сряда, юни 29, 2016

Бунтът в Крагуевац на младите българи от Македония, взети да служат в сръбската армия

Страхил Топуков от Кратово, Вардарска Македония - "Бунтът в Крагуевац на младите българи от Македония, взети да служат в сръбската армия", публикувано във в-к "Вестник на вестниците", бр. 145, София, 4 октомври 1942 година

Обработил от PDF в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

През пролетта на 1932 год. случаят ме срещна в Кюстендил с Панче Тодоров, от Щип, активен член на македонското освободително дело, който беше един от инициаторите на бунта, който направиха македонските новобранци в Крагуевац при полагането на войнишка клетва. В разговор с него за това събитие, станало в сърцето на Сърбия, което твърде ясно характеризира борческия дух и националната принадлежност на населението в Македония, ми съобщи следните подробности:

- През 1914 г. сърбите ме взеха новобранец. Това беше през пролетта. Редом с мен от Щип бяха взети около 40 души младежи. Според наредбата в Щип се събраха всички новобранци от Радовишко, кочанско, Кратовско, Щипско и др. места и се образува така наречения Брегалнишки полк. От Щип потеглихме за Велес. Във Велес ни качиха на трена. Брояхме около 1000 души. Из пътя прекарахме доста весело. Стигнахме в Крагуевац, където ни настаниха в казармите. На населението от Крагуевац беше поръчано да излезе на гарата, за да посрещне първите македонски новобранци. И действително, на гарата беше дошъл множество народ, който се мъчеше да даде израз на някакви радостни чувства.

Още от първия ден офицерите в казармата се мъчеха да бъдат много внимателни с нас и се стараеха изобщо да ни угаждат. Нито веднъж някой от нашите хора не беше натоварен с хамалска работа. Не ни караха даже да чистим казармата, нещо, което е в реда на нещата, а тази работа се вършеше от старите сръбски войници. Ние веднага разбрахме, че с това тяхно необикновено внимание се цели "нещо". Те гледаха по този начин да ни предразположат, та постепенно да пристъпят към претъпяването на националното ни съзнание и ни асимилират. За тая цел те - офицерите, прибягнаха и до друго едно средство. Раздадоха плочи на всички новобранци, както това правеха нашите учители, когато бяхме ученици от I-во отделение, и почнаха да ни учат на сръбски език, като ни караха да пишем многократно: "Аз съм сърбин, сръбски син", "Име ми е Радивой" и др. Също така ни караха да научим и пишем клетвата.

ЯСНО РАЗБИРАХМЕ КАКВО ЦЕЛЯТ СЪРБИТЕ с тия си похвати и решихме да се противопоставим енергично. Първи ние, шипяни, подкрепени от гражданите и от ония селяни, които бяха грамотни, заявихме на дежурния офицер, че не желаем да учим онова, което още в първо отделение сме учили. Офицерът се мъчеше да ни убеди, че тогава сме били учили друг език и че сега трябвало да научим литературния сръбски език. Това той ни говореше със спокоен, наставнически тон. Недоволството отново се изрази най-ярко, когато счупихме плочите. Инициатори за тази постъпка бяхме аз и Панчо Янев от Щип, който сега е в Кърджали. За тази ни постъпка не последва никакво наказание.

По едно време почнаха да ни дават само чорба, която се приготвяше от грис. Това беше ядене, което се даваше на цялата армия. Ние заявихме, че тая помия не можем да ядем. И един ден се съгласихме всички да не приемаме храната, като казахме, че такава храна у нас дават на свинете, а ние сме хора и искаме да ни дават сносна храна. Тогава мен арестуваха като инициатор. Викаха ме на следствие при генерал Калафатрович. Той беше много внимателен и кротко ме запита защо правим това. Заявих му, че тая храна не можем да я ядем. Тогава той ме запита колко души сме и ми обеща, че ще нареди на нас да се дава друга храна. Така и стана. Изобщо до клетвата ни гледаха много добре.

Обученията правехме без пушки. Всички македонци бяхме на едно място - в едно помещение. В нашата казарма сърби бяха началниците от капрала до офицера. Може би затова, че войските им бяха ангажирани на фронта с австрийците и другите граници. Така че войската в казармата ни се състоеше само от македонци. Незаклети в казармата стояхме около един месец. Когато се съобщи датата, когато трябваше да дадем клетва, каза се, че и кралят щял да присъства.

В НАВЕЧЕРИЕТО НА КЛЕТВАТА аз съобщих на най-близките си другари: Панчо Янев, Панчо Кръстев, Стойчо (и тримата щипяни), Блажо Нешков и на неколцина още, че в България нашите македонци не са приели клетва (това аз го измислих с цел да ги подготвя и ние да не приемем клетвата). А бяхме подразбрали още по-рано, че сърбите пред чужденците са ни представили като доброволци. Като съобщих това на другарите си, те още повече се възбудиха и всички единодушно решихме да отхвърлим клетвата, та каквото ще да стане с нас. Нито един изменник не се яви. Всички бяхме готови на крайни жертви, но клетва за вярност на сръбския крал и държава да не даваме. Удивително твърдо се държаха и гражданите, и селяните.

В деня, когато щяхме да полагаме клетвата на определеното място - в казармата, беше дошло цялото гражданство на Крагуевац. Кралят не дойде. Генерал Калафатрович ни държа реч, в която изтъкна, че ние, македонците, още отпреди много векове сме били сърби. Всички слушахме мълчаливо, без никой да му възрази. След него говори владиката и направи водосвет. Но тъкмо започна да изрича думите: "Заклевам се в името на краля, че ще служа честно и вярно на отачбину" и пр., още не произне[с]л[и] никаква дума, след един миг мълчание, щипяни, както бяхме наредени в един взвод, единодушно извикахме: "Не приемаме клетвата". Нашите думи се подеха от останалите взводове и така непрекъснато всички новобранци, 1000 души, викнахме: "Не приемаме клетвата". По едно време от отсрещната страна се чу гръмогласно от мнозина "ура", а след това всички в едно гърло викахме: "ура", "Да живее цар Фердинанд", "Да живее българският народ", "Да живее Македония".

Сръбските офицери, които бяха в средата, където се отслужваше молебенът, и народът, който се бе натрупал, се силно смутиха и не знаеха какво да правят. Не след дълго един майор измъкна шашката си и се спусна към нас с цинични думи и псувни. При тия думи на майора от нас никой не мръдна, а всички спокойно наблюдавахме какво ще правят той и останалите сърби. Народът се изплаши и се разбяга. Срещу нас се спуснаха неколцина сръбски подофицери и офицери и с прикладите на пушките си и шашките си почнаха да ни бият. Тогава ние се пръснахме, извадихме поясоците си и почнахме да се самоотбраняваме, като нанасяхме удари на офицери и подофицери.

МНОЗИНА ОТ НАС ИЗВАДИХА И НОЖОВЕТЕ СИ. Тогава сърбите се изплашиха и побягнаха. Когато народът бягаше в панически страх, викаше: "бежите, македонски комити идат". Всичко това стана много набързо. Нямаше никаква стрелба. Може би сърбите нямаха време да обмислят дали да ни стрелят, изобщо те не знаеха какво поведение да държат. След бягащото население хукнаха да бягат офицери и подофицери. Нашият полк стана господар на казармата и тръгнахме на групи из улиците, пеейки български патриотични песни - "Жив е той, жив е" от Хр. Ботев, "Тих бял Дунав" и др. Понеже беше празник всички дюкяни бяха затворени. Иззатвориха се и къщите. Едни от нас искаха да разбият склада и да вземат пушки, но други от другарите се противопоставиха, за да не се дават излишни жертви от нас, понеже складът се пазеше от сръбски войник. Разхождахме се из града до късно вечерта, без да знаем какво да правим. Не се събрахме и нещо да обмислим по-нататък. Ако имахме пушки, можехме да държим града в обсадно положение понеже нямаше никаква сръбска войска, а ако искахме, можехме целия полк да се отправим през границата в България.

