вторник, април 30, 2024

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА / ГЮСТАВ ФЛОБЕР – „МАДАМ БОВАРИ“ - 14

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: “МЕНСФИЙЛД ПАРК“1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13.

ЧАРЛЗ ДИКЕНС: “СТУДЕНИЯТ ДОМ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30,

ГЮСТАВ ФЛОБЕР: “МАДАМ БОВАРИ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ГЮСТАВ ФЛОБЕР (1821-1880) - “МАДАМ БОВАРИ“ (1856 г.)

***

След края на романа с Родолф (той изоставя Ема в онази минута, когато тя го чака, за да избягат заедно в синята мъгла на романтичните сънища) две взаимно свързани сцени са написани с любимия за Флобер похват на контрапункта.

Първата е вечерта в операта по време на представлението на „Лучия ди Ламермур“, когато Ема среща Леон, който се е върнал от Париж. Младите красавци, които се надуват в оперния партер и поставят жълтите си ръкавици върху бастунчетата със златни топки, и към които гледа Ема, са встъпление към звуците на настройваните инструменти.

В първата част от сцената Ема е опиянена от мелодичните жалби на тенора, които ѝ напомнят за отдавна миналата ѝ любов към Родолф. Шарл прекъсва музиката на нейните преживявания с прозаични реплики. За него операта е безсмислена суета, а в замяна на това тя разбира сюжета, защото е чела романа на френски език. Във втората част, като следи съдбата на Лучия на сцената, тя се отдава на мисли за своята съдба. Вижда се като оперна героиня и е готова да обикне всеки, у когото може да види тенор. Но в третата част ролите се сменят. Операта и пеенето се превръщат в досадни прекъсвания, а основен става разговора ѝ с Леон. Шарл едва започва да получава удоволствие, когато го отвеждат в кафенето. В четвъртата част Леон предлага да се върнат в неделя, за да чуят пропуснатия последен акт. Уравненията, както се казва, са опростени: отначало за Ема реалността е равна на операта; певецът отначало е равен на Родолф, след това на себе си, Лагарди, възможния любовник; възможният любовник се превръща в Леон и накрая Леон е приравнен към реалността, а операта престава да занимава Ема и тя отива в кафенето, за да напусне непоносимо задушната зала.

Друг пример за контрапункт е епизодът в катедралата. Начало този път дава посещението на Леон при Ема в странноприемницата и едва след това се озоваваме в катедралата по време на тяхната среща. Първоначалният разговор повтаря разговора на Ема и Родолф по време на земеделския събор, но сега Ема е много по-сложна. В първата част от сцената в катедралата Леон влиза в църквата и чака Ема. Този път интерлюдията се разиграва между църковния пазач (чакащ постоянно туристите като екскурзовод), от една страна, и Леон, който отказва да разглежда забележителностите, от друга. Той отбелязва само това (преливащите се светлинни петна по пода и по-нататък), което е съзвучно със съсредоточеността му върху Ема, която му изглежда като ревниво пазена испанска дама, подобна на възпетите от френския поет Мюсе, и която идва в църквата и предава тайно на своя поклонник бележка. Пазачът кипи от гняв при вида на потенциалния екскурзиант, който си позволява да се любува на катедралата самостоятелно.

Втората част започва с идването на Ема – тя протяга рязко на Луон някаква хартия (писмо с отказ), влиза в параклиса на Пречистата дева и там се моли. „Тя стана и щяха да излязат, когато пазачът бързо се приближи, като каза:

— Госпожата несъмнено не е оттук? Не желае ли госпожата да види интересните неща в църквата?

— Е, не! — извика помощникът.

— Защо не? — каза тя.

Защото със своята разклатена добродетел тя се вкопчваше в Богородица, в статуи, в гробове, във всички случайности“.

Потокът от разяснително красноречие на пазача е противопоставен на нетърпеливата вътрешна буря у Леон. Пазачът тъкмо се опитва да им покаже камбанарията, когато Леон повлича Ема далече от катедралата. Но – и това е третата част – когато вече излизат, пазачът успява да се появи отново, като донася куп огромни подвързани тома – съчинения за катедралата. Накрая обезумелия от нетърпение Леон иска да намери фиакър, а след това се опитва да настани в него Ема. Така правят в Париж, отговаря той на нейните колебания – за нея Париж е копринената табакера – и думите му я убеждават като неопровержим довод.

„Но фиакърът не идеше. Леон се страхуваше да не би тя пак да влезе в църквата. Най-после фиакърът се яви.

— Минете поне през северния портал! — извика пазачът, който бе останал на прага. — За да видите „Възкресение“, „Страшният съд“, „Раят“, „Цар Давид и грешниците в пламъците на ада“.

— Къде ще отивате, господине? — попита кочияшът.

— Дето искате! — каза Леон, като бутна Ема в колата.

И тежката кола потегли“.

Както селскостопанските мотиви (прасетата и оборския тор) по време на събора предвещават мръсотията, която момчето Жюстен чисти от обувките на Ема след разходките ѝ до дома на своя любовник Родолф, така и последният порив на красноречието на папагала пазач предвижда адския пламък, който Ема би могла да избегне, ако не седне в каретата с Леон.

С това завършва църковната част на контрапункта. Тя се отзовава в следващия епизод – със закритата карета.

На кочияша също най-напред му хрумва да покаже на двойката, която поради неосведомената си простота прима за туристи, изгледи от Руан, например статуята на някой поет. След това той в също толкова необмислен и бърз галоп кара към гарата и опитва други подобни маршрути. Но всеки път глас от тайнствената дълбина на каретата му заповядва да продължи нататък. Няма нужда да навлизаме в подробностите на това удивително смешно пътуване, защото цитатът ще говори сам за себе си. Но си струва да отбележим, че гротесковият фиакър със заслонените прозорци, който преминава по Руан пред очите на всички, е много далече от разходките в пъстрите гори по лилавия пирен с Родолф. Измените на Ема са станали по-вулгарни.

„И тежката кола потегли.

Тя слезе по улица Гран-Пон, пресече площад Де-з-Ар, кея Наполеон, Пон-Ньоф и спря точно пред статуята на Пиер Корней.

— Продължавайте! — рече един глас отвътре.

Колата отново тръгна и от кръстопътя Лафайет, като се спусна по нанадолнището, влезе със силен галоп в железопътната станция.

— Не, направо! — извика същия глас.

Фиакърът излезе от оградата и като се намери в алеята, скоро пое с лек тръс между големите брястове. Кочияшът избърса чело, сложи кожената си шапка между коленете и подкара колата извън страничните алеи, по брега на реката, край моравата.

<...>

Ала изведнъж [каретата] се насочи неочаквано през Карт-Мар, Сотвил, Гранд-Шосе, улица Елбьоф и направи трета спирка пред Ботаническата градина.

— Карайте! — викна по-яростно гласът.

И веднага, поемайки отново, мина през Сен-Север <...>. Изкачи се по булевард Буврьой, прекоси булевард Кошоаз, сетне целия Мон-Рибуде до склона Девил.

Пак се върна; и тогава без определена цел и направление тя скита напосоки. Видяха я в Сен-Пол, в Лескюр, на хълма Гарган, в Руж-Мар и на площад Гайарбоа; по улица Маладреди, по улица Динандри, пред Сен-Ромен, Сен-Вивиан, Сен-Маклу, Сен-Никез, пред митницата, в Бас-Вией-Тур, при Троа-Пип и на гробището Монюмантал. Сегиз-тогиз кочияшът хвърляше от капрата отчаяни погледи към кръчмите. Той не можеше да разбере какъв бяс за движение караше тия хора да не искат да се спрат. Опита се няколко пъти да спре, но веднага чуваше отзаде си гневни викове. Тогава здравата шибаше двете си изпотени кранти, без да внимава за дупките по пътя, закачайки се тук-там, без да иска и да знае за това, паднал духом и почти разплакан от жажда, от умора и от мъка.

