понеделник, май 31, 2021

КОРЕСПОНДЕНЦИЯ МЕЖДУ СЪВРЕМЕННИЦИ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ / ИВ. КЪРШОВСКИ ДО ПАНАЙОТ ХИТОВ

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на писма на съвременници на Левски, които по някакъв начин – по-малко или повече - засягат живота и дейността на Апостола.

Писмата са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му; бележките под черта са също негови.

(Павел Николов)

№ 399

Ив. Кършовски до Панайот Хитов

Гюргево, 3 юни 1870 г.

Г-н Панайоте!

Поздравление от г-н Г. Живкова от Русе; той ще до 15 дни да дойде съвсем тук. Дякона замина оттук днес една неделя [1], но без да ми се обади - казаха ми приятелите, които го видели в парахода. Ив. Соколов и моят зет Васил са затворени повече от два месеца във Видин, защото носели бради.

Приключеното писмо получих и ви го пращам. От търговците, които отидоха на панаира, никакъв отговор няма още. Не зная какво е това?

Ваш И. Кършовски

Н.Б.II.А., п. 67. № 8955

Арх. т. I, № 6, стр. 469

БЕЛЕЖКИ

1. Преди една неделя от днес.

(Следва)

неделя, май 30, 2021

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1973 г. / ЛИТЕРАТУРА / ПАТРИК УАЙТ

Панрик Уайт (Patrick White)

28 май 1912 г. – 30 септември 1990 г.

Нобелова награда за литература

(За епическото и психологическото му повествователно изкуство, въвело нов континент в литературата)

Австрийският писател Патрик Виктор Мартиндейл Уайт е роден в Англия в семейството на Рут (Уидикъм) и Викторл Уайт, състоятелни австралийци, които по това време пътешестват из Европа. Като се връщат половин година след раждането на детето в родината си, те се заселват в Сидни, където бъдещият писател получава начално образование и където се ражда по-малката му сестра.

На тринадесет години Патрик заминава да учи в Англия, в Челтнъм, където класният му ръководител е удивен и недоволен от “странните” вкусове на момчето, което се увлича от пиесите на Ибсен и Стриндберг. Патрик успява да уговори родителите си да се върне в Австралия и до постъпването си в Кеймбриджкия университет “да поработи на земята”. В продължение на две години той работи като джакару (австрийски вариант на американски каубой - бел. П. Н.) и започва да пише. След обучението в чужбина Уайт се чувства неловко в родината си и през 1932 г. се връща в Англия, постъпва в Кралския колеж, Кеймбридж, където учи английска, немска и френска литература, а ваканциите прекарва във Франция и Германия, където усъвършенства езиковите си познания.

Първата публикация на Уайт е сборник стихотворения, които нямат точна дата, но са написани до 1930 г. След като получава степента бакалавър по изкуствата от Кеймбриджкия университет през 1935 г., Уайт заминава за Лондон, където живее със скромна издръжка от баща си. През същата година излиза книгата му със стихове “Орачът и други стихотворения” (“The Ploughman and Other Poems”). Пише също така няколко пиеси (останали ненапечатани), очерци за театрални списания и новели. Първият му роман “Щастливата долина” (“Happy Valley”), излиза в Лондон през 1939 г. и през 1940 г. в Съединените щати.

През първите месеци на Втората световна война Уайт издава втория си роман “Живите и миртвите” (“The Living and the Dead”, 1941 г.), чието действие се развива в Лондон от 10-те до 30-те години. По време на войната писателят служи в разузнаването на британските ВВС в Близкия Изток и в Гърция.

След войната Уайт пише две пиеси: “Завръщане в Абисиния” (“Return to Abyssinia”) и “Погребението на шунката” (“The Ham Funeral”). Първата пиеса, днес забравена, се играе за кратко време в Лондон, а втората е поставена едва през 1961 г. в Аделаида (Австралия). Третият роман на писателя, “Лелината история” (“The Aunt's Story”, 1948 г.), получава ласкави отзиви в Съединените щати и в Англия, но в Австралия остава почти незабелязан. В центъра на романа, първото наистина сериозно произведение на писателя, е Теодора Гудмън, която е потопена в своя вътрешен свят и в края на краищата се побърква. Австралийският критик Р. Брисендън отбелязва, че “Теодора Гудмън е първата ясновидка на Уайт... надарена с благословената и в същото време проклета способност да вижда съкровеното... притежаваща интуиция, която позволява да се прозре, че зад обичайния несъвършен свят се крие друг свят - светът на безкрайния ред и красота”.

Като се уморява от Лондон и изпитва потребност да потърси по-надеждно средство за препитание от писателския труд, Уайт се връща през 1946 г. в Австралия заедно със своя приятел, гръцкия художник Манолис Ласкарис, където през последните осемнадесет години живее почти уседнало в Касъл Хил, предградие на Сидни, като отглежда и продава цветя и плодове, а също така мляко и сметана. Провалът на романа “Лелината история” в Австралия, невъзможността да се постави “Погребението на шунката”, лишенията, които преследват писателя през първите години в Касъл Хил, предизвикват неволно у него мисълта, че “повече няма да напише нито дума”. Но през 1951 г. Уайт започва работа над романа “Човешкото дърво” (“The Tree of Man”), който е публикуван през 1955 г. в САЩ, скоро след това в Англия и му донася огромен успех. Р. Брисендън пише: “Рецензентите наричаха “Дървото” велик роман, а Уайт - велик романист.”. Критиците сравняват Уайт с Томас Харди, Л. Толстой и Д. Х. Лорънс.

“Човешкото дърво” е дълга семейна сага за мъж и жена, които изграждат ферма в австралийската пустиня, отглеждат деца, след това внуци, а в крайна сметка земята им е застроена с градски къщи. В живота на тези обикновени хора, пионери, Уайт представя значимостта, величието на човешкия живот изобщо.

Прототип в романа “Фос” (“Voss”, 1957 г.), който се смята също за една от най-добрите книги на Уайт, е Лудвиг Лейхарт, пътешественик, който изчезва безследно през 1848 г. при опит да пресече Австралия от изток на запад. Според Брисендън “Фос” “е опит да се проникне в психологията на пътешественика; освен това романът е многозначна алегория, притча, в която Уайт показва как в човешкото сърце се води борба между гордостта и смирението, вярата в себе си и вярата в бога... авторът се опитва да се добере до духовния център на австралийското общество, както неговият герой Фос се промъква към географския център на Австралийския континент”.

В романа “Препускащи в колесница” (“Riders in the Chariot”, 1961 г.) са изобразени четирима неудачници, превърнали се в парии сред благополучното общество в измислен квартал на австралийския град Сарсапарила, който срещаме и в първия сборник с избрани новели на Уайт “Изгорените” (“The Burnt Ones”, 1964 г.). В сборника му “Четири пиеси” (“Four Plays”), публикуван през 1965 г., влизат “Сезон в Сарсапарила” (“The Season at Sarsaparilla”), “Бодра душа” (“A Cheery Soul”), “Нощ в Плешивата планина” (“Night on Bald Mountain”) и пиесата от 1948 г. “Погребението на шунката”, като действието на първите две пиеси също протича в Сарсапарила, а “Нощ в Плешивата планина” е трогателна поетична драма, изобразяваща обществото на ръба на гибелта си.

Сарсапарила е място на действието и на романа “Амулетът” (“The Solid Mandala”, 1966 г.) - разказ за братята-близнаци Валдо и Артър, които са духовни антиподи. Хладнокръвният интелектуалец Валдо мрази от цялата си душа своя брат и не успява да постигне успех нито в литературата, нито в любовта. Брат му Артър е “проста душа”, мечтател и фантазьор, “не от този свят”, който пази като амулет четири стъклени топчета - символ на тайните на живота и на любовта. Върху Уайт като автор на “Амулетът”, произведение, наситено с религиозни и психологични мотиви, оказва известно влияние швейцарският психолог Карл Густав Юнг.

В романа “Вивисекторите” (“The Vivisectors”, 1970 г.) се разказва как художникът Хартл Дафилд се сдобива с мистични сили, излизащи извън пределите на всекидневния живот. В романа “Окото на бурята” (“The Eye of the Storm”, 1973 г.) героинята Елизабет Хънтър намира смисъла на съществуването си в смъртта, както се е случило с нея и по-рано, по време на тайфун край бреговете на Куинсланд. “Същността на тази книга - както отбелязва Робърт Филипе в “Общественото благо” (“Commonweal”) - е много проста. Ние всички сме самотни в хаоса на живота и само ние можем да си помогнем... Всички останали са хищници, които по-скоро пречат, отколкото помагат да се живее”.

През 1974 г. излиза сборникът с новели на Уайт “Папагалчетата” (“The Cockatoos”), а две години по-късно - романът “Препаска от листа” (“A Fringe of Leaves”), в основата на който ляга истинската история на Елайза Фрейзър, която преживява през 1836 г. корабокрушение в района на Големия бариерен риф. Според английския критик Уилям Уолш в романа е отразен “опитът на една обикновена, добра, трогателна, но не много талантлива жена да навакса на всяка цена пропуснатото, каквото и да ѝ струва това”. В “Оксфордската история на австралийската литература” (“The Oxford History of Australian Literature”) се казва, че през 70-те години Уайт е преминал към “нова фаза... белязана от иносказателен език, размазване и усложняване на картините на света”.