Вечерта всички се прибраха в казармата, но аз, Стойчо, трима от Радониш и двама от Кочани, решихме да избягаме от Крагуевац. Отидохме на гарата, качихме се на трена и слязохме на една гара близо до Куманово. Панчо Янев се отдели с друга група, а аз със Стойчо тръгнахме сами. На сутринта те бяха хванати и върнати в Крагуевац, а ние продължихме за Щип. Преди още да пристигна в Щип, сърбите ме вече потърсили у дома. Отидохме в Ново село в Йордан. Седяхме три дена при него. След това тръгнахме за Виница. Там ни дадоха един селянин куриер, който през "Сива кобила" ни преведе през границата в България.

ОСТАНАЛИТЕ ОТ КРАГУЕВАЦ МАКЕДОНЦИ, наши другари, вечерта се прибрали в казармата за спане. Сърбите чак на следващия ден се явили при тях и почнали да издирват инициаторите за бунта. Голяма част от тях са били арестувани, а другата част са били пръснати из разните сръбски полкове, като във всяка рота не са останали повече от 5-6 души. Откритите инициатори са съдени и осъдени. Те лежаха известно време в затвора, след което сърбите ги освободиха и пръснаха по разните войскови части. При тоя бунт имаше повече ранени от сърбите, а от нас бяха ранени само неколцина.

Заключавайки, Панче Тодоров ми съобщи следната подробност:

- Малко преди да ме вземат войник сърбите, аз се срещнах с Тодор Александров - това беше, когато ни гледа комисия и ни одобри за войници; питах го дали да бягаме, или да служим. Той ми каза, че когато дойде време да тръгнем, ще ни съобщи какво да правим. Преди тръгването ни за Крагуевац, получих писмо от Тодор, който ми нареждаше да не бягаме, а да служим. Същевременно ми даваше напътствие как да постъпим, за да се възбунтуваме в Сърбия, да не ес съгласяваме с нищо със сърбите, особено тия, които, като мен, вече бяха служили като доброволци в българската армия и пр. Обръщаше ми вниманието това обстоятелство да се използва като повод за протест, че веднъж сме служили в армия, втори път не желаем да бъдем войници. Тия наставления на Т. Александров аз имах на ум при организирането на бунта в Крагуевац.

Панче Тодоров, родом от Щип, падна убит една година след като бях записал спомените му.

Стр. Топуков

ОРИГИНАЛ


БЕЛЕЖКИ

1. Още документи – в „Библиотека на Павел Николов“.

2. ЗА АВТОРА: Страхил Топуков е ВМРО деец и български журналист. Син е на Зоица Топукова – сестра на видния ВМОРО войвода Славчо Абазов. Войводата Абазов прибира в София племенника си Топуков и го посвещава във дейността на ВМРО. Именно в стаята на Топокув (на ул. "Веслец" 55 в София) стават много от частните срещи на Славчо Абазов с други дейци на организацията. Страхил Топуков става и член на централно управително тяло на Съюз на македонските младежки организации, а по-късно и репортер на вестник "Македония". Участва в убийството на Васил Пундев, но е оправдан и освободен.

вторник, юни 28, 2016

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 99

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74, 75, 76, 77, 78, 79, 80, 81, 82, 83, 84, 85, 86, 87, 88, 89, 90, 91, 92, 93, 94, 95, 96, 97, 98.

99.

Награда като награда, така или иначе я оправдават определени постъпки, плод е на авторски усилия. Малко по-иначе изглеждат другите награди, узаконени за десетилетия съветска власт - всички и всякакви, броят на които към края на царстването на Леонид Брежнев стана над сто. Във всяко предприятие, във всяко учреждение, дори във всеки колхоз беше трудно да се намери работник, който да не е награден поне с един орден, а още повече с медал. Някои ги имаха с дузини - от министрите до доячките. Сред тях не правеха изключение и писателите. У уважаемия Максим Танк само ордените "Ленин" бяха повече от тези на маршал Конев и малко по-малко от тези на маршал Жуков. Макар че Яуген Иванавич (Яуген Иванавич Скуркоу е истинското име на беларуския поет Максим Танк - бел. прев.), като писа Карпюк, не беше стрелял през войната нито един път.

За 60-годишния ми юбилей дойде вест, че са ми присвоили званието Герой на социалистическия труд. Честно казано, това изобщо не го очаквах, наградата отначало ме учуди, а след това ме смути. Почувствах инстинктивно, че ползата от нея ще е малка, а главоболия достатъчни, пък и дано да не се случи нещо лошо. В общи линии съвсем скоро стана точно така.

Приятелите ми обаче имаха друго мнение: едни се радваха искрено, други бяха доволни (все пак по-добре, отколкото да е друг), някои и завиждаха - без това не може. Наградата ме изравни с моите колеги Иван Шамякин, Максим Танк и Петрус Броука. С дългата редица хитри председатели на колхози, пробивни директори на предприятия кутии (предприятия от сферата на отбраната, които са известни открито само с пощенската си кутия за кореспонденция - бел. прев.), челни механизатори и доячки. Но щеше да е по-разумно тази награда да беше получил някой, който се стремеше повече към нея, или някой, който беше по-заслужил от мене, по-плодовит в литературата. Мислех си, че тази награда не е за заслуги. Наистина, приятелите ми и жена ми казаха, че е за таланта ми. Но аз не чувствах у себе си такъв талант - и да имах талант, беше друг, далеч не апологетски по отношение на режима. И режимът го знаеше. Но може би работата беше в това, че се менеше времето - тромаво, неповратливо, и отстъпваше място на новото, на нови хора и на нова политика. Първи секретар на ЦК на КПБ стана Слюнкоу. В Москва все по-голяма сила набираше младият, перспективният Горбачов, който фактически се зае да ръководи държавата. Както после разбрах, по време на някакво мероприятие Слюнкоу попитал Горбачов за мнението му да се даде на Бикау званието Герой и той се съгласил. Всичко се решаваше оперативно, но както винаги, докрай оставаше в тайна. Едва когато подписа указа, Громико изпрати поздравление на новоизпечения герой.

Някъде по това време ми се случи да разговарям със Слюнкоу. Първият секретар на ЦК на КПБ като че ли имаше време и беше в добро настроение. Попита ме за литературата и литераторите, как се чувстват в променливите и сложни условия на съвременността. Отговарях кратко. Общо взето ги уважавах, те заслужаваха това. Нима ще се намерят много автори по света, които работят в условията на езиков вакуум, когато наоколо не се чува нито дума на беларуски, родният език се е запазил само като рудимент и рискува скоро да се превърне в раритет - като санскрит или латински. А беларуска литература пишат - романи и поеми, лирика и епика - все на родния беларуски език. Макар че да се издава с всяка година е все по-трудно. Ръководителят на републиката изобщо не възразяваше. Пред него на масата лежеше голям куп книги, които в края на разговора подбутна към мене. "Ето - Нил Гилевич, за две години десет книги!" - "Да, човекът пише, така че го печатат, не е нещо крадено". - "Но другите не ги печатат толкова..." Тук вече не знаех какво да кажа - да се застъпя за уравниловката или какво? Но после от разговора стана ясно, че под Съюза на писателите отдавна и настойчиво копае завеждащият отдела по пропагандата към ЦК Савелий Паулау. Ще мине още известно време и Нил Гилевич ще организира приемането му в Съюза. Може би за да отслаби враждебността на този човек към себе си и към националната литература?

