ЛЯСТОВИЧКИ

ДРЕВНА ГЪРЦИЯ: НАУЧНИТЕ ЗАНИМАНИЯ НА ДЪРЖАВНИТЕ МЪЖЕ

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

В Древна Македония дълго време живял философът Аристотел. След него царете и политиците често пишели сами исторически произведения и мемоари.

“Историята на Сицилия“ и Филист: пълководец и учен в служба на тиран

Репутацията на Филист била в Античността нееднозначна. Корнелий Непот го нарича автор, който бил „не по-малък приятел на тиранията от самия тиран“. Други автори го порицавали за службата му при Дионисий Старши и оправдаването на тирана в историческото си произведение.

Същите автори сравнявали написаното от Филист с „Историята“ на по-възрастния му съвременник Тукидид. Те признавали, че подражателят не е достигнал до образеца, но други били по-благосклонни. Цицерон ценял високо „Историята“ на Филист и отбелязва, че той е „важен писател, богат на мисли, концентриран като един малък Тукидитд“.

Филист, според представи от 19 век

Филист подкрепял Дионисий Старши от началото на неговата кариера. След като Дионисий идва на власт, Филист командва гарнизона на цитаделата на тирана в Сиракуза и е негов пълководец. Той се жени за дъщерята на Лептин, брат на Дионисий. Бракът е сключен зад гърба на тирана, което би могло да се отрази на неговото отношение към двамата му съратници. По-късно Дионисий изгонил Филист, явно заради критика на политиката му по отношение на другите гръцки полиси.

Наследникът на тирана Дионисий II (Младши) върнал пълководеца от изгнанието. Филист станал командир на сицилийския флот. Така той воювал срещу Дион – родственик и съперник на Дионисий. И по време на морски бой срещу флота на Дион загинал.

Антипаър и неговите произведения

Антипатър произлизал от знатен македонски род. Военната си кариера започнал още по времето на цар Пердики III, след това е един от близките съратници на Филип II. Преди похода си към Персия цар Александър прави Антипатър регент на царството. В тази си роля Антипатър смазва въстанието на гърците, водени от Агис, царя на Спарта.

След смъртта на Александър Антипатър командва македонската армия във войната срещу въстаналите гърци, после е избран от други пълководци за регент на царството. През 319 година пр. н. е. престарелият регент Антипатър умира от болест.

През целия си живот Антипатър заемал високи постове в македонската държава, но намирал време и за научни занимания. Антипатър написал незапазеното съчинение „Илирийските дела на Пердики“. Той бил съвременник и вероятно участник във войните на царя с илирийците. Ако това произведение се беше запазило, то би дало допълнителни сведения не само за македонската история, но и за ранната кариера на самия Антипатър.

Като много знатни македонци от епохата на Филип, Антипатър получил добро образование и познавал гръцката култура. Той дружал с философа Аристотел, които живял дълго време при македонския двор. Философът посветил на македонеца едно от своите произведения и го назначил за изпълнител на завещанието му.

Към края на живота си Антипатър съставил две книги от свои писма. Тяхното съществуване е засвидетелствано от антични автори. Плутарх цитира писмо на Антипатър до Александър в биографията на македонския цар. На друго място в своите „Сравнителни животописи“ Плутарх цитира писмо на Антипатър, в което македонецът пише за смъртта на Аристотел. Любителят на интересни факти Елиан цитира писмо на Аристотел до Антипатър, в което философът споменава, че в Делфи отначало го удостоили с почести, а след това го лишили от тях.

В писмата, влезли в сборника, Антипатър обсъждал с кореспондентите си въпросите, засягащи държавното управление, военното изкуство, ораторското майсторство. Вероятно е подготвил сборника за синовете си, по-специално за Касандър, който заемал високи държавни постове още докато баща му бил жив.

Град Уранополис – философската утопия на Арексарх

Любовта към науките наследил и Алексарх, по-малкият син на Антипатър. Той се споменава по-рядко в източниците като държавен деец. След като Касандър, синът на Антипатър, дошъл на власт като стратег на Макеония, Алексарх основал град Уранополис. По-късно авторите приписват на македонеца идеята за създаване на език, който трябва да стане всеобщ. Достоверно може да се каже само, че Алексарх вмъквал в гръцкия език нови думи.

Град Уранополис съществува и днес

Той нарекъл гражданите на Уранополис деца на небето. И измислял за жителите на своя град нов език. Македонецът творял неологизми и ги въвеждал в речта на градските жители. Нарекъл например петела „ранен вик“, бръснаря – „людостриг“, а глашатая – „изгонвач“. Веднъж Алексарх изпратил послание до управителите на другите македонски градове, в което заради неговите неологизми изобщо не се разбирало нищо. Текстът на писмата и примери за словотворчеството на Алексарх е запазил по-късният автор Атиней, разказвайки за създаването на нови думи.

Походите на Александър и цар Пир: царствените автори

Пълководецът Птоломей, след като става зар на Египет, пише едно от първите съчинения за походите на Александър. За това съчинение се знае много малко, запазили са се само фрагменти.

Не е известно как се е казвало произведението на царя, а също и по кое време е създадено. Най-вече се смята, че книгата е била написана от Птоломей малко преди смъртта му, когато е имал възможността да предаде държавните дела на своя наследник и да отдели повече време за своите спомени.

Съчинението на Птоломей става един от източниците за автора от римско време Ариан, който пише „Походът на Александър“. Основно внимание Флавий Ариан обръща на военната история на Александър. Но ние не знаем доколко произведението на Птоломей съответства на произведението на Ариан – възможно е по-късният автор да е вземал от книгата на своя предшественик само сюжети, свързани с военното дело. Авторът на „Походът на Александър“ пише въз основа на спомените на Птоломей и на Аристобул. Когато двамата автори се разминават в показанията си, Флавий Ариан отдава предпочитание на версията на Птоломей, защото като цар „е по-срамно да лъже от някой друг“.

Гравюра „Смъртта на Пир“ от книгата Дж. Абот „Историята на Пир“

В източниците се споменават „царски списъци“, написани от цар Пир. Запазени са само три фрагмента от мемоарите на управника на Епир. Плутарх се позовава на Пир, извеждайки списък на загубите на епирската войска след битката при Аскулум (279 година пр. н. е.). Дионисий Галикарнаски, цитирайки Пир, пише, че причина за пораженията на царя бил гневът на богиня Персефона заради разграбването на нейния храм.

