вторник, ноември 30, 2021

ЯРОСЛАВ ХАШЕК / „УЧЕТЕ ДЕЦАТА ДА ПОЗНАВАТ ПРИРОДАТА“

Когато споменем името на Ярослав Хашек, веднага се сещаме за добрия войник Швейк. Заедно с него обаче Хашек е написал и множество разкази, само от началото на ХХ век до Първата световно война – около хиляда на брой. Един от тези разкази - „Учете децата да познават природата“ - намерих в Туитър, сканиран в PNG формат от книга, преобразувах го с ABBY FineReader на текст и ви го предлагам любезно тук.

(Павел Николов)

I

По принцип не съм против училищните излети, както и против измъчването на животни, понеже така човек има възможност да покаже известно превъзходство. Като напердашиш до смърт някой кон. без капка цинизъм се чувстваш така, сякаш си укротил някое чудови­ще, а пък като помъкнеш дузина дечица на излет, съвсем определено изпитваш радост, че сред нивя, ливади и гори си властелин на тия шашардисани душици.

Учителите да ме прощават за тоя разказ. Предварително искам да им поднеса извиненията си, че постъпих така подло, в което, вярвам, след прочитането на това изложение ще бъдат убедени повечето читатели, които все още притежават някакво чувство за справедливост.

II

Отначало нямах нищо лошо наум и щом директорът на училището ми съобщи, че се подготвя излет до бъдещия яз в долината на Лабежкия поток, също изявих желание да взема участие в него. Излетът бе насрочен за събота, но в сряда директорът си изкълчи крака и докато му го наместваше, местният бръснар успя да му счупи глезена, така че в петък в болницата бяха принудени да му отрежат крака до коляното и на директора му беше абсолютно невъзможно да вземе участие в съботния излет. И понеже децата се готвеха от половин година за тая екскурзия и я очакваха с много радост, аз си предложих услугите да ги заведа в долината на Лабежкия поток. Местното училищно настоятелство. което ми имаше абсолютно доверие, одобри предложението ми.

Интересно колко бързо се променя мнението за някого, а още по-интересно е как човек извършва някоя подлост, без да се е подготвял предварително. Аз наистина нямах нищо лошо наум и тия безобразия се получиха от само себе си още в мига, в който излязохме от училището.

III

Момчетата и момичетата крачеха на дузини и веднага се вижда­ше, че бащите им са били на фронта. Всяко дете носеше вехта мешка и войнишка манерка. Едно момиченце беше помъкнало дори брезен­тово платнище, някакво момче размахваше трофеен щик, а полови­ната деца мъкнеха очукани войнишки канчета и взети заедно, всички­те приличаха на банда разбойници, та нямаше как да не се разсмея, като се обръщах към тях с „Мили деца!“.

И поехме вкупом към лоното на майката природа.

Милите дечица обаче не проявяваха никакъв интерес към природ­ните красоти. Много ясно, че единствената поетична възможност, която им предоставяше дъхащият на смола лес, беше да си отрежат с чекийката жилава пръчка или пък тояга, с която да се млатят по главата и гърба.

Реших да им предоставя пълна свобода и дори ги подканвах да реват и да кряскат, колкото им глас държи.

От тогава на сетне в горските храсталаци повече не се свъртя ни една пойна птичка - очевидно в паническия си страх всички се бяха преселили в друга област.

Ние продължихме весело през шубраците и аз си спомних изле­тите от моето детство, когато нанесените от нас щети бяха съвсем незначителни, когато вървяхме сред майката природа и под ръко­водството на учителя ни Принц усърдно хербаризирахме всичко, което ни попаднеше, изглупели до немайкъде от научните обяснения за тичинките и венчелистчетата. И понеже беше въздържател, въпрос­ният господин поръча в някакъв ресторант на открито на всички ни кисело мляко, което имаше ужасни последици, защото само половин час преди това бяхме почивали в нечия овощна градина и всеки от нас беше изял най-малко кило череши.

Пътят към къщи приличаше на връщането на Наполеоновата ар­мия от Березина, където, както ни учи историята, войниците му били връхлетени от дизентерия. Даже и водачът ни, господин учителят Принц, беше напълнил гащите и в отчаянието си ни повтаряше, без да спре: „Момчета, запомнете, че крайречното помниче расте край реката и се нарича още незабравка, за което свидетелства и немското му название Vergissmeinnicht “.

Изобщо той беше много трезв гражданин, с още по-трезви раз­съждения. Каквото кажеше, беше абсолютна истина, срещу която не можеше да се възрази. Спомням си как твърдеше съвсем категорич­но, че в ливадите расте трева, а в нивята – жито, и че скалите са чиста проба камък. Онзи поучителен излет никога няма да се изтрие от паметта ми също както човек, блъснат на младини от автомобил, си спомня това събитие цял живот.

Без да ща, сравнявах някогашните ни унили детски фигурки с тая почерняла от слънцето весела тайфа, която приличаше на банда албански разбойници.

Зад гърба ми се чуха крясък, ужасяващ рев и две момчета домъкнаха за ръцете и краката трето момче, което пищеше:

- Маржена ме ритна в корема и не мога да ходя!

Наложи се да спрем похода и да разследваме кой е виновникът за това събитие. Обвиняемата Маржснка от четвърти клас ме погледна с небесносините си очи и заяви, че е постъпила така при самозащита, тъй като Пажоурек искал да ѝ отреже плитката с нож. Пажоурек се опита да сс защити с неубедителното твърдение, че само ѝ показвал ножката си и искал да я размени за пиринченото гребенче в косата на Маржена. Момчето явно притежаваше буйна фантазия, защото при огледа на Марженината глава не бе открита и следа от някакво гребенче. Събрах цялата експедиция накуп сред поляната и заявих, че въпросът за вината ще бъде разрешен на общ пленум.

- Мили дечица - казах. - Свиквам извънредно съдебно заседание. Надявам се, че всички са тук.

Имах пълен списък на участниците в излета, според който се ус­танови, че липсват две момчета и едно момиче. Момчетата бяха на­ясно с изчезналото момиче и под секрет ме осведомиха, че преди половин час Анежка се хванала в някакъв капан за лисици, като се промъквала в храстите по нужда, но те я оставили там, защото тя не викала. Момичетата пък бяха осведомени за изчезването на двете момчета и също толкова доверително ми съобщиха, че останали да слагат примки за зайци и че били видели миналата година от скаути­те как става.

Тъй че трябваше да отложим извънредния съд над Маржснка и Пажоурек, да освободим изчезналото момиче от капана и да му ока­жем първа помощ.

След около четвърт час намерихме Анежка и стана ясно, че не е викала, защото капанът бил защипал само крайчеца на роклята ѝ и тя се страхувала да помръдне, да не би да я скъса.

- Аз реших - каза спасената Анежка със стоическо спокойствие, - че щом господин новият учител се върне с децата от излета и мене ме няма, мама ще тръгне да ме търси и като ме намери, ще ме напердаши! - тук девойчето внезапно се разрева, викайки: - Вече няма да правя така, вече няма да се пъхам там, ще пишкам някъде наблизо!

Опростих й ужасното прегрешение. Изразът „новият учител“ из­веднъж оголи цялата неопределеност на моето положение и отноше­ние към излета, а Хадруба веднага ме задърпа за ръкава:

- Господин учителю! Видях змия и сега ей тука ми се подува.

Калпазанин неден! Намислил да се похвали пред всички, че го ухапала змия. Ужилила го беше оса. Как ли пък змията ще му се качи на врата!

После някакво момче ми докладва, че съученикът му Маречек изял една гъсеница, повърнал я и му я тикнал във врата. Със завидно пе­дагогическо умение наредих да изяснят отношенията помежду си, след което ищецът се отдалечи да търси гъсеница явно за да повтори същата процедура спрямо Маречек.

След това тръгнахме да дирим двамата изчезнали, които бяха за­подозрени, че слагат примки за зайци. Сигналът се оказа верен и на­временен. Двете момчета наистина си играеха на бракониери. Еди­ният залагаше примки, а другият се правеше на заек, като се прест­руваше, че си е заклещил крака. Когато стигнахме при тях, първият тъкмо го доубиваше. Намерихме ги по крясъците му.

Впрочем в този случай вина имаха и родителите, как иначе в мешката на едното момче щеше да се озове кълбо тънка тел?

- Откъде взе това? - изкрещях срещу него.

- От тавана.

- Грешка, момче! Винаги трябвала казваш, че си го намерил някъде.

Някакво глупаво момиче започна да спори с мене:

- Не може така, господин учителю! Винаги трябва да си призна­ваме всичко. Ако не си признаем сами, все ще се намери кой да ни натопи.

- Мили дечица - казах им аз, - запомнете, че когато направите някаква беля, никой не бива да ви види. И освен това е много важно да скриете следите си. Ще ви дам, мили деца, съвсем ясен пример. Има наука, която се казва криминалистика. С нея води жестока война всеки, който е извършил или възнамерява да извърши престъпление. Може би и вие сте чували, мили деца, колко опасно с за някого, кой­то се е вмъкнал с взлом някъде, да остави там отпечатъци от пръсти­те си. Тия отпечатъци се снимат и са изключително ценно доказател­ство при уличаването на престъпника. Затова първото задължение на благоразумния човек е да носи със себе си ръкавици, щом е решил да се вмъква тайно някъде. Разбира се, мили дечица, когато вече пра­вим каквото сме намислили, не бива да се вълнуваме и да забравяме ръкавиците в джоба си. както се е случвало много пъти. Ръкавиците трябва да са ни на ръцете. Аналогичен е и случаят с полицейските кучета - създания, надарени с изключително развит нюх, които го­нят престъпника по следите му. Затова е много уместно да намажем всичко на местопрестъплението с газ - кучето ще подуши там и ще заведе органите на сигурността до най-близкия уличен фенер, до магазина, в който продават газ, или пък до някоя ревматична бабич­ка, която си е намазала гърба.