А на пристанището, сред товарни коли и бъчви, и по улиците, при тротоарните стълбове, жителите гледаха с широко разтворени очи, слисани, това тъй необикновено за провинцията нещо: фиакър със спуснати завеси, който непрестанно се появяваше, по-затворен от гроб и разлюлян като кораб.

По едно време по пладне далеч извън града, когато слънцето най-силно пронизваше старите посребрени фенери, една гола ръка се подаде изпод завеските от жълто платно и хвърли късчета хартия, които се пръснаха от вятъра и паднаха по-далеч като бели пеперуди в една цяла цъфнала люцернова ливада.

После към шест часа колата спря в една уличка на квартал Бовоазен и от нея слезе жена, която тръгна със спуснат воал, без да обърне глава“.

(Следва)

понеделник, април 29, 2024

МАРТА ХИЛЕРС / „ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН“ – 47

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Почти един милион германки са изнасилени малко преди и след края на Втората световна война. Дневникът на Марта Хилерс „Една жена в Берлин“ („Eine Frau in Berlin“), засягащ тези събития, е толкова остър, че е публикуван за първи път анонимно в САЩ, преведен на английски език (1954 г.). Книгата е посрещната на нож от разни посоки (позоряла руските войници – от една страна, а немските жени – от друга) и претърпява второ издание едва през 2001 година. Атаките срещу тази книга не престават и до ден днешен. Не е превеждана на български език, но в интернет пространството може да се намери филма по „Една жена в Берлин“ с български субтитри.

(Павел Николов)

ДО ТУК:

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН": 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

СРЯДА, 23 МАЙ 1945 ГОДИНА

С кофа и лопата за боклук тръгнах към кметството в сивата дъждовна ранна сутрин. Още по пътя заваля проливен дъжд. Наистина усетих как по плетената ми рокля тече вода. Валеше постоянно, ту слабо, ту по-силно. Въпреки това гребяхме с лопати и пълнехме кофа след кофа с пръст, за да не се прекъсне ръчната верига. Имаше около сто всякакви жени. Някои изглеждаха летаргични и апатични и се движеха само когато един от двамата ни немски пазачи погледнеше към тях. (Мъжете винаги получават ръководни длъжности.) Други жени работеха с усърдие на домакини, дори упорито. „Работата трябва да се свърши“, каза една, дълбоко убедена. Четирима избутахме пълните колички към канавката. Научих се да управлявам въртящата се количка. Докато силният дъжд не ни принуди да си дадем почивка.

Стояхме под един балкон, натъпкани като животни. Мокрите дрехи залепваха по телата ни; жените изтръпнаха и се разтрепериха. Възползвахме се от възможността и изядохме мокрия си хляб без нищо. Една жена промърмори: "Никога не съм правила подобно нещо при Адолф."

Обадиха се от всички страни: „Напиши жалба до твоя Адолф“.

Тогава жената, съвсем смутена, каза: "Нямах това предвид."

Стояхме така повече от час. Дъждът валеше около нас. Докато се изливаше по-кротко, нашият надзирател, говорещ с виенски акцент млад мъж с чешко име, ни върна обратно при количките. Количката, който управлявах, беше с надпис „The Laughing Lore“ (бел. – „Смеещата се Лори“). Друга количка беше маркирана с тебешир като „The Crying Lore“ (бел. – „Плачещата Лори“). Но една ръка беше зачеркнала думата „плач“ и написала „усмивка“.

Около 15 часа най-накрая бяхме отписани от списъка от нашия виенчанин и ни пуснаха да се приберем. Самонадеяно размахвах кофата си за боклук по пътя, следвайки мотото: „Това, което не ме убива, ме прави по-силен“.

У дома намерих вдовицата много обезпокоена. Призна, че през последните няколко дни е почувствала "сърбеж и парене" и прегледала заради това енциклопедията. Ключовите думи - “гонорея” и “сифилис”. Като съпруга на фармацевт, тя е натрупала доста познания за човешките болести; но ѝ липсва необходимия опит в тази специфична област. „Имам малки подутини“, твърди тя сковано и твърдо. В енциклопедията тези подутини са описани като характерни за ранен сифилис. Те трябва да излязат от три до четири седмици след заразяването. Вдовицата смята, че нейният насилник по стълбите, ниският голобрад мъж, ѝ е причинил това точно преди четири седмици.

"Какво? Ваня ли? Това дете?" Не мога да повярвам: „Той ли трябва да е?"

"Защо не. Просто такова глупаво момче. Освен това не зная дали наистина е Ваня. И откъде да зная? И освен това онзи поляк!“

Вдовицата ридае жално. Какво да направя? Нямаше смисъл да търсим какво е, не зная нищо за това. Моето предложение да разпитаме хер Паули беше посрещнато с яростен отказ. Така че не оставаше нищо друго освен да изчакаме утрешния ден и възможно най-рано да отидем на мястото, което беше обособено като болницата за изнасилени жени. Спомних си как ме засърбяха ушите, когато изучавахме човешкото ухо в училище, използвайки големи анатомични модели. Симптомите на вдовицата вероятно са започнали наистина едва когато е прочела описанието в енциклопедията. Да изчакаме до утре. Може би скоро ще трябва да отида и аз да се прегледам. Закъснява ми с един ден.

(Следва)

събота, април 27, 2024

ПАНЕБ – ПЪРВИЯТ ЗЛОДЕЙ ПСИХОПАТ В ИСТОРИЯТА

ИЗТОЧНИК: DISGUSTING MEN

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Той осиротял рано и бил осиновен от бездетния началник на баща си. След като възмъжал, се оженил, станал бригадир на каменоделци, а също така и съдия. А освен това съжителствал с жените на работниците, други жени изнасилвал и хвърлял камъни по хората, седейки на една стена. Опитал се също така да убие своя осиновител, осквернявал царските гробове... и откраднал една мумифицирана гъска. Но не е изключено да е станал жертва на черен пиар. Казвал се Панеб – най-първият злодей психопат, известен в историята.

Сирак, съдия бригадир – забележителният момък Панеб

Историята започнала през 1244 година преди новата ера в селището на строители на гробници, наречено Сет Маат (днес Деир ел Медина) на западния бряг на Нил. Именно там в голямото семейство на потомствения каменоделец Неферсенут и жена му Иуйа се родило момчето Пенаб.

Деир ел Медина

Баща му се занимавал със строителство на гробници за фараоните и бил част от бригадата на дясната страна под ръководството на Неферхотеп. Тук е нужно да поясним: по това време работниците каменоделци в Египет се делели на две бригади, обработващи различни страни на гробниците, лявата и дясната.

Както и да е, но по някаква неизвестна причина Панеб останал сирак и бил осиновен от бездетния Неферхотеп, който бил много заможен човек.

Панеб работел под ръководството на новия си родител. Когато започнала гражданската война между фараона Сети II и неговия противник Аменмес, бригадирът бил убит. Младият възпитаник наследил неговата длъжност, като подминал Аменнахт, по-малкия брат на Неферхотеп (иначе казано – чичо си от приемното семейство).

