събота, март 30, 2024

САМУРАИ, ГЕЙШИ, ФЕОДАЛИЗЪМ – ОЦВЕТЕНИ ЯПОНСКИ СНИМКИ ОТ XIX ВЕК

ИЗТОЧНИК: DISGUSTING MEN

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Феличе Беато (1832–1909) е британски фотограф, който оказва значително влияние върху изкуството. Той е един от първите хора, които правят снимки в Източна Азия. Смятат го за пионер на военната журналистика. Беато става известен със своите жанрови снимки, портрети, изгледи и панорами от Азия и Средиземноморието. Фотографът заснема много исторически събития като Индийското въстание през 1857 година, Втората опиумна война и Гражданската война в Япония, по време на която привържениците на шогуната Токугава (за началото на който през 1600 година знаем от романа на Клавел „Шòгун“, само че там Токугава носи името Торанага – бел. П. Н.) се опълчват на властта на императора.

През 1863 г. Беато пристига в Йокохама. По това време Япония е все още затворена страна с феодален ред, където властта принадлежи на шòгуна. Там италианецът създава успешна фотолаборатория и по този начин оказва огромно влияние и върху Запада, и върху Изтока. В Страната на изгряващото слънце той намира ученици и преподава активно, обучавайки местни хора на новото изкуство. В Европа снимките му предизвикват фурор и той става един от най-знаменитите фотографи в света.

петък, март 29, 2024

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1988 г. / ФИЗИОЛОГИЯ ИЛИ МЕДИЦИНА / ГЪРТРУД ЕЛИЪН

Гъртруд Елиън (Gertrude Elion)

23 януари 1918 г. – 21 февруари 1999 г.

Нобелова награда за физиология или медицина (заедно с Джеймс Блек и Джордж Хичингс)

(За откриването на важни принципи в лекарствената терапия.)

Гъртруд Елиън е родена в еврейско имиграционно семейство (баща ѝ имигрира на 12 години от Литва, а майка ѝ – на 14 години от Русия). Завършва през 1937 г. колежа „Хънтър“ със степен бакалавър. След това в продължение на един семестър преподава в Нюйоркското болнично училище за медицински сестри и едва през 1939 г. успява да продължи следването си с аспирантура в Нюйоркския университет, където през 1941 г., като единствен кандидат от женски пол, получава степента магистър по химия.

През 1941/42 г. работи като преподавател по химия и физика, след това като химик лаборант във фирмата за производство на хранителни продукти „Quaker Maid“ (1942/43 г.). През 1943/44 г. се занимава със синтезиране на органични съединения в компанията „Джонсън и Джонсън“ в Ню Джърси. През 1944 г. Елиън започва работа във фармацевтичната компания „Уелкъм“ (днес „GlaxoSmithKline“), а след това в „Бароуз Уелкъм“ в Северна Каролина, където работи до 1984 г. Там Елиън е асистент-биохимик (1944/50 г.), заместник-директор по научната работа (1955/62 г.) и ръководите на от дела по експериментална терапия (1966/83 г.), в който се работи за създаването на нови лекарствени препарати въз основа на химията, биохимията, фармакологията, имунологията и вирусологията; отделът има и лаборатория за клетъчни култури. Елиън сътрудничи на Националния американки институт по онкология, а от 1970 г. е професор по фармакология в университета „Дюк“. Консултант е на службата за обществено здраве на САЩ (1960/64 г.), председател на биохимичната конференция „Гордън“ (1966 г.) и член на научния съвет на Американския институт по онкология (1980/84 г.).

Елиън не успява да следва аспирантура, защото това не се позволява на жени и никога не защитава формално дисертация за докторска степен, но въпреки това по-късно получава почетни докторски степени от университета „Джордж Вашингтон“, от Политехническия институт на Нюйоркския университет (1989 г.) и от Харвардския университет (1998 г.).

Сред лекарствените препарати, изнамерени от Елиън, са меркаптопуринът (противолевкемичен препарат), азатиопринът, алопуринолът (използван за лечение на подагра), антималарийният препарат пириметамин, триметропримът и ацикловирът (антивирусен препарат, използван за лечението на херпес).

Елиън е член на Американската академия на науките и изкуствата и на Американската асоциация за съдействие на развитието на науката. През 1992 г. подписва „Предупреждението на учените към човечеството“.

ИЗТОЧНИК: Уикипедия

Превод от руски: Павел Николов

четвъртък, март 28, 2024

ОКУПАЦИОНЕН ФОНД, ОСНОВАН ЗА СЪЗДАВАНЕТО НА РУСКО-ДУНАВСКА ОБЛАСТ - 5

ДО ТУК: Предговор 1; Предговор 2; ОТКЪС 1; ОТКЪС 2

ОТКЪС 3

Още един пример на нашата „акуратност“ при пресмятането. По заповед на главнокомандващия на действащата армия българското население бе задължено да осигурява продоволствия на нашите войски по реквизиционен ред, за което при вземане на запаси се издаваха реквизиционни квитанции без означаване стойността на доставените предмети; в квитанциите се означаваха само названието и количеството на приетите реквизиции. (Справочните цени бяха определени след примирието.) Реквизиционното доволство на действащата армия бе отнесено за сметка на военната издръжка, възмущението за което бе отправено към турското правителство. Следователно заплащането по реквизиционните квитанции се отнася към задълженията на нашето правителство. Междувременно по заповед на императорския комисар тези квитанции бяха иззети от българското население и останаха неизплатени в архива на гражданското управление. Военното министерство изплати само тези квитанции, които бяха предявени непосредствено от частни лица. При завземането на Раховски окръг на Видинската губерния от румънските войски последва заповед на главнокомандващия на действащата армия за осигуряване на продоволствия за румънската войска по реквизиционен ред. В тази заповед между другото е казано: „Задължава се населението на Видинската губерния да отпуска реквизиции на румънските власти по същия ред, по който става отпускането на такива за нашите войски. След издаването на квитанцията ще бъде извършено заплащане от нашите военни окръжни управления след определяне на справочни цени на отпуснатите предмети.“ Преди изтеглянето на румънските войски от Раховски окръг беше съставена съвместна комисия за оценка на продоволствията, отпуснати по реквизиционен ред. По тази оценка се оказа, че според едни печатни и изрязани от кочан квитанции отпуснатите реквизиции възлизат на 1 милион и 800 хиляди франка. Но количеството по квитанции, издадени на населението от началниците на отделните части при получаване на реквизиции, които не са имали кочани, остана без означена стойност. Видинският губернатор уведоми Управлението на императорския комисар, че някои от кметовете в Раховски окръг са се обърнали към него за ходатайство за изплащане на населението на отпуснатите на румънските войски реквизиции съгласно гореспоменатата заповед на главнокомандващия. В отговор на това донесение на губернатора последвало следното предписание: „По заповед на Негово сиятелство императорския комисар незабавно да бъдат събрани всички квитанции, издадени от румънските военни началници на населението в Раховски окръг при получаването на реквизиции, да се състави отчет за събраните запаси, който заедно с оригиналните квитанции да се изпрати в Управлението на императорския комисар.“ Получавайки оригиналните квитанции и отчета за тяхната стойност, основан на разценка, съставена от румънски делегати, императорският комисар изискал от военното министерство отчисления на суми за заплащане на обозначените реквизиционни квитанции по обща ведомост в размер на 2 540 000 франка. Във военното министерство възникнал въпрос, длъжно ли е нашето правителство да плати на населението на Раховски окръг за реквизиционните квитанции, издадени от румънските военни власти за получени продоволствия, или да се поиска заплащане на тези суми от румънското правителство. Но поради различни политически съображения, основаващи се на отзив на Азиатския департамент, военното министерство взело решение за невъзможност да се направи изискване към румънското правителство за продоволстване на съюзната войска. Сумата, дължима на населението за продоволстване на румънската войска, да се преведе в разпореждане на императорския комисар. Въпреки това посочените квитанции остават в архива на гражданското Управление на императорския комисар незаплатени. След опразването на Управлението на императорския комисар в България остатъците от приходно-разходните суми на окупационното управление, отпуснати от военното министерство, в размер на 2 540 000 франка за заплащане на жителите на Раховски окръг за продоволстване на румънските войски, а също сумите, предназначени за заплащане по реквизиционни квитанции на руските военни власти, били преведени в разпореждане на императорското Министерство на външните работи за основаване на секретен фонд за поддръжка на южните славяни. През 1881 г. по височайше нареждане секретният фонд е преименуван „окупационен фонд“. Към последния са причислени 10 618 250 рубли и 43 копейки - дългът на българското правителство за руската окупация през 1879 г.

