четвъртък, април 30, 2020

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ – 1965 ГОДИНА – ФИЗИКА – ШИНИЧИРО ТОМОНАГА

Шиничиро Томонага (朝永 振一郎)

31 март 1906 г. – 8 юли 1979 г.


Нобелова награда за физика (заедно с Джулиан Швингър и Ричард Филипс Файнман)

(За фундаменталната му работа по квантова електродинамика, имаща дълбоки последици за физиката на елементарните частици.)

Японският физик Шиничиро Томонага е роден в Токио, той е най-големият син на Санджуро и Хиде Томонага. През 1913 г., когато баща му заема поста на професор по философия в Киотския императорски университет, семейството се мести в Киото, където Томонага учи в прославеното по цялата страна „Трето средно училище“.

Томонага получава степента бакалавър по атомна физика в Киото през 1929 г. и остава още три години като асистент и аспирант в изследователската лаборатория „Каджуро Тамаки“. Един от неговите колеги там е Хидеки Юкава, който по-късно предсказва съществуването на пиона, частица, осъществяваща предаването на ядрени сили между протоните и неутроните. През 1932 г. Томонага се мести в Института за химически и физически изследвания в Токио като асистент-изследовател в лабораторията на Йошио Нишина. От 1937 до 1939 г. работи в Лайпцигския университет заедно с Вернер Хайзенберг. Изследването му, посветено на физичните свойства на атомното ядро, което публикува, докато е в Германия, е прието за докторска дисертация в Токийския императорски университет през 1939 г.

През 1941 г. Томонага заема поста професор по физика в Токийския университет за наука и литература (който по-късно влиза в състава на Токийския университет за култура). По време на Втората световна война той работи над радарите, иначе казано – в областта, с която се занимава и Джулиан Швингър, с когото по-късно разделя Нобеловата награда.

В началото на научната му работа интересите на Томонага са свързани с квантовата електродинамика, към която се връща периодично в продължение на повече от двадесет години. Първото си изследване в тази област той прави с Нишина в Токио, продължава го с Хайзенберг в Лайпциг и се връща към него заедно със своите студенти в Токио по време на войната. Значителният напредък в тази посока започва през 1947 г. и именно заради него Томонага получава Нобелова награда.

От 1927 г. английският физик П. Е. М. Дирак се опитва да съгласува квантовата механика с теорията за относителността. Той концентрира вниманието си върху връзката между електроните и електромагнитното излъчване. Според завършената форма на теорията на Дирак фотонът, или квантът електромагнитна енергия, може „да се материализира“, създавайки електрон и позитрон (античастица, двойник на електрона). Аналогично електронът и позитронът в резултат от анихилация могат да създадат фотон. Томонага и Нишина изследват тези процеси в началото на 30-те години.

Теорията на Дирак дава ключ към ново разбиране за взаимодействието на заредените частици. Например два съседни електрона могат да си обменят серия фотони, прехвърляйки си ги като топчета. Силата на реакцията, която изпитва всеки електрон, когато излъчва или поглъща фотон, се проявява като електромагнитно отблъскване, което се стреми да отдалечи електроните един от друг. В този случай се казва, че участващите в обмена фотони са „виртуални“ частици, защото тяхното съществуване е краткотрайно и те не могат да бъдат открити непосредствено.

Енергията на виртуалните фотони може да се пресметне, като се използва принципът за неопределеността на Хайзелберг, според който максималната енергия на частиците зависи от големината на промеждутъка от време, необходимо за нейното измерване. Тъй като виртуалните фотони съществуват много малко време, енергията им може да бъде голяма. Нещо повече, понеже взаимодействащите електрони със сближаването си скъсяват времето за живот на виртуалните фотони, горната граница на енергията се вдига още повече. Възниква интересен въпрос: какво ще стане, когато един и същи електрон отначало излъчва виртуален фотон, а след това го поглъща обратно. В такъв случай времето за живот на фотона може да се приближи до нулата и следователно допустимата енергия става неограничена. Непрекъснатото излъчване и поглъщане на подобни фотони явно ще придеде на електрона безкрайна маса.

Към началото на 40-те години се вижда, че от теорията на Дирак следва електронът да притежава безкрайна маса, а също така - по аналогични съображения, свързани с виртуалните електрони и позитрони – и безкраен електрически заряд. Тези изводи са очевидно абсурдни, защото масата и зарядът на електрона, както е известно, са ограничени и не много големи. Въпреки това теорията продължава да се използва, защото нейните недостатъци стават очевидни една когато се изследват електрони на много близки разстояния. За повечето експерименти, осъществявани по това време, теорията на Дирак дава верни предсказания, а и по-добра от нея не съществува.

Кризата на квантовата електродинамика се разразява през 1947 г., когато Уилис Ю. Ламб и Робърт Ръдърфорд установяват експериментално, че едно енергетично равнище на електрона във водородния атом се различава леко от значението, което Дирак предсказва. Примерно по същото време Поликарп Куш със своите колеги открива, че магнитният момент на подобен електрон също се различава малко от предсказания. Тези противоречия подтикват Томонага и Швингър да реконструират квантовата електродинамика. Томонага, изолиран в следвоенна Япония от повечето западни физици, научава за резултатите на Ламб не от научно списание, а от научно-популярна колона в едно седмично американско списание.

Преди това има опити за справяне с очевидно безкрайната маса и безкрайния заряд на електрона просто като се отрича тяхното съществуване. Томонага и Швингър избират друг подход: вместо да отхвърлят безкрайностите, те ги използват. Според тях измерваната маса на електрона трябва да се състои от два компонента: истинска, или „чиста“ маса, която електронът би притежавал, ако се наблюдава изолирано, и маса, свързана с облаците виртуални фотони (и други виртуални частици), които електронът непрекъснато излъчва и поглъща. Ако облакът фотони има безкрайна маса, от това следва, че чистата маса също трябва да бъде безкрайна, но отрицателна. Когато два такива компонента се съединят в обща маса, безкрайностите се изключват взаимно, при което имаме като резултат само малък краен остатък, който съответства на измерваната маса. Използвайки аналогичен подход към безкрайния заряд на електрона, Томонага и Швингър постулират безкраен отрицателен чист заряд, който привлича облака положително заредени виртуални частици. Безкрайно големият положителен заряд на виртуалния облак екранира отрицателния чист заряд с изключение на крайния остатък.

Математическата процедура, изобретена от Томонага и Швингър за изключването на безкрайността на зарядите, се нарича пренормировка (или ренормализация – бел. П. Н.). Макар че пренормировката дава на квантовата електродинамика спасителна концепция, мнозина физици смятат в крайна сметка, че подобно лекарство е по-лошо от самата болест. Пренормировката отстранява някои безкрайности, въвеждайки други, включително маси, които не само са безкрайни, но плюс това са и отрицателни. Но Томонага и Швингър подчертават, че в тяхната теория наблюдаваните величини на масата са ограничени и положителни. Електронът не може да се отдели от своя облак виртуални частици, затова безкрайни чисти маси и заряд не могат да се наблюдават. Независимо от Томонага и Швингър и приблизително по същото време Ричард Ф. Файнман намира съвсем различен път за изразяване на идеите на квантовата електродинамика. Той доказва, че всяко взаимодействие между частиците (включително виртуалните частици) може да се представи с помощта на диаграма на траекторията на частиците в пространството и времето.

Теорията за пренормировката в квантовата електродинамика се оказва най-точна от всички физични теории. Някои характеристики на електрона могат да се измерят с точност на значенията до няколко милиардни; значенията, предсказани от теорията, се съгласуват точно с експерименталните данни. Нещо повече, квантовата електродинамика става модел за теориите, описващи други природни сили, и пренормировката е съществена крачка към това тези теории да получат практическо измерение.

Изследванията на Томонага по време на Втората световна война и след нея стават известни извън пределите на Япония преди всичко благодарение на усилията на Юкава. В резултат от това през 1949 г. той е поканен в Института за фундаментални изследвания в Принстън (щат Ню Джърси), където се занимава с квантова механика на системите от много частици, като твърдите тела, и така открива нова област за изследвания. Когато през 1951 г. умира Нишина, Томонага се връща в Япония, за да оглави Института за химически и физически изследвания. От 1956 до 1962 г. е президент на Токийския университет за култура, а от 1963 до 1969 г. заема поста президент на Научния съвет на Япония. Той ръководи също така Института за оптични изследвания и служи в различни правителствени комитети. Томонага помага да се организира Института за изследвания по фундаментална физика към Киотския университет и Института за ядрени изследвания към Токийския университет.

Пред 1940 г. Томонага се жени за Реко Секигучи, дъщеря на директора на токийската Метрополитен обсерватория. Семейството има двама сина и една дъщеря.

Освен с Нобелова награда Томонага е удостоен с награда на Японската академия на науките (1048 г.), с ордена За култура на японското правителство (1952 г.) и със златния медал Ломоносов на АН на СССР (1964 г.). Член е на Японската академия на науките, на Германската академия на естествоизпитателите „Леополдина“, чуждестранен член е на Шведската кралска академия на науките, член-кореспондент е на Баварската академия на науките и чуждестранен член на американската Национална академия на науките.

Превод от руски: Павел Б. Николов



сряда, април 29, 2020

ИСУС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ – ГЛАВА 10. ИЗГОНВАНЕТО НА ТЪРГОВЦИТЕ ОТ ХРАМА – ЗАЩО ИСУС Е АРЕСТУВАН ИЗВЪН ГРАДА?

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ПРЕДИСЛОВИЕ

ГЛАВА 1.

