вторник, март 31, 2020

Нобелови лауреати – 1964 година – Физиология или медицина – Конрад Блох

Конрад Блох (Konrad Bloch)

21 януари 1912 г. – 15 октомври 2000 г.


Нобелова награда за физиология или медицина (заедно с Феодор Линен)

(За откритията му, засягащи механизма и регулирането на холестерина и мастните киселини.)

Германско-американският биохимик Конрад Емил Блох е роден в Нейсе, Германия (днес Ниса, Полша). Негови родители са Фриц Блох и Хедвига (Щимер) Блох. Като завършва местното училище, Блох постъпва през 1930 г. в Техническия университет в Мюнхен. Там той учи химия под ръководството на Ханс Фишер и посещава лекциите на Адолф Виндаус и Хайнрих Виланд в мюнхенското Химическо дружество.

През 1934 г. Блох получава в Техническия университет степента бакалавър по приложна химия. Това се случва една година, след като Хитлер става райсхканцлер на Германия, и затова Блох, който е по националност евреин, заминава за Швейцария и започва да работи в Швейцарския научно-изследователски институт в Давос. Там той изучава биохимията на фосфолипидите на туберкулозната пръчица – причинител на туберкулозата.

През 1936 г. Блох емигрира в Съединените щати. Благодарение на финансовата подкрепа на Фонда „Уолъпщайн“ той има възможността да следва аспирантура по биохимия в Колежа на лекарите и хирурзите към Колумбийския университет (Ню Йорк). През 1938 г. получава в университета докторска степен и започва да работи в изследователската група към Колежа на лекарите и хирурзите, оглавявана от Рудолф Шонхаймер. В лабораторията на Шонхаймер Блох придобива опит за работа с изотопи и, както казва по-късно, „устойчив интерес към междинната обмяна и проблемите на биосинтезата“. Радиоизотопите са радиоактивни форми на атомите, които могат да бъдат използвани експериментално за оценка на избирателното натрупване на тела или други молекули в клетките или организма. Междинната обмяна включва биохимичното разпадане на молекулите на глюкозата и мазнините с отделяне на клетъчно енергия във вид на макроергически (богати на енергия) фосфатосъдържащи молекули аденозинтрифосфат (АТФ), даващи енергия на други биохимични процеси в клетките.

След смъртта на Шонхаймер през 1941 г. неговите сътрудници Дейвид Ритънбърг и Блох продължават работата за биосинтез на холестерин. Холестеринът е вещество от групата на стерините, състоящо се от двадесет и седем въглеродни атоми, образуващи четири пръстена и странична верига от осем атома въглерод. Холестеринът се намира във всички животински клетки и стабилизира клетъчните мембранни структури. Той се приема с храната и се синтезира от черния дроб и клетките на тънките черва. В плаките, образуващи се по стените на кръвоносните съдове при заболявания на сърдечно-съдовата система като атеросклероза, има отлагания на холестерин. С помощта на оцетна киселина, белязана с изотопи на водород и въглерод, Блох и Ритънбърг доказват, че основният елемент, от който се образува холестеринът, е ацетатът – вещество, съдържащо два въглеродни атома.

През 1946 г. Блох става асистент-професор по биохимия в Чикагския университет. През 1948 г. получава длъжността адюнкт-професор, а през 1950-та – длъжността професор по биохимия. В Чикагския университет продължава своите опити да изясни произхода на всички въглеродни атоми, образуващи основата на холестериновите молекули. Блох и сътрудниците му работят с мутантен щам на гъбичката на хлебната плесен Neurospora crassa, за чието развитие е необходим външен източник на ацетат. Отглеждайки тази гъбичка в култивирана среда, съдържаща белязан с радиоизотопи ацетат, Блох доказва, че всички въглеродни атоми на холестерина се образуват от двуатомна молекула ацетат. Заедно със сътрудниците си той потвърждава, че при междинните етапи молекулите на ацетата се свързват с образуване на сквален – 30-атомно въглеводородно вещество. По-нататък скваленът се превръща в цикличното съединение ланостерол (стерол, съдържащ ланолин), а той на свой ред се превръща в 27-атомна молекула холестерин. Пълното превръщане на ацетата в холестерин става след тридесет и шест отделни етапа.

При други свои изследвания Блох проучва биосинтезата на глутатиона – трипептид, играещ важна роля при обмяната на протеините. Трипептидът е вещество, което се образува в резултат от свързването на три аминокиселини и съдържа три пептидни групи. Сред една година работа като научен сътрудник в Института по органична химия в Цюрих Блох получава през 1945 г. длъжността професор по биохимия в катедрата по химия на Харвардския университет.

Изследователят от Мюнхенския университет Феодор Линен открива, че химически активна форма на ацетата е ацетилкоензимът А (коензимът е термоустойчива водоразтворима част на фермента, необходима за неговата нормална активност). Блох и други учени установяват, че ацетилкоензимът А след редица междинни етапи, в резултат от необратима реакция, се превръща в мевалонова киселина. Независимо един от друг Блох и Линен доказват, че мевалоновата киселина преминава в химически активен изопрен (въглеводородно съединение), от който се образува наситеният въглеводород сквален и в крайна сметка холестерин.

До изследванията на Блох и Линен се знае малко за образуването на холестерина и мастните киселини и за техните взаимоотношения. Същевременно се правят много предположения за връзка на атеросклерозата (състояние, при което по стените на големите и средните артерии се образуват плаки от липиди и холестерин) със съдържанието на холестерин и на други липиди в храната и кръвта. Работата на Блох и Линен разкрива ролята на ацетата като предходник на холестерина и мастните киселини. Важно значение има откритият от Блох факт, че холестеринът е необходим компонент за всички клетки на организма и е предходник на жлъчните киселини и на един от женските полови хормони. В резултат от тази работа днес ние знаем, че всички стероидни вещества се изработват в организма на човека от холестерина.

През 1941 г. Блох се жени да Лоре Тойч. Семейството има две деца.

Блох е удостоен с наградата Фрицше на Американското химическо дружество (1964 г.) и с наградата за изключителни достижения на Асоциацията на медиците, завършили Чикагския университет (1964 г.). Той е член на Националната академия на науките, на Американската академия на науките и изкуствата, на Американското химическо дружество, на Американското биохимическо дружество и на Американското философско дружество.

Източник: http://n-t.ru/nl/mf/bloch.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов


НОБЕЛОВИТЕ НАГРАДИ ДО ТУК:

„БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - НОБЕЛОВИ НАГРАДИ“

понеделник, март 30, 2020

Костюмът на чумния доктор: от кого е измислен и защо толкова страшно изглежда

ИЗТОЧНИК: DISGUSTING MEN

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Класическият костюм на чумния лекар започва да се използва от медиците едва през XVII век, макар че чумата шества по Западна Европа още от 40-те години на XIV век. Работата е там, че дълго време с нейното лекуване се занимавали различни околорелигиозни авантюристи и шарлатани, в основни линии действащи слепешком и не много грижещи се за самозащитата си от опасната зараза.

Списание „The Public Domain Review“ разказва как лекарите започнали да носят легендарното специално облекло, защитаващо максимално от миазмите на „лошия въздух“, който по това време смятали за главен причинител на болестта.

Оцветена гравюра на доктор Шнабел, чумен лечител от Рим през XVII век

Този чудноват, максимално затворен от главата до краката костюм се шиел от кожи, а също така от намазано с масло или с восък брезентово платно, в прорезите за очите се поставяли големи стъклени лещи, а дългата „човка“ с няколко малки дупки за дишане изпълнявала ролята на противогаз – в нея слагали ароматични подправки (камфор, мента, карамфил и смирна), сухи цветя или кърпа, натопена в оцет.

Ако приятните миризми не надделявали над вонята, която идвала от болните от чума, лекарите запалвали съдържанието на маската. Така димът не само ги пазел от вредните миазми, но и разнасял „дезинфекциращи“ аромати наоколо. Освен това по време на общуването си с болния лекарят трябвало задължително да дъвче чесън и да носи в ушите и носа си малки парчета тъкан, напоена с тамян.


Изобретяването на класическия костюм на чумния лечител се приписва на френския лекар Шарл дьо Лорм (1584-1678), но към 1636 година облеклото било толкова популярно, че различни негови варианти се носели вече по цяла Европа, поради което не може да се говори с точност за неговото авторство.

Костюмът се вкоренил окончателно в европейската култура по време на чумната епидемия през 1656 година, която уморила половин милион души в Рим и Неапол. По това време чумните доктори били задължени да носят специалното облекло от договора, който всеки сключвал с градските съвети. Именно тогава появата на лекаря с птичия клюн на вратата започнало да означава само едно – смъртта е близо.

Но постепенно чумните лекари станали толкова обичайно зрелище, че във Венеция костюмите им започнали да се използват като карнавални облекла, а за маските с клюновете да не говорим – венецианските празници и днес са немислими без тях. Образът на мрачния лечител повлиял и на средновековната „Комедия дел арте“, където се появил станалият вече класически персонаж, милият и малко тревожен Medico della Pesta.

Карикатура на чумен лекар в Марсилия, края на XVII век

Разбира се, според днешните мерки ефективността от работата на чумните лекари изглежда крайно съмнителна. В основни линии те се занимавали с това, че изрязвали и горели бубоните на болните, палпирали с пръчки и приписвали на пациентите настойки от розови листчета. Някои практикували кръвопускане, но по-прогресивните препоръчвали да се изолират заразените, да им се дава чиста вода и редовно да се проветряват стаите им.

