Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 97

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74, 75, 76, 77, 78, 79, 80, 81, 82, 83, 84, 85, 86, 87, 88, 89, 90, 91, 92, 93, 94, 95, 96.

97.

Дописвах повестта в Менск, на "Танкова" - през цялата есен и в началото на зимата. Не може да се каже, че ме затрудни - материалът беше познат, известна част бях преживял сам. Особено тази, която се отнасяше за 30-те години. Впечатлителната детска памет беше запазила множество белези на бита и драми от онова необикновено време. Що се отнася до войната, също можех да си представя некои неща, макар че не бях живял на окупираната територия. Трябва да кажа - благодаря на Бога, че не ми се случи, избегнах не само опасността, но и определена отметка в биографията си. На хората с подобна отметка дълго не им даваха да я забравят.

Пишех последователно, освен една част, която трябваше да бъде вмъкната и която стана нещо като ядката на орех - поставих я после. Тази ядка беше важна за темата, защото именно тя съдържаше главния идеен знак - знакът на националната беда. Така да се каже - не стигаше колективизацията, ами още и окупацията. И всичко това е съдено да го преживеят двама реликтни хуторяни - Сцепанида и Петрак. Инстинктивната Сцепанида чувства посоката, от която през цялото време настъпва към тях бедата - това е мостът. Тя иска много да го унищожи, за да се изолира окончателно, да се отдели - това за беларуските хуторяни беше най-важното нещо.

Но точно това никога и никога не успява да направи, въпреки всичките драматични опити. Бомбата на Сцепанида е предназначена за друг.

Старателно препечатания екземпляр на повестта отнесох в "Полимя", чийто пореден редактор тогава беше станал Кастус Киреенка, човек с ограничени способности, но с определени амбиции. Нямах с него никакви отношения и не ми се искаше много да имам. Както, между другото, и с цялата редакция на списанието. Отнесох ръкописа сутринта, когато освен коректорите нямаше никого другиго, и го дадох да го предадат на главния. След известно време ми позвъни Киреенка, уведоми ме, че е получил ръкописа, ще го чете Пташникау. Пташникау при една случайна среща похвали ръкописа - чист, без корекции, не като другите. С това свърши всичко. Бях благодарен и на двамата, защото това беше най-добрият вариант за отношение между двама антиподи - автор и издател. По-хубаво нещо не можеше и да се очаква. Скоро "Знакът" беше напечатан.

Всички по-раншни повести (до "Знакът на бедата" включително) имаха не малки проблеми с печатането. За политическата стерилност на творбите се грижеше не само редакторатът, не само цензурата, но и КГБ. Дори и по времето на Горбачов. Бившият пресаташе на генсека Андрей Грачов в книгата си "М. С. Горбачов" пише: "Отговаряйки на заседание на Политбюро на В. Чебиков (тогавашния ръководител на КГБ - В. Б.), който възразяваше срещу публикуването на повестта на В. Биков "Знакът на бедата", бдително съзирайки в нея "подкопаване на колективизацията", Горбачов викаше: "Да, изкривявания ще има. Всичко ще заплува в потока, който ще се създаде. Ще има и пяна, и мръсотия, но всичко това е знак на пролетта, на обновлението, спътник на демокрацията. А нейният маховик трябва да се разклаща, не трябва да се страхуваме..." По такъв начин моята повест за ръководителя на КГБ беше "знак на бедата", а за Горбачов - все пак "знак на пролетта". Но ми се струва, че и двамата сбъркаха.

В списание "Дружба народов" ("Дружба на народите" - бел. прев.), където дадох собственоръчно направения превод, извикаха срочно автора. Редакторът Сергей Баруздин направи общи забележки, но не ги детайлизира - бързаше много за някакво заседание (разбира се, в ЦК). Каза, че останалото ще го допълни неговият заместник Леонид Теракопян.Теракопян доказваше не много категорично, затова пък подробно и аргументативно. (Е, разбира се, имало е крайности, нарушения, но колективизацията е била необходима, защото раздробеното частнособственическо селско стопанство не би могло... и т. н.). Нещо се наложи да зачеркна, да пропусна или да заменя с баналности. Но аз вече знаех, че когато при първия етап на редактирането отстъпиш нещо (ето тук - само три-четири места), при следващия тези места вече ще бъдат пет-осем, а след това и десет-петнадесет. Особено в Главлит. Общо казано, така се получи и с мене. За да се изчисти всичко окончателно, от редакцията беше командирован в Менск опитен литературен коректор, с когото чистихме повестта на четири ръце. Трябваше да се направи корекция на стила, макар че стилът беше най-малката грижа - не се харесваше политиката. При това политика от минали дни, дори от минали десетилетия, която обаче упорито не искаше да си отиде от живота. А какво ще бъде, ако наречем произведението роман? - дойде ми на ум тази нелепа мисъл, на която моят коректор отвърна просто: "Тогава ще трябва да се занимаваме с него два пъти повече, защото е друг жанр". Такова беше официалното научно определение за жанра и аз си помислих: нека жанрът си остане повест.

В издателство "Молодая гвардия" ("Млада гвардия" - бел. прев.), което трябваше да издаде повестта като отделна книга, стана още по-лошо. Вече добре почистената при предишните публикации повест беше върната внезапно от Главлит. Ако се съди по всичко, тайната се състоеше в това, че за Главлит отговаряше моят стар "приятел" Владимир Севрук, който с всяка изминала година набираше тежест в апарата на ЦК. Явно по негово нареждане повестта беше попаднала на масата на "втория човек в държавата", който по това време беше секретарят на ЦК Лигачов. Както се знае, новата метла винаги мете чисто, в дадения случай заедно със селското стопанство помиташе и литературата. В издателството избухна скандал, завеждащата отдел Зоя Яхонтова беше изпратена в Менск - да уговаря автора. Тази добра жена дойде на "Танкова" и каза какъв е проблемът. В общи линии не трябваше много: "Да се махне това и това. А също така, ако може, оттук и дотук" и т. н. Исках да помогна на тази в общи линии славна жена (която освен това трябваше скоро да се пенсионира), защото е известно, че всеки редактор е като сапьор. Един път да сбърка и всичко ще пропадне. Зачерквах, изхвърлях, но логиката на произведението протестираше, налагаше се да обновявам, спорехме. В края на краищата махнахме прекалено конфликтната сцена с разкулачването и още нещо. Цензорите, разбира се, усещаха много добре къде е "знакът на бедата" и се стараеха много читателят да не разбере това. Да бъде скрито всичко в строго засекретени фондове, да го зачеркнат от литературата. Но не беше по силите им да го зачеркнат от живота, защото - както са казали античните гърци, дори боговете не могат да преиначат миналото. То стои над настоящето и вече не е подвластно на никого.

Болшевиките обаче се стараеха много да подчинят миналото.

(Следва)