МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО / РАЗКАЗИ / „ДУШЕВНА ПРОСТОТА“

ПРЕВОД: Meta AI

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК ОТ МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО:

1923 г. – „ИЗПОВЕД“ / „БЕДА“ / „НА ЖИВА СТРЪВ“ / „БОГАТ ЖИВОТ“ / „ЖЕРТВА НА РЕВОЛЮЦИЯТА“ / „АРИСТОКРАТКА“ / „ЧАШАТА“ / „МАТРЬОНИЩЕ“ / „КУЧЕШКИ НЮХ“ / „БРАК ПО СМЕТКА“

1924 г. – „ЛЮБОВ“ / „ЖЕНИХ“ / „ЩАСТИЕ“ / „НЕ ТИ ТРЯБВАТ РОДНИНИ“ / „СЕЛСКИ САМОРОДЕН ТАЛАНТ“ / „ЧЕСТЕН ГРАЖДАНИН“ / „ИГРА НА ПРИРОДАТА“ / „ПАЦИЕНТКА“ / „БАНЯ“ / „НЕРВНИ ХОРА“

1925 г. – „АКТЬОР“ / „КРИЗА“ / „БЕДНОСТ“ / „АДМИНИСТРАТИВЕН ВЪЗТОРГ“ / „МАЙМУНСКИ ЕЗИК“ / „ЛИМОНАДА“ / „ДИКТОФОН“ / „ЧЕТИРИ ДЕНА“

1926 г. – „ИМЕН ДЕН“ / „ТАТКО“ / „ДЪРВА“ / „КРАДЦИ“ / „ПЪТНИК“ / „СЪПРУГ“ / „РАБОТЕН КОСТЮМ“ / СПИРАЧКА „ВЕСТИНГАУЗ“ / “МЕДИК“ / “ПЕЧАЛЕН СЛУЧАЙ“ / “КИНОДРАМА“ / “РЕЖИМ НА ИКОНОМИИ“ / “БЪЧВА“ / “ВЕЛИКДЕНСКА СЛУЧКА“ / “СИЛНО СРЕДСТВО“ / “БЯС“ / “ДАМСКА МЪКА“ / “ПРЕКРАСНА ПОЧИВКА“ / “ГАЛОШ“

1927 г. – “МОНТЬОР“ / „ПРЕЛЕСТИТЕ НА КУЛТУРАТА“ / „ДРЕБОЛИИ“ / „БОТУШКИ“ / „ЕСНАФИ“ / „ГОСТИ“ / „БЮРОКРАТИЗЪМ“

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

„ДУШЕВНА ПРОСТОТА“

Може би помните — у нас идваха негри. Миналата година. Негърска негрооперета.

Та тия негри останаха много доволни от нашето гостоприемство. Хвалеха много нашата култура и изобщо всички начинания.

Недоволни бяха само от уличното движение.

— Направо — викат — е трудно да се ходи: блъскат се в тебе и те настъпват по краката.

Но, разбира се, тези негри са разглезени от европейската цивилизация и някак си, как да кажа, не са свикнали. Поживеят ли обаче тук година-две, ще се пооправят и сами ще почнат да настъпват по краката. Факт.

А у нас наистина настъпват по краката. Дума да няма. Имаме си такъв грях.

Но това става, нека знаят негрите, от душевна простота. Тук, ще ви кажа, няма лоша умисъл. Настъпваш и продължаваш нататък. Толкова.

Ето, наскоро и аз настъпих по крака един гражданин. Върви си, представете си, гражданинът по улицата. Плещест такъв, здравеняк.

Върви си и си върви. А аз вървя зад него. Той отпред. Само на една крачка от мене.

И така си вървим, знаете ли, мило. Внимателно. Не си настъпваме краката. Не си размятаме ръцете. Той върви. И аз вървя. И направо, може да се каже, не се докосваме. С една дума, душа в душа вървим. Сърцето ти се радва.

Аз и си помислих още: "Добре върви минувачът. Равномерно. Не рита. Друг щеше да се мотае под краката ми, а този пристъпва спокойно."

И изведнъж, не помня, загледах се по някакъв просяк. Или може би по някакъв файтонджия.

Загледах се по просяка и настъпих с всичка сила предния гражданин по крака. По петата. И по-нагоре.

И трябва да кажа, че го настъпих порядъчно. С всичката възможна сила.

И даже замръзнах от уплаха. Спрях се. Даже от вълнение не казах "извинете".

Мисля си: сега ще се обърне този мил човек и ще ми залепи един шамар по ухото. Ходѝ, значи, прилично, овча главо! Замръзнах, казвам, от уплаха, приготвих се да понеса заслуженото наказание и изведнъж — нищо.

Върви си милият гражданин нататък и даже не ме поглежда. Даже глава не обърна. Даже, казвам, не си отръска крака. Така и си замина, като няма и нищо.

Казвам ви, у нас това се случва. Но тук има душевна простота. Няма злоба. Ти си настъпил, тебе са настъпили — продължавай нататък. Какво толкова! А този мил човек така, за бога, и не се обърна.

Дълго вървях след него. Все чаках, че ей сега ще се обърне и ще ме изгледа строго. Не. Отмина. Не ме и забеляза.

1927 г.

ДМИТРИЙ БИКОВ / СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУСКАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК / ВИКЕНТИЙ ВЕРЕСАЕВ, „В БЕЗИЗХОДИЦА“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: Grok

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

АНОТА­ЦИЯ, ПРЕДИСЛОВИЕ, ОТ АВТОРА / ЛЕОНИД АНДРЕЕВ, „МЪЛЧАНИЕ“, 1900 г. / ДМИТРИЙ МЕРЕЖКОВСКИЙ, „ВЪЗКРЪСНАЛИТЕ БОГОВЕ. ЛЕОНАРДО ДА ВИНЧИ“ / МАКСИМ ГОРКИЙ, „НА ДЪНО­ТО“ / ВАЛЕРИЙ БРЮСОВ, „URBI ET ORBI“ / АНТОН ЧЕХОВ, „ВИШ­НЕВА ГРАДИНА“ / АЛЕКСАНДР КУПРИН, „ДУЕЛ“ / МАКСИМ ГОРКИЙ, „МАЙКА“ / ФЬОДОР СОЛОГУБ, „МАЛКИ­ЯТ ДЕМОН“ / МИХАИЛ КУЗМИН, „АЛЕКСАНДРИЙСКИ ПЕСНИ“ / СБОРНИКЪТ „ВЕХИ“ / НАДЕЖДА ТЕФИ, “ХУМОРИСТИЧНИ РАЗКАЗИ“ / АЛЕКСАНДР БЛОК, “НОЩНИ ЧАСОВЕ“ / АННА АХМАТОВА, „ВЕЧЕР“ / АНДРЕЙ БЕЛИЙ, „ПЕТЕРБУРГ“ / ВЛАДИМИР МАЯКОВСКИЙ, “ОБЛАК В ГАЩИ“ / ИВАН БУНИН, “ГОСПОДИНЪТ ОТ САН ФРАНЦИСКО“ / АЛЕКСЕЙ ТОЛСТОЙ, “ЕГОР АБОЗОВ“ / БОРИС ПАСТЕРНАК, “СЕСТРА МОЯ - ЖИВОТ“ / ВАСИЛИЙ РОЗАНОВ, “АПОКАЛИПСИС НА НАШЕТО ВРЕМЕ“ / ЗИНАИДА ГИПИУС, “ПЕТЕРБУРГСКИ ДНЕВНИЦИ“ / ЕВГЕНИЙ ЗАМЯТИН, “НИЕ“ / НИКОЛАЙ ГУМИЛЬОВ, “ШАТРА“, „ОГНЕНИЯТ СТЪЛБ“ / НЕОБИЧАЙНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ХУЛИО ХУРЕНИТО“

СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУС­КАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК в БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ

1920‑те

ВИКЕНТИЙ ВЕРЕСАЕВ

„В БЕЗИЗХОДИЦА“, 1923 г.

Викентий Вересаев, с истинска фамилия Смидович, е един от онези хора, чиято съдба в Русия се стекла също доста парадоксално. Познаваме го добре като един от преводачите на Омир, познаваме го добре и като съставител на известните колажи „Пушкин в живота“ и „Гогол в живота“ – един наистина забележителен подбор от свидетелства на съвременници. Трябва да кажем, че художественият усет в това отношение не му изневерявало, защото всичко е подбрано страхотно. Например, когато след поредица от материали за смъртта на Пушкин четем как неговият престарял чичо, влюбен в млада красавица, събира изплютите от нея люспи от червени боровинки и ги яде. След това светът без Пушкин става окончателно чудовищен и тъмен и ние потъваме в бездната от пошлост, останала след него. И без съмнение, това е измислено страхотно.

Той е много известен преводач на Омир, на неговите така наречени химни, автор и интерпретатор е на огромен брой статии за античната литература и на забележителен мемоарен цикъл, и на прелестен очерк за Толстой, мисля, най-острият. В този очерк са казани забележителни думи: ако не ми бяха казали, че това е Толстой, бих си помислил, че е някакъв лекомислен и непоследователен толстоист, способен да сведе всяка тема, включително и отглеждането на домати, до необходимостта да се обичат всички. Това е страхотно казано.