Отпред вдигна ръка момчето на Йералови. На въпроса ми какво нека, то отговори с хленчещ, преливащ от отчаяние глас:

- Ние нямаме никакви ръкавици, а и газ нямаме, защото си све­тим с електричество!

Фабианова от четвърти клас също се включи в беседата:

- А какви трябва да са ръкавиците плетени или кожени?

- Мили деца, разбира се, че кожени! - отговорих. - Най-подхо­дящи за целта са ръкавиците от така наречената шведска кожа. Плетените ръкавици не стават, защото също оставят следи от плет­ката.

Говорех им като учителка по ръкоделие и накрая ги попитах дали имат въпроси. Усещах как детските главички усилено щракат. Де­чурлигата се скупчиха на групички и жестикулирайки оживено, се съветваха по темата, при което от носа на едно момче закапа кръв. Накрая решиха какво да ме питат.

Пръв беше Фабиан:

- Трябва ли след това ръкавиците да се изхвърлят?

- Задължително.

От момичетата се изказа Бернашкова - нейното бе нещо средно между въпрос и предложение:

- Не е ли по-удобно всеки още вкъщи да си натопи ръкавиците в газ, та да не трябва там да носи газ и да залива всичко наоколо, защото газта е скъпа?

Тази чудесна комбинация за сетен път показа, че жените са по- находчиви от мъжете, понеже на никое момче не му хрумна нещо такова. Помислих си, че това е проява на вродения инстинкт на при­лежната къщовница, която никога не забравя, че трябва да се пести. После третокласникът Мотичка зададе още един въпрос, който гово­реше за здрава, логическа мисъл.

- Може ли да се вмъкна там бос, или трябва да си сложа ръкавици и на краката?

Тутакси се обади чевръстата Кафкова от пети клас:

- Ама че си глупав! Чичо ми се вмъкна в пощата по чорапи, без ръкавици и без газ и пак не го хванаха.

След това излетът продължи. Когато излязохме на шосето, гъне­що се като серпентина из долината, видяхме на пътеката под нас ня­какъв господин. Явно искаше да си съкрати пътя, на което обаче му попречи ариергардът от момчета и момичета, които го замеряха с камъни. Възникна голяма кавга между Витачск и Лнежка Хоубова. Чу се писъкът на Витачек:

- Аз го улучих!

Хоубова врещеше:

- Аз го улучих!

И наистина непознатият бе ранен в ухото - той седеше отчаян на един пън и крещеше нагоре към нас:

- Аз съм училищният инспектор Рупрехт. Кое училище органи­зира този излет? Елате при мен, господин учителю!

- Какво ви засяга това? - викнах в отговор. - Моето училище е най-образцовото в района!

После се обърнах към децата и изкомандвах:

- Сега всички трябва да изчезнем!

Отдавна бяхме оттатък гората, а господин инспекторът продължа­ваше да крещи отчаяно:

- От кое училище сте?

Ето това е цялата тая позорна история за училищния излет. По обратния път се случиха още толкова безобразия, че дори аз бих ис­кал да не говоря за тях. Впрочем сега със случая се занимава мини­стерството на просветата.

понеделник, ноември 29, 2021

КОРЕСПОНДЕНЦИЯ МЕЖДУ СЪВРЕМЕННИЦИ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ / УЧЕНИК ОТ СЕМИНАРИЯТА В БЕЛГРАД ДО Н. Т. ОБРЕТЕНОВ

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на писма на съвременници на Левски, които по някакъв начин – по-малко или повече - засягат живота и дейността на Апостола.

Писмата са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му; бележките под черта са също негови.

(Павел Николов)

№ 429

Ученик от семинарията в Белград до Н. Т. Обретенов

Господине Н. Т. Обретенов,

Поздрави А. Кънчев и му кажи как писмата му разправих. Първото, което беше за Хитов, като отидох там заедно със всички българчета, двамата калугери Рилски и дядо Зиновий, заварихме старите войводи: Цека, Иля и други. Хитов най-напред ни попита всеки откъде е. Едни се казаха от Русе, други - от Елена, а трети - от Прилеп. Най-сетне попита и мене откъде съм. Казах му, че трима сме русчуклии. Попита ме „Как са турците“ и аз му казах: „Турците с каквито идеи, с каквито нрави, с каквито обичаи са били преди дедо Адамово време, такива са и днес“, а той стана прав на крака и отвори предмет върху похода ни за на лято, за освобождението ни от турците и как мисли Русия за нас, българите, да ни раздвои на части: Бълг[ария], Тракия и Македония. Да ни раздели на три части, та да може после лесно да ни подчини под себе си. „Затова“, препоръчвам ви думите на Хитов, „няма вече лъжа, братя българчета, на лято готвим поход против турците“. И ти, Тихо, приготви цървулите, открий оръжието и бъди готов. Тъй яви и на Ангел.

Второто писмо го предадох на Коста Радославлевич. Той ми обеща да ми съдейства за гимназията, но какво да направи, като се записах вече в Семинарията. Ама че бе(з)божник бил, ха, критикуваме Бог от колко думи е произлязъл.

Туй писмо го чети с Ангел заедно.

27 август 1871 г.

Белград

Твой искрен

Иван Н. Попов [1]

Н.Б.II.В., п. 1. № 28

Арх. Обретенов

БЕЛЕЖКИ

1. Писмото е шифровано.

(Следва)

неделя, ноември 28, 2021

БСП ЛОЗЕ (ЩЕ) ПАЗИ

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1976 г. / ИКОНОМИКА / МИЛТЪН ФРИДМАН

Милтън Фридман (Milton Friedman)

31 юли 1912 г. - 16 ноември 2006 г.

Нобелова награда за икономика

(За постиженията му в областта на анализа на потреблението, на монетарната история и теория и за разкриването на сложността на политиката за стабилизиране.)

Американският икономист Милтън Фридман е роден в Бруклин (Ню Йорк). Когато е още дете, родителите му Сара Етел (Ландау) Фридман и Джено Саул Фридман, преселници от Източна Европа, се местят в гр. Рауей (щат Ню Джърси). Майка му работи в галантериен магазин, а баща му, както по-късно си спомня Фридман, „се опитва напразно да постигне резултат с безнадеждни търговски операции“. Семейството разполага с малки и непостоянни доходи и изобщо не може да се измъкне от нуждата. Въпреки това то не гладува, а семейната атмосфера е топла и дружелюбна.

На 16-годишна възраст Фридман е приет с конкурс в университета „Рътгърс“ с право да получава частична стипендия. През 1932 г. той е удостоен със степента бакалавър едновременно по две дисциплини – икономика и математика. По време на заниманията си в университета Фридман попада под влиянието на двама асистенти: Артър Ф. Бърнс, който по-късно става директор на Федералната резервна система на САЩ, и Хомър Джонс, бъдещ авторитет в областта на теорията за лихвения процент. Именно на Джонс Фридман дължи написването на дипломната си работа по икономика и препоръките за продължаване на специализацията си в Чикагския университет.

Като получава степента магистър от Чикагския университет през 1933 г., Фридман следва аспирантура в Колумбийския университет (Ню Йорк). В края на 1934 г. се връща в Чикагския университет, където започва да работи като асистент-изследовател. През следващото лято участва в широкомащабен проект за изследване на потребителския бюджет за Националния комитет по природните ресурси на САЩ, Вашингтон (окръг Колумбия). Сътрудничеството на Фридман с Националното бюро за икономически изследвания на САЩ (НБИИ) започва през 1937 г., когато става помощник на Саймън Кузнец.

През 1940 г. двамата завършват съвместното си научно изследване „Приходи от независими професионални практики“ („Income From Independent Professional Practices“. Съчинението ляга по-късно в основата на дисертацията, за която Фридман е удостоен през 1946 г. от Колумбийския университет със степента доктор по икономика. Едновременно един от изводите в споменатото изследване, а именно това, че „медицината предоставя само ограничени възможности за повишаване на доходите на лекарите от всички специалности в сравнение с доходите на зъболекарите“, предизвиква дотолкова широки възражения в НБИИ, че издаването на книгата е задържано до края на Втората световна война.

Утвърждаването на Фридман като икономист може да се проследи от първите му самостоятелни стъпки в науката. По-нататъшният му принос за теорията и практиката на икономическата наука е съпроводен с получаване на неочаквани резултати, а той става плодотворен изследовател и популярен писател икономист, участва във важни изследвания, провеждани от правителствени и академични институции, ръководи така наречената чикагска школа на икономистите. Въпреки че много от неговите възгледи за икономическата теория и държавната политика продължават да остават спорни, както се изразява английският икономист Джон Бъртън, той „ни предостави основа за бъдещи изследвания по макроикономика“.

В годините на Втората световна война Фридман участва в разработката на данъчната политика по задача от федералното министерство на финансите и, като използва престоя си във Вашингтон, провежда в Колумбийския университет изследвания по военна статистика. През 1945-1946 г. преподава икономика в Минесотския университет. След това се връща в Чикагския университет и става асистент-професор по икономика. Със съдействието на НБИИ Фридман започва продължилата много години работа над създаването на монетарна теория.

