понеделник, август 08, 2016

Лекции по руска литература

Автор: Владимир Набоков

Превод от руски: Павел Николов

НИКОЛАЙ ГОГОЛ (1809–1852)

Не, нямам повече сили да търпя! Боже! Какво правят с мен! Те изливат студена вода на главата ми! Те не ми обръщат внимание, не ме виждат, не ме чуват. Какво съм им сторил? За какво ме мъчат? Какво искат от мен, клетия? Какво мога да им дам? Нямам нищо. Нямам сили, не мога изтърпя всичките техни мъчения, главата ми гори и всичко се върти пред очите ми. Спасете ме! Вземете ме! Дайте ми тройка с бързи като вихър коне! Сядай, коларю мой, звъни, звънче мое, препуснете, коне, и ме отнесете далеч от тоя свят! По-далеч, по-далеч, за да не се вижда нищо, нищо. Ето, небето се върти на кълба пред мен; в далечината блещука звездица; гората лети с тъмни дървеса и месец; сива мъгла се стеле под нозете; в мъглата звънти струна; от едната страна е море, от другата Италия; ето, виждат се и руски къщи. Моята къща ли се синее в далечината? Моята майка ли е седнала до прозореца? Майчице, спаси клетия си син! Отрони сълзица над неговата болна главичка! Виж как го мъчат те! Притисни до гърдите си клетото си чедо! За него няма място в света! Него го преследват! Майчице! Съжали своето болно дете!… А знаете ли, че алжирският дей има точно под носа си грамадна брадавица?

Н. В. Гогол, "Записки на един луд" (превод на Константин Константинов)

1. НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ

Статията е публикувана за първи път през 1944 г. (Norfolk, Connecticut: New Directions) - Бел. рус. ред.

1.

Николай Гогол - най-необичайният поет и прозаик, който някога е раждала Русия - умира в Москва, в четвъртък около осем часа сутринта, на 4 март 1852 г. Той не доживява до четиридесет и три години. Но ако си спомним с колко до смешно кратък живот са белязани другите велики руски писатели от същото поразително поколение, това била доста зряла възраст. Крайното физическо изтощение в резултат от гладуването (което обявил в припадък на черна меланхолия, желаейки да пребори дявола) предизвикало остра амнезия на мозъка (заедно, вероятно, с гастроентерит), а лечението, на което го подложили - много силни разслабителни и кръвопускания - ускорило смъртния изход: организмът на болния бил и без това потиснат от маларията и недояждането. Няколкото дяволски енергични лекари, които го лекували прилежно, все едно че е обикновен безумец (въпреки тревогата на по-умни, но по-малко дейни техни колеги), се опитвали да постигнат промяна в душевната болест на пациента, без да се грижат за това да укрепят отслабналия му организъм. Петнадесет години по-рано медиците лекували Пушкин, ранен в корема, като дете, страдащо от запек. По това време все още се разпореждали посредствени немски и френски лекари, а забележителната школа на великите руски медици била едва в началото си.

Учените мъже, тълпящи се около "мнимия болен" със своя кухненски латински и гигантски апарати за клизма, престават да разсмиват, когато Молиер изхрачва внезапно предсмъртна кръв на сцената. С ужас четеш колко нелепо и жестоко са се отнесли лекарите с жалкото безсилно тяло на Гогол, макар че той молел само за едно: да го оставят на мира. С пълно неразбиране за симптомите на болестта и явно предусещайки методите на Шарко, доктор Овер потапял болния в топла вана, там му поливали главата със студена вода, след това го слагали в леглото, като залепяли на носа му половин дузина тлъсти пиявици. Болният стенел, плачел, съпротивлявал се безпомощно, когато влачели неговото изсъхнало тяло (през корема можел да се напипа гръбнака) към дълбоката дървена бъчва; той треперел, лежейки гол в кревата, и молел да свалят пиявиците - те висели от носа му и се навирали в устата му. Свалете ги, вдигнете ме! - стенел той, силейки се трескаво да ги махне, така че се налагало да го държи за ръцете якият помощник на тлъстия Овер.

