МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО / РАЗКАЗИ / „КУЧЕШКИ НЮХ“

ПРЕВОД: Gemini 2.5 Pro Think

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК ОТ МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО:

1923 г. – „ИЗПОВЕД“ / „БЕДА“ / „НА ЖИВА СТРЪВ“ / „БОГАТ ЖИВОТ“ / „ЖЕРТВА НА РЕВОЛЮЦИЯТА“ / „АРИСТОКРАТКА“ / „ЧАШАТА“ / „МАТРЬОНИЩЕ“

1926 г. – „КРАДЦИ“

1927 г. – „БЮРОКРАТИЗЪМ“

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

На търговеца Еремей Бабкин му свиха енотовия кожух. Изрева търговецът Еремей Бабкин. Жал му е, виждате ли, за кожуха.

— Кожухът — казва — беше много хубав, граждани. Болно ми е. Пари няма да жаля, но ще намеря престъпника. Ще му се изплюя в мутрата.

И ето че Еремей Бабкин извика полицейско куче следотърсач. Явява се един такъв човек с каскет, с навои, а с него и куче. И то не какво да е, а си е направо кучище — кафяво, с остра и несимпатична муцуна.

Доведе този човек кучето до следите край вратата, каза „пс“ и се отдръпна. Подуши кучето въздуха, плъзна поглед по тълпата (народ се беше събрал, разбира се) и изведнъж се приближава до баба Фьокла от пети номер и започна да ѝ души полата. Бабата — зад тълпата. Кучето — след полата ѝ. Бабата на една страна — и кучето след нея. Захапа бабата за полата и не я пуска.

Рухна бабата на колене пред агента.

— Да — казва, — хванахте ме. Не отричам. И — казва — пет ведра с джибри — така е. И казан — истина е. Всичко — казва — е в банята. Водете ме в милицията.

Е, народът, разбира се, ахна.

— А кожухът? — питат.

— За кожуха — казва, — не зная нищо и не съм и чувала, но останалото е вярно. Водете ме, бесете ме.

Е, отведоха бабата.

Агентът взе отново своето кучище, навря отново носа му в следите, каза „пс“ и се отдръпна.

Огледа се кучището, подуши празния въздух и се приближи изведнъж до гражданина домоуправител.

Пребледня домоуправителят, падна по гръб.

— Вържете ме — казва, — добри хора, съзнателни граждани. Аз — казва, — събрах парите за водата, но ги изхарчих за свои прищявки.

Е, разбира се, живущите се нахвърлиха върху домоуправителя, започнаха да го връзват. А кучето през това време се приближава до гражданина от седми номер. И го дърпа за панталона.

Пребледня гражданинът, свлече се пред хората.

— Виновен съм — казва, — виновен съм. Аз — казва, — си поправих наистина годината в трудовата книжка. Аз — казва, — жребецът му с жребец, трябва в армията да служа и отечеството да защитавам, а живея в седми номер и ползвам електричество и други комунални услуги. Хванете ме! Объркаха се хората.

„Що за — мислят си, — поразително куче е това?“ А търговецът Еремей Бабкин замига с очи, огледа се, извади пари и ги подава на агента.

— Махай го — казва, — това кучище на майната му кучешка. Да върви — казва, — по дяволите енотовия кожух. Да се провали дано..

А кучището е вече тук. Застанало пред търговеца и върти опашка.

Смути се търговецът Еремей Бабкин, отстъпи настрани, а кучето след него. Приближава се до него и му души галошите.

Запелтечи търговецът, пребледня.

— Е — казва, — бог вижда истината, няма как. Аз — казва, — съм кучи син и мошеник. И кожухът — казва, — не е мой, братлета. Кожуха — казва, — го задигнах от брат си. Плача и ридая!

Хукна тогава народът който където види. А кучището няма време да души въздуха, сграбчи двама-трима — който му попадне — и ги държи.

Покаяха се и те. Единият проиграл държавни пари на карти, другият пернал жена си с ютията, третият пък казал такова нещо, което е неудобно да се преразказва.

Народът се разбяга. Дворът опустя. Останаха само кучето и агентът.

И ето че кучето се приближава внезапно до агента и започва да върти опашка. Пребледня агентът, падна пред кучето.

— Ръфайте ме — казва, — гражданино. Аз — вика, — за вашата кучешка храна три десетарки получавам, но две прибирам за себе си...

Какво е станало по-нататък — не се знае. Аз, за да не си навлека някоя беля, побързах да се изпаря.

1923 г.