Секст Флавий Фронтин в своите „Стратегеми“ цитира наставления на царя на Епир към пълководците. Той ги съветва да не натискат силно враговете, които бягат, така че те, като знаят това, да се обръщат по-лесно в бягство. По отношение на други стратегии на Фронтин, посветени на хитростите на Пир, може да се предположи, че източник за автора са били мемоарите на царя.

Монета на Антигон Гонат

След гибелта на цар Пир в Аргос през 272 година пр.н.е. войската му се предава на неговия съперник Антигон Гонат. Предполага се, че в ръцете на Антигон и придворния му историк Йероним Кардийски попадат записките на Пир. Йероним използвал съчиненията на епирския цар за създаване на своя история.

Йероним е роден в гръцкия град Кардия. Има вероятност да е бил роднина на Евмен, началника на канцеларията на цар Александър, чийто баща също се казвал Йероним. Много години Йероним Кардийски бил съратник на своя земляк.

Йероним водел преговори с Антипатър и Антигон, а също така вероятно се е сражавал в битките на Евмен срещу двамата диадохи. След поражението и гибелта на Евмен Йероним започва да служи на неговия победител Антигон. През 290-те години пр. н. е. Деметрий, наследник на Антигон, назначава кардиеца за армост на Беотия.

След като Деметрий бил пленен от друг диадох, Селевк, Йероним продължил да служи на сина му Антигон Гонат. Когато той победил Пир, Йероним оставил държавните дела и посветил времето си за писане на съвременна история. Йероним описвал за събитията след смъртта на Александър във Вавилон. Кога е завършена книгата, не е известно.

Произведението на Йероним е изгубено, но са запазени написани върху негова основа съчинения на по-късни автори. Известни са 18 фрагмента от „Историята“ на кардийския автор. Древните автори критикували Йероним за необективност. Според Павсаний Йероним „пише под влияние на чувство на омраза към всички царе, освен към Антигон“.

Ахейският съюз и неговият лидер: стратегът Арат и „Спомените“ му

Звездата на Арат изгряла ярко, още докато бил млад. Начело на отряд изгнаници той освободил родния си Сикион от властта на тамошния тиран и убедил съгражданите си да се присъединят към Ахейския съюз. По-късно той станал един от водещите политици, които укрепили Съюза.

Отначало Арат изгонил македонския гарнизон от Коринт. След това, когато ахейците под негово ръководство търпели поражения от Спарта, признал властта на македонския цар над Съюза в замяна на помощ. Знаменит оратор, той бил бездарен пълководец, който по свидетелство на Плутарх изпадал в ступор по време на боя. Арат бил екзекутиран по заповед на македонския цар Филип. Вероятно своите „Спомени“ е писал в паузите между държавните дела.

Спомените на Арат са изгубени, но са послужили за основа на съответни глави от „Всеобща история“ на Полибий и за биографиите на спартанските царе Агис и Клеомен, а също така и на самия Арат, написани от Плутарх. От мемоарите на сикионца авторите черпели фактически сведения, но Плутарх го споменава понякога отделно. По правило Плутарх цитира оправданията на Арат за своите неуспехи или неблаговидни действия.

”Сравнителна животопис“ на Плутарх, издание от XVIII век

Например Арат опровергавал сведенията, че се опитал да завземе атинското пристанище Пирея и прехвърлял отговорността за това на друг пълководец. Но Плутарх го разобличава, като цитира сведения от други източници. Наистина, Арат можел и да признава своите грешки. На друго място Плутарх цитира неговите мемоари за поражението във войната срещу Спарта, където стратегът признава , че не е могъл да направи нищо.

***

Философията и историята влизали в обучителната програма на царете и гражданските политици през Античността. Атмосферата на епохата била пропита от интелектуализъм. Затова не е учудващо, че някои политици започнали също да пишат. И най-вече, това било начин да споделят своите позиции или да се оправдаят за нещо.

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1989 г. / МИР / ТЕНЗИН ГЯЦО

Тензин Гяцо (བསྟན་འཛིན་རྒྱ་མཚོ་)

6 юли 1935 г.

Нобелова награда за мир

(За защитата на мирните решения, основани на толерантност и взаимно уважение, за да се запази историческото и културното наследство на неговия народ.)

Негово Светейшество 14-ят Далай Лама, Тензин Гяцо, е духовен и светски лидер на тибетския народ. Той е роден в малко селце Тактсер в Североизточен Тибет. Дете на селско семейство, Негово светейшество е признат на двегодишна възраст, в съответствие с тибетската традиция, за превъплъщение на своя предшественик 13-ия Далай Лама. Далай Ламите са проявления на Бодхисатва на Състраданието, който избра в кого да се превъплъти, за да служи на хората. Далай Лама означава Океан на мъдростта. Тибетците обикновено наричат Негово Светейшество Йешин норбу, Скъпоценен камък, изпълняващ желанията, или просто Кундун, което означава Присъствие.

Тензин Гаяцо започва образованието си на шестгодишна възраст и завършва степента Geshe Lharampa (доктор по будистка философия), когато е на 25 години. На 24 години се явява на предварителен изпит във всеки от трите монашески университета: Drepung, Sera и Ganden. Последният изпит е в Джоканг, Лхаса, по време на годишния молитвен фестивал Монлам, който се провежда през първия месец на всяка година. На сутринта го изпитват 30 учени по логика. Следобед дебатира с 15 учени по темата за Средния път, а вечерта 35 учени проверяват познанията му по канона на монашеската дисциплина и изучаването на метафизика. Негово светейшество издържа с отличие изпитите, проведени пред широката аудитория от учени монаси.

През 1950 г., на 16 години, Негово Светейшество е призован да поеме пълната политическа власт като държавен и правителствен глава, когато Тибет е застрашен от мощта на Китай. През 1954 г. той отива в Пекин, за да разговаря с Мао Дзедун и други китайски лидери, включително Чоу Енлай и Дън Сяопин. През 1956 г., когато посещава Индия, за да присъства на 2500-ия Буда Джаянти, предприема поредица от срещи с министър-председателя Неру и премиера Чоу относно влошаващите се условия в Тибет. През 1959 г. е принуден да замине в изгнание в Индия след китайската военна окупация на Тибет. От 1960 г. живее в град Дхарамсала, известен като „Малката Лхаса“, седалището на тибетското правителство в изгнание.