Но що се отнася до неговата проза, тя останала някак си в сянка. Тук има две причини. Първата причина е в това, че Вересаев не е изобщо модернист, а успех по онова време можела да има само проза, която е поне до някаква степен модерна. Да вземем например Бунин, който мразел модернистите, но най-вероятно просто ги ревнувал. Защото той е безусловно модернист, новатор, въпреки цялата архаика на възгледите му и подчертано дворянските му убеждения, той пише като абсолютно новаторски писател. Оттам идва лаконизмът на неговата стихопроза, на стихотворенията в проза, оттам е невероятната ѝ сухота, сдържаност, силни багри, фрагментарни сюжети, влечение към темите за любовта и смъртта, класически теми на модерна, към патологията на извращенията – всичко това е Бунин. И напразно си мислим, че Бунин е изцяло в руското дворянство, в руския Златен век. Бунин е класически писател на Сребърния век и „Тъмните алеи“ е най-добрият сборник с модернистични новели.

А Вересаев е съвсем класически автор, той няма всъщност свой език, езикът му е много неутрален. И бил прав Тинянов, когато порицавал романа „В безизходица“ за това, че всичките му герои се държат твърде литературно, за това, че когато разстрелват една от героините, има там една Вера, не ѝ съчувстваш, защото тя дори и в този момент изкрещява преди това някакви лозунги. Ами глупаво е всичко, и картонено, и изобщо някак си... Тъй като Вересаев бил наистина от племето на честните руски литератори, чиято честност е главното им достойнство, някак напълно се забравили неговите изключителни, според мене, постижения, на първо място романът „В безизходица“. Да не говорим за неговите мемоари, които, впрочем, благодарение на майка ми станаха една от любимите ми книги в детството, а някои цитати оттам, като например „и плачейки сладко, аз отидох зад бъза“, и до днес ни служат за пароли.

Викентий Вересаев

Но романът „В безизходица“ е, разбира се, силен с друго. Силен е не със стила, не с композицията, не с изказа си, а с интуитивно уловеното усещане за задънена улица. Какво всъщност се случва там? Има един стар лекар, честен човек, участник в конгресите на Пирогов, нали знаете, такъв класически образ на стар руски лекар, често военен лекар, който обича дъщерите си, казва на всеки истината в очите, отличава се с изумителна способност да се мобилизира мигновено, тачи лекарския дълг и там фамилията му е Сартанов. Ето го този лекар, такъв един побелял, строен, в края на книгата умира. Има го и Крим от 1917–1918 година. Романът е писан от 1920 до 1923 година, излиза през 1923-та, а действието му се развива от 1918 до 1920 година. Има летовници в Крим. Трябва да кажем, че Крим от тези времена е описан истински силно в три текста: у Набоков в „Другите брегове“, у Вересаев във „В безизходица“ и у Шмельов в „Слънцето на мъртвите“. Това е може би най-добрият текст, писан за тогавашния Крим. Разбирате ли, страшна местност, метафизиката на Крим може да се разбере именно там. Крим е границата, където Русия свършва над черно и глухо море. Той е вдаден в морето и сякаш е вдаден от времето във вечността, винаги извън времето и винаги на границата. Крим е изобщо границата на Русия, границата на света и границата между живота и смъртта, там живеят винаги болни от туберкулоза, Чехов също живеел там. И точно на тази граница се случват някои неща, които позволяват да се надникне малко отвъд. Крим е ничий, винаги, и през него преминават вълни, червени, бели, зелени, червени, бели, зелени. А летовниците живеят и не знаят как да живеят.

И в тази ситуация на граничност е написано най-доброто, според мене, стихотворение на Манделщам „Струя златист мед течеше от бутилката“. Също не се знае какво предстои. Разбирате ли, няма образ на бъдещето, има образ на страх пред това бъдеще. „А в стаята бяла, като мотовилка, стои тишината“. И какво ще има зад тази тишина, отвъд нейните предели? Ясно е, че това е тишина преди взрив, пауза преди смърт или катастрофа, усеща се много силно.

И ето че романът „В безизходица“ разказва за същата задънена улица, когато бъдещето е на страната на червените, а правотата – на страната на белите, но сила нямат нито едните, нито другите. Там има една прелестна главна героиня, Катя, една от дъщерите на Сартанов. Вересаев е всъщност първият, който пише роман, чийто тип и схема използват по-късно много автори – историята на две сестри. Темата за сестрите присъствала в ненаписания роман на Маяковский „Две сестри“, в който той мечтаел силно да опише съдбата на Еля и Лиля, тя присъства, естествено, в „Сестри“ на Алексей Толстой, сестри има практически задължително в целия съветски епос, най-нагледно у Гросман в „Живот и съдба“, защото чрез съдбите на две сестри и живота на техните съпрузи най-добре може да се покаже раздвоението, условно казано, между червената и бялата Русия, между пролетарската и интелигентската Русия – пътят на Рошчин и пътят на Телегин в „Ходене по мъките“. Тук също има две сестри: едната загива – разстрелват я белите, а другата заминава нанякъде, като преди това успяват да я ранят в ръката, докато бяга в планината. Тя е влюбена в забележителния Дмитрий, който се е завърнал от фронта и разказва за страшното озверяване на народа. И главната скрита тема във „В безизходица“ е именно темата за озверяването на хората. Там има една дивна сцена, в която Катя мъкне чувал – по някакво чудо е успяла да намери брашно, – а всички хора гледат и никой не ѝ помага, всички казват: „Аа, мина времето, когато се експлоатираха чужди гърбове, сега си го мъкни сама“. Хубавото е, че се намира един добър човек, който ѝ помага да качи чувала на каруцата, а след това разказва как експроприирали коня на кума му и понеже кумът не го давал, гръмнали го с револвер в челото и го захвърлили в канавката. Ето го озверяването. За същото говори и Дмитрий, завърнал се от фронта. Не че човешкият живот загубил стойност, оставете това, той и преди нямал кой знае каква стойност, но зверството придобило самоцел. На всички им е приятно да озверяват, всички падат в тази бездна с наслада. И Вересаев много точно разбира, че времето на Сартанови е свършило, времето на руската интелигенция е приключило, времето на това, което Парфьонов нарича толкова точно умряла, отишла си Русия, а Андрей Кончаловский – бяла Русия. Времето на тази Русия е свършило. Белите нямат нито сила, нито, общо взето, правота, макар че историческата справедливост е може би на тяхна страна, но тяхното време е безнадеждно изпуснато. А червените, зад които са и силата, и може би някаква тяхна правда, нали, наистина, царизмът бил ужасен, червените нямат най-важното, нямат човечност. Поради което са обречени.

И ето, има там един Белозьоров, актьор от императорските театри, който се урежда при всяка власт, но особено се подмазва на болшевиките, организира театралния отдел. И неговата душевна тлъстина, мазнота, абсолютното му душевно отделяне от хората, страшната му вътрешна глухота стават залог за това, че тази затлъстяла душица просперира при червените. А главната особеност в дейността на червените e също изведена много точно, когато предприемат веднага люта бюрокрация и се опитват да формализират всичко. Незабавно организират театрален отдел, културен отдел с няколко подотдели, опитват се да формализират медицината, селското стопанство, при тях всичко се превръща веднага в някакви записки, извадки, чертички, документчета, иначе казано, всичко потъва незабавно в море от бюрокрация. Как един невеж човек, добрал се до управлението, може да създаде илюзия за управление? Започва да пише безкрайни директиви. За същото, впрочем, говори много точно и Пастернак в „Доктор Живаго“, той казва, че революцията е живо дело, а езикът на директивите е мъртъв, той е каменен, чиновнически език. И Вересаев усетил това абсолютно точно. Разбира се, след 1923 година неговият роман не би могъл да бъде отпечатан. Да, ясно е, че белите са на изживяване, да, ясно е, че всички мразят белите и никой не им съчувства. Но е ясно и това, че на тяхно място дошла мъртва материя, и затова романът „В безизходица“ е роман за задънената улица на свестните хора, които през 1922 година нямат накъде да поемат, нямат къде да се дянат. Това е роман, в който е отбелязан съвсем ясно краят на онази Русия. А каква се оказва новата Русия, знаем. Може би тя била жива само дотолкова, доколкото в нея се запазило нещо от предишната. Но всичко това е обречено, всичко това завършва толкова страшно.