Произведения на Уайт от последните години са романът “Делото Туайбърн” (“The Twyborn Affair”, 1979 г.), пиесата “Големите играчки” (“Big Toys”, 1977 г.), написана по новелата му “Нощният крадец” (“The Night Prowler”), а също така и други пиеси. През 1984 г. излиза автобиографията на Уайт “Пукнатини по стъклото” (“Flaws in the Glass”), а през 1986 г. - романът “Спомени за много в едно” (“Memoirs of Many in One”), разказ за живота и любовните приключения на Алекс Ксенофон Демиржан Грей, написан във формата на откъси от дневник.

Въпреки че сборниците с новели на писателя “Изгорените” и “Папагалчетата” получават висока оценка от рецензентите, Джон Алфред Евънт пише, че “жанрът новела никога не е бил и няма да бъде жанр на Уайт”. Същото мнение споделя и Джон Вейгъл, който се изказва одобрително за чувството на Уайт към разговорния език в драматургията му, но отбелязва, че “пиесите на Уайт, за разлика от романите му, не допринасят нищо ново за литературата”.

От гледна точка на английския критик и литературен анализатор Джордж Стайнър “незначителните подробности и огромните темпорални пластове, нервността и дебелокожието, европейската дълбочина и австралийският размах са постоянните мотиви на Уайт”. “Уайт - пише Стайнър - е съвременен виртуоз на гротеската, а виртуозността често води към преднамереност”. Заедно с това почитатели на Уайт, като например Уилям Уолш, намират, че произведенията на писателя се отличават с мащабност и колоритност, че подкупват “с величието на духа, с безграничната увереност в собствените сили, с мощната си творческа енергия”.

Превод от руски: Павел Б. Николов



събота, май 29, 2021

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ - ГЛАВА 4. ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛ ЙОАН / PAUL vs JOHN

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

УВОД

ГЛАВА 1. НАХОДКАТА В НАГ ХАМАДИ; ОТ КОДЕКСА НА БРУС ДО ОКСИРИНХ; ГНОСТИЧНИЯТ ПОДХОД КЪМ СВЕТА

ГЛАВА 2. АПОСТОЛ ТОМА “ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“; “ПРОТОЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“ И ЯКОВ ПРАВЕДНИКА; АРАМЕЙСКИЯТ ОРИГИНАЛ; МЯСТО НА НАПИСВАНЕ: ЕДЕСА; ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛА ЮДА ТОМА; ИСТОРИЧНОСТ

ГЛАВА 3. ЮДА БЛИЗНАКА И ГРАД ЕДЕСА; РЕАЛНИЯТ АПОСТОЛ ТОМА; ЕВРЕИТЕ ИЗВЪН ГРАНИЦИТЕ НА РИМ; ЕДЕСА; ЦЪРКВАТА В ЕДЕСА; ХРИСТИЯНИТЕ И НАЗОРЕИТЕ; ТЕОЛОГИЯТА НА МНОГОЦВЕТНИТЕ ОДЕЖДИ; РЕАЛНАТА БИОГРАФИЯ НА ЮДА ТОМА; ГИБЕЛТА НА АПОСТОЛ ЮДА ТОМА

ГЛАВА 4. ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛ ЙОАН; ДИАЛОГЪТ ЗА ДУШАТА; БИОГРАФИЯТА НА АПОСТОЛ ЙОАН; ЕФЕСКИЯТ ДЪЛГОЛЕТНИК; ЕФЕС; ЕФЕСКИЯТ ПРЕТОР ЛИКОМИД И ЖЕНА МУ; ЕФЕСКИЯТ ТЕАТЪР; ЕФЕСКИЯТ ХРАМ; “ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ” И “ДЕЯНИЯТА НА ЙОАН”; СТРАНСТВАНИЯТА НА ЙОАН; КОНКУРЕНТЪТ; ДРУЗИАНА; ЕВАНГЕЛИЕТО НА ТАНЦУВАЩИЯ ХРИСТОС; МЕТАСТАЗИСЪТ НА ЙОАН; АНАЛИЗ; ”ОТКРОВЕНИЕТО НА ЙОАН БОГОСЛОВ”

В БИБЛИОТЕКАТА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ:

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ

ГЛАВА 4. ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛ ЙОАН

PAUL vs JOHN

Както вече казахме, “Деянията на Йоан” са написани в противовес на “Деянията на апостолите”. Авторът на “Деянията на Йоан” прочел текста на нашия условен Лука (ще припомним, че Евангелието от Лука и “Деянията на апостолите” са написани от един и същи автор) и се възмутил: не е било така!

Лука, ученикът на Павел, казва, че християнската община в Ефес е основана от апостол Павел. “Не - възразява авторът на “Деянията на Йоан”, - основана е от Йоан”.

Лука казва, че Павел другарувал с “азиарсите” (Ασιάρχης), иначе казано - с началниците на град Ефес и на провинция Азия. “Не, градските власти са били ученици на Йоан!” - възразява авторът на “Деянията на Йоан”.

Лука разказва, че хората оздравявали от болести, като докосвали дрехите на Павел (Деяния, 19:12). “Не - възразява авторът на “Деянията на Йоан” - хората оздравявали, като докосвали дрехите на Йоан!” Лука разказва, че Павел покръстил множество хора “не само в Ефес, но и почти в цяла Азия” (Деяния, 19:26). “Не - възразява авторът на “Деянията на Йоан” - Азия и Ефес са покръстени от Йоан”.

Лука разказва за метежа, който бил вдигнат срещу Павел, когато занаятчиите, които си осигурявали прехраната с изработване на статуетки на Артемида Ефеска, се надигнали срещу Павел и завлекли учениците му в градския театър, където едва не ги убили.

Разказът на Лука представя неволно Павел в неизгодна светлина. Оказва се, че този могъщ чародей, който лекувал само с полагане на ръце и бил на “ти” с всички градски началници, изведнъж, вместо да се яви самолично в театъра и да демонстрира своето целителско изкуство пред очите на цялата тълпа, се скрил някъде и само покровителството на “азиарсите” му спасило кожата.

Разказаното в “Деянията на Йоан” е пряка полемика с Лука. Ако у Лука градският театър е място на позора на Павел, у автора на “Деянията на Йоан” градският театър е място на апотеоза на Йоан. Той събира в театъра всички болни и ги изцелява. Нещо повече: след това събаря храма на същата Артемида, от която позорно се скрил Павел.

Трудно е да не заподозрем, че епизодът с разрушаването на храма на Артемида не е толкова полемика с езичниците, колкото камък в градината на този, който в “Откровението” на Йоан е наречен “пророк Валаам” и основател на “синагогата на Сатаната”. Първоначалната причина за конфликта между двете ефески християнски общини останала далече в миналото - и двете не спазвали вече юдейския закон, но организационното съперничество продължавало. Нещата се изгладили, но съмнението останало.

Това обаче не е всичко. Защото у Лука и в “Деянията на апостолите” има поразителна сцена със “седемте синове на първосвещеника Скева”.

Лука разказва - ни повече, ни по-малко, - че след като учението на Павел надминало всички касови приходи и имало луд успех, се явили подражатели и от юдеите. Някакви “седем синове на юдейския първосвещеник Скева” също започнали да гонят бесове в името на Исус, но претърпели на това проприще съкрушително поражение. Един човек, от когото гонели бесове, се нахвърлил срещу тях с юмруци и с думите: “Исус познавам и за Павел зная, но вие кои сте?” (Деяния, 19:15).

Тези “седем синове на юдейския първосвещеника Скева” довеждали по-късно християнските библеисти до отчаяние. Текстът бил обявяван за анекдот, който не представлява “никакъв религиозен или личен интерес” [1], за “скверен анекдот” [2], за “скверна бурлеска” [3], за “легенда и шега” [4] и за “напълно неразбираема история” [5].

Наистина, от гледна точка на ортодоксалната библеистика историята изглежда напълно абсурдно. Кой е “юдейският първосвещеник” Скева?

Официалната история не познава такъв първосвещеник. Какво прави този “първосвещеник” в Ефес? Откъде има цели седем синове? И изобщо, което е най-главното - след като учението на Исус било уж малко ручейче, неизвестно никому, което едва-що се разливало в могъща река, откъде накъде един “юдейски първосвещеник”, та плюс това и седемте му синове, ще се опитват да гонят бесове от името на Исус?

Реалната историческа картина на Исус, проповядвана от могъщата “четвърта секта”, ни позволява да отговорим лесно на този въпрос.

Пред нас е пореден епизод на съперничество между общините на Павел и на Йоан в Ефес. “Юдейският първосвещеник”, който получил в един момент странното име “Скева”, не е някой друг, а Йоан със своя петалон, на който било написано името на Бога. А неговите “седем синове” са преди всичко “седемте ангели”, седемте светилници, седемте маслинови дръвчета, седемте ръководители на седемте азиатски църкви: Ефес, Смирна, Пергам, Тиатир, Сардис, Филаделфия и Лаодикия.