Както се знае, юбилеят е по-лошо нещо от погребението - носи много грижи и отнема жизнени сили. Но доставя и несъмнена радост - радостта от дългоочаквани срещи с приятели, които намират в това определен повод да дойдат, да се видим, а може и да погуляем - всеки според своите наклонности. Разбира се, не като един път, когато поканих в Менск добри хора, а сам рухнах на земята преди банкета и приятелите ми, вместо да пируват, трябваше да ме спасяват. А така си мечтаех тогава да бъда заедно с милия Юра Карякин, с Игор Дедков, който дойде в Менск от своята Кострома. С Юра поне пихме преди това коняк в "Минск", а скъпия ми Игор Александрович чух като че ли през полусъзнателното бълнуване, когато лежах на пейката, чакайки "бърза помощ". Тогава ме спасяваха Сулянов и Законникау - правеха ми сърдечен масаж. Притича от къщи повиканата Ирина и отчаяна - от прага: "Какво ти е, Василка?" А Игор някъде наблизо тихо каза: "Това е, защото го обича..." Отговори може би на нечия неуместна реплика. Този негов тих глас и до ден днешен продължава да звучи в моята благодарна памет. А сега, за моя радост, дойдоха моите отдавнашни приятели: московчаните Лазар Лазарев с Ная, старият неуморим Залигин, с когото скоро бяхме преживели една беда, осетинецът Нафи Джусойти, мой съмишленик и връстник. От Ленинград долетя Даниил Гранин, от Вилнюс - литовският златоуст Петкявичус, който по време на тържеството развесели всички с едно точно изречение: "Саламът трябва да бъде дълъг, а речта кратка". Може би най-рано от всички дойде от Молдова шеговитият Васил Василаке. И моите беларуски приятели отдавна бяха готови - Алес Адамович веднага пое грижата за гостите, наблизо винаги се намираха Бураукин, Казко, Матукоуски. Някъде, наистина, се изгуби Ригор Барадулин, но се появи по-късно. По време на вечерта в Купалауския театър Аляксей Карпюк, като в укор към приятелите, които разтваряха пред себе си поздравителните адреси в папките, награди церемониално юбиляря с големи шперплатови криле - за висок литературен полет. Бях трогнат от оригиналната шега на моя стар верен приятел.

Най-веселото обаче чакаше всички ни на другия ден и беше свързано с пътуване до легендарния и екзотичен край П о л е с и е, което беше подготвено с усилието на моя по-млад приятел и известен писател Виктар Казко.

Тръгнахме сутринта рано с два автобуса - гости и минчани, някои с жените си. На границата на Житкавицки район, откъдето бях тогава депутат във Върховния съвет, ни посрещнаха представители на работници и ръководители на брой около петдесет души. Отидохме в районния център, след което се отправихме към старинния Турау. Веднага започнахме да изкачваме историческия хълм заедно с две проскубани кози, които пасяха там. По улиците на селището течеше обичаен живот - веселеше се циганска сватба с черноперчемест жених с ботуши и огненоока невеста циганка. Всички бяха очаровани от Припяц, известно време чакахме едно речно корабче и отплувахме някъде нагоре по течението. Но местният жител Казко знаеше къде. Там над пясъчната стръмнина вече гореше привлекателно огън, в една кофа вряха раци - оказаха се много вкусни със студената, извадена от водата бира. Започна почти първобитен пир на гости и местни хора, а след това последва къпане. Жената на някогашния моряк Лазарев - Ная - преплува храбро под овациите на присъстващите Припяц - натам и обратно. Беше ни радостно, но и ни ставаше малко тъжно. Може би от някакво предчувствие за неизбежното, което щеше да се случи с чудната полеска река, скоро след това посипана с чернобилска пепел. На свечеряване Витя Казко не пропусна случая да покани всички в своята близка Вилча с нейните дъбове край брега, за които много години се беше грижил. Дъбовете наистина бяха вековни, а главното - много от тях растяха на разлива между реката и селото.

Тези като че ли бяха последните щастливи мигове от моя не още стар живот. Скоро всичко това потъна безвъзвратно в небитието.

(Следва)

понеделник, юни 27, 2016

Знамето, което се развяваше… (Спомени от 1903 год.)

Драган Зографов от Битоля, Вардарска Македония - "Знамето, което се развяваше... (Спомени от 1903 год.)", публикувано във в-к "Илинден", год. IV, София, 2 август 1924 година

Обработил от PDF в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

То бе сякаш вчера, а цели 21 години се изминаха от тогава. И като си помисли човек, колко малко постигна нашият героичен народ от двете страни на Вардар, въпреки безбройните скъпи жертви, които даде в епичната борба за своята политическа свобода, не може да не цени двойно повече онези титанически усилия, които плеадата екзалтирани водачи и десетките хиляди храбри ратници за свещеното освободително дело проявиха в неравната борба с турския деспотизъм и с радост се пожертваха за своя роден край.

В ония дни на патриотични възторзи, на пламенна жажда за свобода, на мистична готовност за подвизи и самопожертване, нямаше българска душа в Македония, нямаше юноша, младеж или зрял мъж , нямаше старец, или жена, които да не очакваха с затаен дъх някакво невиждано просветление. някакво тайнствено откровение, някакво неизпитано блаженство — възкресението на поробена, мъченическа, жива заровена Македония — възкресение за нов, светъл, пълен с очарование живот...

Има, наистина, нещо много интересно за психолога в това колективно опиянение от луди надежди, от свръхземен екстаз. Аз лично непосредствено съм изпитал вълшебната упойка на тази магична епидемия, която обхвана душите като невидима стихия, като някой неизвестен на химиците упоителен газ, пръснат в атмосферата, и ги сля в една колективна душа, понесена сякаш от огромни, мощни крила към някакви непознати хоризонти, облени със слънце, с блаженство и плуващи в тиха, небесна музика...

Тогава за пръв път изпитах, и то на дело, а на теоретически, що значи да обичаш своите сънародници и да се чувстваш буквално като неразделна клетка от един огромен жив обществен организъм. И там връзка на личния ми живот с общонародния не само не ми тежеше, а ме изпълнят е с гордост и трепетен възторг...

***

Беше през пролет та 1903 год. Из въздуха се носеше миризма на барут. Горите се бяха разлистнали и подслониха хиляди смали борци за род на свобода. Сраженията зачестиха. Потери от „Илява Табур“ постоянно заминаваха да гонят комити. В Битоля всичко младо кипеше и чакаше с нетърпения съдбоносния ден на въстанието. Турците б ха нащрек, усилено се упражняваха, и пехотни, кавалерийски, и артилерийски войски. Идеше часът на кървавата разплата. Младежта в гимназиите също се вълнуваше и трескаво следваше развиващите се събития и се готвеше да влее силите си в общия порой на борбата. По-будните ученици от горните класове (почти всички) бяхме организирани в ученишки революционен кръжок и разпределени на групи от по 15—20 души, ръководени от по един "десетчик". Такива бяха Петър Мърмев (1902 г.), Н. Тошев, Анд. Димитров (1902 год.), Георги Лукаров, Ар. Йовков, Кл. Николов и Борис Бацелов (1903 г.). Наред с философско-научна самообразователна дейности кръжокът подготвяше своите членове в революционна насока и ги запознаваше с елементарна похватност н опитност във владеене [на] студено и топло оръжие, както и предпазване от неприятелски огън през време на сражение, като ги каляваше във всички революционни добродетели — безстрашие и преданост към делото, рицарско отнасяне към другари и врагове, към беззащитни и победени противници и др.

Аз бях в групата на Кл. Николов от Екши-Су. През време на междучасията ние, седмокласниците, се упражнявахме в клас с пушка (струва ми се, гръцка система „Гра“), която, щом издрънкаше втория звънец, криехме в клас под една дъска на пода, добре замаскирана. (Така криехме в пансионското помещение в ученишките спални и хектографа, с който ученици хектафираха в. "На оръжие", разпространяван в множ[ество] екземпляри между революционните работници по села и градове). Освен истинската пушка имахме и дървена, досущ подобна, но с нея свободно си служехме, дори често я държахме под чиновете, за да ни бъде винаги под ръка: требваше да се бърза и всеки от нас най-акуратно се простираше по прашния под на класната стая с любознателността на предан борец. Тези упражнения имаха и психологично възпитателно значение: те подържаха неугасимо у нас намерението да излезем веднага след свършване [на]учебната година в гората, като дори решихме да образуваме чета само от седмокласници. Това наше твърдо намерение се осуети. Г. П. Христов и др. от ръководителите на окр[ъжния] комитет ни разу бедиха, като изтъкнаха мисълта, че трябва да пестим интелигентните сили: те ще ни потрябват при втори и трети случаи. И без това борци се стичали на такива маси, че нямало дори места според плана за въстанието. И все пак по-буйните от нашите другари заминаха в четите: Георги Лукаров. Борис Бацелов, Констант. Георгиев, Арсени Йовковъ. и Климент Николов и само последните двама избегнаха куршума, а първите сложиха кости по незнайни долини...

