МАРТА ХИЛЕРС / „ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН“ – 42

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Почти един милион германки са изнасилени малко преди и след края на Втората световна война. Дневникът на Марта Хилерс „Една жена в Берлин“ („Eine Frau in Berlin“), засягащ тези събития, е толкова остър, че е публикуван за първи път анонимно в САЩ, преведен на английски език (1954 г.). Книгата е посрещната на нож от разни посоки (позоряла руските войници – от една страна, а немските жени – от друга) и претърпява второ издание едва през 2001 година. Атаките срещу тази книга не престават и до ден днешен. Не е превеждана на български език, но в интернет пространството може да се намери филма по „Една жена в Берлин“ с български субтитри.

(Павел Николов)

ДО ТУК:

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН": 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

ПЕТЪК, 18 МАЙ 1945 ГОДИНА

Станах рано да донеса вода и да потърся дърва. Постепенно придобивам набито око за дървата; не пропускам лесно нито едно парче. Винаги откривам нови, неизследвани места в мазетата, руините и изоставените казарми. На обяд фройлайн Бен ни донесе новите карти. Вдовицата, Паули и аз в момента принадлежим към петата, най-ниска категория - „други“. Използвам картата си, за да запиша количествата за един ден: 300 грама хляб, 400 грама картофи, 20 грама месо, 7 грама масло, 30 грама хранителни продукти, под които се има предвид грис, ечемик, овесени ядки и т.н., 15 грама захар. Плюс 100 грама ерзац кафе, 400 грама сол, 20 грама истински чай и 25 грама кафе на зърна – за един месец. Ето за сравнение някои цифри от картите на хората от I група, която включва „известни художници“ и техници, директори на фабрики, свещеници, директори на училища, лекари и епидемиологични медицински сестри: 600 грама хляб на ден, 100 грама месо, 30 грама масло и 60 грама хранителни продукти; плюс 100 грама кафе на зърна за месец. Между другото има карти № II за работници и № III за служители, с 500 и 400 грама хляб на ден. Само картофите се разпределят демократично и по равно за всеки човек. Картата № II е предназначена и за умствени работници от второ равнище; може би мога да се вмъкна там.

Има успокояване сред хората. Всеки седи и изучава картата си. Пак има управляващи, отгоре се грижат за нас. Изненадан съм, че изобщо получаваме толкова много и се съмнявам във възможността за точно разпределение. Вдовицата очаква с нетърпение кафето и обещава да изпие първата чаша за здравето на Сталин.

Следобед отидох до кметството с жената от Хамбург и нейната дъщеря Щинхен. Жената от Хамбург ме помоли да го направя заради Щинхен. Изглежда, че Щтинхен е била младежка ръководителка на момичета или нещо подобно, поради което се страхува от репресии, на които би трябвало да се противопоставя аз, защото говоря руски. Вдовицата се присъедини към нас.

По пътя към кметството имаше още повече шум и оживление. Видях даже доста мъже, но все още жените навън преобладават. Забелязах дори една жена с шапка – първата от много време насам.

Пред някои от банковите клонове, които бяхме инспектирали наскоро със старши лейтенанта, беше поставена охрана: по двама руснаци с насочени оръжия. Те имаха определено възпиращ ефект върху потенциалните банкови клиенти.

Кметството е отново кошер. Стояхме в тъмния коридор и чакахме. Около нас в тъмното говорят. Тема: изнасилванията.

Да, всички се интересуваме от това, доколкото са могли да се доберат до нас.

„Казват, че всяка втора жена е била изнасилена“ - твърди един глас.

Тогава друг пискливо казва: „Едва ли е така. Всяка.“

„Казват, че Сталин е наредил тези с руско дете да получат карта № I“ - говори трети.

Следва общ смях: „Искате ли да имате?“

„Не, предпочитам да си остана със сегашната.“

Вдовицата ме побутва в тъмното, иска да улови погледа ми, но аз нямам желание. Не обичам да мисля за това. Следващата седмица по това време ще зная по-добре.

„Били ли сте вече в болница?“ - следващ въпрос на опашката от жени.

"Не, защо?"

„Сега са създали пункт за прегледи на изнасилени жени. Всеки трябва да отиде там. Заради венерическите болести.”

Вдовицата отново ме побутна. Още не зная, чувствам се чиста, искам да изчакам и да видя.

Разбира се, всичко мина гладко за Щинхен, никой не я питаше за нейното славно минало. Като шега звучи това, че и непълнолетните трябва да бъдат наказвани за неща, в които са участвали с одобрението на всички родители, учители и ръководители. Ако, както знам от източниците, нашите предци са изгаряли деца вещици, то е най-малкото защото са ги смятали за вместилище и говорители на много по-възрастни дяволи. Трудно е да се открие точката, от която започва приписването на вина в западния смисъл.

На път за вкъщи една жена от съседната сграда дойде с вас. Тя ни разказа как нейна съседка, след като няколко пъти пила и спала с един руснак, била застреляна отзад с пистолет от собствения си съпруг до кухненската печка, след което убиецът, офицер, изпратен вкъщи от Вермахта заради сърдечно заболяване, се застрелял в устата. Останало единственото дете на семейството - седемгодишно момиче. „През всички тези дни я гледах с моето момче - обясни жената. - И бих искала да я задържа. Съпругът ми ще се зарадва, когато се върне. Той все искаше момиче.” Родителите били завити в одеяла и заровени набързо в двора на къщата. Пистолетът също бил заровен. „Добре, че нямаше руснаци в къщата“ - казва жената. Със сигурност щяло да се вдигне шум заради забраненото притежаване на оръжие.

Постояхме известно време на поляната пред гробовете. Жената от Хамбург каза, че всичко е трябвало да се случи така, както се е случило - ако Хитлер бил отстранен от власт на 20 юли 1944 г., той със сигурност щял да запази част от репутацията си. Мнозина продължаваха да вярват в мъртвия. Наистина ли е мъртъв? Или е избягал със самолет? С подводница? Носят се всякакви слухове, но никой не обръща особено внимание.

Вечерта жената с екземата дойде при нас и ни разказа една тъжна история. Отишла днес до Люцовплац, за да види шефа си, адвокат, за когото пишела служебни бележки от години. Адвокатът трябвало да изтърпи много по време на Третия райх, защото бил женен за еврейка и не желаел да се разведе, особено през последните няколко години, когато едва можел да изкарва прехраната си. Семейството очаквало с нетърпение освобождаването на Берлин в продължение на месеци, прекарвайки нощите пред радиото в слушане на чужди станции. Когато първите руснаци влезли в мазето им и потърсили жени, настанало сбиване и стрелба. Куршум рикоширал в стената и улучил адвоката в бедрото. Жена му се хвърлила срещу руснаците и молела за помощ на немски. При което била извлечена в коридора и трима мъже се хвърлили върху нея, докато тя продължавала да плаче и да крещи: „Аз съм еврейка, аз съм еврейка.“ Междувременно мъжът ѝ починал от загубата на кръв. Бил погребан в предния двор на къщата. Жена му избягала незнайно къде. Побиват ме тръпки, докато пиша това. Такива неща не могат да бъдат измислени, те са най-голямата жестокост на живота, на сляпата случайност. Жената с екземата заплака, сълзите ѝ се стичаха по поразената буза. Тя каза: „Само да свърши вече този нещастен живот“.

(Следва)