четвъртък, юни 30, 2022

МНОГОЛИКИЯТ ГУСТАВ КЛИМТ

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Густав Климт е един от най-известните художници символисти. Неговото наследство включва академични картини, рисунки от натура и даже предмети с декоративно-приложен характер.

“ЗЛАТНОТО МОМЧЕ“

Густав Климпт е роден на 14 юни 1862 година. Майка му Анна мечтае да стане оперна певица, но не успява да се реализира. Баща му Ернст се занимава с гравюри и бижутерия, но печели малко – на семейството със седем деца не му стигат пари за най-необходимото и му се налага често да се преселва. Една от сестрите на Густав си спомня, че на Рождество не винаги имало хляб на масата, да те говорим за подаръци.

Талантът на Густав се проявява още в детските му години. Когато става на четиринадесет, му предлагат пълна стипендия във Виенското училище за изкуства и занаяти. Климт е прилежен ученик и усвоява старателно академичното рисуване. По-късно тези занимания ще му помогнат да стане един от най-търсените декоратори на интериори в Австрия.

Густав Климт през 1887 година

Пълноценна професионална кариера Густав Климт започва през 1880 година, когато заедно с един от братята си и свой приятел създава „Стружението на художниците“. Сред първите поръчки са обширни фрески за къщи на заможните виенчани. Макар че тези произведения са изпълнени в академичен стил и изобразяват класически сюжети, в тях вече се чувстват промените, които ще настъпят в австрийското изкуство.

Завесата на Карлсбадския градски театър, 1886 г.

След така наречения академичен период Климт започва да рисува портрети и става един от най-търсените майстори в Австрия.

Портрет на Сони Книпс. 1897—1898

През 1892 година умира бащата на Климт. Това събитие го разтърсва дотолкова, че известно време не е в състояние да работи. За да дойде на себе си, да се откъсне от действителността, художникът заминава за Италия. Именно по време на това пътуване той се запознава със знаменитите фрески в Равена, които определят по-нататъшното развитие на неговото изкуство.

Мозайка в базиликата „Сан Витале“ в Равена

ВИЕНСКИЯТ СЕЦЕСИОН

През 1897 година Климт става съучредител на обединението „Виенски сецесион“. Отхвърляйки традиционната консервативна художествена традиция, Климт и неговите съмишленици замислят това движение като освобождаващо. Те поставят под съмнение правилата на класическото изкуство, защото не може да изобрази това, което е зад пределите на реалността, и от художниците се изисква повече свобода за самоутвърждаване. Сецесионът трябва да даде възможност за експерименти, развитие и обмяна на идеи.

Към „Виенския сецесион“ се присъединяват всички млади и талантливи художници. Алфред Ролер например се смята за един от бащите основатели на австрийския модерн (който в немскоезична среда се нарича югендстил). Той не е само президент на сецесиона, но и главен художник на Виенската опера и ръководител на Виенското художествено-промишлено училище. Ролер изработва шрифта сецесион, който често може да се срещне на виенските плакати от епохата на модерна.

Коломан Мозер излага картини в Австрия и Германия, а преди това известно време преподава живопис на децата на австрийския ерцхерцог Карл Лудвиг. Йозеф Хофман, ученик на знаменития Ото Вагнер, дълго време е главен архитект на Виена. Йозеф Мария Олбрих е известен архитект, построил зданието, в което се осъществяват изложбите на сецесиона.

За теоретичната база на архитектурния стил на сецесиона отговаря Ото Вагнер. Мнозина от по-младите представители на обединението са негови ученици. Вагнер води курсове във виенската Академия за художествени изкуства и разработва новата концепция за „практичва полезност“. Нейната същност се състои в съчетаването на прости геометрични форми и орнаменти – именно затова архитектурата на сецесиона понякога се нарича „квадратен стил“.

Афиш на първата изложба на сецесиона, нарисуван от Густав Климт

В живописта представителите на сецесиона съвсем не винаги използват изключително прави линии. Но същността оставала същата – изкуството от музейно става приложно. Коломан Мозер работи над дизайни на пощенски марки, изделия и мебели. Карл фон Хазенауер помага на Ото Вагнер да проектира Виенската железопътна линия. А Густав Климт рисувал картини за украса на актовата зала в главното здание на Виенския университет и също така помага да се декорират зали за модни ревюта.

Ранните произведения на участниците във „Виенския сецесион“ са в основни линии оформени в стила ар нуво. Влияние им оказало също така английското и източното изкуство. Създавайки обединението, виенските художници се вдъхновяват от опита на Берлинсикя и Мюнхенския сецесион. В Берлин няколко млади художници, сред които Франц Скарбин и Макс Либерман, създават свое обединение още през 1892 година. Причина е отказът на комисията към Съюза на берлинските художници да представя на изложби картините на Едвард Мунк. През същата година е създаден „Мюнхенският сецесион“. Скоро Мюнхен се превръща в столица на съвременното изкуство, там работят Пабло Пикасо, Василий Кандинсикй, Паул Клее и Анри Матис.