“Откровението” твърди, че тези “ангели” имат невероятно могъщество: те изливат чаши с Божи гняв на земята и идват от небесната скиния върху облаци. Те имат своя сутрешна звезда и седят върху тронове на небето и - още повече, владеят свещеното име. Именно това име им позволява да вършат чудеса. “И ще напиша върху него Името на Моя Бог... и Моето Ново име” (Откровение, 3:12).

Лука, противно на “Откровението”, разказва съвсем друга история. Тези клоуни, тези седем “ангели”, тези “седем синове на първосвещеника” само претендират, че имат името. Но в действителност претърпели съкрушително поражение. Те били набити, разсъблечени и изхвърлени на улицата от първия попаднал им бяс: “Исус познавам и за Павел зная, но вие кои сте?”

В “Откровението на Йоан Богослов” Йоан съобщава, че общината на вярващите в Ефес е разцепена. В нея има истински епископ, ангел, вожд, поставен от Йоан, който се труди усърдно за Неговото име (Откровение, 2:3). И в нея има Лъжец. Истинският ръководител на ефеската община не може да понася този лъжец: “Зная, че не търпиш злите хора. Ти изпита онези, които твърдят, че са апостоли, но не са, и откри, че са лъжци” (Откровение, 2:2).

Лука, ученикът на Павел, полемизира с “Откровението”. Павел не е никакъв Лъжец - казва той, - а е основател на християнската община в Ефес. А Лъжци са “седемте синове на първосвещеника”, които се опитали да гонят бесове с името на Исус, но не успели.

БЕЛЕЖКИ

1. Martin Dibelius. Studies in the Acts of the Apostles, 19n15, SCM Press, 1956.

2. Hans Conzelmann. Acts of the Apostles, Fortress Press, 1987. P. 163.

3. Gottfried Schille. Die Apostelgeschichte des Lukas, Berlin, Evangelische Verlagsanstalt, 1983. S. 379.

4. Gerd Ludemann. Early Christianity According to The Traditions in Acts. Fortress Press, 1989. P. 213.

5. William Neill. The Acts of the Apostles, Harper Collins, 1973. P. 205.

(Следва)

петък, май 28, 2021

ДЖИН ЕПИДЕМИЯТА

ИЗТОЧНИК: DISGUSTING MEN

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

През XVIII век алкохолът едва не погубила Лондон и цяла Англия. Евтиният, почни безплатен джин се леел като река и потопил градските низини. Хора тичали по улиците голи, майки умъртвявали децата си заради една пинта (около половин литър - бел. П. Н.), а равнището на убийствата било като по време на война. Това била първата в историята наркотична епидемия, само че ролята на дрога играел евтиният джин, премесен с терпентин и миши екскременти. Събитията от тези години са наречени “джин епидемия”.

До XVIII век англичаните пиели бира, живеели във ферми и не знаели скръбни дни. Но с началото на индустриализацията започнали невиждани до това време социални сътресения. Стотици хиляди селяни се стичали в Лондон за по-добър живот. Градът ги сдъвквал, изплювал ги и ги захвърлял на самото дъно. Столицата обраснала с бедняшки квартали.

След това се случило нещо много любопитно: крал на Англия станал нидерландецът Вилхелм Орански (Вилхелм III Орански - бел. П. Н.). Отношенията с Нидерландия се затоплили, британците приемали с интерес обичаите на родината на Негово величество. А отношенията с Франция се развалили, религиозните и политическите конфликти ги влошавали с всеки изминат ден. До началото на XVIII век лондончаните пиели в пъбовете бира и френско бренди (уискито още не било популярно). Но да се пие френско питие изведнъж станало непатриотично и англичаните обърнали поглед към нидерландския джин. Напитката със силен аромат на хвойна била приета бързо и станала неизменно допълнение към бирата.

А ето че в историята се намесил и британският парламент, който по това време явно не знаел половинчати мерки.

”Ще залеем с джин цялата Британия напук на французите!

- решили лордовете и го ударили на най-изкривен протекционизъм. Брендито било фактически забранено (митата нараснали така, че цената му станала златна), бирата също била притисната (много качествено зърно отива за нея), а на джина практически била дадена абсолютна свобода. Данъци - почти никакви, лицензии - никакви, контрол - никакъв. Идеята се състояла в това да се измести брендито и да се пробутат някъде запасите от гниещо нискокачествено зърно, което не ставало и за храна и на животните. Целта била постигната: брендито почти изчезнало, а зърното започнало даже да не достига. Но на каква цена!

Бедняците получили своето питие и крайните квартали на Лондон мигновено потънали в изпаренията на веселието. Викачите пред питейните дупки призовавали: “Напийте се за едно пени, напийте се до смърт - за две! Сламата е безплатна!” Сламата била нужна за тези, които се напивали и се пльосвали на земята, а те като че ли били мнозинство. Дошлите от провинцията селяни нямали нито навика да пият джин, нито някаква култура на пиене, нито социален имунитет. Достатъчно е да кажем, че джинът се поднасял не на чаши, а на пинти - навик, останал от бирата.

Истинският джин в страната на Вилхелм Орански се правел така: дестилира се ечемична каша (като при уискито), след това се добавят вода и ароматни съставки, в основата на които са плодовете на хвойната. После полученото се дестилира отново и крайният продукт е 30-градусово ароматно питие, нежно дразнещо носа даже на простуден боцман.

Лондонският джин през XVIII век се правел от всякакви боклуци, включително и от животински изпражнения, като често се разреждал с терпентин

В особено кошмарните случаи, когато се получавала някаква мътилка, която отказвали да пият даже бездомниците, добавяли лъжичка захар. Така че оттогава лондончаните запазили превзетото си отношение към захарта в джина. Той ставал сладникав, но всеки англичанин знаел: от сладкия джин трябва да се бяга като от огън.

Хората често ослепявали, умирали и редовно вършели престъпления заради джина. Платовете по това време били скъпи, така че особено отчаяните пияници залагали дрехите си, напивали се и бродели по улиците голи. Показателен е случаят, когато някоя си Джудит Дефор получила от благотворителна организация дрехи за своето малко дете, след което го удушила, продала дрехите и веднага пропила парите в кръчмата.

Правителството описва джина като “основна причина за всички пороци и разврата сред хората от низините”

В общи линии, двадесет години след началото на епидемията, през 1730 година, парламентът решил да се бори с това, което някога сам причинил. Започнали да се въвеждат акцизи, вдигнали се данъците, залавяли търговците. Но бедняшките квартали на Лондон са свят със свои правила. Осведомителите били причаквани и бити до смърт, полицаите - замеряни с камъни. Народът от низините се вдигнал на бунт за своя джин и заплашвал да превземе с щурм парламента, който му пречел да пие. Затова не е чудно, че били нужни още двадесет години, преди демонът на джина да бъде обуздан.

Но ако си мислите, че това била битка между трезвеността и пиянството, много бъркате. Това била битка между два модела на пиянство. Лошият, разреден с терпентин джин бил за британците проява на пролетарско варварство, а бирата се смятала за полезен, достоен и укрепващ морала продукт, предназначен за сдържаната средна класа.

Даже през епохата на джин епидемията никой не се борел за трезвеност. Трезвеността отвращавала джентълмените точно толкова, колкото и голите джинови алкохолици, търкалящи се върху сламата.

четвъртък, май 27, 2021

КОРЕСПОНДЕНЦИЯ МЕЖДУ СЪВРЕМЕННИЦИ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ / Д. ЦЕНОВИЧ ДО ПАНАЙОТ ХИТОВ

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на писма на съвременници на Левски, които по някакъв начин – по-малко или повече - засягат живота и дейността на Апостола.

Писмата са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му; бележките под черта са също негови.

(Павел Николов)

№ 398

Д. Ценович до Панайот Хитов

Букурещ,13 май 1870 г.

Г-н Панайот Хитов

у Калараш

Дойде г-н Цукич, сръбски консул, и ми каза да ви пиша, че приел отговор от Белград за вас, и казват, когато искате, можете да отидете. Затова ви давам познание, ви поздравявам.

Ваш. приятел Д. Ценович

Казал ви бях да не пишете на Ковачева вече нищо. Ето сега от десет дни насам два пъти ми пишат от Т. Мъгуреле, че бележат в него съмнение като предател, което потвърждават от Свищов два пъти устно и писмено.

В. Левски [1]

Н.Б.II.А., п. 62. № 8538 а, 6

БЕЛЕЖКИ

1. Тази прибавка към писмото на Ценович дадохме в отдела с кореспонденцията на Левски.

(Следва)

сряда, май 26, 2021

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1973 г. / МИР / ЛЕ ДЪК ТХО

Ле Дък Тхо (Lê Đức Thọ)

14 октомври 1911 г. – 13 октомври 1990 г.

Нобелова награда за мир (заедно с Хенри Кисинджър)

(За преговорите за прекратяване на огъня във Виетнам през 1973 г.)

Отказал Нобеловата награда.

