МАРТА ХИЛЕРС / „ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН“ - 3

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Почти един милион германки са изнасилени малко преди и след края на Втората световна война. Дневникът на Марта Хилерс „Една жена в Берлин“ („Eine Frau in Berlin“), засягащ тези събития, е толкова остър, че е публикуван за първи път анонимно в САЩ, преведен на английски език (1954 г.). Книгата е посрещната на нож от разни посоки (позоряла руските войници – от една страна, а немските жени – от друга) и претърпява второ издание едва през 2001 година. Атаките срещу тази книга не престават и до ден днешен. Не е превеждана на български език, но в интернет пространството може да се намери филма по „Една жена в Берлин“ с български субтитри. (Павел Николов)

ДО ТУК:

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН": 1, 2

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

(Продължение)

Полунощ. Няма ток. Керосинова лампа. Гръмко жужене изпълва отгоре мазето. Платнената прищявка влиза в действие. Всеки намотава приготвената кърпа около носа и устата си. Тайнствен турски харем, галерия от полуомотани посмъртни маски. Само очите са живи.

СЪБОТА, 21 АПРИЛ 1945 ГОДИНА, 2 ЧАСА ПРЕЗ НОЩТА

Бомби, стените се люлеят. Пръстите ми треперят върху писалката. Мокра съм като след тежка работа. Преди ядях в мазето дебели сандвичи с масло. Откакто пострадах от бомбардировките и помагах през същата нощ, разравяйки засипаните, се боря с моя страх от смъртта. Симптомите са винаги едни и същи. Отначало пот в косите, свредели в гръбначния стълб, бодежи в шията, небцето изсъхва и сърцето бие бързо. Очите гледат съсредоточено крака на отсрещния стол и се врязват в неговите запомнящи се издутини и извивки. Сега мога да се моля. Мозъкът се залавя за формули и откъси от изречения: „Спаси и съхрани...“

Докато вълната не мине.

Като по команда започва трескаво суетене. Всички се смеят, дърпат се един друг, шеги. Фройлайн Бен се приближи с вестника и прочете статия за рождения ден на вожда (дата, за която изобщо не ми се иска да мисля). Тя четеше с много особен акцент, с нов, насмешлив и зъл глас, какъвто още не бяха чували в мазето.

„Златно зърно по полетата... Хора, които живеят в мир...“

„Как ли не – говореха жителите на Берлин, - това вече не минава“.

Три часа през нощта. Нееднократно отменяне на бойната готовност, но след това нова тревога. Никакви бомби. Пиша, това помага, отвлича ме. И Герд трябва да го прочете, ако се върне.

Девойката, която прилича на младеж, се примъкна до мене и попита какво пиша. Аз: „Не е нещо важно. Просто лични драсканици, за да се занимавам поне с нещо“.

След първата бомбена вълна се появи от своето мазе Сигизмунд, старият господин, който ми беше някога съсед. Той говори постоянно за победа. Докато Сигизмунд говори, съседите се споглеждат безмълвно и многозначително. Никой не започва да спори с него. Кой спори с луд човек? Освен това лудите са понякога опасни. Само консиержката се съгласява активно.

Девет часа сутринта, в мансардата. Сиво утро, дъжд. Пиша на перваза на прозореца, който е моята писмена маса. Скоро след три часа отмениха тревогата. Свалям дрехите и обувките и падам в леглото, което е постоянно подготвено за спане. Пет часа дълбок сън.

Относно моите налични пари, имам 452 дойчемарки. Не зная какво да правя с толкова много и какво мога да купя с тях. А и моята сметка в банката, където имам около хиляда неизплатени заради липса на марки (Как влагах в сметката през първите години на войната, икономисвах за пътуване около света. Колко отдавна беше това. Всичко минава). Някои хора тичат сега към банките, ако още ги има и работят, и теглят парите си. А защо? Парите, книжните пари, са само фикция и няма да имат вече никаква стойност, ако центърът изчезне. Разлиствам без каквото и да е чувство паричната пачка. Като картинки от потънали времена. Предполагам, че победителите ще донесат свои пари и ще ни снабдят с тях. Е, или някакви армейски пари.

Обедно време. Безкраен дъжд. Марширувах пеш до „Паркщрасе“ и добавих към моите „парични картинки“ още една пачка. Доверено лице ми изплати последната месечна заплата и ме пусна „в отпуск“. Цялото издателство се разтвори във въздуха. И трудовата борса беше затворила, никой не търси вече свободна бъдеща работна ръка; в това отношение сме сега наши собствени господари.

Бюрокрацията ми прилича на хубавото време. Във всеки случай всички учреждения моментално изчезват, когато започва да се лее дъждът от осколките на бомбите. (Впрочем, сега е много спокойно. Предизвикваща опасения тишина). Вече не ни управляват. И все пак редът възпроизвежда сам себе си самостоятелно отново и отново, навсякъде, във всяко мазе. Всяко домашно мазе си има свой авторитетен човек. Още в каменния век човечеството би трябвало да е функционирало по този начин. Стадни животни, инстинкт за запазване на видовете. При животните трябва да са винаги самците, водещите бикове и водещите жребци. В това мазе може да се говори по-скоро за водещи кобили. Фройлайн Бен е такава; много спокойна жена от Хамбург. Аз съм нищо. Не бях авторитетна личност и в предишното си мазе, където обаче имаше един силно ревящ водещ бик, който владееше полето, майор Д., и не признаваше нито мъжете, нито жените да се равни на него. Той ми беше постоянно неприятен в онова мазе, винаги се опитвах да се отделя, да намеря кътче за сън. Но ако водачът крещи, аз се подчинявам послушно.

