Патриотизъм в ХХI век

Едно събитие разбуни Ихтиман и реално раздели хората в града на две половини.

За какво става дума, може да се види в репортажа на БТВ.

Няма да се разпростирам върху самия конфликт, но едно изречение в този репортаж буквално ме смая: „Ние уведомяваме политическите партии за това, че променяме самото честване на празника…“

Да повторя и наблегна: „…уведомяваме ПОЛИТИЧЕСКИТЕ ПАРТИИ…“.

Като едно време: Партията начело на всичко, подбира народа и го води да празнува, както се води стадо на заколение.

Сега пак – партиите…

Да си стегнат, значи, партиите електората и да го заведат да празнува.

Едновременно с това се организират автобуси да возят хора от селата пак на въпросното празненство.

Колежки от други училища ми се оплакват, че ги задължават да са там с ученици.

И като капак на всичко ще ме убеждава някой, че това било патриотично начинание, че така щяло да се възпитава патриотизъм.

Глупости на търкалета!

С партийни напъни, задължителност, нарочни автобуси и театро може да се възпита единствено кух ура-патриотизъм, същия този ура-патриотизъм, заради който още в началото на миналия век модерно мислещият Пенчо Славейков сапунисва яко традиционалиста Иван Вазов.

На възрожденците им е било лесно с патриотизма – България не съществува, териториите, на които живеят българи, са под чуждо иго, така че едно обикновено „Обичам България!“ е звучало самодостатъчно в контекста на епохата.

Днес обаче не сме деветнадесети, а двадесет и първи век (ако някой не е забелязал).

И днес само „Обичам България!“ е празна фраза, ако не бъде даден отговор на въпроса „Защо?“.

Това там – славно минало, красива природа, са патриотарски залъгалки: славно минало имат всички народи, природни красоти съществуват навсякъде по света.

И въпросът „Защо?“ продължава да виси „със страшна сила“.

А поне за мене нещата са много прости: днес, в наше време, човек може да обича страната си само тогава, когато тази страна се грижи за него, когато му е майка, а не мащеха (не го изритва например като млад човек да работи по чужбина, а му създава условия за работа и развитие тук, у нас).

Разбира се, горното изречение е иносказателно: камъните са в градината на управляващите – от най-високо, та до общинско равнище.

Докато обаче властниците мислят повече за себе си и за своето обкръжение, като само от време на време подхвърлят на тълпата по някоя близалка и някое зрелище, да не ме търсят за патриот и да не се заблуждават изобщо, че ще запалят у някого нещо освен бутафория и неестественост, приличащи много на бутафорията и неестествеността в така наречените „възстановки“, с които хонорарпатриотите от дружество „Традиция“ заливат България.

Така че аз на 2-ри март аз ще си лежа у дома и ще си чета „Сърца в Атлантида“ – една дълбоко човечна и истинска книга с истински, съвсем истински персонажи.

А който иска да се прави на патриот, негово си дело, да върви.

И на 3-ти няма да отида на литургията, защото там на първия ред със свещи в ръце ще се изпъчат точно тези, които някога дебнеха хората, за да не ходят на църква.

Ако имаше Господ, щеше да тресне с една светкавица и да ги изпепели.

Ама няма…

Руската вата оплаква Гьобелс

Е, не мога повече, не мога!

Както пееше Висоцки: „Я от восторга прыгаю…“

Някой здраво се подбъзиква с путиноидите и путинофилите.

Вчера ви разказах как руските и нашенските ватници оплакаха горчиво жертвата на Десен сектор Женя Бейлина и изрекоха сурови клетви за мъст към укрофашиките, които я залели с бензин и я запалили, а се оказа, че Женя от снимката не е никаква Женя, а американската порноактриса Бейли Джей.

Бъзиците обаче продължават.

Този некролог в интернет ни уверява, че от снаряд на киевската хунта на 15.2.2015 година е загинал най-старият донбаски ветеран от войната Емил Габриелян (на 93 години), записал се да служи в Червената армия едва деветнадесетгодишен, награждавам многократно.

