, но и пречел за елементарното очистване на развалините от осквернилите ги кости.

С други думи, текстовете на Флавий са пропаганда, при това предназначена преди всичко за неговите съотечественици. На гръцките му читатели в края на краищата им било напълно безразлично кой именно е убил рави Шимон и даже кой именно е изгорил Храма.

От това съвсем естествено следва, че първата версия на „Юдейската война“ е написана на арамейски език и вероятно е била готова за триумфа на Тит. Втората версия – гръцката – се появила доста по-късно и, според думите на самия Йосиф, съдържала сериозни разминавания с арамейската [5].

В този смисъл процесът по създаване на произведението, наречено „Юдейската война“, напомня видимо популярният някога в СССР творчески процес на достопочтените писатели от националните покрайнини: някои от литературните шедьоври на тези гении съществуват само преведени на руски език.

И ето че в този монументален пропаганден труд – по-точно, в текста, който е достигнал до нас – се забелязват странни пропуски.

Например Йосиф никъде в достигналия до нас гръцки вариант на „Юдейската война“ не употребява думата „Месия“ или „Христос“. Съгласете се все пак, че това е странно: в текста, посветен на войната за Христос, няма и помен от Христос.

Точно така в „Юдейската война“ не се обяснява изобщо какви са зилотите. Даже за злополучната „четвърта секта“, появила се според думите на Йосиф през 6 г. по време на въстанието на Юда Галилееца, научаваме от „Юдейските древности“. В „Юдейската война“ съответният фрагмент е странно осакатен. В него Йосиф съобщава с бързината на скоропоговорка за въстанието на Юда Галилееца и преминава веднага към възхвала на мирните и кротки есеи.

Иначе казано, в текста, който е посветен на войната на римляните с „четвъртата секта“, няма никакви обяснения какво представлява „четвъртата секта“ и каква точно е връзката ѝ със „зилотите“ и „сикариите“ – дали това са други нейни имена, или „сикариите“ са нейно бойно крило. Точно така в достигналите до нас текстове на римските историци за ранните християни няма никакви точни сведения какво представляват християните. Както вече казахме, Йосиф Флавий безусловно и нарочно прикрива нещата, когато говори за юдейските мелинаристи. Но все пак за текст, който е написан, за да стовари върху тези мелинаристи цялата отговорност за унищожаването на Храма, пълното на практика мълчание за техния произход идва малко в повече.

Но и тези пропуски не са единствени.

Вземете например историята с император Калигула, който през 41 г. искал да постави в Ерусалимския храм своя статуя, но бил свален от престола и убит, преди да направи това. (Можем само да си представим как зилотската пропаганда е интерпретирала тази смърт.) Тацит съобщава, че намеренията на Калигула предизвикали въстание сред юдеите.

„По времето на Тиберий в Юдея царяло спокойствие, но когато Гай Цезар наредил да поставят в храма изображението му, народът хванал оръжието; наистина, скоро след смъртта на Цезар движението стихнало“ [6].

Но Йосиф Флавия не съобщава в „Юдейската война“ за никакво въстание, а казва, че протестът на юдеите имал изключително мирен характер. Юдеите „се събрали с жените и децата си в Птолемаидската долина и молели трогателно Петроний да пощади родните им обичаи, а също така и живота им“ [7].

Подобно твърдение изглежда не странно, а направо – на фона на съобщенията на Тацит – неправдоподобно.

Става въпрос за 41 г. „Четвъртата секта“, ако се вярва на „Древностите“, по това време била вече на тридесет години и нещо. Случвало се тя да вдига въстания и по по-дребни поводи от златната статуя на императора в юдейския Храм. Как е могла да подмине такъв чудесен предлог?

Ако ставало въпрос за „добър“ император, бихме могли да си представим, че Йосиф е решил да заобиколи хлъзгавия въпрос. Но Калигула от гледна точка на тогавашната официална историография принадлежал към „несправедливите“ императори и никой римски пропагандист, какъвто по това време бил Йосиф Флавий, не се чувствал задължен да го защитава. Точно обратното: разказът за въстанието, предизвикано от действията на безумния Калигула, съответствал напълно на генералната пропагандна линия на книгата.

А ако това въстание е било описано от Флавий и е било зачеркнато от по-късните църковни цензури, защо църковните цензори е трябвало да се грижат за репутацията на „четвъртата секта“ и какво ги интересувало въстанието на юдеите, вдигнато срещу Калигула?

Не по-малко удивителни са в „Юдейската война“ въпросите, засягащи описанието на всичко свързано с отношенията между юдеите и римляните в столицата Рим.

Юдеите са прогонвани от Рим два пъти. Един път – през 19 г. по времето на Тиберий. Втори път, след четвърт век по времето на Клавдий, който – както ни съобщава Светоний, „изгонил от Рим юдеите, бунтувани от някакъв Хрестос“ [8].

Тези масови изселвания били несъмнено важен епизод в отношенията между двата народа. Но в съвременния текст на „Войната“ няма нищо, което да разяснява думите на Светоний. Нещо повече, там не пише нищо за изселване на юдеите от Рим било то заради някакъв Хрестос, било то заради нещо по-дребно.

Също така поразително „Юдейската война“ заобикаля пожара в Рим. От Тацит знаем, че Нерон обвинил за палежа християните. В какво вярвали християните, Тацит не съобщава, той само казва, че било зловредно суеверие. На пръв поглед би трябвало да се обърнем за пояснение към „Юдейската война“, най-вече защото по времето на пожара Йосиф бил в Рим: намирал се там като молител за юдейските свещеници, спазващи същата диета като еврейските миленаристи.

При тези условия би трябвало да очакваме, че Флавий ще ни разкрие причините за пожара с такива подробности, за каквито Тацит не би посмял и да мечтае. Но в достигналия до нас текст на „Юдейската война“ няма нито една дума за пожар!

И накрая още един пример, не толкова очевиден, но не по-малко важен.

В непрекъснатата верига от събития, довели до Юдейската война, един от възловите моменти била смъртта на Ирод Агрипа, цар на юдея от 41 до 44 г.

Ирод Агрипа, любимецът на Клавдий, бил типичен източен деспот: хитър, щедър, жесток и кадърен. Неговият елинизъм не му попречил да се провъзгласи за Месия и даже за Бог. Той командвал в региона, с подкупи и дарове подчинявал на себе си верните на Рим църкви, изграждал наново стените на Ерусалим и като подплашил един от лидерите на миленаристите, Симон, накарал хиляда и четиристотин редови „разбойници“ да се убиват помежду си по време на гладиаторски битки във възстановения от него елински амфитеатър в Берита [9].

Успехите на Ирод Агрипа смутили толкова римляните, че те се уплашили след неговата смърт да дадат Юдея на синя му и я поставили отново под управлението на римски прокуратори – Куспий Фад и Тиберий Александър.

Така смъртта на Агрипа през 44 г. била за Юдея също толкова важно събитие като оставката на Архелай, сина на Ирод, през 6 г. И в двата случая богоизбраният народ преминал от управлението на идумейци непосредствено под управлението на китим.

Ако се вярва на „Юдейските древности“, именно оставката на Архелай довела до появата на „четвъртата секта“. Юдея преминала непосредствено в ръцете на римляните, Квириний, наместникът на Сирия, обявил данъчно преброяване, фанатиците видели в това благоприятен предлог за агитация и заявили, че юдейския народ трябва да се подчинява само на Бога и следователно на проклетите езичници не трябва да се плащат данъци. Таке те вдигнали своето първо (ако се вярва на „Юдейските древности“) въстание.