Първата си изложба художниците организират през 1898 година. Специално за нея Олбрих построява изложбената зала, известна като „Дом на сецисиона“. Белоснежното здание се увенчава от купол с позлата. Същият орнамент е изрисуван и по фасадата на зданието. Златото, цветовете и вълните са отличителна черта на югенстила. Главният вход на зданието е украсен с лозунга „Der Zeit Ihre Kunst — Der Kunst Ihre Freiheit“ („На епохата – свое изкуство, на изкуството – своя свобода“). Това изречение е на известния критик Лайош Хевеши, който е сред първите, съобщили за сецесиона. Най-известна изложба на обединението става четиринадесетата, посветена на Бетовен. Там през 1902 година за първи път е показана знаменитата фреска „Бетовен фриз“, нарисувана от Густав Климт. Това е един от най-добрите шедьоври на виенския югендстил.

През 1905 година „Виенският сезесион“ се разцепва. Групата напуска Густав Климт, а заедно с него и няколко други художници, сред които Карл Мол. Но обединението не се разпада и продължава своята работа. В късните години сецесионът се оттегля от принципите на ар нуво и се намира под влиянието на функционализма, а след това подкрепя идеите на Льо Корбюзие и Баухаус.

ПОД ЗНАМЕТО НА АТИНА ПАЛАДА

Тъй като стилът на рисуване на Климт става все по-съвременен, подходът към материала също се променя. Около 1898 г. започва „златният период“ на Климт. Първият пример за използване на позлата е картината „Атина Палада“. Скоро след това е нарисувана „Юдит I“.

“Атина Палада“

„Юдит I“

Често със „златния период“ на Климт се асоциира „Портрет на Адел Блох-Бауер I“ от 1907 година, продаден за 135 милиона долара през 2006 година, и „Целувката“ от 1907-1909 г.

ЕРОТИЧНА МИТОЛОГИЯ

Личният живот на Густав Климт, който – трябва да кажем – се отличава с любвеобилност и не страни от жените, остава тайна. Известно е, че е има многобройни краткотрайни връзки, но живописецът никога не афишира отношенията си с някого. Съвсем естествено е, че Климт остава неженен. Само една жена, Емилия Фьолге, оказава значително влияние върху живота му. Емилия се движи в кръговете на виенската бохема и е силно увлечена от модата. Нейният салон облича най-богатите клиенти от Австрия. Между другото Ернст, по-малкият брат на Климт, се жени за Елен, сестра на Фьолге.

За да изобрази своите фантазии (и явно да се избави от натрапчивите образи) Климт използва митологията и алегорията. С помощта на персонажи като водни змии, дъщерите на Тифон, музите, нимфите, Даная и така нататък художникът освобождава своята чувствена природа.

Тифон и неговите дъщери, част от „Бетовен фриз“

Консервативната публика, безусловно, обвинява Климт в порнография, което не е коректно. Целта на художника не е да се покаже голотата като такава, а да се изобрази безбрежността на човешките емоции и въображения. Климт настоява за необходимостта от по-голяма свобода да се изобрази това, което в действителност не съществува, на трансцендентното. Той пренебрегва перспективата, покрива щедро платното с разнообразни декоративни елементи и плетеници, въплъщаващи интереса му към природата и историята на изкуството.

ПОСЛЕДНИ ГОДИНИ

През 1911 година художникът се отказва от златото като материал. Той продължава да рисува портрети и открива за себе си новите възможности на пейзажа. Любимо място на живописеца, където може да наблюдава природата и да пренася впечатленията си върху платното, са околностите на езерото Атерзее. Там той рисува десетки пейзажи – броят им надвишава няколко пъти знаменитите златни картини.

“Литилберг на Атерзее“. 1914—1915

Последните години от живота си Густав Климт прекарва в уединение. Ателието му се намира вече в район, който днес е един от най-скъпите и престижни във Виена – в Хитцинг, недалече от Шонбрунския парк. В това ателие с големи прозорци сред скулптури, японски костюми и самурайски доспехи Климт започва нов творчески период и работи непрекъснато през последните шест години от живота си. Той все едно не забелязва Първата световна война и рисува картини, изпълнени с цветове и живот.

“Дамата с ветрилото“

“Танцьорка. Портрет на Рия Мунк“

През 1915 година умира майката на Густав Климт и той остава да живее с двете си неомъжени сестри.

На 11 януари 1918 година художникът получава инсулт, от което е парализирана дясната част на тялото му. В болницата, където го оставят да лежи, хваща грип и възпаление на белите дробове. В продължение на три седмици пресата публикува бюлетини за състоянието на художника. Той умира на 6 февруари 1918 година. На следващия ден Егон Шиле, близък приятел и ученик на Климт, слиза в моргата на болницата, за да скицира портрет на мъртвия живописец.