Легендарният Нострадамус, които по някое време се пробвал като чумен лекар, пише в „Traité des Fardements et Confitures“, че единственият работещ метод, за да се избави един град или едно село от чумата, е да се разположат болните и здравите в различни краища на населеното място, всички умрели да се изгорят незабавно и след това – молитви.

Въпреки всичко, макар старанията на чумните лекар да приличали на неловките стъпки на малко дете, без тях нямаше да я има съвременната медицина, както нямаше да ги има и тези забележителни образи:

Портрет на швейцарския доктор Теодор Цвингер III (1658-1724) в костюм на чумен доктор и без него

Чумен доктор, нарисуван от Жан-Жак Манже, 1721 година

Доктор по време на епидемия от чума през 1720 година в Марсилия

Лекар в костюм от XVII век, както си го представя художник през 1910 година

Още един лекар от XVII лекар, според представите на художник през 1910 година

Човек с костюм на чумен лекар на италиански остров през 1899 година

неделя, март 29, 2020

"Тик-так“ с Павел Николов: Фалшиви писма...

ИСУС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ – ГЛАВА 10. ИЗГОНВАНЕТО НА ТЪРГОВЦИТЕ ОТ ХРАМА – ПЪРВОСВЕЩЕНИКЪТ И НЕГОВИЯТ БИЗНЕС

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ПРЕДИСЛОВИЕ

ГЛАВА 1.

МАСАДА

ГЛАВА 2. "ЩЕ ВИ НАПРАВЯ НАРОД ОТ СВЕЩЕНИЦИ И СВЯТО ЦАРСТВО"

ПРЕДИ I ВЕК; ИСТОРИЯТА НА СВЕТА СПОРЕД ТОРАТА; ЦАР ДАВИД; ДОКУМЕНТАЛНАТА ХИПОТЕЗА; ИДВАНЕТО НА ЕВРЕИТЕ В ХАНААН; РЕЛИГИЯТА НА ДРЕВНИЯ ИЗРАИЛ; БОРБАТА НА БОГА НА БУРЯТА С ЧУДОВИЩЕТО; ЛИЦЕЗРЕНИЕ НА БОГА

ГЛАВА 3. МОНОТЕИСТИЧНАТА РЕФОРМА ПРЕЗ VIII–VII В. ПР. Н. Е.

ИЗРАИЛ И ЮДЕЯ; РЕФОРМИТЕ НА ЕЗЕКИЯ; PRIESTERCODEX; СЕНАХЕРИБ И ОБСАДАТА НА ЕРУСАЛИМ; ЦАР ЙОСИЯ (640-609 г. пр. н. е.); ВАВИЛОНСКИЯТ ПЛЕН

ГЛАВА 4. САДУКЕИ И ФАРИСЕИ

СЛЕД ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН; РАЗДЕЛЯНЕТО НА ЕВРЕИТЕ И САМАРЯНИТЕ; САДУКЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА МАКАВЕИТЕ; КНИГАТА ДАНИИЛ; ВЪЗКРЕСЕНИЕТО НА МЪЧЕНИЦИТЕ; ФАРИСЕИТЕ; ЗАЛЕЗЪТ И РАЗЛОЖЕНИЕТО НА ФАРИСЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА АРИСТОБУЛ; ПОМПЕЙ И ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ

ГЛАВА 5. РИМ И ЦАР ИРОД

СЛЕД ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ; МЕСИЯТА ОТ ДОМА НА ДАВИД; ЕСЕИТЕ; ВЪЗВИСЯВАНЕТО НА ИРОД; ЦАР ИРОД, АНТИХРИСТЪТ; ЕСЕЯТ МЕНАХЕМ; ВОЙНАТА НА СИНОВЕТЕ НА СВЕТЛИНАТА СЪС СИНОВЕТЕ НА ТЪМНИНАТА; ИРОД И МАРИАМНА; ВЪСТАНИЕТО НА ЮДА И МАТАТИЯ

ГЛАВА 6. “ЧЕТВЪРТАТА СЕКТА”

”ЧЕТВЪРТАТА СЕКТА”; КНИГАТА НА ЕНОХ; СЛЕДВАЩИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЕНОХ; ВЪЗНЕСЕНИЕТО НА НЕБЕТО; САТАНАТА; ХЕГЕМОНЪТ; ИМЕТО НА МЕСИЯТА; ЗИЛОТИТЕ И ЕСЕИТЕ

ГЛАВА 7. ЮДЕЙСКАТА ВОЙНА

ВОЙНАТА; ХАОС ИЛИ ОРГАНИЗАЦИЯ?

ГЛАВА 8. ИСУС И ИЗТОЧНИЦИТЕ

ЕВАНГЕЛИЯТА КАТО ИЗТОЧНИЦИ; РИМСКИТЕ ИЗТОЧНИЦИ; ЕРЕТИЧНИТЕ СЪЧИНЕНИЯ; ТАЛМУДЪТ И „ТОЛЕДОТ ЙЕШУ“; ПРОТОКОЛИТЕ

ГЛАВА 9. ЕВАНГЕЛСКИЯТ ИСУС

ЙОАН КРЪСТИТЕЛ; ОСНОВНОТО ПОСЛАНИЕ НА ИСУС; ИМЕНАТА НА УЧЕНИЦИТЕ; ГРЕШНИЦИТЕ И ПРАВЕДНИЦИТЕ; ПУСТИНЯТА; ЧУДЕСАТА; ВЛИЗАНЕТО В ЕРУСАЛИМ

ГЛАВА 10. ИЗГОНВАНЕТО НА ТЪРГОВЦИТЕ ОТ ХРАМА

НЯКОЛКО ПРЕДВАРИТЕЛНИ ВЪПРОСА; ИЗГОДНАТА КОНЦЕСИЯ

ГЛАВА 10. ИЗГОНВАНЕТО НА ТЪРГОВЦИТЕ ОТ ХРАМА

ПЪРВОСВЕЩЕНИКЪТ И НЕГОВИЯТ БИЗНЕС

Към началото на I в. пр. н. е. длъжността на първосвещеника претърпяла значителна еволюция. Някога, след реформата на Ездра, той ръководел колективния садукейски Централен комитет. Той бил този, който в рамките на управляващата теокрация дошъл да смени царете от дома на Давид. “Евреите никога нямат цар и властта над народа принадлежи на… първосвещеника“ [1].

След въстанието на Макавеите наследствени първосвещеници станали Хасмонеите, свещеници от Модин.

Ирод се постарал да сведе политическото значение на първосвещеника до нулата. Като убил последния свещеник от Хасмонеите, той предал малко след това поста на александрийския олигарх Симон, син на Боет, който по съвместителство бил и неговият нов тъст. Симон укрепил позициите на Ирод сред египетските евреи, а в замяна на това получил неограничен достъп до храмовите монополи.

Римските прокуратори, ако се съди по всичко, не били против да получат пари срещу поста на първосвещеника. Има подозрения, че предшественикът на Пилат, Валерй Грат, е организирал нов търг всяка година. В търга обикновено участвали четири семейства. Талмудат ги нарича домове на Боет, Ананий, Каяфа и и Фаб. Той описва дейността на тези храмови олигарси с не по-малко ярки думи от Евангелието:

„Горко ми заради заради дома на Боет, горко ми заради техните тояги! Горко ми заради дома на Анан, горко ми заради техните камшици! Горко ми заради дома на Катра [Каяфа], горко ми заради техните пръчици за писане! Горко ми заради дома на Ишмаел, син на Фаб, горко ми заради техните юмруци! Защото те са първосвещеници, а синовете им са ковчежници! И зетьовите им са надзиратели! И слугите им идват и ни бият с тояги“ [2].

Modus оperandi на четирите олигархични дома бил еднакъв по отношение на римляните: всеки техен представител на поста първосвещеник събирал достатъчно пари, за да купи отново този пост за сина си, племенника си или зетя си. Трима синове, внук и зет на Боет успели да станат първосвещеници до Юдейската война пет пъти.

Но абсолютен шампион по купуването на този много доходен бизнес, не по-малко привлекателен от по-късния бизнес на римските папи, бил домът на Анан, или Ананий – първосвещеникът, който фигурира в Евангелията като „Ана“..

Анания бил назначен за първосвещеник веднага щом Юдея станала римска провинция, точно по време на въстанието срещу преброяването на Квирин, което го направило завинаги верен съюзник на римляните и враг на „четвъртата секта“. Цели петима негови синове ставали първосвещеници [3]. Освен това, ако се вярва на Евангелието от Йоан, първосвещеникът Каяфа се падал зет на Анания (Йоан, 18:13).

Иначе казано, погромът в Двора на езичниците не бил просто погром над пазарните търговци. Той било екстремистки акт срещу най-големия управляващ олигархичен дом, който дължал своето благополучие на печалбите от храмовия религиозно-финансов монопол и използвал тези печалби за подкупи на римляните и омиротворяване на тълпата. Той бил удар по тези, които по-късно оглавили съда срещу Исус: по първосвещеника Каяфа и неговия тъст, още по-влиятелния и могъщ първосвещеник Анания.

Това изпълнение би трябвало на пръв поглед са доведе до тежки репресии, но ние ще видим Исус след погрома не само да проповядва няколко дена в Храма, но и да седи плюс това срещу съкровищницата, намираща се във вътрешната част на комплекса в Женския двор (Марк, 12:41).