вторник, май 25, 2021

Безполезни санкции...

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ - ГЛАВА 4. ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛ ЙОАН / “ОТКРОВЕНИЕТО НА ЙОАН БОГОСЛОВ”

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

УВОД

ГЛАВА 1. НАХОДКАТА В НАГ ХАМАДИ; ОТ КОДЕКСА НА БРУС ДО ОКСИРИНХ; ГНОСТИЧНИЯТ ПОДХОД КЪМ СВЕТА

ГЛАВА 2. АПОСТОЛ ТОМА “ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“; “ПРОТОЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“ И ЯКОВ ПРАВЕДНИКА; АРАМЕЙСКИЯТ ОРИГИНАЛ; МЯСТО НА НАПИСВАНЕ: ЕДЕСА; ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛА ЮДА ТОМА; ИСТОРИЧНОСТ

ГЛАВА 3. ЮДА БЛИЗНАКА И ГРАД ЕДЕСА; РЕАЛНИЯТ АПОСТОЛ ТОМА; ЕВРЕИТЕ ИЗВЪН ГРАНИЦИТЕ НА РИМ; ЕДЕСА; ЦЪРКВАТА В ЕДЕСА; ХРИСТИЯНИТЕ И НАЗОРЕИТЕ; ТЕОЛОГИЯТА НА МНОГОЦВЕТНИТЕ ОДЕЖДИ; РЕАЛНАТА БИОГРАФИЯ НА ЮДА ТОМА; ГИБЕЛТА НА АПОСТОЛ ЮДА ТОМА

ГЛАВА 4. ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛ ЙОАН; ДИАЛОГЪТ ЗА ДУШАТА; БИОГРАФИЯТА НА АПОСТОЛ ЙОАН; ЕФЕСКИЯТ ДЪЛГОЛЕТНИК; ЕФЕС; ЕФЕСКИЯТ ПРЕТОР ЛИКОМИД И ЖЕНА МУ; ЕФЕСКИЯТ ТЕАТЪР; ЕФЕСКИЯТ ХРАМ; “ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ” И “ДЕЯНИЯТА НА ЙОАН”; СТРАНСТВАНИЯТА НА ЙОАН; КОНКУРЕНТЪТ; ДРУЗИАНА; ЕВАНГЕЛИЕТО НА ТАНЦУВАЩИЯ ХРИСТОС; МЕТАСТАЗИСЪТ НА ЙОАН; АНАЛИЗ

В БИБЛИОТЕКАТА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ:

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ

ГЛАВА 4. ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛ ЙОАН

”ОТКРОВЕНИЕТО НА ЙОАН БОГОСЛОВ”

”Деянията на Йоан” не са единственият текст, свързан с апостол Йоан и написан в римската провинция Азия. Няколко десетилетия преди “Деянията” в същата Азия е написан много по-известен и дори влязъл в Новия завет текст - “Откровението на Йоан Богослов”. Този текст се приписва лично на Йоан, заточен на остров Патмос.

Ние вече разгледахме подробно “Откровението” в “Исус: историческо разследване”. “Откровението” съвсем не е толкова мирна книга като “Деянията на Йоан”.

Главно съдържание на “Откровението” е впечатляващото описание на една космическа катастрофа, която ще унищожи целия езически свят, а също така и тези евреи, които не вярват в Христос. Всички тези неверници ще загинат в мъчения. Те ще умрат от град, мор, суша и звездата Пелин.

Ще умрат от поразените водни източници, от реките, превърнали се в кръв, от язви, от скакалци със златни венци и от чудовищни коне с лъвски глави и змийски опашки, възседнати от конници със сярна, хиацинтова и златна боря.

Всичките тези беди изобщо не са изпратени на света от Сатаната. Изпраща ги Агнецът - Христос. Бедите ще поразят езичниците - иначе казано, всичките там претори като Ликомид и Андроник. От тази космическа катастрофа ще се спасят само евреите, и то не всички, а само “подпечатаните”: по дванадесет хиляди души от дванадесетте колена Израилеви (Открвение, 7:4). Именно това изтребление на цялото човечество авторът нарича праведно, а привържениците на Исус нарича светци.

“И чух ангела на водите да казва: Праведен си Ти, Пресвети, Който си, и Който си бил, загдето си отсъдил така; понеже те проляха кръв на светци и на пророци, то и Ти си им дал да пият кръв. Те заслужават това” (Откровение, 16:5-6).

Тези, които вярват в Христос, но не спазват юдейския закон, са отбелязани специално от автора на “Откровението” като чудовищни еретици. Той нарича техните лидери “пророци на Валаам”, които съблазняват синовете Израилеви и ги учат да употребяват идоложертвена храна (Откровение, 2:14).

Тяхната община авторът нарича “Синагога на Сатаната”. Привържениците на “синагогата на Сатаната” “казват, че са юдеи, но не са – те са Лъжци” (Откровение, 3:9). В страшния Лъжец и “пророк Валаам”, основателя на “синагогата на Сатаната”, разпознаваме лесно апостол Павел. Именно той нарича своите ученици Нов Израил, не спазва закона и разрешава да се яде месо, принасяно в жертва на идолите: “Яжте всяко месо, което се продава на пазара, без да разпитвате откъде е, за да успокоявате съвестта си” (1 Коринтяни, 10:25).

Грандиозната картина на космическия геноцид, нарисувана от автора на “Откровението”, започнала да смущава много бързо църквата и тя се опитала да припише на любимото на паството произведение доста късна дата.

Ириней Лионски първи заявил, че “Откровението на Йоан Богослов” е написано през 80-те години, след преследванията на Домециан - същите, по времето на които се опитали да сварят огнеупорния Йоан в кипящо масло.

Тази теория била много удобна. Тя много подходящо размествала по скалата на времето написването на “Откровението” и Юдейската война, а едновременно с това обяснявала враждебното отношение на автора на “Откровението” към околния свят. И наистина, ако се опитат да ви сварят в казан с врящо масло, съвсем нормално е да бъдете недоволни.

Но значителна част от съвременната библеистика дава на “Откровението” друга датировка. Тя определя, че то е от 60-те години - времето на император Нерон [1].

Главна и очевидна причина за подобна датировка е фактът, че авторът на “Откровението” идентифицира пряко Антихриста, сина на Сатаната, който “ще води война със светците”, с кесаря Нерон, чието име, написано на иврит и превърнато в цифри, дава числото 666. Освен това авторът на “Откровението” не знае за разрушаването на Храма (Откровение 11:1), сринат след Юдейската война.

Иначе казано, “Откровението на Йоан Богослов” описва хода на Юдейската война така, както би трябвало да протече според мнението на нейните подбудители.

“Откровението” е написано от миленарист-мистик, който нарича своите съратници светци и праведници, иначе казано - използва същата терминология, каквато се използвала в Кумран. Еретикът (пророк Валаам, който учел да се употребява идоложертвена храна) е наречен от автора с кумранския термин Лъжец. Авторът на “Откровението” смята, че ще се спасят само тези, които спазват строго Мойсеевия закон. Дори най-благочестивите библеисти са принудени да се съгласят, че този автор е “юдеохристиянски пророк, който е преминал от юдаизма към християнството в някакъв момент от своята кариера” [2]. Той живеел в Азия и пишел на лош гръцки език, който не му бил роден.

По ирония на съдбата “Откровението на Йоан Богослов” е една от малкото книги в Новия завет, която би могла наистина да е написана от този, на когото понякога се приписва, иначе казано - от истинския, автентичния Йоан, “любимия ученик” на Исус.

Какво е общото между мирните “Деяния на апостолите”, в които езическите претори един през друг стават последователи на Христос, и фанатичното, изпълнено с омраза “Откровение”, в което горепосочените претори биват поразени от звездата Пелин, град, хиацинтови брони и скакалци със златни корони?

Теологията.

Главното, което прави впечатление в “Откровението” е необичайното могъщество на последователите на Исус. “Откровението” започва с обръщение към седемте ръководители на християнските общини в седем града на провинция Азия - Ефес, Смирна, Пергам, Тиатир, Сардис, Филаделфия и Лаодикия. Авторът на “Откровението” ги нарича не просто вождове, ръководители или лидери. Той ги нарича ангели, иначе казано - посланици на Бога.

Тези ангели, ръководители на седемте църкви, имат фантастични магически способности. Именно те тръбят с вълшебния шофар и изпращат на езичниците град и огън, и именно те изливат седем чаши с Божи гняв на земята:

“Излезе първият ангел и изля върху земята своята чаша. Тогава всички, които имаха белега на звяра и които се покланяха на неговия идол, се покриха с ужасни, болезнени рани” (Откровение, 16:2).

“Откровението” нарича вярващите в Исус “царе и свещеници” (Откровение, 5:10), очевидно защото са помазани. Помазването и кръщаването е магическият печат или белегът, за който говорят Езекииил и “Дамаският документ” и който дава на вярващите неуязвимост. Това помазване подпечатва вярващите с името на Бога: “Върху него ще напиша името на моя Бог” (Откровение, 3:12).

