АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ
ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ
ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА
№ 18
Предната лекция завършихме с това, че именно от предишната епоха в темата за произхода на живота и до ден днешен са протегнати пипалата на метафизиката.
Те инервират доста чувствително въпроса и го запазват актуален до сега.
Ще бъдем справедливи - именно те го запазват.
Никакво друго движение в тази област не се наблюдава вече няколко десетилетия. Едва когато пипалата започват да се движат и се заемат да душат поредната догма на естествознанието, науката си спомня дните на своята предишна слава и изпищява поне нещо в отговор.
Нейният писък, трябва да кажем, не прави впечатление.
Тя не може да окаже никаква сериозна съпротива все едно Павлов, Бернал, Фейман, Уотсън, Крик и прочее гиганти са отнесли със себе си в гроба целия огън на познанието, смелостта и убедеността.
Науката, която не успяла да се възвиси по въпроса за произхода на живота, отначало се слегнала смутено, а по-късно се научила да измъква от "основния въпрос" с толерантни фрази.
Защо станало така?
Работата е в това, че към края на ХХ век естествознанието се килна и се напука под ударите на тарана на културата. Той удряше непрестанно както по основите на науката, така и по всичките ѝ изящни надстройки.
Културата хвърли в бои легиони поети, тенори, дизайнери и режисьори. В резултат от това тя си възвърна почти всичките позиции, загубени през XIX век.
Като се въздигнаха над руините на научния мироглед, тенорите затвърдиха отново култа към гениите, необяснимостта на изкуството, света и любовта, а чрез това и метафизиката в нейния чист вид.
Прекрасен пример е Ричард Докинс. Ученият, който само запазва верността към науката и към нейното разбиране за света, се обявява за атеист и се се сочи като нещо екзотично.
Науката се оказа деморализирана и победена.
Оставиха ѝ в рамките на човечеството само ролята на придворен фокусник, изобретател на всякакви приятни "нещица" като дамските превръзки, бомбите и телефончетата.
Вместо Павлов и Крик на арената на вечната борба изпълзя поколение вяли и впечатлителни доценти.
От тяхната уста отново зазвуча бръщолевенето за "твореца", "душата", "демиурга" и за някаква "висша сила", която по всяка вероятност е станала "първопричина за света". Довършвайки карикатурността на картината, от всички пукнатини, отново плъзнаха придобилите смелост попове.
Разбира се, нещата не опират само до атаката на културата. И, разбира се, не само до поповете.
Важна причина за новото тържество на метафизиката над знанието стана липсата на научна дисциплина, която да се заеме специализирано и целеустремено именно с въпроса за произхода на живота.
Да, съществуват биохимията, биофизиката, астрофизиката, теоретичната физика, кристалографията, палеозоологията, палеоботаниката, еволюционната генетика, сравнителната анатомия, молекулярната, теоретичната и математическата биология, физиологията, геологията, космологията et cetera.
Да, всяка от тези дисциплини се докосва до нашия основен въпрос и предлага във връзка с него някакъв ограничен отговор, намиращ се строго в рамките на нейната компетентност. Но всичките отговори изобщо не са свързани в едно научно явление.
Защо?
Защото служенето на всяка от тези дисциплини изисква пожизнена и фанатична съсредоточеност само върху нейния предмет, без да се допускат никакви отклонения. Не можем да си представим персонаж, който би могъл да побере в себе си едновременно и в цялата им пълнота поне физиологията, структурната геология и квантовата механика. (А това са само три компонента от минимум двадесет.)
В известен смисъл биохимията и биофизиката могат "да се докоснат" за малко поради взаимната си връзка, също както геологията и палеонтологията, но за единна и стабилна картина е нужен синтез от всички дисциплини без изключение.
Нещо повече, този синтез трябва да бъде добре защитен и постоянно обновяван. За всяка дреболия, открита от генетиците или от палеоботаниците в него трябва да се намери веднага критично осмисляне и нужното място.
Такъв научен отрасъл, уви, не съществува. Няма, разбира се, и персонаж, който би могъл да владее цялата пълнота от споменатите знания. Ще повторим, че всяко от тях изисква цял живот и фанатично зацикляне върху един, максимум два строго специални въпроса.