Много е трудно да си представим, че мирен проповедник, който е извършил погром в някоя банка, ще бъде допуснат на следващия ден да седи в банката до касата. Това може да стане само при един случай: ако заедно с проповедника в банката са влезли яки въоръжени мъже, които са се заели да установят вътре свой ред.

Това предположение може да бъде подкрепено и от един малък откъс от неизвестно Евангелие, намерен през декември 1805 г. сред купищата боклуци на Оксиринкс (за тези забележителни купища боклуци ще говорим по-нататък) на листче, изписано от двете страни и употребявано вероятно като амулет. Текстът на листчето е преписан около IV век, но Евангелието е било написано много по-рано: то услужливо се характеризира с много на бой семитизми и сравнителна информираност на автора за юдейските обичаи.

В откъса се съобщава, че Исус, като влиза в Храма, отива и се разхожда там, където става пречистването, докато един от жреците не го упрекнал: „Кой ти разреши да ходиш на това място и да съзерцаваш свещените съдове, макар че не си се умил и даже ходилата на твоите ученици не са умити?“ [4]

Картината, която възниква пред очите ни, е напълно конкретна: това е картината на революционна тълпа, нахлуваща във вътрешните дворове, начело с предводител, когото никой не смее да спре. Тя съответства на съобщението на Йосиф Флавий, че по време на Юдейската война зилатите „нахлули с осквернени нозе в Светая светих“ и превърнали Божия храм в укрепление [5].

Според този фрагмент действията на Исус в храма не са се ограничили с преобръщане на масите и стоене срещу съкровищницата. Те включвали проникване – неумит – във вътрешните дворове. За подобно оскверняване на Храма редовият юдей бил заплашен от смърт.

Да си представим мирен поклонник, който случайно отива заедно със своите ученици там, където не трябва да се появява никой без ритуално пречистване, е също толкова трудно, колкото да си представим санкюлот, случайно отишъл в покоите на краля преди падането на Бастилията.

БЕЛЕЖКИ

1. Диодор Сицилийский. Историческая библиотека, 40.3.1–7.

2. b. Pesharim 57a, Tosefta Menahot XIII 21.

3. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 20, 9, 1.

4. 840, Frangment of an Uncanonical Gospel, The Oxyrhynchus papyri, edited with translations and notes by Bernard P. Grenfell and Arthur S. Hunt, Part V, London 1908.

5. Иосиф Флавий. Иудейская война, 4, 3, 6–7.

(Следва)

събота, март 28, 2020

Писма до Васил Левски – 3

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на писма, написани до Васил Левски, които представям съобразно с книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му, също и бележките под черта според него.

Павел Николов

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: Част 1; Част 2

281

Любен Каравелов до Левеки

Брате!

Вчера приех писмото ти, което малко се е задържало някъде си. На Балкански изпроводих писмата. Той ще да дойде скоро в Букурещ и тогава ще видим какво ще се прави. Работата върви наред. Печатницата още не съм натъкмил. Много работа имам. Пари ще гледам да ти изпратя по-скоро. Билетите ще бъдат скоро готови. Имай търпение. След печестиня деня ще ти напиша за всичко.

Букурещ, 1871, 21 септември

Твой брат Л. Каравелов

Н.Б.II.А., п. 60, № 7988

Арх. т. I, №2, стр. 4

№282

Панайот Хитов до Левски

Господа членове на БРЦК!

Приех Ви писмото за октомври и разбрах всичко, което ми пишете. Прочетох устава, който сте ми изпратили заедно с писмото. В него всичко е добре наредено, има само два члена, които не са добре предвидени, но те ще останат за сетне, когато се видим лично. Аз видях в писмото, че сте ме избрали за член на Ц[ентралния] к[омитет]. Затова Ви благодаря, като сте ме удостоили на това място. Но братя, аз, като съм отдалечен от Вас, не мога да принеса онази полза, която се изисква от мен. Аз имам надежда да дойда при Вас след четири месеца. Но Вие, ако видите за нужно сега да дойда, то ми пишете. Аз виждам, че сте изди[гна]ли работата в добро действие, затова не мога Ви изказа моята благодарност към Вас. Но аз много пъти съм оставал излъган, за което ми свидетелстват, които държа за спомен на милото си отечество. Пишете ми, че ще ми проводите 50 билета, но аз не ги получих. Ако бяха дошли досега, щях да ги раздам и да Ви проводя парите. Но сега мисля, че няма да бъдем излъгани, като вижда(м), че работата е по-темелно захваната. И затова аз съм готов да извърша всичко, което ми се отреди.

Оставам Ваш събрат и полезен слуга на милото си отечество [1].

Н.Б.II.А., п. 61, № 8404 [2]

БЕЛЕЖКИ

1. Писмото е придружено с бележки за насилията на турци и албанци върху българското население в Дебърско.

2. Това писмо, заедно с други следващи писма на П. Хитов, които не носят особеностите на Панайотовия правопис, са писани вероятно под негова диктовка.

(Следва)

петък, март 27, 2020

Нобелови лауреати – 1964 година – Физика – Чарлз Таунс

Чарлз Таунс

28 юли 1915 г. – 27 януари 2015 г.


Нобелова награда за физика (заедно с Николай Генадиевич Басов и Александр Прохоров)

(За фундаменталната му работа в областта на квантовата електроника, довела до изграждането на осцилатори и усилватели, базирани на принципа мазер-лазер.)

Американският физик Чарлз Хард Таунс е роден в Гринвил (щат Южна Каролина); той е четвъртото от шестте деца на Хенри Кейт Таунс, адвокат, и Елен (преди женитбата Хард) Таунс. Израснал във ферма, заемаща двадесет акра в околностите на Гринвил, Чарлз започва да проявява от рано интерес към природата. Като показва блестящи способности в училище и прескача седми клас, той постъпва в университета „Фурмън“ в Гринвил на шестнадесет години. Завършвайки го през 1935 година с двойно отличие, става бакалавър на науките в областта физика и бакалавър на изкуствата в областта на съвременните езици. Макар че избира физиката за основно свое занимание, привлечен от нейната логика и изящна структура, той цял живот чете безпроблемно на френски, немски, испански, италиански и руски език. След една година аспирантура в университета „Дюк“ Таунс получава през 1936 г. степента магистър по физика, а след това докторска степен през 1939 г. в Калифорнийския технологичен институт. Докторската му дисертация е със заглавие „Разпределение на изотопите и определяне на спина на ядрото на въглерод-13“ („The Separation of Isotopes and the Determination of the Spin of the Nucleus of Carbon 13“).

Отначало Таунс работи в лабораториите на телефонната кампания „Бел“, където остава от 1939 до 1947 година, занимавайки се предимно и доста успешно със задачи от военно-приложен характер, като например разработването на авиационен радар за целенасочено бомбардиране. По време на войната в радарите се използва дължина на вълната 3 см (съответстваща на честота 10000 мегахерца). След войната ръководството на военновъздушните сили се обръща към компанията „Бел“ за конструиране на радар, който да работи с дължина на вълната 1,25 см (24000 мегахерца). По-високочестотният радар трябва не само да осигури по-голяма точност, но и да тежи по-малко и да заема по-малко място в самолета. Таунс предсказва, че новата система ще се окаже неефективна, защото водните пари в атмосферата поглъщат енергията на именно тази честота. Неубедени в това, военновъздушните сили конструират радара и не постигат успех. Но тази случа пробужда интереса на Таунс към взаимодействието на високочестотните радиовълни (микровълните) с молекулите.

През 1948 г. Таунс е назначен за адюнкт-професор по физика в Колумбийския университет. Той става изпълнителен директор на университетската радиационна лаборатория през 1950 г., оглавява факултета по физика от 1952 до 1955 г. и остава в университета като пълен професор до 1961 г. По време на този период Таунс учи също така музика и вокално пеене във вечерното училище на музикалната школа „Жойар“. Провеждайки изследвания в Колумбийския университет, той разбира, че поглъщането на микровълните може да послужи за основа на нова техника – микровълнова спектроскопия, позволяваща да се определя строежа на молекулите.

По времето, когато Таунс работи в компанията „Бел“, радарните вълни се генерират от електрони, осцилиращи в метални резонатори, чиито размери се определят с прецизна точност. Те се определят от дължината на вълната и най-късата достижима дължина на вълната е около 1 мм (300000 мегахерца). Таунс замисля противоположно на това да използва естествените свойства на молекулите, за да се преодолее тези ограничения.

В края на XIX – началото на ХХ век физиците установяват, че в молекулите и атомите енергията приема дискретни стойности и най-ниското от енергетичните състояния, или равнище, е наречено основно състояние. Множество „допустими“ равнища са индивидуални за конкретния атом или молекула. Енергията е свързана с конфигурациите и движението на електроните около атомното ядро. Електромагнитното излъчване във вид например на топлина, радиовълни или светлина се състои от дискретни снопчета енергия (фотони), чиято величина е пропорционална на честотата на вълната. Атомът или молекулата могат да погълнат фотон, чиято енергия е равна на разликата между две равнища, и да се издигнат в резултат от това на по-високо енергетично равнище. В този случай се казва, че атомът се намира във възбудено състояние. Следователно възбудените атоми или молекули имат излишна енергия. Скоро след възбуждането те преминават на по-ниско енергетично равнище спонтанно, отделяйки енергия във вид на фотон, равна на разликата между двете равнища. През 1917 г. Алберт Айнщайн открива индуцираното излъчване, трети процес в допълнение към поглъщането и спонтанното излъчване. При този процес възбудените атоми или молекули, подложени на въздействието на излъчване, чиято енергия на фотоните съответства на разликата между възбуденото и основното равнище, се връщат в основно състояние, излъчвайки фотони, които не се различават от тези, които са стимулирали връщането.