Царството на тези царе и свещеници за Йоан има несъмнено напълно земна природа. “И те ще царуват на земята” (Откровение, 5:10). Те ще възкръснат физически, както е възкръснал физически Исус. “Тези хора оживяха и царуваха с Христос хиляда години” (Откровение 20:4).

Но това напълно земно царство има също и космическо измерение. Вярващите в Христос получават не просто физическа власт и вечен живот. Те получават космическа власт. Те получават тронове на небето (Откровение, 11:16). Иначе казано - те, смъртните, ще станат богове.

Именно това е самата същност, сърцевината, основата на гностицизма: обещанието смъртният да стане Бог. Това е процедура, която е забранена най-строго от ортодоксалния юдаизъм. Той забранява на човека не само да става бог, но дори и да гледа бога. Той забранява на човека да пътешества по небето. Той забранява на човека да вижда Лицето на Бога. И в ортодоксалния юдаизъм на небето има само един трон: това е меркава, летящата колесница на Яхве.

Но Йоан вижда “около трона други двадесет и четири трона”. Той вижда да седят на тях старци, “облечени в бяло и носещи на главите си златни венци” (Откровение, 4:4). “На този, който победи, ще позволя да седне с мен на моя трон” (Откровение, 3:21) - обещава Агнецът на Йоан. Пред нас са същите кумрански “богове, подобни на пламтящи въглени” (4Q403 I, ii, 6), и властите, които стоят при престола на “Царя на светостта в царството на светците” (4Q405 23 ii). Пред нас е същата кумранска представа за това, че човекът може “да стои редом с войската на светците и общува с общината на Синовете на Небето” (IQH, 10).

И точно така, както в Кумран, целият този фантастичен мистицизъм има у Йоан ясно очертан милитаристичен характер.

Исус от “Откровението” не е човек. Той е Божество. Втора власт на Небето. Той е същество, поразяващо въображението. Той е Агнец със Седем Рога и Седем Очи. Той е Жътвар, който хвърля от облаците човешките гроздове в пресата на Божия гняв. Той е надсветовна власт, с Очи като Огнен пламък и с остър меч, който излиза от устата му.

“От устата Му излизаше остър меч, с който да порази народите. Той ще ги управлява с железен жезъл и ще стъпче гроздето в лина на яростния гняв на Всемогъщия Бог. И на дрехата и на бедрото Му имаше написано име: Цар на царете и Господар на господарите” (Откровение, 19:15–16).

Трудно е да си представим, че това космическо същество наистина е умряло и възкръснало. Възгледите на Йоан за физическото възкресение на Агнеца са без съмнение сложни и не така еднозначни, както в късния гностицизъм, но интересно е, че Йоан нарича този Агнец “като че ли” (ως) заклан (Откровение, 5:6): тоест прилича на заклан, но не е бил заклан.

Умиращи и възкръсващи в “Откровението” са смъртните, които вярват в Исус.

Единадесетата глава на “Откровението” съдържа рядък по сила разказ за двама мартоси, “две маслини, два светилника”. Под тези двама мъченици се крият две съвсем реални исторически личности, за които ще поговорим по-късно, а сега само ще отбележим, че тези “две маслини, два светилника” притежават невероятна магическа сила, с която обикновено се хвалели войнствените гоиси от “четвъртата секта”.

“Те имат власт да заключат небето, за да не вали никакъв дъжд през времето на тяхното пророкуване, и имат власт над водите, да ги превръщат в кръв и да поразяват земята с всяка язва, колкото пъти биха поискали” (Откровение, 11:6).

Те могат да убиват враговете си с огън от устата си. “И ако някой поиска да им навреди, огън излиза от устата им и поглъща неприятелите им. И ако някой поиска да им навреди, така той трябва да бъде убит” (Откровение, 11:5).

Тези два светилника ще бъдат убити от Врага и ще бъдат положени сред Ерусалим, но след три дена ще възкръснат и пред очите на целия град ще се възнесат на небето (Откровение, 11:11).

И точно като тези “два светилника ще оживеят физически всички други вярващи в Исус.

“После видях няколко трона, върху които седяха онези, на които бе дадена властта да съдят. Видях и душите на хората, които бяха обезглавени заради това, че са били верни на истината, която Исус разкри, и на Божието послание. Те не се бяха поклонили на звяра, нито на идола му, и не бяха приели печата му върху челата или ръцете си. Тези хора оживяха и царуваха с Христос хиляда години” (Откровение, 20:4).

Как са свързани тези два текста - “Откровението на Йоан Богослов”, което обещава на праведниците и светците, спазващи закона, фантастично могъщество и физическо възкресение, и “Деянията на Йоан”, обещаващи същото могъщество на градските претори, просветените богаташи и даже на приелите християнската вяра киници, но без да има обещание за физическо възкресение?

Лесно можем да предположим, че общината на “Деянията” е резултат от еволюция на общината на “Откровението” и че тази еволюция прогресира особено силно след Юдейската война.

До Юдейската война привържениците на Йоан проповядвали само на юдеите (както на арамейски, така и на гръцки - не трябва да забравяме, че в Азия мнозина юдеи просто не владеели вече арамейски) и спазвали фанатично закона. Именно спазването на закона ги превръщало в богочовеци, слизащи на земята от небесната скиния. След Юдейската война те проповядвали и на езичниците, защото не всички юдеи, след тоталния крах на предприетото от ангелите начинание, били предразположени да ги изслушат.

До Юдейската война те преследвали “синагогата на Сатаната” и нейния пророк Валаам. След нея обаче осъзнали всичките преимущества на Валаамовия подход.

До Юдейската война общината живеела в очакването на скорошен физически триумф и макар че знаела за пребиваването на душите на праведниците на небето, това пребиваване носело изключително кратковременен характер. “Световното царство стана царство на нашия Господ и на Неговия Христос, и Той ще царува за вечни векове” - обещавала общината (Откровение, 11:15).

След войната изведнъж се оказало, че Божието царство не се намира на този свят, а извън него. Не трябва да бъде спасяван светът - трябва да се спасяваме от света.

Но един ключов детайл остава в теологията на тази община неизменна. Тя все така обещавала на смъртните да ги научи да станат богове. Тя все така им обещавала невиждана сила и власт. Тя все така им обещавала тронове на небето. Тя все така им обещавала възможността да станат като Христос. “Защото, ако ме чуеш, след като ме чуеш, ще станеш като мене, а аз ще стана този, който бях” (Деяния на Йоан, 100:5).

БЕЛЕЖКИ

1. За различните датировки на “Откровението” виж: Adela Yarbro Collins. Crisis and Catharsis: The Power of the Apocalypse. Philadelphia. Westminster Press, 1984. P. 54–83.

2. David Aune. Revelation 1–5 (Word Biblical Commentary 52A). Dallas, Texas, 1997, cxxi.

(Следва)

понеделник, май 24, 2021

ДЕЛОТО НА МАЙОРА В ОСТАВКА МАРТИНОВ

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

На 15 (27) юли 1841 година в околностите на Пятигорск е убит на дуел Лермонтов. Пред съда са изправени само половината от действащите лица в тази трагедия.

В това дело като че ли имало всичко: нарушаване на реда за разследване, криене на улики, фалшифициране, спестяване на информация за свидетелите и участниците и, разбира се, сговор. Може би именно затова в продължение на почти сто и петдесет години делото предизвиква многобройни спорове, а версиите за случилото се, сред които и заговорническо-мистични, не са малко. Главен фигурант в процеса бил майор Мартинов, дуелирайки се с когото, загинал Михаил Лермонтов.

В повечето популярни издания като причина за дуела се сочи “несериозно” скарване, което довело до несъразмерно сериозни последици. Мнозина автори отново и отново споменават, че по време на дуела Лермонтов не е стрелял, а Мартинов дръпнал хладнокръвно спусъка. Също така се подчертава, че няколко години след дуела било забранено да се говори и пише за него.

Информационен “мораториум” наистина имало, но той не попречил на десетки хора да оставят своите спомени за обстоятелствата, които довели до дуела, и за самия дуел. Ще се обърнем към тях и ние.

Действащи лица

Ще започнем с това, че Лермонтов не бил длъжен да се установи в Пятигорск през лятото на 1841 година. В спомените на писателя Пьотр Мартянов четем: “В Пятигорск дойде Михаил Юревич със своя родственик, капитана от нижнегородския драгунски полк Алексей Аркадевич Столипин, на 23 май. На другия ден те се явиха при пятигорския комендант <...>, представиха медицински свидетелства за своите болести и получиха от него разрешение да останат в Пятигорск”. Столипин бил не само роднина, но и близък приятел на Лермонтов: той бил негов секундант по време на дуела му с Барант.

Според спомените на хората, които опознали Лермонтов в Пятигорск, характерът на поета се отличавал с известна двойнственост. С близките си приятели той бил добър и внимателен, а с останалите - “високомерен”. Освен това бил “дяволит в пълния детски смисъл на думата” и съвременниците му отбелязват, че станал бързо център на вниманието за местното общество.