МАСАДА

ГЛАВА 2. "ЩЕ ВИ НАПРАВЯ НАРОД ОТ СВЕЩЕНИЦИ И СВЯТО ЦАРСТВО"

ПРЕДИ I ВЕК; ИСТОРИЯТА НА СВЕТА СПОРЕД ТОРАТА; ЦАР ДАВИД; ДОКУМЕНТАЛНАТА ХИПОТЕЗА; ИДВАНЕТО НА ЕВРЕИТЕ В ХАНААН; РЕЛИГИЯТА НА ДРЕВНИЯ ИЗРАИЛ; БОРБАТА НА БОГА НА БУРЯТА С ЧУДОВИЩЕТО; ЛИЦЕЗРЕНИЕ НА БОГА

ГЛАВА 3. МОНОТЕИСТИЧНАТА РЕФОРМА ПРЕЗ VIII–VII В. ПР. Н. Е.

ИЗРАИЛ И ЮДЕЯ; РЕФОРМИТЕ НА ЕЗЕКИЯ; PRIESTERCODEX; СЕНАХЕРИБ И ОБСАДАТА НА ЕРУСАЛИМ; ЦАР ЙОСИЯ (640-609 г. пр. н. е.); ВАВИЛОНСКИЯТ ПЛЕН

ГЛАВА 4. САДУКЕИ И ФАРИСЕИ

СЛЕД ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН; РАЗДЕЛЯНЕТО НА ЕВРЕИТЕ И САМАРЯНИТЕ; САДУКЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА МАКАВЕИТЕ; КНИГАТА ДАНИИЛ; ВЪЗКРЕСЕНИЕТО НА МЪЧЕНИЦИТЕ; ФАРИСЕИТЕ; ЗАЛЕЗЪТ И РАЗЛОЖЕНИЕТО НА ФАРИСЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА АРИСТОБУЛ; ПОМПЕЙ И ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ

ГЛАВА 5. РИМ И ЦАР ИРОД

СЛЕД ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ; МЕСИЯТА ОТ ДОМА НА ДАВИД; ЕСЕИТЕ; ВЪЗВИСЯВАНЕТО НА ИРОД; ЦАР ИРОД, АНТИХРИСТЪТ; ЕСЕЯТ МЕНАХЕМ; ВОЙНАТА НА СИНОВЕТЕ НА СВЕТЛИНАТА СЪС СИНОВЕТЕ НА ТЪМНИНАТА; ИРОД И МАРИАМНА; ВЪСТАНИЕТО НА ЮДА И МАТАТИЯ

ГЛАВА 6. “ЧЕТВЪРТАТА СЕКТА”

”ЧЕТВЪРТАТА СЕКТА”; КНИГАТА НА ЕНОХ; СЛЕДВАЩИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЕНОХ; ВЪЗНЕСЕНИЕТО НА НЕБЕТО; САТАНАТА; ХЕГЕМОНЪТ; ИМЕТО НА МЕСИЯТА; ЗИЛОТИТЕ И ЕСЕИТЕ

ГЛАВА 7. ЮДЕЙСКАТА ВОЙНА

ВОЙНАТА; ХАОС ИЛИ ОРГАНИЗАЦИЯ?

ГЛАВА 8. ИСУС И ИЗТОЧНИЦИТЕ

ЕВАНГЕЛИЯТА КАТО ИЗТОЧНИЦИ; РИМСКИТЕ ИЗТОЧНИЦИ; ЕРЕТИЧНИТЕ СЪЧИНЕНИЯ; ТАЛМУДЪТ И „ТОЛЕДОТ ЙЕШУ“; ПРОТОКОЛИТЕ

ГЛАВА 9. ЕВАНГЕЛСКИЯТ ИСУС

ЙОАН КРЪСТИТЕЛ; ОСНОВНОТО ПОСЛАНИЕ НА ИСУС; ИМЕНАТА НА УЧЕНИЦИТЕ; ГРЕШНИЦИТЕ И ПРАВЕДНИЦИТЕ; ПУСТИНЯТА; ЧУДЕСАТА; ВЛИЗАНЕТО В ЕРУСАЛИМ

ГЛАВА 10. ИЗГОНВАНЕТО НА ТЪРГОВЦИТЕ ОТ ХРАМА

НЯКОЛКО ПРЕДВАРИТЕЛНИ ВЪПРОСА; ИЗГОДНАТА КОНЦЕСИЯ; ПЪРВОСВЕЩЕНИКЪТ И НЕГОВИЯТ БИЗНЕС; ТЪРГОВЦИ ИЛИ ХАНАНЕЙЦИ?; ЕРУСАЛИМСКИЯТ ХРАМ; КЕСАРЕВОТО КЕСАРЮ; ПОНТИЙ ПИЛАТ

ГЛАВА 10. ИЗГОНВАНЕТО НА ТЪРГОВЦИТЕ ОТ ХРАМА

ЗАЩО ИСУС Е АРЕСТУВАН ИЗВЪН ГРАДА?

В разказа на Марк за присъствието на Исус в Ерусалим има много логични противоречия. Той представя Исус като мирен пророк, но тълпата, която приветства Царя и Месията от Давидовия дом, по определение не може да бъде мирна.

Марк представя погрома в Храма като самостоятелен пърформанс, но после се оказва, че човекът, осъществил този погром, продължава да се намира там няколко дена след това заедно със своето обкръжение.

Но най-голямото логическо недоразумение у Марк се състои в следното.

В продължение на няколко дена Марк изобразява Исус като триумфатор. Тълпата го посреща с осанна и палмови клонки. Той проповядва безпроблемно в Храма и „книжниците и фарисеите“, които го търсят да го погубят, не могат да направят това заради заобикалящата го тълпа.

Но в нощта преди ареста на Исус картината рязко се променя. Виждаме Исус не в Храма, а извън Ерусалим, зад предела на градските стени. Той е отчаян. Обземат го мрачни предчувствия. Той предсказва предателството на учениците си. „Всички вие ще се отвърнете от мене в тази нощ“ (Марк, 14:27). Той им нарежда да го чакат в Галилея (Марк, 14:28). Той скърби, предчувства ареста, екзекуцията и смъртта. Той се моли. По челото му избива кървав пот, душата му страда смъртно. „Авва, Татко! За теб всичко е възможно. Махни тази чаша от мен. Но направи така, както искаш ти, а не както искам аз“ (Марк, 14:36).

Именно тогава Исус иска учениците му, ако нямат оръжие, да си го набавят: „Който няма меч, да продаде връхната си дреха и да си купи“ (Лука, 22:36).

Контрастът между тази нощ и предишната картина на всемогъщия Исус, който седи в храма срещу съкровищницата, а пад нозете му хората постилат одежди и палмови клонки, е поразителен.

Какво се е случило? Защо е това отчаяние? Защо Исус напуснал Храма? Защо Исус, който седял няколко дни край съкровищницата, е арестуван извън града?

Марк обяснява това странно място на ареста по удивителен начин: оказва се, че Исус и учениците му са напуснали града през нощта, за да не ги заловят книжниците и фарисеите.

Това обяснение не издържа на критиката. Най-добрата защита за Исус била тълпата, още повече през нощта, а най-добро място за съпротива бил Храмът. Трудно, практически невъзможно е да си представим подобна картина: царят на Израил влиза тържествено в града и завзема с ликуващата тълпа Храма, а след това всяка вечер се измъква тихо от навън като дребен чиновник, чиято длъжност е да проповядва Божието царство, минавайки безпрепятствено през градските врати, където първата стража би могла да го задържи без всякакъв проблем.

Това е също толкова малко вероятно, колкото и ако Йосиф Флавий ни каже, че тълпата, завзела Храма след смъртта на Ирод, се е разпръсвала през нощта по хановете и се е връщала на разсъмване. Който контролирал Храма, контролирал народа на Израил.

Всичко си идва на мястото, ако предположим, че Исус и неговите последователи са били изхвърлени от Храма.

Между триумфалните проповеди на Исус в Храма и нощното му отчаяние извън стените на Ерусалим лежи епизод, който Марк преднамерено е пропуснал: а именно, че в града са влезли войските на Пилат и като са се смесили с празничната тълпа (не толкова невероятно предположение, ако се има предвид, че по-голямата част от легионерите са били местни сирийци), са изтласкали нашествениците от Храма.

В такъв случай всичко става разбираемо: и отчаянието на Исус, и предчувствието за смърт, е обвиненията в предателство, и малкото на брой скрили се с него привърженици, и истеричното нареждане „да си продадат дрехата и да си купят оръжие“, и предателството на Юда.

От днешна гледна точка смисълът на това предателство е неразбираем: защо трябва да се посочва къде се намира някой, който всеки ден поучава в Храма? Друг е въпросът, ако става дума за лидер на неуспял метеж, криещ се в покрайнините в опит да оцени размаха и дълбочината на поражението.

Именно при такава ситуация информацията за местоположението на Исус, съобщена на Каяфа от Юда – или двоен агент, или искрен член на движението, спасяващ кожата си – е била безценна.

(Следва)

понеделник, април 27, 2020

АСАСИНИТЕ – РОДОНАЧАЛНИЦИ НА СЪВРЕМЕННИЯ ТЕРОРИЗЪМ

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Днешните религиозни и политически терористи са потомци на сектанти, криещи се преди хиляда години в непристъпна крепост сред планините на Иран.

Като всяка друга религия ислямът не придобил веднага канонични форми. През първото столетие от съществуването на новата религия от нея се отделили множество течения и секти. Една такава странична издънка бил исмаилизмът. Той бил основан от привържениците на Исмаил, син на имама Джафар ал Садик, потомък на пророка Мухамад. През 760 година бащата лишил Исмаил от правото да наследи титлата имам заради войнствените му антифеодални възгледи. Скоро Исмаил бил убит, но след това популярността на сектата, носеща неговото име, започнала да расте. Нейните последователи не вярвали в смъртта на Исмаил. Те твърдели, че е станал скрит имам, когото самият аллах пази. Исмаилистите били бързо признати за еретици, започнали да ги ловят и да ги наказват жестоко. Сектата минала в нелегалност. Нейните последователи си предавали шепнешком думите на своя скрит имам.