Реакциите са от „Спи спокойно, другарю, ние ще отмъстим за тебе“ до „Боже, толкова стар човечец, колко ми е жал. Има ли живи роднини?“.

И всичко това щеше да звучи много мило и човешки, само че на снимката не е никакъв Емил Габриелян, а… доктор Гьобелс.

Ето на какво се вика промити мозъци.

Всяко нещо, което се пробута на ватата, се приема от нея сляпо, безрезервно.

А „я от восторга прыгаю“ и чакам следващи изпълнения…

И нашите путиноиди като руските - тъпи

Съвсем наскоро из руските сайтове тръгва една снимка, придружена с текст.

Текстът гласи:

„ЖЕНЯ БЕЙЛИНА 1995 – 13.02.2015 Една от най-добрите снайперистки на ЛНР, прозвище – „БЕЛКА“ (на руски – „катеричка“ – бел. П.Н.). Лично е спасила стотици живота, стреляйки и убивайки укрофашиките. Пленена от вампирите от Десен сектор край Лисичанск, е подложена на мъчения!!! Десносеките я заливат с бензин и я изгарят ЖИВА!!!! СВЕТЛА ПАМЕТ! ВЕЧЕН ПОКОЙ!“

Страшен плач се изплака по руския интернет за невинната жертва, цяло море от сълзи да напълниш, страшен гняв обзе руската вата и призивите ѝ за мъст стигнаха чак до ушите на Всевишния.

А нашите путиноиди от „На всеки километър“ не останаха по-назад и разпространиха снимката с превод на български.

Както виждаме, тук към зловещата информация е добавено и набиване на кол, което говори, че е още жива онази практика, описана в един стар виц: когато Леонид Брежнев пръдне – Тодор Живков се насира.

И всичко щеше да свърши с тази незначителна иронична забележка, ако не беше се оказало, че жертвата на демоничния Десен сектор всъщност не е никаква снайперистка, никаква „Белка“ и никаква мъченица, а американската порноактриса Бейли Джей (Bailey Jay).

Снимката пък с мнимата Женя е свалена от някое от онези клипчета, в които американската „катеричка“ рекламира хранителни продукти, друсайки цици.

А ето и част от коментарите под снимката в „На всеки километър“.

Тъпотията, казват, ходи по хората.

Ама най-много по путиноидите.

Няма значение от каква националност са…

Култове и икони

Никога не съм обичал иконите и култовете.

Дори ако става въпрос за култ към Левски.

Дори иконата да е Левски.

„Кажи ти моите и аз твоите кривици…“ – пише Дякона през 1871 г. до Иван Кършовски, съзнавайки ясно, че и той като всички останали хора не е съвършен.

Ние обаче сме го направили в съзнанието си именно такъв.

Изключително скромен, не е искал Дякона и тамян да му кадят: „…па ако щат ме нареди да паса и патките“ (в писмо до Филип Тотю, същата година).

Ние обаче сме го издигнали в култ.

Уважавам, разбира се, делото на Васил Левски, но аз уважавам и делото на Гарибалди, и делото на Симон Боливар, и изобщо делото на всеки, който се е заловил да се бори за свободата на своя народ, а ако трябва да се прави някаква класация (което е глупаво, разбира се, но да речем, че трябва) на нашите националреволюционери, на първо място не бих поставил Левски, а „безумния мечтател и „невъзможния образ“ Раковски (но без да го канонизирам, естествено), защото всички, включително и Левски, са излезли изпод неговото крило.

Но ето че карловци „се вдигнали“ с искане да бъде забранен филмът „Дякон Левски“: виждането на авторите за екранния герой там отговарял на тяхното виждане.

