неделя, октомври 31, 2010

Бенковски

В Деня на народните будители кой знае защо си спомням преди всичко за него.

И – нямам думи…


събота, октомври 30, 2010

Бел ами

Разделих се със стария си лаптоп, който достойно ми служи цели десет години.

Нe го затворих в гардероба, не го продадох за четиристотин лева (предлагаха ми), а го занесах в училище.

С мисълта, че все някой колега ще го използва да си напише нещо или да си потърси някаква информация в Мрежата.

Така и стана, не стои бездействен и ще служи вярно и предано на училището поне още десет години.

А аз вече си имам нов добър приятел.


Тръгнах към София за HP, ама така се завъртяха нещата, че се върнах пак с Toshiba Satellite.

Явно пожизнено ще съм свързан все с тази марка.

Ето го новия ми приятел и под Линукс.



Среща

В музея на град Ихтиман – среща с Тодор Ташев, изследовател на творчеството на Захарий Стоянов.


Интересни сведения за създаването на „Записки по българските въстания“.


По една време мъжът, който стои до Румяна, се навежда през нея, бутва ме и ме пита дали после ще дадат нещо за пиене (отзад в дъното има приготвена маса за малка почерпка, но се виждат само сладки).

Това е, където и да отиде човек, все ще се намери някой неандерталец, който да развали впечатлението от пейзажа.

А викаме, че само бат` Бойко бил прост.

Не е вярно.


сряда, октомври 27, 2010

Голи протести

Чувам, че балерините у нас щели да протестират.

А дали няма да вземат външен пример от FEMEN?

Момичетата от киевската правозащитна организация, за които вече сме имали удоволствието да пишем, този път решиха да защитят с голи гърди Украйна от посещението на руския премиер-министър Владимир Путин (по TCH.ua).

Протестът им се състоя не къде да е, а пред паметника на другаря Ленин; мило съчетание, ако питате мене.


Най-интересните плакати: „На кремълските джуджета няма да дадем“ („джуджетата“ са Путин и Медведев) и „Нас няма да ни нае*еш“ (обръщение лично към Путин).


Но да си дойдем на думата.

Ако нашите балерини мислят да минат само с едно па дьо дьо, може никой да не ги забележи.

Ако друснат обаче на бат` Бойко едни голи гърди…


вторник, октомври 26, 2010

Холивуд по нашенски

Жената, сигнализирала за журналистите, дошли да снимат къщата на Цветанов в село Шума, е направо родена за сценарист на треторазрядни холивудски бандитски екшъни.

Чухме я с ушите си да разправя как помислила журналистите за килъри, как застанала пред колата им с разперени ръце, за да ги спре, как…

Не обръщайте внимание на първото изречение.

Жената не е родена за никакъв сценарист.

Относно нея не се съмнявам в две неща.

Първо, че е имала задача да слухти кой се навърта около Цецковия имот и да донася веднага за това „там, където трябва“.

И тя си е изпълнила задачата.

Второ, че всичките тези глупости, които дрънка за това как геройски е застанала пред колата на „килърите“ (аха да я прегазят, казва!), са й пробутани като оправдателна версия „оттам, откъдето трябва“ и където явно ни мислят за пълни идиоти, които ще се хванат на евтини постановки.

Цялата работа в крайна сметка изобщо не е холивудска, а чисто соцреалистическа, при което полицията отново демонстрира, че си е чиста проба едновремешна милиция.


понеделник, октомври 25, 2010

Не бързайте да се радвате!

Чета разни заглавия, че българските тинейджъри (защо не юноши, бе! свършиха ли българските думи?) били първи по активност в Интернет.

Първи в Европейския съюз!

Така показвало някакво проучване, в което – разбира се – нямаме основание да се съмняваме.

И ако бях някоя бръсната тиква, щях да възпламна от гордост за бъдещето на българската нация.

Само че място за гордост изобщо няма.

Всеки ден общувам точно с такива момчета и момичета.