И така, дисциплина няма, някаква титанична фигура, която да акумулира всичките знания, имащи пряко или косвено отношение към произхода на живота, също няма.
Но не всичко е така лошо, както изглежда на пръв поглед.
Продължава да съществува метод, който позволява да се избере от всичките науки тяхната същност, а като се избере, да се съединят същностите в повече или по-малко достоверна широка парадигма.
Това е картезианството.
А какво е картезианство?
Това е преди всичко умение "да се обира каймака".
Ще поясним.
Както помним, през XVII век във Франция възникнала необходимостта от реалистична доктрина, която да изясни феномена (според тогавашните представи) човешки разум.
Този стремеж към яснота бил закономерен.
Фактът, че човекът може да мисли, вече искал да бъде разгадан. Религиозната версия почти изгубила своята сила, оставайки само за верските фанатици, които с всяка изминала година ставали все по-малко. А натрупаните през много векове знания разкъсвали обществото отвътре. Появила се увереността, ме механиката на разсъдъка може да бъде обяснена с такава лекота, с каквато се обясняват законите на оптиката или астрономията.
Разбира се, натрупаните знания били най-различни по качество. Но те били много и значително по-силно обгаряли разума от днешните научни произведения.
Днес всички, дори сензационните изследвания, се възприемат като нещо, разбиращо се от само себе си и произтичащо от общия ред на нещата.
А през XVII век науката била все още откровение, преобръщащо живота на всеки, който се докосне до нея. Било време, когато книгите "вместо да се четат, се учили наизуст", а наличието на знание можело да струва скъпо на техния притежател или да стане причина за неговото издигане и невероятно благополучие.
От нашия двадесет и първи век общият обем на научната информация през шестнадесети век изглежда незначителен. Но това е абсурдна илюзия.
Той наистина бил огромен.
Астрономията през XVII век била съставена от причудливото смесване на Птоломей, Пурбах, Региомонтан, Тосканели, Риналдини, Коперник, Бруно, Галилей, Брахе, от системите на Авероес, Аристотел, Архимед, Аристарх, Ал Фергани, Арабахта, Варамишра, Улугбек и Николай Кузански.
Хиляди огромни томове включвали в себе си представите за минералите, магнетизма, металознанието, електричеството, зоологията, географията, ботаниката, скоростта, пречупването и вълновата природа на светлината, оптиката, ефектите на цветовете и електричеството, за анатомията, медицината, логаритмите, вакуума, размножаването на насекомите, механиката, пиротехниката, палеонтологията и балистиката.
Ще напомним, че по това време вече са се появили произведенията на Роджър и Френсис Бейкън, на фон Херик, Агрикола, Стуртевант, Гилберт, Кабео, Гасенди, Торичели, Юнгиус, Франческо Лана Терци, Хюйгенс, Ферма, Гримальи, Парацелс, Марко Марчи, Де Доминис, Карданус, Телезио, Нунец, Меркатор, Мигел Сервет, Гарвей, Николо Цуки, Амброаз Паре, Везалиус, Фалопий, Силвиус, Ван-Хелмонт, Рьомер, Свамердам, Санторио, Неемия Грю, Джон Рей, Мейо, Окама, Дунс Скот, Гебер, Северус Себокт, Тарталий, Бенедети, Малпигий, Симон Стевин, Фризиус, Снелиус, Санторио, Хартман, Бернар Палиси, Тарталий, Бенедети, Бирингучо, Тосканели, Хеснер, Ронделе, Гален et cetera.
Ние изброихме тук само имената от първа величина, но освен тях следва да си спомним Мерсен, Арнолд от Виланова, Муциан Руф, Матеуа Силватикус, Улрих фон Гутен, Пиер Бейл, Пиетро Верджерио, Йохан Христиан Еделман, Авраам Сакуто, Де Прада, Пиетро Д`Абан, Лоренцо Вала, Хенрих Корнелий Агрипа, Пиетро Помпонаци, Ото Брунфелс, Йохан Вайер, Улис Алдрованди, Джон Ди, Джузепе Франческо Бори, Шарл Естиен, Жофроа Вале, Чеко Д` Асколи, Виет, Фредерико Чези, Экио и Франеско Стелути.