Би трябвало да се очаква, че след смъртта на Агрипа и връщането на Юдея под пряката власт на римляните „четвъртата секта“ ще се възползва от същия предлог за поредни вълнения.

Така и станало: в „Юдейските древности“ Йосиф Флавий споменава, че на Куспий Фад най-напред му се наложило да хване и да екзекутира „архиразбойника Толомей“ [10]. След това Фад и новият наместник на Сирия, Лонгин, се явили с войски в Ерусалим и поискали да им бъдат предоставени кидарът и ризата на първосвещеника [11]. Ризата била поставена в Антониевата кула под охраната на римски гарнизон. Оттам нататък тя се давала на първосвещеника само по време на празници. Едно от исканията на „четвъртата секта“ било за всенародни избори на първосвещеника и римската експроприацията на свещената дреха – безусловно изключително оскърбителна за юдеите и даваща огромен простор за антиримска пропаганда – вероятно била свързана с критична за римляните обстановка в Ерусалим.

Но в „Юдейската война“ Йосиф Флавий разказва съвсем друга история. Той не казва нищо за Фад и Александър освен една явна скоропоговорка: по тяхното време народът „бил спокоен, защото те не посягали на туземните обичаи и нрави“ [12].

Това съобщение е не само лъжливо (спрямо казаното в „Древностите“), но е и удивително, като се имат предвид личните отношения, които свързвали Йосиф Флавий и Александър.

БЕЛЕЖКИ

1. Иосиф Флавий. Иудейская война, 7, 11, 4.

2. R. Travers Hertford. Christianity in Talmud and Midrash. P. 132.

3. b Gittin 56b-57a.

4. Иосиф Флавий. Иудейская война, предисловие, 4.

5. Иосиф Флавий. Иудейская война, предисловие, 1.

6. Тацит. История, 5, 9.

7. Иосиф Флавий. Иудейская война, 7, 10, 3.

8. Светоний. Божественный Клавдий, 25.

9. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 19, 7, 5.

10. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 20, 1, 1.

11. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 20, 1, 1.

12. Иосиф Флавий. Иудейская война, 2, 11, 6.

(Следва)

събота, януари 29, 2022

ЛЪЖИЦА ЗА ПОТУШАВАНЕ НА СЕКСУАЛЕН ПЛАМ

Понеже почти всички в България станаха англофони, даже и Тиквун от Зайчарника, няма да превеждам подробно долната реклама от доста минало време, защото сами ще си я прочетете.

Все пак, за този, който не може да се справи добре, малък преразказ.

Както виждате, рекламира се една лъжица.

Само че не е обикновена и е предназначена само за дами.

Тя е за използване в случай, когато мъжкото достойнство се навири много предизвикателно, а е нежелано.

Тогава съответната дама – пляс с вълшебната лъжица („от най-висококачествена неръждаема стомана“) и мъжкото достойнството клюмва като главата на гербер след края на последните избори.

Изключително хуманно е, разбира се, защото можеше да е вилица.

А - ако не вярвате, четете...

петък, януари 28, 2022

ВСИЧКИ ГОВОРЯТ ЗА МЕТАВСЕЛЕНАТА. КАКВО ТРЯБВА ДА ЗНАЕМ ЗА НЕЯ?

ИЗТОЧНИК: СНОБ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

1. Какво изобщо е метавселената?

Думата метавселена (англ. metaversе – бел. П. Н.) е измислена от писателя Нийл Стивънсън и е използвана от него в романа „Снежна катастрофа“ през 1992 година. Така писателят нарича основното място на действие в книгата, където се пресичат виртуалният и реалният свят.

Сега метавселена наричат мащабния проект за създаване на виртуално пространство, в което ще може да се взаимодейства с други хора и цифрови обекти. В резултат трябва да се получи нещо като разширен, обемен интернет.

С реализацията на проекта ще се занимават IT-корпорации и известни разработчици на игри. Включването в метавселената ще може да се осъществява с устройства за виртуална (VR) и допълнителна (AR) реалност, а също така с обикновени компютри и мобилни устройства.

2. Метавселената и алтернативната реалност едно и също нещо ли са?

Според днешната концепция за метавселената тя не е паралелен свят, а допълнение на съществуващия. В нея можем да отидем например на онлайн концерт на Били Айлиш от всяка точка на планетата или в един момент да направим виртуалната действителност полупрозрачна, за да видим с какво се занимава нашето дете, пълзящо по това време по килима в реално жилище.

Подобна метавселена е показана във филма „Матрицата“. По-съвременно и по-точно описание на идеята има в сериала „Черното огледало“. В серията „Бяло Рождество“ героите се движат между виртуален и реален свят и в реалния използват постоянно „умни лещи“ (наречени във филма „устройства Z-Eye“ – бел. П. Н.), които доизграждат реалността. Друг филм, в който събитията се разгръщат в метавселена, е „Да се приготви първият играч“ (режисьор Стивън Спилбърг – бел. П. Н.). Там главният герой се сражава, играе, печели и харчи пари, танцува и общува във виртуален свят. В реалния се връща по-скоро по необходимост.

3. Съществува ли вече метавселена?

Пълноценно – не, но има някои платформи, които са много близо до нейното създаване, например тримерният виртуален свят „Second Life“ и играта „Fortnite“.

Играта „Second Life“ е пусната през 2003 година, а четири години по-късно към нея се присъединяват един милион души. Днес в нея има около 750 хиляди активни потребители ежемесечно. Като си създадете аватар, вие се оказвате в свят, където няма предварително написан сюжет, необходимост да се изпълняват задачи или да се събират точки. Играчът има свобода на действие: в „Second Life“ може да се ожените, да имате деца, да постъпите на работа, да получите стипендия и да купите недвижим имот. Цената на недвижимите имоти, между другото, се променя постоянно, благодарение на което през 2006 година потребителят Айлин Греф от Германия спечели един милион реални долара.

„Fortnite“ е игра в жанра „кралска битка“ (англ. „Battle Royale“ – бел. П. Н.), където във всеки от виртуалните светове се пускат до сто играчи. Те вземат оръжие и ресурси и се опитват да оживеят. Задачата е да бъдат победени останалите участници и да се остане на игралното поле сам. Но освен това играчите могат да общуват и да се забавляват – например да отидат на концерт. Така през 2020 година виртуалния концерт на Травис Скот във „Fortnite“, транслиран едновременно в множество светове на играта, беше посетен от дванадесет милиона души.

Във „Fortnite“ може да си купите луксозно марково облекло, костюми от вселената „Marvel“ и „DC”. В един от модовете на играта потребителите могат да променят по желание игровия свят. През 2020 година „Fortnite“ имаше повече от 80 милиона активни играчи ежемесечно, а през 2018 и 2019 година беше най-доходната игра в света.

4. Добре, но кой разработва метавселените?

През октомври 2021 година за създаване на метавселена обяви ръководителят на „Facebook“ Марк Цукърбърг. Тогава той анонсира излизането през 2022 година на нова специализирана VR гарнитура. Устройството ще позволи да се осъществява зрителен контакт с други аватари и да се предават емоциите на потребителите с голяма точност, а още и да се виждат едновременно обекти и от виртуалната, и от обичайната реалност. Процесът за трансформиране на компанията от социална мрежа в оператор на метавселена, според твърденията, ще заеме пет години.