По пътя се изравних с трамвая. Не можех да се кача в него, защото нямам документ III. При това той беше почти празен, преброих осем души. А стотици тичаха редом под шибащия дъжд, макар че, ако така и така пътува, би могъл да ги качи. Но не – трябва да се спазва принципът на реда. Това живее дълбоко в нас и ние му се подчиняваме.

Купих две хлебчета от фурната. Рафтовете все още изглеждат снабдени, няма никаква паника – купуват. Отидох в бюрото за продоволствени талони. Сега според моята буква бях наред да бъда подпечатана за картофи от 75 до 77. Работата вървеше неочаквано бързо, макар че ни обслужваха само две дами. Те изобщо не гледаха, поставяха печатите на талоните механично, като машини. За какво всъщност са тези печати? Никой не знае, но всеки предполага, че това има някакъв смисъл. Според обявата буквите от Х до Z трябва да завършват подпечатването до 28 април.

По обратния път проникнах в изоставената градина на професор К., зад черните руини на къщата, набрах минзухари и начупих люляк. След това при госпожа Голц, която живееше в същата къща, в която живеех и аз. Седяхме един срещу друг на масата и си говорехме. Тоест, викахме, стараейки се да надвикаме започналата отново стрелба. Госпожа Голц, със сломен глас: „Цветя, удивително прекрасни цветя...“ При това по лицето ѝ се стичаха сълзи. А и на мене ми беше ужасно на душата. Сега красотата ранява. Това става заради излишъка от смърт.

Помислих си днес сутринта колко мъртви хора съм видяла вече. Първи беше господин Шерман. Тогава бях на пет, а той на седемдесет години, сребристобяла коприна, свещи, възвишеност. И така, смъртта беше тържествена и прекрасна. Дотогава, докато Хилде и Кейт П. не ми показаха през 1928 г. своя починал предния ден брат Ханс. Той лежеше като сноп парцали на дивана, брадата му завързана със синя кърпа, едното коляно изкривено – нещо много неприятно. После мъртви роднини, сини нокти между цветя и броеници. Един в Париж, превърнат на кървава каша. И един замръзнал в река Москва... Още не съм виждала самата смърт, а само мъртви хора. Но това преживяване като че ли ще изпитам доста скоро. Че това би могло да засегне и самата мене, не вярвам. Смъртта вече често се промъкваше покрай мене, но нещо ме пазеше. Това е чувство, което живее в повечето хора. А как иначе биха могли да бъдат толкова бодри посред толкова много смърт? Установено е, че заплахата за живота увеличава жизнените сили. Аз горя по-силно и по-ярко преди бомбените удари. Всеки нов ден от живота е още един ден на триумф. Отново преживяхме това. Съпротивлявам се. Издигам се като че ли по-нагоре и стоя по-твърдо на земята. Тогава, по време на първата бомбардировка, написах върху стената в стаята си с молив на латински: Si fractus illabatur orbis, Impavidum ferient rumae. Тогава още можеше да се пише до чужбина. Цитирах в писмо до моите приятели Д-ви. в Стокхолм, като че ли за да подкрепя самата себе си, споменатия по-горе стих и написах за интензивността на нашето, намиращо се под заплаха съществуване. При това се чувствах ефирна, все едно, вече възрастна, допусната до тайните на живота, говоря с дете, което трябва да бъде опазено.

НЕДЕЛЯ, 22 АПРИЛ 1945 ГОДИНА, 1 ЧАСА ПРЕЗ НОЩТА

Лежах на леглото горе, духаше през счупеното стъкло, дремех. В краката ми имаше тухла, на която бяха нужни часове, за да се затопли върху малкия газов пламък. Около 20 часа почука госпожа Леман: „Слезте, алармите вече са изключени и няма да има никакви сирени. Останалите вече са до един долу“.

Отчаяно спускане по стълбата. Спънах се в края на едно стъпало. Страхът от смъртта успя да ме хване още при перилата. След това с омекнали колене търсех и търсех слепешката, с биещо сърце, прохода, докато не намерих лостовете на вратата за мазето.

Вътре виждам нова картина. Тези, които са пристигнали по-рано, са си направили легла. Навсякъде възглавници, пухени одеяла, шезлонги. Трудно си пробивам път към целта – моето обичайно място. Радиото е мъртво, няма сигнали от летището. Мига керосиновата лампа. Падат няколко бомби, след това спокойствие. Сигизмунд се появява, все още държи високо знамето. Градинарят мърмори нещо за Бернау и Зосен, където сега трябва да се намират руснаците. Сигизмунд обявява, напротив, че те ще получат скорошен отпор. Седим, часовете минават, артилерията гърми, ту далече, ту близо. „Повече не ходете на четвъртия етаж“ – призовава ме вдовицата на аптекаря. И ми предлага нощен приют в квартирата ѝ на първия етаж. Катерим се нагоре по задната вита стълба. (Преди е била използвана от пратеници и доставчици). Стълбата е истинско тясно вретено. Хрупат парчета от счупените прозорци под краката, вятърът свири през отворените люкове. Диванът ме приема в стаята до кухнята, дава ми два часа сън под чуждото ухаещо вълнено одеяло. До около полунощ бомбите падаха съвсем наблизо и ние отново тичахме долу. Дълги, нещастни часове посред нощ. Точно сега съм твърде уморена, за да продължа да пиша.

(Следва)