Може би именно поради това тази книга, слабо разбрана от съвременниците, се оказала последното голямо художествено произведение на Вересаев. Всичко, което писал след това, са или мемоарни очерци, или коригирани преиздания на старите, много талантливи „Записки на лекаря“. Защо тази книга не се получила толкова силна, колкото били силни историческите факти, която я породили? Защо е малко по-слаба от книгата „Слънцето на мъртвите“ на Шмельов, която е написана след смъртта на сина му и е продиктувана от ужас и отчаяние след случилото се? Синът на Шмельов бил разстрелян просто защото е бял офицер, той повярвал на обещанията на червените, отишъл да се регистрира, а всички бели офицери били разстреляни незабавно и, разбира се, Шмельов не прощава това, затова неговата книга е пропита с такава болка, ужас и омраза. А защо го няма това у Вересаев? Вересаев говорел доста точно за Леонид Андреев – познавал го добре – и казвал, че ето, Леонид Андреев не бил на войната през 1904 г. и написал „Червен смях“, а той бил там и не е успял да напише нищо толкова истерично, защото, като военен лекар, оперирал под куршумите, превързвал под куршумите, и знае, че на третия ден човек свиква, душата се покрива с някаква кора. А у Андреев не се покрила, затова той, дори без да е бил на фронта, написал такъв кървав текст като „Червен смях“. Така че Вересаев е наистина много здравомислещ човек, затова в страшната му книга няма истинска експресия, а има честност и здрав разум. Но честността и здравият разум не са достатъчни за велика литература, затова тази книга е за нас по-скоро прекрасно свидетелство, по-скоро паметник на епохата, отколкото паметник на словесността.

Да, тук постъпиха въпроси как се отнасям към биографичните произведения на Вересаев, по-конкретно към „Пушкин в живота“?

Знаете, че много хора критикували тази книга за това, че в нея има Пушкин от реалния живот, но я няма лириката, няма го геният Пушкин. Това не е вярно. Просто съветското литературознание се боеше много от всяка пикантност, от всяка жива нотка, от всяка жива душа, затова на тях им трябваше да показват антикрепостника Пушкин, декабриста Пушкин, а не им трябваше да показват Пушкин като баща на извънбрачно дете или Пушкин на гуляй, или Пушкин в диалог с Николай. Нали разбирате, нещо от рода на „принцесите не ходят по голяма нужда“. Та по същия начин и Пушкин не живеел, а само пишел. Вересаев изправил това изкривяване. И макар че след 1937 година, стогодишнината от смъртта на Пушкин, книгата му не се преиздавала много дълго време, да знаете само каква рядкост беше и как я даваха за по три дни, за по три нощи. Мисля, че Вересаев има огромен принос за пушкинистиката, оформяйки нечуван сборник от мемоарни свидетелства. И освен че това е къртовски и велик труд, прелестта на този труд е и в това, че в крайна сметка е в името на творчеството. Пушкин е показан като творец въпреки епохата. И впоследствие именно тази концепция да твориш напук на живота е вдъхновила, да речем, Тарковский за „Андрей Рубльов“. Мисля, че колкото и да е парадоксално, книгата на Вересаев е произведение със същото такова значение.

(Следва)

БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“ / ЗА СЛЯПАТА ЛЮБОВ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: Gemini 3

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 1 / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 2 / И ТОВА СЕРИОЗНО ДЕЛО НЕ МОЖЕ ДА СЕ ПОВЕРИ НИКОМУ / СКАЗАНИЕ ЗА СИВИЯ ВЪЛК (ЖЕВОДАНСКОТО ЧУДОВИЩЕ) / НАИСТИНА УМНА ЖЕНА / ИСТИНСКА ПИСАТЕЛКА / ИСТИНСКА ПРИНЦЕСА / ДИВЕРСАНТ № 2 / ДЕТСКАТА ВЪЗРАСТ НА КРИМИНАЛИСТИКАТА / ИСТИНСКИЯТ ДЖЕКИЛ ХАЙД / БРАТЯТА И РАЗБОЙНИЦИТЕ / У, ПРОТИВНАТА / ЕДИН ПЕРЕЛМАН ОТ МИНАЛИ ВРЕМЕНА / ДА ПОМНИМ ГЕРОИТЕ / ОЧАРОВАНИЕТО НА ИСЛЯМА / ДА СЕ УДАВИШ В ПУСТИНЯТА / РАЗГАДАВАМЕ ЗАГАДКИТЕ / ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ПИТКАТА / КАКВИ ПИСАТЕЛИ ИМАЛО НЯКОГА! / ГЕРОЯТ ПРЕДПОЧЕЛ МАЛКИЯ СВЯТ ПРЕД ГОЛЕМИЯ, НО НЕ НАМЕРИЛ ЩАСТИЕ В НЕГО / ПРЕКРАСНИЯТ МАРКИЗ / ЗАЩО МУ Е НА ЧОВЕКА НЕЩАСТИЕТО / ФАТАЛНА ЖЕНА: РУСИЯ, ДВАДЕСЕТИ ВЕК / С БОТАНИК ОКОЛО СВЕТА / РОМАНОВИ, ПАДНАЛИ В БИТКА / ЗА ГАДНАТА ПРИРОДА НА КАРМАТА / МЛАДИ ГЕНЕРАЛИ / СЪВСЕМ МЛАДИ ГЕНЕРАЛИ / ГЛАВНИ ВОЕННИ ГЕРОИ / ПЪТЕШЕСТВИЯТА НА БАБА ШАПОКЛЯК / ПИЛЕНЦЕТО И ЛОКОМОТИВЪТ (ЗА ШВАРЦ) / НЕ ОБИЧАМ БОНАПАРТ / ЗАГАДКАТА НА ЧУДОВИЩЕТО / ПЪРВАТА ДЕВИЦА КАВАЛЕРИСТ / ГРАФ НОГИ ЧЕТЕ ВЕСТНИК / НЕСКРОМНОТО ОБАЯНИЕ НА АРИСТОКРАЦИЯТА / ДАМАТА С КУЧЕНЦЕТО ИЛИ МОМИЧЕ С ХАРАКТЕР / ИЗЧЕЗВАНЕ ЗА ДВАМА / ОБРАЗЪТ НА ЕНЕРГИЧНИЯ ГЛУПАК В РУСКАТА ИСТОРИЯ / ЛЮБОВНИКЪТ НА РЕВОЛЮЦИЯТА / ОТГОВОР НА ЕДИН ЧЕСТО ЗАДАВАН ВЪПРОС, ИЛИ ХУБАВО Е ДА СИ БЕЛЕТРИСТ / САТУРН ЕДВА СЕ ВИЖДА / ЯПОНСКИЯТ БОГ / НЕПРИЯТЕН ФАКТ / ЖИВОТЪТ И СМЪРТТА НА ВЕСЕЛИЯ ЧОВЕК / АКО БЯХ ШÒГУН / МЕЧТА ЗА УКРАЙНА / КАК СЕ РАЖДА ИДЕЯТА / ПОЕТЪТ ЦАР / ЦЕЛИЯТ СВЯТ Е ТЕАТЪР / ОТ АРИСТОКРАТ ДО ДЪНОТО (И ОБРАТНО) / НАЙ-СТРАШНИЯТ ЗЛОДЕЙ / PRO DOSTOYEVSKY / КОЛЕКЦИОНЕРЪТ НА ВЕТРИЛА / ФЕНОМЕНАЛНИЯТ ДОКТОР БАРИ / СВОЙ СРЕД ЧУЖДИ

В БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“

ЗА СЛЯПАТА ЛЮБОВ

Трябва да си призная една моя глупава особеност.

Случва се понякога да се ядосвам на историята.

Ядосвам се, когато се отнася по някакъв непоносимо вулгарен начин с ярки и красиви хора – така да се каже, стъпква бисерите в калта.

Пример за подобна свинщина е била за мене винаги съдбата на прекрасната жена, която виждате на снимката.

Това е Елизавета Кушельова-Томановская-Дмитриева-Давидовская (четирите фамилии ще обясня след малко).

Родена е през 1851 година. От дете била изключително красива и като цяло, както се е казвало тогава, „давала надежди“. Неин учител по музика бил Мусоргский. Алексей Куропаткин, бъдещшят съратник на Скобелев и военен министър, си спомня: „Лиза беше девойка с изключителна красота, с благороден начин на мислене и със способност да говори образно и пламенно… Пропита от идеите за служба в полза на народа, тя ми доказваше непрекъснато необходимостта да напусна военната служба и да отида сред народа…“

Както много руски госпожици по онова време, Лиза мечтаела да учи нещо истинско, „неженско“. Тогава това било възможно само в чужбина. За да постигне целта си, седемнадесетгодишната Кушельова се омъжила фиктивно за някой си Михаил Томановский – благодарение на Чернишевский подобни съюзи били тогава на мода.

Но като се озовала в Европа, девойката се увлякла не по учението, а по социалистическата идея. Станала член на руската секция на Интернационала и дарила за каузата на светлото бъдеще своето немалко наследство – шестдесет хиляди рубли. След това заминала за Лондон при Карл Маркс и влязла в близкия кръг на главния гуру на социалистите.

Когато в Париж избухнала първата в историята комунистическа революция, Маркс изпратил двама емисари да наблюдават историческите събития и единият от тях била Елизавета Томановская. В Париж, за да не компрометира законния си съпруг, тя взела псевдонима „Дмитриева“. Но съвсем не се ограничила само с наблюдение.

Кадър от филма „Зората на Париж“

Името на Елизавета Дмитриева се споменава във всички книги, посветени на Парижката комуна. Заедно с легендарната Луиз Мишел, младата руска госпожица (била само на 20 години) създала и оглавила революционна женска организация. Пет хиляди комунарки се сражавали на барикадите рамо до рамо с мъжете. По време на един от последните, най-кървави боеве, Дмитриева била ранена тежко. Изнесли я от барикадата, скрили я от версайците и по-късно я прехвърлили зад граница.