И много добре зная за какво използват Интернет.

Най-общо казано: за да си губят времето.

С други думи: за нищо полезно.

Кел файда тогава от първото място по активност…


неделя, октомври 24, 2010

„Машината на времето“

Още с афиша си „Машината на времето“ (2002 година) не ме очарова.


И предчувствията ми се оправдаха.

От Уелс са взети само машината и разделението на човечеството, а всичко останало е занимавка за малки деца и неизживели детството си юноши, с други думи – банален американски екшън.


На филма от 1960 година, напротив, разчитах много.

И отначало всичко наистина вървеше добре.


После обаче се разбра, че авторите на лентата са прекършили врата на най-същественото в романа на Уелс – идеята, че безделието създава неспособни да се справят с живота хора, а непосилният безпросветен труд прави от човека безчувствен звяр.

След това като капак на всичко потече любовна холивудска боза и цялата работа съвсем се сгъбяса.

Мисля в близко време да прочета отново романа, за да потисна неприятния дъх, с който ме облъхна на два пъти седмото изкуство.


„Черният обелиск“

Румяна чете „Черният обелиск“ на Ремарк.

И подхващаме разговор за книгата.

Казвам й, че от „Черният обелиск“ и от „Тримата другари“ на Ремарк съм схванал духа на епохата в Германия непосредствено преди Хитлер повече, отколкото от което и да е сухо историческо изложение.

А какво съм учил за това в училище, изобщо не си спомням.

Голямо зубрене е падало, не ще и дума.

Да беше ми разказала учителката как някой си пали пурата с банкнота от няколко хиляди марки, неминуемо щях да запомня този образ за цял живот.

Както го помня сега и няма да го забравя.

Но това ми го разказа Ремарк в „Черния обелиск“.


събота, октомври 23, 2010

Печален дух, дух на терзанието


Валерия Новодворская, "Новое время"

Превод от руски: Павел Николов


Инан Алексеевич Бунин е роден преди 140 години, на 22 октомври, във Воронеж. Детството си прекарва в провинцията, в Орловска губерния, в хутора под толкова познатото ни зловещо название Бутирка. Старинният дворянски род Бунини обеднял и това предвещавало беда. Писателят предчувствал: заедно с дворянството ще си отиде от този свят и селячеството, заедно с безхитростните молитви ще рухне крайъгълния камък на дълга, трудолюбието и вярата. Заедно с бедните, но работещи селца ще изчезне и уездният град с патриархалния муден порядък, ще потъмнее и блясъкът на столицата. И заедно с всичко това ще си отиде на свой ред Русия, ще си отиде покорно, с тънки лапти, с торбичка на рамо, с дядовите икони в уморените ръце. И ще потънат в Лета прелестта на дворянския бал, златните обувчици, лебедовите ветрила, нежните госпожици с шапки и ръкавици, фраковете и библиотеките на дедите. Всичко това ще отиде в зловонните мазета на ВЧК, под маузерите на пияните палачи, в Соловки, за да загине заедно с Русия.

На Бунин било определено място край смъртния одър на Русия. Да я опее. Да я благослови, да я изпрати и да я оплаче. Бунин бил „селски човек“, но без желание да промени този свят. Той бил един от малцината в агресивно-състрадателната руска литература, възжелала абсолютна справедливост, който разбирал: социална справедливост е невъзможна на тази грешна земя. Бунин пишел за нещастните и онеправданите с болка и горещо съчувствие: никога няма да забравим умиращата от глад Танка от едноименния разказ; умрелия от глад Мишка от "Вести с родины"; умиращата, изоставена от всички Аксиния, старицата от „Веселый двор“. Но писателят разбирал, че са нужни дълги десетилетия, за да се преодолее това.

Впрочем, героите на Бунин са отчаяно нещастни, дори ако имат средства. Умира при раждане прекрасната Натали („Натали“). Отива в манастир героинята от „Чистый понедельник“. Самоубива се Митя от „Митина любовь“. Лиза от „Ворон“ се отдава на богат старец. Убиват Оля Мешчерска от „Легкое дыхание“. Няма щастие по руската земя.