В първите години на изгнанието Негово Светейшество се обръща към ООН по въпроса за Тибет, което довежда до три резолюции, приети от Общото събрание през 1959, 1961 и 1965 г. През 1963 г. Негово Светейшество обнародва проект за конституция на Тибет, който гарантира демократична форма на управление. През последните две десетилетия Негово светейшество създава образователни, културни и религиозни институции, които допринасят значително за запазването на тибетската идентичност и нейното богато наследство.

Негово Светейшество продължава да представя нови инициативи за решаване на тибетските проблеми. На срещата на Конгреса по правата на човека през 1987 г. той предлага мирен план от пет точки като първа стъпка към решаване на бъдещия статут на Тибет. Този план призовава за определяне на Тибет като зона на мира, за край на масовото прехвърляне на етнически китайци в Тибет, за възстановяване на основните човешки права и демократични свободи и за прекратяване на използването на Тибет от Китай за производство на ядрени оръжия и за изхвърляне на ядрени отпадъци. В Страсбург, Франция, на 15 юни 1988 г. той представя този мирен план от пет точки и предлага създаването на самоуправляващ се демократичен Тибет „в сътрудничество с Китайската народна република“. В обръщението си Далай Лама казва, че това е „най-реалистичното средство, чрез което може да се възстанови отделната идентичност на Тибет и да се възстановят основните права на тибетския народ, като същевременно са съобразени със собствените интереси на Китай“. Негово Светейшество подчерта, че „какъвто и да е изходът от преговорите с китайците, самият тибетски народ трябва да бъде върховният решаващ орган“.

За разлика от своите предшественици, Негово Светейшество се среща и разговаря с много хора от Запада и посещава САЩ, Канада, Западна Европа, Обединеното кралство, Съветския съюз, Монголия, Гърция, Япония, Тайланд, Малайзия, Сингапур, Индонезия, Непал, Коста Рика, Мексико, Ватикана, Китай и Австралия. Той се среща с религиозните лидери от всички тези страни.

Негово светейшество се срещна с покойния папа Павел VI във Ватикана през 1973 г. и с негово светейшество папа Йоан Павел II през 1980, 1982, 1986 и 1988 г. На пресконференция в Рим Негово светейшество Далай Лама очертава надеждите си за срещата с Йоан Павел II: „Ние живеем в период на голяма криза, период на тревожни световни развития. Не е възможно да се намери мир в душата без сигурност и хармония между хората. Поради тази причина очаквам с вяра и надежда срещата си със Светия отец; за обмен на идеи и чувства и за неговите предложения, така че да се отвори вратата към постепенното умиротворяване между хората“.

През 1981 г. Негово Светейшество разговаря с архиепископа на Кентърбъри д-р Робърт Рънси и с други лидери на Англиканската църква в Лондон. Той се среща също така с лидери на римокатолическата и еврейската общност и говори на междурелигиозна служба в негова чест от Световния конгрес на вероизповеданията. Неговата реч се съсредоточава върху общността на религиите и необходимостта от единство между различните религии: „Винаги съм вярвал, че е много по-добре да има разнообразие от религии, разнообразие от философии, вместо една единствена религия или философия. Това се налага поради различните психични нагласи на всяко човешко същество. Всяка религия има определени уникални идеи или техники и научаването им може само да обогати собствената вяра”.

След първото му посещение на Запад в началото на 70-те години на миналия век репутацията на Негово Светейшество като учен и човек на мира непрекъснато нараства. През последните години редица западни университети и институции присъждат награди за мир и почетни докторски степени на Негово Светейшество като признание за неговите забележителни трудове в областта на будистката философия и за забележителното му лидерство в служба на свободата и мира.

По време на пътуванията си в чужбина Негово Светейшество говори упорито за по-добро разбирателство и уважение между различните вероизповедания по света. За тази цел Негово Светейшество се появява многократно в междурелигиозни служби, предавайки посланието за универсална отговорност, любов, състрадание и доброта. „Необходимостта от прости взаимоотношения между хората става все по-неотложна… Днес светът е по-стеснен и по-взаимозависим. Проблемите на една нация вече не могат да бъдат решени напълно от само себе си. Така, без чувство за универсална отговорност, самото ни оцеляване става застрашено. По принцип универсалната отговорност е да чувстваме страданието на другите хора точно както чувстваме собственото си страдание. Това е осъзнаването, че дори нашият враг е изцяло мотивиран от търсенето на щастие. Трябва да признаем, че всички същества искат същото, което искаме и ние. Това е начинът да се постигне истинско разбирателство, неограничено от изкуствено съобразяване.“

ИЗТОЧНИК: https://www.nobelprize.org/prizes/peace/1989/lama/biographical/

Превод от английски: Павел Николов

ОКУПАЦИОНЕН ФОНД, ОСНОВАН ЗА СЪЗДАВАНЕТО НА РУСКО-ДУНАВСКА ОБЛАСТ - 18

ДО ТУК: Предговор 1; Предговор 2; ОТКЪС 1; ОТКЪС 2; ОТКЪС 3; ОТКЪС 4; ОТКЪС 5; ОТКЪС 6; ОТКЪС 7; ОТКЪС 8; ОТКЪС 9; ОТКЪС 10; ОТКЪС 11; ОТКЪС 12; ОТКЪС 13; ОТКЪС 14; ОТКЪС 15

ОКУПАЦИОНЕН ФОНД, ОСНОВАН ЗА СЪЗДАВАНЕТО НА РУСКО-ДУНАВСКА ОБЛАСТ В БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ОТКЪС 16

Шифрована телеграма на генерал-майор барон Каулбарс до управляващия русчукското консулство от 16 септември 1886 г.

