събота, октомври 31, 2015

Youb tvoiy mat

Из профила на Yevgeniya Leshchinskaya

Превод: Павел Николов

На сайта „История цивилизаций“ („История на цивилизациите“) прочетох един любопитен факт. Пишат, че в архивите на вестник „Таймс“ има сканирана страница на брой от 1904 година, в който е публикувана бележка на кореспондента на вестника от Порт Артур. Превод на част от бележката:

„С яростни викове „youb tvoiy mat“ руските войници отблъснаха поредната атака на японците. След боя попитах един руски офицер какво означават тези думи. Доблестният войн отвърна гордо: „Да умрем за царя и отечеството“.

петък, октомври 30, 2015

Разгромът на Сърбия 1915 г. (100 години от влизането на България в Първата световна война)

Автор: Радослав Тодоров (в списание „Българска наука“, брой 82)

Трансформирал от PDF формат и оформил: Павел Николов

Прелюдия към войната

През октомври месец отбелязваме 100-годишнина в нашата, а и в световната история. На 14 октомври 1915 г. (1 окт. стар стил) България влиза в Първата световна война.

Нейното включване във войната тогава е от огромно значение, поради стратегическото й местоположение и солидния й мобилизационен потенциал, в момент, в който балансът на силите между враждуващите групировки все още се колебае.

За да пропуснем сложните дипломатически маневри, протичащи още много години преди конфликта да ескалира, ще отбележим само генералните причини и крайните резултати от тях. А те са, че Антантата не е в състояние да предложи много на България, а и дори за това, което предлага не може да даде никакви сигурни гаранции, понеже в противен случай рискува да загуби останалите си съюзници на Балканите, против всеки от които България има претенции в резултат на все още неотшумялата Втора Балканска война (1913 г.)

От друга страна блокът на Централните сили обещава при победа във войната да даде на България абсолютно всичко, за което тя настоява – т.е. гарантира така желаното от нея национално обединение.

Отделно и до към средата на 1915 г. войната се развива успешно за Централните сили – на Западния фронт германците са окупирали Белгия и Североизточна Франция и държат дефанзивна линия, на която всички опити на французите и англичаните да ги отместят от окопите им пропадат. Докато на Източния руснаците са разбити и в ръцете на немците падат цяла Полша, Литва и западните части на Украйна и Беларус, като настъплението продължава. Наскоро включилите се във войната италианци не постигат никакъв успех срещу австрийската отбрана в Алпите и не успяват да разклатят баланса на силите.

В този момент крайния успех на Централните сили изглежда реален. Никой не предполага, че на страната на Антантата ще се включат САЩ и Япония, другите балкански страни, англофренските колонии и че войната ще стане световна и ще продължи с години.

При това положение и при положение, че Сърбия, към която са основните териториални претенции, вече воюва на страната на Антантата, за България не остава друг логичен ход освен да й обяви война и със сила да вземе от нея това, което смята за свое.

Ситуацията в Сърбия до намесата на България

Именно покрай Сърбия и Сараевския атентат пламва искрата подпалила големия пожар на световната война. Подкрепени и подтикнати от съюзниците си, Австро-Унгария и Сърбия решително встъпват във война една срещу друга, като постепенно въвличат и всички останали Велики сили, както и по-малките европейски държави в нея.


Трябва да се признае, че първоначално сърбите самоотвержено и доста ефективно се отбраняват срещу настъплението на по-модерната австро-унгарска армия. Но е добре да се уточни и друго. Обикновено, подчертавайки своя героизъм, те изтъкват това, че Австро-Унгария имала в пъти по-голяма територия и население от Сърбия, както и доста по-мощна индустрия и възможности за снабдяване. Това е така, но трябва да се отчетат и другите също толкова важни фактори. Австро-Унгария се готви за война на Източния фронт срещу Русия, според първоначалния план именно тя трябва да изнесе тежестта на този фронт на свой гръб и съответно основните й сили се насочват натам. Отделно впоследствие се налага и към Румъния и Италия да се изпратят крупни сили.

Така че реално през кампания за 1914 г. по цялото протежение на Балканския фронт се бият сравнително съизмерими сили, вариращи между 200-300 000 войници и от двете страни.

Колкото до ресурсите на храни и боеприпаси, действително сръбските са далеч по-скромни, но през ноември 1914 г. от Солун започват да им идват доставките, пратени от Антантата, което дава възможност на изтощената им армия да удържи и дори да започне контраофанзива.

Освен, че мотивацията за бой не е като сръбската и етническия състав на австро-унгарската войска е прекалено пъстър. Голяма част от войниците дори не говорят немски или унгарски, като част от тези със славянски произход симпатизират повече на сърбите отколкото на Австро-Унгария, поради което и дезертьорствата не са рядкост.

Първата офанзива на австроунгарците е успешно задържана и отбита от сърбите. При втората през р. Дрин австроунгарците изтласкват сърбите, напредват в дълбочина, превземат и Белград. Но главнокомандващият ген. Потйорек се подвежда, че отстъпилите от столицата си сръбски войски бягат и са изтощени до крайност, поради което хвърля армията си в незабавно преследване, за да ги доразбие, без да държи сметка за оголващите й се флангове.

Сърбите обаче отстъпват смятайки да се прегрупират за ответен удар и за тяхно щастие точно тогава от юг пристигат жизненоважните за тях доставки (главно от Русия и Франция), които буквално спасяват на прага на идващата зима гладната, дрипава и останала без муниции сръбска армия.

Непредвиденият от австрийците приток на ресурси и успешното прегрупиране на врага водят до контраофанзива на сърбите, които успешно ги изтласкват, макар и на свой ред да пропускат възможността за преследване и доразвиване на успеха си. Така че в крайна сметка войските се връщат на изходните си позиции от началото на войната и фронта затихва в този вид към края на 1914 г.

След тези неуспешни акции австро-унгарците се отказват от по нататъшни опити за атака на този фронт. Източният и новоткритият Италиански фронт ги принуждават да изтеглят войските натам, така че срещу сърбите те оставят само 2 армейски корпуса, заемащи дефанзивни позиции.

Обявяването на мобилизацията в Плевен, 1915 г.

Нацията отново се изправя на бойна нога

През 1915 г. Българското царство обхваща територия от 114 хиляди кв.км. и население от 4.9 милиона души. Въпреки наскоро преживяната национална катастрофа от 1913 г. икономиката е вече напълно възстановена и износът на стоки превишава с 1/3 размера на вноса. Макар и без Добруджа производството в селскостопанския сектор позволява изхранването на до половин милионна армия без това да задъхва икономиката. Мирновременния състав на армията до преди мобилизацията включва 10 пехотни дивизии, в състав от 23 пехотни и конни бригади, или 70 полка (пехотни, конни и артилерийски) от общо 120 дружини, всичко – ок. 90 000 души. До началото на войната екипирането и модернизацията на армията, както и изграждането на инфраструктура в новопридобитите земи, още не са изпълнени докрай. Но бурният развой на събитията налага мобилизацията да започне в този момент.

Фелдмаршал Август фон Макензен,
под чието главно командване се намират войските на 1-а Българска армия.

Въпреки провала на австро-унгарската акция през 1914 г., на следваща- та година германците организират нова (под ръководството на ген. Макензен), твърдо решени да установят пряка връзка с Османската империя. На 7 окт. 1915 г. германската 11-а армия (в състав 7 германски дивизии, главнокомандващ - ген. фон Галвиц) и австроунгарската 3-а армия (3 австро-унгарски и 3 германски дивизии, ген. Кьовеш) форсират Дунав и Сава под прикритието на мощен артилерийски огън и за 2 дни овладяват Белград.

Стоящите срещу тях 1-а Сръбска (3 пехотни и 1 кавалерийска дивизия, ген. Бойович) и 3-а Сръбска (2 пехотни дивизии, ген. Юришич-Щурм) армия започват отстъпление на юг, стремейки се да изтеглят поетапно фронта на по-задни позиции, в очакване откъм Солун да пристигнат обещаните й от Антантата подкрепления. По западните граници са Ужишката армия (ген. Божанович, 1 пехотна дивизия и 1 бригада) и Черногорската армия (ок. 40 000 души) оставени за прикритие от очакваното австроунгарско нападение откъм Сараево.

Българските войски нападат Сърбия на 14 окт. 1915 г. в две основни направления по фронта, представляващ цялата тогавашна българо-сръбска граница – от Тимок до Струмица (близо 400 км).

1-а Българска армия на ген. Бояджиев (4 пехотни дивизии) започва офанзива в сектора между Трън и р. Дунав. Тази армия влиза в състава на групата армии „Макензен” и тяхното върховно командване. Останалите войски са подчинени пряко на българското командване (главнокомандващ на въоръжените сили – ген. Жеков, началник на генщаба – ген. Жостов) с главна квартира в Кюстендил.

2-а армия на ген. Тодоров (2 пехотни и 1 кавалерийска дивизия) южно от района на Босилеград до Струмица в Македония.

