ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ
ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ
Неотдавна учените разгадаха една от тайните на епоса "Песен за Беоулф", доказвайки, че е написан от един автор. Въпреки това много от сюжетите на поемата остават загадъчни за читателите.
ЕПОС И ИСТОРИЯ
Паметникът на англосаксонската литература "Песен за Беоулф" се е запазил до наши дни в екземпляр от началото на XI век. Но ако говорим за създаването на поемата, учените сочат периода от края на VII и началото на VIII век.
В началото на своето средновековие Англия се състояла от редица християнски държави, в които едва-що се зараждала стройна обществена структура. Културният климат не бил напоен до крой от ранните християнски традиции: влиянието на езичеството все още се усещало.
Доказва го една важна находка на британските археолози. През 1939 година учените открили могилния некропол Сътън Ху в Източна Англия. Както е известно, била намерена погребална лодка с богато съкровище, което принадлежало на крал Редуалд. Аналогични погребения са познати само на територията на Швеция.
Сюжетът на поемата "Песен за Беоулф" пренася читателя в по-древни времена на Скандинавския полуостров. Светът на произведението е изпълнен с битки, подвизи и пиршества. Германската архаичност дава тон на англосаксонската епопея.
Енергичният и млад воин Беоулф (пчелен вълк, по нашему казано – мечка) от скандинавското племе гауни научава за бедата, която е постигнала краля на даните Хродгар. Дванадесет години блатното чудовище Грендел напада Хеорот, столицата на кралството, и унищожава кралските поданици само заради това, че пируват е пеят песни. Беоулф с дружината си побеждава чудовището. След това обаче смелите северняци трябва да се срещнат с майка му, която е решила да отмъсти за своето дете. Схватката на Беоулф с „жената чудовище“ едва не погубва героя, но като се сдобива с вълшебен меч, той отсича с един удар главата на майката.
След триумфалната победа и грандиозно честване, Беоулф се завръща в родните земи и продължава да върши подвизи. Той става предводител на гаутите и управлява безметежно петдесет години, докато огнедишащ дракон не започва да опустошава земите на кралството. Драконът е гневен на хората за това, че са разграбили съкровищницата му. Беоулф отива да се бие с дракона и го побеждава, но - като изгубва много сили, умира. Тялото на прославения воин е изгорено и прахът му е поместен в могила, пълна с всякакви скъпоценности.
Митологичният сюжет на поемата лежи на историческа почва. Светът на героя е повече от реален: племената юти, дани, готи („гаути“) наистина са населявали Скандинавия през първото хилядолетие от нашата ера и безусловно са ги свързвали различни видове отношения. Описания на Англия в „Беоулф“ няма. Това като че ли изглежда странно за англосаксонски епос, но ако погледнем паметници на средновековната героична литература като „Песен за Нибелунгите“ или „Старата Еда“, ще видим множество препратки към Европа от времето на Великото преселение на народите. Може да се предположи, че действието в „Беоулф“ се отнася до времето преди преселението на саксите, ютите и англите на Британския остров през V век.
Поемата представя определена цялостна композиция на германския свят, но с отделни смислови особености, които са характерни за произведенията на християнските автори.
МОТИВИ И ТРАДИЦИИ
В поемата правят впечатление фолклорните мотиви и символичните препратки към християнството. Епизодът с намереното дете Скилд Скевинг, чиято лодка спира на датския бряг, е много показателен. Местните жители били в незавидно положение: нямали водач. Момчето пораснало и станало крал на Дания, дарявайки на страната нова династия, която правилно се отъждествява със Скьолдунгите. За благодарност след смъртта на краля народът изпратил тялото му на последно плаване с лодка, в която били натоварени съкровища. При това точно в тази посока, откъдето дошла лодката с младенеца.
Върху битките на Беовулф с дракона и великаните те трябва да се поставя акцент – това са класически похвати на митологията и приказките. Средновековните хора не възприемали подобни разкази като фантастика, а като нещо реално и осезаемо. Ленивият и неамбициозен герой придобива силата на тридесет души едва когато порасне – това е отново ярка епическа фигура. Изпитанията на доблестта, нарушаването на забраните и словесните конфликти с противника подчертават също „народния характер“ на поемата.
Християнската етика не е подминала „Беоулф“. Често например споменаваната Съдба е едновременно и автономна сила, и инструмент на Всевишния. Има и препратки към библейски истории, но езическите добродетели са органично вплетени в повествованието и не изглеждат като „изкуствена челюст“.
През VII-VIII век Англия не е изоставила все още традициите на германските предци. В човешкото съзнание промените протичат доста дълго. И в „Беоулф“ авторът се опитва да обясни с разбираем език на хората поне малка част от християнските идеали.
Разбирането за добро и зло в поемата е прекрасно поле за синтез на езическите и християнските традиции. Светлите зали на Хеорот с пиршествата и веселите песни са противопоставени на тъмните сили, пещерите и мрачните блата. Денят е време за празненства и радост, нощта – за коварства и злини. Грендел е извън закона, маргинал, „потомък на Каин“, обречен на вечни мъки. Той прилича на дявола.
Произведението изобилства от препратки към „повелителя на света“, към „могъщия бог“. Да се сведе богословското учение до обикновените хора по това време било крайно сложно и в много отношения безполезно. И ето че старозаветните истории били адаптирани не лошо в текста на героичния епос.
Но все пак успехът в боя, добиването на богатства, славата и доблестта, проявата на вярност и приемането на изпитанията на съдбата са теми, които подчертават епическия характер на произведението, съчетаващо в себе си ранни християнски и германски традиции.
А ТОЛКИН Е БИЛ ПРАВ...
Изследователите на ранните средновековни паметници на литературата са се постарали много, търсейки корените на „Беоулф“ и изследвайки трактовките на основните сюжети. Централен въпрос, вълнуващ специалистите, дълго време оставал въпросът за цялостта на произведението. Още през XIX век се смятало, че поемата „Беоулф“ се състои от четири части и е написана от различни автори. В полза на тази гледна точка говорят многото препратки в текста към по-ранни събития и произведенията на монасите в скрипториите, които си поправяли един на друг грешките в ръкописите.
Но първият, който предположил, че поемата е дело на един автор, бил знаменитият английски писател и известен учен Джон Роналд Руел Толкин. В своето есе „Белоулф: чудовища и критици“ лингвистът вижда стройното преплитане на християнските и езическите традиции. Анализът на текста му помага в много отношения за неговата литературна кариера. Можем да намерим огромно количество препратки към англосаксонската епопея в произведенията на този основен автор в областта на „високото фентъзи“. Буря от критика отхвърлила небезоснователното предположение на Толкин и разгорещената дискусия продължила. Но въпреки това с времето учените започнали да съпоставят английските ранни християнски текстове и да търсят любопитни закономерности. Многогодишният спор довел науката до нови пътища за намиране на истината (бел. П. Н. - вижте ТУК).
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.