„Имам честта да доведа до Вашето знание, че императорското Министерство на външните работи с телеграма от вчерашна дата ми поръча да направя заявление на българските власти за незаконността на изборите, които могат да бъдат проведени при настоящото положение на нещата в Княжеството. Вследствие на това вчера отправих нота до министър Начевич със следното съдържание: „В допълнение на казаното Ви от мен при вчерашната наша среща в настоящия момент по поръчение на императорското правителство имам честта да Ви съобщя, че по мнението на това правителство свикването на Велико народно събрание при настоящото положение в страната „не може да бъде признато за законно “ и че решенията на това събрание няма да имат в нашите очи никакво значение. Предвид на това аз съветвам българското правителство: 1) Да отсрочи изборите за възможни по-отдалечен срок. 2) За да се изведе страната от това възбудено състояние, в което тя сега се намира, и за да се даде възможност изборите да протекат без принуда и в по-нормални условия, незабавно да се отмени военното положение, като се освободят в същото време от арест всички затворени по повод на събитията от 9 август.“

Шифрована телеграма на управляващия консулството в Русчук до генерал-майор барон Каулбарс в София от 19 септември 1886 г.

„Офицерите от Шумленския гарнизон чрез упълномощените капитан Москов и поручик Касабов ми заявиха писмено своята готовност да се присъединят към исканията на императорското правителство и да признаят настоящото правителство за незаконно. Назованите офицери ходатайстват за отпускане на парични средства за издръжка на гарнизона до установяване на законно правителство. Предвид липсата на парични средства в шумленската хазна Москов и Касабов смятат, че на първо време е достатъчно отпускането на 50 хил. фр. Съгласно това заявление аз, с моя и с подписа на нашия консул във Видин, намиращ се сега в Русчук, дадох на Шумленския гарнизон облигация за отпускане на нужните парични средства за издръжка на гарнизона от сумата на консулството до назначаване на ново правителство. Вследствие на това и предвид на предстоящите разходи най-покорно моля Ваше Превъзходителство да благоволи да направи разпореждане да се преведат в касата на консулството 100 хил. фр. за попълване на окупационния фонд и секретните суми, изразходвани в течение на настоящата година.“

Шифрована телеграма на генерал-майор барон Каулбарс до управляващия консулството в Русчук от 20 септември 1886 г.

„Предайте също на г-н Карцев. По височайша заповед предприемам пътуване из България за обявяване на българския народ волята на Негово величество, исканията на императорското правителство, а също така и това, че настоящото българско правителство е незаконно. Моля Ви да съобщите на гарнизоните във Вашия и в другите консулски окръзи, че освен отпускането на парични средства за издръжка на войската на тези от гарнизоните, които гласно се присъединят към исканията на императорското правителство, ще бъдат оказани всички възможни поощрения. За превеждането на пари в разпореждане на консулствата в Русчук и във Видин съобщих на нашата мисия в Букурещ.“

Шифрована телеграма на генерал-майор барон Каулбарс до министъра на външните работи (изпратена през Гюргево на 26 септември 1886 г.)

„От моето пътуване из България аз отнесох най-благоприятно впечатление, навсякъде ентусиазъм и радост на народа при обявяване на височайшата воля и исканията на императорското правителство. Бяха ми предадени многочислени адреси, с които да поднеса в нозете на Негово величество чувствата на преданост на населението и да ходатайствам пред Господаря Император за освобождението на народа от терора и насилието, извършвани от незаконните власти. Заради оказания ми радостен прием незаконните власти подлагат на безчовечни наказания и убиват хора в затворите. Дързостта на българските управници излиза от всякакви граници; за да препятстват по-нататъшното ми пътуване из България, в Систов (Свищов – бел. П. Н.) ми предадоха, че властите имат намерение да назначат в Русчук едномесечна карантина. Тъй като по суша в настоящия момент е твърде опасно да се пътува из България, бях принуден с риболовна лодчица да се отправя от Систов (Свищов – бел. П. Н.) за Русчук. На молбата на нашия русчукски консул за предоставяне на мое разположение на един от параходните катери военното министерство отказа. Живеещите в България руски поданици и намиращите се под наше покровителство също са подложени на насилия от местните власти. Нашият вицеконсул във Варна довежда до моето знание, че нееднократно руските поданици, посещаващи консулството, са били подлагани на арест и насилие по разпореждане на тамошния военен началник капитан Драндаревски и че на направената от него забележка Драндаревски много грубо и невежливо се е отнесъл към г-н Похитонов. Вследствие на това аз смятам да прекратя своето пътуване из България, ограничавайки се с посещения в Шумле (Шумен – бел. П. н.) и Варна и да се върна в София през Лом Паланка.“

Шифрована телеграма на министъра на външните работи до генерал-майор барон Каулбарс от 27 септември 1886 г. (в Гюргево)

„Телеграмата на Ваше Превъзходителство с вчерашна дата имах щастието да доложа на Господаря Император. На Негово величество бе благоугодно височайше да повели на генерал-адютант Вановски по искането на Ваше Превъзходителство незабавно да отправи военни параходи във Варна за защита честта на руския флаг в България и интересите на живеещите там руски поданици и намиращите се под наше покровителство. На командира на черноморското пристанище е дадена заповед за подготовка на първо време на три военни парахода с боеприпаси за бомбардиране и завземане на Варна.

В случай на повторни каквито и да са неприязнени действия от страна на българските незаконни власти към нашите поданици и към лицата, намиращи се под наше покровителство, аз смятам незабавно да предприема по-строги мерки.

Най-покорно моля Ваше Превъзходителство да благоволи да съобщи на одеския временен генерал-губернатор за времето, по Ваше усмотрение, за отправяне към Варна на нашите военни параходи и мене също да ме известите.“

Шифрована телеграма на генерал-майор барон Каулбарс до министъра на външните работи от 28 септември 1886 г. (изпратена през Гюргево)

„Преговорите с командира на III бригада за присъединяване на Русчукския гарнизон към исканията на императорското правителство засега не доведоха до желания резултат. Подполковник Филов, изявявайки своята готовност да се откаже от централното правителство, намира, че Русчукският гарнизон като малочислен в случай на стълкновение с други войски няма да бъде в състояние дълго да заема удобна позиция. Главна сила командирът на III бригада намира в Шумленския гарнизон. При съединяване на тези два гарнизона изходът ще бъде благоприятен и сегашните управници ще бъдат принудени да отстъпят властта на лица по наше назначение. Нашият консул във Видин от своя страна съобщава, че и тамошният гарнизон изявява своята готовност да се присъедини към Русчукския и Шумленския гарнизон, но офицерите се колебаят в собствената инициатива.