Сети II

Панеб оставил значителна следа в запазилите се източници. Споменат е в 32 остракона (тук: глинени плочки за записи) и папируса. Практически навсякъде е представен като благочестив и добър работник. Оженил се, имал десет деца, бил член на съвета на старейшините в селото и даже заедно с жена си участвал в съдебни заседания. Уважаван човек!

И ако не бил папирусът под номер 124, намерен от британеца Хенри Солт в Деир ел Медина през 1816 година, тъмната страна на Панеб така и щяла да се изгуби в бездните на историята.

Убиец, насилник, осквернител на гробове – отвратителният негодник Панеб

Папирусът на Солт № 124 е по същество донос от вече известния Аменнахт, написан до началника на държавните длъжности в страната и искащ да бъде наказан бригадира Панеб за многобройни престъпления.

Остракон

Обобщавайки своите искания, Аменнахт подчертава в доноса: „Той не е достоен за тази длъжност. На вид като че ли е здрав, но изглежда е ненормален“. Какво вършел Панеб, за да заслужи подобно определение? Според Аменахт неговият племенник бил истинско изчадие на порока.

Най-дребното, в което можело да се обвини бригадира, било използването на служебното положение и подкупи на длъжностно лице. За да заобиколи брата на Неферхотеп в борбата за длъжност, Панеб подкупил предишния началник на държавните длъжности, като му подарил петима роби, които преди това били собственост на приемния му баща.

След като получил благата длъжност, негодникът си разпасал съвсем пояса. Той използвал работниците за строеж на своя гробница, за което карал камъни от строителната площадка на фараона. Също така един от работниците направил по негова заповед плетено легло за жреца на храма на Амон, а друг, който се казвал Небнефер, бил принуден да се грижи три месеца за воловете му. През всичкото това време жените на работниците тъчели дрехи за него.

Папирус № 124 на Солт

Панеб спял с жените на своите работници. От папируса станало известно, че той съжителствал с три от тях: Туйя, Хел, а също така с Убхет, дъщерята на Хел. При което за блудството разказал синът на Панеб, Аабехте, който не можел да понесе похожденията на баща си. Като отишъл при охранителите на селото, той, след като се заклел в боговете, заявил за половата невъздържаност на баща си. Но Панеб, между другото, позволявал на сина си да спи с Убхет, така че и неговият косъм не бил чист.

Като не се спрял със съжителството, Панеб се заел с насилие. Френският историк египтолог Паскал Вернюс в книгата си „Дела и скандали в Древния Египет“ пише, че негодникът разкъсал дрехите на една жена на име Нямуау, притиснал я върху една стена и я изнасилил.

Още Панеб не бил сдържан при проявата на негативни емоции. Аменнахт разказва за желанието му да убие приемния си баща, докато същият бил още жив. Той пише в папируса:

„Той преследваше главния майстор Неферхотеп, моя брат, макар че именно той го отгледа, и той [Неферхотеп] залости вратата, и той [Панеб] взе камък и разби вратата, а хората поставиха охрана на Неферхотеп, защото той [Панеб] каза: „Ще го убия през нощта!“, и той преби девет души през тази нощ“.

Хенри Солт

Панеб се качил на една стена и хвърлял върху деветимата камъни. Изобщо, да хвърля камъни явно било любимото занимание на бригадира. Паскал Вернюс споменава в книгата си за още един случай, когато Панеб хвърля камъни срещу слугите, живеещи в селото.

А и не един път заплашвал с убийство. Като се скарал с бригадира на лявата страна, той казал: „Ще те издебна в планината и ще те убия“. Нещо повече, според думите на същия Аменнахт, няколко жители от селото, които искали да напишат жалба срещу Панеб, наистина били убити от него. Истински негодник.

Освен че имал агресивно поведение, мерзавецът бил светотатец и осквернител на гробове. Нещо повече, той крадял камъни и инструменти по време на строежа на бъдещи гробници, а като добавка прониквал във вече запечатани.

Рамзес II

Веднъж Панеб отнесъл от гробницата на фараона част от колесницата, вино и благовония, а от гробницата на една от дъщерите на Рамзес II – мумифицирана гъска! Какво е правил Панеб с това неапетитно нещо, историята не казва. Но това било малко за светотатстващия. Като се вмъкнал в гробницата на друг фараон, не само откраднал оттам вино, но и седнал да го пие направо върху саркофага. Нищо свято.

Най-удивителното е това, че негодникът не понесъл явно никакво наказание за всичко сторено. И ето защо.

Завистливият Аменнахт. Черен пиар по египетски

Има голяма вероятност всичката тази ужасна история за древноегипетското изчадие на ада да е най-старият пример за черен пиар. Ще започнем с това, че освен доноса няма практически никакви други бележки за злодейските похождения на Панеб.


Американският египтолог Алберенс, след като прочел папируса, сметнал, че той е написан несвързано, все едно професионален писар е записвал спонтанните жалби и възмущенията на един завистник. Нещо повече, някои детайли, например съжителството с три жени, се използвали прекалено често от доносниците като пример за аморално поведение.

Също така знаем, че Аменнахт е имал личен мотив да мрази Панеб, защото му измъкнал изпод носа тлъстата длъжност, на която разчитал. В доноса се описва, че новият бригадир забранил на Аменнахт и семейството му да използват светилището, където работниците отбелязвали празниците, което явно не добавило любов между двамата.

И още един важен детайл: папирусът с доноса до началника на държавните длъжности няма най-важната част – изброяването на длъжностите и титлите на този, към когото се обръща доносителя, а това било просто немислимо за това време. Така че ние имаме по-скоро копие на доноса, а достигнал ли е оригиналът до началника на държавните длъжности е загадка.


Името на Панеб изчезнало от всички записи през периода от 1193 до 1185 година преди новата ера. Наистина, има един остракон от приблизително 1180 година, в който се говори за екзекуцията или убийството на бригадир в Деир ел Медина. Но дали това е бил Панеб, който прелял със злодеянията си чашата на търпението на жителите на селото, или някой друг – историята не казва. Във всеки случай следващ бригадир станал някой си Аннахт от съвсем друго семейство, така че дори ако Аменнахт постигнал своето с помощта на доноса, това не му донесло лични изгоди, а само отмъщение.

Такъв бил египтянинът Панеб: сирак, глава на семейство, насилник, убиец, светотатстващ или просто наклеветен от мразещите го бригадир на дясната страна.

петък, април 26, 2024

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1988 г. / ЛИТЕРАТУРА / НАГИБ МАХФУЗ

Нагиб Махфуз (جيب محفوظ)

11 декември 1911 г. – 29 август 2006 г.

Нобелова награда за литература

(За това, че чрез творби, богати на нюанси - ту проницателно реалистични, ту емоционално двусмислени - формира арабско повествователно изкуство, приложимо към цялото човечество.)

Роден в Кайро през 1911 г., Нагиб Махфуз започва да пише, когато е на седемнадесет години. Първият му роман е публикуван през 1939 г. и още десет са написани преди египетската революция от юли 1952 г., когато той спира да пише за няколко години. Един негов роман обаче е преиздаден през 1953 г. и появата на „Каирската трилогия“ - „Между дворците“, „Дворецът на копнежа“, „Захарната къща“ - през 1957 г. го прави известен в целия арабски свят като изобразяващ традиционния градски живот. С „Децата на Гебелави“ (1959 г.) той започва да пише отново, в нов дух, който често прикрива политическите оценки под алегории и символи. Произведенията от този втори период включват романите „Крадецът и кучетата“ (1961 г.), „Есенен пъдпъдък“ (1962 г.), „Разговор край Нил“ (1966 г.) и „Мирамар“ (1967 г.), както и няколко сборника с разкази.