Таунс разбира, че индуцираното излъчване предоставя начин да се освободи излишната енергия на възбудените молекули с усилване на излъчването, предизвикващо освобождаването. За да осъществи това, му е необходимо да получи голямо количество възбудени молекули, сравнимо с количеството молекули, намиращи се в основно състояние. Таунс намира практически способ за осъществяване на своя замисъл с помощта на положителна обратна връзка в резонансен контур, сходен по същество с осцилаторите, генериращи радиовълни в радиопредавателите.

Николай Басов и Александр Прохоров (СССР) стигат самостоятелно до аналогични изводи. Таунс, заедно с аспиранти от Колумбийския университет създава работещ прибор през декември 1953 г. и го нарича „мазер“ – съкращение от английския израз microwave amplification by stimulated emission of radiation (микровълново усилване с помощта на индуцирано излочване). В първия мазер през електрическо поле със специална конфигурация преминават молекули амоняк, които отблъскват молекулите, намиращи се в основно състояние, и фокусират възбудените молекули в резонансна кухина. Когато в кухината се натрупват достатъчна концентрация възбудени молекули, става възможна осцилацията. Малка порция излъчване с нужната честота (с енергия на фотона, равна на разликата между основното и възбуденото състояние на молекулите на амоняка) може да предизвиква лавинообразно нарастване на индуцираното излъчване, възбуждане на още повече молекули, намиращи се в основно състояние, и още по-голямо нарастване на излъчването. В резултат от това се получава мощен усилвател на излъчването. Разликата между енергиите в основното и възбуденото състояние на молекулите на амоняка определя енергията на отделящия се фотон и следователно честотата, която в дадения случай лежи в микровълновия диапазон.

Скоро става ясно, че мазерите притежават толкова стабилна честота, че могат да служат за часовници с много голяма точност. С помощта на два мазера Таунс и неговите колеги проверяват и потвърждават специалната теория за относителността на Айнщайн, като по-късно тази проверка е наречена най-точният физически експеримент в историята.

По време на своя творчески отпуск в Париж през 1956 г. Таунс заедно с колегите си демонстрира в Парижкия университет, че мазерното действие може да се осъществи с помощта на процес от три равнища в някои твърди кристали, съдържащи примеси. Излъчване с подходяща честота може да възбуди атомите на примесите до най-високото от три равнища. След това тези атоми, като загубят част от своята енергия, се оказват „заловени“ от относително стабилно междинно състояние. После към действието на мазера и отделянето на излишната енергия във вид на излъчване се добавя и прескачане от междинното в основното състояние, съпроводено с усилване на входното излъчване със същата честота. В тази система към физическия носител на мазера трябва да се прилага енергия с голяма честота (с по-къса дължина на вълната) от усилваната, защото атомите трябва да се възбудят до по-високо, трето равнище. Скоро мазерът започва да изпълнява ролята на високочувствителен усилвател с ниско равнище на шума за приемане на микровълни в много различни системи. Така например в радиоастрономията той позволява да се разпознават радиоизточниците на огромно разстояние от Земята.

През 1958 г. Таунс и неговият шурей Артър Л. Шаулоу формулират изискванията, които трябва да бъдат изпълнени, за да се създаде мазер, действащ в по-високочестотна област, съответстваща на инфрачервената, видимата и ултравиолетовата светлина. Две години по-късно американският физик Теодор Майман създава прибор, излъчващ червена светлина, в който за резонансна кухина се използва пръчка от изкуствен рубин с огледални краища, а за възбудени атоми служат атомите на хром, разпръснати в рубина. Този прибор получава името лазер от английския израз light amplification by stimulated emission of radiation (светлинно усилване с помощта на индуцирано излъчване). По-нататъшното развитие на лазерите има лавинообразен характер, като довежда до създаването на нова област, получила названието квантова електроника. Днес лазерите се използват в свързочната техника, машиностроенето, медицината, инструменталните и измервателните прибори, в изкуството и във военните области.

От 1959 до 1961 г. Таунс е вицепрезидент и научен директор в Института за отбранителни изследвания, занимаващ се с въпросите на отбраната, стратегията и системите въоръжения. През 1961 г. заема поста проректор и професор по физика в Масачузетския технологичен институт, а през 1966 г. е назначен за университетски професор по физика в Калифорнийския университет в Бъркли.

По време на работата си в Института за отбранителни изследвания Таунс продължава да участва активно в разработването на научни политики, в дейността на многобройни местни и правителствени комитети. В Калифорнийския университет той и негови колеги от областта на инфрачервената и микровълновата астрономия откриват първите многоатомни молекули в междузвездното пространство, а именно амонячни и водни молекули. Таунс въвежда също така нови съвременни методи за инфрачервено детектиране с използване на лазерни осцилатори в астрономическата спектроскопия и интерферометрията. Това довежда до създаването през 1987 г. на система от подвижни инфрачервени телескопи, която, по думите на Таунс, позволява да се различат сто пъти повече детайли отколкото с обикновен радиотелескоп.

Таунс е член на ръководството на института „Сколково“ за биологични изследвания от 1963 до 1968 г. и на компанията „Ранд корпорейшън“ през 1965-1970 г. Член е на научно-консултативната група към Военновъздушните сили на САЩ от 1958 до 1961 г. и ръководи Научно-технологичния консултативен комитет за полетите на човека в космоса към НАСА от 1964 до 1969 г. През 1969 г. е член на Президентската група за национална научна политика, а през 1971-1973 г. е научен съветник на компанията „Дженерал мотърс“.

През 1941 г. Таунс се жени за Франсис Браун. Семейството има четири дъщери. Любител натуралист, Таунс се увлича също така от музиката, езиците, подводните плавания и пътешествията.

Освен с Нобеловата награда Таунс е удостоен с наградата Комсток на американската Национална академия на науките (1959 г.), с медала Стюърт Балантайн на института „Франклин“ (1959, 1962), с наградата за електроника Дейвид Сарнов на Американския електротехнически институт (1961 г.), с медала Джон Карти на американската Национална академия на науките (1962 г.), с почетния медал за обществена дейност, присъждан от НАСА (1969 г.), с международния златен медал Нилс Бор на Датското дружество на инженерите строители, електротехници и механици (1979 г.) и с Националния медал „За научни постижения“ на Националния научен фонд (1982 г.). Член е на американската Национална академия на науките, на Института на инженерите по електротехника и електроника, на Американската академия на науките и изкуствата, на Американското философско дружество и на Американското астрономическо дружество. Чуждестранен член е на Лондонското кралско дружество. Получава почетни научни степени от повече от двадесет колежа и университета и е член на редакционната колегия на списанията „Review of Scientific Instruments“, „Physical Review“ и „Journal of Molecular Spectroscopy“.

Източник: http://n-t.ru/nl/fz/townes.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов


НОБЕЛОВИТЕ НАГРАДИ ДО ТУК:

„БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - НОБЕЛОВИ НАГРАДИ“

четвъртък, март 26, 2020

Пет филма на Ингмар Бергман

ИЗТОЧНИК: MEDUZA

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ


СЕДМИЯТ ПЕЧАТ

1957


Първият истински зрял филм на 39-годишния по това време режисьор (той вече има шестнадесет филма!) и досега очевидно най-прославеният. Мрачна, макар и нелишена от хумор, фреска за Средновековието. В центъра на сюжета е рицарят Антониус Блок (първата голяма роля на Макс фон Сюдов), който се е върнал в родината си от Светата земя, съпровождан от своя оръженосец Йонс, шегаджия и скептик (ролята се изпълнява от друг постоянен актьор на Бергман – Гунар Бьорнстранд). Двамата пътуват за замъка на рицаря, към тях се присъединяват и спътници – компания скитащи комедианти. Рицарят е следван навсякъде от Смъртта, която невидимо за останалите играе с него шахматна партия; така Антониус се опитва да отсрочи неизбежното. За този сюжет Бергман се вдъхновил от фреска, нарисувана през XV век от Албертус Пиктор в църквата Табю.

Извънредно актуален филмът става на фона, на който се развива действието: прочутата чумна епидемия Черната смърт, обхванала цяла Европа. Каква може да бъде стратегията за оцеляване по времето на глобална катастрофа: да се каеш, да се гневиш, да се смееш, да продължаваш да вървиш по своя път? Своеобразен отговор е легендарният финален образ с Танца на Смъртта.

ПЕРСОНА

1966


Култова драма, заснета от Бергман в периода на най-продуктивния му период – 60-те години на миналия век (през това десетилетие той снима единадесет пълнометражни филма, като най-малко половината от тях са признати за шедьоври). Режисьорът, който оценява доста самокритично своите филми, смята „Персона“ за близък до безупречността. Според него в този филм е успял да премине границата между реалността и сънищата, обикновено твърде забележима и непреодолима.

Тема на филма е изолацията. Главна героиня е знаменитата актриса Елизабет Фоглер, която веднъж посред свой спектакъл замлъква и оттогава не проронва нито дума. С терапевтична цел я отправят на отдалечен остров, където прекарва времето си в компанията на болногледачката Алма. Две жени на фона на пейзажа – това е цялото съдържание на този буквално бездънен минималистки филм. Ролята на Елизабет се изпълнява от норвежката актриса Лив Улман, оттогава – една от многобройните музи и актриси на Бергман, бъдеща майка на дъщеря му. В ролята на Алма е Биби Андершон, която се снима във филми на Бергман от 1955 година (включително и в „Седмият печат“). А островът е пустинният Форе, където по-късно Бергман ще се пресели и където ще намери последен приют.