3-а армия на ген. Тошев (2 пехотни дивизии) е оставена за охрана на румънската граница.

Като общ стратегически резерв в тила остават все още не напълно сформираната 11-а Македонска дивизия, 2-а Тракийска дивизия – около гръцката граница, и 10-а Беломорска дивизия – за охрана на беломорското крайбрежие.

Общият баланс на силите, воюващи в Сърбия през 1915 г.


Ето така френско-сръбската пропаганда изобразява ситуацията през 1915 г. Сам срещу двама, смелият сърбин се отбранява, докато в същото време подлият българин му забива нож в гърба, а гърка гледа безучастно отстрани, стъпил предателски върху съюзния им договор. Дясната част на картината е тактично изрязвана след войната, когато в крайна сметка и Гърция влиза на тяхна страна и наново заедно се награбват с български територии.

Така се създава илюзията, че съотношението е било поне 3:1 в полза на Централните сили, а вероятно и по-вече като се има предвид потенциала на Германия и Австро-Унгария и че сърбите били съвсем сами срещу всички.

Истината, разбира се, е съвсем друга. Пропуска се тук, че гърците все пак пускат силите на Антантата да акостират в Солун и те все пак идват да се бият в помощ на сърбите още през 1915 г., на тяхна страна се бият и черногорците, а косвено и руснаците и италианците, които отвличат от Сърбия австрийски войски към своите фронтове.

Така че всъщност към октомври 1915 г. силите на воюващите страни на Балканите са общо взето равни:

От страна на Антантата:

4 Сръбски армии – 300 000 д.

Черногорска армия – 40 000 д.

Англо-френска армия – 80 000 д

Общо: 420 000 д.

От страна на Централните сили:

2 Български армии – 215 000 д.

2 Германо-австрийски армии – 200 000 д.

Общо: 415 000 д.

В хода на кампанията Антантата продължава да стоварва с кораби нови подкрепления от юг, а България да подсилва 2-а армия с резервите си, за да спре настъплението им. Но въпреки временните колебания като цяло баланса на силите не се изменя съществено до края на Сръбската кампания.

А и не на последно място трябва да се отбележи, че поне в нашия участък на страната на сърбите са лошите атмосферни условия – есенни дъждове, студ и прелели реки, над които те събарят мостовете след изтеглянето си. Както и пресечения планински терен и удобните подсилени с фортове укрепления около Пирот и Ниш. Все фактори, затрудняващи българското настъпление и подпомагащи сръбската отбрана.

Разположение и придвижване на войските през Сърбия, 1915 г.

БЕЛЕЖКА: Очаквайте продължение (след излизане в следващия брой на списанието).

четвъртък, октомври 29, 2015

Общинският съвет на община Ихтиман

Ето следващият резултат от местните избори в община Ихтиман, най-важният според мене.

Това е разпределението на мандатите в Общинския съвет:

ПП „ГЕРБ” – 8 съветници

„БЪЛГАРСКА СОЦИАЛИСТИЧЕСКА ПАРТИЯ” – 3 съветници

СЪЮЗ НА ДЕСНИТЕ СИЛИ – 2 съветници

„НАРОДЕН СЪЮЗ” – 2 съветници

„ЕВРОРОМА-ДПС” – 2 съветници

Общинската избирателна комисия е обявила за избрани следните общински съветници (дадени са по азбучен ред; в последствие могат да настъпят някои промени поради заемане на длъжности, несъвместими с длъжността общински съветник, както и поради отказване на някои от избраните да заемат съответната длъжност):

ПП „ГЕРБ”

1. Даниела Георгиева Митева

2. Димитър Станев Янков

3. Иванка Георгиева Пелтекова

4. Илияна Ангелова Калковска

5. Любомир Ангелов Рудаков

6. Николай Лазаров Начев

7. Светослав Христов Пашунов

8. Тони Петров Кацаров

„БЪЛГАРСКА СОЦИАЛИСТИЧЕСКА ПАРТИЯ”

1. Даниел Кирилов Йорданов

2. Иван Бориславов Вуков

3. Маргарита Иванова Петкова

СЪЮЗ НА ДЕСНИТЕ СИЛИ

1. Иван Христов Милчев

2. Тодор Благовестов Андреев

„НАРОДЕН СЪЮЗ”

1. Борислав Илиев Чадаров

2. Стефан Ангелов Патъров

„ЕВРОРОМА-ДПС”

1. Борис Николаев Аргиров

2. Васил Бориславов Петров

Съответните резултати дават основание да се направят два съществени извода.

Първо, изваден е от местното управление „вечният“ господин Димитър Бонев, започнал преди време като кмет на общината и завършил като „златно пръстче“ в предишния Общински съвет.

Sic transit gloria mundi – това мога да кажа само и жив ще съм да видя следващите „вечни“ господа (върнете дванадесетина години назад и ще ги разпознаете), които след време също ще изпаднат от каруцата, защото нищо вечно няма, но те това не го знаят.

Второ, при по-предния мандат „Евророма“ имаше четирима общински съветници, при предния – трима, а сега са двама, което говори, че приказките как „след време ще ни управлява кмет-циганин“ са пълна глупост, което – между другото – винаги съм го подчертавал.

Би могло да има и трето, за БСП, но там нещата са видими и за слепите – бавно затихващи функции до пълна умирачка след петнадесетина години.

Извън всичко това се радвам много, че господин Стефан Патъров, за когото и за чийто екип гласувах, има представителство в Общинския съвет и се надявам, че няма да ме накара да съжалявам за гласуваното от моя страна доверие.

А аз като избирател не искам много: работа за хората (а не за "наши хора"), и – ужасно държа на това! – отчетност до ПЪЛНА ПРОЗРАЧНОСТ (а не празнодумни хвалби) по време на целия четиригодишен мандат, с посочване не само на успехите, но и на провалите.

Защото подготовката за следващите избори започва от края на тези…

вторник, октомври 27, 2015

Резултати от изборите в община Ихтиман

Започвам с най-големия победител в общината – референдума.


Резултати за кмет на община Ихтиман.


Резултати за кмет на село Полянци.


Резултати за кмет на село Мирово.


Резултати за кмет на село Веринско.


Резултати за кмет на село Живково.


Резултати за кмет на село Черньово.


Резултати за кмет на село Вакарел (тук не мога да пропусна и ще кажа, че стискам палци на Храбър Дойчев за втория тур).


Резултати за кмет на село Стамболово.


Резултати за общински съветници (ето къде е най-голямата интрига – да се види коя организация колко мандата ще получи - все още нямам данни - и дали ще има „златно пръстче“, защото през миналия "сезон" имаше).


БЕЛЕЖКА: Ще направя таблица на резултатите и по секции за всеки от кандидатите, но това е по-дълъг процес. Такава таблица ще бъде твърде интересна, защото може да даде известна яснота къде и колко "е инвестирано" за постигнатите резулатти.

сряда, октомври 21, 2015

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 12

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11.

12.

Вечерта, когато се стъмни, минохвъргачният огън спря и командирът на батальона капитан Смирнов заповяда да се строим в походна колона, която поведе някъде в степта.

След огненото напрежение се отпуснахме малко, душите ни се поуспокоиха. И ето че вървим, в степта е достатъчно светло, макар че нямаше луна. Някаква полска пътечка, леко неравна. Вървя до другия наш взводен, който дойде неотдавна в ротата. Той е старши лейтенант, артилерист, но от попадналите в обкръжение и затова са го пратили в пехотата - да се превъзпита. Отпред върви командирът на батальона, по-нататък разузнавачите, а ние в средата на колоната. Можем да се отпуснем.

Боят гърми, но някъде отдалече и отстрани, а при нас е като че ли тихо. Изведнъж гледам - до царевичните стебла някакви хора. Едва ги съзрях и даже не успях да си помисля нещо, когато оттам плиснаха гъсти откоси - трасиращи куршуми по цялата колона. Дявол знае какво стана наоколо, такъв ураганен кинжален огън беше. По заповед на командира на батальона в случай на нападение нашата рота трябваше да се разгърне вляво от пътя, а другата - вдясно. Аз, разбира се, се втурнах встрани и паднах на снега. Имах автомат, но с него само един пълнител.

Защо един?

Преди настъплението получихме малко попълнение от тиловите подразделения. На нашата рота дадоха ръчна картечница и ни изпратиха батальонния писар. Писарят имаше автомат, но без патрони... Само че най-напред за картечницата. Започва да се оформя колоната, а от моите никой не иска да я вземе. Много хора са от Средна Азия - аз не разбира, аз не разбира. И другите отказват: не сме служили в армията, не знаем как да стреляме с нея. За да не хвърля картечницата, я дадох на един здрав чичо, да я носи поне. Не трябваше да я губим... А писарят стои без патрони и мърмори: какво да правя, само да ви се мотая из краката ли? Хитруваше вероятно, искаше да го махнем от ротата. Тогава ротният каза: Биков, дай му един диск, да не хленчи. И аз му дадох, защото други автомати във взвода нямаше, всичките бяха само с пушки. Останах с последния диск, който е на автомата.