От Бургас нашият вицеконсул довежда до знание, че капитан Набоков подготвя там открито движение и се надява на най-пълен успех.

Днес аз се отправям за Шумле. До окончателните резултати на моите преговори счетох за необходимо да съобщя на Емелянов да преустанови действията на Набоков.

Що се отнася до изпращането на наши военни параходи във Варна, аз го смятам за възможно само тогава, когато офицерите от Шумленския гарнизон се откажат от изпълнението на исканията на императорското правителство.

Предвид на това, че местните власти неправилно предават шифрованите телеграми, имам честта най-покорно да помоля Ваше Превъзходителство да благоволи да направи разпореждане за предаването на шифровани телеграми до мене по предишния ред, през Гюргево, откъдето ще ми бъдат доставени от русчукското консулство.“

Шифрована телеграфна на министъра на външните работи до генерал-майор барон Каулбарс от 1 октомври 1886 г. (през Гюргево)

„В циркулярна нота, изпратена от Министерството на външните работи на нашите представители в европейските държави, бяха дадени указания за строгите мерки, предприемани от незаконните български власти против руските поданици и намиращите се под наше покровителство, за ненормалността на положението в страната вследствие отсъствието на законно правителство в Княжеството и на необходимостта в случай на повторение на строгите действия на властите от въоръжена защита от наша страна на интересите на руските поданици и на лицата, намиращи се под наше покровителство, а така също и на честта на руския консулски флаг в България.

От съобщенията на нашите посланици се вижда, че и другите европейски държави признават ненормалността на положението в страната и отсъствието на законно правителство. Следователно при такова единодушно признаване на факта на незаконността на властите ние можем да разчитаме, че след изпращането на военни параходи във Варна за горепосочените нужди възражения от страна на европейските държави, подписали Берлинския договор, няма да последват. Също така европейските държави подкрепят нашето искане за освобождаване на офицерите и другите лица, взели участие в държавния преврат на 9 август тази гадина.

Вследствие на това най-покорно моля Ваше Превъзходителство да благоволи да направи разпореждане, щото при предявяване на каквито и да е искания към българското правителство, отнасящи се до защита на интересите на нашите поданици или други лица, намиращи се под наше покровителство, а така също и за освобождаване на арестуваните офицери, копия от нотите, отправяни към българския министър, едновременно да се изпращат и на другите пребиваващи в България представители на Великите държави.“

Шифрована телеграма на генерал-майор барон Каулбарс до министъра на външните работи от 4 октомври 1886 г. (от Гюргево)

„В Шумле и Варна нееднократно забелязах, че местните власти вземат най-решителни мерки, за да не допуснат при мен делегации от офицери и местни жители, стараейки се същевременно да препратят при мен делегации от средите на своите привърженици. Независимо от всичко властите арестуват и наказват хора единствено за посещение на нашите консулства; съвсем същото властите вършат и спрямо руските поданици. В Русчук незаконните власти си позволиха да арестуват трима руски унтерофицери само за това, че изпълнявайки дълга си на руски поданици, ме изпращаха на железопътната гара. Във Варна бяха подложени на телесни наказания старейшини на селища от тамошния окръг, които се явиха пред мен, упълномощени от населението, да изразят чувства на преданост към Господаря Император, молейки за покровителството на Негово величество. Също такива прискърбни сведения получавам от нашата агенция в София и от другите императорски консулства в България. Освен това аз лично забелязах, че шайки от правителствени подстрекатели, състоящи се от чиновници и други тъмни личности, явявайки се пред сградата на агенцията и консулствата, си позволяваха да нарушат обществения ред и устройваха буйства. Местните власти пък, отнасяйки се равнодушно към това, не вземаха никакви мерки за отстраняване на посочените шайки и въдворяване на реда.

Това, че не се предприемат решителни мерки за прекратяване злодеянията на незаконните власти в Княжеството, послужи като повод за експлоатация на нашата хуманност. В преговорите с офицерите от разни гарнизони последните ми обърнаха внимание, че от София непрекъснато се получават официални сведения, разпространявани от правителствени агенти, за това, че настоящото правителство се ползва от подкрепата на европейските държави, представителите на които дават наставления на регентите да не правят никакви отстъпки на нашите искания, уверявайки ги в готовността на Европа да отклони намерението на Русия да завладее България. Така също съветват българските управници за ново избиране на княз Батенберг.

Вследствие на това имам честта най-покорно да помоля Ваше Превъзходителство да благоволи да направи разпореждане за изпращане във Варна на военните параходи. Поради това, че нямам шифъра на Министерството на вътрешните работи, аз не мога да имам непосредствена връзка с временния одески генерал-губернатор.“

Шифрована телеграма на министъра на външните работи до генерал-майор барон Каулбарс от 7 октомври 1886 г. (през Гюргево)

„В отговор на телеграмата от 4 на този октомври имам честта да уведомя Ваше Превъзходителство, че на одеския генерал-губернатор е дадено разпореждане за изпращането във Варна на два военни парахода „Забияка“ и „Память Меркурия“. На командирите на параходите е дадена заповед по Ваше разпореждане да завладеят Варна. За изпращането на военни параходи във Варна е съобщено на кабинетите на другите държави. При докладването на Вашата телеграма на Господаря Император на Негово величество бе благоугодно височайше да ми повели да съобщя на Ваше Превъзходителство, че от по-нататъшно Ваше пътуване из България няма нужда. Господарят Император искаше да се увери в искрената преданост на българския народ. Що се отнася да упорството на българските управници да изпълнят височайшата воля и добрите намерения на императорското правителство, аз смятам, че при строга защита от нас на интересите на руските поданици и намиращите се под наше покровителство, към числото на които аз причислявам и арестуваните офицери, и други лица, участващи в преврата на 9 август, сегашните български управници ще бъдат принудени да се подчинят на нашите искания.