Не трябва да отминаваме с мълчание въпиещите несправедливости от страна на императорското Министерство на външните работи по отношение заплащането на населението от Раховски окръг по реквизиционните квитанции на румънските военни власти. След изтеглянето на румънските войски от Заддунавието в румънското законодателно събрание възникнал въпросът за заплащане на българското население на отпуснатите по квитанции реквизиции на румънските военни власти. Законодателното събрание, без да гледа на руската любезност относно продоволстването по реквизиционен ред на румънската войска, заела Раховски окръг, или пък съзнателно, т.е. знаейки, че квитанциите са заплатени от нашето военно министерство, постановило: да се поръча на румънското военно министерство да заплати за всички реквизиционни квитанции на жителите на Раховски окръг при положение, че такива бъдат предявени в течение на пет години от деня на тяхното издаване. Българското правителство, получавайки уведомлението на румънското законодателно събрание, се обърна към нашия представител в София с молба за предаване на оригиналните квитанции, за да могат те да бъдат предявени. Нашият дипломатически агент, вместо да поръча на русчукското консулство, където се съхранявали архивите на Управлението на императорския комисар, издирване и предаване по принадлежност, прави запитване до Азиатския департамент относно това, могат ли въобще да бъдат предавани реквизиционните квитанции на българските власти. Нашите дипломати започнали да спъват това дело. Отначало се ограничавали с канцеларска мудност, оставяйки изложението на г-н Кумано без отговор в продължение на две години; сетне се захванали с въпроса, дали българското правителство има правото да ходатайства на частни лица, без да е упълномощено от последните. Узнавайки за отговора на Азиатския департамент, а също и това, че архивите на Управлението на бившия императорски комисар се пазят в русчукското консулство, българското правителство съобщило за това на жителите на Раховски окръг с цел последните да упълномощят доверени лица със задачата да получат реквизиционните квитанции от русчукското императорско консулство. През 1882 г. в консулството в Русчук се явяват пълномощниците на жителите на Раховски окръг, представят формалните си пълномощия да ходатайстват за получаване на съхраняваните в архива на консулството реквизиционни квитанции на румънските военни власти. Русчукският консул, незапознат с разпореждането на Азиатския департамент, че квитанциите могат да бъдат предадени единствено на жителите на Раховски окръг, направил от своя страна изложение до същия департамент, че по негово мнение частни лица нямат право непосредствено да получат споменатите квитанции на основание на това, че в заповедта на главнокомандващия на действащата армия е казано да се задължи населението на Видинската губерния да продоволства румънските войски по реквизиционен ред и че представител на населението може да бъде единствено българското правителство, но не частно лице. Ръководен от тези съображения, консулът намира, че на ходатайството на пълномощниците на жителите на Раховски окръг за предаване на реквизиционни квитанции следва да се откаже. Азиатският департамент, отменяйки своето собствено разпореждане, издадено през август 1884 г., поръчало на русчукския консул да предаде част от реквизиционните квитанции на българското правителство, а на ходатайството на частните пълномощници на жителите на Раховски окръг да откаже. Предаването на реквизиционните квитанции от русчукския консул на русчукския префект последвало след изтичане на срока за тяхното предявяване съгласно постановлението на румънското законодателно събрание. По такъв начин българското население било лишено от възможността да получи удовлетворение по тези реквизиционни квитанции и от румънските власти.

Запознавайки читателя с нашите ръководни принципи по отношение на българската свобода и независимост, ще се постарая да изложа хода на следващите събития, започвайки от 1880 г. до 1890 г. включително, въз основа на положителни данни, основаващи се на шифровани телеграми, предписания и инструкции на Азиатския департамент. По-горе споменах как нашите представители в своите дипломатически донесения винаги изтъкваха съчувствието и предаността на българите към освободителката Русия и нейния монарх и че тези ласкави отзиви за българите продължиха само до 1880 г., т.е. една година без малко от деня на възкачването на принц Александърдър Батенберг на българския престол. Както е известно, княз Александър Батенберг водеше пряка кореспонденция с покойния император Александър II. Но съдържанието на кореспонденцията оставаше в дълбока тайна. През 1880 г. в София руски дипломатически агент по някакъв начин узнал, че князът подготвя доклад и възнамерява да отиде в Петербург, за да доложи лично на императора за положението в България. Негово височество бил придружен до Русчук от тогавашния военен министър - генерал Паренсов, а до Петербург - от нашия дипломатически агент в София г-н Давидов. При това на една от промеждутъчните пощенски станции между Горен Студен и Плевен бил откраднат сандък, съдържащ скъпоценни вещи на княз Александър и неговата секретна кореспонденция. Пребивавайки на станция Бяла, където тази кражба била установена, князът издава строга заповед за намиране на похитените вещи и кореспонденцията. Но цялото дейно издирване се оказало безполезно дотогава, докато в русчукското консулство не били направени копия от секретната кореспонденция на княз Батенберг.