През 1950 г., като консултант по реализацията на „плана Маршал“, разработен от Джордж К. Маршал и предвиждащ възстановяването на разрушената от войната икономика на страните от Западна Европа, Фридман пристига в Париж, където става активен защитник на идеята за плаващите валутни курсове. Той предсказва, че фиксираните валутни курсове, въведени от Бретън-Удската система, ще притърпят в крайна сметка провал, което наистина се случва в началото на 70-те години. Познанията му в областта на теоретическите и практическите проблеми на икономиката на европейските страни нарастват по време на сътрудничеството му с професор Фулбрайт (1953 г.) от Кеймбриджкия университет (Англия).

Като започва да работи със С. Кузнец, сътрудничейки си с икономистките Дороти Брейди, Маргарет Рийд и Роуз Директър, Фридман формулира и намира практическо приложение на хипотезата си за „постоянния доход от потреблението“. В своята книга „Теория за потребителската функция“ („A Theory of the Consumption Function“), публикувана през 1957 г., той доказва, че концепцията на Джон Мейнард Кейнс, обвързаща текущото потребление с текущия доход, води неизбежно в погрешен посока. Вместо това Фридман предлага теория, според която потребителят не гради своите потребителски сметки, с изключение на временните, върху текущия доход и разчита на предполагаем или на постоянен доход. Макар че постоянният доход не винаги е очевиден, той може да бъде пресметнат като се усреднят последните постъпили парични средства. Това усреднение Фридман нарича „разпределено забавяне“ (на англ. „distributed lag“ – бел. П. Н.).

Изследвайки обширна редица практически данни от потреблението, Фридман установява, че резултатите не се разминават с неговата теория за постоянния доход (през 50-те години Франко Модиляни представя алтернативна, но сходна с подхода на Фридман теория за потреблението, обвързана с жизнените цикли и обясняваща същото икономическо явление). Изводът за постоянния доход изиграва важна роля, предизвиквайки основателно промени във формулировка на количествената парична теория. В по-нататъшните си разработки Фридман посочва, че промените в паричното търсене през цялата история на Америка винаги са се определяли от промените в сферата на постоянния доход.

Значението на теорията на Фридман за постоянния доход е трудно оспоримо. Голяма част от следващите изследвания на съвкупното потребление потвърждава тази теория, а разработената методика за определяне и оценка на прогнозируемите в бъдеще доходи предизвиква повсеместно жив интерес у макроикономистите. Нещо повече, най-важните достижения в иконометриката през 60-те и 70-те години са достигнати благодарение на статистическите методи на Фридман, които той използва именно за оценка на постоянния доход.

Публикуваното през 1963 г. фундаментално изследване „Монетарна история на Съединените щати“ („A Monetary History of the United States“), написано от Фридман в съдружество със специалиста в областта на икономическата история Анна Дж. Шварц, позволява да се осветли важността на теорията на Фридман не само в приложен смисъл, но и в областта на историята на паричното обращение. Авторите събират обширни статистически материали по въпросите на паричното обращение, като се започне от периода на Американската революция, и документално доказват всестраното влияние на участващите в държавния оборот парични маси върху инфлационните процеси.

Главата от съвместното произведение, посветена на епохата на Голямата депресия, съдържа обвинение на Федералната резервна система в неспособност да поддържа адекватно равнище на ликвидност на банковата система в САЩ. Авторите формулират в тази глава следната мисъл: „Радикалното намаляване на паричните маси, макар да е трагично, е действително свидетелство за могъществото на монетарната политика в противоположност на мнението на Кейнс и неговите привърженици за намаляването на количеството на намиращите се в обращение пари като слабост на банковата система“. Продължавайки да отстоява своите доводи, Фридман публикува през 1963 г. в съавторство с икономиста Дейвид Майселман статия, критикуваща основнине идеяи на Кейнс и неговите последователи. В статията е посочено, че номиналните потребителски разходи се определят по-скоро от паричната маса, отколкото от отделните разходни позиции в държания бюджет. Посочените съображения лягат в основата на така наречената теория за паричното обращение през 80-те години.

Според Фридман „всичко е в парите“, защото измененията на интензивността на нарастването на номиналните доходи са преимуществено обусловени от измененията на нарастването на паричните маси. Ответната критика на възгледите на Фридман и Майселман от страна на неокейнсианците отразява основните посоки на дебатите през 60-те и 70-те години по въпросите на монетарно-фискалната политика, по време на които се налага да се признаят фундаменталните предложения на Фридман, напълно приемливи и правомерни.

Монетарната икономическа теория на Фридман дава ясна представа за използваните от него икономически методи. Икономическите модели, както той предполага, трябва да се оценяват по способността им да прогнозират реални икономически резултати, а не по техните умозрителни конструкции. Накратко казано, простите, основани на използването на единствени уравнения, модели на явленията, произтичащи в паричната сфера, са много по за предпочитане от моделите, предлагани от привържениците на Кейнс, които се основават на множество системи от уравнения. Монетарната доктрина на Фридман се превръща в жизнеспособна основа за съществуващите доктрини въпреки прекомерното изпъкване на един причѝнен фактор – паричните маси, което не може да не предизвика определен скептицизъм у редица изследователи.

Достиженията на Фридман са свързани с неговия анализ на недостатъците на теоретичните изводи на Кейнс и с действителната критика на кривата на Филипс, която интерпретира приблизително така нареченото естествено нарастване на безработицата. Критичният анализ на изследваните явления позволяват на Фридман да оказва постоянно влияние върху разработката на теоретичните аспекти на икономическата политика и на оценката на икономическите фактори на безработицата през периодите на нарастване на инфлацията и през периодите на съкращаване на заетостта на трудоспособното население. Нещо повече, изчерпателният му анализ за ролята на политиката на стабилизация на икономическата конюнктура демонстрира нагледно по какъв начин и във връзка с какво мерките за икономическа стабилизация могат неочаквано да дадат противоположен ефект.

Според него причина за подобно явление е приемането на нарастването на незаетостта като покачващ се параметър вместо интерпретирането на постоянната му числова константа. За краткосрочен интервал, смята Фридман, инфлационната монетарно-фискална политика би могла само временно да намали равнището на безработицата, тъй като трудещите се и корпорациите по навик се стремят към повишаване на равнището на доходите, което в крайна сметка не може да не съдейства за нарастване на равнището на цените (и съответно за нарастване на незаетостта)

Той посочва, че при определени условия нарастването на наклона на кривата на Филипс би могло да стане наистина напълно допустимо обяснение за причините за икономическата стагфлация в началото на 70-те години. Обаче социалната цена на колебанията на инфлацията се оказва толкова висока, че Фридман става последователен защитник на „стабилността“ в противоположност на „дискретността“ на монетарната политика. Устойчивото повишаване на лихвения процент при паричните операции би могло да доведе не само до застой в колебанията на паричната маса, но и до нарастване на непредсказуемостта на прогнозите за деловата активност в частния сектор.

Фридмин си спечелва признание като съветник на президента Ричард Никсън, въпреки че се разминава с него по въпроса за установяване на строг контрол върху равнището на цените и работната заплата през 1971 г. Възгледите на Фридман за важността на ненамесата на държавата в социалната политика получават широка известност благодарение на постоянните му публикации в отделената за него от 1966 г. колонка в списание „News-week“, а също така на по-рано публикуваната книга „Капитализъм и свобода“ („Capitalism and Freedom“, 1962 г.). А популярната му книга „Свобода на избора“ („Free to Choose“, 1980 г.) дава названието на телевизионна заставка за цикъл негови беседи по социални и икономически въпроси.

Много предложения на Фридман, такива като намаляване на обема на намесата на държавата в икономиката, въвеждане на наемна военна служба, използване на така наречения „негативен подоходен данък“ (плащане от бюджета на лица с недостатъчни доходи), получават практическо въплъщение. Други предложения – получаване на образование на основата на поръчителство за относително по-късно заплащане, отказ от социална защита и минимална работна заплата и до ден днешен срещат сериозни възражения от страна на политиците.

Въпреки често окачания му от неговите политически опоненти етикет „консерватор“ Фридман стои много по-близо до класическия либерализъм на Адам Смит и Джон Мил, отколкото до традиционното консервативно крило на икономическото учение. Той вярва, че преследваните от него цели в действителност не се разминават с целите на съвременното либерално течение. Той казва: „Различният подход към икономическата политика произтича основно заради разлика в прогнозите за бъдещите икономически действия, а не в следствие на несъответствие на фундаментални принципи и понятия“. Макар че присъждането на Фридман на Нобелова награда предизвиква редица възражения от страна на професионалните икономисти и лицата, живо интересуващи се от въпросите на икономиката, приносът на лауреата в теоретичните и приложните изследвания получава широко признание. Така например Пол Самюелсън го нарича „икономическият икономист“.

Когато напуска Чикагския университет през 1977 г., Фридман става старши изследовател в института „Хувър“ към Станфордския университет. Три десетилетия той е активен член на Американската икономическа асоциация, чийто президент е през 1967 г.

Фридман се жени през 1938 г.; негова съпруга е Роуз Директър, икономистка; запознанството им започва със съвместната им научна работа в Чикагския университет. Семейството има син и дъщеря.

Освен с Нобелова награда Фридман е удостоен с медала Джон Бейтс Кларк на Американската икономическа асоциация (1951 г.) и с почетни научни степени от много американски и чуждестранни университети и колежи.

Превод от руски: Павел Б. Николов


събота, ноември 27, 2021

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ - ГЛАВА 7. ГНОСТИЦИ И ЗИЛОТИ / ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ГОИСИТЕ

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

УВОД

ГЛАВА 1. НАХОДКАТА В НАГ ХАМАДИ; ОТ КОДЕКСА НА БРУС ДО ОКСИРИНХ; ГНОСТИЧНИЯТ ПОДХОД КЪМ СВЕТА

ГЛАВА 2. АПОСТОЛ ТОМА “ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“; “ПРОТОЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“ И ЯКОВ ПРАВЕДНИКА; АРАМЕЙСКИЯТ ОРИГИНАЛ; МЯСТО НА НАПИСВАНЕ: ЕДЕСА; ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛА ЮДА ТОМА; ИСТОРИЧНОСТ

ГЛАВА 3. ЮДА БЛИЗНАКА И ГРАД ЕДЕСА; РЕАЛНИЯТ АПОСТОЛ ТОМА; ЕВРЕИТЕ ИЗВЪН ГРАНИЦИТЕ НА РИМ; ЕДЕСА; ЦЪРКВАТА В ЕДЕСА; ХРИСТИЯНИТЕ И НАЗОРЕИТЕ; ТЕОЛОГИЯТА НА МНОГОЦВЕТНИТЕ ОДЕЖДИ; РЕАЛНАТА БИОГРАФИЯ НА ЮДА ТОМА; ГИБЕЛТА НА АПОСТОЛ ЮДА ТОМА

ГЛАВА 4. ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛ ЙОАН; ДИАЛОГЪТ ЗА ДУШАТА; БИОГРАФИЯТА НА АПОСТОЛ ЙОАН; ЕФЕСКИЯТ ДЪЛГОЛЕТНИК; ЕФЕС; ЕФЕСКИЯТ ПРЕТОР ЛИКОМИД И ЖЕНА МУ; ЕФЕСКИЯТ ТЕАТЪР; ЕФЕСКИЯТ ХРАМ; “ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ” И “ДЕЯНИЯТА НА ЙОАН”; СТРАНСТВАНИЯТА НА ЙОАН; КОНКУРЕНТЪТ; ДРУЗИАНА; ЕВАНГЕЛИЕТО НА ТАНЦУВАЩИЯ ХРИСТОС; МЕТАСТАЗИСЪТ НА ЙОАН; АНАЛИЗ; ”ОТКРОВЕНИЕТО НА ЙОАН БОГОСЛОВ”; PAUL vs JOHN; ТЕОЛОГИЯ; РЕАЛНАТА БИОГРАФИЯ;

ГЛАВА 5. КАК ДЯВОЛЪТ ПОСТРОИЛ ЦЪРКВА НА АПОСТОЛ ФИЛИП; ДЕЯНИЯТА НА ФИЛИП; АКТ ПЪРВИ, ИЛИ ЧЕРПАКЪТ ЧАКА; ОБИЧАИТЕ В ОБЩИНАТА НА ФИЛИП: ВЕГЕТАРИАНКИ С НИКАБИ; ГРАД ОФИОРИМА; ЦАР СОЛОМОН, ВЛАДЕТЕЛЯТ НА ДУХОВЕТЕ; ОФИОРИМА; В КРАЙНА СМЕТКА АПОСТОЛ ФИЛИП И ЕПИСКОП АВЕРКИЙ;

ГЛАВА 6. НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА РАВНОАПОСТОЛНАТА ТЕКЛА; АПОСТОЛ ПАВЕЛ В ПИСИДИЯ ”ДЕЯНИЯ НА ПАВЕЛ”; АНАЛИЗ; И ОТНОВО АНТОНИЯ ТРИФЕНА; КАКЪВ Е БИЛ ОРИГИНАЛЪТ НА “ДЕЯНИЯТА НА ТЕКЛА”?;

ГЛАВА 7. ГНОСТИЦИ И ЗИЛОТИ; СОФИЯ И АШЕРА; СЪВЕТЪТ НА БОГОВЕТЕ И НЕБЕСНОТО ВОЙНСТВО; САТАНАТА И ПРОИЗХОДЪТ НА ЗЛОТО; МИСТИЦИЗЪМ; СЪЗЕРЦАНИЕТО НА БОГА И ПРЕВРЪЩАНЕТО В АНГЕЛИ; КУМРАНСНКИЯТ МЕСИЯ; МАРВИН ХАРИС; МОРФОЛОГИЯ НА САКРАЛНИЯ ТРИЛЪР; ЧУДЕСА; АПОСТОЛИТЕ КАТО НОВИ ХРИСТОСОВЦИ;

В БИБЛИОТЕКАТА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ:

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ

ГЛАВА 7. ГНОСТИЦИ И ЗИЛОТИ

ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ГОИСИТЕ

Във всичките „Деяния“ чудесата не са литературно украшение на сюжета. Те са движеща сюжетна ос, основна функция на апостолите. Възкресяването на мъртви е начин да се приеме Христовата вяра.

Апостолите вършат много повече чудеса от Исус: Йоан изцелява цели стадиони, Андрей – цели кораби!

Но въпреки тези чудеса напредъкът на вярата в Христос не винаги върви гладко. Колкото повече чудеса вършат апостолите, толкова по-ожесточено се бори с тях Сатаната.

Всеки път след публично извършени чудеса упорити и невежи хора, обзети от дявола, вместо да повярват в Христос, започват да предявяват претенции към апостолите.

Тези претенции са три вида. Първо, властите на градовете, в които апостолите унищожават храмовете на Сатаната, неизвестно защо не винаги се оказват доволни. Те заповядват да заловят апостолите.

Второ, винаги по непонятни причини се намират хора, които въпреки очевидните доказателства, предоставени им от чудесата, продължават упорито да наричат апостолите „магьосници“, иначе казано – гоиси.

И трето, не винаги се оказват доволни роднините на новопокръстените християни, особено мъжете, чиито жени им отказват секс.

Аристократката Мигдония, след като повярвала в Христос, отказала телесна близост на мъжа си Кариш. Ядосан, той се оплакал на царя от магьосника [1].

Апостол Андрей излекувал Максимила, жената на проконсула Егет. Тя, като повярвала, се отказала от секса. Ядосаният проконсул хвърлил развратителя Андрей в затвора [2].

Апостол Филип излекувал съпругата на Никанор, проконсул на Иераполис. Като повярвала в Христос, тя престанала да спи с мъжа си. Както лесно можем да се досетим, разгневеният съпруг заповядал да арестуват Филип с всичките му спътници, включително говорещото агне и говорещия леопард. „Виждам, че си станала жертва на чаровете на тези гоиси!” - възкликва проконсулът [3].

Изобщо, щом човек стане християнин, това веднага изправя по пътя му нови сложности. Всички наоколо, макар че той изповядва религията на доброто и мира, веднага започват да сипят върху него най-диви клевети. Християните, в отговор на тези клевети, изобщо не се озлобяват и продължават да обичат своите врагове.

Апостол Андрей покръстил юношата Сострат. Майката на Сострат, язичница, като разбрала за покръстването, не намерила нищо по-добро от това да отиде при властите и да обвини сина си, че искал да я изнасили.

Шокираният от това страшно обвинение проконсул заповядал да зашият юношата в чувал със змии и да го удавят в реката. Тогава Андрей започнал да се моли. Молитвите му предизвикали земетресение, а злата майка, която наклеветила сина си християнин, умряла на място. Проконсулът и потресените зрители веднага се покръстили, а Андрей изцелил всички, които били ранени по време на земетресението [4].

Човешката неблагодарност е в общи линии един от главните движещи мотиви в „Деянията“. Колкото и да вършат апостолите неоспорими чудеса, винаги се намира някой недоволен магистрат, свадлив роднина или езическа тълпа, които никак не искат да повярват. Те наричат апостола „измамник“ и „магьосник“ и се опитват да го убият отново и отново, а той ги спасява отново и отново. В края на краищата те или стават вярващи, или умират.

Изобщо, човекът, който по някаква причина се е свързал с мирните проповедници на любовта и доброто, творящи чудеса, няма избор.

Или ще повярва, или ще умре.

Апостол Андрей покръстил в Солун един богат юноша на име Екзоос. Вместо да се зарадват на покръстването на сина си, родителите му запалили къщата, в която се намирали Андрей и синът им. Въпреки че синът потушил със заклинание огъня, тази демонстрация на истинността на учението не ги спряла.

„Той е станал гоис!” - заявили родителите [5]. Те го проклели и го лишили от наследство. Положението било уредено само по чудо: след петдесет дена нечестивите езичници внезапно починали и парите били наследени от юношата Екзоос, който, разбира се, веднага ги дал на Андрей за раздаване на бедните.

Апостол Филип заповядал на един ангел да го отнесе с кораб за едно денонощие от Кесария до Картаген. Евреинът Анания чул това и започнал да богохулства. Той заявил, че Христос, когото Филип призовава, е станал на прах в Ерусалим, а Филип „развращава хората с неговото име“. Тогаво Господният ангел окачил заради богохулството евреина на върха на мачтата. Евреинът Анания приел Христовата вяра и ангелът му простил [6].