***

Един хубав слънчев ден, през май, току-що преди да ни разпуснат за матура - (да! ние държахме матура и пак мислехме за гората: покойните Лукаров и Бацелов взеха дипломи с пълно отличие) - когато г. К. Стоянов (тогава директор на Битолската гимназия, а сега учител при Соф. дух. семинария) преподаваше нещо по всеоб[ща] история, или латински език (не помня точно), вратата на класн[ата] стая се отвори и отвън се показа млад терорист (касапче или обущарче на около 20 г.) с фес на главата, облечен с шаячни потури и елек и се провикна повелително:

- Бързо да излязат Арсени Йовков и Драган Зуграфов!

Ръката ми машинално посегна под чина. Грабнах си феса и на въпроса на зачудения директор къде бързам, отговорих отсечено: — Нещо по работа — и, без да чакам повече, се измъкнах най-добросъвестно от класната стая. Същото стори и Арсени Йовков и мълчаливо, с бързи крачки тръгнахме след терориста.

Оказа се, че г. Анастас Лозанчев, тогава председател на Окр[ъжния] комитет, ни повикал, за да ни възложи рисуване [на] щабното революционно знаме на Битолския въстанически окръг. В двора на черквата "Св. Богородица" се издига двуетажно масивно здание - централното основно училище. Там, в първата стая отляво, дето всеки петъчен ден покойният дядо Григорий свикваше на заседание епархийския съвет, в същата тази стая тайно заседаваше през цялото останало време от годината Битолският революц[ионен] комитет и революционният съд. Аз не бях влизал в тази стая във време на кипяща революционна работа и особено се зарадвах, като можах да видя с очите си онова, за което знаех от постоянни разговори с революционери: над една мас, наведен, г. Ан. Лозанчев пишеше едно шифровано писмо. В стаята имаше повече от десет души, които се движеха, шушукаха нещо, даваха нареждания, изслушваха доклади от куриери, получаваха тайна поща или приготвяха такава. Куриери носеха в торби или в престилките си патрони, револвери, ками и ги предаваха на специално натоварени с тази работа хора. които ги криеха в тайни скривалища под междерите, на които безгрижно заседаваха следния петък нищо неподозиращите чорбаджии. Впрочем, по-младите от тях всичко знаеха, но ловко се преструваха, че хабер нямат от нищо.

В една стая на горния етаж намерихме основни учителки: г-ца Фотина Петрова и не помня още коя. Те пък щяха да везат знамто, което щеше да се развява на 20-ти юли в щаба на въстаналия битолски окръг. Комитетските хора ни дадоха един лист, на който бяха написани имената на революционните околии, от които се състоеше Битол[ският] револ[юционен] окръг. И ние требваше да нарисуваме с големи славянски букви, като тия от заглавието на в-к "Илинден" думите "Свобода или смърт", а напречно във всека буква имената на районите, именно "Битоля", "Охрид", "Костур", "Крушево", "Кичево", "Прилеп", "Лерин", "Преспа", "Ресен", "Струга", "Дебър", "Демир Хисар" и т. н. От другата страна нарисувихме думите "С нами Бог" и "II Макед.-Одрински револ. окръг". Като изпълнихме, колкото можахме по-усърдно, възложената ни работа, предадохме на учителките знамето, за да го извезат със сърма и цветна коприна.

Незабравими дни на героичен възторг, на вяра в тържеството на свещената идея!

29.VII.1924 г.

БЕЛЕЖКА

ЗА АВТОРА: Роденият в Битоля през 1884 г. Драган Стефанов Зографов е български общественик и учител от Македония.

ОРИГИНАЛ

неделя, юни 26, 2016

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 98

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74, 75, 76, 77, 78, 79, 80, 81, 82, 83, 84, 85, 86, 87, 88, 89, 90, 91, 92, 93, 94, 95, 96, 97.

98.

Същото в още по-драматична форма се случи, когато М. Пташук сне по повестта едноименен филм. Отначало всичко като че ли вървеше добре, почти приемливо, доколкото тогава можеше да бъде приемлив един съветски филм. Пташук успя някак си да го предаде без големи загуби и филмът беше занесен в киевската кинофабрика да правят копия за прожектиране. Снимачната група беше разпусната, финансирането спряно. И тогава завеждащият отдела по култура към ЦК на КПБ (Централния комитет на Комунистическата партия на Беларус - бел. прев.) Иван Иванович Антонович вика внезапно Пташук, а заедно с него и автора на повестта. Антонович доста нервно започва да доказва, че филмът трябва бързо да се преработи. Пташук се опъва - няма как и няма кой. Антонович е почти отчаян - разбирате ли, това е указание на "втория човек в държавата"... - "А аз не мога и няма да го направя..." - "Тогава няма да работите в киностудията". - "И какво от това, имам книжка, ще отида да въртя кормилото". Дълго Антонович убеждаваше Пташук, призоваваше и автора. Но трябва да се отдаде дължимото на режисьора - стоеше като скала.

По това време в Москва настъпиха нови събития, "вторият човек в държавата" престана да бъде такъв. Антонович замина от Беларус, повишиха го - не му беше вече до филма на Пташук и Бикау. На хоризонта се мяркаше една голяма опасност за КПСС в лицето на Горбачов и Елцин. Наистина, появата на единия, а след това на другия, както и на разумния Александр Яковлев, започна да смекчава културния климат в страната. Променяше се и отношението към някои дисиденти. Аз не бях дисидент в буквалния смисъл на тази дума, но също почувствах, че нещо се променя. Най-напред СП (Съюзат на писателите - бел. ред.) на Беларус предложи "Знакът на бедата" за Ленинска награда. За което в не малка степен съдейства личната инициатива на Нил Гилевич, който отскоро беше станал първи секретар на Съюза (след дългогодишното секретарство на Иван Шамякин). Преди подобно предложение не би било възможно, защото Иван Пятрович, получил дузина ордени за литература, не можеше да си осигури все още Ленинска награда. Така че Биаку беше предложен със заобикаляне на законната опашка. Москва не възразяваше, може би пресмяташе - нека за приличие в дългия списък на номинираните да има и един беларус. Но ето че по време на тайното гласуване в комитета по награждаването мнозинство от гласовете получи именно той. Както после разказваха, резултата на моя страна наклонил известният и уважаван руски музикант Георгий Свиридов, който казал долу-горе така: "Обичам руската култура и руската литератури, но още повече обичам истината. А в дадения случай истината е, че повестта "Знакът на бедата" е най-добра сред от останалите".

Това решило всичко. Лауреат стана Бикау.

(Следва)

събота, юни 25, 2016

Нобелови лауреати – Питър Дебай

Петрус Йозефус Вилхелмус Дебайе или Питър Дебай (Petrus Josephus Wilhelmus Debye),

24 март 1884 г. – 2 ноември 1966 г.

Нобелова награда за химия, 1936 г.

(За приноса му за разбирането на молекулната структура в хода на изследванията на диполния момент и дифракциите на рентгенови лъчи и електрони в газове.)

Холандско-американският физик Питър Джоузеф Уилям Дебай (Петрус Йозефус Вилхелмус Дебайе) е роден в гр. Маастрихт, Холандия, в семейството на Мария (Рюмкенс) Дебайе и Вилхелмус Йоханес Дебайе, контрольор във фирма за производство на метални жици. В началното и средното училище учи чужди езици, математика и естествознание. След края на училището през 1901 г. постъпва в Аахенския технически университет н Германия със специалност електроинженер.

В Аахен Дебай (така по-късно започва да изписва фамилното си име) проявява интерес към химията и физиката. Един от неговите преподаватели, физикът Макс Вин, му разрешава да прави не много сложни експерименти в институтската физическа лаборатория, когато е свободна, което събужда интереса му към научни изследвания. Още като студент в последния курс той е вече асистент на Арнолд Зомерфелд, който по-късно става професор по техническа механика.

През 1906 г., една година след като получава дипломата си на електроинженер, Дебай се мести заедно със Зомерфелд в Мюнхенския университет, където работи в продължение на пет години като негов помощник. През 1908 г. завършва своята дисертация за налягането на светлината върху сфери, притежаващи електрически свойства, и получава степента доктор по физика. Две години по-късно става лектор в Мюнхенския университет, но го напуска през 1911 г., като отива в Цюрихския университет в Швейцария при Алберт Айнщайн, където става професор по теоретична физика.