В подготвения доклад княз Батенберг се оплаква на Господаря Император от своите министри, от отсъствието на всякакво приличие у тях. В своето оплакване Батенберг говори, че подчинените му български министри понякога не изпълняват неговите нареждания, опирайки се на конституцията и на своята отговорност пред Народното събрание. Министрите се явяват при княза на доклад в същите дрехи, с които те постоянно посещават кръчми и публични места. Народното събрание, по мнението на княза, не било нищо друго, освен сборище на пияна тълпа; българското население князът нарича полудив народ. Духовенството не се ползва с никаква популярност сред народните маси. Свещеникът по нищо не се различава от простия селянин. Правителствените мероприятия се обсъждат публично на улични сборища; подстрекателство към това е съществуващата в Княжеството свобода на печата. От това правителственият авторитет пада, правителствените агенти са лишени от възможността да изпълняват възложената им централна власт.

Княз Батенберг изразява своето недоволство също и по отношение на военния министър. В доклада на княз Александър се споменава, че генерал Паренсов се е оказал не по-малък привърженик на конституционното управление от първия министър Петко Каравелов, което пък е следствие от либерализма на генерал Паренсов. Княз Батенберг се опасява от отслабване на дисциплината в армията. Неудоволствие изразява княз Батенберг и от руските представители в България, които също не му оказвали необходимата от тяхна страна поддръжка.

Посочвайки всички съществуващи в България нередности, а също и оскъдността на цивилната листа, по която получава издръжка, принц Батенберг ходатайства пред Господаря Император за изменение на формата на управление в България, като се предостави на царуващия княз законодателна власт. Узнавайки за съдържанието на гореприведения доклад на княз Батенберг, при завръщането си в София генерал Паренсов незабавно изпраща в Петербург телеграма с молба да бъде освободен от длъжност в българското военно министерство. Възползвайки се от дадения му преди това задграничен отпуск, генерал Паренсов напуска България. Нашият дипломатически агент г-н Давидов също бил освободен от Министерството на вътрешните работи и на негово място бил назначен камерхер Кумано.

Въпреки че, както-е известно, княз Батенберг се ползваше от благосклонността на Царя Освободител, този път Негово величество не се съгласил да удовлетвори исканията на Батенберг за изменение на формата на управление в България и предоставяне на княза на законодателна власт. Но отнасяйки се снизходително към устните молби на княза, Господарят Император наредил на Министерството на вътрешните работи да се занимае сериозно с българските дела, в смисъл с помирението на княза и неговите министри. Оказвайки поддръжка на княз Батенберг в материално отношение, Негово величество благоволил да нареди на министъра на императорския двор да се отпускат на княз Батенберг 100 000 рубли годишно от сумите на Департамента за царските имоти.

Скоро след това княз Батенберг бе произведен в чин руски генерал-майор. Военният министър генерал Паренсов бе уволнен от длъжността и на негово място бе назначен генерал Ернрот.

Дипломатически донесения на руските представители в България за предаността на населението, отправяни в Петербург по случай тържествените дни след изтеглянето на руските войски и възстановяване на самостоятелно правителство в България. Представителите на Русия отначало се занимаваха изключително с устройването на обеди и празненства в чест на тезоименството (именния ден – бел. П. Н.) на руския цар и на царската фамилия, по повод събития, а именно: преминаването на руските войски през Дунава, завземането на Плевен, завземането на Русчук и т.н. Тъй като тържествените дни се оказаха много и при всяко тържество трябваше да се засвидетелства коленопреклонно пред царя чувството на преданост на българското население, в София - в дипломатическата агенция, и в руските консулства бе съставен образец на телеграма за изпращане в Петербург в Министерството на външните работи за докладване на Господаря Император. Тези телеграми са със следното съдържание: „Днес по случай тезоименството на Господаря Император в тукашната катедрална църква от духовенството начело с митрополита, в присъствието на представители на военната и гражданската власт бе отслужен молебен за здраве и дълголетие на Господаря Император и на царското семейство. След службата в катедралата митрополитът и духовенството, комендантът на града, началниците на специалните части, местният префект и градският глава се явиха при мен с поздравление, молейки от името на войската и населението коленопреклонно да се поднесат на Негово величество искрените чувства на безгранична преданост към августейшия монарх и цялото царско семейство.“ Понякога се случвало секретарят или драгоманът на консулството при преписването на телеграмата да направи грешка и вместо чувства на безгранична преданост да напише верноподаническо чувство, но тези грешки никога не се поправяли и консулът подписвал телеграмата, казвайки винаги: „Все едно, рано или късно българите ще бъдат наши поданици.“

Тържествата и изпращането на поздравителни телеграми служеха за материал и за консулските и дипломатическите донесения до началството за руското влияние в България и за това, как българският народ съчувства на Русия, как той е искрено предан на обожавания руски монарх и накрая, че българите са готови на всякаква жертва, ако това повели Царят Освободител.

Понякога дипломатическите донесения завършвали с такива думи: „В интимна беседа с влиятелни лица успях да се убедя, че благомислещите българи и влиятелни хора не одобряват сегашния правителствен режим и особено конституционното управление. Цялата надежда на българите се заключава в това, че рано или късно България ще бъде присъединени към Велика Русия.“

Трябва да се отбележи, че по установения прийом в дипломатическите донесения до началството винаги трябваше да има позоваване на авторитет: например беседвах с министъра, префектът ми предаде, имах разговор с председателя на еди-какво си виеше съдебно учреждение и т.н. Без подобно позоваване на авторитет в Азиатския департамент гледаха на тези донесения (по канцеларската терминология) като на „хабене на хартията от нямане какво да се прави“. Един тогавашен консул пише в своето донесение във връзка с тържествата по повод завземането на Русчук от руските войски следното: „По случай тържествения ден на завземането на Русчук аз дадох обяд в сградата на консулството, на който бяха поканени: местният митрополит, висши военни и граждански началници, а също чиновници от съдебното ведомство. Митрополитът произнесе тост за Господаря Император, председателят на съда вдигна чаша със следните изрази: „Да живее Велика Русия. Да живее нейният Цар - наш Освободител. Да живее сегашна България, да живее бъдеща България, присъединена към Велика Русия“!!

В отговор на това донесение министърът на външните работи в шифрована телеграма съобщава на консула: „Имах щастието да представя поздравителната телеграма на русчукското население и Вашето донесение на вниманието на Височайшия Император. Негово величество благоугодно благоволи да ви нареди: да изкажете височайшата благодарност на русчукското население за изразеното чувство на вернопреданост.“

По този начин в Петербург се събрали маса подобни дипломатически донесения, на основанието на които и там отначало вярвали, че българите са готови да се откажат от своята свобода, от самостоятелно и независимо управление, а също, че очакват щастливия ден, когато руският цар ще благоволи да нареди да се назначи в България руски генерал-губернатор, т.е. княз Дондуков-Корсаков, граф Игнатиев или в краен случай някой си Муравьов.