След „Facebook“ за създаване на метавселена заяви „Microsoft“. През януари компанията купи „Activision Blizzard“ – един от лидерите в индустрията на игрите, създател на играта „World of Warcraft“, и това е голяма крачка на корпорацията към метавселената. „Google“ и „Apple“ работят над подобни проекти.

5. И какво да правя в метавселената?

Предполага се, че във виртуалната реалност ще може да се прави всичко, каквото се прави в живота, но и много необичайни неща - от левитация и създаване на предмети с помощта на гласови команди до пътешествия в света на миналото и превръщане в различни същества. Извън виртуалния свят обектите и изобщо всичко, което се случва в метавселената, ще може да се изведе на екрана на смартфона, компютъра или например на панела на очилата за допълнителна реалност.

Потребителят ще има един или няколко цифрови аватара, с помощта на които ще може да се движи между многобройните светове, за да общува, да учи, да пазарува, да работи и да пътешества. Стоката (по-точно нейната проекция) ще може да се вземе в ръце преди покупката, а като оформите туристически пътен лист, веднага ще се озовете там, където искате да отидете. В същоот време още един аватар ще може да участва в различни игри и бързо да ги превключва. Поне на теория всичко трябва да бъде така.

6. Какво ще може да се купи в метавселената?

Много неща – от марково облекло до недвижими имоти. „Ferrari“ например пусна неотдавна цифров автомобил за „Fortnite“, а „Balenciaga“ – дрехи и обувки. И това не са единични случаи, много търговски марки – както премиални, така и масови – се включват във виртуалната търговия. Между другото, виртуалното имущество ще може да бъде взето условно в реалността – да се види или да се покаже лесно с помощта на AR или на екранни устройства.

7. А с какво ще плащаме за покупките?

Каква именно валута ще се използва в метавселената, засега не е известно, но едва ли ще бъде единна. Вероятно ще бъде разпространена криптовалута, а различните светове ще имат своя виртуална валута.

На всеки продаваем в цифровото пространство обект ще бъде присвоен свой незаменим токен (англ. NFT Token – бел. П. Н.) - етикет, който благодарение на блокчейн технологията ще потвърждава автентичността на дигитален продукт. За продажбата на цифрово съдържание е важно предметите в метавселената да могат да се предвижват свободно между световете, създадени на различни платформи. Което не е по-лесно за реализиране от това да накарате приложенията на „AppStore“ да работят на „Windows“.

8. Може ли да се печели в метавселената?

Да. Например със създаване и продажба на различни обекти в цифровия свят, с преподаване, а също така с работа в сферата на развлеченията. Най-вероятно в метавселената „ще се премести“ част от реалната работа: месенджърите и документите, таск мениджърите и уеб страниците – всичко ще има обемна виртуална версия. В метавселените вероятно ще се появят много нови професии и гигантски пазар на труда – както за създателите на съдържанието, така и за неговите консуматори.

9. Само ползи ли ще донесат метавселените?

Плановете за създаване на метавселени предизвикаха много критики: от това, че „Facebook“ няма достатъчни технически компетенции за стартирането на такъв проект, до неопределеността на подхода за реализиране на платформа, за която все още няма реално търсене. Освен това никой не разбира как в цифровото пространство, което предоставя максимална свобода, ще бъде осъществена защитата от оскърбително поведение и от нарушаване на личното пространство.

Другото опасение е етично – ще поискат ли хората да се връщат в реалния свят от виртуалния, който ще е вероятно още по-привлекателен от света на компютърните игри и съвременните социални мрежи? През 2020 година рисковият инвеститор и един от водещите идеолози на метавселената Матю Бол написа: „Става дума за това, че [при метавселената] ще се намираме вътре в компютъра, а не просто ще имаме достъп до него. Ще бъдем онлайн винаги, вместо винаги да имаме достъп до онлайн света“. От една страна, такъв цифров свят ще започне да измества още повече реалния, а от друга – ще бъде много добре осребрен.

10. Защо не пуснат метавселената още сега?

Трябва доста да се усъвършенстват редица технологии, благодарение на които метавселената ще работи: високоскоростно предаване на данни, AR и VR, облачни хранилища, блокчейн и други. Мнозина експерти смятат, че за това ще е необходимо десетилетие, а може би и повече.

Още една сложност се състои в това да се обединят протоколите и стандартите на различните цифрови платформи, така че продуктите, създадени за световете на метавселената на условния „Microsoft“ да работят и в световете на условния „Facebook“.

Кой и как ще следи в метавселената радикалното и недопустимото съдържание или поведение на потребителите, засега не е ясно. И въпросът за това как цензурирането на съдържанието ще се съчетава с личностното в цифровия свят, все още остава без отговор.

Да се предскаже в какво ще се превърне проектът за метавселена и ще получи ли той пълноценно развитие, е практически невъзможно. Също както през 80-те години на миналия век не е било възможно да се предвиди развитието на интернет през 2022 година.

четвъртък, януари 27, 2022

КОРЕСПОНДЕНЦИЯ МЕЖДУ СЪВРЕМЕННИЦИ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ / АТАНАС П. ХИНОВ ДО ДАНАИЛ ХР. ПОПОВ

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на писма на съвременници на Левски, които по някакъв начин – по-малко или повече - засягат живота и дейността на Апостола.

Писмата са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му; бележките под черта са също негови.

(Павел Николов)

№ 442

Атанас п. Хинов до Данаил Хр. Попов

Плевен 1871 г. 10-врия 28.

Господин. А„ драги М., братя х. Попови

в Турну Мъгуреле.

Приехме изпроводената ви рокля. Приехме от Косто наш и я харесаха всички. Ако има Михалакюва скъсани чорапи, да ги даде. Катарина на хаджийката да ги донесе. Едно топче кадафилуца дай на хаджийката за тодорицината рокля, един пръст да е широка, и един топ гайтан за полите на роклята. Бях дал на Кирица един сванец да ти даде да ми изпратиш. Две кутийки хапове - дай и тях да ми ги донесе. В неделя вечерта пристигна в града ни г-н В. Л. самичък и тази вечер е у дома. Щеше да дойде г-н ма Петро; й. К. х. Н. да се разговорят, г-н Д. Общи го изпратил за София. Съдружниците стават от ден на ден повече. Сега щом пристигна А. [1], четирима души се сдружиха. И като няма друго какво да ти пиша, всички сме живи и здрави и съм ваш брат завинаги. А. х. Попов [2].

Н.Б.II.А., п. 60. № 8021

БЕЛЕЖКИ

1. Ангел Кънчев заедно с Д. Общи, Христо Иванов Книговезеца от Търново и Левски стават четирима.

2. Към това писмо стои специална преписка на Левски. Вж. отд. I. № 38, том I.

(Следва)

сряда, януари 26, 2022

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1977 г. / МИР / „АМНЕСТИ ИНТЕРНЕШЪНЪЛ“

„Амнести интернешънъл“ (Amnesty International)

осн. 1961 г.

Нобелова награда за мир

(За отношението към правата на човека в световен мащаб.)