В Цюрих Дебай започва да изследва структурите на молекулите. Макар че химическият състав на сложните молекули е в основни линии вече известен, по това време има само ограничени данни за физическите и структурните връзки между атомите. В продължение на една година Дебай съсредоточава вниманието си върху разпределението на електрическите заряди в атомите и молекулите. Особен интерес проявява към полярността (ориентацията на положителните и отрицателните заряди) и открива, че знанията за степента на полярност (диполния момент на молекулата и съставящите я атоми) позволяват да се прецени относителното разположение на химически съединените атоми. Дебай преразглежда също така квантовата теория на Айнщайн за специфичния топлинен коефициент (количеството енергия, необходимо за повишаване на температурата на веществото с 1°С) и извежда формула за изчисляване на асоциативната температура, която днес се нарича температура на Дебай.

През 1912 г. Дебай се мести в Утретския университет в Холандия, а след две години става професор по теоретична физика в Гьотингенския университет, където остава през следващите шест години. По това време в молекулярните изследвания на Дебай се появява ново направление, което се опира на неотдавнашното откритие на Макс фон Лауе, гласящо, че рентгеновите лъчи, преминавайки през кристали, се отклоняват в зависимост от природата на изследвания образец. Като знае, че дължината на вълната на рентгеновите лъчи е достатъчно малка за измерване на разстоянията между атомите и молекулите, Дебай демонстрира взаимната връзка между отклоняващите се лъчи и топлинното движение на атомите в кристалите. Решението се появява през 1916 г., когато, работейки с Паул Шерер, Дебай разбира, че дори в праха на най-дребните или неидеални кристали достатъчно количество кристали се разполагат по такъв начин, че получените данни от дифракцията на рентгеновите лъчи могат да се характеризират с молекулярната структура на тези кристали. Заедно с Шерер той разработва метод за изследване на структурата на фините кристални материали с помощта на дифракция на рентгеновите лъчи (метод на Дебай-Шерер).

През 1920 г. Дебай се връща в Швейцария, където заема престижния пост директор на Физическия институт към Федералния технологичен институт, като едновременно с това е професор по физика в Цюрихския университет. През следващите няколко години той допринася фундаментално за изучаване на силните електролити, вещества, които се разпадат в разтвори на положителни и отрицателни йони. Теорията на Дебай-Хюкел, публикувана през 1923 г., позволява математически точно да се изчисли йонната сила на разтворите при силните електролити. През същата 1923 г. Дебай разработва теорията за комптъновия ефект (наречен така в чест на Артър Х. Комптън), даавща допълнително доказателство за вълново-корпускулярната природа на светлината.

Между 1927 и 1934 г. Дебай изучава в Лайпцигския университет дифракцията на рентгеновите лъчи при измерването на междуатомните разстояния в газовете и продължава изследванията си, свързани с диполната теория и електролитите. След това се прехвърля в Берлинския университет, където под негов контрол се създава Института за физика "Кайзер Вилхелм" (днес Институт "Макс Планк"). Там той използва електролитите при дифракционната си работа с газовете.

Макар да са му дадени гаранции, че като гражданин на Холандия може да работи в Берлин, през 1939 г. Дебай е уволнен от лабораторията за това, че няма немско гражданство. Възмутен от това решение, той отива да чете лекции в Корнелския университет в Итака (щат Ню Йорк) и остава там, като скоро става декан на химическия факултет. В резултат от неговата работа в Корнелския университет и в лабораториите на компанията "Бел" са разработени нови начини за изчисляване на размерите на молекулите на сложните полимери.

През 1946 г. Дебай получава американско гражданство. През 1952 г. подава напуска след оставка Корнелския университет, където му присъждат званието почетен професор. Но и след това продължава изследванията си за полимерите. Освен че чете лекции, през 1960 г. Дебай отделя много време и за организирането на Научно-технологичния институт към Мичиганския университет.

През 1914 г. Дебай се жени за Матилде Алберер, семейството има син и дъщеря. Колегите и студентите му знаят колко дружелюбно и внимателно се отнася той към всички и го ценят като прекрасен лектор. В свободното си време Дебай обича да се занимава с риболов. Умира в Итака от сърдечен удар.

Освен с Нобелова награда Девай е удостоен и с много други награди. Връчен му е медалът Румфорд на Лондонското кралско дружество (1930 г.), медалът Х. Лоренц на Кралската академия на науките и изкуствата на Холандия (1935 г.), медала Франклин на Франклиновия институт (1937 г.), медала Дж. Уилърд Гибс (1949 г.) и медала Дж. Пристли на Американското химическо дружество (1963 г.). Присъдени са му също така почетни научни степени на Харвардския университет, Бруклинския политехнически институт, университета "Св. Лаврентий", Колгейтския университет, Федералиня цюрихски технологически институт, Бостънския колеж, Оксфордския университет и университетите в Брюксел, Лиеж и София. Член е на Лондонското кралски дружество, Американското физическо дружество, Американското химическо дружество, Американското философско дружество, Франклиновия институт, Кралската академия на науките и изкуствата на Холандия, Брюкселското научно дружество, Академиите на науките в Гьотинген, Мюнхен, Берлин, Бостън и Вашингтон. Чуждестранен член на Академията на науките на СССР.

Превод от руски: Павел Б. Николов

петък, юни 24, 2016

Идо и Македония на Македонците

Кръсте Мисирков от с. Постол, Ениджевардарско, Егейска Македония - "ИДО и Македония на Македонците", публикувано във в-к "20 юлий. Македоно-одрински лист", год. I, бр. 14, София, 13 юли 1924 година

Обработил от PDF в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

Който се е интересувал от развоя на македонския въпрос, не само вътре в Македония, но и в странство, е могъл да забележи, че успехът на нашето дело в голяма степен зависи от запознаването на европейското обществено мнение с положението на Македония и на Македонците. Без последното всичките наши усилия вътре в Македония могат да отидат на пусто.

Сърбите отдавна са узнали тази очевидна истина и затова, до като ний сме проливали кръвта си в Македония в борба на свобода и човешки правдини, те са систематически заблуждавали европейското обществено мнение по македонския въпрос и са създавали в странство приятели не своите аспирации. Те са имали свои сътрудници в руски и други чужди вестници, имали са дори лондонски кореспонденти на петроградски вестници, имаха в Москва сръбски метох, дето архимандрит Михаил развиваше най-усърдна противомакедонска и противобългарска агитация, печатаха тенденциозни съчинения на руски и другите европейски езици по езика, етнографията, географията и историята на Македония. И успеха да заблудят доста европейското обществено мнение.

Гърците к ромъните полагат не по-малко грижи да спечелят за себе си симпатиите на Европа.

Ясно е, че ний направихме голяма грешка, дето всичката си дейност съсредоточихме вътре в Македония и главното средство за култур[н]а борба ни беше само родният ни език.

С европейците ний не можем да се разберем на български. Ние тръба да отидем при тях и да им заговорим на един език, които те познават, който да е тяхно оръдие за взаимно международно общуване и разбиране. Ние трябва да си кажем болките на културния запад и можем да бъдем чути и уверени, че благородната ни кауза ще срещне съчувствието на мнозина благородни и хуманни среди от всички народи на света. И това ний трябва да направим не само веднъж, а да вършим систематически дотогава, докато не бъдем чути от всички и не получим подкрепата на всички.

Как може да стане това?

Разбира се, не чрез печатание [на] статии или брушури, или научни [на] трудове само на френски, английски, немски или руски езици, а и чрез присъединяването ни към течението за един изкуствен международен език, който се чете от хора учени, литератори, журналисти от всички културни земи в света.

От това гледище аз се заинтересувах по-отблизо със съществуващите изкуствени спомагателни езици и, като филолог лингвист, намерих, че изкуственият "Международен език на делегацията", известен още под името "Идо", е най-научният от всички и най-годният за международно общуване. Ако има нужда, друг път по-подробно ще се спра върху предимствата на езика "Идо" пред другите изкуствени езици. Засега ще кажа само, че на "Идо" днес съществуват списания, издавани в много европейски държави, като Франция, България, Швейцария, Швеция, Чехословашко, Русия, Унгария и други. Ако и ний, македонците, бихме издавали подобно списание, то би ни послужило като най-ефикасно средство да тръбим из целия свят за потъпканите ни човешки права и за ненаситната кръвожадност на нашите нови тирани.