Разгорели се звездите на Бойл, Мариот, Касини, Борели, Хук, Галей, Нютон, Лайбниц и Льовенхук.
Корнелиус Дребел вече изпитвал първата подводница, а Магалоти подреждал своите "Очерци за природонаучната дейност на Академията на опитите", описвайки работата на термометрите, хидрометрите, махалата, часовниците, барометрите, микроскопите и телескопите.
Ще напомним, че още през 1560 година в Неапол се организира Academia secretorum naturae (Академия за природните тайни), основана от Джовани Батиста Порта, а през 1603 година е създадена Accademia dei Lincei, също изучаваща въпросите на физиката и (условно казано) на химията.
Като частна, но значима илюстрация за истинския обем от знанията през XVII век може да ни служи физиологията на мозъка.
И така, какво било известно по това време?
Джакомо Беренгарио (Giacomo Berengario, 1502–1550) открива и описва Corpus striatum.
Ахилини (Alessandro Achillini, 1463–1512) изучава първата и четвъртата двойка черепни нерви, иначе казано - обонятелните и блоковите нерви;
Габриеле Фалопио (Gabriele Fallopio, 1523–1562) описва още по-точно четвъртата двойка и нахвърля бележки за деветата, иначе казано - за глософарингеуса. Освен това той поставя научните основи за изучаването на тимпаничната хорда и езикоглътателния нерв;
Фернелиус (Jean F. Fernelius, 1497–1558) описва централния канал на гръбначния мозък и създава хипотезата за ролята на нервите като проводници на влиянието на главния мозък върху мускулите;
Силвиус (Jacobus Sylvius, 1478–1555) открива сирингомиеличните кухини топографира извивките на мозъчната кора;
Варолио (Constanzo Varolio, 1543–1575) описва мозъчния мост, мозъчните крачета и оптичния нерв;
Конрад Шнайнер (1614–1680) изказва предположение за ролята на мозъчната кора като локализатор на паметта, а на малкия мозък като център на рефлексите. (Грешните му изводи са дребен по същество фактор, главен в случая е фактът на търсенето.);
Хуан Хуарте (Juan Huarte, 1529–1588) сумирал някои доста спорни и разпокъсани данни за последиците от травми на главата;
Лоренц Фриз (Lorenz Frisius, ? — 1531), ако съдим по неговите рисунки, е изучавал прилежно хиазмата и дълбочината на мозъчната кора;
Томас Ераст (Thomas Erastus, 1524–1583) и Фернелиус (Jean F. Fernelius, 1497–1558) изследвали в тишината на своите лаборатории природата на епилепсията;
Андреас Везалиус (Andreas Vesalius, 1514–1564) описал и топографирал мозъка в седмата книга на своята поредица "За строежа на човешкото тяло". Освен това изказва сензационни предположения за възможните функции на многобройните му структури.
Разбира се, ние успяхме да си спомним само малка част от тези, които би трябвало да си спомним.
Но освен създателите и събирачите на точни знания за света, които до един, в една или друга степен, били аутсайдери, съществувала и официалната наука на Ватикана.
Именно тя, между другото, се смятала за истинска наука, а такива като Бруно, Коперник, Галилей и Везалия имали репутацията на "чудаци", на екзотични пришки, изскочили върху благородния нос на истинското знание.
Коперник не случайно отлагал толкова дълго публикуването на своите открития, разбирайки, че съчинението "De Revolutionibus Orbium Coelestium Libri Sex" ще бъде подиграно и обявено за лъженаука. Той пише: "Плаши ме мисълта за презрение заради нестандартността и различието на моята теория" (цитат според M. B. Hall — The Scientific renaissance 1450–1630).
Малко по-късно става ясно, че Коперник е бил прав. Неговото произведение се превърнало за дълго време не в обект на академични обсъждания, а само на насмешки. С него се подигравали мнозина. От автори на популярни дидактични поеми и енциклопедии (Де Бартис и Ж. Боден) до стълбове на науката (Тихо Брахе и Ф. Бейкън).