“Амнести интернешънъл“, неправителствена организация за защита на правата на човека, е основана в Лиондон от юриста Питър Бененсън. През 50-те години Бенесън участва в политическите процеси на Кипър, в Испания, Южна Африка и Унгария. През ноември 1960 г., потресен от съобщенията в пресата за двама португалски студенти, които вдигат тост за свободата и получават по седем години затвор, Бененсън решава да протестира пред властите на Португалия. Като разбира, че силите на един човек за подобно дело са недостатъчни, той слага началото на широка по мащаб кампания от протестни писма до португалския диктатор Антониу Салазар. Скоро след това се ражда идеята да се запознаят широките слоеве на обществото с положението на политическите затворници в различни страни.

Бененсън споделя плановете си с известния квакер Ерик Бейкър и с популярния адвокат Луис Блом-Купър. Те разработват заедно детайлите на кампанията „Призив за амнистия, 1961 г.“, която предлага не само да бъдат освободени затворените по религиозни и политически причини, но и да им се осигури справедлив съд и политическо убежище. Кампанията започва на 28 май със статия в либералния лондонски вестник „Обзървър“, чийто редактор е сред приятелите на Бененсън. „Отворете вестника във всеки ден от седмицата – се казва в статията – и ще прочетете, че някъде по света хората биват хвърляни в затвора, изтезавани и екзекутирани поради неприемливи за правителството убеждения“. Като разказва за осем „убити затворници“, Бененсън призовава група граждани да вземат под своя защита затворниците от западния свят, съветския блок и „третия свят“.

Статията е препечатана от вестниците в различни страни и в офиса на Бененсън започват да идват материали от пресата, справки и съобщения за други затворници. В редица държави се създават аналогични групи, а след два месеца в Люксембург се срещат представители на Великобритания, Ирландия, Белгия, Франция, САЩ и Швейцария, за да обсъдят евентуално бъдещо движение. Като стигат до извода, че за една година не може да се постигне успех, те решават да основат постоянна организация, “Амнести интернешънъл“, която да придвижва делата на затворниците към националните групи за разглеждане; за ръководител е избран Бененсън. Емблема на организацията става свещ, обвита с бодлива тел – образ, вдъхновен от пословицата: „По-добре да запалиш свещ, отколкото да ругаеш тъмнината“.

Най-напред новата организация се заема с делото на Йозеф Беран, свещеник от Чехословакия, който е хвърлен в затвора още по времето на нацистите, а след това е арестуван от комунистите за проповед, осъждаща режима и произнесена от него като архиепископ на Прага. Шон Макбрайд, юрист и борец за правата на човека, който се включва в работата на “Амнести интернешънъл“, заминава за Прага с ходатайство за освобождаването на Беран. Макбрайд – единственият, който е удостоен и с Нобелова награда за мир, и с Ленинска награда – се среща с министъра на външните работи на Чехословакия; осемнадесет месеца по-късно Беран и четирима още епископи са освободени. При този и други случаи “Амнести интернешънъл“ не се стреми към публичност, защото правителствата се стараят да скрият фактите, че преследват за убеждения, и всеки шум усложнява работата на правозащитниците.

Успехите на организацията следват един след друг. През 1962 г., след посещение на Блом-Купър в Гана, са освободени сто петдесет и двама политически затворници. През следващата година е освободен западногермански профсъюзен лидер, отвлечен от властите на ГДР. През 1964 г. организацията постига освобождаването на тридесет и осем затворници в Ирландия, както и на хиляди други в Бирма, Гърция, Египет и Румъния. Макбрайд приписва тези победи на потока от писма, засягащи съдбата на затворниците. „Тъй като проблемът достигаше правителствено равнище – обяснява той, - в определени кръгове се замисляха над това има ли смисъл тези хора да се държат затворени. Най-често се стигаше до извода, че няма смисъл“.

Макар че “Амнести интернешънъл“ продължава да се разширява, в нейното ръководство през 1966 г. възникват разногласия. Бененсън отбелязва, че докладът на “Амнести интернешънъл“, осъждащ нечовешкото отношение към арабските пленници от страна на англичаните в Аден (днес част от Република Йемен), е блокиран заради натиск от британското министерство на външните работи. На свой ред членовете на “Амнести интернешънъл“ упрекват Бененсън, че контактува с британското правителство. Скоро Бененсън подава оставка и за генерален директор е назначен Ерик Бейкър, един от основателите на организацията.

Само за една година Бейкър успява да сплоти организацията. Броят на участващите групи от 410 през юни 1967 г. става до края на годината 550. Бейкър е заменен от Мартин Еналс, бивш лидер на британския национален съвет за граждански свободи, който ръководи “Амнести интернешънъл“ в продължение на дванадесет години, когато се утвърждава репутацията ѝ на най-надежден защитник на човешките права в света.

През 1972 г. “Амнести интернешънъл“ се оттегля от практиката да защитава човешките права в отделни случаи, като започва кампания срещу изтезанията и за човешко отношение към политическите затворници. В рамките на кампанията са събрани повече от милион подписа под петиция за незабавно прекратяване на изтезанията по целия свят. През следващата година текстът на петицията е представен пред Генералната асамблея на ООН.

Много внимание “Амнести интернешънъл“ отделя на затворниците на съвестта (англ. prisoner of conscience – бел. П. Н.), хора осъдени за националност, език и религия. Организацията обявява 1977 г. за Година на затворниците на съвестта.

Скоро след церемонията по връчването на Нобеловата награда “Амнести интернешънъл“ организира в Стокхолм конференция, разглеждаща проблемите на смъртното наказание. На конференцията е прието заявление, осъждащо правителственото лишаване от живот. Доклад със заглавие „Смъртното наказание“ е публикуван през 1979 г. и привлича всеобщото внимание. Андрей Сахарав по-специално пише: „Отменянето на смъртното наказание е особено важно за Съветския съюз, където държавната власт не е ограничена от нищо и е разпространено широко презрението към закона и моралните ценности“.

През 1978 г. организацията привлича вниманието на обществеността към съдбата на децата, използвани от правителствата като средства за оказване на натиск върху родителите. Приведени са примери за жестокости към децата в Хаити, Етиопия, Южна Африка, Съветския съюз, ГДР, Парагвай и Централна Америка. През август 1979 г. “Амнести интернешънъл“ се обявява срещу международната търговия с оръжие, особено срещу продаването му на държави, които потушават политическите разногласия с въоръжена сила. Порицани са Западна Германия за доставяне на оръжие на Гватемала, САЩ - за доставки в Салвадор, и Великобритания – за продаване на оръжие на правителството на Иди Амин в Уганда. През 1981 г. на церемония в Лондон Питър Бененсън запалва свещ послучай 20-годишнината на организацията. Тогава, във връзка с кампанията, целяща да прекрати отвличането на политически противници, той предлага лозунга „Срещу забравата“.

Дейността на “Амнести интернешънъл“ се води от малка група хора, които избират затворника, кореспондират си с него и ходатайстват пред правителството за неговото освобождаване. Днес повече от 3400 такива групи работят в 55 страни. Заедно със симпатизантите броят на “Амнести интернешънъл“ достига половин милион. Работата на местните групи се координира от администрация в Лондон, където изследователски отдел разглежда делата на затворниците. След като обстоятелствата около дадено дело са проучени, сведенията се предават по места за организиране на защита. От съображение за обективност групите не защитават затворници в своите страни.

През 1984 г. “Амнести интернешънъл“ разгръща международна кампания за ликвидиране на изтезанията като средство за държавна политика. В доклада „Изтезания през осемдесетте“ (1984 г.) се анализират условията, при които се използват изтезания, и се посочват данни за изтезания или нечовешко отношение към затворниците в 98 страни; предлагат се мерки за предотвратяване на беззаконията.