Бунин е един от прогресистите, които не се зарадвали на Февруари 1917-та. Той разбирал какво ще се получи от всичко това. И винаги цитирал един свой разговор с познат селянин: „Пропадна Русия, не можем да си даваме свобода. Да вземем например мене. Не ме гледай, че съм така мирен. Аз съм добър, когато не ми е дадена свобода. А иначе първи разбойник, първи разорител, първи крадец ще се окажа. Не напразно пословицата казва – своята воля е по-лоша от неволята“.

Уви, Бунин се оказал прав. Писателят заминава на юг, става идеолог на Бялото движение, чете в Одеса блестящата лекция „Великий дурман“ („Великото опиянение“). Той скъсва с Горки, напуска Русия на „Спартак“ през 1920-та, като капитан, слизащ последен от потъващия кораб. Вече в Париж ще напише страшните „Окаянные дни“ – за Русия, завоювана от „новите печенеги“. А Париж не е нужен на Бунин, той пише само за своята погубена страна, каквато и да е вече. Той не възпява, той се прощава. И този оскъден неярък живот на неговите разкази изглежда желан и примамлив, защото нататък ще бъде още по-лошо.

Сагите на Бунин за предсмъртната Русия разтърсили света и той получил Нобелова награда през 1933-та. Той ще живее както подобава по време на фашистката окупация: почти гладувайки, няма да вземе нищо от хитлеристите, няма да ги пусне на прага си. А след това няма да пусне на прага си и сталинските емисари, канещи го да се върне и обещаващи му златни планини. През 1953 година ще се успокои в гроба в Сен Женевиев дьо Боа.

Бунин определил достойно поприще за руската интелигенция: да страда за Русия и да се терзае от невъзможността да й помогне. Да не се отклоняват от бремето на своите мъки. И никога да не казва: „И животът е добър, и да се живее е добре“.


петък, октомври 22, 2010

Нов „писателски“ блог


Който следи този блог от стари времена, знае за Писателския кръг - The Writing Circle.

С две думи казано, Кръгът се състоеше от няколко доброволци от Корпуса на мира на САЩ, работещи в България, и моя милост.

По зададена месечна тема (без да е строго задължителна) всеки пишеше по нещо, а написаното публикувахме и коментирахме в блога Friday Night Specials, който – за съжаление – беше с ограничен достъп.

Моите „писателски“ включвания в The Writing Circle можете да видите тук: Втора тема, Трета тема, Четвърта тема, Пета тема, Шеста тема, Седма тема, Осма тема, Девета тема, Десета тема.

Когато двугодишната мисия на доброволците изтече и те се върнаха в страната си, Писателският кръг фактически престана да съществува.

Но шило в торба не стои.

И се подхвана идеята за ново подобно начинание.

И се осъществи.

Вече можем да се похвалим с новия си блог, който е със свободен достъп (Чети, народе!) - No Occupation For A Gentleman.

В общи линии сме все стари муцуни, нови са само двама души.

А в момента се потим над първата задача.

По традиция написаното от мене ще бъде на български и на английски език, като за превода ще продължавам да разчитам на помощта на моите приятели, защото иначе големи смехории ще падат (английският ми е, меко казано, на първоначално школско ниво).

Впрочем, аз вече се отчетох с миниатюрата „Лудостта на пингвина“, в която вплетох с намигане името на моя приятел, колега и участник в старата и новата „писателска“ група Джейсън Ислас.


сряда, октомври 20, 2010

И аз за Жак Брел

Сандо писа за този певец на всички времена в публикацията си „От Брюксел до Маркизките острови - Жак Брел“.

И приложи няколко песни.

Които, разбира се, не могат да изчерпят целия Жак Брел.

И аз искам скромно да добавя към малката „колекция“ на Сандо още една песен, която много харесвам.

„Буржоата“ („Les Bourgeois“).