Един филм може да е тъп, загубен, нескопосан от кинематографична гледна точка (което също не е повод за забрана, защото иначе трябва да се забранят 80% от филмите), но няма как да е такъв заради виждането за образите (па били те и исторически личности), което виждане е лична работа на режисьор, оператор и сценарист, а не на карловци и на правнучката на сестрата на Левски.

Карловци, разбира се, не са гледали всичките филма, но чули, че там нещо с Левски не било наред, че някой е посегнал на иконата, че се е изгаврил с култа.

Не с Левски, естествено, на Левски никой не може да посегне, с Левски никой не може да се изгаври – той отдавна е на такава висота, от която времето не го е съборило, та камо ли един филм.

Така че именно за иконата реват, за култа реват онези, които искат забраната на филма (помните ли как Светия синод ревна срещу „Последното изкушение на Христос“, нещата са съвсем идентични).

Ако имаха възможност, карловци и тем подобни със сигурност биха стъкнали и клада, и биха хвърляли съчки в огъня, за да изгорят по-бързо еретиците – сценарист, режисьор, оператор.

Вместо да гледаме човешки на нещата, си създаваме икони и култове, а после се пеним неистово в средновековен фанатизъм…

Дежа вю

„Каквото е било, пак ще бъде, и каквото се е правило, пак ще се прави - няма нищо ново под слънцето“ – пише в мъдрата книга на Кохелета.

Но не само под слънцето няма нищо ново.

Под сърпа и чука също е сан шанжман.

Да подкрепят кървави диктатори е стара практика на червените от цял свят.

Включително и на нашите.

Първанов и пасмината му милееха някога за Милошевич, прикривайки обичта си зад лозунгите "Не на войната!" (кой я разпали, не казваха) и "НАТО вън!" (от България, разбира се, макар че нерде България, нерде Сърбия).

Сега същото пасмина, начело с Миков, милее за Путин, прикривайки обичта си зад лозунгите "Не на войната!" (кой я разпали, не казват) и "НАТО вън!" (от България, разбира се, макар че нерде България, нерде Украйна).

Но нека се опрем и тук на казаното от Кохелета: каквото е било, ще бъде.

Диктаторът Милошевич завърши живота си в Хага.

Путин упорито се е запътил натам.

И май ще стигне.

Предчувствието за кръговрат се натрапва от само себе си…

¡No pasarán!

От Реформаторския блок призовават: „Да изнесем ДПС и БСП от местната власт“.

Изборите наближават, няма как.

Само че на мене по отношение на местните избори подобни партийни призиви отдавна вече не ми действат.

Освен ДПС и БСП в местните управи по страната ни има и други за изнасяне.

Някои от тях даже много по-заслужили не да бъдат изнесени, а направо изпратени с як ритник за спомен от благодарното население.

Изхвърлени от местната власт трябва да бъдат всъщност некадърниците, независимо от това каква партийна разцветка са приели.

Защото и Тиквата е уж гербер, ама си е бивша комунига (а бивша комунига и бивш негър няма) и това често му личи.

Та така отгоре до долу.

Затова някои наистина „не трябва да минат!“ на местните избори, но съвсем не заради партийната им принадлежност…

В края на нашия град

Автор: Борис Акунин

Превод: Павел Николов

Самият аз не разбирам защо тази история, далече не най-страшното престъпление на сталинизма, ме вълнува толкова. В нея има нещо съвсем непоносимо.

Не че изпитвам и някаква симпатия към комунистите от 30-те години. Ако ги сравним с фашистите, вторите, разбира се, са по-лоши, но това изобщо не означава, че първите са по-добри.

На 23 август 1939 година немските фашисти и съветските комунисти решили (съвсем правилно), че имат повече общи неща помежду си отколкото със западните демокрации. Подписването на пакта Молотов-Рибентроп дало старт на световната война и започнал кошмар, в сравнение с който станалото в Брест-Литовск на 2 май 1940 година би трябвало да изглежда нещо дребно. Но не изглежда.