До 1972 г. Махфуз работи като държавен служител, първо в Министерството на даренията, след това като директор на цензурата в Бюрото по изкуствата, като директор на Фондацията за подкрепа на киното и накрая като консултант по културните въпроси към Министерството на културата. Годините след оттеглянето му от египетската бюрокрация са свидетели на изблик на по-нататъшна креативност, голяма част от която експериментална. Той е автор на не по-малко от тридесет романа, повече от сто разказа и повече от двеста статии. По половината от романите му са заснети филми, които се прожектират сред арабскоговорящия свят. В Египет всяка нова негова публикация се смята за голямо културно събитие и името му неизбежно е сред първите споменати във всяка литературна дискусия от Гибралтар до Персийския залив.

ИЗТОЧНИК: https://www.nobelprize.org/prizes/literature/1988/mahfouz/biographical/

Превод от английски: Павел Николов

четвъртък, април 25, 2024

ОКУПАЦИОНЕН ФОНД, ОСНОВАН ЗА СЪЗДАВАНЕТО НА РУСКО-ДУНАВСКА ОБЛАСТ - 9

ДО ТУК: Предговор 1; Предговор 2; ОТКЪС 1; ОТКЪС 2; ОТКЪС 3; ОТКЪС 4; ОТКЪС 5; ОТКЪС 6

ОТКЪС 7

Писмо на г-н Хитрово до русчукския консул

„Нашият общ приятел (бел. - директорът на Азиатския департамент Мелников) известява за предстоящо преобразуване в Азиатския департамент. Говори се за учредяване на независима длъжност началник на департамента, за която, както изглежда, предричат Иван Алексеевич. Лично аз, както Ви е известно, нямам нищо против Иван Алексеевич, но той е ужасяващ реформатор и самолюбие. В мненията си относно Изтока ние постоянно се разминаваме. Той е ужасяващ формалист и обича канцеларщината, а аз винаги съм бил на противоположното мнение. Г-н Мелников мисли да промени своето положение и да напусне департамента. Съжалявам за това, с него някак си се разбирахме, с Иван Алексеевич сме само на официална основа. Впрочем нашият приятел съобщава, че в Петербург е решено да се отзове генерал Ернрот, така че той е длъжен да напусне България на следващия ден след систовското (бел. - свищовското) събрание, и че във военните кръгове въобще не го подкрепят. Както се оказва, през цялото време го е подкрепял Николай Карлович, който, както е видно, е бил ярък защитник на генерала. Между другото в своите донесения аз никога не съм могъл да не изразя истината по отношение на някои, известни и Вам, неприлични действия на Ернрот. С една дума, всичко трябва да се приема за сведение и ръководството на г-н Мелников предполага, че след систовското (бел. – свищовскота) събрание Вие ще бъдете представен като поощрение за деловодител IV клас в Азиатския департамент и дано, както смята той, впоследствие Ви произведат и вицедиректор. По всяко време съм готов да направя за Вас всичко добро, но не мога в такова трудно време да се лиша от Вашата помощ и благи съвети. Впрочем след Систов (бел. – Свищов) ще мина и към Вас и ще поговорим за всичко.

Нашите военни наистина са чудаци! Представете си само, вчера след обяда генерал Ернрот, радвайки се на изхода от изборите, ми каза: ето ние уредихме всичко за Вас, направихме всичко и сега Вие ще благодушствате в България. На тази наивна забележка бях принуден да му отговоря следното: по наше мнение Вие не направихте кой знае какво добро за нас. Устроения от Вас държавен преврат в България ние засега не признаваме за полезен за Русия. Може би впоследствие ще ни се наложи да оправяме забърканата каша. Именно на нас се възлага задължението да изпълним историческите предначертания. Хубаво би било, ако княз Батенберг изпълни възложеното му задължение - в противен случай ще ни се наложи да разрушим до основи всичко, което Вие устроихте, и да прибегнем до други, съвършено противоположни, мерки. Впрочем бъдещето ще покаже всичко, засега нито Вие, нито ние сме направили нещо, но пословицата е „Ще поживеем, ще видим“.

Телеграма, изпратена от Систов в Петербург в деня на заседанието на Великото народно събрание и даване на българския княз пълномощия за самостоятелно управление на страната в течение на седем години.

„Петербург, до г-н министъра на вътрешните работи.

Днес в Систов (бел. Свищов) на заседание на Великото народно събрание в присъствието на представители на Великите европейски държави представителите на българския народ единодушно постановиха и утвърдиха законодателен акт, според който царуващият български княз Александър Батенберг се упълномощава от българския народ в продължение на седем години да управлява страната самостоятелно и независимо от съществуващите в България закони. Този акт чрез посредничеството на военния министър генерал Ернрот бе връчен на княза. Явявайки се в събранието, князът произнесе реч, с която благодари на представителите за техните патриотични чувства и преданост към престола и отечеството, обещавайки занапред да управлява страната, без да нарушава съществуващата конституция. Подписали: дипломатическият агент и всички руски консули“.

С този временен акт завършва държавният преврат в България, извършен от руските агенти през 1881 година.

На 12 август 1881 г. куриер от София достави в Русчук съобщение от дипломатическия агент г-н Хитрово, в което собственоръчно от последния е написано твърде секретно следното:

„От министерството на външните работи ми бе отправено запитване относно: колко са в настоящия момент живеещите в България нисши чинове в оставка, които са руски поданици и намиращи се под наше покровителство (лица от славянска националност), способни да носят оръжие и можещи в случай на необходимост да бъдат отправени в Босна и Херцеговина за подкрепа на тамошното предполагаемо народно движение. Министерството възнамерява да сформира в България няколко отряда за отправяне по назначение.

Г-н Аристов достави в мое разпореждане от сумите на Славянския благотворителен комитет 6000 рубли мет. за даване на еднократни помощи на лица, изявяващи желание да се отправят в Босна и Херцеговина с известната цел.

За да се избегне гласният призив на доброволци в консулството, предлагам да се поканят всички руски поданици и намиращите се под наше покровителство, пребиваващи в поверения Ви консулски окръг, под предлог да представят в консулството своите документира да получат в замяна временни билети за жителство в Княжеството. На благонадеждните лица да се обяви целта на поканата и на изявилите желание да се отправят по назначение да се даде временна помощ, за което Ви препращам, приложени, 6000 фр. златни.

Списъка на доброволците и другите лица, пребиваващи в поверения Ви консулски окръг, най-покорно моля да благоволите да ми предоставите във възможно непродължителен период.“

В доверително съобщение от 18 август 1881 г. г-н Хитрово пише на консула в Русчук. „В българското военно министерство е изработен проект за сформиране на конна жандармерия и казашки полусотни (бел. – половин ескадрон) от доброволци, предимно руски поданици. Българското правителство се обърна към мен с ходатайство за разрешение руските поданици в качеството на доброволци да постъпват на българска военна служба.

Имайки предвид, че сред изявяващите желание да постъпят в доброволни отряди за предполагаемо отпращане в Босна и Херцеговина има хора, които могат да бъдат определени за българска служба в жандармерията или в казашките полусотни, предлагам да не се пречи на посочените лица временно да постъпят на посочената служба.“

Частно писмо на г-н Хитрово до русчукския консул (26 август 1881 г.)