сряда, юни 29, 2022

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1980 г. / ФИЗИКА / ДЖЕЙМС УОТСЪН КРОНИН

Джеймс Уотсън Кронин (James Watson Cronin)

29 септември 1931 г. - 25 август 2016 г.

Нобелова награда за физика (заедно с Вал Логсдън Фич)

(За откриване на нарушения на фундаменталните принципи на симетрия при разпадането на неутралните К-мезони.)

Американският физик Джеймс Уотсън Кронин е роден в Чикаго (щат Илинойс) в семейството на Джеймс Фарли Кронин, по това време студент по класически езици в Чикагския университет, и Дороти (Уотсън) Кронин. Родителите на Кронин се запознават на лекции по старогръцки език в Северозападния университет. След кратковременен престой в Алабама през 1939 г. семейството се мести в Далас (щат Тексас), където бащата на Кронин става професор по латински и старогръцки език в Южния методистки университет. Кронин посещава местното начално и средно училище в Хайленд парк, а след това продължава образованието си в Южния методистки университет, който завършва през 1951 г., като получава степента бакалавър по физика и математика.

Лично Кронин смята, че истинското му образование започва през есента на 1951 г., когато става аспирант в Чикагския университет. Сред неговите учители са Енрико Ферми, Мария Гьоперт-Майер, Едуард Телер, Вал Телегди, Марвин Голдбъргър и Мъри Гел-Ман. Именно Гел-Ман пробужда у Кронин интерес към току-що зараждащата се по това време физика на елементарните частици. Научната степен доктор Кронин получава през 1955 г., като защитава дисертация по експериментална ядрена физика, написана под ръководството на Самюел К. Алисън.

След това Кронин се присъединява съм групата на Родни Кул и Орест Пичони в Брукхейвънската национална лаборатория на Лонг Айлънд. Изследователите работят с неотдавна изградения космотрон ускорител, способен да ускорява протоните до енергия от 3 милиарда електронволта. В Брукхейвън Кронин среща Вал Л. Фич, който през есента на 1958 г. го кани да отиде на работа в Принстънския университет. Осъществявайки независими изследователски програми, двамата учени поставят през 1963 г. съвместен, станал класически експеримент, който подкопава изглеждащата непоклатима представа за един от законите на природата.

Някога физиците смятат, че в природата действат три фундаментални закони на симетрията. Според първия закон, известен като „симетрия на конюгиране на заряда“ (С), според който всеки физичен експеримент трябва да остане непроменен, ако всяка частица в експеримента бъде заменена със съответната античастица (иначе казано – с частица близнак, но с противоположен електрически заряд). Иначе казано, светът, състоящ се изцяло от антиматерия, трябва да се подчинява на същите физични закони като светът, състоящ се от материя. Вторият закон – „за запазване на четността“ (Р), твърди, че всяка реакция между частиците трябва да остане една и съща, ако всичките геометрични величини, например такива като пространствените координати, се заменят с техни огледални изображения, което ще рече, че никаква реакция не позволява да се различи дясното от лявото. Третият закон, „за симетрия при обръщане на времето“ (Т), гласи, че всяка реакция между елементарните частици трябва да протича еднакво добре както в право, така и в обратно направление. Например, ако две частици могат да се сливат, образувайки трета, третата може да се разпадне с образуване на двете изходни частици.

През 1956 г. Ли Джендао и Ян Ченин стигат до извода за възможно незапазване на четността Р при някои реакции, свързани със слабото взаимодействие, което отговаря за някои форми на радиоактивното разпадане, за разлика от силното взаимодействие, което удържа частиците вътре в атомното ядро. Те предлагат експерименти, които позволяват да се реши този въпрос. А скоро Ву Дзянсюн и нейните сътрудници от Колумбийския университет доказват, че четността не се запазва напълно при бета-разпадането (излъчването на електрони) на някои радиоактивни ядра: ядрата излъчват повече „ориентирани вляво“ електрони отколкото „ориентирани вдясно“. Други учени установяват, че „конюгирането на заряда“ (С) също се запазва само приблизително. При някои физически процеси се наблюдава предпочитане на частици пред античастици. Физиците успяват да изградят някакво подобие на ред, обединявайки С и Р в комбиниран закон за запазване на СР-симетрията, който се потвърждава от експериментални резултати. Нарушаването на С се компенсира от едновременното нарушаване на Р и обратно. Например, ако излишъкът на лявоориентирани електрони нарушава запазването на четността, едновременната замяна на частиците с античастици превръща лявоориентираните електрони в дясноориентирани позитрони и физичните закони остават непроменени. Именно универсалното запазване на комбинираната СР-симетрия, предложено за обясняване на нарушаването на С и Р-симетрията поотделно, опровергават Кронин и Фич през лятото на 1963 г.

