МАРТА ХИЛЕРС / „ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН“ – 8

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Почти един милион германки са изнасилени малко преди и след края на Втората световна война. Дневникът на Марта Хилерс „Една жена в Берлин“ („Eine Frau in Berlin“), засягащ тези събития, е толкова остър, че е публикуван за първи път анонимно в САЩ, преведен на английски език (1954 г.). Книгата е посрещната на нож от разни посоки (позоряла руските войници – от една страна, а немските жени – от друга) и претърпява второ издание едва през 2001 година. Атаките срещу тази книга не престават и до ден днешен. Не е превеждана на български език, но в интернет пространството може да се намери филма по „Една жена в Берлин“ с български субтитри.

(Павел Николов)

ДО ТУК:

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН": 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

(Продължение)

Внезапно Антоан, малкият белгийски чирак на хлебаря, се появи с един телешки бут. Идва и Хени с „Шартрьоз“ в тумбести бутилки. Тя е ядосана: „Вътре има всички, всичко. Кафе, шоколад, алкохол. Добре са си живеели братята!“ И изчезва обратно в сградата. Аз пазя сандъчето. Приближава се мъж, който е направил сакото си на чувал и е вързал в него няколко бутилки алкохол. Гледа с копнеж хляба в сандъчето: „Може ли да взема един?“ Аз: „Да, за шнапс“. Разменяме един хляб за бутилка „Steinhäger“ и двамата сме много доволни от това.

Наоколо се разиграват диви сцени под ослепителната слънчева светлина. От време на време падат по няколко снаряда, два от които наблизо. Мъжете чупят гърлата на бутилките о стените, пият на лакоми глътки. Антоан и аз слагаме всичко в моето сандъче, хващаме го от двете страни и си тръгваме.

Сандъчето е пълно и тежко. Неудобно е за носене и се налага често да спираме. Жадна съм много и правя това, което току-що видях: ударих гърлото на бутилка червено вино в края на стената (беше ми се паднало бордо, с френски етикети). Отпих от назъбената шийка на бутилката и порязах долната си устна, но не забелязах, докато Антоан не ми каза, след което изтри кръвта с носната си кърпичка, като прекрачи предпазливо сандъчето. Кръвта вече беше покапала по деколтето ми.

Хлебарят идва задъхан след нас. Той носи синкав телешки бут и го притиска като бебе. Слънцето припича, аз се обливам в пот. Няколко близки попадения. След това, по-далечни, тракат бордови картечници и гърмят леки зенитни оръдия.

Разделяме награбеното пред входната врата. Идиотската синя вълна се беше напъхала във всичко. Моята плячка: пет бутилки бордо, три буркана консервирани зеленчуци за супа, бутилка „Steinhager“, четири хляба, шест пакета грахово брашно, което хлебарят ми даде щедро, и една консервна кутия без етикет – неизвестно с какво. Занесох всичко при вдовицата на първия етаж.

Разгорещена и потна, разказвам приключенията си на около дузина души, докато стоя до печката с чиния в лявата ръка и поглъщам набързо няколко лъжици от картофеното пюре, което вдовицата приготви за няколко семейства на печката. Нова серия от бомби отвън. Другите гледат моите придобивки, но не смеят да отидат до казармата, която несъмнено вече е опразнена.

Няколко часа по-късно, около 18 часа, отново в мазето. Успях да поспя междувременно, бях доста замаяна, след като изпразних бутилката бордо, която започнах с вдовицата. Когато се събудих, се почувствах отнесена, с горчив вкус в устата, отне ми известно време, за да се осъзная сред газеното трептене на подземния свят. Докато не видях хората да тичат и не ги чух да викат за чували: „Хайде, вземат картофи от казармата!“.

Аз – с вдовицата. Врагът е спрял за малко и е доста тихо. Затова е и внезапното гъмжило по улиците, толкова пусти по обяд. Минават две жени, които теглят детска количка с цяло буре отгоре, миришещо на кисело зеле. Млади и стари тичат като обезумели в посока на казармата. Вдовицата и аз грабнахме всички кофи, които можахме да намерим, по две на всяка от нас. Пътят е осеян с утъпкани картофи и гниещи моркови - просто трябва да ги следвате и няма да сбъркате. Но точно до каменните стъпала на казармата има петно кръв, дръпвам се назад... но вдовицата само се смее. „Това е сладко!“ И е така – хората изливат сладкото от бъчвите.

Бутаме се през тълпата в коридора, препъваме се по хлъзгавите стъпала, озоваваме се във вонящи, гниещи картофи. Под светлината на тесните капандури ровим в калта с ръце и обувки, избирайки нещо по-добро. Оставяме морковите и калните пластов и пълним кофите с картофи. Намираме чувал, вече пълен до половината, не питаме чий е, а го влачим с нас по стълбите, по улиците, у дома, горе на първия етаж.

Наоколо отново трещи и бумти. Но никой не се безпокои, всички са обзети от грабителска треска. Тичаме втори път и си връщаме сега с кофи, пълни с брикети. Около нас глутница, търчат и грабят.

Вече започна разграбването и на изоставените магазини. Белокос мъж, истински „господин“ би било по-подходящо да се каже, влачи сандък, пълен с кутии сапун на прах. На сандъка пише „Ориз“.

