ИСУС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ – ГЛАВА 10. ИЗГОНВАНЕТО НА ТЪРГОВЦИТЕ ОТ ХРАМА – ПОНТИЙ ПИЛАТ

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ПРЕДИСЛОВИЕ

ГЛАВА 1.

МАСАДА

ГЛАВА 2. "ЩЕ ВИ НАПРАВЯ НАРОД ОТ СВЕЩЕНИЦИ И СВЯТО ЦАРСТВО"

ПРЕДИ I ВЕК; ИСТОРИЯТА НА СВЕТА СПОРЕД ТОРАТА; ЦАР ДАВИД; ДОКУМЕНТАЛНАТА ХИПОТЕЗА; ИДВАНЕТО НА ЕВРЕИТЕ В ХАНААН; РЕЛИГИЯТА НА ДРЕВНИЯ ИЗРАИЛ; БОРБАТА НА БОГА НА БУРЯТА С ЧУДОВИЩЕТО; ЛИЦЕЗРЕНИЕ НА БОГА

ГЛАВА 3. МОНОТЕИСТИЧНАТА РЕФОРМА ПРЕЗ VIII–VII В. ПР. Н. Е.

ИЗРАИЛ И ЮДЕЯ; РЕФОРМИТЕ НА ЕЗЕКИЯ; PRIESTERCODEX; СЕНАХЕРИБ И ОБСАДАТА НА ЕРУСАЛИМ; ЦАР ЙОСИЯ (640-609 г. пр. н. е.); ВАВИЛОНСКИЯТ ПЛЕН

ГЛАВА 4. САДУКЕИ И ФАРИСЕИ

СЛЕД ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН; РАЗДЕЛЯНЕТО НА ЕВРЕИТЕ И САМАРЯНИТЕ; САДУКЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА МАКАВЕИТЕ; КНИГАТА ДАНИИЛ; ВЪЗКРЕСЕНИЕТО НА МЪЧЕНИЦИТЕ; ФАРИСЕИТЕ; ЗАЛЕЗЪТ И РАЗЛОЖЕНИЕТО НА ФАРИСЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА АРИСТОБУЛ; ПОМПЕЙ И ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ

ГЛАВА 5. РИМ И ЦАР ИРОД

СЛЕД ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ; МЕСИЯТА ОТ ДОМА НА ДАВИД; ЕСЕИТЕ; ВЪЗВИСЯВАНЕТО НА ИРОД; ЦАР ИРОД, АНТИХРИСТЪТ; ЕСЕЯТ МЕНАХЕМ; ВОЙНАТА НА СИНОВЕТЕ НА СВЕТЛИНАТА СЪС СИНОВЕТЕ НА ТЪМНИНАТА; ИРОД И МАРИАМНА; ВЪСТАНИЕТО НА ЮДА И МАТАТИЯ

ГЛАВА 6. “ЧЕТВЪРТАТА СЕКТА”

”ЧЕТВЪРТАТА СЕКТА”; КНИГАТА НА ЕНОХ; СЛЕДВАЩИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЕНОХ; ВЪЗНЕСЕНИЕТО НА НЕБЕТО; САТАНАТА; ХЕГЕМОНЪТ; ИМЕТО НА МЕСИЯТА; ЗИЛОТИТЕ И ЕСЕИТЕ

ГЛАВА 7. ЮДЕЙСКАТА ВОЙНА

ВОЙНАТА; ХАОС ИЛИ ОРГАНИЗАЦИЯ?

ГЛАВА 8. ИСУС И ИЗТОЧНИЦИТЕ

ЕВАНГЕЛИЯТА КАТО ИЗТОЧНИЦИ; РИМСКИТЕ ИЗТОЧНИЦИ; ЕРЕТИЧНИТЕ СЪЧИНЕНИЯ; ТАЛМУДЪТ И „ТОЛЕДОТ ЙЕШУ“; ПРОТОКОЛИТЕ

ГЛАВА 9. ЕВАНГЕЛСКИЯТ ИСУС

ЙОАН КРЪСТИТЕЛ; ОСНОВНОТО ПОСЛАНИЕ НА ИСУС; ИМЕНАТА НА УЧЕНИЦИТЕ; ГРЕШНИЦИТЕ И ПРАВЕДНИЦИТЕ; ПУСТИНЯТА; ЧУДЕСАТА; ВЛИЗАНЕТО В ЕРУСАЛИМ

ГЛАВА 10. ИЗГОНВАНЕТО НА ТЪРГОВЦИТЕ ОТ ХРАМА

НЯКОЛКО ПРЕДВАРИТЕЛНИ ВЪПРОСА; ИЗГОДНАТА КОНЦЕСИЯ; ПЪРВОСВЕЩЕНИКЪТ И НЕГОВИЯТ БИЗНЕС; ТЪРГОВЦИ ИЛИ ХАНАНЕЙЦИ?; ЕРУСАЛИМСКИЯТ ХРАМ; КЕСАРЕВОТО КЕСАРЮ

ГЛАВА 10. ИЗГОНВАНЕТО НА ТЪРГОВЦИТЕ ОТ ХРАМА

ПОНТИЙ ПИЛАТ

А римляните?

