ОКУПАЦИОНЕН ФОНД, ОСНОВАН ЗА СЪЗДАВАНЕТО НА РУСКО-ДУНАВСКА ОБЛАСТ - 5

ДО ТУК: Предговор 1; Предговор 2; ОТКЪС 1; ОТКЪС 2

ОТКЪС 3

Още един пример на нашата „акуратност“ при пресмятането. По заповед на главнокомандващия на действащата армия българското население бе задължено да осигурява продоволствия на нашите войски по реквизиционен ред, за което при вземане на запаси се издаваха реквизиционни квитанции без означаване стойността на доставените предмети; в квитанциите се означаваха само названието и количеството на приетите реквизиции. (Справочните цени бяха определени след примирието.) Реквизиционното доволство на действащата армия бе отнесено за сметка на военната издръжка, възмущението за което бе отправено към турското правителство. Следователно заплащането по реквизиционните квитанции се отнася към задълженията на нашето правителство. Междувременно по заповед на императорския комисар тези квитанции бяха иззети от българското население и останаха неизплатени в архива на гражданското управление. Военното министерство изплати само тези квитанции, които бяха предявени непосредствено от частни лица. При завземането на Раховски окръг на Видинската губерния от румънските войски последва заповед на главнокомандващия на действащата армия за осигуряване на продоволствия за румънската войска по реквизиционен ред. В тази заповед между другото е казано: „Задължава се населението на Видинската губерния да отпуска реквизиции на румънските власти по същия ред, по който става отпускането на такива за нашите войски. След издаването на квитанцията ще бъде извършено заплащане от нашите военни окръжни управления след определяне на справочни цени на отпуснатите предмети.“ Преди изтеглянето на румънските войски от Раховски окръг беше съставена съвместна комисия за оценка на продоволствията, отпуснати по реквизиционен ред. По тази оценка се оказа, че според едни печатни и изрязани от кочан квитанции отпуснатите реквизиции възлизат на 1 милион и 800 хиляди франка. Но количеството по квитанции, издадени на населението от началниците на отделните части при получаване на реквизиции, които не са имали кочани, остана без означена стойност. Видинският губернатор уведоми Управлението на императорския комисар, че някои от кметовете в Раховски окръг са се обърнали към него за ходатайство за изплащане на населението на отпуснатите на румънските войски реквизиции съгласно гореспоменатата заповед на главнокомандващия. В отговор на това донесение на губернатора последвало следното предписание: „По заповед на Негово сиятелство императорския комисар незабавно да бъдат събрани всички квитанции, издадени от румънските военни началници на населението в Раховски окръг при получаването на реквизиции, да се състави отчет за събраните запаси, който заедно с оригиналните квитанции да се изпрати в Управлението на императорския комисар.“ Получавайки оригиналните квитанции и отчета за тяхната стойност, основан на разценка, съставена от румънски делегати, императорският комисар изискал от военното министерство отчисления на суми за заплащане на обозначените реквизиционни квитанции по обща ведомост в размер на 2 540 000 франка. Във военното министерство възникнал въпрос, длъжно ли е нашето правителство да плати на населението на Раховски окръг за реквизиционните квитанции, издадени от румънските военни власти за получени продоволствия, или да се поиска заплащане на тези суми от румънското правителство. Но поради различни политически съображения, основаващи се на отзив на Азиатския департамент, военното министерство взело решение за невъзможност да се направи изискване към румънското правителство за продоволстване на съюзната войска. Сумата, дължима на населението за продоволстване на румънската войска, да се преведе в разпореждане на императорския комисар. Въпреки това посочените квитанции остават в архива на гражданското Управление на императорския комисар незаплатени. След опразването на Управлението на императорския комисар в България остатъците от приходно-разходните суми на окупационното управление, отпуснати от военното министерство, в размер на 2 540 000 франка за заплащане на жителите на Раховски окръг за продоволстване на румънските войски, а също сумите, предназначени за заплащане по реквизиционни квитанции на руските военни власти, били преведени в разпореждане на императорското Министерство на външните работи за основаване на секретен фонд за поддръжка на южните славяни. През 1881 г. по височайше нареждане секретният фонд е преименуван „окупационен фонд“. Към последния са причислени 10 618 250 рубли и 43 копейки - дългът на българското правителство за руската окупация през 1879 г.

