ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ
ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ
Картофите се смятат за победители на глада, но веднъж те станали причина за смъртта на стотици хиляди души.
“Картофеният глад“ в Ирландия (1845 — 1849 г.) взел, според различни оценки, от 800 хиляди до 1 милион жертви (преди глада населението било 8,2 милиона души). В предходните десетилетия броят на ирландците нараствало (макар че Англия водела там разоряваща политика). Благодарение на картофите, даващи добра реколта на малки участъци, гладът практически отсъствал. Но постепенно зависимостта от това растение станала хронична и тотална: картофите се превърнали в основно меню на бедняците. А бедните и мизерстващи селяни, които живеели в полуземлянки, били около 80% от ирландците. Това положение се установило на острова отдавна. Почти цялата земя принадлежала на английските ландлордове, които чрез посредници я давали на ирландците под аренда. При което цената на арендата била 3-3 път по-голяма от тази в Британия. Защото в Ирландия хората нямали алтернатива на селския живот, тъй като на практика цялата промишленост, която се опитвали да изграждат там, се потискала от метрополията (защо да се плодят конкуренти в собствената колония?). А промишлени стоки се купували от Англия. В Ирландия преди всичко обработвали земята. Така че страната се превърнала в аграрен суровинен придатък на Британия, доставчик на евтина работна сила и войници, страна на „бели роби“, произвеждащи продоволствия за завоевателите.
И понеже по-голямата част от произведеното (зърно, месо и т. н.) ирландците продавали в Англия, за да платят рентата на арендаторите, за собственото им изхранване оставало малко – само около 20% обработваема земя, която засаждали основно с картофи. Доста дълго картофите били напълно достатъчни за оцеляването и дори за някакво развитие, възможност за увеличаване на населението, отдих, песни, танци и веселие. Докато не долетял „черният лебед“. Проблемите започнали през 1845 г., когато с кораб от Америка на острова попаднала неизвестната до това време гъбичка на картофената фитофтора. Поразена от тази мълниеносно разпространяваща се гъбичка, реколтата може да не оцелее и наполовина. Представете си – изкопавате картофите и всичко изглежда отлично – те са здрави, както винаги! Но на сутринта откривате, че извадени от земята картофи са изгнили през нощта и вече не стават за храна. Заради фитофтората за едно денонощие сте изгубили годишния си хранителен запас. В общи линии било така. На 11 септември 1845 г. „Фримън джърнал“ поместил материал за един фермер, който в понеделник събрал реколтата си от полето, а във вторник видял, че всичките „картофи са изгнили и не стават за храна нито на хората, нито на животните“. Вместо със здрави картофи хамбарите се напълнили с гнила зловонна маса. Картофената епидемия обхванала бързо цялата страна.
Още в началото на 1846 г. хората започнали да умират от глад. Реколтата през 1846 също пострадала – за посев се употребявали миналогодишни и лоши картофи. През 1847 г. било по-добре, но този път засадили прекалено малко земя. Преизпълнените с надежда фермери засадили през следващата година три пъти повече. Но реколтата отново пропаднала. 1848 година била най-тежката. Едва през 1849 година гладът в отчаялата се Ирландия намалял малко. Но дори и тогава, според свидетелството на един селски жител от графство Голуей, по улиците през деня ходели „живи скелети“. По време на глада ирландците се опитвали да ловят в морето миди и други живи същества (с които от незнание се тровели), крадели, търсели начини да се хранят с различни плевели. Но това не носело спасение. Гладът донесъл със себе си и други бедствия. Увеличила се престъпността, започнали епидемии. Хората с отслабнал от глада имунитет умирали с десетки хиляди всяка година. Тиф, холера, дизентерия. От болестите загинали не по-малко, отколкото от изтощение поради недояждане. Цъфтящите зелени поляни се покривали с трупове. Кучетата изравяли плитките гробове. Умирали старци, жени, деца, здрави мъже… всички.
За да се спасят, хората масово напускали селата. Но в страната нямало къде да отидат, защото фабрики и заводи почти не съществували. Ирландският революционер Т. Мигър констатирал през 1847 г., че единственото нещо, което англичаните пощадили, бил „процъфтяващият, привилегирован отрасъл – ирландското погребално дело“. И хората на тълпи отивали на пристанищата, а оттам с „кораби ковчези“ („coffin-ships“), с които някога карали своята „стока“ робовладелците, заминавали за Америка, Британия или Австралия. От изтощението ирландците умирали по пътя и даже по пристаните на Новия свят. През гладните години повече от милион души напуснали Ирландия. Сред тях били предците на Кенеди и Форд. Именно тогава, по време на глада, се сформирала голямата влиятелна ирландска диаспора в САЩ. През следващите петнадесет години емигрирали още над 1,7 милиона души – бедняците, които едва оцелени през страшното време на 40-те години, продължавали да заминават. Днес около четиридесет милиона американци имат ирландски корени, стигащи именно до онези времена.
КАКВО НАПРАВИЛА МЕТРОПОЛИЯТА ЗА БОРБА С ГЛАДА?
Практически нищо. Огромната империя с нейните колонии (Канада, Южна и Източна Африка, Индия, Австралия, Нова Зеландия…) не започнала да храни ирландците. Което всъщност не било необходимо. Достатъчно било да се прекрати изнасянето на зърно от „изумрудения остров“ – количеството му било повече от нужното за спасяване на гладуващите. Но зърното се прибирало за експорт от английските ландлордове и правителството в Лондон не сметнало за необходимо да забрани това. Под военен конвой продоволствието се доставяло по пристанищата и оттам – в Британия. Реколтата от всички култури, освен картофената, била през гладните години отлична. Фермерите плащали рентата със зърно, а след това ловели дивеч, хранели се с кори и коприва. Тези, които не можели да платят рентата, били прогонвани от земите и попълвали тълпите от бедни скитници. Англичаните нямали намерение да жертват икономическите си интереси. Докато един кораб пътувал за Ирландия с храна, събрана от частни благотворители, срещу тях се движели още няколко, но изнасящи храна.