Това беше, разбира се, грешка. А може би и спасение, както се оказа после.

Та, като паднах на снега, гледам, че работата ни е спукана. Първо, от царевицата идват танкове. Колко са, не може да се разбере, вероятно четири или пет. Или още повече. Изреваха моторите, танковете тръгнаха, картечниците им затракаха. А между танковете - автоматчици, и викат: рус, предай се! Винаги викаха така, когато ни вкарваха в някакъв капан. Започнах тогава да стрелям с автомата и като че ли ги загрях добре. Но ето че автоматът млъкна, значи патроните бяха свършили. Огледах се назад, а нашите вече бягат далече в полето. Край мене са останали само тези, които вече не се движат. И аз се колебая трескаво: да лежа или да хукна? Ако полежа още минута, ще ме хванат жив. Ако хукна, ще ме разкъсат с картечен откос. Кое е по-добре?

Но тогава немците прехвърлиха огъня върху тези, които бягаха нататък, вероятно не виждаха някаква близка цел. Огненият натиск като че ли отслабна. Аз скочих и хукнах с прибежки. Дори не с прибежки, а със скокове. Скачам и след три-пет крачки падам. След това отново скачам и отново падам. И така малко се откъснах от немците. Едновременно с това се научих да познавам кога стрелят по мене. Когато откосите започнат да святкат наоколо, падам. А когато се прехвърлят на другите, скачам на крака. И в един такъв момент, както тичах, нещо ме удари силно по прасеца като с тояга. Паднах. Ботушът ми отвътре веднага се затопли, течеше ми кръвта. Мисля си: кракът ми е счупен. Ако е така, това е всичко, свърши се с Биков... Но все пак след няколко секунди скочих, чакам, ще се огъне ли кракът ми, или не? Не, като че ли не се огъва. Само ме боли и в ботуша ми вече се чува мляскане. Автоматът е без патрони, но и без него съм окичен: полевата чанта, две гранати, едната противотанкова, комулативна - доста несериозно нещо. Първо, тежка е, не можеш да я хвърлиш надалече, второ, трябва да удари бронята с долния си край, само по такъв начин може да я пробие. А за да удари така, на дръжката си има стабилизатор - една платнена лента. Изобщо е много неудобна за хвърляне. И сама се забавя, а и този неин полет... Не я хвърлих както трябва. Явно не достигна целта и не се взриви. Или не улучих, и сега не зная какво се случи.

А от танка ме забелязаха и той бързо се обърна към мене... Е, това се разказва дълго, но иначе беше за секунди... И ето че се заизвивах като смок на снега, едва успях да издърпам изпод танка крака си, когато настъпи с веригата си полите на шинела ми и отмина нататък. Стори ми се, че вече съм се простил с живота. Но виждам: там, където е танкът, някой скача на крака и замахва широко с граната, така че полевата му чанта хвръква настрани. Полева чанта от нашите имаше само ротният, лейтенант Миргород. Взрив, танкът започна да пуши и скоро пламна върху снега. Там започна стрелба, но вече стреляха нашите, явно по танкистите. А аз от своето място по всички възможни начини - ту странично, ту на колене, започнах да се промъквам нататък под дима. И точно тогава наблизо се озова санитарният инструктор на нашата рота, оказа се, че е видял как са ме ранили. Той каза: не трябва натам, след всички, немците точно в тях се целят. Давай на тази страна, където е царевицата, там има малък овраг. И така, свърнахме встрани, където стърчаха някакви стебла, и изоставихме посоката, която бях поел към една копа. След това попаднахме на една пътечка. Там той събу ботуша ми и ми превърза крака.

Раната беше пробивна, куршумът беше преминал през пищяла, както се оказа после, беше отчупила част от костта. Затова кракът ми не се огъваше, но болката беше страшна, след това лежах в болницата през януари, февруари и март - почти три месеца. Не заздравяваше... Забравих още да кажа, че докато тичах, ни обстрелваха и с танкови оръдия. И ето че един снаряд се взриви точно пред мене, усетих силен удар в корема - в бързината ми се стори, че ме е улучила и осколка. Осколка в корема - много лошо нещо. Макар отначало болката да не е силна, с такава рана дълго не се живее. Вече бях виждал такива. Цялото ми тяло е мокро - не мога да разбера дали от пот, дали от кръв. Санитарният инструктор ме превърза и ме остави на пътя, трябваше да отиде при ротата. В нашата армия имаше заповед, която забраняваше на бойците да напускат бойното поле за съпровождане на ранените.

Край копите гърмеше бой, танковете тръгнаха към тях и там имаше нужда от моя санитарен инструктор. Където впрочем и загина. Там загинаха и командирът на ротата Миргород, и мнозина други. Копите горяха ярко в нощта и оттам по пътя се появи каруца с ранени. Но каруцата не беше на нашата, а на съседната част и в нея седеше една девойка санитарна инструкторка. Качиха ме и мене. След известно време се спуснахме от малък хълм, пред нас лежеше голямо село с църква. Там девойката попита някого къде е санитарната част, къде да откара ранените. (По-нататък е същото, което е описано в повестта "Мъртвите не ги боли". С абсолютна точност.)

(Следва)

вторник, октомври 20, 2015

Податоци за положбата на бугарите во Тиквеш от почетокот на српската окупациjа до 1.III.1913 година

Автор: Любомир Милетич (публикувано в сборника „Револуционерните борби во Тиквешиjата“, Скопие, 2001 г.)

Пренесъл от PDF и обработил: Павел Николов

Во Тиквеш немаше никакви борби. Српските војски во Кавадарци и во Неготино влегоа на 24.X.1912 година.

На 8, 9 и 10 ноември кавадаречкиот архијерејски намесник, свештеникот Григор Лазаров и учителот П. П. Атанасов беа во службена посета во селата. На 10 ноември беа задржани од српски војници во с. Прждево и одведени на железничката станица Демир Капија. Овде српските офицери се подигруваа, го пцуеја и плукаа архијерејскиот намесник, зашто им се претстави "бугарски архијерејски намесник во Кавадарци", а пак учителот Атанасов го тепаа. Одовде ги испратија на струмичката станица, каде што се наоѓаше командантот на Тимочката дивизија, и тука биле плукани и пцуени. Потоа биле испратени настаницата Криволак. Таму останаа три дена во затвор и дури потоа беа ослободени.

Во сета околија настана жесток грабеж. Ограбените дуќани и оставените поради страв куќи во Неготино и Кавадарци беа разурнати за да го земат војниците дрвениот материјал што го употребуваа за греење. Поради тоа беа исечени буквално сите дрвја - плодни и неплодни, во полето и шумата. За ништо не се дозволуваше никаква жалба. Тодор Белчев од с. Ваташа (Тиквеш) си дозволи на 24 декември да им се пожали на офицерите во неговото село дека му биле украдени овците, но наместо ова да биде испитано, тој бил жестоко тепан со стап.

Во Ваташа беа расположени 1200 војници. По заповед на офицерите општината мораше да им доставува дрвја, јаглен и гас. На 11 јануари војската го напушти селото. Претседателот на општината и еден од советниците отидоа кај офицерите за да ја побараат сумата од 7847 гроша што војската ја должеше. Наместо парите да бидат пла¬тени, луѓето биле навредувани и избркани надвор.

Во првите 5 дена од доаѓањето на војската, потребниот леб како за оние војници што останаа во Неготино и Кавадарци, така и за тие што поминуваа оттаму одејќи за Прилеп, беше доставуван од месните фурнаџии. Ден и ноќ тие работеа со вонреден напор за да ја задоволат потребата од леб и за ова не добија ниту реквизициска белешка, ниту пари. На 14.I.1913 година во Тиквеш дојдоа нови српски војски. Со нив дојдоа и 50 српски четници. Оттогаш почна систематски терор врз Бугарите, Турците, пак, беа целосно толерирани.

Почнаа со архијерејскиот намесник. На 14 јануари во Кавадарци се слушна глас дека од Струмица доаѓа владиката Герасим. Архијерејскиот намесник излезе надвор од селото во пресрет на владиката, но тој не дојде. На враќање архијерејскиот намесник беше жестоко тепан среде село од еден српски офицер и двајца четници зашто излегол во пресрет на "бугарашки" владика. На 15-ти истиот месец овој офицер и четниците го сретнаа во чаршијата нашиот четник Коле Галабов и го претепаа за ништо. На 16-ти истиот месец го тепаа Пано Туриманцов.

На 20, 21 и 23 јануари, без да го одземаат оружјето од Турците (Помаци), во Неготино беше спроведен детален претрес во бугарските куќи за да се одземе оружјето и да биде најден војводата Тодор Стојанов. Претресот беше извршуван од четници кои беа придружени од месни Турци (Помаци). За време на претресот имаше многу пљачкање и многумина беа тепани. Особено настрадаа Мише Бакалот, би¬дејќи војводата живееше кај него, и Доно Мојсов, зашто владиката оди на стан кај него кога доаѓа од Струмица. Се обидоа дури даја силуваат жената на Мите, но таа успеа да избега и се спаси. Доно е тепан многу лошо, телото му е и подуено и повредено на многу места. Исто така лошо е тепан Галаб Ѓорчев, а Алеко Сопотчето умре од тепањето.