Ерусалимският римски гарнизон се разполагал в Антониевата кула, откъдето се виждала прекрасно верандата на Храма. Антониевата кула служела за крепост, доминираща не само над непокорния юдейски град, но и над неговата най-важна стратегическа точка, и Понтий Пилат, прокураторът на Юдея, ако се е намирал по това време в Ерусалим, е можел да наблюдава хепънинга с обръщането на масите и всички по-нататъшни събития, без да става от своето кресло на широката мраморна тераса.

Ако Исус със своите хора е завзел Храма и в града фактически се е възцарило двувластие, защо Пилат не се е намесил веднага?

Но кой е казал, че Пилат е бил по това време в града?

Ние не знаем нищо за кариерата на римския чиновник Понтий Пилат до момента, когато става пети префект на Юдея. Не знаем къде е роден и как е правил кариера. (Веднъж по време на едно пътуване по Шотландия не се поколебахме да отидем в селцето Фортингъл, окръг Пертшир, където расте ясеново дърво на три хиляди години, под което, според местното предание, се е родил Понтий Пилат, но това съвсем не е същото.)

Затова пък за поведението на Понтий Плат като префект на Юдея ни е известно неочаквано много. Без преувеличение можем да кажем, че знаем как Понтий Пилат е управлявал Юдея повече, отколкото ни казват ръководствата на всички други чиновници от всяка друга провинция.

Тези знания ги дължим преди всичко на Йосиф Флавий, който предоставя на Понтий Пилат значително място. Той не отделя толкова място нито за Валерий Грат, предшественика на Пилат, нито за неговия приемник Марцел, нито за Каспий Фад, нито даже за Тиберий Александър.

Но за Пилат Йосиф отделя много място: нещо доста важно от гледна точка на „Юдейската война“ се е случило по време на управлението на Пилат в Юдея.

Йосиф Флавий започва своя разказ за префекта Понтий Пилат във втората книга на „Юдейската война“, веднага след главата, представяща юдейските „философски школи“: садукеите, фарисеите и мирните есеи, а също така появилата се „четвъртата секта“.

Йосиф описва два сблъсъка, произтекли между Пилат и юдейския народ.

Първият от тях се случил скоро след назначението на префекта, когато Пилат изпратил част от войските да зимуват в Ерусалим. Отличителна черта на всяка римска войска били орлите върху сигнумите и под тях, а когато легионът имал бойни заслуги, и изображението на императора. Сигнумите били предмет на отделен култ: на тях се покланяли и в кумранския „Свитък за войната“ специално, като особена гнусотия, се отбелязва обичаят на китим да принасят жертви пред своите знамена.

Като видяла в Ерусалим идолските знаци, тълпата се разярила.

„Когато разбрало за това, населението се отправило на тълпи в Кесария и в продължение на няколко дни молело претора да махне изображенията. Пилат не се съгласявал, като казвал, че това ще оскърби римския император“ [1].

В края на краищата, разказва ни Флавий, тълпата била събрана на арената на огромния кесарийски хиподрум, Пилат седнал на възвишението и заповядал на евреите да се разотидат, а войниците, разположени в пасажите, обкръжили тълпата, за да убият този, който се съпротивлява. В отговор юдеите започнали да падат на земята и да излагат вратовете си под мечовете. Пилат бил принуден да отстъпи и сигнумите били махнати от Ерусалим.

Йосиф Флавий ни рисува впечатляващата картина на безсилието на римския префект пред наистина християнското смирение на възмутената тълпа.

Проблемът се състои в това, че картината е преднамерено неправдоподобна.

Разбира се, юдейската религия забранявала изображенията. Но римските сигнуми, меко казано, не гостували за първи път в Ерусалим. Така например Вар, наместникът на Сирия, се отправил след смъртта на Ирод към Ерусалим, където по това време въстаналите юдеи обсаждали крепостта на римляните. Няма защо да си мислим, че Вар е махнал по това време орлите от уважение към религиозните чувства на противника.