И макар че тази картина е грозна и избива на жалост, което винаги ме е отвращавало, аз съм принуден да я опиша, за да почувствате до странност телесния характер на неговия гений. Коремът е предмет на обожание в неговите разкази, а носът - герой любовник. Стомахът е бил винаги най-знатният вътрешен орган на писателя, но сега от този стомах не останало всъщност нищо, а от ноздрите висели червеи. Няколко месеца преди смъртта си той така се измъчил с глад, че стомахът му изгубил съвсем вместимостта, с която се славел преди това, защото никой не поглъщал толкова макарони и не изяждал толкова варени пирожки с вишни, колкото този слаб и нисък на ръст човек (да си спомним "малките коремчета", с които е надарил своите кльощави Добчинский и Бобчинский). Неговият голям и остър нос бил така дълъг и подвижен, че в младостта си (изобразявайки любителски нещо като "човека змия") можел да го докосне пренеприятно с края на долната си устна; носът бил най-чувствителната и най-забележимата черта на неговата външност. Той бил толкова дълъг и остър, че можел самостоятелно, без помощта на пръстите, да проникне във всяка, дори и най-малка табакера, ако, разбира се, не прогонвали с щракване неканения гост (за което Гогол съобщава игриво в писмо до една млада дама). По-нататък ще видим как носът преминава като лайтмотив през неговите съчинения: трудно е да се намери друг писател, който с такова удоволствие да описва аромати, кихане и хъркане. Ту един, ту друг герой се появява на сцената, така да се каже, като кара своя нос с ръчна количка или влиза с него като непознатия от "Повестите на Слокенбергий" у Стерн. Смъркането на тютюн се превръща в цяла оргия. Запознането с Чичиков в "Мъртви души" се съпровожда от тръбния звук, който той издава, когато се секне. От носовете тече, носовете потрепват, с носовете се отнасят любовно или неучтиво: пиян се опитва да отреже на друг носа; жителите на Луната (както открива лудият) са Носове. Изтънченото усещане на носа в края на краищата се излива в повестта "Нос" - истински химн на този орган. Фройдистът би могъл да твърди, че в обърнатия наопаки свят на Гогол човешките същества са поставени с главата надолу (през 1841 г. Гогол уверява хладнокръвно, че консилиум от френски лекари е установил, че стомахът му е "с дъното нагоре"), поради което ролята на носа, очевидно, се изпълнява от друг орган и обратно. Неговата фантазия ли е сътворила носа или носът е събудил фантазията - няма значение. Аз смятам за разумно да забравим, че прекомерният интерес на Гогол към носа би могъл да е предизвикан от ненормалната дължина на собствения му нос, и да разглеждаме обонятелните склонности на Гогол - и даже на собствения му нос - като литературен похват, характерен за грубия карнавален хумор изобщо и за руските шеги по повод на носа в частност. Носовете и ни веселят, и ни натъжават. Знаменитият химн за носа в "Сирано дьо Бержерак" от Ростан не е нищо в сравнение със стотиците руски пословици и поговорки за носа. Ния го обесваме обезкуражени, вирим го при успех, съветваме при слаба памет да си записваме на него и победителят ви го натрива. Използват го като мярка за време, говорят за него като бъдещо и малко или много опасно събитие. По-често от всеки друг народ ние казваме, че водим някого за носа или че оставяме някого с него [1]. Сънливият човек "кълве" с носа си, вместо да клюма с глава. Големият нос, казват, е през Волга мост или - раснал е сто години [2]. Носът те сърби за радостна вест, а ако на края му изскочи пъпка - ще пиеш вино. Писател, който бегло съобщи, че на носа на някого е кацнала муха, се смята в Русия за хуморист. В ранните си съчинения Гогол, без да се замисли, използва този прост метод, но в по-зрелите си години му придава особен нюанс, характерен за причудливия му гений. Трябва да имаме предвид, че носът му изглеждал в самото начало като нещо комично (както, впрочем, и на всеки руснак), нещо отделно, нещо не съвсем присъщо на неговия притежател и в същото време (тук ми се налага да отстъпя пред фройдистите) нещо изключително, макар и безобразно мъжествено. Обидно е да се чете как, описвайки хубава девойка, Гогол я хвали за плавните черти на гладкото, като яйце, лице.