Най-покорно моля Ваше Превъзходителство да благоволи да направи изявление пред българските управници, че при повторение на случаите на арести и насилие над руски поданици и намиращи се под наше покровителство императорското правителство ще вземе против тях най-строги мерки и командирите на военните параходи ще изпълнят възложените им задължения.“

Шифрована телеграма на генерал-майор барон Каулбарс до министъра на външните работи от 9 октомври 1886 г. от Русчук (през Гюргево)

„Управляващият нашата дипломатическа агенция в София ми съобщава, че българските управници по настояване на английския и австро-унгарския представител в София имат намерение да предадат на съда арестуваните офицери, взели участие в преврата на 9 август, и че главните виновници ще бъдат изложени на смъртно наказание. Командирът на русчукската бригада подполковник Филов, изпратил княз Батенберг до Турну Северин, ми предаде, че Батенберг, прощавайки се с него, му е говорил за скорошна среща в България и Македония. По думите на подполковник Филов наказанието на офицерите княз Батенберг поставя като условие, за да приеме преизбирането си за княз и пристигането си в България.

Най-покорно моля Ваше Превъзходителство, ако сметнете за възможно, да благоволите да доложите за гореизложеното на Господаря Император.“

Шифрована телеграма на министъра на външните работи до генерал-майор барон Каулбарс от 11 октомври 1886 г. (през Гюргево)

„След докладване на Господаря Император на Вашата телеграма от 9 т. м. Негово величество благоволи да заповяда: в случай на предаване от българските управници на арестуваните офицери за съд и наказание да се признае това действие за враждебно предизвикателство, да се завземе България със силата на оръжието, без да се гледат никакви, дори неблагоприятни, условия. Да бъде поръчано на Ваше Превъзходителство след пристигането в София да направи пред българското правителство изявление от името на императорското правителство, че ако офицерите, взели участие в преврата на 9 август, ще подлежат на смъртно наказание, то тази постъпка ще бъде сметната за пряко предизвикателство против Русия и тогава императорското правителство ще бъде принудено да прибегне до най-крайни мерки. Копие от настоящото изявление да се изпрати на представителите на другите държави, подписали Берлинския трактат.

Що се отнася до преизбирането на княз Батенберг, то този въпрос е окончателно решен в смисъл, че предвид незаконността на предстоящото Велико народно събрание, всякакви негови решения също се смятат за незаконни и несъществуващи.

В случай на упорство от страна на българските власти да изпълнят горепосочените искания на императорското правителство аз най-покорно моля Ваше Превъзходителство по споразумение с вицеконсула във Варна да благоволите да съобщите чрез моето посредничество на командирите на военните параходи „Забияка“ и „Память Меркурия“ какви здания във Варна могат да подлежат на бомбардиране, опазвайки, доколкото е възможно, имуществата на частни лица.“

Шифрована телеграма на началника на Азиатския департамент до управляващия консулството в Русчук от 12 октомври 1886 г. (през Букурещ, моля да предадеше настоящата телеграма на генерал-майор барон Каулбарс)

„Командващият войските на Одеския военен окръг направи запитване до императорското Министерство на външните работи за това, следва ли да се очаква съпротива от страна на българската армия в случай на наше завземане на Варна и други български градове.

Вследствие на това имам честта най-покорно да помоля Ваше Превъзходителство след съвещание с нашите консули да благоволите да ми съобщите Вашето мнение по горепосочения въпрос по телеграфа.“

Шифрована телеграфна на генерал-майор барон Каулбарс до управляващия консулството в Русчук от 14 октомври 1886 г.

„Българският министър Начевич ми съобщи, че задържаните под стража в Търново майор Груев и капитан Бендерев ще бъдат освободени утре. Подир тях ще бъдат освободени под поръчителство също и другите офицери, взели пряко или косвено участие в преврата на 9 август. Като не се доверявам на уверенията на българските управници въобще и на Начевич в частност, аз най-покорно моля да командировате в Търново драгомана на консулството, за да ми съобщи действително ли са освободени споменатите офицери. Освен това да узнае какво впечатление е направило на депутатите от събранието пребиваването на наши военни параходи във Варна. На г-н Якобсон поръчайте да не присъства в Народното събрание, с познати му депутати от събранието да води частни разговори.“

(Следва)

КИРИЛ ГРИГОРОВ (ПЪРЛИЧЕВ) / СРЪБСКИЯТ РЕЖИМ И РЕВОЛЮЦИОННАТА БОРБА В МАКЕДОНИЯ (1912-1915 ГОДИНА) - 2

До тук, който е следил този блог, знае, че публикувахме книгата на Кирил Григоров Пърличев, син на нашия именит възрожденец Григор Пърличев и деец на македонското освободително движение, „Сръбските жестокости в Македония (1912-1915)“. Цялата публикация може да видите ТУК.

Това е обаче част от по-голямата книга на Кирил Пърличев „Сръбският режим и революционната борба в Македония (1912-1915 година), която започваме да публикуваме от днес след превръщането на наличния PDF файл с ABBYY FineReader 15 в текст и редактирането на текста от стария правопис към съвременния.

ДО ТУК: ПРЕДГОВОР

ГЛАВА ПЪРВА: 1. Хуриета и балканската война от 1912 година.

КИРИЛ ГРИГОРОВ (ПЪРЛИЧЕВ) / "СРЪБСКИЯТ РЕЖИМ И РЕВОЛЮЦИОННАТА БОРБА В МАКЕДОНИЯ (1912-1915 ГОДИНА)" В БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ГЛАВА ПЪРВА

2. Българските революционни чети — партизански отряди в помощ на съюзнишките сръбски войски против турците.

Крушовската чета на Методи Стойчев бе формирана окончателно на 25 септември 1912 год. На път за Крушово, при Кожух планина тя е имала първа среща с турска войска и след като бе изгубила дирите си, на 21 октомври пристига в Крушовско, събира селската милиция и през нощта влиза в града. Една част от четата с милиция стои притаена в града в продължение на два дена, а другата част заела околността на града. Големи турски войскови отделения, отстъпващи от Кичево, минали през Крушово по посока за с. Прибилци. Тогава притаената в града чета с милицията излиза в гръб на турците, удря ги и ги преследва, след което заема учрежденията в града, взема много муниции и дрехи от турците и урежда временно управление. Чак на 31 октомври пристига в града една сръбска рота от 16-и полк, а четата заминава в турските села да прибира оръжието; от с. Норово взела е 120 маузерови пушки, а от с. Житоше 100, които раздава на българското население в града. Един сръбски капитан обаче още тогава насила е прибрал пушките. От Битоля се задали силни турски части, настъпващи към Крушово. Революционната чета заедно с два взвода сръбска войска заела позиция при село Радово и на 2 ноември дала сражение на турската пехота и кавалерия. Четата била ангажирана в тоя бой до 5 с. м., когато една сръбска дивизия се задала по шосето от Кичево за Битоля.