А от църковна гледна точка в произведението на Коперник не се виждало никакво особено престъпление. Папа Лъв Х се отнесъл към него иронично, но доста доброжелателно, а кардиналската курия го подкрепила. През 1532 година системата на Коперник била представена официално на четенията във Ватиканските градини, при това не от кого да е, а лично от секретаря на папата. Учението на Коперник се приемало в общи линии благодушно, докато Бруно не изострил положението, обявявайки се за негов верен последовател.
През XVI–XVII век научната ревност вече съществувала. "Специалистите" умеели да защитават своите "владения" от всякакви чужденци. За да получи някой право на глас в науката, трябвало да се присъедини към съответната каста (на астрономите, химиците, картографите), като приеме, разбира се, изцяло нейните възгледи по всички ключови въпроси. Била изработена и тактика за неутрализация на дисидентите и чужденците, промъкнали се нелегално в дисциплината. Тя била примитивна, но работела.
Кастата използвала умело тактическите преимущества на своята "висота". Тя осъществявала академичен погром над новите възгледи, а след това непременно сваляла своята оценка "един етаж по-ниско" при белетристиката, пресата и интелигенцията (в най-широкия смисъл на тези понятия, напълно приложими и към седемнадесети век). Те, малко разбиращи от същността на въпроса, но доверяващи се на званията и титлите, започвали охотно преследване, превръщайки за няколко години практическо всеки новатор в посмешище. Така се повтаряло от век на век.
На Коперник припомнили, разбира се, че професията му е каноник, а в астрономията е дилетант; на Галилео препоръчвали да гледа през тръбата за клизми, а не през телескопа, намеквайки за основната му професия (Галилео бил лекар).
Периодично се появявали персонажи, които се опитвали да се зъбят и на кастата, и на нейните подгласници. Ако се стигнело до открито и упорито противопоставяне, влизали в употреба дървата. Както показва примерът с Бруно, три купчини дърва, по правило, били достатъчни, за да се прекрати спорът, отишъл твърде далече.
Членовете на знаменитата академия "деи Линчеи" били принудени да си общуват с помощта на шифър от страх не пред инквизицията, а изключително пред научната общност. Ще напомня, че неформален ръководител на академията бил херцог Фредерико Чези, напълно способен да я защити от църковно преследване, но безсилен пред тогавашните научни катедри на Рим, Болоня и Флоренция.
Ние грешим като разграничаваме тогавашната наука от църквата. Това не е правилно. Църквата и науката били едно цяло.
През XVII век официалните учени, ориентирани да осигурят богословска картина на света, били хиляди. Всеки от тях имал възможността да публикува, да заема катедри в най-добрите университети и да поставя на колене всякакви "галилеевци". Ние можем, разбира се, следвайки традицията, да ги наричаме "схоласти", но това обозначение ще бъде доста условно.
Ще отбележим, че сред "схоластите" имало не само майстори на красивото шарлатанство или жонгльори с фактите. Нищо подобно. В по-голямата си част те били абсолютно добросъвестни изследователи.
Да, те не успели да преодолеят гравитацията на "християнската истина" и именно под нейното въздействие "превивали и формирали" естествените науки. Но правели това напълно искрено и самоотвержено.
Изброявайки ярките "схоласти" на века, трябва да си спомним за Фортиниус Луцетус, Лео Алатиус, Джймс Ъшър, Лудовико дела Коломбе, Афанасий Кирхерий et cetera.
С какво са се прославили?
Луцетус (Fortinius lucetus, 1577–1675) е автор на много влиятелната концепция, че почти цялата Луна е направена от фосфор, а светлината ѝ е фосфоресценция. Най-забавното е, че хипотезата се базирала на крайно убедителни експерименти. Луцетус вземал болонски камни (фосфоресциращи шпати) и правел от тях дискове и полусфери. Тяхната светлина била практически незабележима през деня, но с настъпването на тъмнината те се разгаряли ярко, придобивайки доста реалистично сходство с Луната.
На основата на многобройни опити, при които дисковете и полусферите се наблюдавали на различни разстояния, под различни ъгли и в условията на различна осветеност, Луцетус обявил с абсолютна увереност, че Луната има фосфорна природа.