С това чуждестранните автори обикновено приключват разказа за героичната „княгиня Елизабет“ (щом е богата рускиня – значи е, естествено, princess, как иначе?). По-нататъшната ѝ съдба не им е известна.

И много добре, че не им е известна.

На името Елизавета Томановская попаднах за първи път, когато се подготвях да пиша повестта „Пика вале“ и проучвах съдебното дело на „каро валетата“ – шайка ловки аферисти, които през седемдесетте години на XIX век изкормвали весело и изобретателно портфейлите на московските богаташи. Един от главатарите на бандата, синът на тайния съветник Иван Давидовский, нарича Елизавета своя гражданска съпруга и подава молба да ѝ бъде разрешено да го последва в Сибир.

Именно тогава ми стана ясно, че парижката революционерка Дмитриева, за която бях чувал още в училище (тъкмо тогава се отбелязваше пищно 100-годишнината от Комуната), и съжителката на осъдения измамник е един и същи човек.

Не зная как се е случила тази метаморфоза. Участничката в Интернационала, приятелката на Маркс, една от най-забележителните фигури на Парижката комуна забравила за освобождението на пролетариата, за световната революция и свързала живота си с някакъв жалък мошеник.

В Сибир по етапния ред. Заедно с криминалните престъпници

„Жалък“ – защото Давидовский бил изключително отвратителен субект. Той постъпил гадно със своята самоотвержена възлюбена. Докато бил на свобода и с пари, я държал в положението на любовница, нищо че му родила две дъщери. Но когато се оказал зад решетките, веднага ѝ предложил ръката и сърцето си. Четвърт век Елизавета живяла с него в сибирската пустош. „Политическите“ не искали да имат нищо общо с нея, защото била съпруга на презрян криминален престъпник. Бившата „княгиня Елизабет“ се опитвала да се занимава с дребна търговия, правела някакви сладкарски изделия, завъдила крава. За да не изостави съпруга си, пожертвала образованието на своите дъщери. Давидовский приемал всичко това за даденост. Но веднага след като изтърпял срока на заточението, зарязал семейството си и се върнал в европейската част на Русия сам.

Краят на живота на Елизавета Давидовская се губи в здрачина. Съдейки по адресния указател, в навечерието на революцията тя живеела в Москва с дъщерите си, които, очевидно, стигнали в Сибир до възрастта на стари моми. Годината на смъртта на Дмитриева-Давидовская е неизвестна.

Краткото резюме на този непоследователен живот изглежда така: живяла някога една прекрасна и красива душно девойка с необикновена смелост и сила, мечтаела да изгради царство на справедливостта и дори пристъпила към осъществяването на този грандиозен проект, но – любовта е сляпа – обикнала един рогат козел и пропиляла скъпоценния си живот в служба на това несимпатично животно.

Каква горчива загуба. Какво безразсъдно прахосване.

И въпросът не е, разбира се, в комунистическата идея (да върви по дяволите), а в това, че един голям човек се продал за дреболии. Продал Големия свят за Малкия, а той се е оказал нищожен.

Общо взето, отнасях се по такъв начин към тази тъжна и дори оскърбителна история.

А сега изведнъж си помислих: ами ако Елизавета, въпреки всичко, е била щастлива със своя морален изрод? И този четвъртвековен тежък живот е бил за нея радост?

Мащабният човек си остава мащабен, дори когато свие от широкия друм по някоя глуха пътека. Ако се сражава за справедливост, ще е дотогава, докато не го изнесат от барикадата в безсъзнание. А ако обикне, ще пожертва заради любимия всичко, без да смята това за жертва, и никога за нищо няма съжалява.

Едно е да заминеш за Сибир като съпруга на декабрист или народоволец. Но като съпруга на „каро вале“? Тук, между другото, се изисквало още по-голямо величие на духа.

Няма да се наскърбявам повече заради Елизавета Дмитриева. Тя въпреки всичко е прекрасна.

(Следва)

ПЕТТЕ НАЙ-СКЪПИ ВЕЩИ ОТ „ТИТАНИК“, ПРОДАДЕНИ НА ТЪРГ

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВОД: : Gemini 3

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Билети за кораба, дори за трета класа, можели да си позволят само заможни хора. Заедно с лайнера потъват разкошни бижута и битови предмети.

Часовникът

Часовникът принадлежал на Едмънд Стоун, който бил стюард в първа класа на „Титаник“. Уникалността на находката e в това, че спрял в 2:16 ч. — точно в момента, в който часовникът, заедно със своя собственик, поел към дъното на Атлантика. Часовникът е продаден за $154,000.

Намерен е и друг часовник, принадлежал на 24-годишния пътник Джон Гил. Неговият часовник е спрял в 3:21 ч., когато „Титаник“ бил вече изцяло под вода. Като извадили тялото на Гил от водите на Атлантическия океан, го предали на вдовицата му Сара. Тя подменя механизма на часовника, но запазва стария механизъм и циферблата отделно. Часовникът е продаден от племенника на Гил на търг в Лондон за 25 хиляди паунда.

Писмото на Адолф Заалфелд

От потъналия „Титаник“ са продадени на различни аукциони много ръкописи. Най-известният от тях е писмото, написано от Адолф Заалфелд до съпругата му. Адолф Заалфелд ръководел фармацевтичната и козметична фирма Sparks, White, and Co. Ltd.

Той пътувал за Америка с колекция парфюми, планирайки да разшири своята козметична мрежа. Късметът бил на негова страна — успял да се качи в спасителна лодка и да оцелее. В писмото до жена си той описва шикозния интериор на „Титаник“, изумителното меню и разказва за своето „прекрасно пътуване“. Между другото, оригинално меню от „Титаник“ било продадено на търг за $125,000.

Гривната „Ейми“ („Amy“)

Най-загадъчният предмет от потъналия „Титаник“ е златна гривна с надпис „Ейми“. Изследователите предполагат, че нейна собственичка може да е била Аманда, която била член на екипажа. Но бижуто може да е принадлежало също така и на някоя от двете девойки, които пътували във втора класа — мис Аманда или мис Амели.

Освен това има версия, че гривната е пътувала като подарък за някого. Основната част на бижуто е изработена от чисто злато, а надписът е изписан с диаманти. Освен тази гривна, на „Титаник“ са открити множество други бижута от злато и диаманти на обща стойност около $200,000,000.

Цигулката

Цигулката принадлежала на Уолъс Хартли. Той бил ръководител на оркестъра, който свирел на палубата на лайнера в момента на корабокрушението. Музикантите били принудени да свирят, за да предотвратят паниката и поне малко да успокоят пътниците. Уолъс се удавил, като привързал цигулката за себе си, защото инструментът бил за него изключително ценен: подарък от годеницата му мис Робинсън.

Цигулката било намерена през 2006 г. и експертите установявали доста дълго нейната автентичност. Продадена е на търг в Лондон за 1.7 милиона долара.

Хюмидорът на капитана на „Титаник“

Капитанът на „Титаник“ Едуард Джон Смит не можел да си представи живота без пури. Любовта му към вредния навик стигала понякога дотам, че молел дори близките си да пазят пълно мълчание, докато пуши. Затова британската компания White Star Line, собственик на „Титаник“, му подарила луксозна кутия за пури — хюмидор. Тя е изработена от орехово дърво, а приблизителната ѝ стойност е $ 40,000.

Хюмидорът на Джон Смит е продаден на търг в Ливърпул за 25 хиляди паунда. Предишният му притежател не подозирал колко е ценен, докато експерти не открили емблемата на компанията White Star Line.

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1999 г. / ФИЗИОЛОГИЯ ИЛИ МЕДИЦИНА / ГЮНТЕР БЛОБЕЛ

Гюнтер Блобел (Günter Blobel)

21 май 1936 г. - 18 февруари 2018 г.

Физиология или медицина

(За откритието, че протеините имат свои сигнали, които управляват техния транспорт и локализация в клетката)

Гюнтер Блобел е един от най-влиятелните клетъчни биолози на XX век, чието дело променя фундаментално разбирането ни за това как функционира живата клетка. През 1999 г. той е удостоен с Нобеловата награда за физиология или медицина за революционното си откритие, че протеините притежават вътрешни сигнали, които насочват тяхното транспортиране и точно позициониране в клетъчната структура.

Преди изследването на Блобел научната общност е изправена пред загадка: как хилядите различни протеини, произвеждани от клетката, достигат до правилните си местоназначения. Блобел формулира т.нар. „Сигнална хипотеза“, доказвайки, че всеки протеин съдържа специфична последователност от аминокиселини, действаща като „пощенски код“. Този адрес се разпознава от специални рецептори, които позволяват на протеина да премине през клетъчните мембрани до нужния органел или да бъде изнесен извън клетката.

Значението на това откритие за съвременната медицина е огромно. Много наследствени заболявания, като кистозната фиброза, се дължат именно на грешки във въпросните „сигнали“. В биотехнологиите принципите на Блобел се използват за превръщането на микроорганизми в „биологични фабрики“ за производство на жизненоважни лекарства като инсулина.