Трябва да признаем, че дългият чувствителен нос на Гогол е открил в литературата нови аромати (и е извикал нови остри преживявания). Както е казано в руската пословица: "Тому виднее, у кого нос длиннее" ("Вижда по-добре този, който има по-дълъг нос"), а Гогол виждал с ноздрите си. Органът, който в юношеските му съчинения бил само карнавална принадлежност, взета под наем от евтино магазинче за готово облекло, наречено фолклор, се превърнал при разцвета на неговия гений в най-добър негов съюзник. Когато погубил този гений, опитвайки се да стане проповедник, той загубил и своя нос така, както го загубил майор Ковальов.

Ето защо има нещо до ужас символично в разтърсващата сцена, когато умиращият се опитвал напразно да махне чудовищните черни гроздове на червеите, впили се в неговите ноздри. Можем да си представим какво е чувствал, ако си спомним, че над целия му живот е доминирало отвращението от всичко слузесто, пълзящо, извиващо се, като това отвращение е имало даже религиозна подплата. Но тъй като до днес не са все още описани научно разновидностите на дявола, няма география на неговото разселване, тук би могло само да изброим накратко руските породи. Недоразвитият и колеблив ипостас на нечистия, с който основно общувал Гогол, е като за всеки порядъчен руснак хърбавият инородец [3], треперещ хилав малък демон с жабешка кръв, с дръгливи немски, полски и френски крачка, щуращ се дребен подлец, неизразимо гадничък. Да го смачкаш е и противно, и сладостно, но неговата извиваща се черна плът е толкова гнусна, че никаква сила на света не би те накарала да го направиш с голи ръце, а и да се добереш до него с някакъв инструмент - все едно ще потръпнеш от омерзение. Извитият гръбнак на изпосталяла черна котка, безвредното земноводно с пулсиращо гърло или отново дръгливите крайници и стрелкащите се очички на дребния мошеник (щом е хърбав - сигурно е мошеник) дразнели непоносимо Гогол заради приликата си с дявола. А това, че дяволът бил от породата на дребните дяволи, каквито се привиждат на руските пияници, снижава патоса на религиозния подем, който той приписвал на себе си и на другите. По света има множество чудновати, но напълно безвредни любимци с люспи, с нокти и даже с раздвоени копитца, но Гогол никога не признавал това. В детството си той удушил и закопал в земята гладна и плашлива котка, не защото бил по природа жесток, а защото меката подвижност на бедното животно предизвиквала у него гадене. Една вечер той разказвал на Пушкин, че най-забавното зрелище, което му се случило да види, са конвулсивните подскоци на котка по нажежения покрив на гореща къща - и, наистина, не случайно: видът на дявола, танцуващ от болка сред стихията, в която е свикнал да мъчи човешките души, се е сторил на страхуващия се от ада Гогол рядко комичен парадокс. Когато късал рози в градината на Аксаков и ръцете му докоснала студена черна гъсеница, той се втурнал с вопъл в къщата. В Швейцария прекарал цял ден, убивайки гущери, изпълзели на слънчевите планински пътеки. Бастунът, който използвал за това, може да се види на дагеротипа, направен в Рим през 1845 г. Доста елегантно нещо.

2.

На тази снимка той е изобразен в три четвърти и държи с тънките си пръсти на дясната ръка изящен бастун с костна топка на върха (все едно бастунът е перо за писане). Дългите, но старателно вчесаните коси са разделени вляво на път. Неприятната уста е украсена с тънки мустачки. Носът е голям, остър, съответства на останалите резки черти на лицето. Тъмните сенки, като тези, които заобикалят очите на романтичните герои от стария кинематограф, придават на погледа му дълбок и леко страдалчески израз. Носи сюртук с широки ревери и контешка жилетка. И ако бледият отпечатък от миналото би могъл да се представи в цветове, щяхме да видим бутилково-зеления цвят на жилетката с оранжеви и пурпурни искри, с дребни сини прорезчета; тя всъщност напомня кожата на някакво презморско влечуго.

1. Руският израз "оставить с носом" ("да оставя с носа") означава "да измамя, да оставя без нищо".

2. На руски изразът е римуван: "Большой нос - сто лет рос".

3. В царска Русия: жител на предимно източните покрайнини на страната, принадлежащ към едно от националните малцинства.

(Следва)

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.