Освен пряка намеса “Амнести интернешънъл“ провежда обществени кампании, пресконференции, издава информационни бюлетини и подкрепя различни програми за запознаване на обществеността с мероприятията за защита на правата на човека.

Бележка на Павел Николов: Уви, днес “Амнести интернешънъл“ не е това, което е била в началото. През 2020 г. организацията отне статута затворник на съвестта на Алексей Навалний, с което допринесе също кремълският режим на Владимир Путин да се разправи безцеремонно със своя противник.

Превод от руски: Павел Б. Николов


вторник, януари 25, 2022

НЯМА ДА ГО БЪДЕ...

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ - ГЛАВА 10. СЛАВЯНСКИЯТ ЙОСИФ / ЖИВОТЪТ И УДИВИТЕЛНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЙОСИФ БЕН МАТАТИЯ

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

УВОД

ГЛАВА 1. НАХОДКАТА В НАГ ХАМАДИ; ОТ КОДЕКСА НА БРУС ДО ОКСИРИНХ; ГНОСТИЧНИЯТ ПОДХОД КЪМ СВЕТА

ГЛАВА 2. АПОСТОЛ ТОМА “ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“; “ПРОТОЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“ И ЯКОВ ПРАВЕДНИКА; АРАМЕЙСКИЯТ ОРИГИНАЛ; МЯСТО НА НАПИСВАНЕ: ЕДЕСА; ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛА ЮДА ТОМА; ИСТОРИЧНОСТ

ГЛАВА 3. ЮДА БЛИЗНАКА И ГРАД ЕДЕСА; РЕАЛНИЯТ АПОСТОЛ ТОМА; ЕВРЕИТЕ ИЗВЪН ГРАНИЦИТЕ НА РИМ; ЕДЕСА; ЦЪРКВАТА В ЕДЕСА; ХРИСТИЯНИТЕ И НАЗОРЕИТЕ; ТЕОЛОГИЯТА НА МНОГОЦВЕТНИТЕ ОДЕЖДИ; РЕАЛНАТА БИОГРАФИЯ НА ЮДА ТОМА; ГИБЕЛТА НА АПОСТОЛ ЮДА ТОМА

ГЛАВА 4. ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛ ЙОАН; ДИАЛОГЪТ ЗА ДУШАТА; БИОГРАФИЯТА НА АПОСТОЛ ЙОАН; ЕФЕСКИЯТ ДЪЛГОЛЕТНИК; ЕФЕС; ЕФЕСКИЯТ ПРЕТОР ЛИКОМИД И ЖЕНА МУ; ЕФЕСКИЯТ ТЕАТЪР; ЕФЕСКИЯТ ХРАМ; “ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ” И “ДЕЯНИЯТА НА ЙОАН”; СТРАНСТВАНИЯТА НА ЙОАН; КОНКУРЕНТЪТ; ДРУЗИАНА; ЕВАНГЕЛИЕТО НА ТАНЦУВАЩИЯ ХРИСТОС; МЕТАСТАЗИСЪТ НА ЙОАН; АНАЛИЗ; ”ОТКРОВЕНИЕТО НА ЙОАН БОГОСЛОВ”; PAUL vs JOHN; ТЕОЛОГИЯ; РЕАЛНАТА БИОГРАФИЯ;

ГЛАВА 5. КАК ДЯВОЛЪТ ПОСТРОИЛ ЦЪРКВА НА АПОСТОЛ ФИЛИП; ДЕЯНИЯТА НА ФИЛИП; АКТ ПЪРВИ, ИЛИ ЧЕРПАКЪТ ЧАКА; ОБИЧАИТЕ В ОБЩИНАТА НА ФИЛИП: ВЕГЕТАРИАНКИ С НИКАБИ; ГРАД ОФИОРИМА; ЦАР СОЛОМОН, ВЛАДЕТЕЛЯТ НА ДУХОВЕТЕ; ОФИОРИМА; В КРАЙНА СМЕТКА АПОСТОЛ ФИЛИП И ЕПИСКОП АВЕРКИЙ;

ГЛАВА 6. НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА РАВНОАПОСТОЛНАТА ТЕКЛА; АПОСТОЛ ПАВЕЛ В ПИСИДИЯ ”ДЕЯНИЯ НА ПАВЕЛ”; АНАЛИЗ; И ОТНОВО АНТОНИЯ ТРИФЕНА; КАКЪВ Е БИЛ ОРИГИНАЛЪТ НА “ДЕЯНИЯТА НА ТЕКЛА”?;

ГЛАВА 7. ГНОСТИЦИ И ЗИЛОТИ; СОФИЯ И АШЕРА; СЪВЕТЪТ НА БОГОВЕТЕ И НЕБЕСНОТО ВОЙНСТВО; САТАНАТА И ПРОИЗХОДЪТ НА ЗЛОТО; МИСТИЦИЗЪМ; СЪЗЕРЦАНИЕТО НА БОГА И ПРЕВРЪЩАНЕТО В АНГЕЛИ; КУМРАНСНКИЯТ МЕСИЯ; МАРВИН ХАРИС; МОРФОЛОГИЯ НА САКРАЛНИЯ ТРИЛЪР; ЧУДЕСА; АПОСТОЛИТЕ КАТО НОВИ ХРИСТОСОВЦИ; ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ГОИСИТЕ; РЕАЛИСТИЧНОСТ;

ГЛАВА 8. ГНОСТИЦИТЕ И „НОВИЯТ ЗАВЕТ“ „ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ЙОАН“; „QUELLE“; АПОСТОЛ ПАВЕЛ;

ГЛАВА 9. ЕЛХАСАИТИТЕ, ТЕРАПЕВТИТЕ И МАНДЕИТЕ ПРОРОК МАНИ И ЕЛХАСАИТИТЕ; ТЕОЛОГИЯТА НА МАНИХЕЙЦИТЕ; ЕГИПЕТ И СЕКТАТА НА СПАСИТЕЛИТЕ; МАНДЕИТЕ; ХРИСТИЯНИТЕ И НОЦРИМ; ИСУС И НЕГОВАТА РАУХ;

ГЛАВА 10. СЛАВЯНСКИЯТ ЙОСИФ ЮДЕЙСТВАЩИТЕ; ОТ НАЗОРЕИ ДО PASAGINI;

В БИБЛИОТЕКАТА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ:

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ

ГЛАВА 10. СЛАВЯНСКИЯТ ЙОСИФ

ЖИВОТЪТ И УДИВИТЕЛНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЙОСИФ БЕН МАТАТИЯ

Трите единствени достигнали до нас исторически произведения, разказващи за Юдейската война и нейните първопричини, са трите книги на Йосиф Флавий: „Юдейската война“, „Юдейските древности“ и автобиографията на Йосиф. Християните обичали много Йосиф и през Средните векове неговият авторитет отстъпвал само пред авторитета на Светото писание.

Всички останали книги, посветени на историята на Юдейскате война и на причините за нея – а ги имало много – не са достигнали до нас. Те били унищожени или са изчезнали.