Освен велик учен, Гюнтер Блобел остава в историята и със своя изключителен морал. Дълбоко разтърсен от разрушаването на Дрезден по време на Втората световна война, той дарява почти цялата сума от Нобеловата си награда за възстановяването на катедралата „Фрауенкирхе“ и новата синагога в града. По-голямата част от кариерата си прекарва в университета „Рокфелер“ в Ню Йорк, където работи в продължение на пет десетилетия с нестихваща отдаденост на науката.

Съставил: Gemini 3

Редактор: Павел Николов

БАРТ ЪРМАН / БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ / ГЛАВА 13. ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ И ВТОРИЧНИТЕ ПОСЛАНИЯ НА ПАВЕЛ / ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ

Превод: Gemini 3

Редактор: Павел Николов

ДО ТУК ОТ БАРТ ЪРМАН

В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“: „ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА“

ДО ТУК

ГЛАВА 1. КАКВО Е БИБЛИЯТА? ЗАЩО Е ТОЛКОВА ТРУДНА ЗА ВЪЗПРИЕМАНЕ? - 1; 2; 3

ГЛАВА 2. “БИТИЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5

ГЛАВА 3. ОТ ЕГИПЕТ В ОБЕТОВАНАТА ЗЕМЯ: ОТ „ИЗХОД“ ДО „ВТОРОЗАКОНИЕ“ - 1; 2; 3; 4;

ГЛАВА 4. ИСТОРИЧЕСКИ КНИГИ. ОТ „ИСУС НАВИН“ ДО ЧЕТВЪРТА КНИГА „ЦАРЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5;

ГЛАВА 5. РАННИТЕ ПРОРОЦИ НА ИЗРАИЛ - 1; 2; 3; ЕРЕМИЯ; ОСИЯ, МИХЕЙ; НАУМ, СОФОНИЯ, АВАКУМ;

ГЛАВА 6. ИСТОРИЦИ И ПРОРОЦИ ОТ ВРЕМЕТО НА ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН И СЛЕД НЕГО - ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 1 / ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 2 / ЕЗЕКИИЛ / ИСАЯ ВТОРИ / ЙОИЛ, АВДИЙ, АГЕЙ / ЗАХАРИЯ, ИСАЯ ТРЕТИ, МАЛАХИЯ; ПО-НАТАТЪШНАТА ИСТОРИЯ НА ЮДЕЯ;

ГЛАВА 7. ПОЕТИ И РАЗКАЗВАЧИ НА ДРЕВНИЯ ИЗРАЕЛ - ПРИРОДА НА ЕВРЕЙСКАТА ПОЕЗИЯ / ПСАЛМИ / ПЛАЧ ЕРЕМИЕВ / ПЕСЕН НА ПЕСНИТЕ / РУТ / ЕСТИР / ЙОНА / КНИГА НА ДАНИИЛ / ЛЕТОПИСИ;

ГЛАВА 8. ПОУЧИТЕЛНИ КНИГИ И АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА - ПРИТЧИ / ЙОВ / ЕКЛЕСИАСТ / АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА

ГЛАВА 9. ПЕРИОДЪТ НА ИСУС И НЕГОВИТЕ ПОСЛЕДОВАТЕЛИ - ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3 / ЧАСТ 4 / ДРУГА ЕВРЕЙСКА ЛИТЕРАТУРА: ВТОРОКАНОНИЧНИ КНИГИ, ИЛИ АПОКРИФИ / ДРУГА ЕВРЕЙСКА ЛИТЕРАТУРА: ВТОРОКАНОНИЧНИ КНИГИ, ИЛИ АПОКРИФИ - 2 / ПОЯВА НА НОВИЯ ЗАВЕТ И РАННОТО ХРИСТИЯНСТВО

ГЛАВА 10. СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ: МАТЕЙ, МАРК И ЛУКА - СЮЖЕТНА ЛИНИЯ НА СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ; СИНОПТИЧНИЯТ ПРОБЛЕМ; ЕВАНГЕЛИЯТА КАТО БИОГРАФИИ / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАРК / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАТЕЙ / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЛУКА / СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ И ИСТОРИЧЕСКИТЕ ПРОТИВОРЕЧИЯ

ГЛАВА 11. СВЕТОТО ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЙОАН, КЪСНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ И ТЪРСЕНЕ НА ИСТОРИЧЕСКИЯ ИСУС - ПРОЛОГЪТ НА ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ЙОАН / ЙОАН И СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ / ИЗТОЧНИЦИ НА ЧЕТВЪРТОТО ЕВАНГЕЛИЕ. ЙОАН ИЗМЕСТВА АКЦЕНТИТЕ / ДРУГИ ЕВАНГЕЛИЯ: ЕВАНГЕЛИЕ С ИЗРЕЧЕНИЯ / ЕВАНГЕЛИЯ ЗА ДЕТСТВОТО / СТРАСТИ ХРИСТОВИ / ГНОСТИЧНИ ЕВАНГЕЛИЯ / ИСТОРИЧЕСКИЯТ ИСУС / ИСУС – ПРОРОК НА АПОКАЛИПСИСА

ГЛАВА 12. ЖИВОТЪТ И ПОСЛАНИЯТА НА ПАВЕЛ - ВАЖНА ФИГУРА В ИСТОРИЯТА НА РАННОТО ХРИСТИЯНСТВО / ПРОБЛЕМ НА КНИГАТА „ДЕЯНИЯ“ / КРАТКА БИОГРАФИЯ НА ПАВЕЛ / КАКВО ПОТВЪРДИЛО ВЪЗКРЕСЕНИЕТО ЗА ПАВЕЛ? / КАКВО ПРОМЕНИЛО ВЪЗКРЕСЕНИЕТО ЗА ПАВЕЛ? / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ИСУС / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ЗАКОНА / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ЮДЕИТЕ И ЕЗИЧНИЦИТЕ / МИСИОНЕРСКАТА ДЕЙНОСТ НА ПАВЕЛ / ПЪРВО ПОСЛАНИЕ ДО СОЛУНЯНИТЕ / ПЪРВО ПОСЛАНИЕ ДО КОРИНТЯНИТЕ / ВТОРО ПОСЛАНИЕ ДО КОРИНТЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ГАЛАТЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ФИЛИПЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ФИЛИМОН / ПОСЛАНИЕ ДО РИМЛЯНИТЕ

ГЛАВА 13. ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ И ВТОРИЧНИТЕ ПОСЛАНИЯ НА ПАВЕЛ - ПАВЕЛ ПО ВРЕМЕТО НА НОВИЯ ЗАВЕТ И СЛЕД ТОВА

„БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ГЛАВА 13. ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ И ВТОРИЧНИТЕ ПОСЛАНИЯ НА ПАВЕЛ

ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ

Научихме вече някои неща за книгата „Деяния на апостолите“ от нашите коментари по-горе. Това е единствената история за ранната църква в Новия завет, която разказва как християнството се разпространило в римския свят чрез мисионерската служба на апостолите. Ключова фигура тук е Павел, който след приемането на новата вяра се превръща в централен герой на книгата в продължение на две трети от повествованието. Сюжетът обхваща само 30 години, от възкресението на Исус до затварянето на Павел в Рим в навечерието на смъртта му.

Книгата е написана от същия автор, който е написал Евангелието от Лука. Тя е посветена на същия човек, Теофил, и в началото авторът напомня на своя читател съдържанието на първата част (1:1–4). Поради това можем, в известен смисъл, да разглеждаме Евангелието от Лука и Деянията като дилогия. Донякъде е необичайно за античния свят (и за съвременния, впрочем), че двете части са написани всъщност в различни литературни жанрове. Това обаче се обяснява повече или по-малко с природата на материала. Лука (продължавам да го наричам така) нямал голям избор. Евангелието разказва, разбира се, за раждането, живота, смъртта и възкресението на Исус, така че е написано, естествено, като вид религиозна биография, каквито са и другите Евангелия в Новия завет. Сюжетът на книгата „Деяния на апостолите“ не е съсредоточен върху една отделна личност. Макар че ролята на Павел е в нея забележителна, той се появява едва в 7-ма глава. В действителност Деянията разказват за разпространението на християнското движение, от неговото необещаващо начало в рамките на малка група последователи на Исус в Йерусалим до мащаба на цялата Римска империя. Те напомнят по-скоро „историята“ на един народ, каквато ще намерите у други антични историци; например историята на юдеите от Йосиф Флавий в двадесетте книги на „Юдейските древности“.

