МЕМОАРИ И БЕЛЕЖНИЦИ ОТ СЪВРЕМЕННИЦИ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ / БЕЛЕЖКИ НА ПАНАЙОТ ХИТОВ ЗА ЛЕВСКИ

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на мемоари и бележници на съвременници на Левски, които по някакъв начин – по-малко или повече - засягат живота и дейността на Апостола.

Мемоарите и бележниците са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му; бележките под черта са също негови.

(Павел Николов)

№ 515

Бележки на Панайот Хитов за Левски

Забележка за Васил Дякона

Аз не мога да зная подробно всичките действия на Дякона, но ще забележа само толкова, колкото аз имам известия. Васил Дякона, родом от Карлово, през 1862 година, като чул, че ще има война на Сърбия с турците, става от Карлово и дохожда в Сърбия, в Белград, и се записва при Раковски самоволник. И там, подир като не станало нищо, той се връща пак в Турско и не зная как се е отговорил пред турското правителство. И тъй сетне е отишъл по добруджанската страна и е бил учител по бабадаазките села. И тъй, като прибавил времето си по тези страни с учителстване до 1867 година, през 1867 година, като чул, че ще минават чети през Влашко, ето че дойде Дякона и Бойко Нешев от Копривщица, който аз не познавах до него време. И тъй покойният Раковски ми препоръча Дякона, като знаел, че бил при него само олиц [доброволец] и също ми предложи, че трябва да го отредим за байрактар, което помоему не можеше да бъде. Но прочее аз имах дядо Жельо, когото бях вече наредил да ми бъде помагач, и затова приех Дякона да бъде байрактар при мене, защото не беше практичен, за да може да му се повери чета да я предвожда. И както в първата си книга вече казах как се свърши 1867 година, през 1868 година, като се разпуснаха момчетата из Белград, сред които беше и Дякона. Дякона, като не сполучи да излезе с Хаджи Димитър, той искаше да излезе през Зайчар, но не сполучи, защото, едно, че нямаше пари да (с)набди момчетата с потребите им, друго, защото го бяха намирисали (надушили) в Зайчар, че и той е от бунтовниците. И тъй той отива във Влашко, но по каква причина не можал да отиде с Хаджи Димитра, не зная. И тъй той се бавил по Влашко 1868 година повече при г-н Данаил Попов в Турну Мъгуреле. И тъй Дякона от 1868 г. с поддържането на г-н Данаил захвана да работи, като преминаваше често ту в Турско, ту във Влашко, и успя да направи комитети из България. Но аз за това не мога да напиша нищо подробно, защото не съм бил участник в работата. Затова се надявам на онези братя, които са били в работата, да опишат подробно. И тъй както и по-напред казах, че държа писмата, които имам от Дякона, и от комитите, и от частни лица, и пак ще кажа и ще моля всеки приятел и народо- любец, на когото попаднат писмата ми в ръце, нека ги предаде на някоя учена дружина - да ги прегледа и напечата за спомен на потомството българско. И така Дякона, като се улови близо до Ловеч, в село Къкрина, което аз не знам подробно как е станало и не мога нищо подробно да напиша, на работата се нанесе голям удар. Аз, дорде работеше Дякона, ако и да не вземах участие, но пак гледах, където може, да им се помага и все имах надежда. Но като изгубих и тази малка надежда, ето че хванаха да ми пишат от комитетите да се гледа да се съберем и да наредим работата, пак да се работи, както ми бяха писали, и 1871 г. да дойда в Букурещ, дето се бяха събрали. Но аз поради [това], че бях болен на смърт, не можах да дойда. И сега 1873 г. станах от Белград и дойдох в Букурещ, откъдето бяха ми писали, и от Букурещ, и от България да се съберем в Букурещ и да видим да се поправи работата. Беше разговор в писмата ни да се съберем на 20 април 1873 г. Аз, щом стигнах в Букурещ, и видях, че работа е съвсем сляпа, но пак помислих, че не трябва да се оставя. Намислихме в Букурещ, като се събрахме пет-шест, то бяхме: единият беше Каравелов, другият - Димитър Ченов, третият - Ячо Цанков, четвъртият - Спиро Костадинов, бакалин, и един ученик из Белград по име Панов, и Стоян Софийски. Като се разговорихме и видяхме, че най-напред трябват пари, намислихме да напечатаме билети от по една немска жълтица - и от 2, и от 5, и тъй касиер да бъде Д. Ценов. Като събрахме помежду си нещо около 20 митма, и аз взех у мене близо за 2000 минца билети и да мина през Плоещ, Браила, Галац и Белград, както ми бяха казали от Букурещ. И ми дадоха от поменатите лица, тоест от Каравелов, от Ценов препоръка, за да разгледам уж на поменатите градове комитетите по колко пари са събрали. Но напусто. Като отпътувах от Букурещ за Плоещ, взех и Стоян Софийски с мене, който беше дошъл нарочно от Плоещ в Букурещ, за да се види с мене, като участник в работата с мене още от 1867 година.

И тъй, като дойдохме със Стоян в Плоещ, що да видим - от всичките плоещки българи при никого не беше възможно да се приближим или да проговорим за народна работа. Само оставам признателен на четири-пет лица, които ни посрещнаха и с радостно сърце биха помогнали на бедното си отечество. Тези лица са по имена: г-н Райчо поп Граблов, хаджи Парашкев Бенов, Стефан Делиминков, Георги Замфиров, Тома Хитов, фотограф. Другиму не беше възможно да се каже. Но тези хора не бяха богати, ако и да желаеха от цяло сърце за освобождението на народа си каквото могат да сторят. Но трябва да знаят читателите ни, че тоя град е заселен от сами българи варалу (смесено?) малко една част власи, но не ще никой да чуе за друго, само да му е как да може да живее и да се обогати. Но като се разговаряхме с гореказаните искрени патриоти, че се не може нищо [направи], заминахме със Стоян за Браила. Стоян Софийски желаеше да върви с мене и аз не мога да си направа устата да му река да не идва с мене, ако и да бях оскъден с парите. И тъй дойдохме в Браила, но и тука [беше] като в Плоещ и още по-лошо. До когото имах препоръката, той бил мъжът само затова участник само за да узнава работата и да обажда на противната партия, която беше от богати търговци, които имат влияние навсякъде из Влашко, както е свързана търговията на един град с други. И тъй имаше хора, които не слушаха тази проклета богаташка парпаня, но напразно - от голтаците, които имаха сношения с богатите, ставаха и тия техни мекерета. И тъй разкъсваше се множеството на малки части и нищо не можеше да се направи. Аз, като видях, че и в Браила няма нищо, заминах за Галац. Но и там беше същото. Само един г-н Рафаил Танасов, който се трудеше със сърце. Но питаме - един що може да стори? Той не беше толкоз богат, а на всекиго помагаше - кой откъдето дойде. Оттам заминахме за Белград, но в Белград не беше като в гореречените градове. Там ни един от старите и по-богатите не видяхме, ама имаше млади търговци и по-млади около 20 души, и всичко им беше намясто. Каква разлика, ако бяха всичките влашки българи като белградските млади, които ни дадоха впечатления, че България би се освободила за три месеца. Като видяхме и Белград, станахме със Стоян и заминахме за Русия. Минахме на кобел и оттам ак керман от ак керман за Одеса. Дойдохме в Одеса.

Н. Б. II. А. п. 61. № 8424