Освен районната чета на чело на М. Стойчев и преди нейното пристигане тук, в Крушово имало още две местни чети: оная под войводството на Ставри Димитров от с. Дивяци и друга начело с Иван Костов Джонев отъ Крушово. Те имаха сражение с турците от с. Кочище, Ново село и Прибилци. които бидоха наказани за извършените от тях злодеяния и убийства над жителите от селата Журче, Острилци, Вардино, Градище и Сладуево.

При настъпването на сръбските войски към Битоля последните били водени от войводата Ставре Димитров с четата му. Последната е взела най-живо участие в боевете при с. Обедник, Облаково, Снегово и при Битоля. Тая, както и четата на Джонев са извършвали интендантската служба, реквизирали са храни и облекло за сръбските войски, които продоволствували цели 10 деня. След пропъждането на турците, обаче, последва разпореждане от началника на гарнизона в Крушево, в сила на което българската революционна чета трябвало да бъде обезоръжена. Тогава част от нея се укрива и след това забягва и отива в Малгара в помощ на българските войски, които още се сражаваха с турците, а другата част залавя гората и остава около Крушевско.

Щипските революционни чети, действуващи в тоя край при обявяване на балканската война, оказаха следните услуги на съюзните армии. Съюзените чети под началството на войводите Гьошо Гочев, Стоян Мишев и Славчо Абазов заведоха сърбите в с. Бреза, Братовско. Със съдействието на местни куриери те узнаха тук още първата вечер, че турски сили няма. На разсъмвание четнишките отделения завеждат сърбите в Братово, гдето остават, а сръбските части се упътват за Куманово. По това време турски части се движат от Кочани към Братово, гдето и опожаряват селата и на 7 срещу 8 октомври заемат югозападната част на Черни връх. Тогава едно четнишко отделение от 40 души под водителството на Цанко от с. Барбарево заема североизточната част на Черни връх и се почва неравен бой, който продължи до обяд, до пристигането на 14-и сръбски полк, който сменява останалото вече без патрони четнишко отделение. Другите четнишки отделения завзели Лесновските височини, гдето след еднодневен бой, турците разбити, отстъпили към Велес. Братовското отделение след това остава в Братово, а щипското се упътва към Щип, който бил вече опразнен от турците. Но и щипските граждани в това време не стояли в бездействие: те отворили склада с пушки и дрехи, въоръжават се и се обличат в турска униформа, с което заблудили отстъпващите турци и им взели 150 души пленници войници. Четата на Ефрем Чучков, в състав повече от 130 души, разбива заблудените турци, превзема височината Султани тепе и изпраща свои куриери, та довели сърбите, които и се настанили по тоя начин на тая важна височина, а самата чета се отправя към Бочани, присъединява се към 26 полк от 13-а Дивизия и води на 10 и 11 октомври двудневен бой с тур­ците, които биват разбити.

В началото на октомври Кратовският революционен комитет получи официално съобщение от нелегалните борци в казата за предстоящата освободителна война; това бе възванието на Задграничното представителство на Вътрешната организация от 5 октомври. С него се подканяше всеки българин да изпълни както може своя последен дълг, като улесни с всичко съюзните войски. След получаването на това съобщение всеки член на организацията в Братовско бе на крак. Първата грижа 6е да се концентрират на определени места колкото може повече храни. Второ, да се повикат под оръжие всички, които бяха снабдени с такова. Веднага бе изпълнено едното и другото. Сега всеки с притаен дъх чакаше часа, в който ще се посрещат освободителите. Турците, макар и два пъти по-многобройни от българите, респектирани от силната и наложила се революционна организация, не се осмелиха да пристъпят към каквито и да било мерки да предотвратят готвещите се събития. Тъй минаха дните 6, 7 и 8 октомври. На 9-и сутринта турците, узнали, че неприятелят е близко, напускат града. Около 4 часа целият град бе на крак за посрещането: съюзните сърби, предводителствувани от доброволческия Кратовски отряд, местните чети и милицията, навлизат тържествено, обсипани с китки венци от цялото Кратовско население, местната комисия за посрещане и разквартируване на освободителите бе изпълнила задачата: всеки бе отворили къщата си, за да даде подслон на милите гости и да им постави на разположение всичко, което притежаваше.

Същото стана в Куманово, Кочани, Радовиш, Скопие, Гостивар, Прилеп, Битоля, Охрид, Ресен, Струга . . . Навсякъде съюзниците бяха улеснявани от четите и милицията на революционната организация, навсякъде предоставено им на разположение всичко, каквото македонският българин бе грижливо скътал за тоя тържествени час.

(Следва)

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА / РОБЪРТ ЛУИС СТИВЪНСЪН – „СТРАННАТА ИСТОРИЯ НА ДОКТОР ДЖЕКИЛ И ГОСПОДИН ХАЙД“ - 3

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: “МЕНСФИЙЛД ПАРК“1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13.

ЧАРЛЗ ДИКЕНС: “СТУДЕНИЯТ ДОМ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30,

ГЮСТАВ ФЛОБЕР: “МАДАМ БОВАРИ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19

РОБЪРТ ЛУИС СТИВЪНСЪН: “СТРАННАТА ИСТОРИЯ НА ДОКТОР ДЖЕКИЛ И ГОСПОДИН ХАЙД“ - 1, 2

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

РОБЪРТ ЛУИС СТИВЪНСЪН (1850-1894) - “СТРАННАТА ИСТОРИЯ НА ДОКТОР ДЖЕКИЛ И ГОСПОДИН ХАЙД“ (1885 г.)