Сега следва да се направи сериозна преценка на горепосочените дипломатически донесения на руските представители в България. Действително ли българският народ е бил готов да жертва своята свобода заради височайшето назначаване на генерал-губернатор в България? Освен това желателно ли е било българите да се причислят като българска губерния под особена държавна охрана по примера на Новорусийския край? За да бъде даден правилен отчет за предаността на българите към Русия, е нужно да се разгледа времето на последната руско-турска война за освобождението на единоплеменния народ под така нареченото турско иго. Интелигентните българи по време на самата война са гледали на освобождението от страна на Русия с крайно подозрение. Дори и Санстефанският мирен договор от 19 февруари 1878 г. твърде малко е зарадвал интелигентната българска класа; щото турското управление или руското са съвършено еднакви и ако е съдено на българите да бъдат под иго, те винаги биха предпочели да бъдат под турско иго, от което рано или късно е възможно да се освободят, но един път попаднали в числото на руските губернии, макар и не под управление на общо основание, означава завинаги да се откажат от своята националност и от човешките си права.

Истина е и това, че в България имаше и люде, които твърде охотно се съгласяваха България да бъде превърната в руска губерния, но това са единствено така наречените в България чорбаджии, т.е. онези, които по време на турското владичество са били шпиони и верни слуги на турските паши, притежавали са откуп, поставяли са своите дъщери и синове на пълно разположение на местните бейове и паши. Именно за тези чорбаджии руското управление бе твърде желателно. И действително не е ли все едно дали ще бъдеш чибукчия на Мидхат паша, или лакей на руския губернатор? Що се отнася до шпионството, то, слава Богу, в Русия този занаят е по-развит, отколкото в Турция, и накрая съществува и тази изгода, че жените и дъщерите все пак ще попадат при православен брат.

И така по време на войната българите се разделиха на два лагера, т.е. интелигентните млади хора вземаха живо участие във войната, заставаха в редовете на действащата армия като доброволци, водачи и преводачи; участваха във всякакви сражения, маса от тях бяха убити и ранени, с една дума, оказваха неоценима услуга на нашата армия; може да се каже, че тази интелигентна класа държеше своето знаме високо, сражаваше се за освобождението на България, но ни най-малко не беше за руска българска губерния. Чорбаджиите пък като хищници налитаха на нашата армия, доставяйки на нашите войници и офицери разни гнили и негодни за ядене продукти, вземаха три пъти по-скъпо дори и от скъперника Маркитан и само някъде да има лесна печалба от руския войник, там веднага се явяваха нашити братушки чорбаджии и тези безнравствени, лишени от всякакво чувство на патриотизъм хора впоследствие, след освобождението на България, се превърнаха в наши привърженици и именно тях ние нарекохме консерватори, предани на Русия и на руския монарх.

Основавайки се на уверенията на посочените чорбаджии, нашите дипломати донасяха в Петербург за поголовната преданост към нас на българите, които с нетърпение чакат мощната дума на Царя Освободител за тяхното приемане под крилото на Матушка Русия.

Следва да се обърнем към източниците, от които са почерпани тези ласкателни дипломатически отзиви относно българския народ. Защо тези хубави отзиви продължиха само до първото пътуване на принц Батенберг до Петербург в края на 1880 г.? Защо българите, за чието освобождение ние проляхме толкова руска кръв и изразходвахме милиарди руско злато, в продължение само на една година станаха наши противници? Ето на тези въпроси ще се постарая да дам надлежни отговори в последователен ред. След Санстефанския мирен договор във висшите и военни, и дипломатически сфери, всички бяха убедени, че за управител на провинцията, откъсната по договора от турското владичество, ще бъде назначен един от великите князе и до въдворяването в посочената страна на съответен ред, т.е. до окончателното присъединяване на България, Румелия с Адрианополския окръг към Руската империя по подобие на Кавказ, руската армия ще остане в тази страна в качеството на окупационен корпус. Що се отнася до Босна и Херцеговина, предполагаше се тази област временно да се раздели между сърбите и черногорците до обединяването на тези две княжества. България и Източна Румелия бяха разделени на губернии: Адрианополска, Филипополска, Софийска, Русчукска, Търновска, Варненска и Тулчинска (Добруджа). Гражданското управление следваше да се отдели от военното, но съдебната и административна уредба да се подчинят под властта на губернатора, който да бъде назначаван измежду висшите военни чинове. Проектът за временно управление на България, Източна Румелия и Добруджа беше изработен от особена комисия и представен за одобрение на главнокомандващия на действащата армия граф Тотлебен. Що се отнася до Босна и Херцеговина, в проекта не се говореше нищо за реда на разделяне, но по отношение на Македония бе казано: за да бъде възможно своевременно да се присъедини Македония към Българската област, по мнението на комисията, следва в Адрианопол да се назначи временно генералгубернаторство.

Вследствие от това още преди отпътуването на княз Батенберг от Петербург Азиатският департамент разпрати циркуляр до всички консули в България с такова съдържание: „При представянето на Височайшето внимание на годишните отчети за дейността на агентите на Министерството на външните работи Негово величество благоволи да изрази своята неблагосклонност към действията на нашите дипломатически и консулски агенти в България. Според сведенията, получени непосредствено в императорското Министерство на външните работи, се оказва, че нашите дипломатически агенти в някои отношения поощряват действията на лица, към които императорското правителство се отнася с недоверие. В интересите на нашето правителство е затвърждаването на положението и престижа на царската особа в България. В това Министерството на външните работи вижда основите за управление на българското Княжество. Вследствие на това Департаментът Ви моли, почитаеми господине, в бъдеще време да се отнасяте към възложените Ви дела по-сериозно и да обяснявате на населението при всеки удобен случай, че Господарят Император изисква от него почтителност и уважение към неговия царуващ княз, от когото зависи преуспяването на Княжеството, свободата и независимостта на България. Да се изтъква също пред българите, че Негово височество княз Александър е близък родственик на императорското всерусийско царско семейство“.

(Следва)

сряда, март 27, 2024

АЛЕКСАНДР МЕН / „СИН ЧОВЕШКИ“ / Част IV. ЧРЕЗ СТРАДАНИЯ И СМЪРТ КЪМ ВЕЧНО ТЪРЖЕСТВО / Глава XXII. „АЗ ВИ ПРАЩАМ“ (14 април -18 май)

Преди много години, малко след средата на деветдесетте някъде, си купих книгата на Алекссандр Мен „Сын Человеческий“ („Син човешки“). По това време оформях една малка моя интернет библиотека и през лятната ваканция за два месеца преведох книгата на отец Александр и я качих в библиотеката. Доста по-късно тази книга излезе в български превод и като книжно тяло, но преводът и преводачът не са ми познати. Същевременно се разритахме с провайдъра ми и аз свалих цялата библиотека от сървъра му, като започнах да я качвам постепенно на платформата “Blogger” – можете да я видите ТУК. Там има много стари неща и повече нови, но от старите все още остават някои публикации. Така че дойде ред и на книгата на Александр Мен, написана от един наистина много високо ерудиран богослов изследовател. (Павел Николов)

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

"На светлата памет на майка ми"

Александр Мен

ДО ТУК:

„СИН ЧОВЕШКИ“ – ОТ АВТОРА, ПРОЛОГ.

