„КУПЕ № 6“ НА ЮХО КУОСМАНЕН

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

История за една девойка от Финландия, която в търсене на смисъла в живота заминава за Мурманск.

Главната героиня Лаура пристига от Финландия в Москва, за да учи руски език. Впечатлена от своята хазайка (и партньорка) Ирина – професор по литература в университета – девойката се вдъхновява от идеята да стане археолог. Защото, както я убеждават всички познати на Ирина, естествена потребност на човека е да знае своето минало – така по-лесно се понася настоящето.

Ирина предлага на Лаура да заминат за Мурманск, за да види петроглифите, за които се смята, че са на повече от десет хиляди години. Внезапно Ирина се отказва от пътуването и героинята е принудена да пътува сама. С влака трябва да отиде от Москва до Мурманск, а там да намери водач, за да стигне до петроглифите.

Съмнения в успеха на предприятието възникват у Лаура, когато вижда съседа си по купе – Льоха, млад човек, наблягащ на алкохола и използващ в речта си повече нецензурни думи от литературни. Той пътува за работа в Оленегорския миннообогатителен комбинат, за да може след това, според неговите думи, да започне някакъв бизнес. Запознанството, което започва с конфликт (Льоха предполага, че Лаура пътува на Север, за да работи като проститутка), постепенно прераства в дружба, а след това – в любов.

Очевидната препратка към „Болнична стая № 6“ на Чехов е един вид ирония. Влакът лесно би могъл да бъде наречен лудница – така и си мисли в началото Лаура: блъсканица, пиянски компании, хаос, плачещи деца, често сменящи се спътници и винаги уморена и недоволна кондукторка. Как да не си спомниш редовете от песента: „Начнёт расспрашивать купе курящее про моё прошлое и настоящее“ („Ще започне да пита купето на пушачите за моето минало и настояще“, от стихотворение на М. Лвовский, звучащо като песен във филма „Ирония на съдбата“ – бел. П. Н.). В теснотата на купето, специфична атмосфера за руските влакове, героинята започва да гледа по нов начин на много неща: на връзката си с Ирина, на навиците и стереотипите, на отношението между хората и на любовта. След няколко дена пътуване с Льоха девойката съзира зад външната му грубост и невежество чувствително ранимо сърце, смел и решителен характер.

В Мурманск става ясно, че през зимата (а именно този сезон Лаура избира за своето пътешествие) до петроглифите не може да се стигне – няма път. В отчаянието си девойката се обръща за помощ към Льоха. Двамата заедно, рискувайки живота си, се отправят на среща с миналото. След това изпитание пътищата на героите следва да се разминат завинаги: Льоха остава в Арктика да работи, Лаура трябва да се върне в Москва. На прощаване той ѝ дава бележка с признание в любов. Не е известно дали срещата с петроглифите е помогнала на Лаура да разбере случващото се, но „одисеята“ ѝ разкрива душата на Льоха.

Във филма си Юхо Куосманен показва как работи универсалният език на добротата, любовта и грижата. Лаура и Льоха, толкова различни, успяват да преодолеят рамките на стереотипите. Тяхната любов, неуспяла да започне, трябва да завърши. Но под влиянието на преживяното героите усещат себе си по нов начин в света и почти със сигурност разбират по-добре настоящето. И явно именно любовта е естествената потребност на човека за осъзнаване на себе си.