СРАМ

1968


Още един от филмите, заснет на остров Форе. За Бергман тази камениста земя в студеното море е модел на вселената: не напразно, обмисляйки своя така и нереализиран филм за Исус Христос, режисьорът е искал да го снима сред скалите на Форе.

„Срам“ е още един от филмите, звучащ днес осмислено и гръмко: това е своеобразна камерна антиутопия, изпитание за двама герои интелигенти, озовали се в екстремалните обстоятелства на войната. Тук Макс фон Сюдов играе диригент на симфоничен оркестър, а Лив Улман – неговата съпруга цигуларка. Етичните въпроси ги карат да се откажат от комфортния автоматизъм на довоенния живот, поставят ги пред безмилостно огледало. Бергман се вдъхновява от събитията във Виетнам, продължаващи по това време, но повече го интересува моралният дълг на интелигента отколкото изобличаването на американската военщина. „Срам“ също така е любопитен като рядък филм на Бергман, в който се използват (малко занаятчийски) специални ефекти.

СЦЕНИ ОТ СЕМЕЙНИЯ ЖИВОТ

1973


Шедьовър на късния Бергман, нагледно доказващ, че за истинското кино са достатъчни блестящ сценарий и изключителни актьори, които могат да бъдат поставени сред четири стени и да се заснеме прекрасен филм, от който не е възможно да се откъснеш (макар че продължава почти три часа). Тук е и великият оператор Свен Нюквист, постоянен съратник на Бергман, като се започне от 60-те години, но той пределно, като че ли демонстративно е пестелив и скромен. Този филм е преди всичко филм на телата, лицата и гласовете на Мариане (Лив Улман) и Юхан (Ерланд Юзефсон, приятел на Бергман от юношеството и още един важен негов актьор): влюбени, съпрузи, разведени, но изобщо неспособни да се разделят окончателно. Филмът е истинска азбука и заедно с това енциклопедия на любовта и нелюбовта, на съжителството и развода, на раздялата и връщането един до друг. Бергман знае за какво говори, неговият бурен личен живот се е превърнал в материал за множество статии и книги.

Тридесет години по-късно 85-годишният Бергман снима още един филм за Юхан и Мариане още един филм, последни му – „Сарабанда“.

ФАНИ И АЛЕКСАНДЪР

1982


Монументален филм, съществуващ в две версии: за големия екран (тя продължава повече от три часа) и за телевизията (вече цели шест и сега е именно времето да се гледа през карантината).. Бергман е смятал този филм за свое завещание, с него той напуска киното, връщайки се по-късно само за снимането на телевизионни филми.

Филмът използва за основа отчасти детството на режисьора, прекарано в Упсала, а споменатото в заглавието момче Александър (Фани е по-малката му сестра) е до голяма степен автобиографичен образ. Бергман започва своя филм с празнична коледна сцена в голямото семейство Екдал, някъде към началото на ХХ век. Идиличните сцени са вдъхновени от прозата на Хофман и Дикенс: Фани и Александър са деца на директор на театър, те са свикнали със сцената и кулисите, целият свят е за тях огромно представление, едновременно вълшебно и плашещо. Но след внезапната смърт на бащата майката се жени повторно за строг епископ, децата се местят в нов дом и техният живот се променя драматично.

Тук Бергман безстрашно и безкомпромисно, макар и под формата на грандиозен коледен разказ, изяснява отношенията с баща си (също свещеник) – и с Бащата, иначе казано – с Бога, в когото ту вярвал, ту не вярвал. И задочно обяснява каква роля в личната му съдба са играли театърът и киното – същият вълшебен фенер от неговото детство, който е дал заглавието на неговата знаменита автобиографична книга „Латерна магика“.

сряда, март 25, 2020

ИСУС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ – ГЛАВА 10. ИЗГОНВАНЕТО НА ТЪРГОВЦИТЕ ОТ ХРАМА – ИЗГОДНАТА КОНЦЕСИЯ

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ПРЕДИСЛОВИЕ

ГЛАВА 1.

МАСАДА

ГЛАВА 2. "ЩЕ ВИ НАПРАВЯ НАРОД ОТ СВЕЩЕНИЦИ И СВЯТО ЦАРСТВО"

ПРЕДИ I ВЕК; ИСТОРИЯТА НА СВЕТА СПОРЕД ТОРАТА; ЦАР ДАВИД; ДОКУМЕНТАЛНАТА ХИПОТЕЗА; ИДВАНЕТО НА ЕВРЕИТЕ В ХАНААН; РЕЛИГИЯТА НА ДРЕВНИЯ ИЗРАИЛ; БОРБАТА НА БОГА НА БУРЯТА С ЧУДОВИЩЕТО; ЛИЦЕЗРЕНИЕ НА БОГА

ГЛАВА 3. МОНОТЕИСТИЧНАТА РЕФОРМА ПРЕЗ VIII–VII В. ПР. Н. Е.

ИЗРАИЛ И ЮДЕЯ; РЕФОРМИТЕ НА ЕЗЕКИЯ; PRIESTERCODEX; СЕНАХЕРИБ И ОБСАДАТА НА ЕРУСАЛИМ; ЦАР ЙОСИЯ (640-609 г. пр. н. е.); ВАВИЛОНСКИЯТ ПЛЕН

ГЛАВА 4. САДУКЕИ И ФАРИСЕИ

СЛЕД ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН; РАЗДЕЛЯНЕТО НА ЕВРЕИТЕ И САМАРЯНИТЕ; САДУКЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА МАКАВЕИТЕ; КНИГАТА ДАНИИЛ; ВЪЗКРЕСЕНИЕТО НА МЪЧЕНИЦИТЕ; ФАРИСЕИТЕ; ЗАЛЕЗЪТ И РАЗЛОЖЕНИЕТО НА ФАРИСЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА АРИСТОБУЛ; ПОМПЕЙ И ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ

ГЛАВА 5. РИМ И ЦАР ИРОД

СЛЕД ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ; МЕСИЯТА ОТ ДОМА НА ДАВИД; ЕСЕИТЕ; ВЪЗВИСЯВАНЕТО НА ИРОД; ЦАР ИРОД, АНТИХРИСТЪТ; ЕСЕЯТ МЕНАХЕМ; ВОЙНАТА НА СИНОВЕТЕ НА СВЕТЛИНАТА СЪС СИНОВЕТЕ НА ТЪМНИНАТА; ИРОД И МАРИАМНА; ВЪСТАНИЕТО НА ЮДА И МАТАТИЯ

ГЛАВА 6. “ЧЕТВЪРТАТА СЕКТА”

”ЧЕТВЪРТАТА СЕКТА”; КНИГАТА НА ЕНОХ; СЛЕДВАЩИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЕНОХ; ВЪЗНЕСЕНИЕТО НА НЕБЕТО; САТАНАТА; ХЕГЕМОНЪТ; ИМЕТО НА МЕСИЯТА; ЗИЛОТИТЕ И ЕСЕИТЕ

ГЛАВА 7. ЮДЕЙСКАТА ВОЙНА

ВОЙНАТА; ХАОС ИЛИ ОРГАНИЗАЦИЯ?

ГЛАВА 8. ИСУС И ИЗТОЧНИЦИТЕ

ЕВАНГЕЛИЯТА КАТО ИЗТОЧНИЦИ; РИМСКИТЕ ИЗТОЧНИЦИ; ЕРЕТИЧНИТЕ СЪЧИНЕНИЯ; ТАЛМУДЪТ И „ТОЛЕДОТ ЙЕШУ“; ПРОТОКОЛИТЕ

ГЛАВА 9. ЕВАНГЕЛСКИЯТ ИСУС

ЙОАН КРЪСТИТЕЛ; ОСНОВНОТО ПОСЛАНИЕ НА ИСУС; ИМЕНАТА НА УЧЕНИЦИТЕ; ГРЕШНИЦИТЕ И ПРАВЕДНИЦИТЕ; ПУСТИНЯТА; ЧУДЕСАТА; ВЛИЗАНЕТО В ЕРУСАЛИМ

ГЛАВА 10. ИЗГОНВАНЕТО НА ТЪРГОВЦИТЕ ОТ ХРАМА

НЯКОЛКО ПРЕДВАРИТЕЛНИ ВЪПРОСА

ГЛАВА 10. ИЗГОНВАНЕТО НА ТЪРГОВЦИТЕ ОТ ХРАМА

ИЗГОДНАТА КОНЦЕСИЯ

След разрушаването на Храма евреите не принасят месни жертви. До разрушаването на Храма те били задължителни. Месните жертви - жертви по обета, очистителни жертви, жертви за грях, жертви за вина, били онази сърцевина, оста, около която се въртяло колелото на вярата. Както честно признава цар Езекия на първосвещеника Азария, именно след децентрализацията на култа жреците от Ерусалимския храм започнали „да ядат до насита“ (2 Летописи, 31:10).

Иначе казано, във въвеждането на монопола върху принасянето на жертви се криела една от основните съвсем егоистични причини за централизиране на култа към Яхве.

На Пасха в жертва трябвало да се пренесе непременно агне; в противен случай юдеите, особено тези, които били по-бедни, можели да се задоволят и с друга жертва, например охранен гълъб.