Част І. ОТ ВИТЛЕЕМ ДО КАПЕРНАУМ: Глава I. В ДНИТЕ НА ЦАР ИРОД Глава II. НАЗАРЕТ Глава III. ПРЕДТЕЧАТА. ИСУС В ПУСТИНЯТА Глава IV. ГАЛИЛЕЯ. ПЪРВИТЕ УЧЕНИЦИ Глава V. ДОБРАТА ВЕСТ

Част II. МЕСИЯТА: Глава VI. „НЕ МИР, А МЕЧ“ Глава VII. ЗНАМЕНИЯ ЗА ЦАРСТВОТО ГЛАВА VIII. ДВАНАДЕСЕТТЕ АПОСТОЛИ. СМЪРТТА НА ПРОРОКА Глава IX. „ХЛЯБЪТ НА ЖИВОТА“ Глава X. „ТАЙНАТА НА ЧОВЕШКИЯ СИН“

Част III. КЪМ ГОЛГОТА: Глава XI. МНОГО ПРИЗВАНИ – МАЛКО ИЗБРАНИ Глава XII. ЧАСЪТ НАБЛИЖАВА Глава XIII. ЛОЗЕТО НА БАЩАТА Глава XIV. СЪДЪТ НА МЕСИЯТА Глава XV. ПАСХАТА НА НОВИЯ ЗАВЕТ Глава XVI. НОЩТА В ГЕТСИМАНИЯ

Част IV. ЧРЕЗ СТРАДАНИЯ И СМЪРТ КЪМ ВЕЧНО ТЪРЖЕСТВО: Глава XVII. САДУКЕЙСКИЯТ СЪД Глава XVIII. СЪДЪТ НА ПРОКУРАТОРА Глава XIX. ГОЛГОТА Глава XX. СЛЕД РАЗПЪВАНЕТО Глава XXI. ПОБЕДА НАД СМЪРТТА

АЛЕКСАНДР МЕН, „СИН ЧОВЕШКИ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

Част IV. ЧРЕЗ СТРАДАНИЯ И СМЪРТ КЪМ ВЕЧНО ТЪРЖЕСТВО / Глава XXII. „АЗ ВИ ПРАЩАМ“

(14 април -18 май)

Като на криле се върнали единадесетте апостоли обратно в Капернаум. В това време много от богомолците вече знаели за екзекуцията. Но всички недоумявали от учениците на Назаретянина. Те съвсем не били опечалени, напротив - в тях се усещала светла радост, почти екстаз. Какво е могло да подейства така на Симон и на неговите другари? Над тази загадка си блъскали главите хората, които ги познавали. Тогава може би апостолите разбрали защо Учителят им наредил да напуснат Ерусалим. Там всекидневно ги дебнела опасност, а вкъщи, далеч от враговете, те можели да съберат отново разпръсналите се последователи на Христос и да им съобщят за дивното събитие: "Той възкръсна!"... 

Постепенно животът на апостолите навлязъл в предишното си русло. Рибарите се заели с обичайната си работа; но мислите им били постоянно изпълнени с Исус. За него напомняла всяка пътечка, всяко уединено кътче на брега. Тук ги учел с притчи, седейки на хълма, там говорел с множеството, на тази улица в рибарското село излекувал болен. Апостолите като че ли наново преживявали чудото на тези три години, които им открили Небето. Но Христос още не се появявал. [1] Учениците чакали, вярвайки на обещанието му.

Веднъж вечерта Кифа, синовете на Заведей, Тома и Натанаил излезли с лодка в Тибериадското езеро. Ловът се оказал неуспешен и на сутринта трябвало да сложат на дъното празни мрежи. Рибарите били вече на сто метра от брега, когато видели в синкавата предутринна мъгла човек, който стоял до водата. Той им извикал силно: "Приятели, имате ли нещо за ядене?" В този въпрос нямало нищо необичайно: жителите на околностите често купували риба направо от лодките. Като разбрал, че не са хванали нищо, човекът им предложил да хвърлят мрежата от дясната страна и едва последвали съвета му, мрежата веднага се напълнила.

Странно чувство обхванало всички. Нали подобно нещо се било случило някога: имало и бряг, и празна мрежа, и неочакван улов... Като се опитвал да разгледа стоящия, Йоан прошепнал изведнъж на Симон: "Това е Повелителят". Без да каже нищо, Петър веднага се препасал, скочил във водата и заплувал към брега. Останалите, натискайки веслата, побързали след него.

Непознатият като че ли ги чакал. Сред камъните бил запален огън, върху въглените се пекла риба. Рибарите спрели смутени. Кой би могъл да предположи, че тези загорели полусъблечени хора са бъдещите покорители на света, чиито мрежи ще станат символ на духовния лов?

"Донесете и рибите, които хванахте" - казал непознатият. Те отишли при мрежите и скоро трапезата била готова. Хранели се мълчешком. Над езерото се издигало слънцето, в тишината звучали гласове на птици, чувал се плясъкът на вълните. Миризмата на огън се смесвала с миризмата на вода, риба и треви. Нито един не се осмелявал да попита: "Кой си ти?",  но в душите им пеела неземна радост. Всеки с неоспорима увереност знаел, че Исус разчупва с тях хляба, макар обликът му да бил друг.

Като свършили, всички се изправили. Христос извикал Петър и го отвел настрани.

- Симоне, сине на Йона, обичаш ли ме повече от тях? - попитал той тържествено, както тогава в Цезария Филипи, наричайки ученика си с пълното му име.

- Да, Повелителю - отвърнал той. - Ти знаеш, че те обичам.

- Паси овцете ми - казал Исус, а след това повторил изпитателно въпроса:

- Симоне, сине на Йона, обичаш ли ме?

- Да, Повелителю, ти знаеш, че те обичам.

- Ти ще бъдеш наречен пастир на моите овце.

С което изпитанието не свършило. За трети път Исус попитал:

- Симоне, сине на Йона, обичаш ли ме?

Апостолът се натъжил. Вероятно трикратният въпрос му напомнил как в пристъп на страх се отрекъл три пъти от Учителя.

- Повелителю - казал печално Симон, - ти знаеш всичко, ти знаеш, че те обичам.

- Паси овцете ми.