Превод:


Огън в сърцата,

бира в очите -

и при дебелата Адриен от „Монталан“

с моя приятел Жожо

и с моя приятел Пиер

отиваме да полеем своите двадесет години.

Жожо се мислеше за Волтер,

Пиер за Казанова,

а аз, аз, който бях най-горд,

аз се мислех за себе си.

И когато в полунощ минаваха нотариусите,

излизащи от хотел „Трите фазана“,

ние им показвахме задниците си

и добрите си маниери,

като им пеехме:


„Буржоата са като прасетата,

колкото пò остаряват, толкова пò оглупяват,

буржоата са като прасетата,

колкото пò остаряват, толкова по-големи п… стават.“ [1]


Огън в сърцата,

бира в очите -

и при дебелата Адриен от „Монталан“

с моя приятел Жожо

и с моя приятел Пиер

отиваме да прахосваме своите двадесет години.

Волтер танцуваше като викарий,

Казанова не се осмеляваше,

а аз, аз, който си оставах най-горд,

аз бях почти толкова пиян, колкото аз.

И когато в полунощ минаваха нотариусите,

излизащи от хотел „Трите фазана“,

ние им показвахме задниците си

и добрите си маниери,

като им пеехме:


„Буржоата са като прасетата,

колкото пò остаряват, толкова пò оглупяват,

буржоата са като прасетата,

колкото пò остаряват, толкова по-големи п… стават.“


Уморени сърца,

очи впити в земята –

на бара в хотел „Трите фазана“

с нотариуса Жожо

и с нотариуса Пиер

сред нотариуси прекарваме времето си.

Жожо говори за Волтер,

Пиер за Казанова,

а аз, аз, който си останах най-горд,

аз отново говоря за себе си.

И когато излизаме в полунощ, господин комисар,

както всяка вечер от „Монталан“

младите нищожества ни показват задниците си,

като ни пеят:


„Буржоата са като прасетата,

колкото пò остаряват, толкова пò оглупяват…“

Те казват, господин комисар:

„Буржоата,

колкото пò остаряват, толкова по-големи п… стават…“


--------------------------------


1. На френски: „Plus ça devient vieux plus ça devient cons“. При изпълнението си Жак Брел изпуска последната дума cons `женски полов орган, мн.ч.`, която се подразбира от римата с думата cochons `прасета`.


вторник, октомври 19, 2010

Записки на коня с палто

Виктор Шендерович, „Новое время“

Превод от руски: Павел Николов


Стар виц: стои един мъж пред огледалото, вглежда се в отражението си, щрака с пръсти, опитва се да си спомни нещо… Глас от кухнята: „Петя, ела да закусваш!“ Мъжът, радостно: „Точно така: Петя!“

Кои сме ние? Всеки ли ще си спомни веднага?

В Съветския съюз отговорът на този ключов въпрос беше даден колкото нашироко, толкова и кухо: нова историческа общност, съветски народ.

Цената на тази историческа новост научихме в началото на деветдесетте – покрайнините хукнаха да бягат от метрополията така, че петите им засвяткаха.

Но Съветският съюз е минала работа („умрелият си е умрял“), а какво по-нататък? Кои сме ние сега?

През август 1991-ва отговорът на този въпрос изглеждаше очевиден: демократична Русия; страна, която след един век комунистически мрак отново принадлежи на европейската цивилизация!

Но двадесети век не беше минал напразно: интоксикацията се оказа прекалено силна. Демократическата тенденция се покри с ръжда доста бързо и отиде, та се не видя…

Идеологемите, между които е разкъсано днешното руско съзнание, са толкова противоположни и дори непресичащи се, че само традиционно доминиращият пофигизъм позволява да се избегне една голяма гражданска война. Нито единна религия, нито единен етнос, нито обща социална идея… Калмикът, приятел на степта, и злият чеченец, който пълзи по брега, ще откачат, като се срещнат в района с бутиците на улица „Тверская“.