Като следствие:
Със своята красота и опора на естествените явления хипотезата направила огромно впечатление на съвременниците, а Луцетус придобил славата на авторитетен астроном и учен.
Да видим втория фигурант от нашия списък - Лео Алатиус (Leo Allatius, 1586–1669), пазителят на Ватиканската библиотека.
Той създал прекрасната теория, че пръстените на Сатурн се състоят от крайната плът на Исус Христос, възнесла се след обрязването.
Като следствие:
Състояли се (минимум) два диспута с участието на богослови и мнозинство астрономи, които решили възможността хипотезата да бъде включена в университетските курсове.
Третият герой е професор Джеймс Ъшър (James Ussher, 1581–1656). Основавайки се на библейската хронология, той изчислил деня на сътворението на света, иначе казано - 23 октомври 40004 г. преди новата ера, и така установил "много точната" възраст на планетата.
Като следствие:
В продължение на дълго време тази цифра се смятала за единствено вярна и доказана от науката.
Защо изброяваме всичките тези безсмислици?
Изключително за да създадем обемна и максимално ярка представа за естествознанието по това време.
А също така - за да разясним силата и универсалността на метода, който позволил да се отделят "овцете от козите" и да се обере истинския научен "каймак" от всички дисциплини.
Алатиус, Белармини, Луцетус, Кирхерий и още хиляди (минимум) "схоласти" нямали върху титулните листи на своите произведения специални бележки, които да предупреждават, че тяхното изучаване е чиста загуба на време.
Напротив. Както вече казахме - тогава те били доста авторитетни автори. Запознаването с техните фолианти било задължително.
Разбира се, науката през XVII век била фантасмагорична смес, в която обоснованото и точното се преплитало с най дивашки догадки. Откритията на Кеплер съседствали с отлетелия към Сатурн препуциум на Христос, а грубите грешки на Кирхериус имали същата тежест като откритията на Ферма.
Задълбочаването във всичко без изключение било тогава толкова нереално, колкото и сега. Или още по-невъзможно.
Днес имаме закони на естествознанието. Всичко, което им противоречи, може да бъде смело и безусловно бракувано. Можем да не вземаме под внимание (или да не приемаме сериозно) летящите перепуциуми, психотерапията и "извънтелесните усещания".
Но по онова време тези ориентири не били още формулирани. Всичко било доста по-сложно и по-объркано.
И това било прекрасно, защото само безбрежният и бездънен епистемологичен хаос на XVII век можел да създаде фигура, способна да го укроти и подреди. По логиката на развитието на науката тя непременно трябвала да излезе от "пяната на столетието".
Тази "Афродита" не закъсняла да се появи.
Тя приела образа на професионалния войник наемник, картоиграч и дуелист Рьоне Декарт. Той е познат и като Картезий или Картезиус, защото академичните правила по това време изисквали от учените да си латинизират имената.
Образованието му не прескочило границите на езуитското училище в Ла Флеш, където Декарт учел латински, основи на елементарната математика, а също така езуитска логика.
Като завършил училището, Декарт отишъл да воюва.
Разбира се, не за родната Франция, а за талери и гулдени. Под знамената на Максимилиан Баварски щурмувал Прага, а под барабаните на Орлеанския принц громял арминианите.
Когато му се отдавал случай, странствал, играел на карти, надувал коремите на дами и девици, богохулствал, пиянствал, пиратствал, пушел тютюн, биел се на дуели, с една дума - водел много здравословен начин на живот.
Периодично Декарт се уединявал и шлифовал лещи. Или ходел в кланиците, където изучавал свинските сърца.
Впрочем, не само сърца и не само свински.
Да си спомним известния пример, който го характеризира като доста дързък експериментатор.
Като направил в рамката на прозореца, който се намирал в кабинета му, дупка, Декарт закрепил там току-що извадено око на бик, „гледащо навън“. От задната страна на окото изстъргал слой тъкани и така станало възможно да види „през окото“ миниатюрното обърнато изображение на своя двор.
Неговите ембриологични занимания също си струва да бъдат споменати отделно.