Еден српски четник ги ограби парите од неготинската црква. Неготинци го фатија, но наместо власта да го задржи и суди, го осло- бодија. На црквата й вратија само еден мал дел од ограбените пари.

Крај Вардар, во местото Лачаник истиот четник ги исплаши коњите на Мише Поп Филипов, пукајќи со револвер. Коньите паднаа во реката заедно со колата и се удавија. Од сето тоа Мише имаше штета од 60 турски лири.

Во Ваташа беше тепано 17-годишното момче Борис П. Дуровски. Го тепал еден офицер со тупаници по главата и камење по гра¬дите зашто момчето, незнаејќи, го прашало еден Турчин каде оди, додека овој одел заедно со српски четници во с. Граниково, за да ги по¬каже Бугарите "опасни" за Србите.

Во Граниково се тепани Хр. Рипата и Петре П. Јовчев. Пос- ледниот е фатен од четниците и се уште се нема вратено.

Во Бегниште се тепани кметот Христо Спанцов, свештеникот Илија П. Глигоров и уште тројца луѓе. Го барале за да го убијат селскиот учител Коста П. Димитров, зашто, наводно, бил во Велес за да ја вика бугарската војска.

На 11 февруари Томе Нанев се венча со Марија Тодорова од с. Ваташа. На 15-ти истиот месец, кога мажот бил на работа, офицерот Милан Марковиќ, кој бил на стан во куката на Нане Орданов, ја граб¬нал невестата и ја однесол во својата соба. Потоа поставил надвор еден војник да внимава и ја силувал жената. Мажот, кога разбрал што се случува, се затрчал во куката на офицерот и се обидел да ја ослободи својата жена, која викала и плачела однатре, но војниците го задржале со насочени кон него пушки. Кога офицерот ја постигнал својата цел, ја пуштил невестата - разбушавена, исплашена и бескрајно засрамена. Сето село е во ужас од овој настан. Офицерот, пак, негибнат од ни ко¬го, апсолутно слободен, изгледа со некоја посебна гордост се шета низ селово.

Сите училишта се затворени. Не дозволуваат ни збор да се каже за нивно повторно отворање.

Ја симнаа таблата со натписот од зградата на архијерејското намесништво.

Забранија да се спомнува името на бугарскиот владика за вре¬ме на литургија и други служби.

Зборуваат, пцуејќи ужасно дека "бугарската пропаганда" успеала дури и Турците во Тиквешијата да ги направи Бугари (нашите Турци се Помаци). Но сега Тиквеш е српски и никој не смее да се нарекува Бугарин.

Направија попис на населението. Во Кавадарци, Неготино и Ваташа извршија големи насилства да ги натераат луѓето да се запи- шуваат Срби, но бидејќи тоа не им помогна, во другите села ги запи- шуваа само имињата без да прашуваат за народност. Потоа самите тие го запишуваа секој, во соодветната графа, како Србин.

Го ограничуваат слободното движеше. Дури и за најкратко излегување од селото бараат дозвола. Секоја дозвола чини 50 стотинки.

Секој што е поинтелигентен мора да бега. Така нашиот регион се запусти и е тешко да се соберат повеќе податоци за она што се случува таму сега.

ЗА АВТОРА: Роденият в град Щип акад. проф. д-р Любомир Георгиев Милетич (1863-1937, София) е един от най-видните български учени и интелектуалци от края на XIX век и първата половина на XX век, работил в сферата на езикознанието (и особено диалектологията), етнографията и историята. Представеният горе текст е писан през 1929 година.

понеделник, октомври 19, 2015

Искат ли руснаците война? Искат

Интервю на Артьом Филатов („Радио Полша“) с Александр Невзоров

Превод от руски: Павел Николов

Артьом Филатов: Получилата вече Нобелова награда Светлана Алексиевич каза неотдавна в едно интервю за „Радио Полша“, че руските телевизионни журналисти са престъпници. Как оценявате ролята на телевизията за създаването на прословутите 86%, подкрепящи изцяло Путин?

Александр Невзоров: В телевизията работят войници и наемници, които имат много слаба представа с какво са се заели. Когато цялата тази галиматия започваше, поканиха всички стари вълци на информационните войни, разговаряха с всеки. Предлагаха доста интересни условия. Аз реших веднага, че няма да се впиша в тази история, като прецених, че рано или късно ще трябва да се понесе отговорност. И отговорност по-скоро не просто административна. А тези, които са по-глупави или са по-млади, се съгласиха. Какви претенции можете да имате към тях? Те ще ви обясняват, че са действали от любов към Родината. Това е напълно безсмислена формулировка, но в техните вените вкараха идеологически наркотик, който им позволява да правят всичко това, което правят. И аз не вярвам, че наистина могат да се отзомбират 86%. Хората вярват само в това, в което безумно искат да вярват. Порнографското списание може да предизвика ерекция, но то не е в състояние да уголеми пениса. Иначе казано – те са ерегирали този пенис, който винаги е съществувал, съществува и, подозирам, ще съществува, докато не се раздели на много по-малки и не толкова страшни пениси.

АФ: Но самата тема от Кремъл ли е зададена?

АН: Разбира се.

АФ: Кой изпълнява тази поръчка? Хора от 90-те или поколението от 2000-та година нататък?

АН: Съвсем различни хора. Разберете, че шумна Хага или Нюрнбергски процес няма да се получи. У нас не съществува толкова тънък скалпел, с който бихме могли да разделим користолюбието и подлостта от така наречената любов към Русия. Представата за национално благополучие от фашизма и черносотническите истерии. Независимо от всичко те ще казват, че са се сражавали за Родината.

АФ: Водещият на телевизионния канал „Русия“ Ернест Мяцкявичус заяви точно така за себе си и за своите колеги: ние сме в окопа, трябва да се воюва. Кога руската телевизия се озова в този окоп: преди идването на Путин или след това?

АН: Изпаднали са ми от полезрението, не съм се интересувал специално. Има много по-важни въпроси от цялата тази пропаганда. Всичко това е неизбежно: държавата като някакъв питекантроп. Има една кост – той я вдига и удря с нея по главата този, който е до него, ако трябва да му вземе животинската кожа, жената или жабата, която са хванали заедно и която искат да изядат. Възползваха се от този инструмент… И при това на никого не беше казано: „Хайде, вие ще подкрепяте един кошмарен кървав фашизъм, а ние ще ви плащаме за това“. Ще повторя, всичко е поставено в режим „Те се сражаваха за родината“. Тъй като в основни линии журналистическото братство се обръща към, да речем, глуповата и не много развита публика, тя поглъщаше стръвта и даже след това се оригваше.

АФ: Като резултат от това руснаците повярваха, че в Украйна има фашисти…

АН: Не надценявайте нещата. Руснаците искаха да повярват, че в Украйна има фашисти. Искат ли руснаците война? Искат. На тях им трябва враг, на тях им трябва да мразят някого. Защото омразата е единственото нещо, което в Русия, при липсата на наука, на собствена култура и на други съществени фактори, позволява на хората да се обединят и да изпитат общонационален оргазъм, синхронен. Злобата обединява еднакво добре академика и милиционера, чистача и генетика.

АФ: Но понякога пропагандата предизвиква непредвиден ефект. Телевизионният канал „Русия“ показа през май документалния филм „Варшавският договор“ за това как чудесно е помогнал Съветският съюз на Чехословакия през 1968 година да не допусне кървав преврат. В Чехия и Словакия външните министри се възмутиха: там смятат тези събития за начало на съветска окупация. Нима създателите на филма са планирали външнополитически скандал?

АН: Първо, не зная каква е била целта му, нямам никакво отношение към неговото създаване. Но в общи линии, когато се правят малко или много платени неща по държавна поръчка, в плановете се залага и международен скандал. Когато последва твърда реакция срещу един или друг филм, това е най-доброто доказателство за вътрешния социум: „Вижте в каква обсада се намираме, как настръхнаха щиковете около нас в отговор на нашата истина!“ Подозирам, че освен това негативната реакция и се подхранва, като правило. Нали, за да се появи тя гарантирано, трябва да се предприемат особени усилия, също и материални. Иначе това може да предизвика някакво боботене, но отчетливи заявления, декларации от нужните трибуни няма да има. На тях им трябва враг – те го получават, произвеждат този враг в необходимите количества.