Яснота по ключовия въпрос – кои сме ние? – за двадесет години не само че не се добави, а изчезна и последната. Населението, изпълващо територията на Русия, днес като че ли няма нищо общо, ако не се смятат кориците на паспортите, впрочем, такива паспорти имат и хората, които живеят в Абхазия и Южна Осетия…

Кой си ти? Правилният отговор е: кон с палто. [1] В смисъл – не задавай глупави въпроси!

Това не е страна, това е разкъсана, неравномерно запълнена територия за преживяване. Къде да търсим общия знаменател за живеещите там? В руската традиция – и новгородското вече, и Малюта Скуратов.

Имперската идея? Това кученце умря.

Свободата и човешките права като доминираща идея? Това кученце още не се е родило.

Националната идея? След Германия от 30-те всеки приличен човек потръпва от това словосъчетание, но, както е известно, отровата се отличава от лекарството само по дозировката. Една от легендите на полската „Солидарност“, икономистът Валдемар Кучински, на прекия ми въпрос отговори пряко: общият знаменател – ние сме поляци! – помогна да избегнем голямо кръвопролитие в началото на осемдесетте. Гданският електротехник, варшавските интелектуалци и комунистическата номенклатура намериха обща опорна точка.

Ние нямаме такава точка. Етносът в Русия ни най-малко не е точка за единение. Дори тези, които търгуват със своята „рускост“, след триста татаромонголски години имат малко шансове да съответстват на ценоразписа.

Културата? Пушкин би могъл да стане опора и общ знаменател, но и Пушкин отдавна сме разкъсали на парчета по партийна линия. Езикът? Лично аз, ориентирайки се именно по своя роден език, ще се запиша руснак [2], но е интересно какво ще каже за това господин Дугин...

Стоим пред огледалото, щракаме с пръсти. Кои сме... Кои сме?


-----------------


1. На руски въпросът и отговорът са римувани: - Ты кто? - Конь в пальто. Типичен за руския разговорен език безсмислен отговор в рима, за да се отклони разговор по повдигната с въпрос тема. Сравни: - Откуда? – От верблюда. (- Откъде? – От камилата.).

2. Статията е свързана с провеждащото се в Русия преброяване на населението.


понеделник, октомври 18, 2010

Традиции

Народи разни и традиции разни.

Японците някога си правели сепуко.

За да измият позора си, дори и най-малък да бил той.

Писателят Юкио Мишима завършил така живота си в не съвсем далечната 1970-та година.

У нас обаче има друга традиция.

Затова, когато вчера ми казаха, че шефът на БДЖ си е подал оставката заради дерайлиралия влак, много не повярвах.

И се оказа, че съм прав.

Оставката на Пенчо Попов била в джоба му, ама нямало все още да я подава.

Което, преведено на разбираем нашенски език, означава, че изобщо няма да си я подаде.

Защото у нас е така.

Японците, както гласи един стар лаф, си правят сепуко, а ние си правим секуро.

С други думи – местим си онази работа от единия крачол в другия.

Така че не се безпокойте за Пенчо Попов, той вече си го е преместил.


неделя, октомври 17, 2010

Снимки

От огромното пано на конгреса на БСП гледаха все млади хора.


Нямаме нищо против младостта.

Кой не се радва на младото?

Дори когато е от БСП.


Ама защо да се лъжем, че в БСП е гъчкано с младежи?

Като се взре човек в сборищата им, предимно баби, баби, баби...



Допълнение към бесепарската тема можете да видите в Блога на модерната вещица.


Зима идва

Хей, братя, готови ли сте за зимата!?

Аз – да!



събота, октомври 16, 2010

Краят на Вселената

Вселената щяла да свърши след три и милиарда години.

Така казали американски и японски астрофизици.

Ще поживеем, ще видим.


четвъртък, октомври 14, 2010

Народен

Бат` Бойко рече в прав текст, макар и в крив синтаксис [1], че хората искат полицейска държава и едноличен режим.