„От Петербург ми поръчаха (неофициално) да водя преговори с княза относно построяването в България на железопътна мрежа. По мнението на нашите стратези е нужно да се свърже София с Русчук или Шумле (бел. - Шумен), като центрове, по-близки до Добруджа, и да се прокара железопътна линия към Плевен, Орхан и София. Други предлагат отначало да се обединят българските търговски центрове, което означава да се прекара железопътна линия от Систов (бел. - Свищов), Бяла и Търново до София или пък Систов (бел. - Свещов), Бяла, Орхан и София, а Търново и Русчук да се свържат със специални отклонения. Предвид липсата в българската хазна на капитали, нужни за построяване на посочената железопътна мрежа, у нас предлагат да се предостави построяването на концесионерни компании или на отделни капиталисти, но изключително руски поданици. Според забележката на Азиатския департамент желателно е концесиите за построяване в България на железопътни линии да бъдат предоставени на нашите известни строители господата Губонин, Поляков, Бльох или на държавния банкер барон Хинцбург.

Вчера имах частна аудиенция при княза, където имах честта да изкажа пред него нашето мнение по тази тема, посочвайки лицата, които могат да поемат построяването на железопътни линии в България. От посочените от мен лица Негово височество благоволи да избере барон Хинцбург, казвайки, че последният му е известен. В разговора си с мен князът ми намекна, че според Берлинския договор правителството на Негово височество е длъжно отначало да осигури железопътната линия Цариброд, София и Вакарел за съединяване през Белград, Ниш и Пирот на австро-унгарската столица с Константинопол. Според мнението на княза, ако в дадения момент или в близко бъдеще княжеското правителство пристъпи към построяването на стратегическа железопътна мрежа, може да последва протест от страна на държавите, подписали Берлинския договор. Въпреки това князът ми обеща да се отпусне на руските инженери сумата, нужна за извършване на работата по изискване на железопътните работи, съгласно набелязания в Петербург план.

Заключавайки от писмото Ви, че възнамерявате да се отправите в отпуск в Русия, най-покорно Ви моля, почитаеми господине, да водите преговори с барон Хинцбург, с инженера генерал Струве и по Ваше усмотрение с други руски капиталисти относно построяването на железопътни линии в България. На изявилите съгласие за това предприятие благоволете да предложите да изпратят при мен в София свои пълномощници, с които аз ще водя преговори по този въпрос. Бих желал да съм личен посредник между нашите предприемачи и княжеското правителство.“

Следващото писмо от 27 август

„Току-що получих телеграма от директора на Департамента по личния състав и икономическите въпроси да Ви се разреши 28-дневен отпуск в Русия. Вероятно г-н Новиков ще Ви извести отделно. За всеки случай съм Ви приготвил паспорт за пътуване до Русия и обратно, които прилагам тук.

Тук ни предстои маса работа. Князът е загрижен за съставянето на траен (впрочем по негово мнение) кабинет, учредяване на държавен съвет от назначени от него членове и свикването на обикновено законодателно събрание.

Проектът за учредяване на държавен съвет лично аз не одобрявам, тъй като някак си не си подхождат законодателно събрание от изборни представители и посредничество между Законодателното събрание и княза чрез някакъв държавен съвет, състоящ се от назначени от княза лица. Ако страната се управлява въз основа на конституцията, посредници между княза и народните представители са министрите. Ако князът предполага самостоятелно управление на княжеството, то по мое мнение никакво Народно събрание не следва да се свиква. Но съветниците на княза отстояват своя проект и предлагат Народното събрание да се ограничи само с разглеждане и утвърждаване на бюджета на княжеството.

В моя доклад до Николай Карлович изказах личното си виждане по този въпрос, а също недоверието си към настоящите княжески съветници. Предлагам, за да се установи в княжеството трайно правителство, следва ние да назначим военен министър, както и министър на вътрешните работи, който едновременно да бъде и председател на Съвета на министрите, а също и министър на правосъдието. При такъв състав на българския кабинет ние можем да разчитаме на трайно установяване на нашето влияние в княжеството.

Днес при мен закусва австро-унгарският дипломатически агент. В разговор относно железопътния въпрос той ми съобщи, тоест до колкото му е известно, изглежда, че между нас и виенския кабинет е постигнато съглашение за построяване отначало на линията Цариброд-София-Вакарел, разбира се, без да се ограничава княжеското правителство в строителството на други линии.

От доставените ми от Азиатския департамент различни планове и проекти на бъдещите железопътни линии в България не мога да съдя за възможностите за осъществимост на постигнатото съглашение между нас и Австро-Унгария за прокарване на линията Цариброд-София-Вакарел.

В последните дни получавам доста писма от Русия, от господата Мелников, Аристов и от председателя на Славянското благотворително дружество в Одеса за сформирането на различни доброволни отряди за отправяне в Босна и Херцеговина с молба да им се оказва съдействие, а също за сформиране на такива отряди и в България.

Бидейки поставен в такова неизвестно положение относно предприеманите от нас действия по народното движение в Босна и Херцеговина и нямайки материални средства за снабдяване на отрядите от доброволци с всичко необходимо, най-покорно Ви моля, почитаеми господине, по пътя да се отбиете в Одеса и да поговорите там с председателя на Славянското благотворително дружество относно съставянето в Одеса на доброволни отряди и за снабдяването им с парични средства. В Петербург също да се отбиете при г-н Аристов, за да му обясните, че за изпращане и сформиране в България на доброволни отряди за действия в Босна и Херцеговина на предлаганите от тях начала далеч не са достатъчни доставените в мое разпореждане 6000 рубли мет. Благоволете да обърнете внимание на г-н Аристов, че в поверената ми дипломатическа агенция, а също във всички наши консулства в България няма специални фондове по този предмет. По мое мнение на него му е напълно удобно да се обърне за съдействие или към нашето министерство, или пък към генерал Обручев.

В Москва благоволете да предадете моето искрено почитание на общоуважавания Михаил Никифорович. Писах му преди няколко дни, за да изложа настоящото положение на нещата в България. В частност обърнете неговото благосклонно внимание върху съобщението на австро-унгарския дипломатически агент относно постигнатото между нас и правителството на Австро-Унгария съглашение по повод построяването на железопътната линия Цариброд-София-Вакарел за свързване на Виена с Константинопол. Най-накрая не се оправдаха думите на генерал Меншаков, казани на покойния император Николай, че пътят за руснаците към Константинопол води през Виена.

Позволете да обърна внимание в нашето министерство, че по наше съображение построяването в България на линията Цариброд-София-Вакарел се явява против нашите интереси и че за нас е значително по-удобно да се отложи железопътният въпрос в България за неопределено време, отколкото да се пристъпи към прокарване на посочената линия.“

Шифрована телеграма от министъра на вътрешните работи до консула в Русчук

„Предвид предстоящите неотложни работи в България, а също на изпращането през Русчук на доброволци за Босна и Херцеговина отмених разпореждането на департамента по личния състав и икономическите въпроси относно Вашия отпуск и най-покорно Ви моля да останете известно време в управлението на поверения Ви консулски окръг.

Г-н Хитрово от своя страна също ще телеграфира на консула. За съжаление Николай Карлович моли да се преустанови за известно време Вашето отпътуване от България. За което ще Ви бъде непосредствено съобщено.“

Шифрована телеграма на руския императорски дипломатически агент в България до консула в Русчук, 5 септември 1881 г.