„Идо“ би могъл да стане не само средство за общение със западните културни народи на стария и новия свят, но и за взаимно общение между всички македонски народности: българи, аромъни, албанци, турци и гърци, като всеки македонец, освен майчиния си език, като средство за общуване със своите сънародници, изучава още и международния език "Идо" за общуване с другите народности в Македония и в целия културен свят.

Каква услуга може да направи „Идо" на Македония може да се види от това, че ромъните още в 1912 година послучай победоносните балкански войни направиха едно изложение по македонския въпрос, в което се пледираше идеята „Македония на македонците“. Обаче влизането на Ромъния във втората балканска война накара ромъните да забравят за независима "Македония на македонците". Но ето, че през време на великата европейска война ромъните бяха разбити и Македония беше окупирана от българската армия. Тогава ромъните си спомниха за своето изложение от 1912 година, преведоха го на „Идо“, за да бъде прочетено от всички народи на света, и го напечатиха в Стокхолм в 1917 година.

Книжката в превод на български носи заглавието „Международен език на делегацията. „Идо - Македония на македонците. Изложете на културното Макдедоно-ромънско дружество. Преведена от д-р Попеску-Хаджиул, Букурещ. Стокхолм 1917. Вилхиелмсзоне издателство и комисион; цена 75 шв. оре“.

Изложение на македоно-ромънското дружество е подписано от комитета на дружеството в състав: д-р В. Леонте, Г. Мурну, С. Ф. Робеску, д-р В. Дудуми, Й. Валаори. Датата и мястото на изложението е: Букурещ, 26 ноември 1912 година. Превел д-р Попеску-Хаджиул.

Тази книжка показва колко рано ромъните са оценили международното значение на изкуствения език "Идо"

Доколко знанието на този език може да ни бъде полезно и на нас, може да се съди по това, че привържениците на изкуствен международен език се отнасят с голяма симпатия към нас, македонците, както мога да съдя из преписката, която получавам. Освен това аз получих съобщение от нашите приятели на запад, които питаят "гореща симпатия към македонския народ, толкова потъпкан“, че ми са изпратени повече от сто екземпляра от македоно-ромънското изложение „Makedonia al Maniani“ на езика .Идо“, които аз ще изпращам безплатно и на всички дружества, в които ще се изучава „Идо“, а съдържанието на цялото изложение ще дам в превод във в "20 Юлий".

Време е ний, македонците, да помислим и даже повече - да реализираме едно постоянно културно общение помежду всички македонски народности и с целия културен свят на почва на "Международния език на делегацията - Идо“.

ЗА АВТОРА: Роденият в Ениджевардарското село Постол Кръстьо Петков Мисирков (1874-1926) е български публицист и ранен македонист. Заради една част от публикациите си, в които той изразява явни македонистки и просръбски възгледи, Мисирков е считан за национален герой в Република Македония, където официалната доктрина е македонизма, за чийто основни идеолози се считат сръбските учени Новакович, Цвийч и Белич.

ОРИГИНАЛ

четвъртък, юни 23, 2016

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 97

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74, 75, 76, 77, 78, 79, 80, 81, 82, 83, 84, 85, 86, 87, 88, 89, 90, 91, 92, 93, 94, 95, 96.

97.

Дописвах повестта в Менск, на "Танкова" - през цялата есен и в началото на зимата. Не може да се каже, че ме затрудни - материалът беше познат, известна част бях преживял сам. Особено тази, която се отнасяше за 30-те години. Впечатлителната детска памет беше запазила множество белези на бита и драми от онова необикновено време. Що се отнася до войната, също можех да си представя некои неща, макар че не бях живял на окупираната територия. Трябва да кажа - благодаря на Бога, че не ми се случи, избегнах не само опасността, но и определена отметка в биографията си. На хората с подобна отметка дълго не им даваха да я забравят.

Пишех последователно, освен една част, която трябваше да бъде вмъкната и която стана нещо като ядката на орех - поставих я после. Тази ядка беше важна за темата, защото именно тя съдържаше главния идеен знак - знакът на националната беда. Така да се каже - не стигаше колективизацията, ами още и окупацията. И всичко това е съдено да го преживеят двама реликтни хуторяни - Сцепанида и Петрак. Инстинктивната Сцепанида чувства посоката, от която през цялото време настъпва към тях бедата - това е мостът. Тя иска много да го унищожи, за да се изолира окончателно, да се отдели - това за беларуските хуторяни беше най-важното нещо.

Но точно това никога и никога не успява да направи, въпреки всичките драматични опити. Бомбата на Сцепанида е предназначена за друг.

Старателно препечатания екземпляр на повестта отнесох в "Полимя", чийто пореден редактор тогава беше станал Кастус Киреенка, човек с ограничени способности, но с определени амбиции. Нямах с него никакви отношения и не ми се искаше много да имам. Както, между другото, и с цялата редакция на списанието. Отнесох ръкописа сутринта, когато освен коректорите нямаше никого другиго, и го дадох да го предадат на главния. След известно време ми позвъни Киреенка, уведоми ме, че е получил ръкописа, ще го чете Пташникау. Пташникау при една случайна среща похвали ръкописа - чист, без корекции, не като другите. С това свърши всичко. Бях благодарен и на двамата, защото това беше най-добрият вариант за отношение между двама антиподи - автор и издател. По-хубаво нещо не можеше и да се очаква. Скоро "Знакът" беше напечатан.

Всички по-раншни повести (до "Знакът на бедата" включително) имаха не малки проблеми с печатането. За политическата стерилност на творбите се грижеше не само редакторатът, не само цензурата, но и КГБ. Дори и по времето на Горбачов. Бившият пресаташе на генсека Андрей Грачов в книгата си "М. С. Горбачов" пише: "Отговаряйки на заседание на Политбюро на В. Чебиков (тогавашния ръководител на КГБ - В. Б.), който възразяваше срещу публикуването на повестта на В. Биков "Знакът на бедата", бдително съзирайки в нея "подкопаване на колективизацията", Горбачов викаше: "Да, изкривявания ще има. Всичко ще заплува в потока, който ще се създаде. Ще има и пяна, и мръсотия, но всичко това е знак на пролетта, на обновлението, спътник на демокрацията. А нейният маховик трябва да се разклаща, не трябва да се страхуваме..." По такъв начин моята повест за ръководителя на КГБ беше "знак на бедата", а за Горбачов - все пак "знак на пролетта". Но ми се струва, че и двамата сбъркаха.

В списание "Дружба народов" ("Дружба на народите" - бел. прев.), където дадох собственоръчно направения превод, извикаха срочно автора. Редакторът Сергей Баруздин направи общи забележки, но не ги детайлизира - бързаше много за някакво заседание (разбира се, в ЦК). Каза, че останалото ще го допълни неговият заместник Леонид Теракопян.Теракопян доказваше не много категорично, затова пък подробно и аргументативно. (Е, разбира се, имало е крайности, нарушения, но колективизацията е била необходима, защото раздробеното частнособственическо селско стопанство не би могло... и т. н.). Нещо се наложи да зачеркна, да пропусна или да заменя с баналности. Но аз вече знаех, че когато при първия етап на редактирането отстъпиш нещо (ето тук - само три-четири места), при следващия тези места вече ще бъдат пет-осем, а след това и десет-петнадесет. Особено в Главлит. Общо казано, така се получи и с мене. За да се изчисти всичко окончателно, от редакцията беше командирован в Менск опитен литературен коректор, с когото чистихме повестта на четири ръце. Трябваше да се направи корекция на стила, макар че стилът беше най-малката грижа - не се харесваше политиката. При това политика от минали дни, дори от минали десетилетия, която обаче упорито не искаше да си отиде от живота. А какво ще бъде, ако наречем произведението роман? - дойде ми на ум тази нелепа мисъл, на която моят коректор отвърна просто: "Тогава ще трябва да се занимаваме с него два пъти повече, защото е друг жанр". Такова беше официалното научно определение за жанра и аз си помислих: нека жанрът си остане повест.