Ще кажат някои, че бат` Бойко е народен човек.

Нали говори от името на хората, а това значи – от името на народа [2].

Ще кажат някои, ама не е така!

Какво е народен човек, го е казал най-добре Дядо Славейков в стихотворението си „Народен“:


С идеали все боравих -

всичко друго смятах грях,

с тях и себе си забравих,

на света свят не видях.


Все за другите залягах,

трябва, казвах, тъй е ред,

свойте работи отлагах -

чуждите все по-напред.


Минах живот любороден,

със неволи бол и бол...

И личи, че съм народен -

гладен, жаден, бос и гол.


Това е!

А всички останали, които говорят ГЛУПости от името на народа, не са народни хора, а просто ГЛУПаци.

Тежко на този, който им повярва!


-------------------------


1. Бойко: "Каквото искат да говорят - полицейска държава, едноличен режим - напротив, това е точно това, което хората искат".

2. Асоциациите с болшевишка България в случая са напълно нормални.


сряда, октомври 13, 2010

Граници

Разни нови случки все ми напомнят стари вицове.

Например оня за баба Цола и Тато.


Казала баба Цола на Тато:

- Тошо, що не вземем да отворим границите на Запад?

А правешкият тутманик се усмихнал и рекъл:

- Ах, колко хитра си ми ти! Искаш да останем в България само двамката, а?


Сетих се за този виц, когато прочетох как възнегодували руснаците, че Грузия възнамерява да въведе безвизов режим за републиките от Северен Кавказ.

И как няма да възнегодуват?

Досега жителите на северните кавказки републики трябваше да искат виза от Москва, за да минат руско-грузинската граница.

А при новото положение ?

Ще цитирам един руснак: „Как только жители сопредельных областей увидят, что у соседа жизнь налаживается, то рванут туда без сомнений“. („Щом жителите на пограничните области видят, че животът на съседа им се подобрява, ще се юрнат натам без съмнение“)

Също като във вица.

И накрая ще останат само копоите на Путин.

Шах с пешката!


вторник, октомври 12, 2010

Конците

Голям мерак е да дърпаш конците.

По-голям от мерака на чичо Денчо.

Оня чичо Денчо, който искал да стане диригент, защото е много лесно: само махаш с една тънка пръчка!

Виждате ли например какво става в тристранката?

Мине не мине време и някой се сърди.

От мерак да дърпа конците, не от друго.

И сърдитият веднага вика, че ако не му дадат конците, ще стане лошо.

Преди ден се сърдеха работодателите.

Сега не се сърдят.

Ама се разсърдиха синдикатите.

И извадиха от ръкава стария коз: ще има протести!

А аз се чудя: кого в края на краищата сме избрали да дърпа конците на тази държава!

Доколкото зная, никога не сме гласували нито за синдикати, нито за работодатели.

Гласували сме за тези льохмани, които сега се кланят ту на едните, ту на другите и им играят по свирката.

Я да хващат сериозно конците, че ще дойде Огнегълтача!


понеделник, октомври 11, 2010

Референдум ли?

Като се разбра, че юнак Бойко не е чак толкова юнак и кляка при всеки натиск, сега куцо и сакато ще се извърви да пробутва и налага какви ли не шантави идеи на парламент и правителство.

От ВМРО например искат референдум за членството на Турция в Европейския съюз.

Всичката Мара втасала, цъфнали сме и вързали отвсякъде, хайде сега да решим и съдбата на Турция.

Като я препънем заради маниите на няколко партийни лидери, които безусловно имат бели мишки в главата си.

Защото на такъв референдум какъв мислите ще му е резултатът?

При условие, че повечето българи още от училище са научени, че турчинът е един много лош човек с чалма на главата, който коли с кървав ятаган невинни български дечица.

Ще хукне българинът и ще гласува масово със съзнание на ниво „Под игото“.