„На генерал Лесовой е съобщено за отпускане на оръжие и боеприпаси от русчукските артилерийски складове в количество по Ваше указание, подлежащи на предаване на лицата, отправящи се за Босна и Херцеговина. Пушките и револверите трябва да бъдат приведени в необходимата изправност. Нужният брой патрони към пушките и револверите още не е определен. По отзивите на военните власти последните могат да бъдат дадени от софийските складове. За избягване на гласността благоволете да помолите генерал Лесовой да се разпореди за отправяне с държавни или частни коли, по негова преценка, в София на 500 пушки и 100 револвера за постъпване на мое разпореждане. Помолете началника на оръжейната част да се погрижи за изправността и привеждането в необходимия ред на отпращаните пушки. За доставяне нам на револвери от Русия аз съобщих на завеждащия кременчугските оръжейни складове за отправяне на същите през Одеса във Варна на параходи на руското дружество за параходство и търговия по безименни товарителници. От Русия смятат да изпратят доброволци през Одеса в Константинопол, Варна и Рени. Говорете с капитанлейтенант Конкевич за изпращане в Рени на един от параходите на поверената му морска част за превозване на доброволците до Русчук.“

Секретно съобщение на руския императорски дипломатически агент в България до консула в Русчук от 14 септември 1881 г.

„Нашият министър-резидент в Цетина ме уведоми за това, че австро-унгарското окупационно правителство в Босна и Херцеговина укрепява границите на Черна гора и обръща особено внимание на преминаването на черногорци и други лица през границите на Босна и Херцеговина. Министър-резидентът смята, че при избора на лица, подлежащи на изпращане по предназначение, трябва да бъдем твърде внимателни главно в паспортите на доброволците да не са обозначени чинът и званието, а само име, бащино име и фамилия.

За гореизложеното аз известих одеския градоначалник, молейки го за разпореждане за издаване на задгранични паспорти на доброволците без обозначение на чина и званието.

От своя страна аз смятам, че не е излишно при пристигане на доброволците в България някои паспорти да се заменят с видове, издавани от консулствата по установената форма. Що се отнася до паспортите на черногорските поданици, аз помолих цетинското правителство за доставяне в мое разпореждане на неколкостотин паспортни бланки, подписани и с необходимите печати. След получаването на същите много ще бъдат изпратени на Вас за попълване на текста и даване по предназначение.“

Секретно циркулярно предписание на Азиатския департамент от 16 септември 1881 г., № 308, до консулите в България

„В последно време в Славянското благотворително дружество, в Министерството на външните работи и на височайше име постъпват многочислени жалби от славяните, населяващи провинциите Босна и Херцеговина, а така също от православното духовенство на споменатите провинции срещу жестокото отношение от страна на правителствените агенти на австро-унгарското окупационно управление в Босна и Херцеговина. От достоверни сведения, получени в министерството, справедливостта на горепосочените жалби напълно се потвърждава.

След доклада за това от щатс-секретаря Гирс пред Господаря Император Негово величество благоволи височайше да повели: да се окаже на славянското население на Босна и Херцеговина, а така също на тамошното православно духовенство възможната помощ. Комитетът на Славянското благотворително дружество в Петербург чрез посредничеството на министъра на императорския двор изходатайства височайше благоволение за негласно събиране в Русия на парични пожертвования в полза на нещастните славяни, пребиваващи в окупираните от Австро-Унгария провинции Босна и Херцеговина и населяващи ги.

Освен парични пожертвования в комитета на Славянското благотворително дружество постъпват заявления от различни лица, изразяващи чувствата на готовност лично да се отправят в Босна и Херцеговина за оказване на място на всевъзможно съдействие на угнетените славяни. Съгласно съобщение на председателя на комитета министърът на вътрешните работи е направил необходимите разпореждания за даване на доброволците на задгранични паспорти и извести г-н временния одески генерал-губернатор.

От своя страна императорското Министерство на външните работи е направило необходимите разпореждания за отпускане на лицата, отправящи се за Босна и Херцеговина, и на намиращите се там парични и други помощи от остатъците на сумата на окупационния фонд, съхранявани в нашето посолство в Константинопол и в дипломатическата агенция в София, на които заедно с това е съобщено за превода във Ваше разпореждане за горепосочените нужди на 20 хил. фр. златни.

Съобщавайки Ви за гореизложеното, Азиатският департамент има честта най-покорно да Ви помоли, почитаеми господине, отчета за изразходваните суми, отпуснати от Министерството на външните работи, да доставяте непосредствено в департамента ежемесечно. Що се отнася до паричните помощи, отпускани във Ваше разпореждане от комитета на Славянското благотворително дружество, департаментът смята, че Вие можете да водите отделна приходно-разходна книга, извлечение от която да доставяте непосредствено в споменатия комитет.“

Шифрована телеграма на руския императорски дипломатически агент в България до консула в Русчук от 10 октомври 1881 г.

„Изпълняващият длъжността в Черна гора ме уведомява, че нашите доброволци са преминали границата благополучно, но не бидейки снабдени с оръжие и боеприпаси, те пребивават, макар и на безопасни места, но в бездействие. Доброволците молят за започване на делото незабавно да им се достави оръжие.

Сметнах за дълг да известя за това одеския временен генерал губернатор, молейки го преди отправянето на доброволците да ни извести за тяхната численост и приготвеното оръжие. Граф Тотлебен ме уведомява, че пушките са били отправени на наши параходи, но по неразпоредителност на Ляговски не са доставени по предназначение. Затова той моли да се изпратят там 400 пушки с патрони. Вследствие на това помолете генерал Лесовой и началника на оръжейната работилница за незабавно доставяне в София през Лом паланка на горепосочените пушки без патрони, последните тук ги има в достатъчно количество.“

Частно писмо на г-н Хитрово до консула на Русчук, 25 октомври 1881 г.

„На всички мои официални доклади, предложения, донесения и частни писма до разни лица в Петербург и Москва аз сега получих две ответни писма, едно полуофициално от Николай Карлович, а другото от Москва от Михаил Никифорович. Николай Карлович ме известява, че по железопътния въпрос в България не се е състояло никакво споразумение между нашия и виенския кабинет. Негово високопревъзходителство възлага отговорността в това отношение на княз Батенберг. Моите донесения са били доложени на Господаря Император. При доклада Негово величество е благоволил да каже на щатс-секретаря;„Време е да се отнасяме към българските дела сериозно, да не се повтарят предишните грешки. Назначавайте там руски министри. Ако не всички, то поне повечето.“ Благодаря на Николай Карлович, той ме поддържаше по отношение на Ремлинген - героя. Последният ще бъде отзован с всички от България, ще му дадат в Русия цяла рота.

От писмото на Николай Карлович аз заключавам, че в Петербург са твърде недоволни от предполагаемото през лятото на идващата година пътуване на Батенберг в Константинопол и на Изток. Министърът смята предварително да го извика за представяне на обяснение на Господаря Император и там да се състои назначението на бъдещите министри в България. Смятат да назначат генерал Соболев за министър на вътрешните работи и председател на Министерския съвет. За назначение на военен министър оЩе нищо определено няма. Вероятно това назначение ще бъде представено на Николай Николаевич. Генерал Вановски нещо не е доволен от генерал Лесовой и целия Русчукски гарнизон, а главно от артилерията. Николай Карлович моли да Ви предам да се погрижите да бъдат наблюдавани действията на господа офицерите от Русчукския гарнизон и да му донасяте най-малката подробност.