Не трябва да отминаваме с мълчание въпиещите несправедливости от страна на императорското Министерство на външните работи по отношение заплащането на населението от Раховски окръг по реквизиционните квитанции на румънските военни власти. След изтеглянето на румънските войски от Заддунавието в румънското законодателно събрание възникнал въпросът за заплащане на българското население на отпуснатите по квитанции реквизиции на румънските военни власти. Законодателното събрание, без да гледа на руската любезност относно продоволстването по реквизиционен ред на румънската войска, заела Раховски окръг, или пък съзнателно, т.е. знаейки, че квитанциите са заплатени от нашето военно министерство, постановило: да се поръча на румънското военно министерство да заплати за всички реквизиционни квитанции на жителите на Раховски окръг при положение, че такива бъдат предявени в течение на пет години от деня на тяхното издаване. Българското правителство, получавайки уведомлението на румънското законодателно събрание, се обърна към нашия представител в София с молба за предаване на оригиналните квитанции, за да могат те да бъдат предявени. Нашият дипломатически агент, вместо да поръча на русчукското консулство, където се съхранявали архивите на Управлението на императорския комисар, издирване и предаване по принадлежност, прави запитване до Азиатския департамент относно това, могат ли въобще да бъдат предавани реквизиционните квитанции на българските власти. Нашите дипломати започнали да спъват това дело. Отначало се ограничавали с канцеларска мудност, оставяйки изложението на г-н Кумано без отговор в продължение на две години; сетне се захванали с въпроса, дали българското правителство има правото да ходатайства на частни лица, без да е упълномощено от последните. Узнавайки за отговора на Азиатския департамент, а също и това, че архивите на Управлението на бившия императорски комисар се пазят в русчукското консулство, българското правителство съобщило за това на жителите на Раховски окръг с цел последните да упълномощят доверени лица със задачата да получат реквизиционните квитанции от русчукското императорско консулство. През 1882 г. в консулството в Русчук се явяват пълномощниците на жителите на Раховски окръг, представят формалните си пълномощия да ходатайстват за получаване на съхраняваните в архива на консулството реквизиционни квитанции на румънските военни власти. Русчукският консул, незапознат с разпореждането на Азиатския департамент, че квитанциите могат да бъдат предадени единствено на жителите на Раховски окръг, направил от своя страна изложение до същия департамент, че по негово мнение частни лица нямат право непосредствено да получат споменатите квитанции на основание на това, че в заповедта на главнокомандващия на действащата армия е казано да се задължи населението на Видинската губерния да продоволства румънските войски по реквизиционен ред и че представител на населението може да бъде единствено българското правителство, но не частно лице. Ръководен от тези съображения, консулът намира, че на ходатайството на пълномощниците на жителите на Раховски окръг за предаване на реквизиционни квитанции следва да се откаже. Азиатският департамент, отменяйки своето собствено разпореждане, издадено през август 1884 г., поръчало на русчукския консул да предаде част от реквизиционните квитанции на българското правителство, а на ходатайството на частните пълномощници на жителите на Раховски окръг да откаже. Предаването на реквизиционните квитанции от русчукския консул на русчукския префект последвало след изтичане на срока за тяхното предявяване съгласно постановлението на румънското законодателно събрание. По такъв начин българското население било лишено от възможността да получи удовлетворение по тези реквизиционни квитанции и от румънските власти.

Запознавайки читателя с нашите ръководни принципи по отношение на българската свобода и независимост, ще се постарая да изложа хода на следващите събития, започвайки от 1880 г. до 1890 г. включително, въз основа на положителни данни, основаващи се на шифровани телеграми, предписания и инструкции на Азиатския департамент. По-горе споменах как нашите представители в своите дипломатически донесения винаги изтъкваха съчувствието и предаността на българите към освободителката Русия и нейния монарх и че тези ласкави отзиви за българите продължиха само до 1880 г., т.е. една година без малко от деня на възкачването на принц Александърдър Батенберг на българския престол. Както е известно, княз Александър Батенберг водеше пряка кореспонденция с покойния император Александър II. Но съдържанието на кореспонденцията оставаше в дълбока тайна. През 1880 г. в София руски дипломатически агент по някакъв начин узнал, че князът подготвя доклад и възнамерява да отиде в Петербург, за да доложи лично на императора за положението в България. Негово височество бил придружен до Русчук от тогавашния военен министър - генерал Паренсов, а до Петербург - от нашия дипломатически агент в София г-н Давидов. При това на една от промеждутъчните пощенски станции между Горен Студен и Плевен бил откраднат сандък, съдържащ скъпоценни вещи на княз Александър и неговата секретна кореспонденция. Пребивавайки на станция Бяла, където тази кражба била установена, князът издава строга заповед за намиране на похитените вещи и кореспонденцията. Но цялото дейно издирване се оказало безполезно дотогава, докато в русчукското консулство не били направени копия от секретната кореспонденция на княз Батенберг.