Съгласете се, че това е голям проблем. Това е все едно за времето на Наполеон да са достигнали до нас само три текста и всичките да са написани от Талейран. В осведомеността на Талейран за най-важните събития през управлението на Наполеон не можем да се съмняваме, но има някои съмнения в неговата обективност. По същия начин Йосиф бил осведомен свидетел, но предубеден, и неговата биография е илюстрация към парадоксите на тогавашната юдейска история, не по-лоша от неговите съчинения.

Йоисф е роден през 37 г., седемдесет и четири години след като разчленената от римляните Юдея загубила независимостта си и значителна част от територията си. Това било време на голямо национално унижение за нацията, която се смятала за избран Божи народ.

Господ сключил с потомството на Авраам завет, като избрал семето му сред всички народи на земята. Той върнал своя народ от вавилонския плен обратно и възстановил Втория храм.

Всеки, който посягал на избрания народ, бивал унищожен: Господен ангел избил войските на Сенахирим, когато обсаждали Ерусалим (4 Царства, 19:35), Вавилонското царство, колос на глинени нозе, паднало в прах, а когато през 167 г. пр. н. е. Антиох IV Епифан забранил жертвоприношенията на Израилевия бог и осквернил Храма, получил в отговор въстанието на Макавеите, ревнуващи за Господа: те освободили Ерусалим, унищожили нечестивците и Господни ангели се сражавали в техните редици (2 Макавеи, 11:8).

Съгласите се, че е било съвсем неразбираемо защо този път Господните ангели обявили стачка и защо не действат срещу римляните така решително като срещу Сенахирим, Балтазар и Антиох Епифан. Възникнал въпросът:

„Как стана така, че народите, които смяташе за нищо, започнаха да ни владеят, а Ние, Твоят народ, когато Ти нарече Свой първенец, единороден, Твой любимец, сме предадени в ръцете им?“ (3 Ездра, 6:57–58).

Този въпрос бил още повече актуален, защото – както току-що казахме, предходните владетели на Юдея – династията на Хасмонеите – били успешен пример за първото в историята на човечеството миленаристично въстание срещу неверниците [1].

Хасмонеите не само върнали на Юдея пълната независимост, но и преумножили многократно нейните територии. Те завзели Идумея и Галилея и накарали тамошните семитски племена да приемат юдаизма. Покорили самаряните и сринали до основи омразния за всеки евреин храм на Яхве върху планината Гаризим.

Около 60-те години пр. н. е. двама представители на тази династия, Аристобул и Хиркан, започнали гражданска война помежду си. Властолюбивият и бездарен Хиркан се обърнал за помощ отначало към идумейците, след това към набатейците, а след това към римляните – към китим, както ги наричали тогавашните юдейски сектанти. Последното се оказало съвсем фатално. През 63 г. пр. н. е. Ерусалим бил превзет, страната – разчленена, а Хиркан станал марионетка в ръцете даже не на римляните, а на тяхното протеже – идумееца Антипатър, управляващ остатъците от някогашното царство с правата на римски наместник.

Къде си Господи? Къде гледаш?

„Защо Израил е оставен да го поругаят езичниците? Защо народът, който Ти възлюби, е отдаден на нечестивите племена?“ (3 Ездра, 4:23).

I в. пр. н. е. също бил за Юдея време на религиозни експерименти.

Ортодоксалният юдаизъм от периода на възстановяването на Втория храм загубил своя монопол. Неговите привърженици обявили за садукеи. Те били „потомци на малкото знатни родове“, чието влияние било нищожно [2].

Тяхното място като управляваща националтеократия заели фарисеите – революционна партия, която вдигнала въстание през 167 г. пр. н. е. и дошла на власт с победата на Хасмонеите. Фарисеите твърдели, че имат „устната Тора“, иначе казано – сборник с устни предания, които не са влезли в „Петокнижието на Мойсей“, и на първо място в тази устна Тора стояло обещанието за физическо възкресение, липсващо в Тората.

Привържениците на Макавеите обещали на своите последователи физическо възкресение от мъртвите и изграждане на Божие царство по целия свят. Всъщност именно неуспехите, които сполетели миленаристите по независещи от тях причини в процеса на реализирането на тази амбициозна програма довели до падането на династията. Но миленаристите изобщо не се разочаровали от своята идеология и завземането на Храма от римляните не означавало за тях край, а напротив – начало на съпротива.

Юдеите въстанали веднага след завземането на Ерусалим от римляните, отначало под предводителството на Аристобул Хасмоней, а след това – под предводителството на военачалника му Питолай. През 48 г. избухнало въстанието на вожда Езекия, който разорявал римската Сирия. През 40 г. пр. н. е. се разгоряло ново въстание – срещу сина на Антипатър, бъдещия цар Ирод. През 4 г. пр. н. е., веднага след смъртта на Ирод, Юдея въстанала отново, през 6 г. започнало въстанието срещу преброяването на Квириний; през 36 г. в Юдея за малко да бъдат въведени отново войски, а след пет години се разразило ново въстание, този път свързано с намерението на император Калигула да издигне в Ерусалимския храм гигантска златна статуя на самия себе си.

По това време се появил на бял свят и нашият герой Йосиф. Той в никакъв случай не бил известен, разбира се, под позорното римско име „Флавий“, което в неговия случай означавало статут на роб, а след това на освободен роб в бъдещия императорски дом на Флавиите, победители на евреите и разрушители на Храма.

Той се казвал Йосиф бен Мататияху – син на свещеник от богато семейство и майка, произлизаща от Хасмонеите. „Мататияху“ означава „дар от Яхве“. Така наричали стария ревностен свещеник, който започнал въстанието на Макавеите.

Светът наоколо бил удивителен и тревожен. Божието царство стояло на прага и имало мнозина желаещи да го ускорят. Когато Йосиф бил на девет години, в околностите на Ерусалим се появил пророкът Теуда, който обещал на своите привърженици да раздели водите на река Йордан; в пустинята по това време се подвизавал архиразбойникът Елеазар бен Динай, който градял Божието царство с огън и меч, а когато Йосиф бил на петнадесет години, в Юдея нахлули отново сирийските легиони, разпъвайки надясно и наляво въстаналите юдеи и самаряни.

Тогава, след потушаването на въстанието, към императорския съд в Рим се отправил във вериги дори първосвещеникът Анания бен Недевей, чийто син станал по-късно един от първите герои в Юдейската война. Това поразително обстоятелство показва, че неприемането на римляните прониквало във всичките слоеве на обществото, без изобщо да подминава даже маргиналите и бандитите.

Юдея кипяла от омраза към китим. Нямало тяхна грешка или тяхно престъпление, което да не бъде стократно раздуто от мълвата и специално предоставено на пропагандистите. Наглите войници на китим, като стояли по стените на храма, си вдигали туниките и показвали на вярващите голи задници. По време на обиски късали свитъци с Тората. Вземали подкупи от коварните самаряни и оставяли без последствия убийствата на мирните галилейски поклонници, така че кротките вярващи, за да колят самарянските села, трябвало да търсят помощта на Елеазар бен Динай.

Какво значели всичките тези беди – не е ли това, че Господ подлага на изпитание своя избран народ и че Божието царство е вече близо?

Ето, всеки миг планините ще заподскачат като овце. Ето, всеки миг Великият светец ще дойде с безброй светци върху облаци, за да съди всяка плът; тогава вярващите ще прережат гърлата на неверниците без всякакво състрадание към тях и неверниците ще отидат в геената огнена, а вярващите ги чака Дървото на Живота до престола на Великия цар и земята ще дава от една мера семена десет хиляди мери семена, а от една мера маслини – десет преси елей.