Сигнумите на Вар изобщо не предизвикали съпротива срещу тях. Напротив, въстаниците, като ги видели, се разбягали [2]. Четиридесет години преди Вар, през 37 г. пр. н. е., римските войски начело с цар Ирод обсадили, превзели и разгромили Ерусалим, а през 63 г. пр. н. е. същото направил Помпей. Естествено е да си помислим, че Помпей и Ирод не са наредили да се махнат от сигнумите орлите, докато са клали и изнасилвали.

Ние нямаме никакви сведения, че преди инцидента по времето на Пилат някой от римските префекти е проявявал деликатност по отношение на религиозните забрани на юдеите, а и това било невъзможно. Сигнумите на легионите били за войските предмет на религиозен култ. Загубата на сигнум била абсолютен позор и Рим не пожалил нищо, за да си върне сигнумите, изгубени в Тевтобургската гора. Искането да се махнат сигнумите било също толкова оскърбително за римляните, колкото и вида на изображенията за юдеите.

Разбира се, можем да предположим, че юдеите са били особено разсърдени от сигнумите над Антониевата кула, която се смятала за част от храмовия комплекс. Но едва ли това са били първите сигнуми в Храма. Над неговите врати се реел гордо златен орел, опитът за чието сваляне довел до смъртта на фарисеите Юда и Мататия. В Юдея се употребявали римски монети, изцяло украсени с изображения.

От 29 г. Пилат започнал да сече такива монети на територията на самата Юдея. Тази негова постъпка неизвестно защо не предизвикала вълнения, а нали парите с профила на Цезаря се използвали на територията на Храма, както виждаме от притчата за Исус, на когото донесли един денарий. Най-сетне, като започнем от неизвестно за нас време, но не по-късно от 44 година, в галериите на Храма по време на Пасхата започнали да поставят римски войници и е трудно да си представим, че те са стояли там без отличителните си знаци.

Поведението на обидените юдеи изглежда в тази история не по-малко загадъчно от самата обида. Тълпата, която се разярила при вида на сигнумите, можела да се нахвърли срещу римляните, да се опита да завземе Храма, да предизвиква сбиване. Вместо това, според Флавий, спонтанно възмутилият се народ потеглил в стройни редици към Кесария, намираща се на сто и тридесет километра от Ерусалим, и там, в Кесария, проявила необичайно благонравие и наистина християнско смирение.

Поведението на всяка тълпа е нерегулируема верижна реакция. По какъв начин, вместо да избухне като атомна бомба, тълпата се явила на разрешен протестен митинг?

Решаването на този казус можем да намерим у Филон Александрийски, който пише двадесет години по-рано от Флавий и представя цялата история малко по-иначе. Според Филон причина за вълненията не били императорските изображения върху сигнумите, а позлатените щитове, окачени в ерусалимския дворец на Ирод, без изображения, но с вотивни (иначе казано, посветени на императора) надписи. А тълпата, която заминала за Кесария, била оглавена от четиримата синове на Ирод Антипа, тетрарха на Галилея [3].

Освен че Филон, за разлика от Йосиф Флавий, стои по-близо до времето на събитията и знае тази история от първа ръка, неговият разказ изглежда съществено правдоподобен. Този разказ ни дава например отговор на въпроса как е станало така, че единодушно възмутилият се народ, вместо да извърши на място спонтанен погром, е тръгнала в стройни редици на протестен марш цели сто и тридесет километра, от Ерусалим до Кесария, и защо римският префект не е избил тези хора. Отговор: Пилат не жалел народа, но трудно щял да обясни в Рим гибелта на четиримата царски синове.

Иначе казано, историята със сигнумите не била спонтанен народен метеж. Тя била ловка политическа маневра на юдейския елит, който използвал фанатизма на ерусалимската тълпа, за да възпита новоназначения префект. При това бил избран абсолютно изсмукан от пръстите предлог: лесно е да се сетим, че тълпата не е можела да види позлатените щитове, окачени в двореца на Ирод. За тези щитове са имали възможност да я осведомят само обитателите на двореца.

Разказът на Филон е много по-малко драматичен от разказа на Флавий, но е много по-правдоподобен.

Не ставало дума изобщо за героично противопоставяне на невъоръжения народ, готов да умре за своите религиозни идеали. Ставало дума за административна война за пълномощия между римлянина Пилат, от една страна, и Ирод Антипа и първосвещеника Каяфа, от друга. В тази война юдейският елит манипулирал съзнателно фанатичната тълпа.

Била изпробвана твърдостта на новия префект: под предлог за оскърбени религиозни чувства на юдеите Ирод и Каяфа постигнали не само отстраняването от Ерусалим на сигнумите, но и на окупационните войски, каквато всъщност била главната цел на цялото мероприятие. Нещо повече: Ирод постигнал това, че на новия префект не му било никак лесно да навести Ерусалим, защото е трудно да си представим, че римският чиновник би се съгласил да покаже открито своята капитулация пред юдеите и да влезе в града без войници и сигнуми.