В подготвения доклад княз Батенберг се оплаква на Господаря Император от своите министри, от отсъствието на всякакво приличие у тях. В своето оплакване Батенберг говори, че подчинените му български министри понякога не изпълняват неговите нареждания, опирайки се на конституцията и на своята отговорност пред Народното събрание. Министрите се явяват при княза на доклад в същите дрехи, с които те постоянно посещават кръчми и публични места. Народното събрание, по мнението на княза, не било нищо друго, освен сборище на пияна тълпа; българското население князът нарича полудив народ. Духовенството не се ползва с никаква популярност сред народните маси. Свещеникът по нищо не се различава от простия селянин. Правителствените мероприятия се обсъждат публично на улични сборища; подстрекателство към това е съществуващата в Княжеството свобода на печата. От това правителственият авторитет пада, правителствените агенти са лишени от възможността да изпълняват възложената им централна власт.

Княз Батенберг изразява своето недоволство също и по отношение на военния министър. В доклада на княз Александър се споменава, че генерал Паренсов се е оказал не по-малък привърженик на конституционното управление от първия министър Петко Каравелов, което пък е следствие от либерализма на генерал Паренсов. Княз Батенберг се опасява от отслабване на дисциплината в армията. Неудоволствие изразява княз Батенберг и от руските представители в България, които също не му оказвали необходимата от тяхна страна поддръжка.

Посочвайки всички съществуващи в България нередности, а също и оскъдността на цивилната листа, по която получава издръжка, принц Батенберг ходатайства пред Господаря Император за изменение на формата на управление в България, като се предостави на царуващия княз законодателна власт. Узнавайки за съдържанието на гореприведения доклад на княз Батенберг, при завръщането си в София генерал Паренсов незабавно изпраща в Петербург телеграма с молба да бъде освободен от длъжност в българското военно министерство. Възползвайки се от дадения му преди това задграничен отпуск, генерал Паренсов напуска България. Нашият дипломатически агент г-н Давидов също бил освободен от Министерството на вътрешните работи и на негово място бил назначен камерхер Кумано.

Въпреки че, както-е известно, княз Батенберг се ползваше от благосклонността на Царя Освободител, този път Негово величество не се съгласил да удовлетвори исканията на Батенберг за изменение на формата на управление в България и предоставяне на княза на законодателна власт. Но отнасяйки се снизходително към устните молби на княза, Господарят Император наредил на Министерството на вътрешните работи да се занимае сериозно с българските дела, в смисъл с помирението на княза и неговите министри. Оказвайки поддръжка на княз Батенберг в материално отношение, Негово величество благоволил да нареди на министъра на императорския двор да се отпускат на княз Батенберг 100 000 рубли годишно от сумите на Департамента за царските имоти.

Скоро след това княз Батенберг бе произведен в чин руски генерал-майор. Военният министър генерал Паренсов бе уволнен от длъжността и на негово място бе назначен генерал Ернрот.

Дипломатически донесения на руските представители в България за предаността на населението, отправяни в Петербург по случай тържествените дни след изтеглянето на руските войски и възстановяване на самостоятелно правителство в България. Представителите на Русия отначало се занимаваха изключително с устройването на обеди и празненства в чест на тезоименството (именния ден – бел. П. Н.) на руския цар и на царската фамилия, по повод събития, а именно: преминаването на руските войски през Дунава, завземането на Плевен, завземането на Русчук и т.н. Тъй като тържествените дни се оказаха много и при всяко тържество трябваше да се засвидетелства коленопреклонно пред царя чувството на преданост на българското население, в София - в дипломатическата агенция, и в руските консулства бе съставен образец на телеграма за изпращане в Петербург в Министерството на външните работи за докладване на Господаря Император. Тези телеграми са със следното съдържание: „Днес по случай тезоименството на Господаря Император в тукашната катедрална църква от духовенството начело с митрополита, в присъствието на представители на военната и гражданската власт бе отслужен молебен за здраве и дълголетие на Господаря Император и на царското семейство. След службата в катедралата митрополитът и духовенството, комендантът на града, началниците на специалните части, местният префект и градският глава се явиха при мен с поздравление, молейки от името на войската и населението коленопреклонно да се поднесат на Негово величество искрените чувства на безгранична преданост към августейшия монарх и цялото царско семейство.“ Понякога се случвало секретарят или драгоманът на консулството при преписването на телеграмата да направи грешка и вместо чувства на безгранична преданост да напише верноподаническо чувство, но тези грешки никога не се поправяли и консулът подписвал телеграмата, казвайки винаги: „Все едно, рано или късно българите ще бъдат наши поданици.“