„Веднъж накарах да убият една крава, за която знаех, че е заченала преди известно време, само за да разгледам плода ѝ“ (Декарт в писмо до Марсен от 2 ноември 1646 г.).
Той не е преподавал никога и нищо, почти не четял лекции, а и изобщо избягвал академичните среди. По-специално е известно, че по необясними причини Декарт не пожелал да се запознае даже с Галилей.
Дните си завършил при двора на шведската кралица Кристина, като получил отровно причастие от ръцете на йезуита Жак Виоге, защото орденът на Исус започнал да се дразни от влиянието на Картезиус върху младата кралица.
Разбира се, по би му подхождала кладата, но сантименталните йезуити решили да се отнесат братски към ученика от училището в Ла Флеш и се ограничили с отрова в причастието.
С какво именно е подправил Виоге „тялото христово“, останало неизвестно, но Декарт умрял в мъки.
По-нататък всичко се наредило още по-успешно: съчиненията му били внесени в INDEX LIBRORUM PROHIBITORUM, а Луи XIV забранил със специален указ във всички университети на Франция даже да се помни името на Картезиус.
Животоописанието на Декарт, разбира се, не може да предизвика нищо друго освен завист. Макар че отчасти го е засенчил Хокинг с неговата амиотрофична латерална склероза, биографията на Рьоне Декарт и до ден днешен си остава еталон за учен. Преди всичко с това, че това е биографията на човек, за когото храбростта било нещо обичайно.
Но не това е същността.
Трябва да напомним, че говорим за човек, който с поразителна лекота преобърнал и структурирал европейската наука.
Той ни е подарил метод, с помощта на който от която и да е смес от знания можем да извлечем най-необходимото и най-важното, като отсеем дреболиите и излишните подробности.
Картезиус утвърдил очевидното: „Всички науки са дотолкова свързани помежду си, че е по-лесно да се изучават всичките заедно, отколкото която и да е от тях отделно от всички останали...“ (Декарт, „Правила за ръководство на ума“. Правило 1)
Неговото „Разсъждение за метода, позволяващ да направляваме разума си и да намираме истината в науката“ не е загубило ефективността си и днес. Определени неудобства създава архаичността на стила, но преодоляването ѝ се възнаграждава щедро.
Нещо повече, без прилагане на метода на Декарт „за обиране на каймака от всички науки“ опитите за ориентиране в произхода на живота днес са обречени на пълен провал.
Не случайно един от първите автори на теорията за абиогенезата Джон Бърдън Сандерсън Холдейн (1892–1964), основоположник на биохимичната генетика, създава дружеството на „картезианците“ и първи през ХХ век прилага разработените от Рьоне Декарт методи за познание на сложните явления.
Необходимо е уточнение.
Под картезианство (в дадения случай) нямаме предвид философската система и невидяната от Декарт в мъглата на неговия век „двойственост на света и човека“.
Съвсем не.
Говорим само за картезианската механика на мисленето. За способността да се съгласуват дръзко данните от различните науки, за да се отговори на глобалните въпроси.
Картезианството ни учи да вървим срещу всички догми и научни приличия. То се основава на безстрашието, твърдостта и липсата на авторитети.
По същността си то е пиратство.
Разбира се, използването на този метод обрича на някаква повърхност, а понякога и на забавни дребни грешки.
За грешките можем да не се тревожим. Ако идеята е ценна, в науката има достатъчно чистачки, които ще оберат с удоволствие неизбежните боклуци.
Разбира се, картезианството гарантира конфликт с "тесните специалисти", но тези нещастници трябва да бъдат разбрани и простени.
Представлявайки предимно евнуси, призвани да охраняват и поддържат реда в своя фактологичен "харем", специалистите са длъжни да се съпротивляват, когато в него проникват всякакви нагли хора.
Разбира се, като открият промъкналия се в "харема" чужденец, евнусите-доценти непременно ще нададат разобличителен ревнив вик. Да се направиш на "един от тях" е невъзможно. Може даже и да не се опитваш. Дори ако имаш достатъчно актьорски способности за имитиране на техните мимики и речи, все едно, рано или късно, ще настъпи момент "да се свалят гащите". И тогава всичко ще се разкрие. Така че по-добре е да се действа веднага дръзко и уверено, без да се обръща внимание на възмущението.