Михаил Никифорович съвсем ни се сърди. Той казва, че вместо това да избавим България от излишния немец - като че ли сме му дали някакво пълномощно за самостоятелна продажба на славяните. По неговите думи немецът и нас ще продаде за един грош на своите братя. Почтеният Михаил Никифорович смята, че в скоро време ние ще призоваваме на помощ тези от българите, които сега сме затворили в тъмница и изселихме от пределите на княжеството. Нашите мними привърженици ние сами ще наричаме изменници и на двете отечества. Аз смятам, че по отношение на Русчукския гарнизон отново се явява вмешателство в нашите работи от страна на нашите жандарми. За това Ви моля да направите на Николай Карлович подробен доклад за действията на руските офицери в поверения Ви консулски окръг.“

(Следва)

сряда, април 24, 2024

К. ГРИГОРОВ (ПЪРЛИЧЕВ) / СРЪБСКИТЕ ЖЕСТОКОСТИ В МАКЕДОНИЯ (1912-1915)

ВМЕСТО ПРЕДГОВОР

Всички спорове между България и Сърбия до войната от 1913 година изникваха преди всичко поради въпроса, кому в края на краищата да принадлежи по право Македония, — на Сърбия или на България. Първата, считайки себе си онеправдана поради факта, че политическото ѝ обединение с неосвободените ѝ сънародници от Босна и Херцеговина не бе постигнато на 1912. г, помисли, че в неин интерес ще бъде да попречи и на националното обединение на своята съседка и съюзница България. С тая цел и за запазване на един овехтял принцип, а именно равновесието на Балканите, Сърбия влезна в тайно споразумение с Гърция, в сила на което заетата от Турция територия се задържваше и разпределяше между двете контрактуващи страни и в ущърб на България. С това не само се нарушаваше сключеният сръбско-български договор, с който Сърбия признаваше покрай една безспорно българска част от Македония и една спорна зона, но едновременно с това туряше се кръст на идеята за споразумение между балканските народи; а частно между Сърбия и България се отваряше една рана, която не се изцери нито с междусъюзнишката война и нейния резултат, Букурешкия договор от 1913 г. и която не е затворена и днес, след като България подписа Солунското примирие и Сърбия се постави в положение да реализира своето обединение. И взаимните обвинения продължават . . . До сега по-силният се е считал обикновено по-прав. По-силната Сърбия, в съюз с другите балкански държави, се считаше по-права в 1913 год. от усамотена България. В 1918 г. Сърбия пред прага на обединението си е още по-силна, имайки за съюзници великите сили от Съглашението, а България е още по-уединена отколкото в 1913 г. Но за добра чест, человечеството днес се напътва по една нова посока. Ако в 1913 год., въпреки виковете на по-силните, намери се человеколюбецътъ Карнеги, който, водим от безпристрастната истина, пожела да установи отговорностите на взаимнообвиняващите се балканци и резултатът бе еднакво изобличителен, за да не кажем по-тежък именно за по-силните, то сега, след като человечеството чу от устата на представителя на най-великата нация, че правдата е еднакво свята и когато тя е на страната на по-слабите, недопустимо е да се издава присъда макар и от най-висшите съдии на человечеството за сметка на която и да било нация, даже и когато тази последната е победена, преди да се е чул гласът на набедения.

Бях чел книгата за „Сръбския режим и революционната борба в Македония", издадена на 1917. г. Тя обхваща периода от края на 1912. г. до края на 1915. г. и в нейните шест глави се изброяват по околии, градове и села изстъпленията, вършени от органите на сръбските окупационни власти в Македония и борбата на местното население като реакция против сръбския режим. Като приложение към книгата прибавени са десетки ликове и снимки на жертвите на тоя режим и десетина подробни списъка с имената и месторождението на убитите, изтезавани или екстернирани българи, както и редица ограбвания, безчестия и опожарявания.

Сега, когато до откъснатата от целия свят България долитат далечните отгласи от нови и тежки обвинения срещу нея, когато светът е в предвечерието на съдбоносните решения, които великият ареопаг има да взима, няма нищо по-елементарно от защитата на охуленото отечество. България може да признае, че бе победена: правото винаги ли е тържествувало до днес? А какво друго освен своето право - националното си обединение, търсеше и търси тя ? Ако нейните велики победители разбират това, не им остава друго, освен да узнаят още какви са нейните хулители.

А чрез настоящето извлечение за сръбските жестокости в Македония, което правя от споменатата по-горе книга, рисуват се добре какви са хулителите на България.

К. Григоров

София, декември 1918

(Следва)

вторник, април 23, 2024

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА / ГЮСТАВ ФЛОБЕР – „МАДАМ БОВАРИ“ - 13

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: “МЕНСФИЙЛД ПАРК“1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13.

ЧАРЛЗ ДИКЕНС: “СТУДЕНИЯТ ДОМ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30,

ГЮСТАВ ФЛОБЕР: “МАДАМ БОВАРИ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ГЮСТАВ ФЛОБЕР (1821-1880) - “МАДАМ БОВАРИ“ (1856 г.)

***

“Днес... бях (мислено – Вл. Н.) едновременно мъж и жена, любовник и любовница и яздех в гората през есенен ден сред пожълтелите листа: бях и конете, и листата, и вятъра, и думите, които произнасят влюбените, и руменото слънце“. Така на 23 декември 1853 година Флобер пише на Луиз Коле за знаменитата девета глава от втората част, в която Родолф съблазнява Ема. В общата схема и рамка на романите от XIX век подобни сцени се отбелязват под рубриката „падение на жената“, „падение на добродетелта“. По време на тази прекрасно написана сцена си струва да отбележим отделно поведението на синия дълъг воал на Ема – самостоятелен персонаж в своя извиващ се като змия вид. Като спират конете, те вървят пеша. „След стотина крачки тя отново спря; и през воала, който падаше полегато от мъжката ѝ шапка към бедрата, се долавяше лицето ѝ в някаква синкава прозрачност, сякаш тя плуваше под лазурни вълни“. Като се връща у дома, Ема потъва в спомените за случилото се: „Но когато се видя в огледалото, тя се учуди от лицето си. Никога очите ѝ не бяха изглеждали тъй големи, тъй черни, нито с такава дълбочина. Нещо неуловимо тънко, разляно по цялото ѝ лице, я преобразяваше“.

„Тя си повтаряше: „Имам любовник, любовник!“, наслаждавайки се от тая мисъл, също както би се наслаждавала от мисълта, че преживява ново съзряване. Значи, ще изпита най-сетне тия любовни радости, тая треска на щастие, които беше се отчаяла да чака. Тя навлизаше в нещо чудесно, дето всичко щеше да бъде страст, унес, опиянение; някаква синкава безкрайност я обграждаше, високите върхове на чувствата искряха под мислите ѝ и делничното ѝ съществуване се мяркаше само далеч, съвсем долу, в мрака, в интервалите между тия висоти“.

Да не забравяме нито за синьото шишенце с арсеник, нито за синкавата мъгла над покривите по време на нейното погребение.

Далото повод за спомени събитие е описано кратко, но с един съществен детайл: „Платът на роклята й се закачи за кадифето на неговата дреха. Тя отметна назад бялата си шия, напрегната от въздишки, и цяла в сълзи, изнемогнала, като потрепери дълго и закри лице, тя се отдаде.

Сенките на вечерта се спускаха; слязло на хоризонта, слънцето проникваше между клоните и ослепяваше очите ѝ. Тук-там наоколо ѝ в листата или на земята трептяха светли петна, като че ли прелитащи колибри бяха разпилели перата си. Тихо бе навсякъде; от дървесата сякаш се излъчваше някаква нежност; тя усещаше сърцето си, което бе почнало отново да бие, ѝ кръвта си, която минаваше през тялото ѝ като млечен поток. Тогава съвсем далеко, отвъд гората, от други хълмове, чу някакъв неясен и продължителен вик, някакъв глас, който се носеше провлачено, и тя мълчаливо слушаше как той се прелива като музика в последните трепети на развълнуваните ѝ нерви. Родолф с пура между зъбите поправяше с джобното си ножче единия от двата повода, който беше скъсан“.