Тържествата и изпращането на поздравителни телеграми служеха за материал и за консулските и дипломатическите донесения до началството за руското влияние в България и за това, как българският народ съчувства на Русия, как той е искрено предан на обожавания руски монарх и накрая, че българите са готови на всякаква жертва, ако това повели Царят Освободител.

Понякога дипломатическите донесения завършвали с такива думи: „В интимна беседа с влиятелни лица успях да се убедя, че благомислещите българи и влиятелни хора не одобряват сегашния правителствен режим и особено конституционното управление. Цялата надежда на българите се заключава в това, че рано или късно България ще бъде присъединени към Велика Русия.“

Трябва да се отбележи, че по установения прийом в дипломатическите донесения до началството винаги трябваше да има позоваване на авторитет: например беседвах с министъра, префектът ми предаде, имах разговор с председателя на еди-какво си виеше съдебно учреждение и т.н. Без подобно позоваване на авторитет в Азиатския департамент гледаха на тези донесения (по канцеларската терминология) като на „хабене на хартията от нямане какво да се прави“. Един тогавашен консул пише в своето донесение във връзка с тържествата по повод завземането на Русчук от руските войски следното: „По случай тържествения ден на завземането на Русчук аз дадох обяд в сградата на консулството, на който бяха поканени: местният митрополит, висши военни и граждански началници, а също чиновници от съдебното ведомство. Митрополитът произнесе тост за Господаря Император, председателят на съда вдигна чаша със следните изрази: „Да живее Велика Русия. Да живее нейният Цар - наш Освободител. Да живее сегашна България, да живее бъдеща България, присъединена към Велика Русия“!!

В отговор на това донесение министърът на външните работи в шифрована телеграма съобщава на консула: „Имах щастието да представя поздравителната телеграма на русчукското население и Вашето донесение на вниманието на Височайшия Император. Негово величество благоугодно благоволи да ви нареди: да изкажете височайшата благодарност на русчукското население за изразеното чувство на вернопреданост.“

По този начин в Петербург се събрали маса подобни дипломатически донесения, на основанието на които и там отначало вярвали, че българите са готови да се откажат от своята свобода, от самостоятелно и независимо управление, а също, че очакват щастливия ден, когато руският цар ще благоволи да нареди да се назначи в България руски генерал-губернатор, т.е. княз Дондуков-Корсаков, граф Игнатиев или в краен случай някой си Муравьов.

Сега следва да се направи сериозна преценка на горепосочените дипломатически донесения на руските представители в България. Действително ли българският народ е бил готов да жертва своята свобода заради височайшето назначаване на генерал-губернатор в България? Освен това желателно ли е било българите да се причислят като българска губерния под особена държавна охрана по примера на Новорусийския край? За да бъде даден правилен отчет за предаността на българите към Русия, е нужно да се разгледа времето на последната руско-турска война за освобождението на единоплеменния народ под така нареченото турско иго. Интелигентните българи по време на самата война са гледали на освобождението от страна на Русия с крайно подозрение. Дори и Санстефанският мирен договор от 19 февруари 1878 г. твърде малко е зарадвал интелигентната българска класа; щото турското управление или руското са съвършено еднакви и ако е съдено на българите да бъдат под иго, те винаги биха предпочели да бъдат под турско иго, от което рано или късно е възможно да се освободят, но един път попаднали в числото на руските губернии, макар и не под управление на общо основание, означава завинаги да се откажат от своята националност и от човешките си права.

Истина е и това, че в България имаше и люде, които твърде охотно се съгласяваха България да бъде превърната в руска губерния, но това са единствено така наречените в България чорбаджии, т.е. онези, които по време на турското владичество са били шпиони и верни слуги на турските паши, притежавали са откуп, поставяли са своите дъщери и синове на пълно разположение на местните бейове и паши. Именно за тези чорбаджии руското управление бе твърде желателно. И действително не е ли все едно дали ще бъдеш чибукчия на Мидхат паша, или лакей на руския губернатор? Що се отнася до шпионството, то, слава Богу, в Русия този занаят е по-развит, отколкото в Турция, и накрая съществува и тази изгода, че жените и дъщерите все пак ще попадат при православен брат.