(продължение)

В общоприетото схващане за тази рядко четена книга се пропускат напълно три важни неща:

1. Добродетелен ли е Джекил? Не, той е нееднороден по природа, смес от добро и зло, 99% съставен от Джекил и 1% от Хайд. По такъв начин господин Хайд в известен смисъл паразитизира в доктор Джекил. От викторианска гледна точка моралът на доктор Джекил е безупречен. Той е лицемер, който крие старателно своите грешки. Той е злопаметен – така и не прощава на доктор Лениън разминаването в научните им възгледи. Той е склонен към безразсъдни рискове. Хайд е слят в него, намира се в него. От тази смес на добро и зло в доктор Джекил може се извлече чисто зло, като се отдели от Джекил утайка във вид на Хайд – думата „утайка“ може да се употреби и в химически смисъл, защото нещо от съставната природа на Джекил все пак остава някъде встрани, когато наблюдава с ужас безчинствата на Хайд.

2. В действителност Джекил не се превръща в Хайд, а отделя от себе си чистото зло, което става Хайд – ето защо Хайд е по-малък от едрия Джекил: в него преобладава доброто.

3. В повестта има всъщност трима персонажи: Джекил, Хайд и трети – това, което остава от Джекил, когато се появява Хайд.

Тази ситуация може да се илюстрира по следния начин (Хенри Джекил – голям, Едуард Хайд – мълък).

Като се вгледате, ще видите, че в големия, светлия, уютно домашния Джекил са разпръснати кълнове на злото.

Под въздействие на чудодейната напитка злото се сгъстява

и преминава, или се обособява, в

И все пак, ако погледнем към Хайд, можем да видим, че над него, тръпнейки от ужас, но неотстъпно се носи това, което е останало от Джекил – като мъглив пръстен, или ореол, все едно тъмният съсирек от злото изпада от пръстена на доброто, но самият този пръстен не изчезва: Джекил все още се стреми да се върне към своя облик. И това е много важно.

Така че превръщането на Джекил не е пълна метаморфоза, а концентрация на съдържащото се в него зло. Джекил не е чисто въплъщение на доброто, а Хайд (обратната страна на Джекил) – е чисто въплъщение на злото; както частици от недостойния Хайд се намират вътре в напълно достойния Джекил, така и над Хайд витае ореолът на Джекил, който се ужасява от порочността на своята по-лоша половина.

(Следва)

МАРТА ХИЛЕРС / „ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН“ – 55

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Почти един милион германки са изнасилени малко преди и след края на Втората световна война. Дневникът на Марта Хилерс „Една жена в Берлин“ („Eine Frau in Berlin“), засягащ тези събития, е толкова остър, че е публикуван за първи път анонимно в САЩ, преведен на английски език (1954 г.). Книгата е посрещната на нож от разни посоки (позоряла руските войници – от една страна, а немските жени – от друга) и претърпява второ издание едва през 2001 година. Атаките срещу тази книга не престават и до ден днешен. Не е превеждана на български език, но в интернет пространството може да се намери филма по „Една жена в Берлин“ с български субтитри.

(Павел Николов)

ДО ТУК:

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН": 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

ЧЕТВЪРТЪК, 31 МАЙ 1945 ГОДИНА

Днес започна моето самостоятелно гладно съществуване в таванското жилище. Мисля, че храненето ми при вдовицата е било инстинктивно. Знаех, че не може да продължи. Така че поглъщах колкото е възможно повече. Никой не може да ми отнеме това сега. Преходът от сит живот към почти нищо е още по-труден. Нямам никакви провизии. Досега почти няма никакво разпределение. Освен хляба, който получаваме навреме. За мене това са 300 грама на ден, шест сиви ръжени хлебчета, които лесно мога да бъдат изядени и за закуска. Днес обаче се наложи да взема хиляда грама хляб поради липса на хлебчета. Направих кръст върху него, както правеше набожната майка на майка ми. Никога тук да не ми липсва хляб. Трите трети от деня маркирах с черти в кората на хляба. Нямаше мазнина за намазване. Сухите картофи и останалото грахово брашно, което вдовицата ми даде, стигат за два обяда. Няма нищо подходящо за вечерта освен коприва. Което те прави много скучна. Сега, докато пиша това, имам чувството, че главата ми е балон, който ще отлети. И ако се наведа, ми се завива свят. Преходът е твърде рязък. Въпреки това съм щастлива, че имах няколко сити седмици. Това ми дава сила. В един момент вероятно ще започнат разпределението. Вече не мога да разчитам на руски доставчик. Това е.

Днес цял ден работих в таванското жилище. Ден на пълна тишина и самота, първи от много време. Открих, че радиото на собственика на жилището е изчезнало. На мястото, където стоеше, можеше да се видят следи от ръце върху варта; да, истински пръстови отпечатъци. Материал за Шерлок Холмс. Заключих, че майсторите на покрива са влезли тук и сега искам да си върна откраднатото. Получих адреса им от икономката на нашия стопанин, който замина за Западна Германия. Тя се разпорежда сега в къщата вместо него и в момента прибира наема за юни. Майските наеми се отменят автоматично - месец май 1945 г. не е включен в държавните регистри.

(Следва)

ЧЕРЕШОВА ЗАДУШНИЦА

ИЛЮСТРАЦИИ НА МИГЕЛ КОВАРУБИАС ОТ 1920-те И 1930-те ГОДИНИ

ИЗТОЧНИК: VINTAGE EVERYDAY

ПРЕВЕЛ ОТ АНГЛИЙСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Мигел Коварубиас (1904—1957) е мексикански художник, карикатурист, илюстратор, етнолог и историк на изкуството. Заедно с американския си колега Матю У. Стърлинг, той е един от откривателите на цивилизацията на олмеките.

Личност с много таланти, Коварубиас започва също така да проектира декори и костюми за театъра, включително за „La Revue Negre“ на Каролайн Дъдли Рейгън с Джоузефин Бейкър в главната роля, която я прави хит в Париж.

Произведенията на Коварубиас и карикатурите на знаменитости са представени в списанията „The New Yorker“ и „Vanity Fair“. Линейният характер на стила му на рисуване оказва силно влияние върху други карикатуристи като Ал Хиршфелд. Първата книга с карикатури на Коварубиас „Принцът на Уелс и други известни американци“ се превръща в хит, въпреки че не всички негови съвременници са развълнувани, поради това че неговото остро, бръснещо остроумие е насочено срещу тях.