Николай Мартинов, майор в оставка от Гребенския казашки полк, познавал Лермонтов от много години - учили са заедно във военното училище. Същото училище, само че няколко години по-късно, завършил и корнетът Михаил Глебов, с когото, според спомените на Мартянов, Лермотов дружал искрено. Двамата също се намирали в Пятигорск.

По това време в града се озовал и княз Александр Василчиков, който дошъл в Кавказ като един от свитата на барон Ган. На Василчиков било разрешено да остане в Пятигорск за лечение. Заедно с него живеел на квартира княз Сергей Трубецкой. В началото на 1841 година той отишъл без разрешение от Кавказ, където служел, в Петербург, изпаднал в немилост, прекарал известно време под домашен арест, а след това бил изпратен отново в Кавказ, без още да се е поправил до край след раняване.

Пролог

Изследователите споменават често, че може би причина за скарването на Мартинов и Лермонтов са отношенията на поета към сестрата на Мартинов - Наталия. Уж между Мартинов и Лермонтов се случило нещо, свързано с четене на чужди писма и на дневника на Наталия, както и със загубени пари, предназначени за Мартинов. Лермонтов трябвало да му ги предаде. Тази история е доста объркана, дали е имало наистина конфликт, или не е имало, не знаем, но въпреки това много съвременници си спомнят, че Лермонтов се шегувал злорадо с Мартинов всеки път, когато му паднела такава възможност.

Декабристът Николай Лорер, който през същата 1841 година се оказал в Кавказ, пише: ”Мартинов преувеличаваше вкусовете на планинците и, разбира се, си навличаше с това насмешките на своите другари, сред които Лермонтов поради характера си беше най-неумолим от всички. Докато тези шеги бяха в границите на приличието, всичко беше добре, но капката камък пробива и когато Лермонтов си позволи неуместни шеги в обществото на дами, шегите се сториха обидни на самолюбивия Мартинов и той скромно заяви на Лермонтов, че са неуместни”.

Какво да кажем само за стихотворението, написано от Лермонтов и отнасящо се за Мартинов:

“Он прав! Наш друг Мартыш не Соломон,

Но Соломонов сын,

Не мудр, как царь Шалима, но умен,

Умней, чем жидовин.

Тот храм воздвиг, и стал известен всем

Гаремом и судом,

А этот храм, и суд, и свой гарем

Несет в себе самом”.

В осем стиха Мартинов е наречен всъщност глупак (“не е Соломон”), Лермонтов засяга еврейския му произход и го представя като човек, който не се радва на женско внимание и води самотен личен живот.

След поредната насмешка, която била отправена на вечерно събиране в дома на Верзилини, Мартинов казал на поета, че е време да престане с тези неща. Лермонтов отвърнал, че не се страхува от дуели, а Мартинов трябва да спре да сипе празни заплахи. На следващата сутрин Глебов, когото Мартинов избрал за свой секундант, предал на Лермонтов предизвикателството. То било прието.

Ремарка

По въпроса за секундантите има различни виждания. Официално, по време на съда, свидетелите дават показания, че секундантите са били двама: корнет Глебов от страна на Мартинов и княз Василчиков от страна на Лермонтов. Но в действителност и двамата били секунданти на Мартинов. От страна на Лермонтов доверени лица били Столипин и Трубецкой, чието споменаване по време на процеса можело да им навреди сериозно. Но за тях говори в записките си синът на Мартинов. През 1871 година Василчиков оставил също спомени за дуела и там има откъси за Столипин и Трубецкой. Наистина, според тези мемоари от страна на Мартинов са били Столипин и Глебов, а от страна на Лермонтов - Василчиков и Трубецкой.

Действие първо

Дуелите били по това време официално забранени, но на практика това бил разпространен начин за защита на поруганата чест. Манифестът на Николай I от 25 юни 1839 година установявал сериозни наказания за дуел: противникът, чийто изстрел довеждал до смъртен изход, подлежал на лишаване от всичкото му състояние, наказание с шпицрутен и изпращане на каторга. С други думи, дуелът се приравнявал към убийството. Секундантите отговаряли пред закона като съобщници и съучастници.

Преди дуела секундантите трябвало да съгласуват правилата на двубоя. В случая с Лермонтов и Мартинов условията били сурови: разстоянието между бариерите било десет-петнадесет крачки (данните, за които пишат очевидците, се различават). Противниците трябвало да тръгнат към бариерите от разстояние десет крачки. Всеки имал право на три изстрела, засечката се смятала за изстрел. Изстрелът трябвало да бъде даден при броенето между “две” и “три”.

Действие второ

”Дуелът беше определен за 15 юли 1841 година в шест часа и половина, в подножието на планината Машук, на половин верста от Пятигорск”. Както отбелязва в записките си синът на Николай Мартинов, силите не били равни: Лермонтов бил отличен стрелец, а Мартинов, въпреки дългата си военна служба, се справял зле с пистолета.

Противниците се приближили един към друг. Секундантите дали команда, но между “две” и “три” не последвали изстрели. По-нататък Лермонтов уж произнесъл: “Няма да стрелям в този глупак”. Според други данни някой казал: “Трябва да приключваме, и така сме целите подгизнали” (по това време завалял дъжда и се развихрила буря). Пак според наличните спомени за изстрел след “три” настоял или Столипин, или Глебов: в противен случай секундантите заплашили, че ще разделят дуелиращите се. Мартинов стрелял. Лермонтов паднал: раната в гърдите му се оказала смъртоносна.

Ремарка

От мястото на дуела Мартинов отишъл при коменданта на Пятигорск, за да заяви за случилото се. Тялото на Лермонтов било отнесено от мястото на двубоя късно вечерта, около единадесет часа. Там нямало нито лекар, нито карета. Това според някои е свидетелство, че секундантите са били сигурни: дуелът ще бъде формален и след края му всички ще отидат на събирането за именния ден на княз Владимир Голицин.

Действие трето

Както вече споменахме, било решено да се скрие участието на Столипин и Трубецкой в дуела. Така че съдебният процес се водел срещу Мартинов, Глебов и Василчиков. Те трябвало да съгласуват своите показания, за което имало прекрасна възможност: тримата можели да си пишат безпрепятствено. В крайна сметка картината се получила следната:

- Участието на Столипин и Трубецкой в дуела не се споменава. В този мълчалив заговор участват не само тримата подсъдими, но и началник-щаба на командващия войските флигел-адютантът полковник Траскин, който посъветвал двамата секунданти да мълчат за другите участници.

- Глебов настоял Мартинов да скрие условието за трите изстрела от всеки дуелиращ се. Така постфактум били смекчени условията на дуела.

- По време на следствието Мартинов избягвал отговора на въпроса дали Лермонтов е успял да стреля. Наистина, Василчиков потвърдил, че е изпразнил лично оръжието на поета: Лермонтов не е стрелял.

- Тримата дълго съгласували отговорите на въпроса за причината за дуела. В крайна сметка била формулирана версията, че предизвикателното поведение на Лермонтов е принудило Мартинов да извика поета на дуел. Василчиков и Глебов помолили Мартинов да каже също така, че секундантите са се опитвали с всички сили да примирят противниците.

Към това ще добавим, че схема на мястото на дуела в процеса на следствието не била съставена, по-късно пистолетите от дуела били сменени с други (Столипин искал да запази пистолетите, които били в ръцете на противниците, като спомен за Лермонтов), аутопсия на тялото също не била направена.

Епилог

По това как се водело следствието, можем да разберем, че и присъда с всичката ѝ строгост не била произнесена. Тримата били дадени на военен съд, което в случай на дуел носело по-мека присъда.

Окончателно решение по делата, които разглеждал военният съд, вземал императорът след предоставяне на съответните документи. Николай I ”благоволил да нареди височайшо: майор Мартинов да бъде затворен в крепостта под стража за три месеца и да бъде предаден на църковно покаяние, а титулярният съветник княз Василчиков и корнет Глебов да бъдат простени, първият заради заслугите на баща му, а вторият от уважение към получената по време на сражение тежка рана”.

Срокът за църковно покаяние бил определен за петнадесет години. Това време Мартинов трябвало да прекара в поклонничество и молитви. Но след това присъдата била смекчена и през 1846 година Мартинов бил освободен от епитимията.

P. S.

След завършването на процеса станало ясно, че забравили да вземат от подсъдимите съдебната такса в размер на 154 рубли и 72 копейки. Това по някаква причина било също доложено на царя. Николай I се разпоредил таксата да бъде платена за сметка на хазната. С което делото било приключено.

неделя, май 23, 2021

КОРЕСПОНДЕНЦИЯ МЕЖДУ СЪВРЕМЕННИЦИ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ / Т. КОВАЧОВ ДО ПАНАЙОТ ХИТОВ

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на писма на съвременници на Левски, които по някакъв начин – по-малко или повече - засягат живота и дейността на Апостола.

Писмата са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му; бележките под черта са също негови.

(Павел Николов)

№ 397

Т. Ковачов до Панайот Хитов

Турну Мъгуреле, 9 април 1870 г.

Почтени мой г-не П. X.!