АФ: Доколко това положение може да се контролира? Създава се впечатлението, че руснаците просто не разбират как е организиран този свят, как съществува. По телевизора не дават това…

АН: Ние говорим за 86%. Тези хора гледат сериозно „Битка на екстрасенсите“ (телевизионно предаване – бел. прев.) или стоят на опашка пред някакъв пояс на някаква си Богородица, забавляват се с вяра в бога или с някакви други радости от неолита. За какво можем да говорим, за какво равнище? Безкрайна проява на архидрямка, невероятна загуба на ориентация в пространството, в съвременността, в света – във всичко. И поповете завзеха командните височини не само защото имат добри предложения и умеят да се труфят, а и защото им се отвори такава възможност. Махнете народа от сметката, в Русия този фактор не е съществен. В Русия всичко се върши от 2-3% ренегати, които притежават креативност, дързост на ума, просветеност и сили, а „мнозинството“ ще промени за 12 часа политическите си и религиозните си възгледи точно на 180 градуса.

АФ: Евросъюзът се опитва днес да отговори на руската пропаганда. Полша и Холандия искаха да създадат телевизионен канал с такава цел. Естония стартира свой канал за рускоезичните си жители в края на септември. Има ли този замисъл шанс за успех?

АН: Разбира се. По същата причина, по която имаше смисъл да се продават дънки, дори когато областните комитети на партията определяха, че носенето на дънки е на практика държавна измяна. Победиха дънките. Полша, Естония, Чехия и всичките останали страни от ЕС са Европа, иначе казано – някаква главна, най-главна световна система, болен филиал на която е и Русия. Разбира се, това ще даде възможност на тези ренегати, които се намират в Русия, да дишат малко по-дълбоко и да знаят, че те не са сами, че не са изоставени.

АФ: Но все пак аудиторията там се основава на рускоговорещото население, което става все повече и повече в европейските страни.

АН: Колкото и странно да е, във всички европейски страни по ъглите наистина се таят удивителни хора, които най-много от всички викаха „Крим е наш“. Но вие придавате прекалено голямо значение на техните вопли. Повярвайте ми, със смяната на властта в Русия те ще крещят диаметрално противоположното. Ще седят и ще си чешат яко тиквите как да върнат Крим. Ето това е наистина извънредно любопитна ситуация, която е неизбежна, но засега никой не може да си я представи.

АФ: Вие смятате, че ще го връщаме ли?

АН: Безусловно, абсолютно.

АФ: Ще се върна към пропагандата. Направи ми впечатление, че нашите съотечественици в чужбина включват Първи канал не заради информацията, а заради ярките емоции. Та тези нови европейски телевизионни канали контрапропаганда ли трябва да правят, или да се занимават именно с информиране?

АН: Не съществува никаква информация. Обективността е художествен похват, който може да се използва или да не се използва. Мисля си, че ние седим тук с вас, а тези, които ще осъществяват реално дейността срещу Руската федерация, отдавна вече са пресметнали как ще маскират красивата умна пропаганда с голи факти. И колко обективност трябва да се добавя като художествен похват. Като имаме предвид, че Русия внушава определен ужас, това ще бъде добър мотиватор за създаване на качествено радио, на качествена телевизия.

АФ: Хора от Русия ще избягат ли на Запад да работят в тамошните телевизионни и радиоканали?

АН: Мисля, че и там ще се намерят специалисти. Защото на нашите ще им бъде трудно да избягат: ще се наложи да влачат огромните миши опашки, които са им пораснали през последните 2-3 години в ефира на патриотичните канали. И никой няма да гледа на тях сериозно. Иначе казано – трябва да им се даде време да се поразкаят, да обяснят, че са заплашвали да хвърлят децата им в тундрата или самите те са били измъчвани в мазетата, та затова са разказвали за разпънати малки момчета. Дайте им време, те също ще дойдат на себе си и ще станат нормални…

АФ: Според вас има ли в Русия независими източници на информация и независими журналисти?

АН: Има. И са доста много. Защото практически всички интелектуалци са от другата страна на барикадата: Латинина, Бабченко, Велер. А срещу тях са някакви неясни момченца, обявили се за писатели, и плешиви ретрогради, които ще бъдат нужни до момента, когато се смени векторът, а след това ще бъдат обречени цял живот да стоят в подлезите на метрото. Държавата постъпи доста мъдро: има резервати като „Сноб“ или „Ехото на Москва“. Там натириха всички инакомислещи и ренегати и им дадоха възможност да се занимават с каквото си поискат. Прекрасно разбирайки, че това изобщо няма да повлияе на 86-процентното черносотническо патриотично общество. И сега зреят забележителни таланти, забележителни журналисти, които още по-гръмко ще заявят за себе си. Коват се удивителни по качество хора, такива като Лев Шлосберг (автор на разследване за гибелта на псковските десантници – бел. „Радио Полша“). Тях ги има, нещо повече – тяхното съществуване е обусловено от това, че те пеят своите арии на фона на много мрачни, ретроградни и авторитарни декори.

АФ: Това декорации ли са, или е авторитарен режим?

АН: Това са декорации. Когато ме питат има ли в Русия фашизъм, винаги казвам: откъде може да се появи фашизъм в страна, в която няма промишленост? Където няма 5-6 милиона злобни яки и сити пролетарии, които ще тръгнат да бесят евреи и журналисти и да рушат редакции на вестници? И патриотичните, и православните речи, песнопенията, възторзите, блестящите очи, когато се разбере, че пак сме бомбардирали някого – всичко това са наноси и преминава много бързо.

АФ: Може ли накрая обществото и властта да преиграят? Например бомбардировките в Сирия вече засягат интересите на много сериозни световни играчи.

АН: Според мене е по-добре да бомбардират Сирия, отколкото Украйна. Те имат няколко бомбардировача, изтребители и известно количество бомби. И сега се появи легална възможност да бомбардират и да показват за това по всички канали прекрасен сериал с излитания, изтребители, точки и герои.

АФ: Накрая за народите на Русия и Украйна: доколко силно ги раздели войната?

АН: Раната, която Русия нанесе на Украйна, е много дълбока и кръвотечаща. Вероятно такива неща не се прощават. Дори беззлобността на украинците в този случай може да не издържи и тези отношения ще останат лоши завинаги. Поне докато не преминат 3-4 поколения, на които ще им бъде безразлично. Освен това всичко остарява. И е напълно възможно в близко бъдеще такива понятия като родина и граница също най-сетне да остареят. И хората ще разберат, че това са много изкуствени и много опасни понятия. Тогава вероятно ще настъпи някакво единение… Изобщо, дявол го знае, но, разбира се, напакостихме страшно.

неделя, октомври 18, 2015

„Гърк и българин“

През 1858 година в книжка втора на излизащото в Цариград списание „Български книжици“ Константин Миладинов публикува стихотворния диалог „Гърк и българин“.


Ето го на съвременен български език, а pdf факсимиле на стихотворението може да намерите в онлайн библиотеката „Струмски“.

ГРЪК И БЪЛГАРИН

Грък

Българино, прост човече,

защо тук стоиш, не се гърчееш?

Нямаш ли очи да не видиш

колко славни ние станахме?

Погърчи се, ако искаш,

да се славиш и ти като нас.

Българин

Ах, гърко, стар човече,

как ти хрумна тези думи

да ми говориш, да ми казваш?

Аз бях славен и прехвален

и пак сега съм българин.

Ако иска Бог милостив,

пак ще бъда аз прехвален.

Грък

Българино, не разбираш,

аз ти казвам да се учиш

на гръцка книга прехвалена –

на Тукидид, на Еврипид,

на Херодот и на Пиндар.

Какво ще правиш ти без книга?

Твои книги ти си нямаш,

за да станеш учен човек.

Трябва сега да се хвалиш

със нашите ученици;

ако можеш, разбери ме,

научи се на гръцка книга,

за да бъдем всички гърци.

Българин

Да се уча на гръцка книга!

Кои са тия, които ми каза,

Тукидид, Еврипид,

Херодот и Пиндар,

тия не са от нашите,

ни дядо ми, ни прадядо;

аз тия не ги познавам.

Ако речеш ти за книга,

имах книга и пак ще имам;

така че, гърко, ти никога

да не чакаш да се погърча.

Грък

Аз ти давам добър съвет,

защото искам твоето добро.

Пак ти казвам, погърчи се;

ако искаш, ти се моля,

само и само погърчи се.

Българин

Недей, гърко, ми досажда,

пак ти говоря, пак ти казвам,

разбери се, не се погърчвам,

ако искаш, българи се.

БЕЛЕЖКИ НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ

1. Хитър грък, ей – на колене пада, само и само да погърчи българина, но финалът е зашеметяващ.

2. По-нататък ще публикувам в блога и други материали от библиотека „Струмски“, които не могат да се намерят другаде в интернет, преобръщайки ги от pdf формат в текстов за по-удобно използване, ако на някого могат да му влязат в някаква употреба.

събота, октомври 17, 2015

Текстове

Чувал (чел) съм възмущенията на много хора от текстовете на чалга песните.

И са прави, и не са прави.

Прави са, защото текстовете са наистина елементарни и пошли до полуда.

Но не са прави, защото какво е чалга песента без такъв текст, жанрът, както се казва, го изисква.

Я си представете Коньо да пее песен с текст:

„Спи градът в безшумните тъми.