Мащабът на жертвоприношенията бил толкова голям, че по пътят за Ерусалим се разполагали нагъсто цели селища с гигантски изкуствени пещери гълъбарници. Тези промишлени юдейски птицеферми работели за един-единствен потребител: поклонника, който купувал птица, за да я жертва в храма. По време на Пасхата били необходими около 250 хиляди агнета [1]. Броят на гълъбите възлизал на милиони.

Целият храм приличал на гигантска кланица: въздухът миришел отвратително на прогнило месо и съсирена кръв (както, между другото, и във всички други храмове през Античността) и благовонията, мирото и тамянът, които се кадели в храмовете, имали за цел именно да неутрализират тази миризма. Християнството, което се отказало от кървавите жертви, разорило цели нации, зависещи от този отрасъл на античната икономика – например набатейците, които се били специализирали да охраняват керваните с благовония.

Но да се върнем към жертвите. Този, който не успеел да купи гълъб или агне извън пределите на града, можел да ги купи непосредствено в Двора на езичниците. Но в случая възникнало едно затруднение: Богът на Израил не признавал изображенията, а римските монети се сечели с профила на императора.

Разбира се, че храмът не можел да вземе такива светотатствени монети за гълъби или агнета. Жертвата можело да бъде купена само със специални храмови пари. И именно на входа на Храма можело да бъдат сменени греховните римски пари с безгрешни.

Ако ви се е случвало някога да обменяте валута в хотел, на кораб или на което и да е друго място, което притежава практическия монопол над валутно-паричните операции, ще уловите лесно същността на проблема, който възниквал.

Не е нужно да ходите на врачка, може просто да предположите, че храмовият обменен курс не е бил много изгоден. Поклонникът, който не се е погрижил да си купи някъде в Галилея едър гълъб, откривал разгневен, че в Ерусалим гълъбът ще му струва по-скъпо, и гневът му бивал толкова по-голям, колкото по-малко пари имал.

Освен това всеки юдей трябвало да плати налог в храмовата съкровищница - корбана. Двойното данъчно облагане – в полза на Рим и в полза на Храма – лежало като тежко бреме върху цяла Юдея и всъщност било надеждна икономическа основа за перманентно негодуване срещу римляните. Корбанът също, разбира се, не приемал идолопоклонически монети и те също трябвало да бъдат обменяни.

Иначе казано, валутната обмяна на територията на храма и бизнесът с продажба на жертвени животни били гигантски, носещи безотказна печалба предприятия. Този, който владеел монопола над тези предприятия или поне контролирал повечето от храмовите магазинчета, можел да си позволи всичко: разкошни имения и най-добри одежди; той можел да дава подаяния на тълпата и да подкупва римските чиновници, прокуратора и обкръжението на императора, за да получи изгодни за себе си решения.

Кой бил чевекът, който владеел този монопол?

Много просто: това бил първосвещеникът, коен гадол.

БЕЛЕЖКИ

1. Иосиф Флавий. Против Апиона, 9, 112.

(Следва)

вторник, март 24, 2020

За последния филм на Терънс Малик

ИЗТОЧНИК: СНОБ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

По екраните [1] излиза новият филм на Терънс Малик „Тайният живот“ [2], който би могъл да стане обичайна история за борбата с нацизма, но се оказа многословно и многослойно размишление за взаимоотношенията на човека и бога.

Като се събужда една сутрин след тревожен сън, Франц Е. открива, че има бог. Ако в началото на своя филм Терънс Малик беше поставил такъв надпис или, както той обича, глас зад кадър, бъркотиите с „Тайният живот“ щяха да бъдат значително по-малко. Защото филмът, разбира се, не е изобщо филм за борбата с нацизма – това е историята на един човек, който е намерил бога и не разбира много добре как да живее с това.

С други думи, формално Малик е заснел филм, основаващ се безусловно на реални и основателно документирани събития. В Австрия наистина живеел селянин Франц Егерщетер, който имал майка Розалия, жена Франциска, три дъщери, мотоциклет и известно количество домашни животни. След аншлуса на Австрия, която станала част от Третия райх, Франц бил призован в армията, но той неочаквано за всички отказал да се закълне в Хитлер и след няколко месеца в затвора бил екзекутиран за „действия, подкопаващи отбранителната сила“. Всичко това Малик показва със свойствената му педантичност, ту хипнотизиран от преливането на водата върху воденичното колело, ту очарован от играта на светлината и сенките върху лицата на затворниците. Селото, където е сниман „Тайният живот“, е истинското австрийско село Санкт Радегунд, в което живял Егерщетер, и режисьорът наблюдава внимателно как в това райско ъгълче, увиснало между небето и земята, назрява злото (Франциска, разбира се, дава ябълка на Франц още в първите кадри).


Виновен за всичко е, разбира се, нацизмът и кметът на Санкт Радегунд, където все едно се е появил Хитлер, скоро ще вилнее на фона на огнени езици. Но за Малик нацизмът е по-скоро метафора на абсолютното зло, което не се нуждае от подробни коментари. Той не възнамерява да проучва причините за неговата поява и неговото разпространение – политически, икономически или социални. Малик се интересува много повече от проблема за взаимоотношенията на човека с бога и останалите хора. А сцената на екзекуцията с гилотината и палача с цилиндъра ни кара да си спомним или Кафка, или Набоков.

Оригиналното заглавие на филма е „A Hidden Life“ и това, разбира се, не е никакъв „таен живот“ – у Франц няма нищо тайно, той не става нелегален и не дерайлира влакове по надолнището. В руския превод на „Мидълмарч“ от Джорж Елиът, откъдето Малик взема това словосъчетание, hidden означава „незабележим“, което описва много по-точно ставащото. За Егерщетер дълго време малцина знаели нещо извън родното му село: първата книга за него излязла през 1964 година, а към лика на блажените бил причислен едва през 2007-ма. И думата „блажен“ е може би най-подходящото определение. Франц не е, разбира се, светец: той препуска с мотоциклета, пие и се бие, без да има намерение да обръща на никого другата си буза. Неговото упорито нежелание да се закълне се възприема като прищявка, неразбираема и затова опасна. Намирайки бога, Егерщетер започва да се отдалечава от хората, които не могат да разберат какво става с него и затова започват да измислят за неговите странности рационални обяснения. Едни го смятат за провокатор, други – за предател, трети – за страхливец. Никой не е в състояние да види, че за него е почти физически невъзможно да застане на страната на злото дори и на думи. Изглежда, че самият Франц не е доволен от това, ето защо по време на половината филм се опитва да разбере как да живее сега, след като Богородица не му позволява да се моли за цар Ирод. Но не намира отговор, така че му остава само един път и ножът на гилотината на финала се римува с острието на косата, което се появява в първия кадър, а погребалният звън на камбаната в края на филма – с благовестието в началото.


По някое време Малик вмъква във филма кадри от цветната хроника с Хитлер в Берхтесгаден, от което светът на „Тайният живот“ придобива съвсем фантастични очертания. Все едно на един хълм седи Франц, играейки си със своите деца, а на съседния танцува Адолф, гъделичкайки децата с мустаците си. Доброто и злото, чукът и наковалнята, косата и камъкът. Не е за учудване изобщо, че мъдрите американски киноакадемици, усещайки уловката във филма, изглеждащ на пръв поглед като обикновена история за борбата с нацизма, оставиха произведението на Малик без нито една номинация за „Оскар“.

БЕЛЕЖКИ

1. В Русия.

2. Руското заглавие на филма – “Тайная жизнь“.

понеделник, март 23, 2020

"Тик-так" с Павел Николов: Светът ще си остане същият... (Само в утопиите управляват мъдри хора...)

Писма до Васил Левски – 2

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на писма, написани до Васил Левски, които представям съобразно с книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му, също и бележките под черта според него.

Павел Николов

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: Част 1

280

Панайот Хитов до Левеки

Брате и господо, принодевама денесно општ положения в Европа [1] да ви питам за моето мнение дали е умест[н]о.

1. Аз мисля, че е време и ние да потърсим нашето право от нашите господари, което няма да го дадат, без да го вземем самите ние.

2. Ако ние се забавим, аз мисля и се боя, че вече ще е късно, когато паднем под друг господар.

3. Ние знаем, че никога не можем да се приготвим както искаме, защото сме сиромаси; друго - нашите богати хора, докато не видят нещо по-важно, не ще вземат участие.

4. Главното е да се приготви вътре народа с каквото може.

5. Колкото за отвън, ще се потрудим; и както ще видите копието от отговора ми с някои други провинции и от друга народност, ако сдобрите [одобрите].

6. Аз ви моля за отговор. Ако видя, че няма надежда от народа, ще бъда принуден да взема участие, с които имам уговор [ка] да се бия за чиста свобода. Ако не склони нашият народ, за да се одапре, аз ще ида с онези, които се бият за свобода, ако видя, че от нашия народ няма надежда за бой. Братя, помислете сами, може човек отвън засега да подадеш, то на народа, че не ще да се улови. Ето, приносящия писмото ми ще ви разкаже за много работи и ще видите дали е така, или не е. А ще ви моля да ми отговорите или упълномощите някой от вас да дойде да се споразумеем и да говорим подробно за всичко. Оставам ваш брат

X. Сливенски

Тежко оногова народа, който очаква от един или от няколко лиц(а) да не се съвземе (сам) със всичката си сила. А за това пак трябва няколко лица да го доведат до такова педузетия (предварителен замисъл – бел. П. Н.). Друго, ако решите и да се захване нещо, първо ви трябва да си наредите споразумение помежду си и да изберете работи за устрояването на пределите и за споразумението с външните, за да се удари наведнъж от всяка страна.