И за да разбере Петър, че това не е привилегия, а призив за кръстен път, Христос добавил:

- Истина, истина ти казвам: когато беше млад, ти се запасваше сам и ходеше, където искаш, а когато се състариш, ще протегнеш ръце и друг ще те запаше и поведе, където не искаш.

Отзад се приближил Йоан.

- А с него какво ще стане, Повелителю? - попитал Петър.

- Ако искам да остане, докато дойда, какво те засяга? Ти ме следвай. [2]

По-късно, размишлявайки над тези думи, първите християни решили, че Йоан няма да умре до новата поява на Христос, но както пояснява Евангелието, Исус само посочва разликата в съдбата на апостолите. На любимия ученик било предназначено да проповядва Христовото слово до дълбока старост, а на Петър - да бъде разпънат заради свидетелството на вярата. Към изкупителния кръст на Юдейския цар се присъединил кръста на човека, когото Христос нарекъл Скала и Пастир и на когото предстояло, "като се преобрази, да утвърди своите братя". [3]

Утрото на Църквата изгрявало над Генисаретската страна. С всеки изминат ден притокът на вярващите се увеличавал. В Галилея никой не им създавал пречки. Понякога те отивали със стотици в пустинни места за молитва, очаквайки срещата с Христос.

Назаретското семейство, особено Мария, майката на Спасителя, било заобиколено с благоговейна почит. Скоро към общината се присъединили дори тези роднини на Исус, които преди това странели от него. Приел новата вяра и Яков, най-големият от доведените братя или братовчедите на Христос, истински благочестив човек. Запазило се е древно предание, че той дал обет за пълен пост, докато не види възкръсналия Исус със собствените си очи. И тогава Исус застанал пред него, благословил хляба и го протегнал на Яков: "Братко мой, хапни този хляб, защото Човешкият син възкръсна".

Подробностите от сказанието едва ли са достоверни. [4] Но твърде е възможно бъдещият водач на Ерусалимската църква да е слушал за явяванията и да е искал подобно на Тома да се увери сам в реалността им.

Колко време останала първата община в Галилея? Евангелист Лука разказва, че Христос се явявал четиридесет дена, след което апостолите отново се приготвили да отидат в Ерусалим и посрещнали там празника Шавуот, Петдесетница. Някои тълкуватели смятат, че този срок е само символ на някакъв подготвителен период. [5] Според тях за един месец Църквата не е могла да достигне численост от няколкостотин души, следователно Лука е имал предвид Петдесетница през 31 година. Макар че този въпрос не е съществен, традиционната дата изглежда по-вероятна. Силата, с която въздействали проповедниците, вдъхновени отгоре, би могла да донесе много бързо обилни плодове. Освен това е трудно да предположим, че апостолите, призвани от Христос да разпространяват добрата вест, са се бавели.

Видението в Дамаск направило от Савел не само ученик на Исус, но и мисионер на неговото Откровение. Същото станало и с единадесетте апостоли.

По всяка вероятност към средата на май вярващите се изкачили на една от планините в Галилея, където Исус им наредил да отидат. Там те го видели да стои на върха. Събралите се били около петстотин човека. Всички паднали но колене, макар някои да не можели да повярват все още, че той наистина е жив. И тогава над множеството прозвучали думи, които се чуват и до днес от столетията: "Дадена ми е всякаква власт на небето и на земята. И така: идете и научете всички народи, кръщавайки хората в името на Бащата, Сина и Светия дух, учейки ги да спазват всичко, което съм им завещал. Ето: аз съм с вас във всичките дни до края на света".

Месианският път на Човешкия син завършил, но добровестниците, които той пращал "да проповядват евангелието на всички живи същества", имали пред себе си дълъг път.

Осем века преди тези велики дни Израел, притиснат всестранно от могъщи врагове, четял пророчеството, на което тогава било трудно да повярва:

Ще се утвърди планината, където е домът на Повелителя, над планините

и ще се възвиси над хълмовете,

и ще се съберат при нея всички племена,

и ще дойдат много народи...

Защото от Сион ще дойде учението

и словото на Повелителя - от Ерусалим. [6]

Сега предреченото се сбъдвало. Основите на Църквата трябвало да се полагат в града на пророците, там, където Месията се принесъл в жертва. 

За Ерусалим тръгнали в средата на май. Към единадесетте се присъединили и седемдесетте апостоли. Заедно с жените и другите ученици били около сто и двадесет души. Отстрани това първо войнство на Христос изглеждало като обикновен керван поклонници, които отиват за празника Шавуот.

В града вече влезли без страх, знаейки, че възкръсналият Исус няма да ги изостави. Когато се събрали в къщата, където съвсем неотдавна посрещнали Пасхата на Новия завет, където преживели ужаса от катастрофата и радостта от възраждането, Спасителят отново се явил да освети трапезата на братята. Той още един път им обяснил значението на пророчествата: "Така е написано: Месията да пострада и да възкръсне от мъртвите на третия ден и да бъде проповядвано в негово име покаяние за прощаване на греховете сред всички народи, като се започне от Ерусалим. Вие сте свидетели на това. И ето: аз изпращам обещаното от Баща ми на вас. Останете в този град, докато не се облечете със силата отгоре".

След това Исус, както пише св. Лука, "ги отвел до Витания". Вървял ли е с учениците си незримо за другите или само им е наредил да отидат в селището, което винаги обичал, не знаем. Когато се изкачили на Елеонската планина, у много при вида му за миг се събудили предишните илюзии: струвало им се, че вече е настъпил денят за световното явяване на Месията в славата си.

- Не възстановяваш ли сега Царството на Израел, Повелителю?

- Не на вас е дадено да знаете времената и сроковете, които Небесният баща е установил с властта си. Но вие ще съберете сили, когато слезе Светият дух над вас, и ще бъдете мои свидетели и в Ерусалим, и в цяла Юдея, и в Самария, и до края на земята.

Възкръсналият вдигнал ръка, благословил своите посланици и постепенно "започнал да се отдалечава от тях". Но апостолите не изпитвали печал. Вече не трима избраници като на Преображенската планина, а всички събрани били озарени от небесна светлина, от "облака на неговата слава". Победителят на смъртта се възкачил "отдясно на Небесния баща". [7]

Отсега нататък неговото присъствие нямало да има граници. Той е навсякъде: и в тайните кътчета на душата, и в просторите на земята и небето, и в безпределността на звездните светове. Той ще присъства в Църквата, в своите апостоли, на които казал: "Аз ви пращам..."

Човекът върви по земята. Пресича пустини, реки, морета, планински хребети. Глад и властолюбие, алчност и любопитство го влекат все по-надалече. Той кара със себе си скъпи стоки и свитъци книги; той носи робство и мъдрост, открития и гибел. Но ето че към неизброимите кервани се присъединяват нови пътници. Движат ги любов и вяра, волята на Христос и Божия дух; те носят на хората радостната вест за Човешкия син.