На нощта неверна верен син,

бродя аз бездомен и самин -

а дъждът ръми, ръми, ръми...“

Не че не може, но тогава чалга публиката ще изпадне в шок, ще си рече – този пък какви глупости пее, и с Кондьо е свършено.

Така че до тук всичко е ясно.

Винаги ме е учудвало обаче, че в същото време няма адекватна реакция срещу текстове на песни, които не влизат в обсега на чалга сферата.

Въртя вчера сутринта педалите на колелото към гарата, слушалките са забодени в ушите ми и чувам по „Хоризонт“ следния текст на песен (привеждам само откъс, това запомних):

„А от опит знам –

стигнем ли дотам,

май ще трябва пак

да си готвя сам“

Елементарно и пошло – та дрънка, любовна драма сведена до кухненски битовизъм, но срещу това едва ли ще се обади някой.

И кой знае защо в главата ми се въртят два стиха от една стара песен на прехваления Кирил Маричков:

„Някой чупи рекорда,

някой пада зад борда…“

Това пошло не е, да речем, ама е елементарно откъдето и да го погледнеш: имам ученици, които могат да пишат, ако не по-добри, то поне същите римушки.

Така че рибата не се е вмирисала от днеска…

четвъртък, октомври 15, 2015

Мишката, книжката и „Плейбой“

Преди време, май на студентите по журналистика, зададоха тема за писане „Ще изяде ли мишката книжката?“.

Имаше се предвид компютърната мишка, разбира се.

Не зная накъде върви двубоят на мишката с книжката, но се случи друго епохално събитие.

Мишката изяде „Плейбой“.

Защото „Плейбой“ вече няма да публикува голи каки (голите каки в Мрежата са къде по-голи), а „Плейбой“ без голи каки е толкова „Плейбой“, колкото реформаторите в Ихтиман са реформатори.

Така че нека преклоним глава и си спомним за о бозе почившия с корицата на първия му брой от 1953 година (сладникавата Мерилин ми идва в повече, но не за нея е тук думата).


сряда, октомври 14, 2015

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 11

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10.

11.

През есента на 1943 година ми присвоиха званието младши лейтенант. Дадоха ни златни пагони, на които всеки от завършилите прикрепи по една малка звездичка. Получи се много красиво и отидохме да се снимаме. Но не можахме да си вземем снимките - през нощта ни вдигнаха всичките, за да ни изпратят на гарата, където на една задънена линия имаше празни товарни вагони. Наистина, с железни печки и това беше добре.

Пътувахме дълго, за местата си във вагоните се грижехме сами - крадяхме по гарите дъски за нарове. За храна получихме брашно, по килограм на човек, и от него печахме на печките питки, с които се хранехме по време на целия път.

А красивите пагони изобщо не ни послужиха. В дивизията, където най-сетне пристигнахме, началник щаба ни каза просто: "Свалете ги! Това тук не ви е парад". Свалихме ги, но не получихме полеви и отидохме да се бием без каквито и да е. До зимата ходех и бягах с шинел без пагони, а златните държах в чантата. После старшината на ротата свали от един убит артилерист зелени, които почти половин година носих на юнашките си рамене.

Фронтът започваше от Днепър, на вече отвоювани плацдарми. Така че ни провървя - не ни се наложи да форсираме реката. Но и след Днепър адът, в който попаднахме, беше достатъчен. Най-напред неуспешно настъпление към Кривой рог, от който ни отблъснаха немците. Шестдесет километра нашата пехота и танкове отстъпваха на север. После, като си отдъхнахме малко, започнаха боеве за Олександрия и Знамянка... Бях командир на взвод в обикновен стрелкови полк. Започна зимата, студ, макар и не такъв като на Волга. Всичките села разрушени, боеве за всяко хълмче, за всяка долчинка... Нечувани жертви. Избиваха пехотата до крак. Загубите бяха огромни. Попадайки в степта под огъня на картечниците, ротата за един час оставяше едва ли не половината си хора на снега. Или в царевицата. Или на края на някоя слънчогледова нива. Други убежища там нямаше. Падаха убитите, не се надигаха и ранените. Да се спуснеш и да помогнеш на някого не ставаше, това беше работа на санитарните инструктори, колкото ги имаше оцелели. Леко ранените се спасяваха сами - пълзяха към тила. Никой нямаше право да ги придружава, забраняваше го уставът и се смяташе за бягство от боя. Много от ранените, ако не можеха да припълзят назад сами, биваха ранявани повторно, дори и ги убиваха.

Един мой сержант, ранен в бедрото, преди да започне да пълзи към тила, поиска да запуши и изчака, докато момчетата му запалят цигара. Така дочака осколка в корема. Не зная дали успяха да го занесат до санитарната част...

Не ни се налагаше да погребваме своите убити, обикновено оставяхме всеки там, където го настигнеше смъртта. Нямаше кога и нямаше как под огъня, а под огън бяхме постоянно. Или под картечен, или под минохвъргачен, Или и под двата заедно. Старшите командири все гонеха пехотата "напред и напред!". Убитите погребваха после, в тила, за това се грижеха специални "погребални команди". Някъде до някое село или край пътя те копаеха братски могили, докарваха от степта труповете. Събличаха ги, изваждаха от джобовете им документите, събираха върху снега оръжието. Имаха много работа, така че не гледаха много труп ли имат пред себе си, или още жив човек. "Ще отиде в ямата - казваха. - А валенките ще потрябват. Шинелите също"... Списъците на убитите се пишеха в щаба, там отбелязваха къде кой е погребан. Но това съвсем не означаваше, че в даден гроб са погребани посочените хора. Те можеха да са погребани в друг, а в този да са погребани съвсем различни от тези, които са означени в щабните списъци.

Обикновено през деня водехме бой за някое село (а селата в Украйна са големи), на свечеряване го превземаме, немците напускат. Но ние не спираме в селото, трябва да ги гоним, докато отстъпват. Само притичваш, грабваш две парчета хляб, ако има, някоя лелка ти дава топло цвекло и - отново в полето. Отново бой и огън - избухват мини, от двете ти страни стрелят танкове. И виковете на началството, псувни на майка - лично и по телефона. Докато немците не се спрат в съседното село. Тогава и ние спираме в полето.

От безсъние и умора състоянието ти през цялото време е близко до пълно безразличие. Даже под огъня не ти се иска да се окопаеш и да се скриеш. Ще те убият - голяма работа. Колкото по-скоро, толкова по-малко ще страдаш. Колко по-силно от страха измъчва студът. В степта сме, през нощта. Но няма как да заспиш, студът те кара да се тресеш, да трепериш, да тропаш с крака. Дори и да лежиш в снега. От това състояние те извеждат само заповедите и псувните на командирите. Или стрелбата набилзо, от упор. Или минохвъргачният огън. Тогава за кратко време те обзема страх. А после - отново умора и безразличие към всичко.

Зимата в Украйна може да не е така люта като в Русия, но също е студена - със снегове и ветрове, особено в равната степ. Бях облечен с това, което ми дадоха от училището - шинелче, брезентови ботуши и шапка. В полка получих само ръкавици и жилетка от овча вълна, която изобщо ме спасяваше. Още повече, че седмици наред се намирахме денонощно в полето. Каска не слагах. Един път я сложих върху шапката, но те се крепеше там лошо и моят помощник взводен командир, опитен сержант, ми каза: "Каква полза от нея! Хвърли я на майната ѝ..." Преди това на края на едно царевично поле бяха убили най-младия войник във взвода - куршум го улучи по каската, докато лежеше във веригата, и я продупчи. Когато влязохме в селото, където под върбите лежаха няколко убити немци с каски, същият помощник командир на взвода стреля поред в главата на всеки и ги проби всичките. Така че хвърлих моята в снега. Веднага ми стана по-удобно и не съжалих нито веднъж. От войниците също малцина носеха каски - само най-предпазливите. И не съм чул каската да е спасила някого. Особено при настъпление.

Там по време на първия бой загина моят приятел Коля Перажни, с когото учехме в едни взвод в Саратов. Когато ни разпределяха по частите в Онуфриивка, той все се оплакваше, че не са му дали пистолет, какъвто се полагаше на всеки взводен командир. Тогава казаха - там ще получите. Коля така и не дочака своя ТТ, преди него получи куршум в сърцето. На друг приятел, Володя Левчук, му провървя повече - стигна до Буг, където при пресичането на реката беше ранен тежко. Повече не се върна на фронта, завърши живота си като инвалид от фронта.

Мене все още куршумите и снарядите ме подминаваха, само през една мразовита нощ си загубих ръкавиците в степта и ръцете ми измръзнаха много. Но за това си бях виновен сам. По-добре беше да не ходя при лекарите заради измръзването, това често се приемаше за направено нарочно и заплашваше с трибунал.

Не помня много добре моя първи бой като взводен командир. Спомням си само как ротния, един такъв тромав, цивилен на вид човек с полушубка, гонеше войниците и мене заедно с тях през едно широко царевично поле, докато не попаднахме под куршумите.