Кронин и Фич получават неутрални К-мезони, наричани сега каони (частици с двойно по-малка маса от протона), създавани от ускорителя в Брукхейвън. Пристъпвайки към експеримента, учените не си поставят за задача да опровергават СР-симетрията, напротив – те се надяват да я потвърдят. Но при серията от експерименти, проведени с участието на Рене Турле от Центъра за ядрени изследвания във Франция и на Джеимс Кристенсън, аспирант от Принстън, Кронин и Фич откриват безусловно потвърждение за нарушаване на СР-симетрията. Първото такова потвърждение е косвено; а следващите изследвания правят ефекта очевиден. При разпадането на К-мезоните лявоориентираните частици преобладават над дясноориентираните (нарушена е четността на Р), а материята - над антиматерията (нарушена е зарядната симетрия С). Освен това комбинираната СР-симетрия също се нарушава – при разпадането лявоориентираната материя преобладава над дясноориентираната. В съответствие с СР-симетрията краткотрайните неутрални К-мезони трябва да се разпадат на два пи-мезона, а дълготрайните неутрални К-мезони (средно те съществуват петстотин пъти повече от краткотрайните) трябва да се разпадат само на три пи-мезона. Експерименталните резултати, посрещнати отначало с недоверие, шест месеца преди публикуването им са подложенин а прецизен анализ и проверка, които доказват убедително, че някои дълготрайни К-мезона се разпадат на два пи-мезона.

Извън подозрение остава само общата симетрия – комбинацията от всичките три симетрии. Всяко явление, наблюдавано в природата, има такива свойства, че съответното явление, възникващо при едновременна замяна на лявото и дясното, на материята и антиматерията и обръщане на времето, трябва да бъде равно вероятно. Този факт и нарушаването на СР-инвариантността довеждат до извода, че симетрията относно обръщането на времето трябва да се нарушава. Ако се нарушава СР-симетрията, за да се запази СРТ-симетрията, Т-симетрията (отнасяща се до обръщането на времето) трябва също да се нарушава. Разпадането на К-мезона, нарушаващо СР-симетрията, не може да бъде обратимо във времето. Тези изводи заставят учените не само да преосмислят предишните обяснения на физичните явления, но и да създадат нова теория за еволюцията на Вселената. Наистина, ако в първите моменти на „големия взрив“ материята и антиматерията са се образували в равни количества, те биха могли да анихилират напълно. Но нарушаването на СР-инвариантността позволява на античастиците да се разпаднат по-бързо от частиците и следователно да изчезнат по-бързо, оставяйки във Вселената излишък от частици във вид на вещество. Що се отнася до процесите на анихилация, те попълват запаса от електромагнитно излъчване във Вселената.

През 1964 г. Кронин става професор в Принстънския университет, но прекарва годината в Центъра за ядрени изследвания във Франция, където работи с Турле. През следващата година той се връща в Принстън, където продължава изследванията за нарушаването на СР-симетрията и разпадането на К-мезоните. През 1971 г. става сътрудник на факултета по физика в Чикагския университет, където осъществява експерименти с новия ускорител на Националната лаборатория „Ферми“, разположен непосредствено зад пределите на града.

След получаването на Нобеловата награда Кронин продължава да работи в Чикагския университет, където по-специално се опитва да разбере дълбоките причини за нарушаването на СР-симетрията.

През 1954 г. Кронин се жени за Анет Мартин, аспирантка в Чикагския университет. Семейството има три деца. Свободното си време ученият прекарва най-често на вилата си в щат Уисконсин, обича да прави и разходки със ски.

Освен с Нобелова награда Кронин е удостоен с наградата „За научни достижения“ на Изследователската корпорация на Америка (1968 г.), с медала Джон Прайс Уезерил на института „Франклин“ (1975 г.) и с почетната награда Ърнст Орландо Лорънс за физика на Управлението за енергетични изследвания и разработки на САЩ (1977 г.). Член е на американската Национална академия на науките, на Американското физическо дружество и на Американската академия на науките и изкуствата.

Превод от руски: Павел Б. Николов


вторник, юни 28, 2022

КОРЕСПОНДЕНЦИЯ МЕЖДУ СЪВРЕМЕННИЦИ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ / ХР. ИВАНОВ КНИГОВЕЗЕЦА ДО Н. Т. ОБРЕТЕНОВ

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на писма на съвременници на Левски, които по някакъв начин – по-малко или повече - засягат живота и дейността на Апостола.

Писмата са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му; бележките под черта са също негови.

(Павел Николов)

№ 472

Хр. Иванов Книговезеца до Н. Т. Обретенов

Търново, 2/21 август 1872 г.

Г-н П. Златев в Русе

(Отговор на - б. р.) писмото ни 1/15 [1] нямаме. Съмнение, че сте приели. В него ви разказахме нужното за тогава.

Днес ви явявам, че от сега нататък ще давате писма и други работи на X. Тома Бричкарина. Той е наш човек и няма да се бо¬ите от него. Определете му място, където ще приемате и давате с него.

Гледайте вече работите да вървят редовно според както ви се писа в предишното ни [писмо]. Величко Симеонов е вред и скоро ще отиде да се срещне с двамата си братя, които предаде. Вие гле¬дайте да очистите вашите двамината [2], ако не може, то и там ще се пратят един-двама приятели да им видят работата.