И докато свят светува, апостолският път ще продължава.

БЕЛЕЖКИ

1. От Лк 24, 33-53 може да се направи извод, че Възнесението е станало в първия ден след явяването на Възкръсналия. Но по-късно евангелистът се поправя, посочвайки "четиридесет дена" (Деян 1, 3). За галилейски явявания говорят Мт и Йн. Както вече казахме, трудно е да се установи точната хронология. "Създава се впечатление - казва Ч.Дод, - че описаните събития не са били такива, каквито могат да се свържат в едно последователно повествование. Те са били спорадични, неуловими, мимолетни и все пак са оставяли в съзнанието на тези, които са ги преживявали, непоколебимата увереност в това, че наистина за кратко време са ставали в непосредственото присъствие на живия Повелител". (Ch.Dodd. The Forinder of Christianity, London, 1971, p. 169). - Бел. авт.

2. Йн 21, 1-22. Тази глава вероятно е добавена към Евангелието след смъртта на Йоан от негов ученик. Но в разказа се усеща живият спомен на очевидци. Тълкуванията, предизвикани от вариантите на израза "обичаш ли" (#g¼p=~, fileü~), едва ли са оправдани, защото на арамейски език думата "обичам" няма съответните синоними. - Бел. авт.

3. Лк 22, 32; Йн 21, 23. За кончината на Йоан и Петър вж.: Евсевий. Церковная история, ІІ, 23-25; Тертулиан. Против маркиона, ІV, 5; Лактанций. О смерти гонителей, 2; Иероним. О знаменитых мужах, 1; Ириней ІІ, 22, 5; ІІІ, 3, 4. - Бел. авт.

4. Преданието се е запазило в древното "Еврейско евангелие", цитирано от Ероним ("За знаменитите мъже", 2). То явно изобразява явяване пред Яков в храма (Яков, според Егезип, постоянно се намирал там; вж. Евсевий. Церк. история, ІІ, 23). Отивайки при Яков, Христос "дава връхната си дреха на свещеническия слуга". Но от І Кор 15, 7 по-скоро може да се заключи, че явяването пред Яков е станало в Галилея. - Бел. авт.

5. Ср. четиридесетте година на Израел в пустинята, четиридесетдневната Мойсеева молитва на Синай и четиридесетдневния пост на Исус в пустинята. - Бел. авт.

6Ис 2, 2 и сл.; Мих 4, 1 и сл. - Бел. авт.

7Лк 24, 44-53; Деян 1, 4-11. - Бел. авт.

(Следва)

вторник, март 26, 2024

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА / ГЮСТАВ ФЛОБЕР – „МАДАМ БОВАРИ“ - 9

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: “МЕНСФИЙЛД ПАРК“1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13.

ЧАРЛЗ ДИКЕНС: “СТУДЕНИЯТ ДОМ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30,

ГЮСТАВ ФЛОБЕР: “МАДАМ БОВАРИ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ГЮСТАВ ФЛОБЕР (1821-1880) - “МАДАМ БОВАРИ“ (1856 г.)

***

Въпрос: може ли да се нарече „Мадам Бовари“ реалистична или натуралистична книга. Не съм сигурен.

Роман, в който млад и здрав мъж нощ след нощ нито веднъж не се събужда и не забелязва отсъствието на жена си, нито веднъж не чува пясъка и камъчетата, хвърлени по перваза на прозореца, нито веднъж не получава анонимно писмо от някой местен доброжелател;

роман, в който най-големият сплетник и доброжелател Оме, господин Оме, от когото може да се очаква зорко статистическо наблюдение за всички рогоносци в Нонвил, не забелязва нищо, не научава нищо за любовните похождения на Ема; роман, в който детето Жюстен – нервно четиринадесетгодишно момче, губещо съзнание при вида на кръв и чупещо съдове заради своята нервозност – отива да плаче в дълбока нощ – и къде? - на гробището, на гроба на жената, чийто призрак може да му се яви с укори за това, че е предоставил средството за самоубийство;

роман, в който млада жена, която няколко години не се е качвала на кон – ако изобщо е яздила във фермата на баща си, - препуска по горите с великолепна осанка и след това не страда от болка в костите;

роман, в който има множество други невероятни детайли, включително съвсем невероятната наивност на един кочияш – този роман е бил обявен за жалон в развитието на така наречения реализъм, каквото и да се крие зад това понятие.

В действителност цялата литература е измислица. Всяко едно изкуство е измама. Светът на Флобер, както и светът на всеки голям писател, е свят на фантазията със своя логика, свои условности и съвпадения. Изброените от мене забавни несъответствия не противоречат на общата схема на книгата и биват забелязвани само от скучните университетски преподаватели или от блестящите студенти. И не забравяйте, че всички любовно разгледани от нас след „Мейнсфилд парк“ приказки са заловени с жива нишка от авторите за определена историческа основа. Всяка реалност е реална относително, защото всяка налична реалност - прозореца, който виждате, миризмите, които усещате, звуците, които чувате – зависи не само от предварителния компромис на петте чувства, но и от степента на осведоменост. Преди сто години Флобер би могъл да изглежда реалист или натуралист за читателите, възпитани от сантименталните съчинения на тези дами и господа, от които се възхищавала Ема. Но реализмът и натурализмът са относителни понятия. Това, което за дадено поколение е в произведението на определен писател натурализъм, за предходното е излишък на сиви подробности, а за следващото – техен недостатък. Измите преминават; истите умират; изкуството остава.

Размислете най-напред над това: художник с таланта на Флобер успява да превърне окаяния, според неговите представи, свят, населен с мошеници, еснафи, посредствени хора, грубияни и кривнали от пътя дами, в един от най-съвършените образци на поетическата измислица и постига това с хармонично съчетание на всички откъси, с вътрешната сила на стила и с всички формални похвати – с контрапункт при прехода от една тема на друга, с предусещания, очаквания и позовавания. Без Флобер не би имало нито Марсел Пруст във Франция, нито Джеймс Джойс в Ирландия. В Русия Чехов не би бил напълно Чехов. И това е достатъчно за влиянието на Флобер върху литературата.

(Следва)

понеделник, март 25, 2024

МАРТА ХИЛЕРС / „ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН“ – 42

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Почти един милион германки са изнасилени малко преди и след края на Втората световна война. Дневникът на Марта Хилерс „Една жена в Берлин“ („Eine Frau in Berlin“), засягащ тези събития, е толкова остър, че е публикуван за първи път анонимно в САЩ, преведен на английски език (1954 г.). Книгата е посрещната на нож от разни посоки (позоряла руските войници – от една страна, а немските жени – от друга) и претърпява второ издание едва през 2001 година. Атаките срещу тази книга не престават и до ден днешен. Не е превеждана на български език, но в интернет пространството може да се намери филма по „Една жена в Берлин“ с български субтитри.