Историята на един народ, която е изградена в хронологична последователност, се нарича обща история, и точно такава е книгата „Деяния“. Не трябва да очакваме от древните книги по обща история същото, което очакваме от историческите книги, създадени днес. Древните историци нямали възможност да се обърнат към големи архиви или към системи за търсене на данни; често предпочитали устната традиция пред писмените източници и нееднократно били принудени просто да измислят събития, за да свържат повествованието. Особено когато се сблъсквали с публични речи. Повечето общи истории от Древния свят съдържат много речи на главния сюжетен герой; тези речи заемат обикновено около една четвърт от цялата книга. Тъкмо такъв е случаят и с Деянията, където апостолите се обръщат редовно с речи към нехристиянските тълпи, за да ги накарат да приемат християнството, към християнските общности, за да им вдъхнат смелост, и към властите, за да защитят своите действия. Античните историци, като например известния грък Тукидид, били достатъчно честни да признаят, че нямали реален достъп до речите, които преразказват, защото били произнесени години, десетилетия или дори векове по-рано. Никой не ги записвал. И така, Тукидид посочва, че когато влага реч в устата на някой от своите персонажи, той по неволя я измисля и се старае да съчини нещо, което хем да съответства на случая, хем да звучи правдоподобно за съответния герой. Лука постъпвал по същия начин. На съвременните историци това не би им се разминало никога; но тук имаме работа с древна литература, а не с книги, написани миналата година.

ОТСТЪПЛЕНИЕ Майсторството на Лука като разказвач. Част I Читателите на Новия завет са забелязали отдавна множеството явни прилики между това, което се случва с Исус в Евангелието от Лука, и това, което се случва с вярващите християни в Деяния на апостолите. Тези паралели показват, че Лука не бил обикновен летописец на събития, загрижен единствено как да разкаже обективно за първите години на християнското движение. Той компилирал историята с ясна цел, отчасти и за да покаже, че волята Господня стои зад мисията на църквата точно така, както стояла зад мисията на Исус. Така например в началото на службата си Исус бил, според Лука, кръстен и Светият Дух слязъл върху Него; когато новите вярващи се кръщават в Деянията, върху тях също слиза Светият Дух. Според Евангелието от Лука Светият Дух дава на Исус сили да върши чудеса и да проповядва; по абсолютно същия начин Той дава сили и на апостолите да вършат чудеса и да проповядват в Деянията. Както пише Лука, Исус изцелява болни, изгонва демони и възкресява от мъртвите; в Деянията апостолите изцеляват болни, изгонват демони и възкресяват от мъртвите. В Евангелието от Лука юдейските власти в Йерусалим се противопоставят на Исус; те се противопоставят и на апостолите в Деянията. Исус е затворен, обвинен и екзекутиран в Евангелието от Лука; в Деянията някои от Неговите последователи са затворени, обвинени и екзекутирани. Тези паралели не са просто любопитни съвпадения. Един и същи автор написал двете книги, като използвал паралелни истории, за да докаже най-важното: апостолите продължили делото на Исус и по този начин продължили Неговата мисия чрез силата на Светия Дух. Те убеждавали със същите деяния, били посрещани по същия начин и споделили същата съдба.

Начало на повествованието

Лука започва своето повествование точно оттам, където го завършил в своето Евангелие, с явяването на Исус пред учениците Му след възкресението. В Деянията той посочва, че Исус прекарал с тях четиридесет дена, като им представил „много верни доказателства“ (1:3), че ще живее отново (доста странно изказване: какви други доказателства биха могли да се изискат?), и разговарял с тях за Божието царство. Учениците мислят, че сега, след като Исус възкръснал, краят е съвсем близо, и Го питат дошло ли е времето. В отговор Исус казва (това е едно от ключовите твърдения в цялото повествование): „Не е ваша работа да знаете времената или годините, които е положил Баща ни в Своя власт, но ще приемете сила, когато слезе върху вас Светият Дух; и ще бъдете свидетели за Мене в Йерусалим, в цяла Юдея и Самария, и чак до края на земята“ (1:7–8).

В известен смисъл това твърдение може да се разглежда като програмно в светлината на всичко, което се случва по-нататък в повествованието на Лука. В глава 2 на Деянията Светият Дух слиза върху учениците през Петдесетница. Както Исус получил сили от Светия Дух по време на кръщенето Си, така станало и с тях. Изпълнени със Светия Дух, апостолите започнали да възвестяват евангелското послание на Исус в Йерусалим. След това излезли от Йерусалим в околните селски райони на Юдея и стигнали до Самария. После, през по-голямата част от книгата, те (или поне Павел и неговите спътници) разпространяват евангелското учение във всички езически страни, докато накрая не стигнало до Рим.

Разпространението на християнството в книгата се описва не само от географска гледна точка, но и от етническа. Отначало приемат християнството юдеите в Йерусалим; в глава 8 на Деянията Светият Дух слиза над „полуюдеите“, самаряните; и след това, като започнем от глава 10 на Деянията, идват при вярата езичниците. Една от основните теми, към които се обръща книгата и която Павел засяга също по-рано в писмата си, е трябва ли езичниците да станат юдеи, за да станат християни? В Деянията е изразено същото мнение, към което се придържа Павел: отговорът е силно не.

Нека се върнем в началото. След като Исус казва последните Си думи на Своите ученици (1:8), се възнася на небесата, на което всички стават свидетели. Скоро след това последователите на Исус се събират (сега се казва, че станали 120 – по един или друг начин) и Петър произнася пред тях първата си реч. В нея той разказва за съдбата на Юда Искариот, след като предал Исус. Това е любопитен разказ (1:18–19), отчасти защото се разминава с единствения друг разказ за смъртта на Юда в Евангелието от Матей (27:3–10). Прочетете тези два откъса и се опитайте да видите разликата: запитайте се кой купува нивата, на която умрял Юда, защо била наречена „кръвна нива“ и как умрял предателят? Петър продължава, като казва, че апостолите трябва да изберат още един апостол, който да заеме мястото на Юда, защото е необходимо да бъдат дванадесет. Не е съвсем ясно защо това е толкова важно: както читателите са забелязвали нееднократно, повечето апостоли не играят фактически никаква роля по-нататък в повествованието на Деянията и в книгата нито веднъж не се обяснява защо апостолите трябва да бъдат точно дванадесет. Но Петър вижда в това божествена необходимост и цитира два откъса от Писанието, за да докаже, че това било предначертано (Деян. 1:20). Което само по себе си е интересно. Според Лука, автора на двете повествования и на речта (не забравяйте: никой нищо не е записвал; Лука пише около 50 години по-късно), в Писанието е предсказано не само какво ще се случи с Исус (Лк. 24:27), но и какво ще се случи с църквата. Съгласно Лука съществуването на първата християнска община било предречено от пророците на Стария завет.

Денят Петдесетница

Следващото важно събитие се случва във втора глава на „Деяния на апостолите“, в деня Петдесетница. Петдесетница е друг ежегоден юдейски празник, който се отбелязва петдесет дни след Пасха. Според тази история последователите на Исус се събрали заедно за празника, чули внезапно шум, подобен на шума от силен вятър, и видели езици, като че ли огнени, които застанали над главата на всеки от тях. Те започнали да говорят на чужди езици, които никой от тях не е знаел преди. Когато се случило това, всичките били навън и „невярващите“ (иначе казано - юдеите, които не били християни), дошли от различни страни за празника, ги чули и се смаяли, защото проповядвали Евангелието на техните родни езици.

Целта на този разказ е да покаже, че Евангелието ще се разпространи и в други страни и разпространението му е възможно с помощта на Светия Дух, слязъл върху вярващите. Но в случая хората, които били навън, подложили християните на присмех, твърдейки, че са пияни. Това дава повод на Петър да се изправи и да произнесе реч. Тя е много любопитна, защото е първото евангелско послание, запазено от ранното християнство. Петър казва, че случилото се в момента е изпълнение на едно пророчество (Деян. 2:17; цитира се Книгата на пророк Йоил, 2:28). След това преминава бързо към темата за Исус, Когото описва като могъщ Мъж, вършил невероятни чудеса, беззаконно екзекутиран от зли хора, но Господ го защитил, като Го възкресил от мъртвите.

Тук ще бъде важно да си припомним това, с което се срещнахме в Евангелието от Лука. Там смъртта на Исус е изобразена не като изкупителна жертва, а като повод да осъзнаеш вината си пред Господа и да се разкаеш, та Господ да ти прости. Именно това става и тук. Петър не казва изобщо, че Исус е умрял за чуждите грехове. Той казва, че хората (по целия свят) са виновни за убийството на Исус и затова трябва да се покаят за греховете си, за да бъдат тези грехове простени. Което дало резултат. Три хиляди души приели веднага християнската вяра и се кръстили.

Това е началото на поразителната служба на апостолите в Йерусалим. Сега, след като върху тях слязъл Светият Дух, те могат да вършат чудеса като Исус. В следващата глава Петър и Йоан изцеляват един сакат човек и тълпата е изумена. Петър използвал положението, за да произнесе още една проповед за това, че Исус бил убит несправедливо, но Господ Го възкресил от мъртвите, както предсказали пророците. И още пет хиляди души приели християнската вяра (4:1–5:4). Тук очевидно имаме работа с преувеличени цифри. Защото ако всичко било точно така, в Йерусалим не би трябвало да остане нито един нехристиянин.

На това място се появява още една ключова тема за Лука. На Петър и Йоан се противопоставят юдейските лидери, също като на Исус преди тях. По време на цялото повествование в Деянията Бог върши чудеса чрез апостолите; юдейските власти се противопоставят на апостолите, апостолите са преследвани и изправяни пред съд, но въпреки това Бог действа чрез техните проповеди и спасява хората.