В началото на втората половина на XI век към исмаилистите се присъединил Хасан ибн Сабах. Той учел в медресето в североиранския град Рей, когато чул за първи път от нелегален проповедник за скрития имам и за неговото учение. Умният юноша бил забелязан от главния даи (исмаилистки проповедник) на Западна Персия, който го направил свой приближен. В края на 70-те години на XI век Хасан бил изпратен да учи в Кайро, където исмаилистите били относително свободни.

Хасан ибн Сабах

След няколко години, като се изпълнил със сектантска премъдрост, Хасан се върнал в Исфахан, столицата на Селджукския султанат. Там Хасан ибн Сабах започнал да пропагандира своя извънредно прост вариант на исмаилизма: бог не може да бъде опознат с разума, на истинска вяра може да те научи само имамът. Имамът е скрит и общува само с Хасан, иначе казано – на единствено правилната вяра може да те научи само Хасан ибн Сабах. Единствено тези, които го слушат и са му послушни, ще отидат в рая, а за всички останали пътят към него е затворен. Учението било крайно примитивно, но именно поради това – крайно популярно. Не трябва да мислиш, не трябва да търсиш истината – слушай Хасан ибн Сабах и раят ти е гарантиран. Броят на последователите на новата версия на исмаилизма започнал бързо да расте. Наистина, растял за сметка на невежите бедняци. На Хасан именно това му трябвало: той забранявал книгите и проклинал всяка начетеност.

Популярността на новия даи обезпокоила султан Малик Шах и на Хасан се наложило да напусне столицата. Скитайки се по Иран, той се замислил за място, където не би го заловил никакъв владетел – замислил се за своя държава. Вниманието му било привлечено от крепостта Аламут в провинция Дейлем. Тя изглеждала непристъпна – пазели я планински гъсталаци около долината, където се намирала. Освен това крепостта била разположена на върха на висока скала. Хасан мислел да внедри в гарнизона на Аламут тайни исмаилисти, които да избият охраната и да отворят портите, но след това намерил по-прост път: дал на коменданта подкуп от три хиляди златни динара и той в буквалния смисъл на думата продал на сектантите стратегически важното укрепление. Исмаилистите имали вече опорна точка, от която към всичките краища на Селджукската империя плъзнали разносвачи на еретичната зараза. Освен че проповядвали, те споделяли охотно с благодарните слушатели разкази за Хасан ибн Сабах, славния владетел на Аламут. Макар че по това време той не бил на повече от четиридесет години, вече започнали да го наричат „Стареца от планината“.

Обсадата на Аламут

Султан Малик Шах се разтревожил от внезапната поява на непокорната крепост в неговите владения. Той изпратил срещу исмаилистите войска под командването на везира Низам ал Мюлк. Когато войската стигнала до Аламут, крепостта се охранявала само от седемдесет исмаилисти, но обсадата завършила с неуспех. Няколко месеца по-късно султанът изпратил срещу Аламут още по-голяма войска, но исмаилисткото опълчение, събрано от околните градове, я разбило. Султанът така и не успял да превземе Аламут, но си го изкарал на обикновените исмаилисти. По всичките краища на империята започнали да ги подлагат на още по-жестоки репресии от преди. Действията на властите обаче само укрепвали славата на Хасан ибн Сабах и вярата в неговото всемогъщество.

В началото на 90-те години на XI век мирният дотогава исмаилизъм се опетнил за първи път с убийство. В град Саве спотаилите се сектанти решили да се разправят с един вероотстъпник, който можел, уплашен от мъченията, да предаде исмаилистката мрежа. Дърводелецът Тахир заклал потенциалния предател, но бил заловен. Той не криел принадлежността си към планинските исмаилисти, затова разпореждане за жестоката му екзекуция дал лично Низам ал Мюлк, който станал главен преследвач на еретиците в империята.

Като научили за екзекуцията на Тахир, в Аламут започнали да готвят отмъщение. За тържественото възмездие Хасан ибн Сабах избрал лично доброволеца – младия Бу Тахира Арани. На 14 октомври 1092 година убиецът, преоблечен като дервиш, изтичал до носилката на Ал Мюлк и забил нож в гърдите на везира. След няколко минути от мечовете на охраната загинал и терористът, но преди смъртта си успял да извика към тълпата присъдата срещу Ал Мюлк, която Старецът от планината произнесъл.

Убийството на Ал Мюлк

Разгневеният Малик Шах заповядал за заличат Аламут от лицето на Земята, но само месец след убийството на своя везир починал и той. Точната причина за смъртта на султана останала неизвестна, но поданиците му били убедени, че са го отровили исмаилистите. Явно така мислел и новият султан. Но все пак отменил похода срещу Аламут. Не му било до еретиците: след смъртта на Малик Шах империята потънала в размирици. Докато регионите се бунтували срещу централното правителство, исмаилистите завземали все по-нови крепости. Хасан се убедил нагледно, че терорът може да носи политически дивиденти, и се замислил да го направи постоянен. За тази цел вътре в сектата била създадена спецслужбата на фидаите, което ще рече „жертващите се“.

Подборът на фидаите бил много строг. Крайната цел – правото да дадат живота си за Стареца – постигали само 5-10 % от претендентите. Те били основно момчета или юноши от най-бедни семейства. Идвали в Аламут или в съседната крепост Ламасар, където се намирал центърът за подготовка на фидаи. Отначало поставяли претендентите да стоят дълго време при затворени врати, наблюдавайки дали някой няма да прояви недоволство. След това те седели няколко дена във вътрешния двор, хранейки се единствено с остатъци, а по-старите по служба фидаи ги обиждали всячески и ги биели с тояги. Във всеки момент всеки от новаците можел да стане и да напусне безпрепятствено крепостта. Тези, които преминели през първото изпитание, получавали храна и облекло и започвали истинското обучене. Фидаите били готвени сериозно. Те трябвало да владеят виртуозно всяко известно оръжие, а също така да умеят да се бият с голи ръце. Преподавали им и основи на театралното майсторство – бъдещият убиец трябвало да може да се преправя на всякакъв. Фидаите били изпращани в различни страни, затова всеки от тях учел езика на мястото, където щял да изпълнява задачите на Стареца от планината.

За ноу-хау подготовката на фидаите разказва венецианският пътешественик Марко Поло: „При двора си старецът държал тамошни юноши от дванадесет до двадесет години. Те знаели от чужди разкази как Мухамад, техният пророк, описвал рая… Старецът нареждал да поставят в този рай юношите според волята му… и ето как: първо ги опивали, вземали ги безчувствени и ги слагали в една градина. Там ги събуждали. Събужда се юношата и наистина вижда, че се намира в рая, а жени и девици са през целия ден с него, играят, пеят, забавляват го, изпълняват всяко негово желание… Когато старецът поиска да изпрати някого от своите да убие някого, заповядва да дадат на юношите да пият до насита; когато заспят, нарежда да ги пренесат в двореца му. Юношите се събуждат в двореца, изумяват се, но не се радват, защото никога не биха напуснали рая по своя воля. Те отиват при стареца, когото смятат за пророк, кланят му се смирено, а старецът ги пита откъде са дошли. От рая, отговарят юношите… Ако старецът поиска да бъде убит някой важен човек, заповядва да изпитат и да изберат най-добрите от асасините, мнозина от тях изпраща в близки страни със заповед да убиват хора; те отиват и изпълняват заповедта му; който остане жив, се връща при двора. Случвало се след убийството да попаднат в плен и сами да сложат край на живота си… Ще кажа откровено, много царе и барони плащали от страх данък на стареца и поддържали с него дружески отношения“.

Хасан ибн Сабах черпи фидаите с „райска напитка“

В този цитат, потвърден от разказите на други съвременници, си струва да обърнем внимание на два момента. Старецът от планината освобождавал фидаите и своите близки сподвижници от ограниченията, налагани от законите на шариата. Те можели да пият вино, да ядат свинско, да не спазват постите, да общуват с други жени и даже заради изпълнение на поставената задача да се отказват от мюсюлманската вяра, да ругаят пророка и да се кръстят. Разказът на Марко Поло се отнася към началото на XIV век и в него срещаме думата „асасини“. Това е европейски вариант на арабската дума „хашишин“, както започнали да наричат исмаилистите два века по-рано. Прозвището идва от думата „хашиш“, но не означава, че всички привърженици на Стареца от планината са пушили хашиш. Тази персийска дума означава просто „сено“, а презрителното название на исмаилистите подчертавало единствено нищетата на повечето от членовете на сектата. Думата „асасини“ се прикрепила здраво към фидаите и се появила легендата, че бъдещите убийци, за да се принесат в „райската градина“, пушели хашиш до припадък. В действителност преди пренасянето на безчувствените тела в рая и обратно на фидаите давали настойка от опиати.

Прецизната подготовка на фидаите заемала месеци и даже години. Докато юношите усвоявали науката да убиват, Хасан решил да организира по-малко квалифицирана, но по-масова терористическа атака. За цел избрал столицата на Селджукската империя Исфахан. В този голям град имало около тридесет хиляди дълбоко замразени исмаилисти. Започнали да снабдяват тайно мрежата с оръжие. Скоро градът потръпнал от необичайния брой необяснимо изчезнали видни граждани. Молли, чиновници и просто богати търговци се губели посред бял ден. Както се изяснило по-късно, престъпленията били извършвани извънредно просто. На улицата до жертвата, избирана много често заради пълния си джоб, се приближавал сляп старец и молел жално, в името на аллах, да бъде заведен до дома си, пътя към който не може да намери сам. Явно жителите на Исфахан били, за своя беда, добри. Те изпращали слепеца до дома му, където върху тях се нахвърляли зрящи и здрави исмаилисти, ограбвали ги и ги убивали.