В резултат от това отново ще се прославим като народ, който е приет в общността на цивилизованите европейски народи по силата на колосална грешка, народ, който до голяма степен не е способен да направи нищо за себе си, но в замята на това е затънал в блатото на предубежденията, че е велик, но все някой друг отвън му пречи да покаже своето величие.

А истината е, че и с Турция, и без Турция в Европейския съюз пак ще продължаваме да сме последната дупка на кавала.

По своя собствена вина, разбира се, Турция тук няма нищо общо.


петък, октомври 08, 2010

Катинар на Фейсбук?

Нашите щели да забранят да се прави предизборна кампания по Фейса.

Катинар и това е!

Аз пък си мисля, като преподавам на учениците за фантастика, дали да не включа и тази идея в примерите, които давам.

Освен това имам чувството, че някой горе направо плаче за титлата "Тъп, но упорит".

След изцепките около забраната на торент тракерите и Читанката наистина трябва да си много тъп, за да се навираш отново между шамарите, без да си наясно изобщо за какво става дума.


четвъртък, октомври 07, 2010

Ветровито

Ето едно нещо, което зависи от вятъра.


Ето още едно нещо, което също зависи от вятъра.


Достатъчно е да се появи отнякъде протестен вятър, за да надуе до скъсване платната на Бойко.

И да го понесе натам, където до неотдавна се е пенил килватерът му.

А синдикатите направиха протестно шествие.

Защо?

По-логично беше да направят тържествена манифестация.

Нали духнаха успешно в платната на Бойко.

Макар някои да казват, че всъщност са му духнали под опашката.


сряда, октомври 06, 2010

Не е лесно

Болен Лидеров каза в Парламента, че когато става въпрос за членството на Турция в Европейския съюз, никой няма право да говори от името на България.

Което означава, че по въпроса България просто трябва да мълчи.

Не ви ли напомня това за бай Тошо?

Който викаше, че трябва да се понаведем, за да ни отмине бурята (перестройката).

Бурята, разбира се, не ни отмина, а скоро помете и Тато.

Както рано или късно Турция ще стане член на Европейския съюз, а Болен ще изпадне в сериозна безтегловност.

Няма ли я Турция като враг, спукана му е работата.

С какво ще си чеше тогава езика?

Ох, не е лесно да си болен!


вторник, октомври 05, 2010

Реклама

Преди много време ви споменах за един, който не вярвал на табели.

Защото веднъж видял табела „Жени“, влязъл вътре, а се оказало, че е тоалетна.

По същата причина аз не вярвам на реклами.

И пропускам рекламите покрай очите и ушите си.

Но когато мои приятели от далечна Америка „правят реклама“ на българска бира [1], не мога да се въздържа и да не ви я предложа (рекламата, не бирата!).



1. Публикация в блога „O it was lost for ever! and we found it not“.


понеделник, октомври 04, 2010

Ах, това кино!

Големият румънският поет Михай Еминеску бил много беден.

То кой ли голям поет е бил богат, или ако е бил богат, не е зарязал богатството си (виж Байрон), но да не се отклоняваме.

Михай Еминеску имал един благодетел.

Който му помагал от време на време с пари.

Но не с много.

Мога да го позлатя, казвал неговият благодетел, явно мъдър човек, но тогава той ще престане да пише истинска поезия.

Тази история, която ми разказа много отдавна моят учител по френски език, добър познавач на румънската литература, си спомних, когато прочетох, че нашенските кинаджии са ревнали за държавната хранилка, без която, казват, нямало да има кино.

Каква е връзката с Еминеску ли?

Ами никаква, асоциацията е с обратен знак.

Първо Еминеску бил голям поет.

Затова получавал по нещо от своя благодетел, а не за да стане голям поет.

Второ, не получавал много, за да не се разглези.

Че то на разглезения и малко да му даваш след това, и много – загубен е за изкуството: научава се все да иска, а снася запартъци (развалени яйца).

И още, пак в този план на мисли, си представих едни фантазен образ: Дъстин Хофман и Стивън Спилбърг реват пред Чичо Сам за държавна субсидия.