Павел приема християнската вяра

В първите глави на Деянията се разказва цяла поредица от истории за апостолите и тяхната дейност в Йерусалим. Една от темите, които обхващат цялата книга, е съществуването на пълно единодушие между тези, които са приели вярата, и по-специално между самите апостоли. В тяхната апостолска среда могат да се опитат да проникнат външни хора; възможни са преследвания от страна на юдейските власти; има вероятно сериозни теологични въпроси, които трябва да бъдат разрешени; могат да възникнат едни или други трудности. Но въпреки всичко, тъй като апостолите са наставлявани от Светия Дух, в техните редици не би трябвало да има раздори, нито дори намек за разединение. Този образ на пълна сплотеност и единство на първата християнска община явно противоречи донякъде на това, което научихме от посланията на Павел.

В глава 7 на Деянията се разказва за първия християнски мъченик Стефан, който се изправил пред съда на юдейските власти и произнесъл изключително дълга реч, в която доказва, че Исус е изпълнил пророчествата на Стария завет. Изключително разгневена от твърденията на Стефан, тълпата юдеи го нападнала и го убила с камъни. Споменава се също, че по време на наказанието присъствал „юноша на име Савел“ (7:58). Това е еврейското име на човека, когото познаваме много добре с гръцкото му име Павел.

По-нататък се разказва за гоненията над християните от Павел (8:1–3). Но след това се случва едно от ключовите събития в книгата. Савел, ревностен гонител на църквата, пътува към град Дамаск, когато Исус се явява пред него в ослепителна светлина. Савел разбира, че Исус е възкръснал наистина от мъртвите, и става вярващ (гл. 9). Той стига до Дамаск, където среща един християнин на име Анания, който изцелява слепотата му. Савел започва веднага службата си като проповедник.

Видяхме вече в посланията на Павел, че той разглеждал себе си като апостол на езичниците, и човек би могъл да си помисли, че е стигнал първи до идеята, че езичниците могат да следват учението на Исус, без да стават първо юдеи. Но авторът на Деянията не е на това мнение. Той се опитва да докаже, че дълбокото единство на апостолската община съществувало в немалка степен и поради факта, че Господ разкрил Своята истина първо на Петър, а не на Павел. В изключително важна сцена от главите 10–11 на Петър му било посочено чрез видение, изпратено от Бога, че не е задължително да се яде само кашерна храна. Той получава указания да отиде в град Кесария, за да говори с римския стотник Корнилий. Петър се подчинява и се обръща към Корнилий и другите езичници, събрали се в дома му. Докато говорел, Светият Дух слязъл над тях, те приели вярата и се кръстили. Петър разбрал значението на случилото се: езичниците могат да приемат Светия Дух също като юдеите и не е необходимо да спазват обичаите на юдаизма, за да повярват и да се покръстят. Той се завръща и съобщава за своите открития на ерусалимските апостоли (гл. 11).

ОТСТЪПЛЕНИЕ Майсторството на Лука като разказвач. Част II Литературното майсторство на Лука не се ограничава само до създаването на паралели между Евангелието и Деянията. Също толкова интересни са и паралелите между главните герои в повествованието на Деянията, особено между Петър, главния герой в главите 1–12, и Павел, главния герой в главите 13–28. Открояват се няколко примера за подобни паралели. И двамата – и Петър, и Павел – проповядват пред тълпи юдеи, и това, което казват, в много отношения е доста сходно (сравнете например думите им в гл. 3 и 13). И двамата вършат удивителни чудеса: и двамата изцеляват например болен без пряк контакт с него. Сянката на Петър може да изцелява така (5:15), както изцеляват кърпите на Павел (19:12). И на двамата се противопоставяли упорито юдейските водачи, но Господ защитил и двамата; те били затворени в тъмница заради своите проповеди, но се освободили от оковите с божествена намеса (12:1–11; 16:19–34). И може би най-важното: и двамата били абсолютно убедени в божественото откровение и в успеха на своите проповеди, че Господ е решил да приеме езичницити в църквата, без първо да стават юдеи (гл. 10–11, 15). Тези паралели подсилват първоначалното ни впечатление за това, че в цялото си повествование Лука иска да покаже, че Бог участва в християнската мисия. Онези, които са предани на Господ, произнасят сходни думи със сходни резултати, открити са им сходни истини и съдбите им си приличат. И така, майсторството на Лука послужило на една основополагаща цел.

Апостолските пътувания на Павел

Основната промяна в повествованието настъпва в глава 13 на Деянията. До този момент Петър е очевидно главният герой на сюжета. Някои от останалите апостоли, като например Йоан, се появяват от време на време, но в по-голямата си част книгата е разказ за дейността на Петър. Всичко това се променя от глава 13 насетне. На Павел и на неговия спътник Варнава било възложено да тръгнат на път и да разпространяват Евангелието по-нататък. Така и направили. В главите 13–20 Павел продължил службата си с три апостолски пътувания до градовете на Мала Азия, Македония и Ахая – места, които са споменати и в посланията на Павел. Но за разлика от неговите послания, в този разказ той отива неизменно първо в местната синагога, в който и град да отиде, и проповядва Христовото евангелие на намиращите се там юдеи, в някои градове в продължение на седмици. И отново предизвиква неизменно протеста на юдейските водачи, които го гонят от синагогата и понякога го наказват по-сурово, например с бой. Веднъж е пребит наистина с камъни, но вместо да умре, както би се случило с всеки обикновен човек, след това просто става и отива в следващия град, за да проповядва там (14:19–20). Според Деянията християнската мисия или нейният главен мисионер Павел не могат да бъдат спрени. Светият Дух бди над случващото се и мисията продължава.

Евангелските проповеди на Павел са изключително любопитни, не на последно място защото са извънредно сходни с евангелските проповеди на Петър от началото на книгата. Прочетете речта на Павел в глава 13 и я сравнете с речта на Петър в глава 3-та. Думите на необразования галилейски рибар Петър можели да бъдат произнесени от Павел, интелектуалец с елинистичен дух, и обратното. Защо? Защото нито един от двамата не е произнасял всъщност тези речи. Те са съчинени от Лука. Особено учудващо е, че характерните за Павел акценти, отразени в писмата му, не играят в тези речи почти никаква роля – например това, че смъртта на Исус е била изкупителна жертва и че Неговото възкресение е ключ към спасението.

След първото мисионерско пътешествие, описано в главите 13–14, идва ред на знаменития събор в Йерусалим, описан в глава 15, който вече обсъждахме във връзка с разказа на Павел в Посланието до галатяните. След прочитането на това послание оставаме с впечатление, че Павел е бил принуден да упражни груб натиск, за да убеди апостолите в Йерусалим, че Евангелието може да се проповядва на езичниците, без от тях да се изисква подчинение на Закона. Но според описаното в Деянията всичко изглеждало съвсем различно. Имало неколцина заблудени братя, които поддържали възмутителното мнение, че вярата в Исус изисква обрязване и спазване на Закона. Но никой от апостолите не се подвел по това. Петър разяснява своето видение и разговора си с Корнилий. Яков се изказва в подкрепа на мисионерските пътувания сред езичниците. Павел и Варнава се възползват от възможността да изразят своето мнение. И всички присъстващи се съгласяват, че за езичниците не е задължително да спазват Закона, освен най-основните изисквания, като например да се въздържат от идоложервени храни и от блудство.

Павел се връща към своята мисионерска дейност и в следващите глави са описани неговите апостолски дела и значителни успехи.

Арестът и защитата на Павел

След третото си мисионерско пътешествие Павел предприема съдбоносно пътуване до Йерусалим (ще забележите, че има множество литературни паралели между събитията в Евангелието от Лука и тези в Деянията; Исус осъществил също подобно пътуване). Когато е в Йерусалим, Яков го подканя да принесе специална жертва в Храма, за да покаже, че не е забравил Моисеевия закон (гл. 21). Това е също ключова тема в Деянията. Въпреки че вярва в покръстването на езичниците, Павел остава юдей във всяко едно отношение. Той никога не би направил нищо, което би нарушило Юдейския закон. Езичниците не трябва да изпълняват неговите норми. Но като истински юдей, Павел се придържал все пак към Закона.

Въпреки това Павел имал противници в Йерусалим, които нареждат да го арестуват. Павел е задържан от римляните. Позволяват му да произнесе защитна реч пред юдеите (гл. 22). След това трябва да се изправи пред съда на юдейския Синедрион (гл. 23). Когато римският трибун научава, че има заговор за убийството му, нарежда Павел да бъде изведен от града в очакване на съда (гл. 23), след което апостолът произнася защитна реч пред управителя Феликс. Но Феликс, надявайки се да получи подкуп, го оставя в тъмницата още две години. В края на този период Феликс е заместен от човек на име Фест. Павел се опасява, че няма да получи справедлив съд. Ето защо се позовава на факта, че като римски гражданин има правото да поиска делото му да бъде разгледано от римския император (нищо в посланията на Павел не подсказва, че е бил римски гражданин; а идеята, че всеки може да постигне изслушване пред императора, изглежда малко странна). Изпращат го в Рим, по пътя претърпява корабокрушение (гл. 27), но в крайна сметка пристига там и книгата завършва с негова проповед, обърната към всеки, който би могъл да го чуе в затвора (гл. 28).