Вземете под внимание този знак, който ще го познават наши хора: А. Т. С. К. значи - аз ти сме от един комитет, та когато ня¬кой иска да се прикаже с вас, то може да ви нареди тази буква.

Има някои и други неща да ви изпращат отсреща - като ги приемате, побързайте с изпращането им.

И тъй, като принасям приятелските си поздравления

Ваш приятел Cm. Карагьозов

П. П. Поздрави от страната ни (заличено)

Надписът на писмата ще се държи, а писмата ще се скъсват, щом се отговорят. Името на нашата и тъй нататък

Т.Ч.

1/15

2/21

Н.Б.II.В., п. 1. № 34

Арх. Обретенов

БЕЛЕЖКИ

1. Погрешка, вм. 1/16.

2. Петър Златев от Русе и Спасов от Габрово. [Обяснението е дадено под писмото от самия Н. Т. Обретенов - б. рeд.]

(Следва)

понеделник, юни 27, 2022

УКРАЙНА ВОЮВА С ПЪЛНИ СИЛИ

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ИЗТОЧНИК: НОВАЯ ГАЗЕТА. ЕВРОПА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Украинските войски нанасят удари по цели, които до съвсем скоро бяха недостъпни по политически причини.

След посещението на Шолц, Макрон и Драги в Киев украинските военни осъществиха няколко рисковани операция: имам предвид удара по Новошахтинския нефтопреработвателен завод, удара по „кулите Бойко“ (сондажните платформи на „Черноморскнефтгаз) и Змийския остров и обстрелването на цели край Донецк.

Всичките тези операции имат сериозни военни основания, които ще опишем по-долу, но тяхното политическо основание е още по-важно.

Самият факт, че те се осъществяват, а Европа мълчи, означава: в Европа са осъзнали, че договаряне с Путин е невъзможно. Лидерите на Европейския съюз са разбрали: Украйна води тяхна война и няма да ѝ пречат.

И така, по ред. Да започнем с Новошахтинския нефтопреработвателен завод. Този случай е много прост. Новошахтинският нефтопреработвателен завод в Ростовска област снабдява с дизелово гориво руските танкове и в този смисъл е легитимна военна цел. Украйна – за разлика от Русия – досега не е стреляла по нефтопреработвателни заводи на територията на Русия. По складове на територията на Русия – да, по нефтобази – да. Но не и по нефтопреработвателни заводи.

Защо това е важно?

Съвсем наскоро Кремъл, изхарчвайки последните си агенти за влияние, вдигна голям шум по въпроса да се забранят доставките за Украйна на американските ракетни комплекси HIMARS.

Отчасти тази кампания имаше успех: HIMARS ще се доставят, но без ракетите ATACMS, биещи на 300 км (с други думи - HIMARS ще стреля на 80 км), президентът Байдън лично каза, че няма да доставя в Украйна „ракетни системи, които могат да ударят по Русия“, а украинските власти увериха САЩ, че доставеното оръжие няма да се използва за удари по Русия.

И ето ви: Новошахтинският нефтопреработвателен завод, който е на територията на Русия, беше все пак обстрелян и украинците явно смятат, че това няма да попречи на никакви бъдещи доставки. Лесно може да се предположи, че това са само първите стъпки.

Да се пренесем сега в акваторията на Черно море. Ударът по Змийския остров и „кулите Бойко“ бяха нанесени в един и същи ден с ракети „Харпун“. Ударът по Змийския, ако се съди по всичко, не беше напълно успешен. На спътникови снимки се вижда, че установките за противовъздушна отбрана, докарани на острова от Русия, сменят след обстрела положението си: като минимум са запазили способността си да се придвижват. Ударът по „кулите Бойко“ беше съкрушителен.

Военният смисъл на случващото се е напълно разбираемо.

Това по-скоро не е удар, а военноморско сражение, в хода на което Русия губи контрол над акваторията на Черно море. Фактът, че в това сражение вместо кораби се бият ракети, газови кули и остров, не променя нещата.

Защо Змийския остров? Защото след гибелта на крайцера „Москва“ Русия стовари там противовъздушни отбранителни системи. Защо кулите? По същата причина. „От 1915 година на тях са установени радиолокационни станции и сонари“ – казва полковникът от запаса Олег Жданов, военен експерт и бивш сътрудник на Генералния щаб на ЗСУ (Украинските въоръжени сили – бел. П. Н.). Кулите се намират в морето на 80 километра от Одеса и контролират шелфа, а противовъздушната отбрана на Змийския остров ги защитава. Нещо повече: Олег Жданов уточнява, че разположението на сонарите именно на газовите кули, изнесени далече в морето, дава на Русия сериозно преимущество. Грубо казано, сонарът, спуснат във водата край бреговете на Крим прослушва в основни линии брега. Сонарът на кулите прослушва Одеса.