В издателство "Молодая гвардия" ("Млада гвардия" - бел. прев.), което трябваше да издаде повестта като отделна книга, стана още по-лошо. Вече добре почистената при предишните публикации повест беше върната внезапно от Главлит. Ако се съди по всичко, тайната се състоеше в това, че за Главлит отговаряше моят стар "приятел" Владимир Севрук, който с всяка изминала година набираше тежест в апарата на ЦК. Явно по негово нареждане повестта беше попаднала на масата на "втория човек в държавата", който по това време беше секретарят на ЦК Лигачов. Както се знае, новата метла винаги мете чисто, в дадения случай заедно със селското стопанство помиташе и литературата. В издателството избухна скандал, завеждащата отдел Зоя Яхонтова беше изпратена в Менск - да уговаря автора. Тази добра жена дойде на "Танкова" и каза какъв е проблемът. В общи линии не трябваше много: "Да се махне това и това. А също така, ако може, оттук и дотук" и т. н. Исках да помогна на тази в общи линии славна жена (която освен това трябваше скоро да се пенсионира), защото е известно, че всеки редактор е като сапьор. Един път да сбърка и всичко ще пропадне. Зачерквах, изхвърлях, но логиката на произведението протестираше, налагаше се да обновявам, спорехме. В края на краищата махнахме прекалено конфликтната сцена с разкулачването и още нещо. Цензорите, разбира се, усещаха много добре къде е "знакът на бедата" и се стараеха много читателят да не разбере това. Да бъде скрито всичко в строго засекретени фондове, да го зачеркнат от литературата. Но не беше по силите им да го зачеркнат от живота, защото - както са казали античните гърци, дори боговете не могат да преиначат миналото. То стои над настоящето и вече не е подвластно на никого.

Болшевиките обаче се стараеха много да подчинят миналото.

(Следва)

сряда, юни 22, 2016

Окръжни на Македонския национален комитет и на Македонския женски съюз

Съюз на македонските емигрантски организации в България - "Св. Дух - Окръжно", София, 3 юни 1935 година

Обработил от PDF в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

ОКРЪЖНО

До председателя на Макед. благотвор. братство

Празникът Св. Дух е определен за ден на Македония. Тогава всички македонски синове се събират, за да се преклонят пред светата памет на знайните и незнайни герои мъченици, които дадоха живота си за свободата на Родината. Те се събират още, за да проявят своята вяра в светостта и тържеството на освободителното дело. Това е едно напомняне на близки и далечни, на свои н на чужди, че въпреки всички превратности на съдбата, Македония е жива, вярва и се бори, и ще победи, защото няма нищо по-силно от волята на един народ да бъде господар на собствената си съдба.

В деня на Македония македонските прокуденици дават обет да останат верни на заветите, завещани от героичното минало, завети, начертани с кръвта на хиляди борци. Те приповтарят своята клетва, че с безкористие, с обич и възторг ще служат на освободителното дело. Но тоя ден македонските българи проявяват своето високо съзнание за дълг и родолюбие, че остават верни на тяхната единствена, неизменна и света цел — свободата на Македония.

Празникът на Македония е празник на всички, на целокупната емиграция, не може да бъде и не е на едни или други. Нека и тази година проявим нашата сплотеност и единство в името на общата цел. Нека емиграцията покаже, че може да се издигне по-високо от временните настроения и чувства, нека стихнат всички разномислия, да млъкнат личните страсти пред страдалческия образ на Родината. Оня македонец, който не бъде в братствените редове, който дръзне и тогава да дели и не смири своята гордост, ще покаже, че не е достоен син на своята земя.

Ние Ви каним да направите всичко възможно за по-тържественото отпразнуване на Деня на Македония на 17 юни т. г. — Св. Дух. Не с парадност и празни слова, а с нашата бодрост, ред и стегнатост [да] възвестим на света, че връзките ни с нашата земя и поробени братя са крепки, несъкрушими, че със слово и перо, с всички легални средства ще работим и ще се борим за тържеството на нашето свето дело — свободата на Македония.

Софийските братства се поканват с братствените си знамена в стройни редици да се явят на пл. "Св. София", където ще се отслужи благодарствен молебен.

Председател: Д. Мирчев

Секретар: Д. Е. Спространов

МАКЕДОНСКИ Женски Съюз при МАКЕДОНСКИЯ НАЦ. КОМИТЕТ, СОФИЯ

ОКРЪЖНО

До г.г. Председателите на македонските благотворителни братства

До г.г. Председателите на македонските женски дружби в София и проивнцията

ДРАГИ СЪНАРОДНИЦИ,

Македонският женски съюз, в съгласие с председателите на македонските благотворителни братства и женските дружби, реши да отпразнува и тая година патронния празник на македонските организации "СВ. ДУХ" - 17 т. г. с панихида и молебен, - за София в черквата "СВ. НЕДЕЛЯ", в 10 ч. пр. пл. след свършването на Божествената литургия.

По тоя случай Македонският женски съюз издаде своя позив до македонската организация и моли подобни позиви да се издадат и от името на братствата и женските дружби за техните членове и членки, като тия в провинцията уредят панихида и молебен за организацията в местния град.

Страданията на нашите поробени братя и сестри ни зоват да изпълним дълга към родината в тоя ден и затова да бъдем всички на панихидата и молебена в черквата "СВ. НЕДЕЛЯ", за да бъдем достойни синове и дъщери на МАКЕДОНИЯ.

За по-широка гласност на празника отправете и писма покани до членовете и членките на братствата и дружбите Ви.

Със сестрински поздрав:

ПРЕДСЕДАТЕЛКА: Д-р Зл. Сарафова

СЕКРЕТАРКА: Л. Иванова

ОРИГИНАЛ

БЕЛЕЖКИ

1. ЗА АВТОРА: Съюзът на македонските емигрантски организации е най-многочислената и ръководна организация на македонската емиграция в България. Дружествата ѝ са известни като македонски културно-просветни и благотворителни братства. Основната дейност на организацията в България е културна, просветна и благотворителна, а пред международната общност и Обществото на народите пропагандирането на Македонския въпрос и незачитането на човешките права на македонските българи в Югославия и Гърция. Финансова подкрепа получава от ВМРО и от членски внос, политическа - от Македонската парламентарна група в българския парламент, а на международно ниво е подкрепена от чужди политици, общественици, публицисти и учени. В един момент броят на Македонските братства в Царство България достига 210.

вторник, юни 21, 2016

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 96

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74, 75, 76, 77, 78, 79, 80, 81, 82, 83, 84, 85, 86, 87, 88, 89, 90, 91, 92, 93, 94, 95.

96.

Може би е истина, че още на генетическо равнище жената е по-силна от мъжа и по-нататък в процеса на трудното съществуване се поддава най-слабо на въздействието на средата, запазва своята индивидуалност. Това се проявява особено в конфликтни моменти, когато трябва да защити себе си, семейството, децата. Че и мъжа си. Мъжът няма такава сигурност, защото му влияят много мощни обстоятелства - власт, партия, армия, където правят какво ли не с него, само и само да го пречупят, да го поставят на колене. Може би всичко това е оформило съвременния, не много завидния архетип на беларуския мъж в живота и литературата - бедно, кротко, боязливо същество. Такъв човек, за когото казват: да краде се страхува, да работи го мързи, да проси се срамува. Това виждахме навсякъде след войната, когато храбри в продължение на четири години партизани изгубиха в мирно време цялата си смелост и позволяваха да ги навиква всеки, който си пожелае. Включително и жените им, които обаче не изгубиха много през войната. А може би и придобиха - разум и решителност.

Някои се питат защо по време на войната беларуските партизани се оказаха толкова храбри, откъде се взе тази храброст у обезбожената, колхозна и полугладна страна? Ами оттам - от 30-те години, в резултат от съветската дресировка с глад, унищожение и страх. Когато на селяните вече не им оставаше много за губене. Освен живота като последна собственост. Но и живота си малцина жалеха, толкова беше станал нетърпим. В това се състои психологическият източник на много постъпки, включително и тези, които днес наричаме подвизи.