Стигаме до първия етаж. Сядаме на дивана в хола. Ръцете ни са сковани, краката ни треперят. Стъклата на прозорците, ако има такива, вибрират леко. През счупените прозорци нахлува нежна топлина, премесена с мирис на изгоряло. От време на време се чува ууууууууум! И продължително търкалящо се ехо от тежките зенитни оръдия. После идва пааанг! Много кратък звук, който притиска тъпанчето: бие тежката артилерия. И тогава, далече, от време на време чукане и дрънкане, много бързо, придружено от вой и лай. Не зная какво е това. Вдовицата твърди, че това са катюши, така наречените музикални органи на Сталин. Между другото, руснаците използват до сега само единични бомби, не е имало килимни бомбардировки.

Накрая двете тръгваме за магазина на ъгъла, единственият, който все още работи, за да вземем брашно за пудинг. Вчера го беше ударила бомба. Оказа се, че все още има няколко клиенти и магазинът не е затворен. На брашното за пудинг имаше отпечатана цена, мисля, че беше 38 пфенинга. Продавачът, който е собственик на магазина и спи до него, настоява да даде на всеки точното ресто, разпитваше вътре и вън кой има дребни монети и може да му помогне. Точно когато е под обстрел! Имаме само това. Ще ни броиш рестото в гроба.

Като на шега отидохме зад ъгъла, за да проверим месаря, защото все още не бях взела месото си. Там също продаваха, повече имаше предлагане, отколкото търсене – в магазина се намираха най-много десетина души, така че успяхме да вземем добри парчета обезкостено свинско месо, прилично на тежест.

Когато излизахме от магазина, мина камион с немски войници и зенитно оръдие. Отиваха към града, далече от нас, към центъра. Войниците бяха безмълвни, вперили поглед в далечината. Една жена вика след тях: „Бягате ли?“ Никой не ѝ отговори. Спогледахме се и свихме рамене. Жената каза: „Те са просто едни нещастни свине“.

Тези дни забелязвам отново и отново, че моите чувства, чувствата на всички жени към мъжете, се променят. Съжаляваме ги, толкова мизерни и безсилни ни се струват. Слаб пол. Един вид колективно разочарование зрее дълбоко у жените. Доминираният от мъже нацистки свят, който прославяше силния мъж, се разклати - а с него и митът за "Мъжа". В по-ранните войни мъжете са можели да настояват, че имат привилегията да убиват и да бъдат убивани за отечеството. Днес ние, жените, също участваме в това. Това ни променя, прави ни твърди. В края на тази война, сред многото други поражения, е и поражението на мъжете като пол.

По-късно в мазето – замислена обща вечеря. Уютни натюрморти на квадратен метър при фвсяко домакинство. Тук чай с хляб и масло, там картофено пюре. Штинхен реже умело кисела краставичка с нож и вилица. Ранената ѝ глава е добре превързана. Жената на книжаря пита: „Мога ли да ви налея?“ „Благодаря ви, госпожо“ - шепне градинарят Шмит.

Върху клетката на канарчето е хвърлена кърпа. Дезертьорът идва и съобщава, че руските разузнавачи са до киното. Нашето място е вече под малокалибрен обстрел. Бившият войник казва, че не трябва да имаме никого с униформа в мазето, в противен случай според законите на военното положение всички ще бъдем съдени от военен съд.

Палавер все ходи за докладите в бюлетина „ Panzerbär“. Твърди се, че две армии се приближават, за да деблокират Берлин и Шорнер – едната от юг, другата от север. За Трайенбирцен, Ораниенбург и Бернау се казва, че са вече освободени.

А ние? Много смесени чувства, почти страх. „Сега ще се движат напред и назад, а ние сме точно в средата. Трябва ли да останем тук с месеци? Загубени сме и в двата случая. Ако не се получат нещата за Иван, тогава ще дойдат американците от въздуха. И Бог да се смили, ако започнат с килимните бомбардировки. Ще бъдем погребани живи в това мазе.“

Ново съобщение от улицата: „Volkssturm“ отстъпва, Иван настъпва към нас. Германската артилерия е спряла до нашето място, гърмежите се чуват в мазето. Междувременно шест жени седят около малка маса, а вдовицата хвърля карти на жената на производителя на ликьор. Тя е много добра и в това: „Най-скоро ще изпитате разочарование във връзка със съпруга си.“ (Той все още държи крепостта в своята фабрика – заедно с червенокосата Елвира.)

Искам да заспя. Нямам търпение. Денят беше пълен. Краен резултат: аз съм здрава, свежа и дръзка, в момента почти не се страхувам. Мозъкът ми е пълен с ярки образи на алчност и ярост. Схванат гръб, уморени крака, счупен нокът на палеца, разрязана устна, която все още боли. „Това, което не те убива, те прави по-силен“.

Да добавя и картината, която видях на улицата: мъж бута ръчна количка с мъртва жена отгоре, скована като дъска. Разпуснати сиви кичури коса, синя кухненска престилка. Изсъхналите ѝ крака със сиви чорапи стърчаха от края на количката. Едва ли някой я погледна. Точно както някога пренебрегваха извозването на боклука.

(Следва)