Проконсулът на Македония Вариан научил, че в Солун се появил магьосник, който иска да разруши всичките храмове и ги нарича обиталища на дявола. Той веднага изпратил конница и пехота да арестуват Андрей. Повечето войници не се решили да го докоснат и само един от тях, обладан от дявола, се хвърлил върху него. И веднага паднал мъртъв. Но тъй като Исус повелявал да се отплаща с добро за злото, Андрей го възкресил.

Вместо да се възхити от случилото се, проконсулът Вариан се разярил. „Не вярвайте на влъхвата“ – заявил той на народа [7]. По заповед на проконсула Андрей бил хвърлен на зверовете и срещу него пуснали див бик. Бикът, вместо да разкъса Андрей, разкъсал един войник. Тогава по нареждане на проконсула пуснали срещу Андрей леопард. Вместо да убие Андрей, леопардът убил сина на проконсула. Апостолът, на когото Исус повелявал да се отплаща с добро за злото, възкресил и сина [8].

Апостолите Андрей и Матей отиват при ужасните мирмидонци, които се хранят с човешко месо. Въпреки убедителността на апостолското послание за добро и любов мирмидонците отказали да променят своите навици. На апостол Андрей не му останало нищо друго освен да заобиколи града им с огнена стена и да го потопи във вода [9].

Изобщо езичниците, по отношение на които апостолите проявяват такава снизходителност, се оказват по правило хора неблагодарни и упорити. Въпреки фантастичното всеопрощаване от страна на апостолите, те ги преследват отново и отново. Всеки път апостолите спасяват, възкресяват и лекуват своите врагове. И всеки път спасените и възкръсналите проявяват дивашка неблагодарност.

Ние вече видяхме колко отвратително се държи проконсулът Вариан, когото Андрей спасява отново и отново. Не по-добро е поведението и на Фортунат, възкресен от Друзиана: „Каква власт са придобили само тези умници! Не искам да възкръсвам, по-добре да умра, отколкото да ги виждам!“ - възкликва той [10]. Категорично се отказва от възкресение първосвещеникът Анания. А когато Лесбий, проконсулът на Ахая, чува, че в града е дошъл човек, възкресяващ мъртвите и изцеляващ болните, вместо да се зарадва на тази безплатна медицинска помощ, веднага възкликва: „Той е гоис и измамник!“ [11].

И така, апостолите могат да вършат чудеса. Те заповядват на леопарди, магарета, дракони и дървеници. Те изцеляват болни и възкресяват мъртви. Те укротяват бури. Те могат да стават невидими [12]. При опит да бъдат заловени хората губят ръцете си, мечовете си, зрението си, etc. Изтезанията не им причиняват никакво неудобство.

Всичко това, естествено, предизвиква въпроса: как при подобно могъщество, неуязвимост и умение да заповядват на стихиите те биват екзекутирани?

Отговорът на „Деянията“ на този въпрос е неизменно прост: екзекутират ги, защото самите те искат това. Материалният свят е създаден от Сатаната и екзекуцията е начин за освобождаване от неговата власт. Да увисне на кръста е предел на мечтите на всеки апостол. „Унижаването на плътта е подарък за душата“ [13].

„Деянията на Андрей“ съдържат впечатляваща многосерийна картина на неговото могъщество, която не оставя съмнение в това, че Андрей е имал множество начини да избегне кръста, ако това е било негова задача.

Неприятностите на Андрей започват, както лесно можем да се досетим, когато завладял с пропагандата си цялото семейство на проконсула Егет, включително брат му Стратокъл и жена му Максимила, която била много по-знатна по произход даже от самия Егет.

Егет хвърля проклетия магьосник в затвора, където го посещават Стратокъл и Максимила. Покрити с невидима завеса те са отведени там от Господ в облика на Андрей. Това малко чудо показва, че Андрей лесно можел да напусне затвора, както го молят да постъпи неговите ученици. Вместо това Андрей обяснява, че да бъде екзекутиран е най-съкровеното му желание.

„Ако вие познаете всичко, което е във вас, ще познаете, че сте нематериални, че сте светци, че сте родственици на Неродения, разумни, небесни, прозрачни, чисти, извън плътта, извън света, изван Силите, извън Властите – казва Андрей, – и ще бъдете щастливи да напуснете този свят“ [14].

За съжаление учениците му се оказват лоши слушатели и когато водят Андрей към ешафода, Стратокъл се опитва да го спаси.

Андрей има отново възможност да оцелее, но апостолът упреква глуповатия Стратокъл за неуместното му усърдие и лично заповядва на треперещите от страх палачи да го вържат на кръста. Той не чувства болка и проповядва, висейки на кръста, три дена.

Тези проповеди оказват най-благотворно въздействие върху хората, които се събрали да видят екзекуцията, и те искат от проконсула да освободи праведника.

Егет, изплашен да не стане революция, решава да свали странния магьосник от кръста. И тогава Андрей извършва последното решително чудо. „Не дай, Господи, твоят Андрей, който беше привързан към твоя кръст, да бъде отвързан отново, не ме давай заедно с твоята тайна на нечестивия дявал!“ - обръща се той с молитва към кръста [15].

С тези думи той предава Богу дух, а проконсулът е постигнат от отдавна заслужено възмездие: самоубива се, като скача в една пропаст, и цялото му земно състояние преминава към брат му, който е добър християнин.

Всичките останали апостоли непрекъснато мечтаят да умрат. Апостол Йоан ляга доброволно в гроба, за да се спаси от веригите на този свят. Доброволно отива на смърт апостол Тома, могъщият близнак на Христос. „Днес е моето освобождение“ – възкликва радостният Петър по време на разпятието [16].

Малко подвежда Спасителя само апостол Филип, който с едно заклинание по време на разпятието изпраща целият многохиляден град Офиорима в Ада. Но след това се поправил. Когато освободените от Ада жители се опитват да го свалят от кръст, апостолът категорично отказва.

БЕЛЕЖКИ

1. The Acts of Thomas. 10, 125.

2. The Passion of Andrew, 26, 7 // The Acts of Andrew, Polebridge Press, 2005.

3. The Acts of Philip, 15, 14.

4. The Acts of Andrew, 4.

5. The Acts of Andrew. 12, 14.

6. Syrian Acts of Philipp. From «The Apocryphal New Testament», M. R. James. Translation and Notes Oxford: Clarendon Press, 1924.

7. The Acts of Andrew, 18c, 10.

8. The Acts of Andrew. 18c, 27.

9. The Acts of Andrew and Matthias, 30 // Dennis R.McDonald. The Acts of Andrew, Polebridge Press, 2005.

10. The Acts of John, 83, 3.

11. The Acts of Andrew, 22, 3.

12. The Passion of Andrew, 13, 8 // The Acts of Andrew.

13. The Acts of Philip, 3, 17.

14. The Acts of Philip, 3, 17.The Passion of Andrew, 38, 7 // The Acts of Andrew.

15. The Passion of Andrew. 63, 2.

16. The Martyrdom of the Holy Apostle Peter, 8, 4, Robert F. Stoops; The Acts of Peter, Polebridge Press, 2012.

(Следва)

петък, ноември 26, 2021

РУСИЯ НЯМА ДА ВОЮВА. ЗАЩОТО МОЖЕ ДА ЗАГУБИ ВОЙНАТА

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

През тази седмица „Блумбърг“ публикува план за вероятно нахлуване на Русия в Украйна, предаден на американското разузнаване от европейските съюзници.

В нахлуването, както се предполага, ще участват 100 батальонно-тактически групи с численост 100 хиляди души, половината от които „вече са заели своите позиции“. Ударът ще бъде нанесен от три страни: от континентална Русия, от Крим и от Беларус. За предполагаемо време на нахлуването се сочи началото на следващата година. „Америка и останалите не казват, че войната е неизбежна, или даже, че те точно знаят, че Путин има намерение да нападне. Говори се, че той вероятно още не е решил какво ще прави“ – пише „Блумберг“.

Текущото струпване на военни сили по границата е вече втора история от подобен вид за кратко време. Предишната, лятната, също беше съпроводена с прехвърляне на войски и завърши със среща на Байдън с Путин.

Днешната е съпроводена от сериозно понижаване на рейтингите на руската власт, от тотален разгром на опозицията, а също така от кризата на границата между Беларус и Полша, в хода на която Лукашенка заплаши Варшава със спиране на газовите доставки, а неговите пропагандисти – със стратегически руски бомбардировачи.

По-надолу ще се постарая да обясня защо това нахлуване е невъзможно.

Първо, Кремъл не водеше досега истински войни. Водеше само хибридни войни.

Истинската война се води за победа. При подобна война е много важна проверката на реалността, а ако при такава война започне да се лъже, то – както е казал някога японският генерал Ямамото, „смятайте, че войната е загубена“.

Хибридната война не се води за победа, а заради екранното изображение. При такава война лъжата е един от основните инструменти.

По време на истинска война усилията са насочени да максимизират загубите на противника.

По време на хибридната война те често са насочени да максимизират информацията за уж претърпени загуби от своя страна. Понякога хибридната война се води само за да се разкаже как израелската военщина е убила дете или как украинските фашисти са разпънали на кръст малко момче.

Второ, всички войни, които водеше Кремъл, се градяха върху възможността за отричане.

“Това не е Русия. Това са частни лица“. Което позволяваше да се снеме отговорността за всякакви действия на въоръжени „ихтамнет“ и да се минимизира риска в случай на военни загуби. Ако Маршал Хафтар в Либия беше завзел Триполи, всяка една Скабеева щеше да разтръби за победата. Но след като турските „Байрактар“ разгромиха Хафтар и руските му наемници, можеше и да не се напише нищо.

И накрая трето: всички войни, които водеше Кремъл, винаги предоставяха на Запада възможността да заеме неутрална позиция

и да не взема необратими решения. „Там всичко е сложно. Това е вътрешен украински конфликт. Там има доброволци“ и прочее. Тази възможност да се даде на Запада да остане с чисто лице и при това да не прави нищо е била винаги неотменима част от кремълската военна стратегия.

Всичките изброени по-горе неща са всъщност признаци на хибридната война – война, която не се води за победа, а за да се излъже и да се навреди. Да се навреди на врага, а да се излъже собственото население. Идеалната война за Кремъл винаги е била компютърно изображение, на което руски ракети поразяват Флорида.

При това, въпреки изображенията и обещанията да бъде превърнат САЩ в „ядрен прах“, Кремъл винаги избягва грижливо всяка истинска война.

Когато през февруари 2018 година американците разгромиха край Дайер ез Зор колона руски наемници, Кремъл не само не отговори с нищо, но и просто се направи, че не е имало сражение.

Когато през април същата година американците разпердушиниха с бомби сирийската инфраструктура, Русия, която заявяваше гръмко, че няма да търпи американска агресия, отново постъпи хибридно: по телевизията излъгаха, че са свалили какво ли не, и веднага се пастараха да забравят неприятния инцидент, който показа пълното превъзходство на американските ракети.

Иначе казано, всеки път, когато пред Кремъл се изправи призракът на реалната война, по време на която няма как да се отървеш с разпънати по телевизията малки момчета и свалени по телевизията ракети, Москва се прави, че това изобщо не я засяга.

Вероятно става така, защото Кремъл все пак си дава сметка за реалното състояние на руската военна техника и добре помни при какви обстоятелства е произнесена фразата за „малката победоносна война“, която се оказала нито малка, нито победоносна.

Не е трудно да се види, че нахлуването в Украйна от три страни с подкрепа от авиацията на 100-хиляден военен контингент не попада под определението хибридна война.

И да се противопостави на подобно нахлуване за Украйна ще бъде не по-сложно, а по-лесно.

Цялата сила на Новорусия се състоеше в това, че проруските бойци воюваха, представяйки се за „угнетено местно население“ и прикривайки се с цивилни лица. При такива условия всеки изстрел към бойците наистина попадаше в цивилното население, а Западът можеше с облекчение да затвори очите си при този сложен въпрос. Нахлуването със 100-хилядна армия не оставя такива шансове.

Да се обоснове легитимността на подобно нахлуване, като се създаде на територията на Русия „законно правителство на Янукович“ и се поиска от негово име помощ, не е възможно. Не успя да го направи с Афганистан даже Съветският съюз. Завзетите по такъв начин територии няма да могат да бъдат присъединени легално към Русия. Общественият ефект от подобна война ще бъде катастрофален. „Кримнаш“ беше популярен именно защото протече без жертви. Но 100 хиляди наборници, изпратени под ударите на „Байрактар“-ите и американските дронове, няма да се разминат без жертви.

Обикновените хора, както по времето на Афганистан, ще потръпнат от известията за убитите, а елитът – от западните санкции, които ще обезсмислят награбеното.

Но най-главният и най-фундаменталният проблем на такава война се състои в това, че тя е истинска и следователно може да бъде загубена. Хибридната война по принцип не може да бъде загубена. Получи се Новорусия – прекрасно. После останаха само Луганската и Донецката република – какво пък, ще напъхаме тези тумори обратно в тялото на Украйна. Също не е лошо.

С други думи, всичко, което се случва, също като през пролетта, е блъф. Това е все същата хибридна война. Това е принуда за диалог. Това е отговор на санкциите. Отговор на проектите за отказване от руския газ и нефт. На договора, сключен между САЩ и Украйна. На нежеланието на Украйна да включи в себе си Луганската и Донецката република според условията на Кремъл. Това е отговор на падащия рейтинг и на провала на опита да се шантажира Европа посредством Лукашенка.

САЩ и Еврорпа имат два начина да реагират на този блъф. Първият – да се изплашат и „да започнат диалог“. И вторият – да дадат да се разбере, че ако Кремъл започне война, Украйна ще получи военна помощ в обем, който ще направи военната победа на Кремъл невъзможна.

четвъртък, ноември 25, 2021

КОРЕСПОНДЕНЦИЯ МЕЖДУ СЪВРЕМЕННИЦИ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ / АНГЕЛ КЪНЧЕВ ДО ПАНАЙОТ ХИТОВ

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на писма на съвременници на Левски, които по някакъв начин – по-малко или повече - засягат живота и дейността на Апостола.

Писмата са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му; бележките под черта са също негови.

(Павел Николов)

№ 428

Ангел Кънчев до Панайот Хитов

Бай Панайоте,

В Турно се отбих, с Данаил се намерих, съобщих му работата и потребните рекомендации за в Българско взех. В неделя ще замина във вътрешността на Българско да захвана и извърша мисията си.

Русе 17/8 71 г.

Ваш А. Кънчев

Поздрави бай Каравелова, бай Цека и бай Михаила.

Препоръчвам ти тези три българчета, ще влизат в Богословията, помогни им да се настанят. Добри и разпалени българчета са.

Пак А. Кънчев

Н.Б.II.А., п. 63. № 8637

(Следва)

сряда, ноември 24, 2021

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1976 г. / ФИЗИОЛОГИЯ ИЛИ МЕДИЦИНА / КАРЛТЪН ГАЙДУШЕК

Карлтън Гайдушек (Carleton Gajdusek)

9 септември 1923 г. - 12 декември 2008 г.

Нобелова награда за физиология или медицина (заедно с Барух Блумбърг)

(За откриването на нови механизми за възникването и разпространението на инфекциозните заболявания.)

Американският педиатър и вирусолог Даниел Карлтън Гайдушек е роден в Йонкърс (щат Ню Йорк). Той е най-големият от двамата синове на преуспяващия месар Карл Гайдушек, словак по произход, емигририл в Съединените щати, и Отилия (Доброцки) Гайдушек, дъщеря на унгарски емигранти. „Заради всепоглъщащото увлечение на майка ми от литературата и фолклора – спомня си Гайдушек – с брат ми бяхме възпитавани въз основа на Омир, Хезиод, Софокъл, Плутарх и Вергилий и знаехме за тях, преди още да се научим да четем“. Но за разлика от брат си, който по-късно става поет и критик, Гайдушек започва рано да проявява интерес към математиката и другите точни науки. Още като дете прекарва дълги часове в Института за изучаване на растенията „Бойс Томсън“ в Йонкърс, където работи като ентомолог леля му Айрин Доброцки. През училищните си години той прекарва там цялото лято и това увлечение води до решението му да учи физика, биология и математика в университета „Рочестър“, където постъпва през 1940 г. на шестнадесетгодишна възраст. След завършването на университета през 1943 г. със степента бакалавър по биофизика Гайдушек е приет в Харвардското медицинско училище, където след три години е удостоен с медицинска степен.

Макар че от дете иска да се занимава с медицински изследвания, Гайдушек е увлечен от клиничната педиатрия. „Децата са очарователни – признава си по-късно той, - а техните медицински проблеми... изглеждаха по-трудно разрешими от проблемите на възрастните“. Тези причини го подтикват да заема длъжността лекар в детските болници в Бостън и Ню Йорк, след което преминава двегодишен стаж по физическа химия в Калифорнийския технологичен институт, където работи заедно с Лайнъс Поилнг и други изследователи, които му оказват силно влияние, сред които Джордж Бидъл и Макс Делбрюк. От 1949 до 1952 г. Гайдушек се занимава с вирусоложки изследвания в Харвардската лаборатория „Джон Андърс“, като едновременно с това е стипендиант на Националния фонд по детския паралич.

През 1952 г. Гайдушек е призован в армията и служи две години в Медицинския армейски център „Уолтър Рийд“. Двете следващи след уволнението си от армията години той прекарва в института „Пастьор“ в Техеран (Иран), изучавайки инфекциозни заболявания (такива като бяс и чума) и скорбута. Тези изследвания го отвеждат в Австралия, където през 1954 г. се занимава с вирусология заедно с Макфарлейн Бърнет в Института за медицински изследвания „Уолтър и Елиза Хол“ в Мелбърн.

Изучавайки развитието на децата и разпространението на болестите сред коренното население на Австралия и Нова Гвинея, Гайдушек се запознава с Винсънт Зигас, работник в Австралийската здравна служба. Зигас му разказва за племето форе – хора, живеещи високо в планините на Източна Нова Гвинея и изостанали в развитието си на равнището на каменния век. Мнозина от членовете на това племе страдат от смъртоносно дегенеративно заболяване на мозъка, което наричат „куру“ и което никога от никого не е проучвано. Гайдушек, заедно със Зигас, се установява сред членовете на племето, изучава езика им и прекарва там около една година, започвайки да изследва необичайното заболяване.

През 1958 г. Гайдушек става завеждащ лабораторията на Националния институт за нервни и психични болести, намиращ се под шапката на Националния здравен институт (НЗИ) в Бетсайда (щат Мериленд), като едновременно с това продължава да проучва болестта „куру“ в Нова Гвинея и ходи там не по-рядко от едни път в годината.

Гайдушек и Зигас смятат отначало, че „куру“ се предизвиква от вирус. Но не успяват да изолират болестотворния агент или да предизвикват заболяване при животни с помощта на традиционните вирусоложки методи. Тъй като болестта видимо поразява членовете на едни и същи семейства, учените достигат до предположението, че има сложна генетична природа. Но през 1959 г. специалистът по болести на нервната система при животните Уилям Хадлоу (проучващ заболяванията на нервните тъкани) от лабораторията „Роки Маунтен“ към НЗИ, като анализира резултатите от проучването на „куру“, подчертава, че синдромите на това заболяване са идентични с тези на скрейпи, дегенеративно неврологично заболяване при овцете. Скрейпи се отличава с изключително дълго време на инкубационен период – обикновено минават години между възможното заразяване на животните и появата у тях на първите симптоми на заболяването, а възбудителят му получава названието бавен вирус. Макар че болестта може да се предава от едно животно на друго, вирусът на скрейпи не е изолиран.

Гайдушек разбира, че предаването на „куру“ също може да се обясни с наличието на бавен вирус. В племето форе се практикува ритуален канибализъм: след смъртта на починал роднина останалите живи членове на семейството изяждат в знак на уважение главния му мозък. Този обичай осигурява пряк път за предаване на вируса. През 1963 г. Гайдушек започва експерименти за пресаждане на образци от тъкани на главния мозък на починали от „куру“ хора на човекоподобни маймуни: след две години у първите експериментални животни се появяват признаци на болестта. Първоначално Гайдушек прави опити с шимпанзета, но след това успява да зарази с „куру“ и низши маймуни.

Постигнатите успехи подтикват Гайдушек и неговите колеги да търсят бавни вируси като възможни причини на други дегенеративни промени в главния и гръбначния мозък. Към 1971 г. са получени резултати, свидетелстващи, че болестта на Кройцфелд-Якоб (БКЯ) може да се предава на животни. Това рядко дегенеративно заболяване на главния и гръбначния мозък има симптоми, сходни със симптомите на „куру“ и е разпространено по целия свят.

Проведените от Гайдушек изследвания на скрейпи, „куру“ и БКЯ доказват, че болестите, предизвиквани от бавни вируси, имат редица други важни общи характеристики освен дългия инкубационен период. Докато обикновените вирусни инфекции се съпровождат по провило от изразена имунна реакция, характеризираща се с възпалителни процеси, повишаване на температурата, изработване на антитела и интерферони, бавните вируси явно не предизвикват подобни реакции.

Най-поразителните и противоречиви резултати от изследването на бавните вируси засягат техния строеж. Другите известни вируси се състоят от малко количество нуклеинова киселина - дезоксирибонуклеинова (ДНК) или рибонуклеинова (РНК), - затворена в протеинова обвивка. Протеинът служи като средство за транспортиране на нуклеиновата киселина в клетката стопанин, където се включва в клетъчния механизъм за образуване на нови вируси. Но бавните вируси не могат да бъдат инактивирани с лечебни средства като формалдехид, ултравиолетово излъчване или висока температура, които разрушават нуклеиновите киселини и лишават повечето вируси от инфекционни свойства. Вирусите могт да бъдат безкрайно малки, обаче все пак се виждат с електронен микроскоп. Но електронномикроскопските изследвания на болестите, предизвиквани от бавни вируси, не водят до откриване на вирусоподобни частици.

Всички тези факти убеждават Гайдушек и другите учени, че бавните вируси са принципно нов болестотворен агент. Малките протеинови нишки, открити в инфектирания от бавни вируси главен мозък, са, както се предполага, причина за болестта. Засега обаче не е ясно от какво именно се предизвикват отклоненията при образуването на аномални по форма или по количество клетъчни протеини: от клетъчни нарушения или от необичайни свойства (например способността на клетките да се възпроизвеждат). Протеиновите нишки са поразително сходни с със структурите, образуващи се в мозъка на хората, страдащи от болестта на Алцхаймер или от старческо слабоумие, при които промените в главния мозък предизвикват влошаване на мозъчната дейност; тези болести вероятно също са обусловени от бавни вируси или от спонтанни дефекти, чието действие е сходно с действието на бавните вируси.

Гайдушек продължава да работи в НЗИ, редувайки лабораторните изследвания на бавните вируси с експедиции в Меланезия, Микронезия и Нова Гвинея. Човек с обширни знания и интереси, Гайдушек е известен също така със своите разработки по антропология и детска психология. Той не е женен, но има много приемни деца: двадесет и седем момчета и едно момиче от различни тихоокеански популации, няколко езика на които владее - освен руски, немски, френски, испански и словашки. Голяма част от колекцията си от примитивно изкуство той подарява на музея „Пибоди“ в Сайлъм (щат Масачузетс).

Освен с Нобелова награда Гайдушек е удостоен с наградата Мид Джонсън на Американската педиатрична академия (1963 г.). Член е на Дружеството за педиатрични изследвания, на Американското педиатрично дружество, на Националната академия на науките, на Американската национална академия на науките и изкуствата, на Американското философско дружество и на Американската академия по неврология. Почетен член е на Колумбийската, Словашката и Мексиканската медицинска академия.

Превод от руски: Павел Б. Николов


неделя, ноември 21, 2021

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ - ГЛАВА 7. ГНОСТИЦИ И ЗИЛОТИ / АПОСТОЛИТЕ КАТО НОВИ ХРИСТОСОВЦИ

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

УВОД

ГЛАВА 1. НАХОДКАТА В НАГ ХАМАДИ; ОТ КОДЕКСА НА БРУС ДО ОКСИРИНХ; ГНОСТИЧНИЯТ ПОДХОД КЪМ СВЕТА

ГЛАВА 2. АПОСТОЛ ТОМА “ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“; “ПРОТОЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“ И ЯКОВ ПРАВЕДНИКА; АРАМЕЙСКИЯТ ОРИГИНАЛ; МЯСТО НА НАПИСВАНЕ: ЕДЕСА; ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛА ЮДА ТОМА; ИСТОРИЧНОСТ

ГЛАВА 3. ЮДА БЛИЗНАКА И ГРАД ЕДЕСА; РЕАЛНИЯТ АПОСТОЛ ТОМА; ЕВРЕИТЕ ИЗВЪН ГРАНИЦИТЕ НА РИМ; ЕДЕСА; ЦЪРКВАТА В ЕДЕСА; ХРИСТИЯНИТЕ И НАЗОРЕИТЕ; ТЕОЛОГИЯТА НА МНОГОЦВЕТНИТЕ ОДЕЖДИ; РЕАЛНАТА БИОГРАФИЯ НА ЮДА ТОМА; ГИБЕЛТА НА АПОСТОЛ ЮДА ТОМА

ГЛАВА 4. ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛ ЙОАН; ДИАЛОГЪТ ЗА ДУШАТА; БИОГРАФИЯТА НА АПОСТОЛ ЙОАН; ЕФЕСКИЯТ ДЪЛГОЛЕТНИК; ЕФЕС; ЕФЕСКИЯТ ПРЕТОР ЛИКОМИД И ЖЕНА МУ; ЕФЕСКИЯТ ТЕАТЪР; ЕФЕСКИЯТ ХРАМ; “ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ” И “ДЕЯНИЯТА НА ЙОАН”; СТРАНСТВАНИЯТА НА ЙОАН; КОНКУРЕНТЪТ; ДРУЗИАНА; ЕВАНГЕЛИЕТО НА ТАНЦУВАЩИЯ ХРИСТОС; МЕТАСТАЗИСЪТ НА ЙОАН; АНАЛИЗ; ”ОТКРОВЕНИЕТО НА ЙОАН БОГОСЛОВ”; PAUL vs JOHN; ТЕОЛОГИЯ; РЕАЛНАТА БИОГРАФИЯ;

ГЛАВА 5. КАК ДЯВОЛЪТ ПОСТРОИЛ ЦЪРКВА НА АПОСТОЛ ФИЛИП; ДЕЯНИЯТА НА ФИЛИП; АКТ ПЪРВИ, ИЛИ ЧЕРПАКЪТ ЧАКА; ОБИЧАИТЕ В ОБЩИНАТА НА ФИЛИП: ВЕГЕТАРИАНКИ С НИКАБИ; ГРАД ОФИОРИМА; ЦАР СОЛОМОН, ВЛАДЕТЕЛЯТ НА ДУХОВЕТЕ; ОФИОРИМА; В КРАЙНА СМЕТКА АПОСТОЛ ФИЛИП И ЕПИСКОП АВЕРКИЙ;

ГЛАВА 6. НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА РАВНОАПОСТОЛНАТА ТЕКЛА; АПОСТОЛ ПАВЕЛ В ПИСИДИЯ ”ДЕЯНИЯ НА ПАВЕЛ”; АНАЛИЗ; И ОТНОВО АНТОНИЯ ТРИФЕНА; КАКЪВ Е БИЛ ОРИГИНАЛЪТ НА “ДЕЯНИЯТА НА ТЕКЛА”?;

ГЛАВА 7. ГНОСТИЦИ И ЗИЛОТИ; СОФИЯ И АШЕРА; СЪВЕТЪТ НА БОГОВЕТЕ И НЕБЕСНОТО ВОЙНСТВО; САТАНАТА И ПРОИЗХОДЪТ НА ЗЛОТО; МИСТИЦИЗЪМ; СЪЗЕРЦАНИЕТО НА БОГА И ПРЕВРЪЩАНЕТО В АНГЕЛИ; КУМРАНСНКИЯТ МЕСИЯ; МАРВИН ХАРИС; МОРФОЛОГИЯ НА САКРАЛНИЯ ТРИЛЪР; ЧУДЕСА

В БИБЛИОТЕКАТА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ:

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ

ГЛАВА 7. ГНОСТИЦИ И ЗИЛОТИ

АПОСТОЛИТЕ КАТО НОВИ ХРИСТОСОВЦИ

Способността на апостолите да вършат чудеса е свързана с това, че са познали Христос и са станали Христосовци. Те са Христосовци в буквалния смисъл на думата.

Друзиана, ученичката на Йоан, вижда Господ в облика на апостол Йоан [1]. Текла, ученичката на Павел, вижда „Господа Исус Христос редом с нея в облика на Павел“ [2]. Учениците на апостол Тома виждат пред себе си „Христос в облика на Тома“ [3]. Ученичката на апостол Андрей вижда „Господ в облика на Андрей“ [4]. Вартоломей и Мариамна вижда пред себе си Христос във вид на апостол Филип [5].

Те могат да се преобразяват като Христос.

Лицето на апостол Андрей сияе като лицето на ангел [6]. Апостол Филип се преобразява и сияе така, че към него не може да се доближи никой [7]. Когато се опитват да заловят апостолката Мариамна, тя е обкръжена от „огнен облак“ и войниците се разбягват [8]. В друг вариант на „Деянията на Филип“ се съобщава, че Мариамна станала „като стъклен съд, изпълнен с дим и огън“.

Което е още по-важно, тази своя способност да бъдат Христосовци и да вършат чудеса апостолите предават на учениците си.

В Солун тълпата иска да изгори апостол Андрей за това, че негов ученик станал богатият млад човек Екзоос. По заповед на Андрей Екзоос взел бутилка вода и произнесъл възклицание: „Господи Исусе Христе, на когото са подвластни всичките стихии, който мокриш сухото и сушиш мокрото, охлаждаш горещото и раздухваш гаснещото, потуши този огън“ Огънят угаснал [9].

Клеопатра, жителка на Ефис, възкресена от апостол Йоан, веднага възкресява своя съпруг, претора Ликомид [10].

В „Деянията на Андрей“ морето изхвърля на брега четиридесет трупа, жертви на корабокрушение. Андрей възкресява първия труп и когато той става християнин, му нарежда да възкреси следващия. Така, един след друг, възкръсват всичките четиридесет души [11].

По същия начин апостолите предават на учениците си способността да се преобразяват. Лицето на евреина Анания, покръстен от Филип, свети като на ангел [12]. Апостол Тома, седящ в тъмницата, призовава в молитвите си Христос и внезапна в тъмницата става светло като ден [13]. Апостол Петър се моли и внезапно трапезарията се изпълва „с ярка светлина, подобна на разсъмване, такава, каквато обикновено виждат само в облаците“. Тази светлина влиза в очите на неговите ученици и им позволяват да виждат физически Христос в тройния му облик на момче, юноша и старец [14]. Когато проконсулът на Града на змиите се опитва да хване своята съпруга християнка, светлината, спускаща се над нея по време на молитва, го ослепява [15].

Възкресението на мъртвите също разкрива пред авторите някои сюжетни възможности, които трудно могат да бъдат пренебрегнати. Защото възкресеният лично виждал с очите си всичко, за което разказват Писанията. Той е свидетел/шахид/мартус в прекия и буквалния смисъл на думата.

Веднъж двама богати млади хора се разочаровали от учението на апостол Йоан. Те поискали да вземат своето богатство и да напуснат общината. За щастие в този момент Йоан възкресил тъкмо навреме един мъртвец. Оказало се, че мъртвецът със собствените си очи видял ликуването на дяволите заради неразумното решение на богаташите. Поразените богаташи останали в общината [16].

Проконсулът Лесбий преследвал следващите Пътя. Докарали му апостол Андрей и когато го въвели при проконсула, оказало се, че той е умрял. Апостол Андрей го възкресил и след това проконсулът признал, че да преследва следващите Пътя му заповядал Сатаната [17]. Както лесно можем да разберем, това откровение на римския магистрат оказало най-благоприятно въздействие за покръстването на околните.

Апостол Филип възкресил сина на една вдовица. Като възкръснал, той веднага засвидетелствал, че е видял със собствените си очи как в ада мъчат страшно тези, които не са съгласни с учението на апостол Филип.

Но най-драматичната история се случила с апостол Тома. Индийският цар Гундафор му поръчал да построи дворец и Тома, вместо да направи това, раздал всичките пари на бедните. Като научил за присвояването, Гундафор бил предсказуемо недоволен. За щастие той имал брат, който се казвал Гад. Той по това време умрял и веднага възкръснал. Като възкръснал, Гад разказал удивителна новина: оказва се, че апостол Тома наистина построил на цар Гундафор разкошен дворец на небесата и той, Гад, го видял с очите си. Разбира се, след подобно свидетелство всичките обвинения в присвояване били снети и апостол Тома все така останал упълномощен да строи небесния дворец [18].

БЕЛЕЖКИ

1. The Acts of John, 87, 2.

2. Acts of Paul and Thecla, 21.

3. The Acts of Thomas, 1, 11, 3.

4. The Passion of Andrew, 47, 1.

5. The Acts of Philip, 15, 42.

6. The Acts of Andrew, 11, 15.

7. The Acts of Philip, 5, 22.

8. The Acts of Philip. 15, 20.

9. The Acts of Andrew, 12, 13.

10. The Acts of John, 24, 8.

11. The Acts of Andrew, 24.

12. Syrian Acts of Philip. From «The Apocryphal New Testament», M. R. James. Translation and Notes. Oxford: Clarendon Press, 1924.

13. The Acts of Thomas, 12, 153, 7.

14. The Acts of Peter, 2, 21, 7.

15. The Acts of Philip, 15, 18.

16. The Acts of Jonh, Lat XVIII. From «The Apocryphal New Testament», M. R. James. Translation and Notes, Oxford: Clarendon Press, 1924.

17. The Acts of Andrew, 22, 14.

18. The Acts of Thomas, 2, 24.

(Следва)

събота, ноември 20, 2021

„КУПЕ № 6“ НА ЮХО КУОСМАНЕН

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

История за една девойка от Финландия, която в търсене на смисъла в живота заминава за Мурманск.

Главната героиня Лаура пристига от Финландия в Москва, за да учи руски език. Впечатлена от своята хазайка (и партньорка) Ирина – професор по литература в университета – девойката се вдъхновява от идеята да стане археолог. Защото, както я убеждават всички познати на Ирина, естествена потребност на човека е да знае своето минало – така по-лесно се понася настоящето.

Ирина предлага на Лаура да заминат за Мурманск, за да види петроглифите, за които се смята, че са на повече от десет хиляди години. Внезапно Ирина се отказва от пътуването и героинята е принудена да пътува сама. С влака трябва да отиде от Москва до Мурманск, а там да намери водач, за да стигне до петроглифите.

Съмнения в успеха на предприятието възникват у Лаура, когато вижда съседа си по купе – Льоха, млад човек, наблягащ на алкохола и използващ в речта си повече нецензурни думи от литературни. Той пътува за работа в Оленегорския миннообогатителен комбинат, за да може след това, според неговите думи, да започне някакъв бизнес. Запознанството, което започва с конфликт (Льоха предполага, че Лаура пътува на Север, за да работи като проститутка), постепенно прераства в дружба, а след това – в любов.

Очевидната препратка към „Болнична стая № 6“ на Чехов е един вид ирония. Влакът лесно би могъл да бъде наречен лудница – така и си мисли в началото Лаура: блъсканица, пиянски компании, хаос, плачещи деца, често сменящи се спътници и винаги уморена и недоволна кондукторка. Как да не си спомниш редовете от песента: „Начнёт расспрашивать купе курящее про моё прошлое и настоящее“ („Ще започне да пита купето на пушачите за моето минало и настояще“, от стихотворение на М. Лвовский, звучащо като песен във филма „Ирония на съдбата“ – бел. П. Н.). В теснотата на купето, специфична атмосфера за руските влакове, героинята започва да гледа по нов начин на много неща: на връзката си с Ирина, на навиците и стереотипите, на отношението между хората и на любовта. След няколко дена пътуване с Льоха девойката съзира зад външната му грубост и невежество чувствително ранимо сърце, смел и решителен характер.

В Мурманск става ясно, че през зимата (а именно този сезон Лаура избира за своето пътешествие) до петроглифите не може да се стигне – няма път. В отчаянието си девойката се обръща за помощ към Льоха. Двамата заедно, рискувайки живота си, се отправят на среща с миналото. След това изпитание пътищата на героите следва да се разминат завинаги: Льоха остава в Арктика да работи, Лаура трябва да се върне в Москва. На прощаване той ѝ дава бележка с признание в любов. Не е известно дали срещата с петроглифите е помогнала на Лаура да разбере случващото се, но „одисеята“ ѝ разкрива душата на Льоха.

Във филма си Юхо Куосманен показва как работи универсалният език на добротата, любовта и грижата. Лаура и Льоха, толкова различни, успяват да преодолеят рамките на стереотипите. Тяхната любов, неуспяла да започне, трябва да завърши. Но под влиянието на преживяното героите усещат себе си по нов начин в света и почти със сигурност разбират по-добре настоящето. И явно именно любовта е естествената потребност на човека за осъзнаване на себе си.