Желая ви благополучно с Царските празници. Преди една седмица ви бях писал чрез Кършовски, за приемането на писмото не ми отговаряте. Причината коя е? Д. го изпратих за панаира и колкото може да се намери върху ми, дадох му. За пристигането му още отговор не съм приел. На вас ако е отговорил, явете ми, и за панаира готвите ли се... отговаряйте ми. Поздравете господин Н. Б. [1], а вас като ви братски целуна и сърдечно поздравя.

Съм единомислец Т. Ковачов

Н.Б.II.А., п. 67. № 9099

Арх. т. I, № 27, стр. 339

БЕЛЕЖКИ

1. Балкански.

(Следва)

събота, май 22, 2021

Политически обединения от зор...

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1973 г. / МИР / ХЕНРИ КИСИНДЖЪР

Хенри Кисинджър (Henry Kissinger)

27 май 1923 г.

Нобелова награда за мир (заедно с Ле Дък Тхо)

(За преговорите за прекратяване на огъня във Виетнам през 1973 г.)

Американският политолог и държавният деец Хенри Алфред Кисинджър (Хайнц Алфред Кисингер) е роден в баварския град Фюрт (Германия). Тай е по-големият от двамата синове на Луис Кисингер, учител в женско средно училище, и Паула (Щерн) Кисингер. Момчето израства в образовано средно еврейско семейство, детството му протича по време на възраждането на Германия сред поражението в Първата световна война. С идването на Хитлер на власт правителството разгръща широко по мащаб преследване на евреите и Луис Кисингер губи работата си. Хайнц е изключен от гимназията, но по-късно успява да постъпи в училище за евреи. През 1938 г. след ожесточаването на антисемитската политика семейството бяга от Германия, а по-късно емигрира в САЩ и се установява в Ню Йорк.

През 1934 г., след като завършва средното училище “Джордж Вашингтон”, Кисинджър е призован в армията на САЩ и получава американско гражданство. Във военното контраразузнаване служи като преводач. След капитулацията на Германия през 1945 г. работи във военната администрация на окупираната Германия и е награден за заслуги с Бронзова звезда.

След войната Кисинджър постъпва в Харвардския университет, където се специализира по политически науки и получава през 1950 г. степента бакалавър. Като продължава заниманията си като аспирант, той става през 1952 г. магистър, а през 1954 г. доктор. Дисертацията му за мирното уреждане на въпросите след победата над Наполеон е публикувана през 1957 г. под заглавието “Възстановяване на света: Касълрай, Метерних и проблемите на мира” (“A world restored: Castlereagh, Metternich and the Problems of Peace”).

Поканен на работа в Харвард, Кисинджър сътрудничи на факултета по мениджмънт и на центъра за международни изследвания. Въпреки че е смятан за скован и отчужден човек, лекциите му по международна политика са много популярни сред студентите. През 1959 г. е назначен за адюнкт-професор по мениджмънт, а през 1962 г. - за професор. От 1959 до 1969 г. оглавява Харвардската програма за отбранителни изследвания.

В Харвард Кисинджър придобива значителен авторитет по въпросите на външната политика и на стратегическата отбрана. Един от неговите колеги, американският историк Артър М. Шлесинджър младши, го препоръчва за поста директор на изследователска програма към Съвета за международни отношения. След осемнадесет месеца изследвания Кисинджър представя доклада “Ядреното оръжие и външната политика” (1957 г.), в който се разглеждат алтернативи на стратегията за широко по мащаб ядрено възмездие, формулирана от държавния секретар Джон Ф. Дълес. Кисинджър разработва идеята за “гъвкаво реагиране”, включващо и възможността за използване на тактическо ядрено оръжие. Изследването донася на Кисинджър наградата “Удроу Уилсън” и привлича вниманието на Нелсън Рокфелер, който назначава учения за директор на Проекта за специални изследвания към фонда на братята Рокфелер. Публикациите на Кисинджър в края на 50-те години му създават репутацията на последователен антикомунист, отнасящ се с подозрение към перспективите на разведряването.

В администрацията на Дуайт Д. Айзенхауер Кисинджър е консултант на Координационния съвет (1955-1956 г.) и на Групата за оценка на оръжейните системи към Обединения комитет на началник-щабовете (1955-1960 г.). Въпреки разногласията си в президентите Джон Ф. Кенеди и Линдън Б. Джонсън той продължава да работи като консултант, този път в Съвета за национална сигурност (1961-1963 г.), в Агенцията за контрол на въоръжаването и разоръжаването (1961-1967 г.) и в Държавния департамент (1965-1967 г.).

По покана на Хенри Кабът Лодж, посланик на САЩ в Южен Виетнам, Кисинджър посещава страната през 1965 г., скоро след като САЩ започват да бомбандират Северен Виетнам. Две години по-късно, когато администрацията на Джонсън проучва перспективите за примирие с Виетнам, Кисинджър в продължение на четири месеца осъществява обмена на послания между САЩ и Демократична република Виетнам (ДРВ). В резултат от неговите усилия през 1968 г. в Париж започват мирни преговори. През същата година Кисинджър е съветник на Нелсън Рокфелер по време на неуспешния му опит да се кандидатира за президент от името на Републиканската партия.

През 1968 г. Кисинджър приема предложението за сътрудничество с новия президент Ричард М. Никсън. През януари следващата година той оформя отпуската си в Харвард и заема поста помощник на президента по въпросите на националната сигурност, като в задълженията му влизат консултации по международна и военна политика. Кисинджър помага на Никсън да формулира така наречената политика на виетнамизация, в съответствие с която американските войски постепенно се заменят с южновиетнамски. В същото време Кисинджър се изказва за продължаване на бомбардировките на ДРВ и за въздушни атаки срещу северновиетнамските комуникации в Камбоджа. Тази спорна стратегия има за цел да засили позициите на САЩ в преговорите с Виетнам.

През 1970-1971 г. Кисинджър пътува дванадесет пъти до Париж за секретни преговори със северноамериканските представители. На 27 януари 1973 г. той постига съглашение за прекратяване на огъня със северновиетнамския ръководител Ле Дък Тхо. Решено е, че САЩ ще изведат своите войски, но ще запазят военните доставки за Южен Виетнам. В замяна на това ДРВ се задължава да освободи всички американски военнопленници. Последните американски части са изведени от Виетнам на 29 март 1973 г.

Като главен съветник по чуждестранните въпроси на президента Никсън Кисинджър става инициатор за преговорите за ограничаване на стратегическите оръжия. Две години по-късно той изиграва изключителна роля при преговорите, в резултат от които Съветският съюз открива достъп до Западен Берлин в замяна на признаване на Източна Германия. През лятото на 1971 г. Кисинджър се среща в Пекин с президента Джоу Енлай, което трябва да подготви посещението на Никсън в Китайската народна република, предвидено за февруари 1972 г.

Когато побеждава за втори път на президентските избори, Никсън назначава Кисинджър за държавен секретар. В хода на започналата през 1973 г. война на Израел с Египет и Сирия Кисинджър посещава няколко пъти седем близкоизточни столици и се опитва да сложи край на кръвопролитието. Тази дипломация, получила названието “совалкова”, довежда до прекратяване на огъня между Израел и Египет, възобновяване напълно на дипломатическите отношения между САЩ и Египет, отваряне на Суецкия канал и подписване на израелско-сирийския договор през май 1974 г.

Когато президентът Никсън е отстранен по време на уотъргейтския скандал, Кисинджър остава държавен секретар в администрацията на президента Джералд Форд до 1977 г. След това напуска държавната служба и започва преподавателска работа в Института за международни отношения към Джорджтаунския университет. Като се занимава с научна работа и чете лекции, Кисинджър е едновременно с това член на научния съвет на Аспенския институт и частен консултант в телевизиите и в деловия свят.

Кисинджър се жени през 1949 г. за Ан Флейшър. Въпреки че семейството има син и дъщеря, през 1964 г. се разпада. Кисинджър се жени отново за Нанси Мейджинъс, някогашна помощничка на Нелсън Рокфелер.

Кисинджър е попечител на музея “Метрополитън” в Ню Йорк и член на съвета на Хаустънския балет. Той е също така член на Американската асоциация за политически науки и на Асоциацията на армиите на Съединените щати. Удостоен е с наградата Гугенхайм, с наградата на Американския институт за обществена дейност (1973 г.), с почетна докторска степен от университета “Браун” и с други награди.