Както лесно можем да видим, радиолокационните станции и сонарите се поставят обикновено на военни носители: крайцери, есминци, подводници и т. н. Прецеденти с поставяне на радиолокационни станции и сонари на нефтогазодобивни платформи по света няма, и нещо повече – това е много лоша идея. Работата е в това, че газовата кула, за разлика от есминца, е беззащитна. На кулата може да се постави радиолокационна станция, но някаква прилична противовъздушна отбрана – не. Представяте ли си стрелящ от сондажна площадка „Бук“ или „С-300“? Щялата кула ще пламне.

Така идеята да се постави съвсем беззащитна, но военна техника, на откраднатите от Украйна кули близо до Одеса е следствие не от пресметливост, а от наглост. В Кремъл разчитаха, че ще могат да изтрият от лицето на земята Мариупол, да нанасят удари по Киев и Харков, да бият с ракети по администрацията на Николаив, а Украйна няма да посмее да нанесе удар по кримската собственост. Иначе Шолц ще размаха заплашително пръст.

Посмяха. И не им размахаха пръст.

И накрая, последното: обстреляха Донецк.

Тази тема е сериозна и деликатна и да се ориентираме в нея не е лесно.

Преди всичко да констатираме факта: в края на по-миналата седмица и началото на миналата стреляха по Донецк. На многобройни видеоматериали се виждат добре стълбове черен дим, издигащи се от най-различни квартали. В града имаше паника, а на изходният пункт за Русия стояха петнадесетчасови опашки.

Какво се случи? Първо, част от целите наистина бяха обстрелвани от Украйна.

Новата артилерия с калибър 155 мм, предоставена на Украйна от НАТО, обстрелваше военни складове. За осем години в Донецк са натрупани огромни и необозрими военни складове.

Трябва да напомним, че целият град Донецк се състои всъщност от жилищни квартали, образували се покрай рудниците и териконите и сраснали се в една агломерация. Промишлените зони в Донецк са много и всяка от тях е склад с оръжие. „Цялата същност на операцията беше в това да се обстрелят тези складове с новата артилерия наведнъж, преди да се разпълзят и да изпокрият всичко“ – казва полковникът от запаса и военен експерт Роман Свитен, бивш летец от ЗСУ.

Освен това от Маринка – укрепен район на 8 километра от покрайнините на Донецк - се водеше огън по Трудивските височини (по селището Трудивске, на юг от Донецк - бел. П. Н.). Ако се съди по всичко, стреляха със стари съветски гаубици Д-30 и обикновено, ако от Маринка стреляха, ДНР засипваше в отговор противника с огнена буря. Но сега артилерията на ДНР мълчи, защото я изпратиха цялата при Золоте. А височините няма кой да отбранява – всичките мобилизирани ги изгребаха от Донецк и ги насочиха също при Золоте, Северодонецк и Лисичанск.

Всичките тези обстрели, ще подчертаем, се водеха по военни обекти и имаха съвсем очевиден военен смисъл. Те унищожаваха боеприпасите, с които се осъществяваше руското настъпление, и принуждаваха Русия да изтегли артилерията и войниците от фронта за отбрана на изпразнения Донецк. Те даже създадоха заплаха за превземането на Трудивските височини. Русия се оголи встрани от Донецк и получи оттам артилерийски удар.

Военният смисъл на украинските обстрели беше толкова очевиден, че трудно бихме могли да си представим как този път сепаратистите се обстрелват сами, за да провъзгласят за пореден път: „Осем години бомбас“.

Но такива обстрели също имаше и за тях говори не само украинската страна, но и донецките публикации, които фиксират обстрел на жилищни квартали от 82 милиметров миномет, който стреля на 3,5 км и който, по установения обичай, може да се разкарва по улиците в обикновен микробус и да стреля от близкия край на гората.

Какъв е смисълът на тези обстрели? Много просто. В това да се обвини „новата натовска артилерия“, че обстрелва мирни квартали. „Ето, значи, вие, европейците, дадохте на украинските фашисти оръжие, а от него загиват жени и деца“.

Когато Европа не реагира изобщо, 88 милиметровият миномет също изчезна някъде.

В Киев на срещата с Макрон, Шолц и Драги Володимир Зеленский спечели най-голямата битка. Преломната битка. Битката за това дали ще разрешат на Украйна да воюва с пълни сили.

И веднага след като той спечели тази битка президентът на Казахстан започна да опонира на Путин направо по времето на Петербургския форум, а Литва прекъсна транспортните връзки с Калининград.

На Кремъл сега му останаха само двама съюзници – крадците и троловете. Военният компонент на ударите по нефтопреработвателния завод, по кулите Бойко и по военните цели в Донецк е важен. Но още по-важен и по-страшен за Кремъл е политическия компонент.

Никой повече не е разположен да се вслушва в желанията на Путин.

събота, юни 25, 2022

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1980 г. / ХИМИЯ / ФРЕДЕРИК САНГЪР

Фредерик Сангър (Frederick Sanger)

13 август 1918 г. – 19 ноември 2013 г.