Историята със сигнумите обрекла де факто префекта на Юдея Понтий Пилат да си стои в административния център на Юдея, в крайморската Кесария и щаб-квартирата на Десети легион, намиращи се на цели сто и тридесет километра от Ерусалим, иначе казано – на три дена форсиран марш.

Втората история, която знаем само от Йосиф Флавий, се развила по подобен сценарий. Имаме известно основание да предположим, че е станала след екзекуцията на Исус. За тези основания ще поговорим по-късно, а сега просто ще кажем, че конфликтът започнал тогава, когато Пилат наредил да се построи в Ерусалим водопровод и употребил за него вече споменатия корбан – свещената храмова хазна. Това предизвикало нов метеж.

„Много десетки хиляди юдеи се събрали около работниците, заети със строежа на водопровода, и започнали гръмко да искат от наместника да се откаже от своя план“ [4].

Този път в тълпата нямало синове на царя и Пилат не се церемонял. Той преоблякъл войници в цивилно облекло и когато тълпата отказала да се разпръсне, войниците започнали да я налагат с тояги, „поразявайки както шумящите метежници, така и съвсем невинни хора [5].

И отново се срещаме с история, в която нещо не е доизказано.

От гледна точка на юдейския закон Пилат бил напълно прав. Финансирането на градските акведукти, стени и кули ставало именно за сметка на храмовата хазна [6]. Нима подобна постройка можела да предизвика спонтанен протест?

Най-вероятно протестът също е бил организиран. Ние не знаем кой е стоял зад него – храмовата върхушка, шокирана от опита на римляните да бръкнат в корбана, или някаква друга организация. Но виждаме, че за разлика от историята със сигнумите, в случая с водопровода Пилат не сметнал за нужно да щади тълпата.

Освен това виждаме, че в промеждутъка между двете истории – със сигнумите и с водопровода – римските войници са се върнали в Ерусалим. В промеждутъка между тези събития се е случило някакво събитие, което развързало ръцете на Пилат.

По-нататък римските войски пресичали неизменно всякакви започващи в Юдея размирици. През 36 година войската на Пилат насякла събралите се на планината Харизим самаряни. През 46 година Куспий Фад избил хората, които отишли при пророк Теуда. През 56 година войските на прокуратора Антоний Феликс се разправили с тълпата, събрала се около „египтянина“.

Въпрос: защо войниците на Пилат не се намесили, когато Исус влизал в Ерусалим, съпроводен от викове „благословен е царят на Израил“?

Най-елементарният отговор на този въпрос се състои в това, че префектът на Юдея Понтий Пилат просто не е бил по време на Пасхата в Ерусалим.

С помощта на ловка политическа маневра той бил отстранен от своите противници в Кесария и при известието за събитията в Ерусалим е изпитал вероятно доста смесени чувства. Неговите конкуренти настъпили собствената си мина. Те, които се надявали да си стоплят ръцете, раздухвайки срещу Пилат пламъка на религиозния фанатизъм, сега се превърнали сами в гориво за този огън.

Завземането на Храма предоставяло на римския префект неограничени възможности както за политическа търговия, така и за измъкването на най-обикновени подкупи.

Евангелията не обясняват изобщо факта, че Понтий Пилат не е бил по време на Пасхата в Ерусалим. Според Евангелията Исус влязъл в Ерусалим под виковете „осанна“, направил погром в храма, седял няколко дена при съкровищницата и всичко това при пълното безразличие от страна на окупаторите, а после бил ни в клин, ни в ръкав арестуван от храмовата стража и предаден на Пилат, който го дал на римските войници да го разпънат. Евангелията съобщават за присъствието на Пилат и римските войски в Ерусалим като за нещо подразбиращо се. Но както видяхме, това просто не било така.

Пилат заедно с римските войски бил отстранен от Ерусалим в самото начало на своето управление след ловък политически ход. Трябва да се е случило нещо много сериозно, за да се появи с войниците си в града и противниците му да забравят благочестивите си възражения срещу военните сигнуми.

А какво по-сериозно можело да има от известието за метеж и завземане на Храма от цар на Израил?

БЕЛЕЖКИ

1. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 18, 3, 1.

2. Иосиф Флавий. Иудейская война, 1, 5, 2.

3. Филон Александрийский. О посольстве к Гаю, XXXVIII, 299.

4. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 18, 3, 2.

5. Пак там.

6. M. Shekalim IV, 2; см. также: Zéev Wilhelm Falk. Introduction to Jewish law of the second Commonwealth, part 1. Leiden, Brill, 1971, p. 68.

(Следва)