Превод от руски: Павел Б. Николов



петък, май 21, 2021

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ - ГЛАВА 4. ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛ ЙОАН / АНАЛИЗ

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

УВОД

ГЛАВА 1. НАХОДКАТА В НАГ ХАМАДИ; ОТ КОДЕКСА НА БРУС ДО ОКСИРИНХ; ГНОСТИЧНИЯТ ПОДХОД КЪМ СВЕТА

ГЛАВА 2. АПОСТОЛ ТОМА “ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“; “ПРОТОЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“ И ЯКОВ ПРАВЕДНИКА; АРАМЕЙСКИЯТ ОРИГИНАЛ; МЯСТО НА НАПИСВАНЕ: ЕДЕСА; ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛА ЮДА ТОМА; ИСТОРИЧНОСТ

ГЛАВА 3. ЮДА БЛИЗНАКА И ГРАД ЕДЕСА; РЕАЛНИЯТ АПОСТОЛ ТОМА; ЕВРЕИТЕ ИЗВЪН ГРАНИЦИТЕ НА РИМ; ЕДЕСА; ЦЪРКВАТА В ЕДЕСА; ХРИСТИЯНИТЕ И НАЗОРЕИТЕ; ТЕОЛОГИЯТА НА МНОГОЦВЕТНИТЕ ОДЕЖДИ; РЕАЛНАТА БИОГРАФИЯ НА ЮДА ТОМА; ГИБЕЛТА НА АПОСТОЛ ЮДА ТОМА

ГЛАВА 4. ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛ ЙОАН; ДИАЛОГЪТ ЗА ДУШАТА; БИОГРАФИЯТА НА АПОСТОЛ ЙОАН; ЕФЕСКИЯТ ДЪЛГОЛЕТНИК; ЕФЕС; ЕФЕСКИЯТ ПРЕТОР ЛИКОМИД И ЖЕНА МУ; ЕФЕСКИЯТ ТЕАТЪР; ЕФЕСКИЯТ ХРАМ; “ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ” И “ДЕЯНИЯТА НА ЙОАН”; СТРАНСТВАНИЯТА НА ЙОАН; КОНКУРЕНТЪТ; ДРУЗИАНА; ЕВАНГЕЛИЕТО НА ТАНЦУВАЩИЯ ХРИСТОС; МЕТАСТАЗИСЪТ НА ЙОАН

В БИБЛИОТЕКАТА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ:

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ

ГЛАВА 4. ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛ ЙОАН

АНАЛИЗ

Какво привлича вниманието в “Деянията на Йоан”?

Първо, апостол Йоан, както и апостол Тома, няма никакво намерение да проповядва на унижените, нещастните и бедните. Обект на неговото вербуване са изключително състоятелни клиенти и ако Тома вербува за Христовата вяра царе и техните пълководци, Йоан, поради демократичното устройство на живота в полисите, вербува претори и богаташи - а особено техните скучаещи жени.

Разбира се, авторът може да представя желаното за действително, но нас в дадения случай ни интересува именно желаното; той не изпитва никакъв дискомфорт, когато разказва с каква настойчивост Йоан си присвоява перспективните клиенти на киниците.

Второ нещо, което привлича вниманието - покръстването на градските магистрати носи със себе си въздържание от секс, но не идва с никакви други забрани: нито хранителни, нито ритуални. Никъде в “Деянията” не се казва, че учениците на Йоан минават на плодове и вода, спазват кашрута или поне се въздържат от идоложертвена храна. Нещо повече, никъде не се казва, че градските магистрати се отказват от участие в жертвоприношения!

Участието в жертвоприношения пред идолите било абсолютно табу за зилотите и по-късно - за протоортодоксалната църква. Всички оригинални деяния на мъченици от II-IV век съдържат винаги, като централен епизод, именно тази ключова сцена: от мъченика се иска да принесе жертва, а той отговаря, че по-скоро е готов да умре в името на Христос.

Не е така в общината на “Деянията на Йоан”. В нея влизат градски магистрати. В нея влиза преторът Ликомид. В нея влиза преторът Андроник. Едно от основните задължения на градските магистрати в гръцкия полис било именно принасянето на жертви. Това било тяхно професионално занимание. А ние изобщо не чуваме, че Ликомид и Андроник са се въздържали от жертвоприношения. И можем да предположим, че “Деянията” заобикалят деликатно този въпрос именно защото членовете на написалата ги община са принасяли жертви.

Точно за това ортодоксите упреквали гностиците. “Те се хранят безразборно с идоложертвени ястия, като си мислят, че няма никак да се осквернят от тях, и на всяко празнично увеселение на езичниците, посветено на идолите, се стичат първи” - негодува Ириней Лионски [1].

И накрая, удивителна особеност на тези “Деяния” е фактът, че Йоан и неговите ученици не са подложени на никакви гонения.

В “Деянията на апостолите” апостол Павел е подложен постоянно на гонения. Негови преследвачи са евреите зилоти. Те го бият до полусмърт отначало в Листра (Деяния, 14:19), а след това в Солун (Деяния, 17:5). Нападат го пред храма (Деяния, 21:36). Някакви четиридесет мрачни терористи се кълнат “да не пият и да не ядат”, докато не го убият (Деяния, 23:21), и хилядникът Лисий, който взема Павел под римско покровителство, е принуден да го изпрати в Кесария под безпримерната защита на двеста войници, седемдесет конници и двеста стрелци (Деяния, 23:23).

Нещо повече, авторът на “Деянията на апостолите” подчертава специално, че в Ерусалим Павел е нападнат именно от “азийски юдеи” (Деяния, 21:27), иначе казано - от същите юдеи от Ефес, Пергам и Смирна, които като че ли би трябвало да са възмутени от Йоан, който покръства ефеския претор Ликомид, не по-малко от Павел, който фамилиарничи с проконсула на Кипър!

Но в “Деянията на Йоан” няма нито един случай евреите да са преследвали Йоан, независима от това, че Йоан ги нарича постоянно “деца на Сатаната”, точно както обитателите на Кумран наричали евреите, които не принадлежат към тяхната секта, “синове на Велиал”.

Но което е още по-удивително - в “Деянията на Йоан” няма нищо и за преследване на Йоан от властите!

Никъде в достигналия до нас текст на “Деянията” не се казва, че мисионерската дейност на Йоан е била съпроводена от някакви препятствия. Той се придвижвал между Милет, Пергам и Ефес съвсем свободно и единствената му пречка били дървениците в един крайпътен хан. Той отнел пред очите на всички учениците на един киник. В Ефес го поканил един градски магистрат и този магистрат му уредил показна изява в театъра.

Навсякъде в “Деянията” нападаща страна е Йоан, който предизвиква храбро Сатаната: обещава да предаде на смърт всички, които се покланят на Артемида, разрушава храма ѝ, отнема учениците на киника etc. - и въпреки че целият околен свят за Йоан е резултат от дейността на Сатаната, градските власти - или благодарение на своите съпруги, очаровани от екзотичния целител, или поради предпочитание да не забелязват сложния за решаване проблем - просто не му обръщат внимание.

Тази ситуация - с липса на преследвания - била толкова скандална, че по-късно християните започнали да я поправят. Още Тертулиан бърза да ни съобщи, че в Рим Йоан бил хвърлен от Домициан в котел с кипящо масло, което обаче не му причинило никаква вреда. Учените градят разни сложни хипотези за това, че страшните мъчения на Йоан са били описани в тази част на “Деянията”, която не е стигнала до нас.

В действителност е по-лесно да предположим, че никакви преследвания в “Деянията” не е имало.

След края на Юдейската война единственият тест, който можел да разкрие християните, бил отказът им да принесат жертва на императора или на боговете. Законът изисквал да се убиват “християните” само защото са “християни”. Той изисквал да се убива “заради името”.

Но единственият начин да се определи дали даден човек е християнин, била именно позицията му по отношение на жертвите. Щом хората, които заявили на Плиний Младши, че не са вече християни, принесли жертви, били пуснати. Нямало в какво да ги обвинят.

Именно тази липса на преследвания възмущавало ортодоксите. В своята “Апология”, обръщение към императора, Юстин Мъченик негодува срещу еретиците, “които наричат себе си богове”. “И те не само не са гонени от вас, но и са удостоени с почести” - оплаква се Юстин [2].

Обстановката, в която живее азийската община по времето на “Деянията на Йоан” напомня живо общината, която е описана в съвременното им писмо на император Адриан (117-138 г.) до Минуций Фундан, проконсула на Азия.

В това писмо императорът забранява да се приемат за разглеждане анонимни доноси срещу християните. Той изисква доносниците да защитават обвиненията си в съда. Това е всъщност основа на римското наказателно право. Римляните, които минимизирали държавния си апарат, нямали нито следователи, нито прокурори, нито държавни обвинители. Ролята на обвинител по време на съдебен процес се изпълнявала винаги от частен гражданин, delator, който защитавал гледната си точка в състезателен процес и ако обвинението му не се потвърждавало, той също носел отговорност.

Тази система работела забележително, ако ставало въпрос за кражба на кокошка. Но е лесно да видим, че помагала зле срещу мафията или християнските общини. Подобна община, разполагаща със значителни парични и административни ресурси, можела да обърне лесно делото срещу обвинителя, особено ако членовете ѝ не изпитвали ни най-малък проблем с принасянето на жертви.

Към такава община, каквато се описва в “Деянията на Йоан”, римляните просто нямали какво да предявят. Тя можела да мрази целия околен свят, тя можела да го нарича обиталище на Сатаната, тя можела да проповядва въздържане от секс, но ако принасяла жертви, никакъв delator не би могъл да защити доноса си в съда и властите предпочитали да не забелязват проблема, за да не бъдат принудени да го решават.

БЕЛЕЖКИ

1. Ириней Лионский. Против ересей, 1, 6, 3.

2. Юстин Мученик. Апология, 26.

(Следва)