В Исфахан царяла паника. Когато една жена дотичала на пазара и казала, че е чула стонове, идващи от ограден с висока стена двор, възбудената тълпа хукнала към посочения адрес. Там, в кладенеца, в бараките и в мазето открили десетки трупове. Стоновете издавала последната недоубита жертва. Естествено, стопаните на къщата и всички намиращи се вътре били разкъсани на парчета. Обискът показал връзка на убийците с исмаилизма. Исфаханците преминали от страх към мъст. Всички заподозрени в симпатии към учението на Стареца от планината били убити. Исмаилистите се опитали да вдигнат въоръжен метеж, но той бил жестоко смазан.

Хасан ибн Сабах разбрал, че е по-добре да нанася по външния свят точни, но прецизно подготвени удари. Редом с вратите на Аламут били окачени две бронзови табели. Върху лявата пишели имената на загиналите фидаи (най-отпред там стояло името на Бу Тахар Арани), а върху дясната – имената на техните жертви (там списъкът започвал с Низам ал Мюлк). Учениците на Аламут се разлетели по всичките краища на мюсюлманския свят и даже извън неговите предели. Много скоро мястото върху табелите свършило и трябвало да слагат все по-нови и нови. Смята се, че жертва на асасините са станали трима халифи, шестима везири, няколко наместници на области и управители на градове, много хора с духовни звания. От ръцете им загинали и двама християнски владетели – граф Раймонд Триполийски, убит през 1105 година, и маркграф Конрад Монфератски, загинал в резултат от покушение през 1192 година. Доста скоро много управници разбрали, че най-добрият начин да спасят живота си, е да плащат данък на вожда на исмаилистите. До тази мисъл стигнали и няколко европейски господари, основно на страни, граничещи с мюсюлмански държави.

Управляващият в Сирия султан Ридван даже сключил с асасините съюз. По негова молба фидаите колели съперниците му и личните му врагове, а в замяна на това султанът давал на исмаилистите крепости в различни краища на Сирия. Асасините се почувствали бързо стопани в столицата на султана Алепо и даже заплашвали, че ще накарат всичките ѝ жители да приемат исмаилизма под страх от смъртно наказание. Тяхната наглост ги погубила. В Алепо избухнало въстание и всички асасини били убити.

В Аламут Хасан ибн Сабах, който станал вече старец не само по звание, но и по възраст, поддържал жесток ред и аскетизъм. Забранен бил всякакъв разкош. Суровите закони на шариата били заменени с нови, още по-сурови. Виното, чиято употреба се разрешавала на фидаите по време на изпълнение на служебните им задължения, било най-строго забранено за редовите исмаилисти. Хасан заповядал да убият най-малкия му син Мухамад за намерен в килията му съд с вино. Най-големият му син Устад, който бил заподозрян в заговор срещу баща си, също бил екзекутиран.

Хасан ибн Сабах

През 1124 година Хасан ибн Сабах починал. Както пише един историк, „той бил човек с необичайна енергия и необичаен талант, човек, роден за вожд, който преуспял да извърши невероятното: да превърне мирните и потиснати персийски селяни в удивително упорити войници“. Държавата, създадена от Стареца, го надживяла със сто и тридесет години. В действителност обаче веднага след смъртта на Хасан между асасините започнали раздори. Старецът предал властта на своите четирима най-близки помощници, но за две години трима от тях починали подозрително скоропостижно. Останалият жив Кия Бозорг Умид, със селски иначе произход, основал династия и властта в държавата на исмаилистите започнала да се предава от баща на син.

Това не се харесало на мнозина от комендантите на разхвърляните по Средния и Близкия Изток асасински крепости и те започнали да провеждат независима от Аламут политика. Обградили се със свои феодали и започнали да търгуват активно с техните услуги. През втората половина на XII век асасините организирали истинска хайка за Салах ад Дин, знаменития покорител на Изтока. Вярната охрана помогнала на Саладин, както го нарекли европейците, да отблъсне всички заплахи. Наемните убийци били купувани с желание не само от мюсюлманските владетели, но и от кръстоносците, които основали по това време няколко държави в Светата земя. Това, че фидаите помагат за пари на враговете на исляма, смущавало малко предводителите на асасините. Те забогатявали все повече и това в края на краищата било забелязано от редовите сектанти. Редиците на исмаилистите се попълвали все по-слабо.

Монголците разрушават Аламут

Краят на държавата, основана от Хасан ибн Сабах, дошъл с нашествието на монголците. През 1250 година те се насочили към Иран и Сирия. Асасинските крепости се предавали една след друга. На 15 декември 1256 година паднала крепостта Аламут, която се превърнала в последно огнище на исмаилитската съпротива. Монголците държали известно време нейния ръководител Рук ад Дин Хуршах в почетен плен, а след това го изпратили към главната квартира на великия хан. По пътя за Каракорум последният лидер на исмаилитската държава изчезнал.

За асасините останали само легендите, които били представени в подчертано романтичен дух от френските и английските писатели през ХIХ век. С тяхната лесна помощ така започнали да наричат едва ли не всички наемни убийци. Няколко съвременни терористични организации, действащи в Палестина и в Близкия Изток, наричат себе си гордо „Фидаи на исляма“. Съвременните исмаилисти живеят в различни страни на Изтока. От съседите си те се различават само по това, че тълкуват Корана малко по-иначе и плащат редовно данък на поредния имам. Династията на владетелите от Аламут не могла да бъде пресечена даже от монголците. Според слуховете днешният исмаилистки имам е един от най-богатите хора на света.

неделя, април 26, 2020

ПИСМА ДО ВАСИЛ ЛЕВСКИ – 8

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на писма, написани до Васил Левски, които представям съобразно с книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му, също и бележките под черта според него.

Павел Николов

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: Част 1; Част 2; Част 3; Част 4; Част 5, Част 6, Част 7.

№ 303

Ихтиар Касап Хатем до Левски

 

На 24 дойде Иллерически и Даудолу Сюлюман; и на 25 февруари си отидоха; и им дадохме 120 гроша за вестник „Свобода“; и направиха харч 12 гроша и не платиха.

 

Ихтиар Касап Хатем

 

Н.Б.II.А., п. 62, № 8460

 

304

Муса Кеседжи до Левски

 

На 27 февруари 1872 г. дойде за първи път господин Димитър Общи, а на 28 февруари излезе и му дадохме 1 лира турска от 105 гроша, за което ще ни се прати общ билет - печатан.

 

Муса Кеседжи

 

Н.Б.II.А., п. 62, № 8446

 

305

Хасан Касаи до Левеки

 

Братя членове на ЦБРК!

 

В Българско.

 

Разписките срещу четирите пушки от 7-ми того приехме чрез Димитър Общи; подобно и от 19. краткото Ви получихме заедно с разписките срещу 10 или десетте лири турски, внесени чрез Д. Пеева. Сега ще приемете 9 или девет лири турски и срещу тях ще ни проводите разписки за №-ро 12; 14; 15, и 16-то за по една Л. Т. А за № 1 -во (от Батулци)  [1] за 5 или пет Л. Т.

Чрез Даудоглу Сюлюмана, което ни се съобщи, избрахме за представител (заличено) като по-свободен от домашни работи, за когото ще ни съобщите къде да си извади тескере и през кое скеле [2].

 

 28 февруари 1872 г. Б. на П.

 

Хасан Касан

 

Н.Б.II.А., п. 60, № 8048

 

1. В днешна Тетевенска околия.

2. Адрес, написан на външната страница на писмото: За господина: Асл. Дервишооглу Карджаря Левски бележи: Брой 4-ти.

 

№ 306

Чайсоп до Левски

 

На 28 февруари 1872 г. дойде господин Димитър Общи за първи път н замина; и му дадохме отпърво № 2 лири турски от 105 гроша и 2. № 1 лира турска, за които ще ни пратят 2 печатни билета.

 

Чайсол

 

Н.Б.II.А., п. 62, № 8447

 

307

Сюлюман до Левеки

 

На 4 март 1872 г. дойде за пръв път господин Димитър Общи, а на 5-ти излезе. И му даде № 1 две лири турски от 105 гроша, за които ще му се прати печатан билет.

Къщи има 80, български.

 

Сюлюман

 

Н.Б.II.А., п. 62, № 8449

 

308

Дели Мурат до Левски

 

Давам на господин Димитър Общи:

1-во        1 л. т.        от        105 гроша

2-ро        1 б. м.       от          21 гроша

3-то        1 б. м.       от          21 гроша

4-то        1 б. м.       от          21 гроша

5-то        1 б. м.       от          21 гроша

Всичко се събират              = 189 гроша

от л. т. от 105 гроша. За тях ще ни се прати общ билет.

 

7 март 1872 г.

 

Дели Мурат

 

Н.Б.II.А., п. 62, № 8450

 

№ 309

Дели Ибраим до Левски

 

Давам на господин Димитър Общи № 1.2. 3. По 2. б. м. от 21 гроша, които се събират 126 гроша от л. т. 105 гроша, за които ще ни се прати общ билет.

 

9 март 1872 г.

 

Дели Ибраим

 

Н.Б.II.А., п. 62, № 8451

 

№ 310

Асан Ефенди до Левеки

 

Давам на Иллерически и Даудолу Сюлюман гроша 120, или сто и двадесет, за вестник „Свобода"

 

12 март 1872 г.

 

Асан Ефенди

 

Н.Б.II.А., п. 62, № 8453

 

311

Елес Джутов до Левеки

 

Даваме долуподписани на Димитър Общи от:

12        6 л. т.        630        от        105

13        5 л. т.        525        от        104

20     5 минци       270        от          54

4          2 л. т.        210        от         105

Общо грошове                                 1712 т. л.

Хиляда седемстотин и дванадесет гроша.

Ще се проводят пет печатни билета за гореказаните.

 

16 март 1872

 

Елес Джутов

 

Н.Б.II.А., п. 62, № 8452

 

№ 312

Фатиме, Шефика, Юсем Анам до Левеки

 

18 март 1872

 

Предавам на господин Димитър Общи гроша 1152.

 

Фатиме Анам

Шефика Анам

Юсем Анам

 

Н.Б.II.А., п. 62, № 8455

(Следва)

събота, април 25, 2020

„ПЕСЕН ЗА БЕОУЛФ“

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Неотдавна учените разгадаха една от тайните на епоса "Песен за Беоулф", доказвайки, че е написан от един автор. Въпреки това много от сюжетите на поемата остават загадъчни за читателите.

ЕПОС И ИСТОРИЯ

Паметникът на англосаксонската литература "Песен за Беоулф" се е запазил до наши дни в екземпляр от началото на XI век. Но ако говорим за създаването на поемата, учените сочат периода от края на VII и началото на VIII век.

Англия около VII век

В началото на своето средновековие Англия се състояла от редица християнски държави, в които едва-що се зараждала стройна обществена структура. Културният климат не бил напоен до крой от ранните християнски традиции: влиянието на езичеството все още се усещало.

Доказва го една важна находка на британските археолози. През 1939 година учените открили могилния некропол Сътън Ху в Източна Англия. Както е известно, била намерена погребална лодка с богато съкровище, което принадлежало на крал Редуалд. Аналогични погребения са познати само на територията на Швеция.

Реконструкция

Сюжетът на поемата "Песен за Беоулф" пренася читателя в по-древни времена на Скандинавския полуостров. Светът на произведението е изпълнен с битки, подвизи и пиршества. Германската архаичност дава тон на англосаксонската епопея.

Енергичният и млад воин Беоулф (пчелен вълк, по нашему казано – мечка) от скандинавското племе гауни научава за бедата, която е постигнала краля на даните Хродгар. Дванадесет години блатното чудовище Грендел напада Хеорот, столицата на кралството, и унищожава кралските поданици само заради това, че пируват е пеят песни. Беоулф с дружината си побеждава чудовището. След това обаче смелите северняци трябва да се срещнат с майка му, която е решила да отмъсти за своето дете. Схватката на Беоулф с „жената чудовище“ едва не погубва героя, но като се сдобива с вълшебен меч, той отсича с един удар главата на майката.

След триумфалната победа и грандиозно честване, Беоулф се завръща в родните земи и продължава да върши подвизи. Той става предводител на гаутите и управлява безметежно петдесет години, докато огнедишащ дракон не започва да опустошава земите на кралството. Драконът е гневен на хората за това, че са разграбили съкровищницата му. Беоулф отива да се бие с дракона и го побеждава, но - като изгубва много сили, умира. Тялото на прославения воин е изгорено и прахът му е поместен в могила, пълна с всякакви скъпоценности.

Беоулф и дракона

Митологичният сюжет на поемата лежи на историческа почва. Светът на героя е повече от реален: племената юти, дани, готи („гаути“) наистина са населявали Скандинавия през първото хилядолетие от нашата ера и безусловно са ги свързвали различни видове отношения. Описания на Англия в „Беоулф“ няма. Това като че ли изглежда странно за англосаксонски епос, но ако погледнем паметници на средновековната героична литература като „Песен за Нибелунгите“ или „Старата Еда“, ще видим множество препратки към Европа от времето на Великото преселение на народите. Може да се предположи, че действието в „Беоулф“ се отнася до времето преди преселението на саксите, ютите и англите на Британския остров през V век.

Завоюването на Британия

Поемата представя определена цялостна композиция на германския свят, но с отделни смислови особености, които са характерни за произведенията на християнските автори.

МОТИВИ И ТРАДИЦИИ

В поемата правят впечатление фолклорните мотиви и символичните препратки към християнството. Епизодът с намереното дете Скилд Скевинг, чиято лодка спира на датския бряг, е много показателен. Местните жители били в незавидно положение: нямали водач. Момчето пораснало и станало крал на Дания, дарявайки на страната нова династия, която правилно се отъждествява със Скьолдунгите. За благодарност след смъртта на краля народът изпратил тялото му на последно плаване с лодка, в която били натоварени съкровища. При това точно в тази посока, откъдето дошла лодката с младенеца.

Саксонски дом в Англия

Върху битките на Беовулф с дракона и великаните те трябва да се поставя акцент – това са класически похвати на митологията и приказките. Средновековните хора не възприемали подобни разкази като фантастика, а като нещо реално и осезаемо. Ленивият и неамбициозен герой придобива силата на тридесет души едва когато порасне – това е отново ярка епическа фигура. Изпитанията на доблестта, нарушаването на забраните и словесните конфликти с противника подчертават също „народния характер“ на поемата.

Украшение във вид на дракон

Християнската етика не е подминала „Беоулф“. Често например споменаваната Съдба е едновременно и автономна сила, и инструмент на Всевишния. Има и препратки към библейски истории, но езическите добродетели са органично вплетени в повествованието и не изглеждат като „изкуствена челюст“.

През VII-VIII век Англия не е изоставила все още традициите на германските предци. В човешкото съзнание промените протичат доста дълго. И в „Беоулф“ авторът се опитва да обясни с разбираем език на хората поне малка част от християнските идеали.

Грендел

Разбирането за добро и зло в поемата е прекрасно поле за синтез на езическите и християнските традиции. Светлите зали на Хеорот с пиршествата и веселите песни са противопоставени на тъмните сили, пещерите и мрачните блата. Денят е време за празненства и радост, нощта – за коварства и злини. Грендел е извън закона, маргинал, „потомък на Каин“, обречен на вечни мъки. Той прилича на дявола.

Произведението изобилства от препратки към „повелителя на света“, към „могъщия бог“. Да се сведе богословското учение до обикновените хора по това време било крайно сложно и в много отношения безполезно. И ето че старозаветните истории били адаптирани не лошо в текста на героичния епос.

Ръкопис на поемата „Беоулф“

Но все пак успехът в боя, добиването на богатства, славата и доблестта, проявата на вярност и приемането на изпитанията на съдбата са теми, които подчертават епическия характер на произведението, съчетаващо в себе си ранни християнски и германски традиции.

А ТОЛКИН Е БИЛ ПРАВ...

Изследователите на ранните средновековни паметници на литературата са се постарали много, търсейки корените на „Беоулф“ и изследвайки трактовките на основните сюжети. Централен въпрос, вълнуващ специалистите, дълго време оставал въпросът за цялостта на произведението. Още през XIX век се смятало, че поемата „Беоулф“ се състои от четири части и е написана от различни автори. В полза на тази гледна точка говорят многото препратки в текста към по-ранни събития и произведенията на монасите в скрипториите, които си поправяли един на друг грешките в ръкописите.

Джон Роналд Руел Толкин

Но първият, който предположил, че поемата е дело на един автор, бил знаменитият английски писател и известен учен Джон Роналд Руел Толкин. В своето есе „Белоулф: чудовища и критици“ лингвистът вижда стройното преплитане на християнските и езическите традиции. Анализът на текста му помага в много отношения за неговата литературна кариера. Можем да намерим огромно количество препратки към англосаксонската епопея в произведенията на този основен автор в областта на „високото фентъзи“. Буря от критика отхвърлила небезоснователното предположение на Толкин и разгорещената дискусия продължила. Но въпреки това с времето учените започнали да съпоставят английските ранни християнски текстове и да търсят любопитни закономерности. Многогодишният спор довел науката до нови пътища за намиране на истината (бел. П. Н. - вижте ТУК).

петък, април 24, 2020

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ – 1965 ГОДИНА – ХИМИЯ – РОБЪРТ Б. УДУЪРД

Робърт Б. Удуърд (Robert B. Woodward)

10 април 1917 г. – 8 юли 1979 г.


Нобелова награда за химия

(За изключителните му постижения в изкуството на органичния синтез.)

Американският биохимик Робърт Бърнс Удуърд е роден в Бостън (щат Масачузетс) в семейството на Маргарет (Бърнс) Удуърд и Артър Честър Удуърд. Баща му умира една година след неговото раждане. Като дете Удуърд прекарва много време в домашната си химическа лаборатория. На шестнадесет години завършва средното училище „Куинси“. Още тогава поразителните познания по органична химия отличават Удуърд от студентите в научните колежи. Когато получава през 1933 г. стипендия и постъпва в Масачузетския технологичен институт, му позволяват сам да си съставя програмата за обучение. Дадена му е също така възможност да работи в лабораторията над самостоятелно планирано изследване на хормоните. През 1936 г. Удуърд получава степента бакалавър по природните науки, а през 1937 г. – докторска степен.

По време на летния семестър през 1937 г. Удуърд се занимава в Илинойския университет, а след това постъпва в Харвардския, като става асистент на Елмър П. Колър, ръководител на отделението по органична химия. Удуърд остава в Харвард до края на научната си кариера, изминавайки пътя от асистент-професор през 1944 г.. до професор през 1950 г. (адюнкт-професор става през 1946 г.). През 1953 и 1960 г. е удостоен с почетни професорски звания.

Човек, за когото по-късно казват, че е „най-големият специалист на своето време в областта на синтетичната и структурната химия“, Удуърд прави първия си принос в химията като консултант на „Полароид корпорейшън“ по времето на Втората световна война. Войната предизвиква недостиг на хинин, ценен антималариен препарат, който се използва също така за производството на лещи. Разполагайки със стандартно оборудване и леснодостъпни материали, Удуърд и неговият колега Уилям Е. Доринг сентезират за първи път през 1944 г. хинин само след четиринадесет месеца работа. Характерно е, че методът на Удуърд се състои от започване с проста молекула и добавяне или премахване на атом въглерод, за да се формира основата на желания продукт. След това „се привързват“ странични групи, за да бъде завършена структурата на необходимата молекула. В случая с хинина при процеса се използват седемнадесет трансформации за създаването на въглеродна структура и още много реакции за възпроизвеждането на природните свойства на хинина.

Три години по-късно Удуърд, в сътрудничество с химика органик К. Г. Шрам, създава протеинов аналог, свързвайки аминокиселинни звена в дълга верига. Получените като резултат полипептиди, използвани за производството на пластмаси и изкуствени антибиотици, се превръщат в ценен инструмент за проучването на протеиновия метаболизъм. През 1951 г. Удуърд оглавява първата изследователска група, която започва да синтезира стероиди. Като пример за извънредно сложната им структура могат да служат холестеринът и кортизонът. Удуърд продължава да осъществява изглеждащите възможни синтези, като някои от тях, например синтеза на стрихнина, не може да се повтори и до днес. Сред съединенията, които Удуърд получава са хлорофил, ланостерин, лизергинова киселина, резерпин, простагландин F2а, колхицин и витамин В 12.

Част от тази работа е извършена в Научно-изследователския институт „Удуърд“ в Базел (Швейцария), създаден през 1963 г. Институтът е наречен в честа на учения, той е негов директор, изпълнявайки тази длъжност заедно с работата си в Харвардския университет. Под негово ръководство учените и сътрудниците в института синтезират много съединения, които намират приложение в промишлеността. Едно от тези най-значителни съединения е цефалоспорин С, антибиотик от типа на пеницилина, използван срещу предизвиквани от бактерии инфекциозни заболявания. Удуърд умира, без да завърши работата си над синтеза на антибиотика еритромицин.

Макар че Удуърд е известен повече благодарение на своята работа по синтезирането, неговият принос в органичната химия е много по-широк и фундаментален. Когато започва научната си кариера, принципите на органичната химия са вече здраво утвърдени. Известни са тетраедричният строеж на въглерода, природата на присъединяването към него на странични вериги и тяхната химическа активност. В основата на анализа на неизвестни вещества лежат класически методи, които водят началото си от XIX в. След като съединенията се разлагат на компоненти и тези компоненти се идентифицират, във основа на реакцията, в които е участвало веществото, се прави заключение за неговата структура.

Удуърд прави революция в използването на методите на физическата химия. Той прилага електронната теория за строежа на молекулите за анализиране на механизма на реакциите и за предсказване на изходните крайни продукти, което е изцяло необходимо при планирането на органичния синтез. Ученият популяризира използването на спектроскопията за по-бързо и по-точно изясняване на молекулярните структури. Правилото, което установява съотношението между ултравиолетовия спектър, броя и вида на връзките между въглеродните атоми и страничните групи, носи неговото име. В сътрудничество с Роналд Хофман Удуърд формулира основаващите се на квантовата механика правила за запазване на орбиталната симетрия при съгласувани химични реакции (когато образуването на атомни химични връзки става по време на химичната реакция). Този метод позволява на Удуърд да използва естествените условия, които подпомагат осъществяването на реакциите, за да получи именно такава молекула, каквато му е необходима.

През 1938 г. Удуърд се жени за Ириа Пулман. Семейството има две деца. Втората му жена, Еудоксия Мюлер (бракът им е сключен през 1946 г.) работи като консултант в „Полароид корпорейшан“. Двамата имат син и дъщеря. Блестящ и вдъхновен лектор, Удуърд обикновено не ползва записки или конспекти. Заедно с Робърт Робинсън основава списанията за органична химия „Тетраедър“ („Tetrahedron“) и „Записки на Тетраедъра“ („Tetrahedron Letters“), член е на редакционните им съвети. Той е също така член на съвета, управляващ Научно-изследователския институт „Вайцман“ в Израел. Страстен пушач, Удуърд обича да си почива, като играе футбол. Умира от сърдечен пристъп в дома си в Кеймбридж (щат Масачузетс).

Освен с Нобелова награда Удуърд е удостоен с наградата Джордж Ледли на Харвардския университет (1955 г.), с медала Дейви на Лондонското кралско дружество (1959 г.), с националния медал „За научни постижения“ на Националния научен фонд (1964 г.), с медала Уилърд Гиб на Американското химическо дружество (1967 г.), с медала Лавоазие на Френското химическо дружество (1968 г.), с наградата Артър К. Коуп на Американското химическо дружество (1973 г.) и с множество други награди. Той е член на американската Национална академия на науките и на Американската академия на науките и изкуствата, а също така е чуждестранен член на Лондонското кралско дружество и на професионални дружества в редица останали страни. Удуърд получава почетни степени от Йейлския и Харвардския университет, от университета в Южна Калифорния, от Чикагския, Кеймбриджкия, Колумбийския и много други университети.

Превод от руски: Павел Б. Николов



четвъртък, април 23, 2020

ДОБРИЯТ ВОЙНИК ШВЕЙК, МАРШАЛ КОНЕВ И КРЕМЪЛСКИТЕ КУПИДОНОВЦИ. ЗАЩО МОСКВА ИСКА ДА НАТРАПИ НА СВЕТА СВОЯТА ВЕРСИЯ ЗА ИСТОРИЯТА

ИЗТОЧНИК: СНОБ

АВТОР: КОНСТАНТИН ЕГЕРТ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Коронавирусът си е коронавирус, а борбата за „историческата истина“ според версията на Владимир Путин трябва да продължава. И продължава.

Въпреки пандемията все по-нови доброволни помощници на властта се присъединяват към една много важна обществена кампания – избор на максимално страшно наказание за Чехия. Тя е виновна, че управата на един от районите в Прага демонтира паметника на маршал Иван Конев. Свой вариант на наказанието предложи и „министърът на външните работи“ на Руската православна църква (РПЦ) митрополит Иларион (Алфеев). Владиката се съгласи с мисълта, че Русия трябва да отговори симетрично на чехите, и тогава по възможност следва да събори паметника на някой чешки деец в Русия.

Предложението на митрополит Иларион има шанс да се реализира в татарстанския град Бугулма. Там има даже два паметника – на червения писател Ярослав Хашек, който служил през 1918 година в болшевишката комендатура в Бугулма, и на неговия герой – храбрия войник Швейк. Алкохолик и двуженец, авторът на най-смешната книга сред всички, написани от обикновено скучните и догматични комунисти, би оценил иронията.

В патриаршията отдавна са уловили кремълката тенденция за реабилитиране на всичко съветско. Например през 2015 година патриарх Кирил удиви обществеността с призива си „да се помнят, да се уважават и да не се подлагат на съмнение успехите на ръководството на СССР през 20-те и 30-те години на миналия век“.

През 2020 година борбата с критиците на всичко съветско по света се превърна окончателно за властващата върхушка (към която се присъединиха и част от йереите на РПЦ) в основно мерило за лоялност към Кремъл и лично към президента Путин. Страхът да се покажеш недостатъчно верен и да се лишиш от кресла, ордени, длъжности, и което е най-важното, от бюджет се оказа най-силното чувство на постсъветския „елит“. И даже коронавирусната епидемия, заплашваща стабилността на цялата построена от Путин система, не можа да повлияе на това чувство. Как иначе можем да си обясним идеята на министъра на отбраната Шойгу да се купи в разгара на пандемията паметника на Конев за сметка на ведомството му? Министърът не предложи да направи това със свои пари (което би било логично). Той изглежда даже не се замисля, че фактически предлага на руския данъкоплатец, издържащ армията и самия него, да бръкне в своя и без това поизпразнен през последните седмици джоб. Това е поведение на откъснал се от реалността феодален господар, а не на държавен чиновник.

Даже по време на глобалната криза Москва продължава да налага упорито на целия свят нова стара историческо версия, предимно от двадесети век. На нея не ѝ стига, че този, така да се каже, „наратив“ е вече станал по същество част от официалната идеология в Русия. Кремъл иска настойчиво тази идеология да приемат и да заобичат всички наоколо, преди всичко – но далече не само – страните от Централна Европа и Балтика. Иначе казано, тези, които след изгонването на нацистите бяха окупирани за половин век от Съветския съюз – с всичките произтичащи последици във вид на разстрели, депортации, затвори, затваряне на храмове и експроприация на частната собственост.

Изглежда, че е дошло време отново да се пусне в употреба тъжният виц от времето на Брежнев:

Въпрос: Какво трябва да бъде изобразено върху герба на СССР?

Отговор: Купидон.

Въпрос: Защо Купидон?

Отговор: Защото Съюзът е също гол, въоръжен и освен това се натрапва на всички с любовта си.

Да, историята на Полша, Естония или Унгария не е безоблачна. В нея – както и в историите на другите страни – има тъмни и срамни моменти. Но историята на СССР, която в по-голямата си част от своите четиридесет и седем години е била жестока тоталитарна диктатура, стои отделно в хрониката на ХХ век. Несъмненото благо – победата над хитлеризма – не може да се изнесе пред скобите на този три четвърти век, като се забрави всичко останало.