В тези глави Павел привежда множество доводи в защита на себе си и на своето поведение. В тях той настоява, че е юдей християнин, който никога не е вършил нищо, което да противоречи на Моисеевия закон. Той заявява, че е срещнал съпротива, защото вярва в Исус и е предал Неговото послание на езичниците. Но преследванията срещу него са абсолютно неоснователни: нито новооткритата вяра, нито мисионерските му пътувания сред езичниците са отслабили юдейската вяра. Точно обратното – всичко това е изпълнение на правилата на юдаизма.

Някои твърдят, че щом „Деянията на апостолите“ завършват с Павел в затвора, книгата трябва да е била написана скоро след това – например през 63 или 64 г. Разбира се, логиката на това разсъждение подсказва, че в Деянията щеше да се съобщи за смъртта на Павел, ако Лука е знаел за нея. Но не всичко е всъщност толкова очевидно, колкото изглежда. Преди всичко, ако мнозинството изследователи са прави, че Евангелието от Лука е написано през 80–85 г. и че настоящата книга е негово продължение, тогава авторът е писал очевидно няколко десетилетия след смъртта на Павел. Можем да се замислим и за убедителни причини, поради които Лука не е споменал за неговата екзекуция. Според Деянията Павел е човек, който не може да бъде спрян. Вероятно авторът не е искал да съобщава за събитие, което показва, че в действителност Павел може да бъде спрян – всъщност, че е бил спрян окончателно. Затова, вместо да съобщава, че Павел е бил екзекутиран безцеремонно, Лука прекъсва своя разказ с триумфална нота. Павел може да е в затвора, но проповядва там и все още покръства хората в новата вяра. Мисията трябва да продължи.

Историческа стойност на „Деянията на апостолите“

Сега, след като разгледахме повествованието и много от темите в книгата „Деяния на апостолите“, можем да се върнем отново към въпроса за нейната историческа стойност. Разказва ли ни Лука в своето повествование за това, което се е случвало действително през първите години на църквата, за събитията от живота на Павел и неговото учение? Тук ще повторя отново изразеното си по-рано мнение: изглежда, че Деянията са в същата степен точни от историческа гледна точка по отношение на Павел, в каквато Евангелието от Лука е по отношение на Исус. Деянията са достатъчно точни в изобразяването на картината с широки щрихи, но детайлите не достигат, понякога поради мащаба; и съществуват някои значителни, основни различия.

Апостолските пътувания на Павел

Най-добре е това да се покаже чрез детайлно сравнение на казаното за Павел в Деянията и това, което казва Павел за себе си в случаите, когато се описват едни и същи ситуации. Първо да разгледаме учението на Павел. Тук ще посоча само един пример: и в Деянията, и в посланията на Павел се излага гледната точка на апостола за езическото идолопоклонничество, но в двата случая гледните точки се различават доста рязко. В Деянията Павел проповядва на неколцина гръцки философи в Атина (17: 22–31) и им казва, че се заблуждават, като почитат идолите. Макар че тяхната грешка е разбираема: те са невежи и не разбират, че има само един Бог. Господ ще си затвори очите за тяхното невежество и ще им прости. Съпоставете това с казаното от Павел в Посланието до римляните (1: 18–32). Там той заявява, че езичниците са знаели винаги за съществуването на единствения Бог, но са отхвърляли съзнателно това разбиране (известно на всички), за да си създават идоли, знаейки прекрасно, че те не са истински богове. Затова Господ няма да им прости, а напротив – ще ги накаже, че са постъпили против известната им истина. И така, кое е правилното? Били ли са езичниците невежи и готов ли е бил Бог да им прости? Или са действали с пълното съзнание за това, което правят, и по този начин са станали обект на Божия гняв. Някои тълкуватели твърдят, че тези разкази могат да бъдат съгласувани помежду си: когато Павел разговаря с езичниците в Деянията, едва ли би им казал какво мисли в действителност, защото няма да приемат вярата. Но това не изглежда логично: Павел казвал винаги това, което мисли, независимо от последствията. И изглежда малко вероятно да каже нещо, което от негова гледна точка е противоположно на истината, тъкмо когато се опитва да проповядва истината. Изглежда, че в Деянията е променено това, което Павел е мислел в действителност по този въпрос.

Между Деянията и посланията на Павел има противоречия не само в проповедите на Павел, но и в детайлите от неговия живот. Те често могат да бъдат забелязани, ако се сравнят коментарите на Павел с повествованието в Деянията. Понякога се различават малки детайли. Например, Павел посочва, че по време на пътуването до Атина с него бил Тимотей (1 Сол. 3:1–2); но в Деянията се подчертава, че Павел заминал за Атина сам, без Тимотей (гл. 17). Това може да изглежда маловажно, но чии сведения са верни?

Понякога разликите са далеч по-важни. Както видяхме вече, приемането на новата вяра от Павел се случва в глава 9 на Деянията. Първото нещо, което Павел прави, след като напуска Дамаск, е да отиде в Ерусалим, за да се срещне с другите апостоли (9:23–30). Но в Посланието до галатяните Павел подчертава изрично, че всичко се е случило съвсем иначе: той не отишъл в Ерусалим през следващите три години и не общувал с нито един апостол, освен с Кифа и Яков. Павел се кълне, че това е истина (Гал. 1:17–20). Тази разлика е трудна за изглаждане и е важна и за двамата автори. В Деянията авторът иска да подчертае, че Павел и апостолите са били и винаги ще бъдат съмишленици, още от самото начало. И затова Лука казва, че се срещнали веднага след приемането на вярата от Павел. От друга страна, Павел иска да постави акцент върху това, че неговото евангелско послание не е изопачаване на онова, което научил от апостолите: той дори не се е срещал никога с тях. Кое мнение е вярно от историческа гледна точка? В този случай Павел се кълне, че казва истината, и когато говори за това, на мене ми се иска да му вярвам. Лука, писал около 50 години след тези събития, просто не е знаел това.

Деянията и посланията на Павел се различават помежду си в много важни аспекти. Както вече видяхме, в Деянията се подчертава, че Павел не е извършил никога през живота си нищо, което да противоречи на Юдейския закон. На тази тема е посветена по-голямата част от речите, произнесени от него пред съда в главите 21–22 (вж. също: 28:17). Но в посланията си Павел посочва, че живял „като езичник“, когато се опитвал да покръсти езичниците (1 Кор. 9:21); а големият спор, който имал с Петър, възниква именно защото Петър отказвал да постъпва по същия начин (Гал. 2:11–14). Пак питаме, къде е истината? Като отново съм по-склонен да вярвам на Павел.

И така, „Деянията на апостолите“ са нашият най-ранен разказ за историята на първоначалната християнска община. Той обаче не е обективен и не разкрива как са се случили нещата в действителност. Лука е искал да изтъкне няколко неща относно ранната църква: Господ е посочил, че езичниците могат да бъдат спасени, без да спазват Закона; сред истинските християни е съществувала абсолютна хармония, без вътрешни спорове; Павел, Петър и всички останали били напълно единодушни по всеки въпрос, голям или малък; и което е най-важното – Господ подкрепял тяхната мисия от самото начало и нищо не е можело да я спре.

ОТСТЪПЛЕНИЕ Трето послание до коринтяните Вече видяхме пример за псевдоапокриф на Павел във фалшивата кореспонденция между апостола и римския философ Сенека. Друг пример е Третото послание, което според легендата Павел написал до християните в Коринт срещу еретиците, появили се в техните среди. Следващият откъс ще покаже, че посланието е било написано всъщност след смъртта на Павел, за да подложи на критика протоортодоксалните християни от средата на II век, които били смятани за еретици. Към тях спадали и привържениците на докетизма – учение, според което Исус нямал истинско тяло от плът и майка му не била девица. Доста любопитно е, че Павел не е засягал никога тези теми в своите автентични послания. Вероятно авторът на Третото послание до коринтяните е искал да ги засегне. „Павел, затворник на Йешуа Христос, до братята в Коринт – радвам се! Тъй като се намирам в много беди, не се учудвам, че учението на лукавия се множи толкова бързо. Затова и ще дойде скоро Господ Йешуа Христос, понеже е отхвърлен от онези, които извращават Неговите думи. Предавах ви първоначално това, което получих от апостолите, които бяха преди мене и през цялото време пребъдваха с Господ Йешуа Христос… Но справедлив е Всемогъщият Бог, Той не се отрича от Своите творения и изпрати огнения Дух в Мария Галилейката, вярваща с цялото си сърце, и Тя прие Светия Дух в утробата Си, за да се яви на този свят Йешуа, та да бъде съкрушен лукавия чрез същата плът, чрез която придоби власт, и да се убеди, че не е изобщо Бог. И затова със Своето тяло Христос спаси всяка плът…“ (3 Кор. 1:1–4; 12–16).

(Следва)