Нобелова награда за химия (заедно с Пол Бърг и Уолтър Гилбърт)

(За приноса му в определянето на последователността на базите в нуклеиновите киселини.)

Английският биохимик Фредерик Сангър е роден в Рендкомб (графство Глостършир) в заможно семейство на квакери. Майка му, Сисели Кръсдъм, е дъщеря на преуспяващ текстилен магнат. Баща му (чието име носи Фредерик) е лекар. От 1932 до 1936 г. бъдещият нобелов лауреат учи в Брайнстънското училище в Блендфорд (графство Дорсетшир), а през 1936 г. постъпва в колежа „Сейнт Джон“ към Кеймбриджкия университет. Първоначално Сангър планира да тръгне по стъпките на баща си и да се заеме с медицина, но проявява интерес към биохимията. „Струваше ми се - пише той много години по-късно, - че това е пътят към истинското разбиране на живата материя и към разработването на повече научни основи за решаването на много проблеми, стоящи пред медицината“.

През 1939 г. Сангър получава в Кеймбриджкия университет степента бакалавър по природни науки. През септември същата година започва Втората световна война, но той, като квакер, е освободен от военна служба и остава да следва аспирантура в Кеймбридж. Като получава през 1943 г. докторска степен, Сингър става член на изследователската група, ръководена от Е. Ч. Чибнъл, който малко преди това е сменил Фредерик Хопкинс на длъжността професор по биохимия в Кейбриджкия университет. По това време Чибнъл изследва химията на протеините.

През 1902 г. Емил Фешер предполага, че протеините се състоят от аминокиселини, свързани с пептидни връзки. Към началото на 40-те години хипотезата на Фишер е широко, макар и не повсеместно, призната. Когато повече от две аминокиселини са свързани заедно, те образуват полипептидна верига. Но понеже аминокиселините могат да образуват не повече от две пептидни връзки, Фишер предсказва, че протеините би трябвало да се състоят от линейни връзки аминокиселини със свободна карбоксилна група (състояща се от въглерод, кислород и водород) в края. Чибнъл предлага на Сангър да установи крайната групировка на пептидната връзка по химически път. Това би доказало, че протеините наистина се състоят от линейни вериги аминокиселини. Би доказало и дали един протеин образува повече от един вид пептидна връзка.

През 1945 г. Сангър съобщава, че при слаби алкални условия определен реагент (динитрофенол) може да се присъедини към азотния атом на аминокиселината с по-силна връзка от пептидната. Следователно протеинът може да бъде разделен на съставящите го аминокиселини с разрушаване на пептидните връзки, а аминокиселините могат да бъдат установени с помощта на хроматографията. Методът на хроматографията, усъвършенстван малко преди това от Арчър Мартин и Ричард Синг, позволява да се разделят веществото на компоненти, като се има предвид тяхната характерна скорост, с която се поглъщат от специален филтър.

Значителна част от изследванията, осъществени в лабораторията на Чибнъл, е свързана с инсулина, един от малкото протиени, достъпни по това време в чист вид и в големи количества. Първоначалните проучвания на Сангър върху инсулина сочат, че той съдържа две различни аминокиселини с N-краища. Следователно всяка молекула инсулин се състои от два вида полипептидни вериги. Аминокиселината цистеин съдържа молекула сяра; две молекули цистеин могат да се свържат и да образуват цистеин, в който има дисулфиден мост или между две полипептидни вериги, или между различни участъци на една верига. През 1949 г. Сангър съобщава, че е открил начин да разрушава тези дисулфидни мостове и следователно начин да разделя две вериги.

Сангър и дошлият от Виена учен Ханс Тупи разработват план за установяване на последователността от редуващи се аминокиселини във всяка от полипептидните вериги на инсулина. Като разделят веригата на подсекции, двамата учени се надяват да установят последователността на аминокиселините във всяка подсекция и, използвайки тази информация, да установят последователността на редуване в цялата полипептидна верига. Въпреки че отначало Сангър използва киселина, за да разкъса полипептиданата връзка, скоро открива, че ферментите действат много по-добре. Така Сангър и Тупи сравняват фрагменти от веригата, получени в резултат от използване на различни ферменти, за да разберат последователността на редуване на аминокиселините в цялата верига. Да се установи последователността на редуване в по-дългата от двете инсулинови вериги се оказва изключително лесно и работата е почти завършена преди заминаването на Тупи през 1950 г. от Кеймбридж. Но по-късата инсулинова верига все така не се поддава на химически анализ и затова последователността на редуване на аминокиселините в нея е установена едва през 1953 г. Сангър продължава да работи за установяване на местоположението на дисулфидните мостове между двете вериги и през 1955 г. представя завършената структура на молекулата на инсулина. Това е първата протеинова молекула, изучена толкова подробно.