Говорехме за това, че не трябва да навираш никого в ъгъла - нито приятел, нито враг. Беларуските селяни през 30-те години, лишени от земята и свободата си, се оказаха всъщност в ъгъла. От гладна смърт ги спасиха градините - четиридесет сотки (една сотка е равна на една стотна част от хектара - бел. прев.) бащина земя, която ги хранеше. После немците ги навряха още по-навътре - какво да правят селяните? Какво прави кучето или вълкът, когато го притиснеш до оградата? Нахвърля се срещу хората. Беларусите се нахвърлиха срещу немците. От отчаяние. Ето откъде идва героизмът на партизаните.

Ако окупационната политика на немците беше по-разумна, ако немците бяха разтурили колхозите и бяха върнали на беларусите техните царски поземлени дялове, може би дори в условията на война и на окупационна неволя те щях да се държат иначе. Поне като литовците, латвийците или естонците. Като украинците, в края на краищата. Щяха да орат земята, да отглеждат децата си и да плюят на бандитското партизанско движение, което едва ли помагаше на фронта, но пък подхранваше амбициите на московското партизанско ръководство. Фактът, че немците унищожаваха по селата евреите, не безпокоеше много беларусите - само тях да не пипат! Но ги "пипнаха" и тях - започнаха безмилостно да стрелят и палят. Казваха - като разплата за партизанското движение, което в общи линии приличаше на истина. Всъщност Хитлер и Сталин се оказаха в един съюз, съюза на палачите. Това, което Сталин не можа да свърши в предвоенните години, го свърши по време на войната Хитлер. Беларус изгуби една четвърт от своето население и се озова в руини, за да започне след това "героичната" епоха на възраждането. Не трябва да навираш никого в ъгъла - на самия тебе ще ти излезе солено. А моята Сцепанида се оказа именно навряна в ъгъла. Сцепанида, селската леличка, не искаше да се прости с живота си и се вкопчваше в някакви прояви на воля. Но закъсня с вкопчването. В това е нейната човешка трагедия.

А ако не беше закъсняла? Сцепанида изобщо не разполагаше със свое време, изпаднала беше от хода на времето, беше се озовала на границата на небитието, Няколко години или седмици подобно балансиране и всичко загива. За да не се възроди ли? Уладзимер Караткевич не беше съгласен с моя фатален възглед и искаше да се надява. Както можеше, той също се вкопчваше в живота, в надеждата. Но не можа да се вкопчи. Защото също се оказа човек без време, който се беше родил много рано или много късно, не в подходящия момент беше станал писател. Несъвременен. Несъвременният човек не може да живее дълго. Трябва да умре. Тогава, за да се постигне някакъв успех в литературата, не стигаше да имаш литературен талант - необходима беше обществена физиономия, началнически пост, невъзможен без "членство" в партията. Именно затова нашите "млади таланти" постъпваха още като студенти в партията, след завършване на учението си с желание (или без) ставаха сексоти (секретни сътрудници на службите - бел. прев.) и за да се установят в столицата, се настаняваха в редакциите. Служебната кариера в общи линии зависеше малко от литературния талант, който често дори вредеше на кариерата. Обикновено литературните дейци, окичени с регалии, звания и отговорни длъжности, бяха посредствени писатели, което обаче не им пречеше да ръководят другите. Литературата беше не само рисковано дело, но и много несигурна, както беше несигурен и методът на соцреализма. Друго нещо е заеманият пост. Литературен или още по-добре - партиен. Той хранеше, осигуряваше комфортно жилище и полагащата му се почит. Мнозина писатели, когато нямаха щастието да пробият до такива постове, се оказваха в дългите списъци на редколегиите (или редсъветите), някои от ползващите се с особено доверие влизаха в две, три, че и четири редколегии, където дълги години изпълняваха цензурните си задължения. Други там нямаше, а мнозинството от тях вършеха работата така, както се изискваше.

Уладзимер Караткевич не беше даже редови комунист, не беше някакъв "член", нито още повече редактор, какво му оставаше? Нищо друго освен да пише "несъвременни", исторически романи и да пие водка. Печатаха го след безкрайни, понякога глупави, но винаги политически обвинения (разбира се, в страх от беларуското плашило - национализма), но да пие не можеха да му забранят. Може би, водейки се от собствения си опит, началниците разбираха, че в този случай са безсилни. Валодзя също разбираше това като право на единствено възможна своя свобода и при случай я използваше. Но и тук не можеше да се мине без проблеми. Всички "грехове" на Валодзя бяха на строг отчет.

Това обаче още не беше дошло, Валодзя все още ходеше с рибарите и в селото за чача. Аз седях няколко седмици на балкона и пишех на леката и клатеща се дуралуминиева маса. Валодзя каза, че мрази такива маси, било то в стая, било в някое кафене, че са изобретение на дявола. Върху тях не може да се съчини нищо човешко. На него за писане му трябваше стара, яка, дъбова маса. А също така куп хубава хартия и чиста, изгладена риза. Тогава се появяваше вдъхновението, което единствено гарантираше плодове.

Веднъж той изчезна отново за известно време, а когато се появи, не можахме да го познаем. Не беше като от този свят - с помътнял поглед и измъчено лице. На свечеряване започна да се оплаква, че долу в храстите има змей, който го следи. Каза - ела, ще ти покажа. Отидох в ъгловата стая, където се бяха настанили с Валя, и Валодзя показа долу: ето, ето... Поглежда!.. Не, скри се. А, почакай, ще те издебна аз... Не го чакай, Валодзя, казах аз с жал. Лягай да спиш. - Не, няма да спя, ще го чакам...

Валя плачеше. Много лоша работа...

Когато престоят ни наближи своя край, отидохме на екскурзия в Сухуми, където Валодзя най-напред завлече всички ни в маймунарника. Там той беше оживен и весел, изпълнен с най-детински възторг, гледайки всичките тези малки и големи същества, които седяха, лазеха, скачаха от клон на клон и като че ли изобщо не обръщха внимание на любопитните посетители. Валодзя намери за много симпатична една маймунка, която, след като срещна погледа му, подскочи смело към него и протегна малка длан с тънки черни пръстчета. "Вижте, какво чудо! - каза Валодзя. - Тя струва повече от хората, каква доброта и преданост..." Той сложи в ръчичката ѝ мандарина и маймунката с радостен писък полетя високо на дървото.

А в кафенето на проспекта под палмите имаше само кисело студено вино, от което Валодзя гнусливо се мръщеше. И пиеше.

Караткевич и Валя си тръгнаха от Пицунда преди нас - свърши срокът на картата им. Изпратихме ги до автобуса, но нямаше какво да пием на раздяла. Зарадвахме се много, когато скоро получихме от Менск телеграфен превод с прилична сума и малко, тежичко колетче. Помня, че се връщахме от пощата и се чудехме много: какво ли ни е изпратил Валодзя? Приличаше на тухла. Но не беше тухла, а бутилка молдавски коняк, какъвто в Беларус все още можеше "да се намери". Ех, Божествена душа, милият Валодзя!

После, когато вече бяхме в Менск, настаниха Валя в Барауляни и аз возех Валодзя при нея - на свиждане. Оставах в колата, а той отиваше в сградата. Връщаше се оттам много и много разстроен, триеше скришом очите си. Обичаше жена си... А когато умря, струва ми се, че не плака. Помня, че след погребението ме питаше как ще живее сега. Искаше да си намери жена, но да е без деца, каквито с Валя не му беше дал Бог. И да няма много роднини. Тези негови грижи някак си ме учудиха, защото и на него самия не му оставаше много.

Малко преди смъртта си той се отнасяше някак си много внимателно с тези, които уважаваше, със своите приятели. Тогава ми звънеше често и когато ме нямаше у дома, разговаряше дълго с Ирина. Здравето му се влошаваше, но той не му обръщаше много внимание. Разбира се, поради болестта не му се пишеше много и ходеше при приятелите си. Сякаш предчувствайки близкия край, се стремеше към природата, с която му бе съдено да се слее окончателно и последното негово пътуване до любимия му Припяц го довърши. Цяла Беларус оплака смъртта му, тя дълго ще помни неговото славно име. Такива като Караткевич не се раждат често...

(Следва)