Всеки шахид трябвало да възкръсне, за да влезе в Божието царство, в изобилието и вечния живот. А дори възкресението да се отлагало, на шахидите не им било никак зле: очаквайки физическото възкресение, те се качвали на небето, обличали там вместо смъртните си тела ангелски одежди и чакали времето, когато ще пристигнат с Великия светец върху небесни облаци. За всеки, който не вярвал в тържеството на тази мирна мечта, бил приготвен кинжал на сикарий и затова хората вярвали лесно и с желание.

Йоисф, роб в дома на Флавиите, се изказва за цялото това богостроителство доста скептично (което не му пречи между другото да възпроизвежда практически дословно антиримската му пропаганда).

Йосиф, син на Мататияху, син на Господния дар, вероятно мислел иначе. Във всеки случай, едва пораснал, нашият млад аристократ отишъл да учи не в Атина и не в Александрия. Той отишъл в пустинята, при един пророк, истинското име на когото Флавий не се осмелява да каже, а вместо това го нарича просто Banus, което ще рече къпещ, кръстител: така в края на XIX в. в Русия златната младеж отивала при есерите и бомбистите.

Флавий не бързал да разкрие този свой стаж в пустинята. Извадил го на бял свят тогава, когато неговият враг Юст Тибериадски написал своя версия на „Юдейската война“, в която представил Флавий като един от главните виновници за нея.

Човек, който искрено се е разочаровал от фанатична идеология – подобно на бившите комунисти Артур Кьостлер или Уитакър Чембърс – обикновено не жали нито време, нито сили, за да разобличи тази идеология и като познава нещата отвътре, прави това с убедителност, недостъпна за този, който никога не се е намирал под нейното обаяние. Дезертьорите и опортюнистите, напротив, са склонни да защитават предишните си убеждения.

Йосиф Флавий принадлежи към защитниците и неговият знаменит пасаж за „мирните есеи“, които съществували от древни времена, и за страшната „четвърта секта“, която нямала към есеите никакво отношение, вероятно се дължи именно на стажа му в пустинята.

През 52 г., когато Йосиф бил на петнадесет години, император Нерон изпратил в Юдея за прокуратор Антоний Феликс, брат на совя любимец, освободения роб Палант.

Феликс разбил съкрушително поредния мирен пророк, обещаващ на своите бойци да разруши стените на Ерусалим. Той поканил Елеазар бен Динай, който изтребвал неверниците в продължение на двадесет години, на обяд и там го арестувал, от което става ясно, че Елеазар не е бил обикновен разбойник. Освен това Феликс предприел значителна чистка сред жреците в храма, като задържане и изпратил в Рим на съд някои свещеници, които се хранели изключително със „смокини и ядки“, иначе казано – с храната, която – както видяхме – се хранели апостолите Тома и Филип, а също така пророците от „Възнесението на Исая“.

След тези свещеници заминал за Рим и младият Йосиф, син на Божия дар, като техен ходатай [3]. Само диетата на неговите подопечни намеква за характера на претенциите, които прокураторът Феликс имал в разгара на царящия в Юдея религиозен терор към тези вегани, но Йосиф не смята за нужно да ни ги каже, а се ограничава само със съобщението, че причината, поради която злобният прокуратор Феликс ги заковал във вериги, била „дребна и незначителна“ [4].

Поведението на Йосиф в Рим напомня като две капки вода поведението на апостолите в многобройните разглеждани от нас „Деяния“. Всички те не губели време, опитвайки се да вербуват като свои привърженички скучаещите, влиятелните и колкото се може по-богати матрони. Йосиф Флавий не бил изключение. Той се запознал с известния актьор Алитурий, по произход евреин, а с негово посредничество получил доверието на Попея, съпругата на Нерон, която се интересувала много от юдаизма, най-вероятно от частта му за вечния живот [5].

Нищо удивително нямало в интереса на Попея. Четири години преди визитата на Йосиф, през 57 г., победителят на британците Авл Плавций бил принуден да осъди жена си, Помпония Грецина, за пристрастие към „чуждоземното суеверие“ [6]. А през 95-та Домициан екзекутирал братовчед си Климент и заточил съпругата му Домитила за увлечение по „юдейските суеверия“ [7]. Именно слугата на Домитила убил след това Домициан, като отмъстил по този начин за своята господарка.

Лобистките усилия донесли успех. Свещениците вегани биил освободени, а върху младия и красив Йосив се изсипала вълна от подаръци.

По това време в Юдея вече започвали вълнения. За мирния есей, живеещ в Рим, било логично да остане настрани от клането. Но Йосиф бен Мататияху побързал да се върне веднага в родината си, според самия него – за да откаже съотечествениците си от участие в гибелното начинание. По неизвестно какво стечение на обстоятелствата тези проповеди в полза на римляните (за които знаем само от думите на Йосиф) довели до това, че Йосиф заел веднага високо място в революционното движение и бил изпратен от Синедриона в Галилея като член на извънредна комисия.

В тази комисия Йосив не бил главен. Той имал за свои началници двама стари и по-опитни свещеници. Не знаем каква е причината за това – младостта на Йосиф, който още нямал тридесет години, или някакво недоверие към него: защото в Ерусалим по това време господствала умерена партия и комисията, изпратена в Галилея, била отправена там от името на ерусалимските жирондисти.

Така или иначе, комисията попаднала в самия ад. Галилея, още от въстанието на вожда Езекия, била владение на фанатици. Самата дума „галилеец“ се намирала сред синонимите на думата „зилот“.

При тези обстоятелства Йосиф предпочел да се присъедини към преобладаващата страна, плюс това че – както отбелязва ехидно още Роберт Айслер – преминаването от единия лагер в другия веднага го издигнало по звание. От млад човек, подчинен на двама стари равини, Йосиф моментално се превърнал във върховен политически комисар на Галилея – пост, който в „Юдейската война“ той изобразява като пост на главнокомандващ, отчасти за да преувеличи своето значение, а отчасти за да омаловажи идеологическата съставка на своята кариера.

Поведението на Йосиф в Галилея било дотолкова съмнително, че той го обяснявал най-малко два пъти – един път в „Юдейската война“, а втори път – в автобиографията си след обвиненията на Юст Тибериадски.

Въоръжената шайка на Йосиф събирала от населението пари под предлог, че са нужни за Храма, съдела заможните граждани (поне Йосив нарича това съд), употребявала парите за по-нататъшно въоръжаване на революционните мерзавци, вършела чудовищни жестокости и грабела градовете, подчиняващи се на други полеви командири – с една дума, правела точно това, в което Йосиф като познавач обвинявал след това зилотите и архиразбойниците.

За да придаде законност на своята власт, Йосиф водел със себе си седемдесет състоятелни и знатни мъже от Галилея, които формално представлявали революционен Синедрион, одобряващ всичките му решения, а в действителност се намирали в положението на заложници [8].

Необузданата алчност бързо го скарала със съратниците му.

Като застанал начело на революцията, Йосиф най-напред се отправил към Тибериада. Стигайки до стените ѝ, той обявил, че ерусалимският Синедрион му е наредил да унищожи двореца на Ирод, защото бил украсен със забранени от закона изображения. Освен с езически изображения, дворецът бил препълнен с всякакви полезни неща и ревността на Йосиф към Господнето дело била прекрасен повод за революционна експроприация.