Ето аз отвън мога да ви помогна, когато щете. Ако ли се боите отвътре и нямате кой да ви нареди и започне, ако намерите за нужно, аз и вътре дофаждам [ще пристигна], за да почна, когато ме повикате. Да не мислите, че аз съм отвън, че се от това не боя.

Ето аз отвън мога да ви помогна, когато щете. Ако ли се боите отвътре и нямате кой да ви нареди и започне, ако намерите за нужно, аз и вътре дофаждам [ще пристигна], за да почна, когато ме повикате. Да не мислите, че аз съм отвън, че се от това не боя.

Където ми отредите, аз съм готов да ви послужа като честит син на народа си.

Копие на автора [2]

Н.Б.II.А., п. 61, № 8405

БЕЛЕЖКИ

1. Братя и господа, днешното положение в Европа ме принуждава…

2. Това е черновка от писмо, което не е запазено в Ловчанския архив. Левски отговаря на всички въпроси по реда, по който са изложени тук. Писмото е без дата и трябва да го отнесем един месец преди отговора на Левски. (Вж. писмо №33 от писмата на Левски).

(Следва)

неделя, март 22, 2020

"Тик-так" с Павел Николов" - Кратки мисли в изолация... (Вируса ще го преживеем, проблем са политиците...)

Нобелови лауреати – 1964 година – Физика – Александр Прохоров

Александр Прохоров

11 юли 1916 г. – 8 януари 2002 г.


Нобелова награда за физика (заедно с Николай Генадиевич Басов и Чарлз Таунс)

(За фундаменталната му работа в областта на квантовата електроника, довела до изграждането на осцилатори и усилватели, базирани на принципа мазер-лазер.)

Руският физик Александр Михайлович Прохоров, син на Михаил Иванович Прохоров и Мария Ивановна (преди женитбата Михайлова) Прохорова, е роден в Атертън (Австралия), където родителите му отиват през 1911 г. след бягство от заточение в Сибир. След Октомврийската революция семейство Прохорови се връща през 1923 г. в Съветския съюз. Като завършва с отличие физическия факултет на Ленинградския държавен университет (1939 г.), Прохоров става аспирант в Лабораторията за изследване на трептенията към Физическия институт„П. Н. Лебедев“ на Академията на науките на СССР в Москва. Там той изучава разпространението на радиовълните над земната повърхност и заедно с един от своите ръководители, физика В. В. Мигулин, разработва нов метод за използване на интерференцията на радиовълните за изследване на йоносферата – един от горните слоеве на атмосферата.

Призован в Червената армия през юни 1941 г., Прохоров се връща през 1944 г., след като е раняван два пъти, в Института „Н. П. Лебедев“, където се занимава с изследване на честотната стабилизация в ламповите генератори. Кандидатската дисертация, която Прохоров защитава през 1946 г., е посветена на теорията за нелинейните трептения. За този труд му е присъдена, заедно с други двама физици, наградата „Академик Леонид Манделщам“. Академик Манделщам е известен съветски радиофизик. През 1947 г. Прохоров започва да проучва излъчването на електроните в синхотрона (устройство, в което заредени частици, например протони или електрони, се движат по разширяващи се циклични орбити, ускорявайки се до много високи енергии) и доказва експериментално, че излъчването на електроните е съсредоточено в микровълновата област. Тази работа ляга в основата на дисертацията му за получаване на научната степен доктор на физико-математическите науки, която Прохоров защитава през 1951 г. и която поражда множество по-късни изследвания, осъществени от други учени.

След назначаването му за заместник-директор на Лабораторията за изследване на трептенията през 1950 г. научните интереси на Прохоров се преместват в областта на радиоспектроскопията. Той организира група млади изследователи, които, използвайки радар и радиотехника, разработена основно в Съединените щати и Англия по времето на и след Втората световна война, изследват ротационните и вибрационните спектри на молекулите. Прохоров съсредоточава своите изследвания върху молекули, които имат три различни момента на инерция (да се анализира структурата на такива молекули по ротационния спектър е много трудно). Освен чисто спектроскопичните изследвания той прави теоретични анализи за използването на микровълновите спектри при поглъщане, което би помогнало за усъвършенстване на честотните и времевите еталони. Получените изводи го водят до сътрудничество с Николай Басов за разработване на молекулярни генератори, наречени днес мазери (абревиатура от първите букви на английските думи „микровълново усилване, предизвикано от стимулирано излъчване“ - microwave amplification by stimulated emisson of radiation).

Основният принцип на квантовата физика се състои в това, че атомите и молекулите притежават енергии (възникващи в резултат от разположението и движението на техните електрони), които са ограничени от някои дискретни значения, или енергетични равнища. Множество разрешени енергетични равнища са характерни за всеки атом или молекула. Според друг принцип електромагнитното излъчване, например светлината или радиовълните, се състои от дискретни енергетични порции (фотони), чиято енергия е пропорционална на честотата на излъчване. Ако фотонът има енергия, равна на разликата между енергията на две равнища, атомът или молекулата могат да погълнат излъчване и да извършат преход от по-ниско на по-високо равнище. След това атомът или молекулата преминават спонтанно на по-ниско енергетично равнище (не е задължително да е изходното), излъчвайки разликата между енергията на двете равнища във вид на фотон. И в този случай честотата на излъчване е съответна на енергията на излъчения фотон. През 1917 г. Алберт Айнщайн, проучвайки взаимодействието на излъчването с веществото в ограничена област, извежда уравнение, описващо вече известните ни процеси на поглъщане и спонтанно излъчване. Уравнението на Айнщайн, освен това, предсказва трети процес, наречен индуцирано излъчване – преход на възбудения атом или молекула от състояние с висока енергия в състояние с по-ниска енергия поради наличието на излъчване, чиито фотони имат енергия, равна на разликата между енергията на двете равнища. Изгубената при прехода енергия се излъчва във вид на фотони от същия вид като фотоните, индуциращи излъчването.

Прохоров и Басов предлагат метод за използване на индуцираното излъчване. Ако възбудените молекули бъдат отделени от молекулите, намиращи се в основно състояние, което може да се постигне с помощта на нееднородно електрическо или магнитно поле, това може да доведе до създаването на вещество, чиито молекули се намират на горно енергетично равнище. Падащото върху това вещество излъчване с честота, равна на разликата между енергиите на възбуденото и основното равнище, би предизвикало индуцирано излъчване, с други думи – би довело до усилване. Като се отклони част от енергията за възбуждане на нови молекули, може да се превърне усилвателят в молекулярен генератор, способен да генерира излъчване в самоподдържащ се режим.

Прохоров и Басов съобщават за възможността да бъде създаден подобен молекулярен генератор на Всесъюзната конференция по радиоспектроскопия през май 1952 г., но първата им публикация е от октомври 1954 г. През 1955 г. те предлагат нов „метод на три равнища“ за създаване на мазер. При този метод атомите (или молекулите) с помощта на „помпане“ се изтласкват на най-високото от три енергетични равнища като се поглъща излъчване с енергия, съответстваща на разликата между енергиите на най-горното и най-долното равнище. Повечето атоми„падат“ бързо на междинното енергетично равнище, където се оказват събрани нагъсто. Мазерът излъчва с честота, съответстваща на разликата между енергиите на междинното и най-ниското равнище.

Десет месеца преди Прохоров и Басов да публикуват през 1054 г. своята статия, Чарлз Х. Таунс, американски физик от Колумбийския университет, който достига независимо до аналогични изводи, създава действащ мазер, потвърждаващ предсказанията на Прохоров и Басов. Таунс използва резонансна камера, изпълнена с възбудени молекуби на амонак, и получава необичайно усилване на микровълните. През 1960 г. методът на трите равнища е потвърден от Теодор Майман, работещ за компанията „Хюз ейкрафт“. Той получава усилване на светлинните вълни, използвайки за резонансна камера дълъг кристал на синтетичен рубин, върху който е навита спирална тръбичка с газ ксенон. Газови разряди предизвикват индуцилано излъчване. Понеже Майман използва светлина, приборът му получава името „лазер“ (абревиатура от първите букви на английските думи „усилване на светлината с помощта на индуцирано (стимулирано) излъчване - light amplification by stimulated emission of radiation).

Като директор на лабораторията за изследване на трептенията към института „П. Н. Лебедев“ (ог 1954 г.) Прохоров създава две нови лаборатории – по радиоастрономия и по квантова радиофизика. Той консултира многобройни научно-изследователски институти по проблемите на квантовата електроника и организира лаборатория по радиоспектроскопия в Научно-изследователския институт за ядрени изследвания към Московския държавен университет, професор в който Прохоров става през 1957 г.

От средата на 50-те години Прохоров съсредоточава усилията си за разработване на мазери и лазери и за търсене на кристали с подходящи спектрални и релаксационни свойства. Проведените от него подробни изследвания на рубина, един от най-добрите кристали за лазери, довеждат до широко разпространение на рубиновите резонатори за микровълнови и оптични дължини на вълните. За да преодолее някои трудности, възникнали във връзка със създаването на молекулярните генератори, работещи в субмилиметров диапазон, Прохоров предлага нов резонатор, състоящ се от две огледала. Този вид резонатор се оказва особено ефективен при създаването на лазери през 60-те години.

На поста заместник-директор на Физическия институт „П. Н. Лебедев“ към Академията на науките на Съветския съюз Прохоров продължава да разширява изследванията, свързани с физиката на лазерите, включително и с използването им за проучване на многоквантовите процеси и термоядрения синтез.

Прохоров се жени за Галина Алексеевна Шелепина, специалист по география, през 1941 г. Семейството има един син.

През 1960 г. Прохоров е избран за член-кореспондент, през 1966 г. – за действителен член, а през 1970 г. – за член на президиума на Академията на науките на Съветския съюз. Той е почетен член на Американската академия на науките и изкуствата. През 1969 г. е назначен да главен редактор на Большая Советская Энциклопедия (Голяма съветска енциклопедия). Прохоров е избран за почетен професор от университетите в Делхи (1967 г.) и Букурещ (1971 г.). Съветското правителство го удостоява със званието Герой на социалистическия труд (1969 г.)

Източник: http://n-t.ru/nl/fz/prohorov.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов


НОБЕЛОВИТЕ НАГРАДИ ДО ТУК:

„БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - НОБЕЛОВИ НАГРАДИ“

събота, март 21, 2020

Шаманите срещу чуждестранния легион – кървавата история на Мадагаскарското въстание

ИЗТОЧНИК: DISGUSTING MEN

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Мадагаскарското въстание е една от най-безумните страници в историята на колониалните войни. Малагасийците, уверени в това, че техните амулети ще ги защитят от куршумите, вървели с копия срещу оръдията и бронираните влакове. Французите отвръщали с невероятна жестокост и „психологични бомби“ - изхвърляйки въстаналите от самолети върху родните им села.

Ужасна и почти неизвестна касапница.

СТРАХ И ОМРАЗА НА МАДАГАСКАР


В началото на XIX век Мадагаскар бил обединен в една държава, кралство Мерина, което подчинило всички народности на острова. Но през 1896 г. островът загубил своята самостоятелност, ставайки френска колония. По време на Втората световна война няколко хиляди малагасийци воювали на страната на съюзниците срещу нацистите в Европа, в резултат от което след завръщането им на острова се засилили антиколониалните настроения. И ако част от умерено настроените местни жители се опитвали чрез създаването на партията „Демократично движение за малгашко възраждане“ да излязат по законен път от състава на Франция, то мнозина по-радикално настроени мислели за въстание.

Колониалната администрация само наливала масло в огъня. След назначаването през 1946 година на М. дьо Копе за генерал-губернатор започнали масови арести, била създадена така наречената „туземна стража“ от лица, които не знаели местния език. Като добавка се появила марионетната „Партия на неравностойните в Мадагаскар“ (ПАДЕСМ), която започнала бързо да въоръжава своите привърженици и да разпалва противоречията между населението от крайбрежието и вътрешните части на острова, които противоречия съществували още преди колонизацията.


Действията на полицията също не успокоявали, а напротив, дразнели населението. Например на 24 юни 1946 година на пазара в неголям град близо до столицата полицай се отнесъл неуважително с ветеран малагасиец; тълпата започнала да се възмущава и полицаят, като преценил, че това е опасно за живота му, открил огън, убивайки двама местни жители. Два дена по-късно, на 26 юни, в столицата се състояла прощална церемония, по време на която някои от събралите се започнали да оскърбяват с викове полицаите и те се нахвърлили върху викащите. Всичко завършило с масово сбиване.

Постоянните провокации и произвола на полицията, както и на привържениците на ПАДЕСМ, нажежавали обстановката до краен предел. Най-сетне през нощта на 29-ти срещу 30-ти март националистически настроената част от населението вдигнала масово въстание.

ВЪСТАНИЕТО НА „КОПИЕНОСЦИТЕ“


През нощта отряд малагасийци, около 1200 души, хвърлили запалителни бомби по вратата на военната част в Мураманга и нахлули вътре, като убили около двадесет войници заедно с началника на гарнизона. При ктова въстаниците били въоръжени почти единствено с хладно оръжие – големи ножове и копия – и оттам им дошло прозвището „копиеносци“.

В добавка метежниците окупирали град Манакара и се опитали да превземат с щурм военната база, но били отблъснати. По пътя си те нападали домовете на преселниците от метрополията, които наричали „френски кучета“. Според френски източници мнозина от европейците, сред които жени и деца, били убити по най-жесток начин. Бунтовниците вършели над още живите различни ритуали, режели телата им на късове, осакатявали ги и се гаврели с труповете им.

„Демократичното движение за малгашко възраждане“ се опитвало да се дистанцира от тези действия, с което привлякло огъня върху себе си и от страна на колониалната администрация (представителите на партията били обявени извън закона и арестувани), и от страна на въстаниците.


Изплашеното правителство започнало да взема хаотични мерки. Въстаниците поставили почти веднага под контрол до двадесет процента от територията на острова, под тяхна власт се оказали до милион и половина души, които веднага били задължени да произвеждат оръжие и да помагат на бунтовниците материално. До някои военни части станало невъзможно придвижването по суша, защото въстаниците убивали всички, които влизали в горите. Затова била създадена ескадрила от транспортни самолети, които не само хвърляли оръжие и продукти на своите, ни бомбардирали противника както можели.

В страха си френското правителство преминало към решителни и крайно жестоки действия. Срещу въстаниците и техните симпатизанти започнала нечовешка разправа. Палели се села, населението било подложено на изтезания, разстрели и масови изнасилвания. Много арестувани били изпращани в затвори и лагери, като тайно се разграбвали техните домове и търговски магазини.

В окръг Амбатундразака всички заподозрени в съчувствие към въстанието, били арестувани, а домовете им били изгорени или взривени с динамит. Част от арестуваните убили веднага, а останалите натоварили на три вагона, предназначени за превозване на добитък, запечатали вратите им и ги закарали за три дена до Мураманга. През цялото това време хората седели без храна и вода, а след това се появил майор Жобер със своите оръдия и започнал стрелба по вагоните, като избил всички, които все още били живи.


В Минандзари арестували и убили само за един ден сто петдесет и девет души, след които две момчета на тринадесет и четиринадесет години.

В Манакара охраната на арестуваните въстаници била поверена на цивилни лица, на които предоставили оръжие и правото да стрелят в охраняваните. Пленниците започнали да хвърлят камъни по охраната и тя открила огън, като убила не по-малко от двадесет души.

В един момент колониалните войски започнали да си отмъщават със садистка изтънченост. Така в селата Амбухиманга и Марухита седем жители били натоварени на самолет и хвърлени без парашут отгоре. Тази разправа убийците наричали цинично „хвърляне на психологични бомби“.

Въпреки тези мерки през април 1947 година въстанието започнало да прилича на истинска партизанска война. Малагасийците се криели в горите, изграждали укрепени бази и нападали оттам врага, стараейки се да вършат диверсии по железопътните линии, така че французите били принудени да пуснат бронирани влакове.

РАЗГРОМЪТ НА ВЪСТАНИЕТО“


Постепенно властите започнали да пречупват положението в цялата страна. На помощ от метрополията дошли части на Чуждестранния легион, парашутисти и войски от други колонии. Щом войниците се аклиматизирали и свършил сезонът на дъждовете, френският командващ, генерал Гарбе, започнал да прилага тактиката на „масленото петно“. На територията на въстаниците се изграждала мрежа от пътища, която водела до силно укрепени опорни пунктове. Постепенно пунктовете се строели все по-навътре във враждебната земя, което лишавало въстаниците от свобода за маневриране и получаване на подкрепления.

Проблеми имало и в лагера на въстаниците: понеже често били от различни племена и имали сметки за уреждане, наличието на общ враг не им пречело да се бият и помежду си. Така през август 1947 година един от лидерите на въстаниците, Лехоаха, завзел властта на територията на друг лидер, Радаоросон, използвайки това, че неговите бойци били по-добре въоръжени.


Не се сбъднала и надеждата за помощ от САЩ. Във Вашингтон не бързали да се намесват в конфликта, макар че исторически Мадагаскар се смятал за място, където си съперничат Съединените щати и Франция. Отначало именно американците искали да колонизират острова, но французите ги изпреварили.

Един от факторите за спада на въстанието били огромните загуби по време на сраженията и сблъсъците. Частично това ставало, защото много от въстаниците повярвали на своите шамани, които убеждавали своето паство, че заклинанията и амулетите на биещите се за правдата ще ги защитят от вражеските куршуми и те няма да са по-опасни за тях от капки вода – така внушавали на бойците.

Като изричали заклинания и вземали със себе си най-могъщите амулети, бойците се хвърляли безстрашно срещу врага в ръкопашен бой, вярвайки в своята неуязвимост. Но френските оръдия, картечници и пушки ги убеждавали бързо в обратното – истината била, че най-често заради това свое знание войните плащали с живота си. Така например по време на атаката срещу столицата на Мадагаскар, Антананариво, само пленените и ранените въстаници били три хиляди души. Колко са били загиналите – не може да се каже.


Последната твърдина на въстаниците, Циазомбазаха (по ирония на случая това означава „недостъпна за европейците“), не оправдала своето име и паднала през ноември 1948 година. Като не пожелали да се предадат, войните се оттеглили в джунглите и там се изгубили като че ли завинаги.

Според различни данни в резултат от метежа населението на Мадагаскар изгубило от деветдесет до сто хиляди души, а това са два процента от живеещите по това време на острова хора. Вярно е, че френските изследователи оспорват тази цифра, като сочат ту четиридесет хиляди, ту даже единадесет.

Както и да е, но Мадагаскарското въстание е траурна дата за страната, която получава независимост едва през октомври 1958 година.