В името на справедливостта трябва да кажем, че все пак било направено нещо, съвсем малко. През 1846 г. правителството на сър Робърт Пил се опитало да контролира цените, на някои места раздавали царевичен хляб, появили се и малки обществени учреждения за осигуряване на работа, уъркхауси. През 1847 г. започнали да работят „супените кухни“ – през тази година в Ирландия били раздадени три милиона порции супа. Това не било лошо, но за осем милиона души, от които голяма част живеели полугладни, а често направо умирали – не било достатъчно. А и след няколко месеца Пил подал оставка и новият кабинет сметнал, че на ирландците изобщо не трябва да се помага. Ако се справят сами – добре, ако не – няма нищо. По същество тази политика била антиирландска. Така че за ирландците останала само скромната по обем подкрепа на частните благотворители. Пари жертвали богати светски дами, кралица Виктория (дала 2000 фунта от личните си средства, но дори не си помислила да натисне кабинета, за да спаси наистина ирландците). Помощите от чужденци англичаните се стремили да ограничават, криейки мащабите на бедствието. Най-много пожертвал турският султан (изпратил няколко кораба с провизии и пари).
Ирландският „гладомор“ предизвикал люта омраза към англичаните. За „Големия глад“ след това винаги ще си спомнят националистите и лидерите на освободителното движение. Мнозина още през 40-те години не се съмнявали, че гладът е „обмислен план“. Ирландският обществен деец Дж. Мичел (по-късно англичаните го изгонили от острова) наричал глада „последното превземане на Ирландия“ и обвинявал англичаните за смъртта на милионите свои съотечественици. Мичел използвал и термина „геноцид“, за да определи отказа на Англия да поеме отговорност за резултатите, които носи ландлордовската система, и въобще за създаването в колониите на положение, при което заболяването на една селскостопанска култура може да има толкова фатални последици. Мнозина били съгласни с Мичел и наричали глада „расово убийство“ и „предначертано унищожение“.
Има и други мнения – ревизионистки. Ревизионистите настояват, че англичаните са искали да помогнат, но не са могли да го направят по разни причини (измислят се неубедителни аргументи за административни и други трудности). А най-вече, твърдят ревизионистите, гладът не трябва да се нарича геноцид, защото британците не са виновни за епидемията от фитофтора. Но в действителност те създали системата, при която картофите се превърнали в основна храна за ирландците и по време на глада от Ирландия се извозвали продоволствия. Както пише историкът П. Невил, „ирландската катастрофа не била резултат от целенасочено английско коварство“. С други думи, англичаните не искали специално да убиват ирландците, а просто „не давали пет пари“ за тях. Но това едва ли е добро оправдание. Изземането на храна от гладуваща страна наистина може да се нарече „геноцид“. Метрополията се съгласявала цинично със смъртта на толкова хора и не поемала отговорност. Само и само да не олекнат кесиите, а всичко останало не е важно. Това сигурно не е по-добро от „геноцид“ или „холокост“, ако не отделяме прекалено силно внимание на споровете и термините. Резултатът от английското пренебрежение и от английския цинизъм е такъв – планини от трупове. Можем да се съгласим с англичанина С. Смит, който казва: „В момента, в който се спомене името Ирландия, англичаните изглежда забравят за обикновените чувства (…) и действат с варварството на тирани и тъпотията на идиоти“.
Рядко някой ирландец желаел да бъде англичанин, иначе казано – човек от омразно и жестоко племе. Това чувствали и англичаните. Английският философ Дж. Ст. Мил, съвременник на картофения глад, наричал английската политика в Ирландия грабителска и написал, че „заедно с пълното обезлюдяване или прякото поробване на хората, почти всичко друго е направено, за да могат ирландците да проклинат своите завоеватели“. И те ги проклинали. Не трябва да се учудваме, че един от тях (У. Хамилтън) се решил да извърши през 1849 година покушение срещу кралицата. Той стрелял във Виктория, когато минавала с каретата си по „Конститюшън хил“ (за нейно щастие Хамилтън не я улучил). В Ирландия наричали Виктория „кралицата на глада“ и смятали, че тя е виновна за катастрофата през 1845 — 1849 година.
В Ирландия не обичат и днес англичаните и им припомнят глада. Съвременният поет Д. Игън пише в едно от произведенията си: „Взеха ни добитъка, /взеха ни полята… / Заграбиха земите ни / пред нашите гладни очи“. Болката от трагедията все още се обажда като ехо в културата на народа. А в Англия, напротив, се стремят да не споменават излишно за картофения глад, нито в училище, нито в медийното пространство. Когато през 2017 година беше показан поредният епизод от популярния сериал „Виктория“, в който беше изобразен „Големият глад“, реакцията на публиката приличаше на взрив. Мнозина британски зрители се възмущаваха, че не са знаели за глада и никой преди не им е казвал за него. Сценаристите бяха засипани с благодарствени писма. Изведнъж се оказа, че в просветената империя, където скоро се открило първото в света метро (1861 г.), в страната, претендираща за ролята на разпространител на световната цивилизация, в страната на свободата и парламентарното управление така безчовечно и равнодушно се е гледало на гибелта на стотици хиляди ирландци, като просто се отнемала храната на хората, които умирали от глад. Трудно е да се намери в историята на тогавашната Англия по-позорна страница.
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.