Но когато Йосиф се явил в двореца, излязло, че вече са го изпреварили. Местният революционер Исус от Сепфорис „с помощта на някои галилейци запалил целия дворец, надявайки се да се обогати с грабеж, защото видял, че дворцовият покрив е направен частично от злато“ [9].

Възмущението на Йосиф, потресен от този акт на вандализъм, нямало предел, а по-нататъшните му ефективни действия напомняли буквално действията на котарака Бегемот, който успял да спаси от изгорелия „Дом на Грибоедов“ една престилка и една сьомга.

„Явих се в Тибериада, като с цялата си енергия се постарах да спася от грабителите всичко възможно от дворцовата мебел, а именно – канделабрите от коринтски бронз, царските маси и множеството сребърни кюлчета“ – пише Йосиф, като не забравя да поясни, че всички тези богатства били отнети от грабителите с една-единствена цел да бъдат върнати на законния им притежател, а именно – на цар Агрипа [10].

Следващия си голям успех Йосиф постигнал, когато се намирал в град Тарихея. По това време няколко млади революционери от град Дабарити извършили дръзка експроприация, като ограбили кортежа на съпругата на Птоломей, един от приближените на цар Агрипа. След експроприацията те се явили при Йосиф „с четири мулета, натоварени с украшения и други вещи, като не се брои изрядното количество сребро и петстотинте златни монети“ [11].

Йосиф отнел веднага награбеното, ръководейки се, естествено, от най-чисти подбуди. „Реших да запазя това имущество за Птоломей, защото беше мой съотечественик, а нашият закон забранява да обираме даже враговете си. На тези, които го донесоха, казах, че то трябва да бъде продадено, а парите да отидат за поправка на ерусалимските стени“ [12].

Както лесно можем да се досетим, организаторите на експроприяцията не останали доволни от този отговор. Тълпа обкръжила дома на Йосиф. Той излязъл при множеството, като си посипал главата с пепел, и този път представил друга версия за събитията: взел парите, за да запази стените на Тарихея. Но бойците били все така недоволни. Йосиф извикал техни представители в дома си. Когато те влезли, нашият храбър политически комисар хванал най-дръзкия от тях и заповядал да го бият с камшици; „после – разказва Йосиф Флавий – му отсякох с меч едната ръка, закачих я на врата му и го изхвърлих на улицата. Тълпата се уплаши от това зрелище, защото мислеше, че у дома има много войници“ [13].

Към тези тежки жертви, ще напомним, нашият герой, според неговите думи, пристъпвал, за да върне имуществото на законните собственици.

Идеята с отсечената ръка се харесала на Йосиф и станала един от любимите му начини за възпитание на населението.

Веднъж, когато за пореден път Тибериада се настроила срещу него, Йосиф под предлог, че ще преговаря, примамил при себе си главния подстрекател – някой си Клит. Но като заповядал да му отсекат двете ръце пред очите на целия град, Йосиф проявил милосърдие, обявявайки, че ще се задоволи само с едната ръка, ако Клит я отсече сам с другата. Клит умолявал и плачел, но всичко завършило с това, че – както с удоволствие съобщава Йосиф, Клит вдигнал с дясната ръка меча и си отсякъл лявата – толкова голям бил страхът му от Йосиф [14].

Няколко дена след това Йосиф превзел Гисхала, която се отдръпнала от него едновременно със Сепфорис, и позволил на войниците да я разграбят [15].

Жестокото отношение към поверената му територия не пречело на Йосиф да бъде уверен, че галилейците са толкова добри към него и са му толкова предани, че когато превземат градовете им с щурм и отвеждат жените и децата им в робство, те не страдат така силно за сполетялото ги бедствие, както се безпокоят за неговото оцеляване [16].

При тези принципи на бойна координация не е за учудване, че Йосиф се скарал с всичките реални лидери на въстанието в Галилея – Йоан от Гисхала, Юст от Тиберия и Исус от Сепфорис. Войската на Йосиф, привикнала по-скоро да граби, отколкото да воюва, се разбягала при първите слухове за приближаването на римляните, преди още да е видяла враговете. Йосиф се скрил в Тибериада, а след това избягал в Йотапата.

Там политическият комисар на въстаниците започнал да получава тъкмо навреме пророчески видения, в които Бог му препоръчвал да се предаде на Веспасиан. Той можел да тълкува сънища и умеел да отгатва значението на това, което божеството разкрива в загадъчна форма; същевременно той, като свещеник и принадлежащ към свещенически род, бил добре посветен в предсказването на свещените книги – пише за себе си Йосиф [17].

Ясно е, че на самия Йосиф и на ум не би му минало да стане римлянин; към това го подтикнала очевидно явената му воля на Бога.

Но за изпълнението на Божията воля имало препятствие. Малкото другари, останали живи с него, изобщо не се канели да отиват при римляните. Те се готвели да отидат направо на небето – за тамошните венци и ефирни тела, и също като сикариите в Масада хвърлили жребий. Жребият трябвало да определи кой от тях ще убие другарите си и след това ще се самоубие. Йосиф, опитен не само в тълкуването на пророчества, но и в хвърлянето на жребий, направил така, че жребият се паднал на него.

Като убил другарите си, които поставили вратове под меча му, той се предал на Веспасиан и когато бил отведен при него, му предсказал господство над целия свят.

„Подобен автор никога не би заслужил, разбира се, вниманието ни – отбелязва Роберт Айслер, - ако не са два момента. Първо, достойният за съжаление факт, че за най-важните събития от периода, който Йосиф описва, нямаме никакви други източници. Второ, още по-важно нещо: днес можем да кажем – при това съвсем по-определено от преди, че - колкото и малко достоверен да е, Йосиф е имал достъп и е използвал широко официалните информационни източници, които получавал от първа ръка, преди всичко дневниците и деловата кореспонденция на римските цезари, пазещи се в архивите на императорския дворец“ [18].

БЕЛЕЖКИ

1. Читателят може малко да се обърка: защо въстанието през 167 г. пр. н. е. се нарича въстание на Макавеите, а династията, която дошла на власт, се нарича Хасмонеи. Много просто. Макавей (което означава „чук“) било прозвището на един от главните вождове на въстаниците, Юда Макавей, син на Мататия. Това име се прехвърлило и върху братята му, които ръководели войната след смъртта на Юда. Така синовете на Мататия били като ръководители на въстанието Макавеи, но произлизали от рода на Хосмонеите.

2. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 18, 1, 4.

3. Josephus Flavius. Vita, 3.

4. Josephus Flavius. Vita, 3.

5. Josephus Flavius. Vita, 3.

6. Тацит. Анналы, 13, 32.

7. Дион Кассий. История, 67, 14.

8. Josephus Flavius. Vita, 14.

9. Josephus Flavius. Vita. 12.

10. Josephus Flavius. Vita. 13.

11. Josephus Flavius. Vita. 26; Иосиф Флавий. Иудейская война, 2, 21, 3.

12. Josephus Flavius. Vita, 26.

13. Ibid. 30; Иосиф Флавий. Иудейская война, 2, 21, 5.

14. Иосиф Флавий. Иудейская война, 2, 21, 10.

15. Иосиф Флавий. Иудейская война, 2, 21, 10.

16. Josephus Flavius. Vita, 6.

17. Иосиф Флавий. Иудейская война, 3, 8, 3.

18. Robert Eisler. Jesus Messiah. P. 201.

(Следва)