Залегнахме. След това пак напред. През нощта вървяхме в батальонна колона. Сутринта и през целия ден ни бомбардираха ужасно немски самолети и ние ту се разбягвахме в степта, ту се събирахме отново на пътя. Спряхме най-сетне на края на едно село до един празен обор, ротният каза, че ще си починем малко и ще атакуваме кошарата зад пътя. Но едва задрямах в ъгъла върху сламата, започна бомбардировка, трябваше да се изнасяме в степта - под огъня, идващ оттатък пътя. Ротният остана в обора, където го убиха при второто си нападение "юнкерсите". От командирите в ротата останах само аз, затова при мене дотича заместник-командирът на полка - настъпвай, твойта мама еди-каква си! Настъпихме - във верига по полето към кошарата. Този път ни провървя, не стреляха, ние се добрахме до разнебитената кошара, където не намерихме никого, немците се бяха измели. За да няма някакви последствия, изпратих в тила един сержант да доложи, че кошарата е превзета. Както се изясни после, не съм бил длъжен да го правя. Сержантът се върна и каза, че командирът на полка ми изказва благодарност. Какво пък, добре. Залегнахме зад кошарата в снега, огладнели, измръзнали. И моят помощник командир на взвода каза: хайде в кошарата, да се посгреем малко. Още повече, че войниците бяха намерили някъде термос с шнапс. Тъкмо за сгряване.

Но не успяхме да се сгреем, от близката царевица изпълзяха три бронетранспортьора и откриха по кошарата бясна стрелба. Моите наскачаха и без всякаква команда хукнаха назад, към пътя. След тях къде пълзешком, а къде тичешком отстъпи и техният злополучен командир. Там под обстрела седяхме до нощта. А когато се стъмни, по пътя притича заместник-командирът на полка, който веднага обеща да ме разстреля, ако сутринта не върна изоставената кошара. Оказа се, че вече е доложил за нея в дивизията, а тя отново се намираше в ръцете на немците. Положението ми беше такова, че по-лошо не можеше да бъде. До кошарата стоят три бронетранспортьора, а на мене ми останаха някакви си петнадесет войници. Как да я превзема?

Но трябваше да я превзема. Тръгнахме в нощта под светещата луна, но пак се върнахме бързо: немците не ни пуснаха и до половината на полето. Зачаках утрото и своята присъда. Но по това време се случи нещо на фланга - стрелба, викове. Скоро оттам прибяга автоматчик - немски разузнавачи нападнали щаба, заместник командирът на полка иска веднага да отидем там, на помощ. Хукнахме да помагаме, но закъсняхме.

Немците бяха вече изчезнали, а заместник командирът на полка лежеше убит. Сутринта до училището двама мои войници му изкопаха гроб. А при нас в ротата дойде нов командир, лейтенант Миргород, с когото воювах до Коледа. Донякъде този случай намери място в написания след двадесет години разказ "Сутрин рано". Да се воюва в равната степ беше тежко, няма как да се скриеш от огъня на картечниците. От огъня на минохвъргачките също. Единствено укритие ни бяха необраните през лятото царевични полета и самотните копи в степта. Но те най-често биваха предателска измама, защото немците отдалече виждаха, а още повече знаеха, какво се крие винаги зад тях и ги обстрелваха старателно. Избираха ги за укритие от стрелбата и от вятъра тези, които се намираха малко по в тила: санитари с ранени, войници от обоза, командири. Там те най-често загиваха - в тила на пехотните вериги. Докато веригите в същото време се оказваха по-безопасни.

Завземахме с боеве големи и малки села, вървяхме по-нататък. А в същото време зад нас, в завзетите села започваха дейността си тиловите служби, щабовете и полевите военкомати. Те прибираха всички, които се намират там и са родени през 1941 година. Не бяха малко - там нямаше партизани, всички си стояха у дома. Най-напред събираха в степта пушките, които са останали от убитите и ранените.

Убитите още не бяха погребани, а с техните пушки вече въоръжаваха мобилизираните. Униформи няма и те така, с домашните си дрехи, с мешките на гръб вървят във веригата - да атакуват съседното село. Малцина обаче стигат до него. И тогава всичко започва отначало.

С командирите беше същото, кадровите бяха малко. В нашата рота имаше само двама офицери - аз и командирът на ротата. Тогава даже не деляха хората на взводове, нямаше кого. Добре е, ако писарят успее да запише фамилиите им, иначе така отиват да се бият безименни. И загиват. Затова имаме толкова "незнайни войни", "безследно изчезнали". Такъв беше отчетът. Пехотата не я отчитаха никога. Отчитаха картечниците, оръдията, танковете. А за хората отговаряше единствено Господ Бог...

Новата 1944 година посрещнах под една копа в заснеженото поле. Когато притъмня, боят започва да стихва - немците също искаха да празнуват новогодишната нощ. Старшината донесе вечеря - ечемичена супа. Макар че се плискаше в термоса, тя отдавна беше изстинала. А хлябът беше съвсем замръзнал - сечахме го с немски щик. Но на нас, офицерите, точно преди Нова година ни дадоха допълнителна дажба - по шепа сухи бисквити на всеки и една кутия копърка на тримата. Дъвчейки бисквитите от джоба си, задрямах под копата, като не дочаках заветния час, когато се сменя годината.

А някъде на разсъмване ни вдигнаха - батальонът започна настъпление. Немците ни обстрелваха с трасиращи куршуми от близкото село, откъдето трябваше да ги отблъснем. Този път не ги отблъснахме - залегнахме в голото поле. Обикновено немците не обичаха близкия, както се нарича, бой и ни косяха с огъня си отдалече. По огъня бяха майстори, няма какво да се говори. У нас учеха войниците с техните остарели "драгунки" (пушки със скъсени стволове - бел. прев.), с които ни казваха, че трябва да се гордеем, да правят по 6-8 изстрела в минута, което беше абсолютна глупост. Немците ни поливаха с автоматите си колкото можеха, а тяхната картечница МГ-42 правеше 1000 изстрела в минута. Минохвъргачите им можеха да увесят по 12 мини във въздуха. Това означава, че първата още не се е взривила, а вече е излетяла дванадесетата. Естествено е, че при такъв ураганен огън дълго няма да оживееш. След ден-два - или в земния отдел, или в здравния отдел, както мрачно се шегуваха войниците. При нас с огъня беше къде по-лошо, винаги не достигаха боеприпаси. Дори на редовия войник, когато стреля по време на бой. Това, което имаше със себе си (в калъфите и пълнителите) можеше да бъде изстреляно за няколко минути.

Откъде да вземе боецът повече патрони? Може би от пазвата, от джоба. Немците използваха за това ботушите си с широки горнища, в които напъхваха пълнителите. Нашите дискове не можеш да ги напъхаш в ботушите. А и ботушите не са ни такива, горнищата им са тесни, пък и повечето бойци имат обувки с навуща. Затова в полето, във веригата, пехотата не стреляше, пестеше за битката в селото. Смяташе се, че там, сред къщите, може да се води бой с щикове, защото куршумът е глупав, както учел "великият Суворов". Но немците не ни допускаха близо, унищожаваха ни в полето с град от куршуми и осколки. Там нашият щиков бой, на който учеха много войниците и офицерите, практически не се използваше по време на войната. (Също като противогазите, които носехме напразно до самата победа.) Знаменитите "катюши" се използваха рядко, за транспортирането на техните боеприпаси бяха необходими десетки камиони, а гориво никога не достигаше. Затова пехотата се подкрепяше само от малокалибрена артилерия - 45 и 77 милиметрови оръдия с конска тяга. Но конете на бойното поле живееха по-малко и от войниците.

Веднъж в началото на зимата направих първия си опит да усвоя артилерията. На бойното поле до една копа слама се натъкнах на изоставено 45-милиметрово оръдие. Преди това там стреляха танкове и артилеристите или бяха избягали, или бяха избити - зад копата лежаха няколко трупа. А снаряди имаше - няколко сандъка. В училището ни бяха учили малко как се стреля с такова оръдие. И аз опитах. Не по танкове - по пехотата в близкото село. Изстрелях всичките снаряди, помагаше ми едно мое войниче. Жалко, че не можехме да вземем оръдието със себе си, изоставихме го до копата.

След малка почивка започна Кировградската операция, за която маршал Конев получи орден "Ленин", както самият той написа, спорейки с автора на "Мъртвите не ги боли" (авторът е Васил Бикау - бел. прев.). Според него и според Сталин операцията беше много успешна. Може би от гледна точка на Кремъл е било така. Но имаше друга гледна точка - на войника от заснеженото поле, залято с кръв и разровено от веригите на танковете, където нашият полк беше разгромен почти изцяло. Там загинаха командирът на моята рота лейтенант Миргород, командирът на батальона капитан Смирнов, командирът на полка майор Казарян, десетки войници и други офицери.