(Павел Николов)

ДО ТУК:

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН": 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

ПЕТЪК, 18 МАЙ 1945 ГОДИНА

Станах рано да донеса вода и да потърся дърва. Постепенно придобивам набито око за дървата; не пропускам лесно нито едно парче. Винаги откривам нови, неизследвани места в мазетата, руините и изоставените казарми. На обяд фройлайн Бен ни донесе новите карти. Вдовицата, Паули и аз в момента принадлежим към петата, най-ниска категория - „други“. Използвам картата си, за да запиша количествата за един ден: 300 грама хляб, 400 грама картофи, 20 грама месо, 7 грама масло, 30 грама хранителни продукти, под които се има предвид грис, ечемик, овесени ядки и т.н., 15 грама захар. Плюс 100 грама ерзац кафе, 400 грама сол, 20 грама истински чай и 25 грама кафе на зърна – за един месец. Ето за сравнение някои цифри от картите на хората от I група, която включва „известни художници“ и техници, директори на фабрики, свещеници, директори на училища, лекари и епидемиологични медицински сестри: 600 грама хляб на ден, 100 грама месо, 30 грама масло и 60 грама хранителни продукти; плюс 100 грама кафе на зърна за месец. Между другото има карти № II за работници и № III за служители, с 500 и 400 грама хляб на ден. Само картофите се разпределят демократично и по равно за всеки човек. Картата № II е предназначена и за умствени работници от второ равнище; може би мога да се вмъкна там.

Има успокояване сред хората. Всеки седи и изучава картата си. Пак има управляващи, отгоре се грижат за нас. Изненадан съм, че изобщо получаваме толкова много и се съмнявам във възможността за точно разпределение. Вдовицата очаква с нетърпение кафето и обещава да изпие първата чаша за здравето на Сталин.

Следобед отидох до кметството с жената от Хамбург и нейната дъщеря Щинхен. Жената от Хамбург ме помоли да го направя заради Щинхен. Изглежда, че Щтинхен е била младежка ръководителка на момичета или нещо подобно, поради което се страхува от репресии, на които би трябвало да се противопоставя аз, защото говоря руски. Вдовицата се присъедини към нас.

По пътя към кметството имаше още повече шум и оживление. Видях даже доста мъже, но все още жените навън преобладават. Забелязах дори една жена с шапка – първата от много време насам.

Пред някои от банковите клонове, които бяхме инспектирали наскоро със старши лейтенанта, беше поставена охрана: по двама руснаци с насочени оръжия. Те имаха определено възпиращ ефект върху потенциалните банкови клиенти.

Кметството е отново кошер. Стояхме в тъмния коридор и чакахме. Около нас в тъмното говорят. Тема: изнасилванията.

Да, всички се интересуваме от това, доколкото са могли да се доберат до нас.

„Казват, че всяка втора жена е била изнасилена“ - твърди един глас.

Тогава друг пискливо казва: „Едва ли е така. Всяка.“

„Казват, че Сталин е наредил тези с руско дете да получат карта № I“ - говори трети.

Следва общ смях: „Искате ли да имате?“

„Не, предпочитам да си остана със сегашната.“

Вдовицата ме побутва в тъмното, иска да улови погледа ми, но аз нямам желание. Не обичам да мисля за това. Следващата седмица по това време ще зная по-добре.

„Били ли сте вече в болница?“ - следващ въпрос на опашката от жени.

"Не, защо?"

„Сега са създали пункт за прегледи на изнасилени жени. Всеки трябва да отиде там. Заради венерическите болести.”

Вдовицата отново ме побутна. Още не зная, чувствам се чиста, искам да изчакам и да видя.

Разбира се, всичко мина гладко за Щинхен, никой не я питаше за нейното славно минало. Като шега звучи това, че и непълнолетните трябва да бъдат наказвани за неща, в които са участвали с одобрението на всички родители, учители и ръководители. Ако, както знам от източниците, нашите предци са изгаряли деца вещици, то е най-малкото защото са ги смятали за вместилище и говорители на много по-възрастни дяволи. Трудно е да се открие точката, от която започва приписването на вина в западния смисъл.

На път за вкъщи една жена от съседната сграда дойде с вас. Тя ни разказа как нейна съседка, след като няколко пъти пила и спала с един руснак, била застреляна отзад с пистолет от собствения си съпруг до кухненската печка, след което убиецът, офицер, изпратен вкъщи от Вермахта заради сърдечно заболяване, се застрелял в устата. Останало единственото дете на семейството - седемгодишно момиче. „През всички тези дни я гледах с моето момче - обясни жената. - И бих искала да я задържа. Съпругът ми ще се зарадва, когато се върне. Той все искаше момиче.” Родителите били завити в одеяла и заровени набързо в двора на къщата. Пистолетът също бил заровен. „Добре, че нямаше руснаци в къщата“ - казва жената. Със сигурност щяло да се вдигне шум заради забраненото притежаване на оръжие.

Постояхме известно време на поляната пред гробовете. Жената от Хамбург каза, че всичко е трябвало да се случи така, както се е случило - ако Хитлер бил отстранен от власт на 20 юли 1944 г., той със сигурност щял да запази част от репутацията си. Мнозина продължаваха да вярват в мъртвия. Наистина ли е мъртъв? Или е избягал със самолет? С подводница? Носят се всякакви слухове, но никой не обръща особено внимание.

Вечерта жената с екземата дойде при нас и ни разказа една тъжна история. Отишла днес до Люцовплац, за да види шефа си, адвокат, за когото пишела служебни бележки от години. Адвокатът трябвало да изтърпи много по време на Третия райх, защото бил женен за еврейка и не желаел да се разведе, особено през последните няколко години, когато едва можел да изкарва прехраната си. Семейството очаквало с нетърпение освобождаването на Берлин в продължение на месеци, прекарвайки нощите пред радиото в слушане на чужди станции. Когато първите руснаци влезли в мазето им и потърсили жени, настанало сбиване и стрелба. Куршум рикоширал в стената и улучил адвоката в бедрото. Жена му се хвърлила срещу руснаците и молела за помощ на немски. При което била извлечена в коридора и трима мъже се хвърлили върху нея, докато тя продължавала да плаче и да крещи: „Аз съм еврейка, аз съм еврейка.“ Междувременно мъжът ѝ починал от загубата на кръв. Бил погребан в предния двор на къщата. Жена му избягала незнайно къде. Побиват ме тръпки, докато пиша това. Такива неща не могат да бъдат измислени, те са най-голямата жестокост на живота, на сляпата случайност. Жената с екземата заплака, сълзите ѝ се стичаха по поразената буза. Тя каза: „Само да свърши вече този нещастен живот“.

(Следва)