Когато Ема се съвзема от страстната забрава, нейде от тихата гора се чува неясен звук, далечен напевен стон, така че бъдете добри да го запомните, защото вълшебното му звучене е само хрипливата песен на уродливия бродяга, преобразена от ехото. И Ема, и Родолф се връщат от ездата, съпроводени с усмивка на лицето на автора. Защото след по-малко от пет години хрипливата песен в Руан ще се слее отвратително с предсмъртните хрипове на Ема.

(Следва)

понеделник, април 22, 2024

МАРТА ХИЛЕРС / „ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН“ – 46

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Почти един милион германки са изнасилени малко преди и след края на Втората световна война. Дневникът на Марта Хилерс „Една жена в Берлин“ („Eine Frau in Berlin“), засягащ тези събития, е толкова остър, че е публикуван за първи път анонимно в САЩ, преведен на английски език (1954 г.). Книгата е посрещната на нож от разни посоки (позоряла руските войници – от една страна, а немските жени – от друга) и претърпява второ издание едва през 2001 година. Атаките срещу тази книга не престават и до ден днешен. Не е превеждана на български език, но в интернет пространството може да се намери филма по „Една жена в Берлин“ с български субтитри.

(Павел Николов)

ДО ТУК:

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН": 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

ВТОРНИК, 22 МАЙ 1945 ГОДИНА

В шест сутринта вдовицата вече обикаляше по жилището. Предната вечер получи бележка от домоуправителя на нашата къща. (Домоуправител на къщата – още едно ново изобретение! За нас тази роля играеше съпругът на жената от Хамбург.) Бележката, размножено парче хартия, гласеше, че вдовицата трябва да е пред кметството в осем часа сутринта за работа. Нищо друго. „Би било добре, ако е за бране на аспержи“, каза тя и ние вече си представяхме най-вкусни ястия с аспержи. Така че днес играех ролята на домакиня и сготвих супа от грахово брашно за хер Паули и мене. Около 14 ч. силни викове на улицата пред нашата сграда: официален глашатай като преди хиляда години.

Беше се настанил под клена и четеше от лист хартия, че всички мъже и жени на възраст между петнадесет и петдесет и пет години, които са способни да работят и все още са безработни, трябва да се явят незабавно в кметството за работа.

Разгорещено обсъждане на стълбището: да отидем ли, или да не отидем? Книжарката беше за това да отидем, защото се опасяваше, че иначе може да ни отведат насила. Присъединих се към нея. Тръгнахме заедно. Попитах я дали знае какво е станало с нейната книжарница. „Изгоря в края на април“, беше краткият отговор. Въпреки това тя е оптимист за бъдещето. В мазето, казва, е спасила от Третия райх огромен сандък, пълен с книги - предимно "забранена" литература. Това означава, че са забранени от 1933 г.: първо книгите на евреи и емигранти, по-късно книгите на нашите противници на войната. „Сега хората търсят това“, казва книжарката. „Ще направим кът в нашия магазин и ще създадем заемна библиотека, с висок депозит, разбира се, иначе книгите ни веднага ще изчезнат.“ Обявих, че ще съм първа читателка, защото имам много за наваксване.

Много жени се тълпяха вече пред стълбите на кметството. Мъже, от друга страна, се виждаха само малко на брой. Млад мъж с много викове и ръкомахане записа имената ни в списък. Улицата пред кметството приличаше на оживена строителна площадка. Изкопът в средата на пътя, който беше направен за мистериозни военни цели от шепа германци и много руски момичета с памучни якета, сега се запълва само от нашите - процес, чиято логика има за мене някакъв смисъл. Изкопът се засипва с пясък, тухлени парчета и черни отпадъци от пожарите. Жени бутат колички с пълнежа до ръба на изкопа и ги изсипват вътре. Бригади с кофи са подредени по всички странични улици и кофа след кофа се подава по верига до количките. Утре сутринта в осем и аз трябва да съм там на работа. Нямам нищо против.

Напразно търсих вдовицата сред работещите жени. В един момент дойде камион с високоговорител, който крещеше новини на немски език с руски акцент. Нищо ново за мене.

За вечеря имахме хляб с консерва. Вдовицата все още я нямаше. Беше вече 21 часа, когато червената ѝ шапка най-накрая се появи долу. Беше изцедена, изтощена, обезсилена, само издаваше кратки, неразбираеми звуци на гняв и не искаше да говори с нас. Едва след безкрайното миене на тялото си тя си позволи да каже няколко изречения. Не е имало бране на аспержи. Руски камион закарал жените до машинен завод където вдовицата, заедно с около двеста други жени, опаковали различни части в кашони, разопаковали ги отново, преопаковали ги и така цял ден под наблюдението на руснаците; непрекъснато ги подбутвали да работят и им дали парче сух хляб за обяд.

„Никаква организация не е това - каза възмутено вдовицата. - Каква бъркотия, каква бъркотия!“

Разказваше ни още: „Веднага им казахме, че железата са твърде тежки и че дъното на сандъците ще се счупи. Извикаха ни: „Млък!“ и „Работи, работи!“ А когато първият сандък се разпадна на парчета, докато го вдигахме, наистина започнаха крясъци и, разбира се, изкараха нас виновни!“ Вдовицата клати глава : „За мене е загадка как тези хора успяха да спечелят войната. Имат по-малко ум от германски ученик.“ И така нататък тя изброяваше други неуспешни занимания и инат от страна на руснаците и никак не можеше да се успокои. Трябвало да върви до вкъщи час и половина; нито един камион не откарал жените обратно, след като работата била свършена. Резултат от това беше мехур на пръста на крака на вдовицата. Тя се оплакваше от него, оплакваше се от нашата участ и от поражението на Германия. Нищо не можеше да я утеши, дори чукът, клещите, парцалът за прах и тенекиената чаша - неща, които вдовицата беше изнесла тайно от завода под роклята си.

(Следва)

събота, април 20, 2024

КОРЕННИ АМЕРИКАНСКИ ЖИТЕЛИ – КРАЯ НА XIX И НАЧАЛОТО НА XX ВЕК

ИЗТОЧНИК: VINTAGE EVERYDAY

ПРЕВЕЛ ОТ АНГЛИЙСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Коренните американски жители, известни още като американски индианци, са местното население на Съединените щати.

В САЩ живеят 574 федерално признати индиански племена. „Местните американци“ (както се наричат при преброяване на населението в Съединените щати) са коренните племена от континенталната част на Съединените щати плюс местните жители на Аляска.

Популацията на калифорнийските индианци е намаляла през XIX век с 90% - от повече от 200 000 в началото на XIX век до приблизително 15 000 в края на века, най-вече поради болести. Епидемии преминават през индианската територия на Калифорния, каквато е например епидемията от малария през 1833 г.

По време на калифорнийската златна треска много местни жители са убити от пристигащите заселници, както и от милиционерските отряди, финансирани и организирани от правителството на Калифорния.

От 60-те години на миналия век движенията за самоопределение на индианците довеждат до промени в живота им, въпреки че все още има много съвременни проблеми, пред които те са изправени.

Днес в Съединените щати има над пет милиона индианци, 78% от които живеят извън резервати: Калифорния, Аризона и Оклахома имат най-голямото население от индианци в Съединените щати. Повечето индианци живеят в малки градове или селски райони.

По-долу следва колекция от снимки на Рик Солоуей: портрети на индианци от края на XIX и началото на XX век.