Както е известно, Сталин бил ужасно доволен от себе си. Надхитрил всички. Ще получи Прибалтика, част от Полша, Румъния и Финландия (че Финландия ще се окаже костелив орех, още не се досещал); ще насъска европейците един срещу друг и те отново, като през 1914-1918 година, ще се изтощят в безкрайна война, а той ще бъде третият, който печели.

Ех, умна глава!

Толкова бил щастлив, че направо се разплул пред своя нов приятел Хитлер. Който, трябва да кажем, също ликувал (и имал за това много по-съществени основания). Фюрерът даже предложил щедро да пусне в СССР комунистическият вожд Телман. Сталин деликатно отказал: ама какво говорите, струва ли си труда, ние и така сме доволни от всичко. (След това той точно така ще откаже да спаси и Рихард Зорге).

Като допълнителна любезност Сталин предложил да предаде на Берлин политическите емигранти от Германия и Австрия – своите другари комунисти, на които им провървяло до избягат навреме и да не попаднат във фашистките концлагери.

Наистина, повечето от тях през 1937-1938 година (тогава помитали всички чужденци безразборно) вместо това попаднали в ГУЛАГ, а някои били и разстреляни. Но все пак събрали петстотин комунисти и Хитлер приел с благодарност този акт на добра воля.

Въпросната история е в общи линии добре известна и не е нова за мене. Просто през тези дни се натъкнах случайно на едно интервю по европейски телевизионен канал с една много стара дама и чух как е станало всичко. И от някои подробности ме втресе.

Дамата се казва (впрочем, казвала се е – отдавна е починала, интервюто беше старо) Барбара Нойман. Тя е вдовица на един от лидерите на германската комунистическа партия, екзекутиран от Сталин. Разбира се, била затворена тук-таме като жена на враг на народа. Всичко по пълната програма: глад, побои, унижения. И изведнъж я откарват набързо от карагандинския лагер, но не на разпит, а в санаториум. Там има много стари нейни познати, все комунисти. Условията са райски. Лекуват ги, хранят ги. Най-много Барбара, отвикнала от човешко отношение, била трогната от грижовността на лекарите и персонала. Отнасяли се с нея направо като с роднина.

В общи линии ги охранили, излекували ги, облекли ги – на жените едва ли не дали кожени шуби. Качили ги на влака и ги отправили на запад. Понесъл се слух, че пътуват за Литва или Латвия, а оттам – кой накъдето му видят очите.

Но не. Влакът спрял в Брест-Литовск. А на другата страна на моста чакали хора с есесовски мундири…

Тези ги изпратили…

…а тези ги посрещнали.

Почти никой от този влак не се върнал жив от концлагерите. Барбара е една от малцината, на които им провървяло.

По това време Барбара изглеждала така

Какво тук е най-отвратително от всичко? Разбира се, „санаториумът“. И на нас, не като на западната аудитория, не е нужно да ни се обяснява този странен и като че ли ненужен интервал между единия концлагер и другия. „Да не се срамува държавата“! Да не ни помислят за по-низши чужденците, плюс това от такава почтена организация като Гестапо. Съветските хора си имат своя гордост. У нас и затворниците, слава тебе господи, са охранени и добре облечени. Защото у нас навсякъде тече мед и масло.

Слушах разказа на извадилата късмет старица и все гонех от себе си изплувалата от миналото на някакъв пионерски лагер идиотска песен от „сирашкия“ жанр:

В нашем городе, на окраине На помойке ребенка нашли. Ручки вымыли, ножки вымыли, И опять на помойку снесли.

В края на нашия град, на бунището намериха дете. Измиха му ръчичките, измиха му краченцата и пак го хвърлиха на бунището.

Вместо хляб и сол – фиг с маслом

Унгария, 1956 година - „Вървете си у дома!“:

Чехословакия, 1968 година - „Вървете си у дома. Няма водка!“:

Грузия, 2008 година – „Русия, върви си у дома!“:

Украйна, 2014 година – „Путин, върви си у дома!“:

Патриот и патрЕоти

Кампанията срещу учебниците затихна, както би трябвало да се очаква за всяко нещо, понесено от патрЕотичните талази: разбива се в крайна сметка в скалата на скуката и замира; до следващата вълна след време.