Представих си това и ми стана много смешно.


неделя, октомври 03, 2010

Книга за четене

Дръпнах си от Мрежата интересна книга за четене ("Руско-ординската империя на страниците на Библията").

Не, изобщо не съм привърженик на „новата хронология“.

Фоменко и Носовски поставям там, където поставям гледачките на карти, но това е отделен въпрос.

Книгата определено ще ми бъде интересна.

Първо, свързана е с Библията, а аз не пропускам четиво, свързано с Библията (освен ако не е попско).

Второ, изгарям от любопитство да разбера как двамата бащи на „новата хронология“ поместват Русия на страниците на Светото писание.

Пък току-виж получа освен това и вдъхновение за присъствието на България в Библията [1], след което всички сидеровци и расатковци ще ме залюбят безвъзвратно.


1. Според Фоменко и Носовски Библията, във вида, в който я познаваме днес, е съставена през ХVІІ век, така че нищо чудно там да пише за България, ама ние с убогите си мозъци да не можем да го проумеем. Затова е нужно вдъхновение в стила на "новата хронология".


събота, октомври 02, 2010

В акция

Момичетата от украинската организация „Femen“, бореща се за равноправие на жените, не пропускат да ударят от време на време по някоя „плесница на обществения вкус“ с нестандартните си акции.

Наскоро активистка на движението изненада участниците в бизнес-конференция с неочакваната си поява и лозунга: „Дайте на жените пари“ (в смисъл на „работа“).


Друга активистка, възмутена от грубото мъжко държание към жените в метрото, предупреди мъжете, че…

Лоша работа, „братя по пол“, на плаката пише: „Ще ви откъсна яйцата“.



петък, октомври 01, 2010

Още един фотоментаж

Не мислех, че ще продължа темата за фотоментажите, но съм принуден.

По електронната поща получих следната снимка.


И текст: „Попаднах на тази снимка във Фейсбук и бях шокирана… след което пуснах търсачката с ключова дума „просветно министерство“ и попаднах на вашия блог. Сметнах, че може да бъде интерес за вас и да провокира следващия ви пост…“

Снимката наистина предизвика интереса ми.

Но и аз пуснах търсачката.

Защото съм от стара коза яре.

И проверих три онлайн книжарници.

Резултатът беше следният.



Блокирах веднага адреса на подателката.

Може би става въпрос за злонамереност.

А може би наистина е видяла и дръпнала фотоментажа от Мрежата.

Но това не смекчава „вината“.

Електронната ми поща не е пространство, където всеки може да ръси неща, които са го „шокирали“, но не си е направил труда да провери истина ли са, или не са…


Ментажи

Технологията винаги е помагала на човека да се бори с ментажите.

Някога например викането на духове било много на мода.

Дори сър Конан Дойл бил горещ негов привърженик.

И се събирали хората на спиритични сеанси, викали духове и духовете идвали от отвъдното, мяркайки се в дъното на почти тъмната стая, задължителна за всеки спиртичен сеанс, покрити с бял саван.

Идвали духовете, ама до изобретяването на ноктовизора.

Тогава настъпил краят и на спиритичните сеанси, и на появата на духове в почти тъмни стаи.

Никой „дух“ не би рискувал да се окаже, че е най-обикновен човек, наметнат с бял чаршаф.

С други думи – че е ментаж.

А същата съдба сполетя и фотоментажите (да не се бъркат с фотомонтажите!).

С появата на лесните компютърни техники за обработка на фотографски изображения, малцина вече ще се излъжат, че е истинска една обработена снимка, която се опитват да им пробутат като сензация.

Каквито са, да речем, следните фотоментажи, които трябва да ни убедят, че уж някога на Земята са живели хора-гиганти (има една такава недоказана с нищо теория).




Вярвате ли на тези снимки?

Ако им вярвате, повярвайте и на тази.

Нарекъл съм я: Смъртта излезе от гардероба, докато пеех „Ти ли ме бутна, или сам паднах?“.