Вместо да признае това, да въздаде хвала на героите, да осъди престъпниците и да върви по-нататък, руското ръководство води отчаяна борба за несъществуващата чест на режима, погубил десетки милиони. На въпроса „защо?“ окончателен отговор няма. Ясно е, че за да се задържи властта и собствеността е изгодно да се поддържа в страната атмосфера на обсадена от Запада крепост. Но и от тази гледна точка непрекъснатата болезнена възбуда и всекидневните обиди по отношение на целия свят са явно изсилване. Към истинския Ден на победата, който седемдесет и пет години след края на войната би трябвало да бъде преди всичко ден за скръб и помен за загиналите, това няма съществено отношение. Защото даже по времето на наистина воювалия генерал-майор Брежнев 9 май се отбелязваше един път в годината – на 9 май. Днес, по времето на неучаствалите във войната мултимилиардери, стоящи начело на Русия, това се случва през всичките останали триста шестдесет и четири дена.

Мисля, че руската власт просто е изгубила способността си да бъде власт. Политическото ръководство е преди всичко готовност да се създаде за обществото картина на бъдещето и да се поеме отговорност за движението напред. А колективният Кемъл, напротив, иска днешният ден да не свърши никога – защото само днес властта и нейните активи са под контрол. В това безкрайно време денонощията се превръщат във вечери, но никога не стават сутрини. За паметника на маршал Конев в Москва скоро ще забравят. Но борбата за нещо с някого и някога непременно ще бъде продължена.

сряда, април 22, 2020

ИСУС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ – ГЛАВА 10. ИЗГОНВАНЕТО НА ТЪРГОВЦИТЕ ОТ ХРАМА – ПОНТИЙ ПИЛАТ

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ПРЕДИСЛОВИЕ

ГЛАВА 1.

МАСАДА

ГЛАВА 2. "ЩЕ ВИ НАПРАВЯ НАРОД ОТ СВЕЩЕНИЦИ И СВЯТО ЦАРСТВО"

ПРЕДИ I ВЕК; ИСТОРИЯТА НА СВЕТА СПОРЕД ТОРАТА; ЦАР ДАВИД; ДОКУМЕНТАЛНАТА ХИПОТЕЗА; ИДВАНЕТО НА ЕВРЕИТЕ В ХАНААН; РЕЛИГИЯТА НА ДРЕВНИЯ ИЗРАИЛ; БОРБАТА НА БОГА НА БУРЯТА С ЧУДОВИЩЕТО; ЛИЦЕЗРЕНИЕ НА БОГА

ГЛАВА 3. МОНОТЕИСТИЧНАТА РЕФОРМА ПРЕЗ VIII–VII В. ПР. Н. Е.

ИЗРАИЛ И ЮДЕЯ; РЕФОРМИТЕ НА ЕЗЕКИЯ; PRIESTERCODEX; СЕНАХЕРИБ И ОБСАДАТА НА ЕРУСАЛИМ; ЦАР ЙОСИЯ (640-609 г. пр. н. е.); ВАВИЛОНСКИЯТ ПЛЕН

ГЛАВА 4. САДУКЕИ И ФАРИСЕИ

СЛЕД ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН; РАЗДЕЛЯНЕТО НА ЕВРЕИТЕ И САМАРЯНИТЕ; САДУКЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА МАКАВЕИТЕ; КНИГАТА ДАНИИЛ; ВЪЗКРЕСЕНИЕТО НА МЪЧЕНИЦИТЕ; ФАРИСЕИТЕ; ЗАЛЕЗЪТ И РАЗЛОЖЕНИЕТО НА ФАРИСЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА АРИСТОБУЛ; ПОМПЕЙ И ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ

ГЛАВА 5. РИМ И ЦАР ИРОД

СЛЕД ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ; МЕСИЯТА ОТ ДОМА НА ДАВИД; ЕСЕИТЕ; ВЪЗВИСЯВАНЕТО НА ИРОД; ЦАР ИРОД, АНТИХРИСТЪТ; ЕСЕЯТ МЕНАХЕМ; ВОЙНАТА НА СИНОВЕТЕ НА СВЕТЛИНАТА СЪС СИНОВЕТЕ НА ТЪМНИНАТА; ИРОД И МАРИАМНА; ВЪСТАНИЕТО НА ЮДА И МАТАТИЯ

ГЛАВА 6. “ЧЕТВЪРТАТА СЕКТА”

”ЧЕТВЪРТАТА СЕКТА”; КНИГАТА НА ЕНОХ; СЛЕДВАЩИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЕНОХ; ВЪЗНЕСЕНИЕТО НА НЕБЕТО; САТАНАТА; ХЕГЕМОНЪТ; ИМЕТО НА МЕСИЯТА; ЗИЛОТИТЕ И ЕСЕИТЕ

ГЛАВА 7. ЮДЕЙСКАТА ВОЙНА

ВОЙНАТА; ХАОС ИЛИ ОРГАНИЗАЦИЯ?

ГЛАВА 8. ИСУС И ИЗТОЧНИЦИТЕ

ЕВАНГЕЛИЯТА КАТО ИЗТОЧНИЦИ; РИМСКИТЕ ИЗТОЧНИЦИ; ЕРЕТИЧНИТЕ СЪЧИНЕНИЯ; ТАЛМУДЪТ И „ТОЛЕДОТ ЙЕШУ“; ПРОТОКОЛИТЕ

ГЛАВА 9. ЕВАНГЕЛСКИЯТ ИСУС

ЙОАН КРЪСТИТЕЛ; ОСНОВНОТО ПОСЛАНИЕ НА ИСУС; ИМЕНАТА НА УЧЕНИЦИТЕ; ГРЕШНИЦИТЕ И ПРАВЕДНИЦИТЕ; ПУСТИНЯТА; ЧУДЕСАТА; ВЛИЗАНЕТО В ЕРУСАЛИМ

ГЛАВА 10. ИЗГОНВАНЕТО НА ТЪРГОВЦИТЕ ОТ ХРАМА

НЯКОЛКО ПРЕДВАРИТЕЛНИ ВЪПРОСА; ИЗГОДНАТА КОНЦЕСИЯ; ПЪРВОСВЕЩЕНИКЪТ И НЕГОВИЯТ БИЗНЕС; ТЪРГОВЦИ ИЛИ ХАНАНЕЙЦИ?; ЕРУСАЛИМСКИЯТ ХРАМ; КЕСАРЕВОТО КЕСАРЮ

ГЛАВА 10. ИЗГОНВАНЕТО НА ТЪРГОВЦИТЕ ОТ ХРАМА

ПОНТИЙ ПИЛАТ

А римляните?

Ерусалимският римски гарнизон се разполагал в Антониевата кула, откъдето се виждала прекрасно верандата на Храма. Антониевата кула служела за крепост, доминираща не само над непокорния юдейски град, но и над неговата най-важна стратегическа точка, и Понтий Пилат, прокураторът на Юдея, ако се е намирал по това време в Ерусалим, е можел да наблюдава хепънинга с обръщането на масите и всички по-нататъшни събития, без да става от своето кресло на широката мраморна тераса.

Ако Исус със своите хора е завзел Храма и в града фактически се е възцарило двувластие, защо Пилат не се е намесил веднага?

Но кой е казал, че Пилат е бил по това време в града?

Ние не знаем нищо за кариерата на римския чиновник Понтий Пилат до момента, когато става пети префект на Юдея. Не знаем къде е роден и как е правил кариера. (Веднъж по време на едно пътуване по Шотландия не се поколебахме да отидем в селцето Фортингъл, окръг Пертшир, където расте ясеново дърво на три хиляди години, под което, според местното предание, се е родил Понтий Пилат, но това съвсем не е същото.)

Затова пък за поведението на Понтий Плат като префект на Юдея ни е известно неочаквано много. Без преувеличение можем да кажем, че знаем как Понтий Пилат е управлявал Юдея повече, отколкото ни казват ръководствата на всички други чиновници от всяка друга провинция.

Тези знания ги дължим преди всичко на Йосиф Флавий, който предоставя на Понтий Пилат значително място. Той не отделя толкова място нито за Валерий Грат, предшественика на Пилат, нито за неговия приемник Марцел, нито за Каспий Фад, нито даже за Тиберий Александър.

Но за Пилат Йосиф отделя много място: нещо доста важно от гледна точка на „Юдейската война“ се е случило по време на управлението на Пилат в Юдея.

Йосиф Флавий започва своя разказ за префекта Понтий Пилат във втората книга на „Юдейската война“, веднага след главата, представяща юдейските „философски школи“: садукеите, фарисеите и мирните есеи, а също така появилата се „четвъртата секта“.

Йосиф описва два сблъсъка, произтекли между Пилат и юдейския народ.

Първият от тях се случил скоро след назначението на префекта, когато Пилат изпратил част от войските да зимуват в Ерусалим. Отличителна черта на всяка римска войска били орлите върху сигнумите и под тях, а когато легионът имал бойни заслуги, и изображението на императора. Сигнумите били предмет на отделен култ: на тях се покланяли и в кумранския „Свитък за войната“ специално, като особена гнусотия, се отбелязва обичаят на китим да принасят жертви пред своите знамена.

Като видяла в Ерусалим идолските знаци, тълпата се разярила.

„Когато разбрало за това, населението се отправило на тълпи в Кесария и в продължение на няколко дни молело претора да махне изображенията. Пилат не се съгласявал, като казвал, че това ще оскърби римския император“ [1].

В края на краищата, разказва ни Флавий, тълпата била събрана на арената на огромния кесарийски хиподрум, Пилат седнал на възвишението и заповядал на евреите да се разотидат, а войниците, разположени в пасажите, обкръжили тълпата, за да убият този, който се съпротивлява. В отговор юдеите започнали да падат на земята и да излагат вратовете си под мечовете. Пилат бил принуден да отстъпи и сигнумите били махнати от Ерусалим.

Йосиф Флавий ни рисува впечатляващата картина на безсилието на римския префект пред наистина християнското смирение на възмутената тълпа.

Проблемът се състои в това, че картината е преднамерено неправдоподобна.

Разбира се, юдейската религия забранявала изображенията. Но римските сигнуми, меко казано, не гостували за първи път в Ерусалим. Така например Вар, наместникът на Сирия, се отправил след смъртта на Ирод към Ерусалим, където по това време въстаналите юдеи обсаждали крепостта на римляните. Няма защо да си мислим, че Вар е махнал по това време орлите от уважение към религиозните чувства на противника.

Сигнумите на Вар изобщо не предизвикали съпротива срещу тях. Напротив, въстаниците, като ги видели, се разбягали [2]. Четиридесет години преди Вар, през 37 г. пр. н. е., римските войски начело с цар Ирод обсадили, превзели и разгромили Ерусалим, а през 63 г. пр. н. е. същото направил Помпей. Естествено е да си помислим, че Помпей и Ирод не са наредили да се махнат от сигнумите орлите, докато са клали и изнасилвали.

Ние нямаме никакви сведения, че преди инцидента по времето на Пилат някой от римските префекти е проявявал деликатност по отношение на религиозните забрани на юдеите, а и това било невъзможно. Сигнумите на легионите били за войските предмет на религиозен култ. Загубата на сигнум била абсолютен позор и Рим не пожалил нищо, за да си върне сигнумите, изгубени в Тевтобургската гора. Искането да се махнат сигнумите било също толкова оскърбително за римляните, колкото и вида на изображенията за юдеите.

Разбира се, можем да предположим, че юдеите са били особено разсърдени от сигнумите над Антониевата кула, която се смятала за част от храмовия комплекс. Но едва ли това са били първите сигнуми в Храма. Над неговите врати се реел гордо златен орел, опитът за чието сваляне довел до смъртта на фарисеите Юда и Мататия. В Юдея се употребявали римски монети, изцяло украсени с изображения.

От 29 г. Пилат започнал да сече такива монети на територията на самата Юдея. Тази негова постъпка неизвестно защо не предизвикала вълнения, а нали парите с профила на Цезаря се използвали на територията на Храма, както виждаме от притчата за Исус, на когото донесли един денарий. Най-сетне, като започнем от неизвестно за нас време, но не по-късно от 44 година, в галериите на Храма по време на Пасхата започнали да поставят римски войници и е трудно да си представим, че те са стояли там без отличителните си знаци.

Поведението на обидените юдеи изглежда в тази история не по-малко загадъчно от самата обида. Тълпата, която се разярила при вида на сигнумите, можела да се нахвърли срещу римляните, да се опита да завземе Храма, да предизвиква сбиване. Вместо това, според Флавий, спонтанно възмутилият се народ потеглил в стройни редици към Кесария, намираща се на сто и тридесет километра от Ерусалим, и там, в Кесария, проявила необичайно благонравие и наистина християнско смирение.

Поведението на всяка тълпа е нерегулируема верижна реакция. По какъв начин, вместо да избухне като атомна бомба, тълпата се явила на разрешен протестен митинг?

Решаването на този казус можем да намерим у Филон Александрийски, който пише двадесет години по-рано от Флавий и представя цялата история малко по-иначе. Според Филон причина за вълненията не били императорските изображения върху сигнумите, а позлатените щитове, окачени в ерусалимския дворец на Ирод, без изображения, но с вотивни (иначе казано, посветени на императора) надписи. А тълпата, която заминала за Кесария, била оглавена от четиримата синове на Ирод Антипа, тетрарха на Галилея [3].

Освен че Филон, за разлика от Йосиф Флавий, стои по-близо до времето на събитията и знае тази история от първа ръка, неговият разказ изглежда съществено правдоподобен. Този разказ ни дава например отговор на въпроса как е станало така, че единодушно възмутилият се народ, вместо да извърши на място спонтанен погром, е тръгнала в стройни редици на протестен марш цели сто и тридесет километра, от Ерусалим до Кесария, и защо римският префект не е избил тези хора. Отговор: Пилат не жалел народа, но трудно щял да обясни в Рим гибелта на четиримата царски синове.

Иначе казано, историята със сигнумите не била спонтанен народен метеж. Тя била ловка политическа маневра на юдейския елит, който използвал фанатизма на ерусалимската тълпа, за да възпита новоназначения префект. При това бил избран абсолютно изсмукан от пръстите предлог: лесно е да се сетим, че тълпата не е можела да види позлатените щитове, окачени в двореца на Ирод. За тези щитове са имали възможност да я осведомят само обитателите на двореца.

Разказът на Филон е много по-малко драматичен от разказа на Флавий, но е много по-правдоподобен.

Не ставало дума изобщо за героично противопоставяне на невъоръжения народ, готов да умре за своите религиозни идеали. Ставало дума за административна война за пълномощия между римлянина Пилат, от една страна, и Ирод Антипа и първосвещеника Каяфа, от друга. В тази война юдейският елит манипулирал съзнателно фанатичната тълпа.

Била изпробвана твърдостта на новия префект: под предлог за оскърбени религиозни чувства на юдеите Ирод и Каяфа постигнали не само отстраняването от Ерусалим на сигнумите, но и на окупационните войски, каквато всъщност била главната цел на цялото мероприятие. Нещо повече: Ирод постигнал това, че на новия префект не му било никак лесно да навести Ерусалим, защото е трудно да си представим, че римският чиновник би се съгласил да покаже открито своята капитулация пред юдеите и да влезе в града без войници и сигнуми.

Историята със сигнумите обрекла де факто префекта на Юдея Понтий Пилат да си стои в административния център на Юдея, в крайморската Кесария и щаб-квартирата на Десети легион, намиращи се на цели сто и тридесет километра от Ерусалим, иначе казано – на три дена форсиран марш.

Втората история, която знаем само от Йосиф Флавий, се развила по подобен сценарий. Имаме известно основание да предположим, че е станала след екзекуцията на Исус. За тези основания ще поговорим по-късно, а сега просто ще кажем, че конфликтът започнал тогава, когато Пилат наредил да се построи в Ерусалим водопровод и употребил за него вече споменатия корбан – свещената храмова хазна. Това предизвикало нов метеж.

„Много десетки хиляди юдеи се събрали около работниците, заети със строежа на водопровода, и започнали гръмко да искат от наместника да се откаже от своя план“ [4].

Този път в тълпата нямало синове на царя и Пилат не се церемонял. Той преоблякъл войници в цивилно облекло и когато тълпата отказала да се разпръсне, войниците започнали да я налагат с тояги, „поразявайки както шумящите метежници, така и съвсем невинни хора [5].

И отново се срещаме с история, в която нещо не е доизказано.

От гледна точка на юдейския закон Пилат бил напълно прав. Финансирането на градските акведукти, стени и кули ставало именно за сметка на храмовата хазна [6]. Нима подобна постройка можела да предизвика спонтанен протест?

Най-вероятно протестът също е бил организиран. Ние не знаем кой е стоял зад него – храмовата върхушка, шокирана от опита на римляните да бръкнат в корбана, или някаква друга организация. Но виждаме, че за разлика от историята със сигнумите, в случая с водопровода Пилат не сметнал за нужно да щади тълпата.

Освен това виждаме, че в промеждутъка между двете истории – със сигнумите и с водопровода – римските войници са се върнали в Ерусалим. В промеждутъка между тези събития се е случило някакво събитие, което развързало ръцете на Пилат.

По-нататък римските войски пресичали неизменно всякакви започващи в Юдея размирици. През 36 година войската на Пилат насякла събралите се на планината Харизим самаряни. През 46 година Куспий Фад избил хората, които отишли при пророк Теуда. През 56 година войските на прокуратора Антоний Феликс се разправили с тълпата, събрала се около „египтянина“.

Въпрос: защо войниците на Пилат не се намесили, когато Исус влизал в Ерусалим, съпроводен от викове „благословен е царят на Израил“?

Най-елементарният отговор на този въпрос се състои в това, че префектът на Юдея Понтий Пилат просто не е бил по време на Пасхата в Ерусалим.

С помощта на ловка политическа маневра той бил отстранен от своите противници в Кесария и при известието за събитията в Ерусалим е изпитал вероятно доста смесени чувства. Неговите конкуренти настъпили собствената си мина. Те, които се надявали да си стоплят ръцете, раздухвайки срещу Пилат пламъка на религиозния фанатизъм, сега се превърнали сами в гориво за този огън.

Завземането на Храма предоставяло на римския префект неограничени възможности както за политическа търговия, така и за измъкването на най-обикновени подкупи.

Евангелията не обясняват изобщо факта, че Понтий Пилат не е бил по време на Пасхата в Ерусалим. Според Евангелията Исус влязъл в Ерусалим под виковете „осанна“, направил погром в храма, седял няколко дена при съкровищницата и всичко това при пълното безразличие от страна на окупаторите, а после бил ни в клин, ни в ръкав арестуван от храмовата стража и предаден на Пилат, който го дал на римските войници да го разпънат. Евангелията съобщават за присъствието на Пилат и римските войски в Ерусалим като за нещо подразбиращо се. Но както видяхме, това просто не било така.

Пилат заедно с римските войски бил отстранен от Ерусалим в самото начало на своето управление след ловък политически ход. Трябва да се е случило нещо много сериозно, за да се появи с войниците си в града и противниците му да забравят благочестивите си възражения срещу военните сигнуми.

А какво по-сериозно можело да има от известието за метеж и завземане на Храма от цар на Израил?

БЕЛЕЖКИ

1. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 18, 3, 1.

2. Иосиф Флавий. Иудейская война, 1, 5, 2.

3. Филон Александрийский. О посольстве к Гаю, XXXVIII, 299.

4. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 18, 3, 2.

5. Пак там.

6. M. Shekalim IV, 2; см. также: Zéev Wilhelm Falk. Introduction to Jewish law of the second Commonwealth, part 1. Leiden, Brill, 1971, p. 68.

(Следва)