Не може да повтаряш като латерна, че в учебниците не пишело „робство“, а „владичество“ (патрЕотите много държат българина да е бил РОБ петстотин години!), че според авторите им Левски бил заловен от „полиция“, а не от „заптиета“ (по съвременно казано – от жандармерия), което – виждате ли - било страшно кощунство, и в края на краищата да не омръзнеш на широката публика, която – колкото и да е любородно настроена, предпочита да зареже еднообразието и да си пусне някой турски сериал.

А едновременно с това в учебниците има много по-съществени трески за дялане, но те остават невидими за патрЕотите било паради склонността им да четат учебниците, както поп чете Библията (избирателно), било защото - това е обществена тайна! - не разполагат с достатъчно потенциал, за да вникнат по-навътре от повърхността.

Хайде да им подскажем нещо!

В седми клас се учи стихотворението на Иван Вазов „Българският език“; ето как завършва произведението в учебника на издателство „Просвета“.

Липсва обаче нещо, липсва – и то не случайно!

В края на това стихотворение авторът е прибавил своя бележка, която гласи следното: „Написано в ответ на единодушните почти тогава твърдения за грубост и немузикалност на нашия език, твърдения, давани от чужденците, като пишеха за нова България, в това число и русите. В хармония с тях повтаряха това и самите българи!“.

Защо е пропусната твърде важната за разбирането на стихотворението бележка на Вазов, не подлежи на съмнение: как да кажем на децата, че и руснаците са ругали езика ни, не може – те са наши братя освободители, дружбата ни с тях е – как беше? – „от векове за векове“, така че – я да скрием истината.

И да напишем на следващите страници: „Кои са „чуждите" (хулници)? Това са онези правителства и политици, на които една силна българска държава се зловиди, защото накърнява политическите им интереси“.

Виждате ли: „онези“ и – останалото е мълчание.

Нищо няма да кажат по въпроса и патрЕотите, те за такива неща си траят.

Вазов е обичал Русия, много.

Но е обичал повече България и никога не е спестявал истината за "русите", когато газят българските интереси.

Защото Вазов е бил истински патриот.

А днешните нашенски патрЕоти обичат България, много.

Ама повече обичат Русия…

Лъжливите евразийци (разказче с картинки)

Имало едно време един сайт.

Този сайт решил да пусне анкета.

Анкетата тръгнала и скоро стигнала 73% от отговорите ДА и едва 27% от отговорите НЕ.

Недоволни от резултата, стопаните на сайта я нулирали и всичко започнало отначало.

Но чудна работа: анкетата пак показала за бързо време същите резултати.

И тогава евразийците го ударили през просото.

Анкетата започнала да се държи доста странно – гласовете ДА започнали да се губят за сметка на гласовете НЕ.

Няма да проследяваме цялата ѝ история, но ето как изглеждала при гласували 467 души.

И изведнъж след пет минути…

Малко по-късно – отново при гласували 467 души.

А ето и крайният резултат (анкетата, която трябвало да продължи по-дълго време, била прекратена скоропостижно) – и броят на общо гласувалите е намалял, и броят на гласовете ДА също, само гласовете НЕ са се покачили.

Идете после, че им вярвайте на нашите евразийци (рубладжии, пета колона на Кремъл в България) – гнусни лъжци са, долна червена пасмина, утайка на утайките в и без това нечистия ни политически живот…

--------------------------------

ДОБАВКА: Като се върнах днес след обяд, гледам, че BG евразийците са олабили анкетата до 07.02; ако ще и до Второто пришествие да я пуснат - пак ще се радваме на същата практика: нагласяне на резултатите, както им харесва... Какъвто Путин, такива и путиноидчетата у нас...