Като се налудуваш достатъчно в "харема" с най-красивите идеи и си напълниш джобовете със скъпоценни факти, трябва накрая да направиш важен поклон. След това трябва да се възхитиш на самоотвержеността на евнусите-пазачи, даващи живота си за опазването и за благополучието на "харема". После, като помахаш с ръка, можеш да скочиш през прозореца.
(Това се нарича академична междудисциплинарна етика и тя трябва да бъде безусловно спазвана.)
Също толкова дребен проблем е и така наречената "повърхностност". Разбира се, тя е доста условна и "повърхностност" може да бъде наречена с доста голямо преувеличение.
Но!
Едно нещо е да създадеш и да развиваш една научна дисциплина, друго е да я използваш и да ѝ обираш "каймака". Разбира се, това са напълно различни равнища. Първото изисква абсолютно вглъбяване и жертвеност, детайлно постигане на всички нюанси. Второто - само структурирано трезво запознаване с тази дисциплина.
(Следва)
СТАТИИ И ЛЕКЦИИ ДО ТУК:
1. КРАТЪК КОНСПЕКТ НА ЦИКЪЛА ЛЕКЦИИ В "ЕРАРТА"
2. КИРИЛ - ПРОСВЕТИТЕЛЯТ НА ПИНГВИНИ, ИЛИ ИСТИНАТА НА НЕИЗТРИТИЯ ЗАДНИК
3. ДВУГЛАВИЯТ ПЕНИС
4. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - I
5. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - II
6. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - III
7. САМОТНАТА РУСИЯ ИСКА ДА СЕ ЗАПОЗНАЕ
8. НЕ СТАРЕЯТ ПО ДУША ЦЕЛИНИТЕ
9. ГОЛИЯТ ПАТРИАРХ ИЛИ ЗАКОНЪТ НА МИКИ МАУС
10. КРАЯТ НА РУСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА. КАКВО ЩЕ СТАНЕ?
11. КРИЛЦЕ ИЛИ КЪЛКА?
12. МУХОМОРКИТЕ НА ПОБЕДАТА
13. ДРАЗНЕНЕ НА ГЪСКАТА. КРАЙ НА ДИСКУСИЯТА ЗА ГАЛИЛЕЙ
14. ОСОБЕНО ОПАСНО МИСЛЕНЕ. ИЗ ИСТОРИЯТА НА ЧУДАЦИТЕ
15. РУСИЯ В ТЪРСЕНЕ НА АДА
16. ИСУС ТАНГЕЙЗЕРОВИЧ ЧАПЛИН
17. ГЛУПАВАТА КЛИО, ИЛИ ЗАЩО В УЧИЛИЩЕ НЕ ТРАБЯВА ДА СЕ УЧИ ИСТОРИЯ
18. ТЕОРИЯ И ПРАКТИКА НА КОЩУНСТВОТО. ЧАСТ 1
19. ТЕОРИЯ И ПРАКТИКА НА КОЩУНСТВОТО. ЧАСТ 2
20. ТОПЛА ЦИЦКА ЗА ХУНВЕЙБИНА
21. ВЯРА С ФЛОМАСТЕР
22. ТРУЖЕНИЦИ НА ЗАДНИКА
23. ВКУС НА ИЗПРАЖНЕНИЯ
24. ЗАГЛЕДАНИ В ПЕНИСА
25. ВЪРВЯЩИ КЪМ АНУСА
26. В НОКТИТЕ НА ПИГОПАГУСА
27. ЖЕЛЕЗНИТЕ ЛАПТИ НА КРЕМЪЛ
28. ЛЪЖАТА КАТО ЖАНР
29. ХИМИЧЕСКИ ЧИСТ ЦИНИЗЪМ
30. ПУТИН И РЕВОЛЮЦИЯТА
31. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 1
32. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 2
33. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 3
34. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 4
35. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 5
36. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 6
37. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 7
38. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 8
39. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 9
40. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 10
41. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 11
42. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 12
43. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 13
44. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 14
45. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 15
46. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 16
47. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 17