Всичко започна, когато заповядаха на нашата дивизия да направи пробив. Настъпвахме основно през нощта. През деня водехме огневи бой, а през нощта в колона - по степта, пъхахме се колкото е възможно по-навътре, където можеше да се пъхнем. Където ни пуснеха немците. Нямаше никаква възможност да спим, нито един час. Това е също феномен, изобретение на съветската военна наука - заставяш войника да минава без сън. Мисля, че в нито една армия не могат така. И ето че вървим сънени по степта, по заснежения път, мнозина спят в движение, спъват се, падат. Тогава другите псуват. Един път едва не се озовах при немците. Помня, че пътят беше затрупан, но снегът не беше дълбок. И ето че виждам около себе си лято, някакви дървета, като че ли алея. А отпред стена, нещо като замък и вратите му черни. Малко е обезпокояващо, но аз вървя натам, към вратите. И изведнъж чувам: "Къде отиваш? Лягай!" Събуждам се. Край пътя лежат наши разузнавачи, а отпред - горски участък с тънки млади дървета. Оказва се, че там има немци и вече са започнали да стрелят с трасиращи куршуми към нас. Ако не бяха разузнавачите, щях да попадна в ръцете им. И тогава щяха да кажат: минал е на страната на немците. По време на войната имаше между другото много такива случаи, когато наши отиваха или се озоваваха при немците. Даже един генерал попадна така в плен.

След това вървяхме отново в нощта, помня - скреж, студ. Отново имаше разни произшествия. Началник щаба на полка ни заведе не където трябваше, спряхме. Започнахме да се ориентираме. А опитай през нощта да се ориентираш в степта по карта. Наоколо полумрак, нито един ориентир, само необранаjd царевица и необранrsj слънчоглед шумят на вятъра. Стояхме, стояхме и внезапно ни догони един генерал с "уилис". Не зная кой беше, може би командирът на дивизията, скъса пагоните на капитана и започна да го бие. Докато ставаше това обаче, ние дремнахме за малко на снега. После тръгнахме отново. На сутринта излязохме до едно село край планината, оказа се, че е Голяма Северинка - село, което сложи брутален печат върху съдбата ми. Там до крайните къщи имаше някакви ями, от които явно са вадили през лятото пясък, и моят взвод веднага се напъха там. Когато се развидели, видяхме далечните сгради и комини на големия град Кировоград. Но изглежда и немците ни видяха. За нас беше далече да стреляме, а те с тежките си минохвъргачки започнаха да бият по селото, не даваха на никого да излезе в полето. Ние нямахме загуби, но там, отзад, бяха убити няколко души, сред тях и един офицер от нашия полк.

(Следва)

вторник, октомври 13, 2015

Изиграната цензура

Динозаврите като мене сигурно си спомнят скандала със стихотворението „Есен“, публикувано във вестник „Пулс“ през 1985 година.


Малко след излизането на вестника, гръмна новината: стихотворението съдържа акростих (първите букви на всеки стих образуват текст), който за онова време звучеше кощунствено: „Долу Тодор Живков“.

Цялата редакция на вестника (или почти цялата, не съм много сигурен) си замина, а истинският автор не беше намерен (стихотворението се оказа подписано с псевдоним), та и до ден днешен не е известен със сигурност.

Цензурата, задължителна за онова време, се оказа изиграна.

А ето една съветска история.

През 1964 година в московското списание „Съвременник“ е публикувано стихотворението „Квадрати“ („Квадраты“).


Стихотворението е представено като превод от английски, а за негов автор е посочен английският поет Джеймс Клифърд, роден през 1913 година и загинал през 1944 година на фронта в Ардените.

Публикуването на „Квадрати“ не среща никакви проблеми, та нали там един англичанин казва:

„И все пак редът на нещата е глупав.

Хора, които топите метала,

които тъчете, които печете хляба –

някой безсъвестно ви е обрал.

Не само вашия труд, любов и почивка –

обрали са любопитството на очите ви;

като ви хранят с подбрани истини,

обрали са ви умението да мислите.

На всеки въпрос са ви дали отговор.

Виждайки всичко, не виждате нищо.

Матрици са станали вестниците…“ (и така нататък)

Как да не пуснеш такова нещо?

Английски поет зашлевява болезнена плесница на гнилата капиталистическа действителност!

Години след това обаче истината излиза наяве: никакъв Джеймс Клифърд няма и никога не е съществувал, а автор на стихотворението е ленинградският поет Владимир Лифшиц.

И не английският капитализъм е шамаросан, а съветската действителност.

За щастие по това време Лифшиц е вече покойник.

Иначе Колима не би му се разминала…

понеделник, октомври 12, 2015

Откъс от учебник

Учебникът е по отечествознание (една хубава изоставена дума).

Годината на издаването му е 1931-ва.


Ето с какви текстове са възпитавали някога граждани и патриоти, текстове, сочещи историческите грешки, които не трябва да бъдат повтаряни.

А днес - биене на тъпани, надуване на свирки, веене на знамена и мантри колко сме велики, ама…

…все някой ни пречи.

П.П. Вижте освен това колко простичко, ясно и разбираемо е четивото, а след това погледнете един днешен учебник по родинознание, да речем за трети или четвърти клас.

събота, октомври 10, 2015

Батальонът на смъртта

Не мога да кажа, че филмът „Батальон“ („Батальонъ“, 2015 г.) е нещо много забележително като филмово произведение, но поне има това достойнство, че представя един много интересен епизод от Първата световна война, който иначе човек може и да пропусне.

Събитийната рамка във филма следва точно историческата.

През 1917 година, след Февруарската революция в Русия, правителството на Керенски, за да повдигне бойния дух на войниците, отказващи масово по това време да се сражават на фронта, решава да създаде женски батальони, която идея се посреща с изключително недоверие от Върховното командване.


Но господа офицерите изобщо не знаят какъв човек се е заел с делото, а това е старши унтерофицер Мария Бочкарьова.


Още през 1914 година - в началото на войната - Мария Бочкарьова прави опит да постъпи в армията наред с мъжете войници, но ѝ отказват – уставите не разрешават и тя може да отиде на фронта само като милосърдна сестра.

Тогава амбициозната жена пише писмо лично до Николай II и получава неговото височайшо разрешение – Николай е Върховен главнокомандващ - да бъде записана като редови войник в руската армия.

До 1917 година Мария Бочкарьова вече има подофицерски чин (по-късно е произведена в поручик) и три медала и един Георгиевски кръст за храброст.

Казват дори, че идеята за женските батальони е нейна, а не на Керенски и неговите министри - последните само приемат нейното предложение, помагайки то да бъде осъществено.

И от няколкото сформирани женски батальона само този, който е под командването на Мария Бочкарьова, преминава успешно военната подготовка, попада на фронта и участва в бойни действия.

Дисциплината в батальона е сурова, обучението изобщо не е съобразено с етикета „нежен пол“, много от жените напускат, част от тях си отиват по домовете, а една част – няма го във филма – сформира отделен женски батальон, същият, който по време на Октомврийския метеж е в Зимния дворец заедно с едно малко подразделение юнкери и предава двореца без бой, макар че болшевишката историография ни рисуваше някакъв драматичен щурм и сблъсък на живот и смърт.


Останалите жени доброволки (от най-различни съсловия и националности, даже имало една англичанка) издържат изпитанията и са готови да заминат за фронта, а батальонът им получава бойкото название (изписано и на батальонното бойно знаме) „Първа женска военна команда на смъртта на Мария Бочкарьова“ (по-късно се закрепва по-краткото и по-популярно „батальон на смъртта“).


Попаднал вече в полето на бойните действия, батальонът на Мария Бочкарьова още в самото начало показва, че ще воюва по всички правила на войната, която не прави разлика между мъже и жени – на фронта всички са войници и този, който не играе по „правилника“, се прощава бързо с живота си.


Изключителна храброст батальонът на смъртта проявява в сраженията край Смаргон (Беларус), когато отблъсква цели четиринадесет немски атаки и осъществява няколко контраатаки, изтласквайки немците от завзетите позиции.


Ето какво пише в рапорта си намиращия се по това време там полковник В. И. Закржевский: „Отрядът на Бочкарьова се държа по време на боя геройски, през цялото време на предната линия… При атака на немците по свой начин всички до един преминаваха в контраатака… командата на смъртта даваше пример за храброст, мъжество и спокойствие, повдигаше духа на войниците и доказваше, че всяка от тези жени герои е достойна за званието войн от руската революционна армия“.

Скоро обаче, след Октомврийския метеж, по заповед на новото болшевишко правителство женският батальон на смъртта е разпуснат и останалите живи бойци от него са изпратени по домовете им.

А по-нататъшната съдба на Мария Бочкарьова е изключително динамична и интересна, до разстрела ѝ от болшевиките през 1920 година (недоказан със сигурност).

Но филмът не разказва за това, така че и този разказ ще завърши тук.

Който се интересува повече, има достатъчно материали в интернет…

П.П. Мария Бочкарьова се появява като персонаж в още един филм - "Адмирал" ("Адмиралъ", 2009 г.), както и в романа на Борис Акунин "Батальонът на ангелите".