И така по време на войната българите се разделиха на два лагера, т.е. интелигентните млади хора вземаха живо участие във войната, заставаха в редовете на действащата армия като доброволци, водачи и преводачи; участваха във всякакви сражения, маса от тях бяха убити и ранени, с една дума, оказваха неоценима услуга на нашата армия; може да се каже, че тази интелигентна класа държеше своето знаме високо, сражаваше се за освобождението на България, но ни най-малко не беше за руска българска губерния. Чорбаджиите пък като хищници налитаха на нашата армия, доставяйки на нашите войници и офицери разни гнили и негодни за ядене продукти, вземаха три пъти по-скъпо дори и от скъперника Маркитан и само някъде да има лесна печалба от руския войник, там веднага се явяваха нашити братушки чорбаджии и тези безнравствени, лишени от всякакво чувство на патриотизъм хора впоследствие, след освобождението на България, се превърнаха в наши привърженици и именно тях ние нарекохме консерватори, предани на Русия и на руския монарх.

Основавайки се на уверенията на посочените чорбаджии, нашите дипломати донасяха в Петербург за поголовната преданост към нас на българите, които с нетърпение чакат мощната дума на Царя Освободител за тяхното приемане под крилото на Матушка Русия.

Следва да се обърнем към източниците, от които са почерпани тези ласкателни дипломатически отзиви относно българския народ. Защо тези хубави отзиви продължиха само до първото пътуване на принц Батенберг до Петербург в края на 1880 г.? Защо българите, за чието освобождение ние проляхме толкова руска кръв и изразходвахме милиарди руско злато, в продължение само на една година станаха наши противници? Ето на тези въпроси ще се постарая да дам надлежни отговори в последователен ред. След Санстефанския мирен договор във висшите и военни, и дипломатически сфери, всички бяха убедени, че за управител на провинцията, откъсната по договора от турското владичество, ще бъде назначен един от великите князе и до въдворяването в посочената страна на съответен ред, т.е. до окончателното присъединяване на България, Румелия с Адрианополския окръг към Руската империя по подобие на Кавказ, руската армия ще остане в тази страна в качеството на окупационен корпус. Що се отнася до Босна и Херцеговина, предполагаше се тази област временно да се раздели между сърбите и черногорците до обединяването на тези две княжества. България и Източна Румелия бяха разделени на губернии: Адрианополска, Филипополска, Софийска, Русчукска, Търновска, Варненска и Тулчинска (Добруджа). Гражданското управление следваше да се отдели от военното, но съдебната и административна уредба да се подчинят под властта на губернатора, който да бъде назначаван измежду висшите военни чинове. Проектът за временно управление на България, Източна Румелия и Добруджа беше изработен от особена комисия и представен за одобрение на главнокомандващия на действащата армия граф Тотлебен. Що се отнася до Босна и Херцеговина, в проекта не се говореше нищо за реда на разделяне, но по отношение на Македония бе казано: за да бъде възможно своевременно да се присъедини Македония към Българската област, по мнението на комисията, следва в Адрианопол да се назначи временно генералгубернаторство.

Вследствие от това още преди отпътуването на княз Батенберг от Петербург Азиатският департамент разпрати циркуляр до всички консули в България с такова съдържание: „При представянето на Височайшето внимание на годишните отчети за дейността на агентите на Министерството на външните работи Негово величество благоволи да изрази своята неблагосклонност към действията на нашите дипломатически и консулски агенти в България. Според сведенията, получени непосредствено в императорското Министерство на външните работи, се оказва, че нашите дипломатически агенти в някои отношения поощряват действията на лица, към които императорското правителство се отнася с недоверие. В интересите на нашето правителство е затвърждаването на положението и престижа на царската особа в България. В това Министерството на външните работи вижда основите за управление на българското Княжество. Вследствие на това Департаментът Ви моли, почитаеми господине, в бъдеще време да се отнасяте към възложените Ви дела по-сериозно и да обяснявате на населението при всеки удобен случай, че Господарят Император изисква от него почтителност и уважение към неговия царуващ княз, от когото зависи преуспяването на Княжеството, свободата и независимостта на България. Да се изтъква също пред българите, че Негово височество княз Александър е близък родственик на императорското всерусийско царско семейство“.

(Следва)