Работата на Сангър има важни последици за биохимията и за зараждащата се наука молекулярна биология. Резултатите от проведените от него изследвания доказват окончателно, че протеините се състоят от аминокиселини, свързани с вериги от полипептидни връзки. В началото на ХХ в. мнозина химици предполагат, че протеините представляват смес от родствени съединения. Сангър обаче установява, че протеините са особено химическо вещество с уникална структура и че всяко място във веригата е заето от определена аминокиселина. Той също така доказва, че ферментите могат да разкъсват пептидните връзки в предварително установени места. Използването на този метод помага на биохимиците да определят структурата на много други протеини.

През 1958 г. Сангър е удостоен с Нобелова награда "за работата му върху структурата на протеините и особено на инсулина".

Още преди получаването на Нобеловата награда Сангър се заема с проучвания в областта на генетиката. Това става отчасти заради дружбата му с Франсис Крик.

През 1958 г. Робърт У. Холи предприема опит да установи последователността на веригите в тРНК (транспортна рибонуклеинова киселина). Въпреки че кратките ѝ вериги не надвишават 100 нуклеотида, тази негова дейност, заради сложността при установяването на последователността, продължава до 1965 г. Сангър се впечатлява много от работата на Холи, но търси по-действен метод за установяване на последователността, достъпен за прилагане към веригите на иРНК (информационна рибонуклеинова киселина), чиято дължина често достига няколкостотин нуклеотида. В началото на 60-те години той и неговите колеги разработват такава технология. Като използват ферменти, те разкъсват веригите на иРНК на по-малки вериги и проследяват последователността във всяка една от тях поотделно. След това на основата на заключенията за взаимоотношенията между ферментите определят последователността във всяка верига.

Този подход обаче изисква много време и търпение и Сангър решава да разработи аналитичен метод за установяване на последователността в ДНК. Той постига това през 1973 г. Предложената от него процедура се състои в това, че двойната верига на молекулата на ДНК се разкъсва на единични вериги (наричани стрингове), а след това полученият материал се групира в четири образеца. Всеки образец се възстановява до първоначалната последователност на двойната верига, като се има предвид шаблона на единичната верига. Но изследователите спират възстановяването на различните нуклеотиди за всеки образец или с ограничаване на концентрацията на един или друг нуклеотид, или като поставят във веригата определен нуклеотид с такъв химикал, който предотвратява по-нататъшния синтез. В резултат от това реконструиране веригите представляват образци с различна дължина, но всяка завършва с еднакъв нуклеотид. След това четирите образеца се пропускат едновременно през филтриращ материал, който разделя веригите в съответствие с тяхната дължина, защото по-късите вериги преминават през филтъра по-бързо. И тогава нуклеотидната последователност на първоначалната верига на ДНК може да бъде прочетена направо от филтъра чрез сравняване на следите, оставени от образците.

Докато Сангър и неговите колеги работят над този метод, американските учени Уолтър Гилберт и Алън Мексам разработват друга процедура за установяване на нуклеотидните последователности.

През 1983 г. Сангър напуска заемания от него пост в Медицинския научно-изследователски съвет. Скромен, склонен към уединение човек, той живее в Кеймбридж със своята съпруга Маргарет Джоан Хоув. Двамата се женят през 1940 г. Семейството има двама сина и една дъщеря. Сангър обича да се занимава с ветроходство и да работи в градината. Умира на преклонна възраст (95 години).

Сангър е удостоен с множество награди. Сред тях: медала Кордей-Морган и награда, присъдени му от Британското химическо дружество (1951 г.), наградата Алфред Бензонс на фонда „Алфред Бензонс“ (1966 г.), Кралския медал на Лондонското кралско дружество (1969 г.), ежегодната награда на Гарднеровия фонд (1971 и 1979 г.), паметния медал Хенбъри на Фармацефтичното дружество на Великобритания (1976 г.), медала Копли на Лондонското кралско дружество (1977 г.) и наградата Албърт Ласкър за фундаментални медицински изследвания (1979 г.). Сангър е почетен член на Американското дружество на биохимиците и на американската Национална академия на науката, има почетни степени от университетите в Лестър и Страсбург, а също така в Кеймбридж и Оксфорд.

Превод от руски: Павел Б. Николов

петък, юни 24, 2022

АНА МАНЯНИ - НЕУГАСВАЩОТО СЛЪНЦЕ НА ИТАЛИАНСКОТО КИНО / СНИМКИ И ОТКЪС ОТ ФИЛМ

ИЗТОЧНИК: VINTAGE EVERYDAY


ДОБАВКА ОТ ПАВЕЛ НИКОЛОВ:

Американският драматург Тенеси Уйлямс пише специално за Ана Маняни пиесата „Татуираната роза“ („The Rose Tattoo“), но Маняни отказва да играе на Бродуей заради лошия си английски език. Съгласява се обаче да участва във филмовата версия на пиесата (режисьор Даниел Ман), където неин партньор е знаменитият Бърт Ланкастър. За ролята на Серафина дела Роза във филма актрисата е удостоена с наградата „Оскар“.

Ето малък откъс от този филм: