събота, октомври 31, 2020

АЛЕКСАНДР РАДИШЧЕВ – „БУНТОВНИК ПО-ЛОШ ОТ ПУГАЧОВ“

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Произведението на Радишчев „Пътуване от Петербург за Москва“ така изплашило властта, че един век след първия тираж не се издавало в Русия свободно.

ОТ ПАЖ – СТУДЕНТ В ЛАЙПЦИГ

Александр Николаевич Радишчев е роден на 20 август 1749 година в Пензенски уезд в състоятелно дворянско семейство. Детските му години били весели и безгрижни. Бъдещият литератор имал шестима братя и четири сестри.

На седем години малкият Саша бил изпратен да живее при роднини в Москва, а когато навършил тринадесет, постъпил в петербургския Пажески корпус (придворно и военно учебно заведение – бел. П. Н.). Етикетът и придворните нрави не били по душата на Радишчев. Но се учел дотолкова прилежно, че заради изключителните му успехи го изпратили в Лайпцигския университет, за да продължи да учи чужди езици, морална философия, римска история, а „най-вече естествено и всенародно право“. В Германия бъдещият писател прекарал пет години.

Когато Радишчев се върнал с другарите си от Лайпциг в родината, те били преизпълнени с най-искрени патриотични чувства: на трона седяла Екатерина II, просветен и деятелен монарх. Но след сблъсъка със суровата действителност възторзите им от управлението на Екатерина значително помръкнали.

СЛУЖБА

В Петербург младият, образован и въодушевен Радишчев започнал своята кариера с длъжността протоколчик на Сената, където видял в цялата ѝ пълнота основата на държавата с нейните чиновници и първи от руските писатели описал същността ѝ: „Те мислят и не рядко с основание, че за постигане на целите им е необходимо благоразположението на всеки, който има дори и най-малко отношение към въпроса им; и за постигането на това употребяват нежности, угодничество, ласкателства, подаръци, нагаждане и всичко, което може да си помисли човек, не само към този, от когото изпълнението на молбата им зависи, но и към всичките му приближени, както и към секретаря му, към секретаря на неговия секретар, ако има такъв, към писарите, стражите, лакеите, любовниците, пък ако има и куче, няма да пропуснат и него“.

На двадесет и шест години Радишчев се оженил. Негова съпруга станала Анна Василевна Рубановская. Родителите на Рубановская се съпротивляват дълго на този брак, надявайки се да намерят за дъщеря си по-перспективен спътник. Но любовните взаимоотношения на начинаещия писател и младата Анна стигнали толкова далече, че семейството ѝ трябвало да се предаде.

През 1777 година Александр Николаевич заема длъжността асесор (или разширено: колежки асесор - граждански чин в царска Русия, по това време отговарящ на майор от пехотата – бел. П. Н.) и е заседател в Комерц колегията (централно ръководство, занимаващо се с търговията – бел. П. Н.). Към новата си работа той се отнасял с цялата си отговорност и започнал да попълва своите знания, свързани с търговските дела. Радишчев изучил добре историята на търговията и руското законодателство за търговията, предполагайки, че това ще му бъде полезно за новата длъжност.

След три години той поел длъжността помощник-началник на Петербургската митница. По време на службата му там в неговото семейство се случило нещастие: през 1783 година след тежко раждане починала съпругата му Анна. На тридесет и четири години Александр Николаевич останал с четири деца на ръце. Но не оставил службата. През 1785 година Радишчев получил за прилежния си труд от ръцете на Екатерина императорския орден Свети княз Владимир четвърта степен.

“ПЪТУВАНЕ ОТ ПЕТЕРБУРГ ЗА МОСКВА“

През този период писателят вече започва да работи над главното произведение на своя живот – „Пътуване от Петербург за Москва“, в което замисля да разкаже за устройството на живота в тогавашна Русия. Като нямал възможност да повлияе на околната действителност с дело, избрал друго „оръжие“ – словото.

А. Н. Радишчев печата „Пътуването“ в домашната си типография

Радишчев писал „Пътуване от Петербург за Москва“ почти девет години. Но след завършването на произведението се сблъскал с проблем – всички отказвали да печатат текста. За типографиите той изглеждал прекалено опасен. Тогава авторът, като се възползвал от указ, който разрешавал на частни лица да се занимават с издателска дейност, купил печатарска машина и запретнал ръкави.

Едновременно с това кариерата на Радишчев достигнала своя връх. През пролетта на 1790 година той бил назначен за началник на Петербургската митница. А месец след това издал „Пътуването“. Иначе казано, ценностите на свободата се оказали по-важни от висините на кариерата.

Напечатаният напълно законно ръкопис на „Пътуването“ се разграбил в Петербург бързо. Няколко екземпляра били дадени в книжарницата на Зотов на „Невски проспект“, няколко книги Радишчев изпратил на свои приятели. Не се знае какъв именно екземпляр е попаднал в ръцете на Екатерина, но – като разтворила книгата, императрицата се ядосала много. Името на автора го нямало на книгата. Доста бързо обаче го намерили.

На 30 юни 1790 година във вилата на Радишчев дошли стражари. Писателят бил арестуван и отведен при оберкоменданта на Петербург. След това го откарали окован в Петропавловската крепост, където го разпитвал Степан Иванович Шешковский, началникът на Тайната експедиция към Сената (политическа полиция по това време в Русия – бел. П. Н.).

На 24 юли авторът на „Пътуването“ бил осъден – екзекуция чрез обезглавяване. Повече от един месец Радишчев очаквал изпълнението на присъдата, но на 4 септември Екатерина, в чест на сключения мир с Швеция, свързвайки милосърдието с правосъдието, заменила екзекуцията със заточение в Сибир.

С осъдения писател за Илимски острог заминала Елизавета Рубановская, по-малката сестра на починалата му съпруга. По време на заточението Александр Николаевич и Елизавета Василевна се сближили и се оженили. В Сибир им се родили три деца.

РАДИШЧЕВ: „ПОТОМСТВОТО ЩЕ ОТМЪСТИ ЗА МЕНЕ“

Сериозни промени в живота на Радишчев настъпили след като през ноември 1796 година починала Екатерина II. Новият император Павел Петрович, желаейки да отмени колкото се може повече решения на майка си, почти веднага след нейната кончина подписал указ за отмяна на заточението. На писателя било разрешено да живее в родовото му имение в Калужка област. В Петербург все така не можел да се върне. По пътя за дома Радишчев отново бил сполетян от беда: в Тоболск, като се простудила, починала Елизавета Василевна. Останал без вярната си спътница, Александр Николаевич, съкрушен, отново се оказал сам с децата си.

А. Н. Радишчев. Художник В. Н. Гаврилов, 1950 г.

Управлението на Павел не било дълго. Той бил убит от заговорници. След него през 1801 година дошъл Александр I. Новият император амнистирал напълно Радишчев, връщайки му чина и дворянското звание.

В Петербург старият приятел на писателя, граф Александр Воронцов, препоръчал да го приемат на служба в Законодателната комисия. Радишчев бил крайно въодушевен: най-сетне ще може да приложи своите идеи на законодателно равнище. Обаче свободолюбивите проекти на Александр Николаевич предизвикали силния гняв на ръководителя на Комисията, граф Пьотр Завадовский, който започнал да го плаши с ново заточение в Сибир.

Потиснат и разочарован, Радишчев бил дотолкова потресен, че решил да се самоубие. Сутринта на 11 септември 1802 година той изпил чаша с царска вода (смес от концентрирана азотна и солна киселина, която по-големият му син използвал за чистене на еполетите си – бел. П. Н.), след което опитал да пререже гърлото си с бръснач. Близките му хора успели да го спрат и да извикат лекар. Но напразно. След няколко часа през нощта на 12 септември писателят починал. Малко преди смъртта си той казал: „Потомството ще отмъсти за мене“.

петък, октомври 30, 2020

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ – 1969 ГОДИНА – ФИЗИОЛОГИЯ ИЛИ МЕДИЦИНА – САЛВАДОР ЛУРИЯ

Салвадор Лурия (Salvador Luria)

13 август 1912 г. – 6 февруари 1991 г.

Нобелова награда за физиология или медицина (заедно с Макс Делбрюк и Алфред Хърши)

(За откритията му, засягащи репликационния механизъм и генетичната структура на вирусите.)

Италианско-американският биолог Салвадор Едуард Лурия е роден в Торино (Италия), син е на Естер (Сачердоте) и Давид Лурия. През 1929 г., след като получава начално и средно образование в местните безплатни училища, той постъпва в медицинското училище към Торинския университет. Занимавайки се под ръководството на Джузепе Леви, професор по анатомия и хистология, Лурия разработва прибор за получаване на култури от живи клетки. След като му присъждат научната степен „summa cum laude“ („с похвала и отличия“) през 1935 г., той служи в продължение на три години като офицер от медицинските войски в италианската армия. През това време чете литература по физика и математика, а когато се демобилизира, се занимава с медицинска физика и радиология в лабораторията „Кюри“ към Института за проучване на радия в Париж. През 1938 г. у Лурия се събужда интерес към бактериофагите (вируси, атакуващи бактериите) и скоро той се заема с експерименти, при които облъчва частици от бактериофаги с рентгенови лъчи, за да предизвика генетични мутации. Когато през 1940 г. става ясно, че Италия е готова да участва във Втората световна война на страната на Германия, Лурия решава да напусне Франция. Заминава за Съединените щати, където приема предложението да заеме длъжността научен асистент в Колежа на лекарите и хирурзите към Колумбийския университет в Ню Йорк. По време на конференция на Американското физическо дружество, проведена през следващата година в Калифорния, той среща Макс Делбрюк, който прекарва няколко дена в лабораторията на Лурия в Ню Йорк, където двамата учени планират провеждането на съвместни експерименти. През 1942-1943 г. субсидия на фонда „Гугенхайм“ позволява на Лурия да прави както самостоятелни изследвания в Принстънския университет, така и съвместни с Делбрюк в университета „Вандербилт“ в Нашвил (щат Тенеси). През 1943 г. Лурия е назначен за преподавател в бактериологичното отделение към университета в Блумингтън, Индиана. След две години той получава длъжността асистент-професор, а през 1947 г. - адюнкт-професор.

По това време бактериолозите вече са запознати с явлението резистентност – появата на щамове на бактерии, устойчиви както на въздействието на вирусите, така и на антибактериалните препарати. Изказва се предположението, че резистентността възниква или като резултат от адаптацията на бактериите към въздействието на някакъв фактор от околната среда, или като спонтанно генетично изменение – мутация, позволяваща на новия щам да оцелее с променени наследствени признаци. Работейки с Делбрюк, Лурия иска на първо място да си изясни „дали устойчивите бактерии са спонтанно възникнали мутанти или резидентността на клетките е резултат от въздействието на фага върху нормалните във всяко друго отношение бактерии“ (така пише ученият по-късно).

По време на една от танцовите вечери за членове на факултета в извънградски клуб Лурия обръща случайно внимание на това как работи игралният автомат, когато пускат в него монети. Внезапно го озарява мисълта, че между печалбата, която получава играчът, и колонията от мутантни бактерии има определена аналогия. Игралният автомат връща голямата част от вложените в него пари, но размерът на печалбата е случаен; понякога е няколко монети, в редки случаи – значително тяхно количество. По подобен начин в бактериалните култури колониите са събрани в групи от една, две, четири, осем и така нататък „плюс по-големи образувания – хазартни банки“, както ги нарича Лурия, „чието формиране би могло да се обясни много по-скоро с няколко предходни поколения, отколкото с игра на простия случай“. Основавайки се на наблюденията върху колебанията в размерите на печалбата, връщана от игралния автомат, Лурия разработва експериментален метод, позволяващ да се различи състоянието на индуцираната резистентност от резистентността в резултат от предходна спонтанна мутация. Този така наречен флуктоационен тест, чието описание публикува през 1943 г. заедно с Делбрюк (който разработва математическия модел на анализа), става първото свидетелство в полза на мутациите на бактериите. „Това беше решаваща крачка напред в генетиката“ – казва по-късно Лурия. „При нито едни друг организъм не беше възможно да се пресметне скоростта на спонтанната мутация за един специфичен ген или фактически за всички гени. Ако гените на бактериите са същите структури като гените на другите организми, бактериите веднага стават любим обект за генетични изследвания“, превъзхождащи даже плодовата мушица или плесента с огромното количество и скоростта на поява на нови поколения.

Около същото време Лурия и Делбрюк започват да си сътрудничат с Алфред Херши – биолог, който се занимава с проучването на бактериофагите във Вашингтонския университет в Сент Луис (щат Мисури). Тримата учени образуват ядрото на група за изследване на фагите. Членовете на това „неформално обединение“ се договарят да работят само със седем щама бактериофаги, които нападат чревната пръчица Escherichia coli, за да могат резултатите от експериментите, получени в различни лаборатории, да бъдат сравнявани. Работейки независимо един от друг Делбрюк и Хърши установяват през 1946 г., че различните щамове на бактериофага могат да обменят генетичен материал, ако една и съща бактериална клетка е заразена с вируси на повече от един щам.

През 1950 г. Лурия е назначен за професор по бактериология в Илинойския университет в Ърбана-Шампейн. През следващата година той публикува неопровержимо доказателство, че гените на бактериофагите (и вирусите) претърпяват спонтанни мутации и този процес е сходен с процеса при бактериите. Той планира да прочете доклад на конференцията на Дружеството по обща микробиология в Оксфорд (Англия) през 1953 г., но политическият курс на САЩ, провеждан по това време от Джоузеф Маккарти, не позволява на Лурия да получи изходна виза, макар че е гражданин на Съединените щати още от 1947 г. В доклада, прочетен от бившия му студент Джеймс Д Уотсън, е изказано мнението, че генетичната информация се пренася от протеина на фага, а не от дезоксирибонуклеиновата киселина (ДНК). Но на основата на модела на ДНК, предложен от Уотсън и Франсис Крик, става ясно, че мутациите възникват в резултат от загуба или замяна на пуринопиримидиновите бази на молекулата на ДНК.

През 1959 г. Лурия е назначен за професор и ръководител на отдела по микробиология към Масачузетския технологичен институт (МТИ) в Кеймбридж. Там той разгръща социална програма за подготовка на млади специалисти, интересуващи се от генетиката на бактериите и вирусите. Лурия се занимава също с изучаване на биохимията на мембраните на бактериалните клетки. През 1965 г. той става професор-консултант в института за биологични изследвания „Сколково“ в Сан Диего.

През 1970 г. Луриа получава званието професор в отдела по биология на МТИ. От 1974 г. той е също така директор на Центъра за ракови изследвания. Обсъждайки възможностите за генно инженерство, Лурия предупреждава за необходимостта „да се създаде такова общество, в което технологията би била специално ориентирана към достигане на социално значими цели“. Критикувайки големите разходи за национална отбрана и американските космически програми за пилотирани полети до Луната, Лурия дава част от получените като нобелов лауреат средства на различни антивоенни групи.

През 1945 г. Лурия се жени за Зела Хурвиц, психоложка. Семейството има един син. Художник и скулптор-любител, Лурия чете също така лекции по световна литература.

Умира в Лексингтън.

Наградите и почетните звания, получени от Лурия, включват наградата Ленгли на Италианската национална академия на науките (1965 г.) и наградата Луиза Грос-Хорвиц на Колумбийския университет (1965 г.). Той е член на Американското микробиологично дружество, на Националната академия на науките, на Американската асоциация за съдействие на развитието на науката и на Американското философско дружество.

Превод от руски: Павел Б. Николов



четвъртък, октомври 29, 2020

ИСУС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ – ГЛАВА 15. ЯКОВ, БРАТЪТ НА ИСУС – РЪКОВОДИТЕЛ НА ВСИЧКИТЕ ПОСЛЕДОВАТЕЛИ НА ИСУС

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ПРЕДИСЛОВИЕ

ГЛАВА 1.

МАСАДА

ГЛАВА 2. "ЩЕ ВИ НАПРАВЯ НАРОД ОТ СВЕЩЕНИЦИ И СВЯТО ЦАРСТВО"

ПРЕДИ I ВЕК; ИСТОРИЯТА НА СВЕТА СПОРЕД ТОРАТА; ЦАР ДАВИД; ДОКУМЕНТАЛНАТА ХИПОТЕЗА; ИДВАНЕТО НА ЕВРЕИТЕ В ХАНААН; РЕЛИГИЯТА НА ДРЕВНИЯ ИЗРАИЛ; БОРБАТА НА БОГА НА БУРЯТА С ЧУДОВИЩЕТО; ЛИЦЕЗРЕНИЕ НА БОГА

ГЛАВА 3. МОНОТЕИСТИЧНАТА РЕФОРМА ПРЕЗ VIII–VII В. ПР. Н. Е.

ИЗРАИЛ И ЮДЕЯ; РЕФОРМИТЕ НА ЕЗЕКИЯ; PRIESTERCODEX; СЕНАХЕРИБ И ОБСАДАТА НА ЕРУСАЛИМ; ЦАР ЙОСИЯ (640-609 г. пр. н. е.); ВАВИЛОНСКИЯТ ПЛЕН

ГЛАВА 4. САДУКЕИ И ФАРИСЕИ

СЛЕД ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН; РАЗДЕЛЯНЕТО НА ЕВРЕИТЕ И САМАРЯНИТЕ; САДУКЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА МАКАВЕИТЕ; КНИГАТА ДАНИИЛ; ВЪЗКРЕСЕНИЕТО НА МЪЧЕНИЦИТЕ; ФАРИСЕИТЕ; ЗАЛЕЗЪТ И РАЗЛОЖЕНИЕТО НА ФАРИСЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА АРИСТОБУЛ; ПОМПЕЙ И ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ

ГЛАВА 5. РИМ И ЦАР ИРОД

СЛЕД ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ; МЕСИЯТА ОТ ДОМА НА ДАВИД; ЕСЕИТЕ; ВЪЗВИСЯВАНЕТО НА ИРОД; ЦАР ИРОД, АНТИХРИСТЪТ; ЕСЕЯТ МЕНАХЕМ; ВОЙНАТА НА СИНОВЕТЕ НА СВЕТЛИНАТА СЪС СИНОВЕТЕ НА ТЪМНИНАТА; ИРОД И МАРИАМНА; ВЪСТАНИЕТО НА ЮДА И МАТАТИЯ

ГЛАВА 6. “ЧЕТВЪРТАТА СЕКТА”

”ЧЕТВЪРТАТА СЕКТА”; КНИГАТА НА ЕНОХ; СЛЕДВАЩИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЕНОХ; ВЪЗНЕСЕНИЕТО НА НЕБЕТО; САТАНАТА; ХЕГЕМОНЪТ; ИМЕТО НА МЕСИЯТА; ЗИЛОТИТЕ И ЕСЕИТЕ

ГЛАВА 7. ЮДЕЙСКАТА ВОЙНА

ВОЙНАТА; ХАОС ИЛИ ОРГАНИЗАЦИЯ?

ГЛАВА 8. ИСУС И ИЗТОЧНИЦИТЕ

ЕВАНГЕЛИЯТА КАТО ИЗТОЧНИЦИ; РИМСКИТЕ ИЗТОЧНИЦИ; ЕРЕТИЧНИТЕ СЪЧИНЕНИЯ; ТАЛМУДЪТ И „ТОЛЕДОТ ЙЕШУ“; ПРОТОКОЛИТЕ

ГЛАВА 9. ЕВАНГЕЛСКИЯТ ИСУС

ЙОАН КРЪСТИТЕЛ; ОСНОВНОТО ПОСЛАНИЕ НА ИСУС; ИМЕНАТА НА УЧЕНИЦИТЕ; ГРЕШНИЦИТЕ И ПРАВЕДНИЦИТЕ; ПУСТИНЯТА; ЧУДЕСАТА; ВЛИЗАНЕТО В ЕРУСАЛИМ

ГЛАВА 10. ИЗГОНВАНЕТО НА ТЪРГОВЦИТЕ ОТ ХРАМА

НЯКОЛКО ПРЕДВАРИТЕЛНИ ВЪПРОСА; ИЗГОДНАТА КОНЦЕСИЯ; ПЪРВОСВЕЩЕНИКЪТ И НЕГОВИЯТ БИЗНЕС; ТЪРГОВЦИ ИЛИ ХАНАНЕЙЦИ?; ЕРУСАЛИМСКИЯТ ХРАМ; КЕСАРЕВОТО КЕСАРЮ; ПОНТИЙ ПИЛАТ; ЗАЩО ИСУС Е АРЕСТУВАН ИЗВЪН ГРАДА?; ТАЙНАТА ВЕЧЕРЯ. АРЕСТЪТ .

ГЛАВА 11. СЪДЪТ НАД ИСУС

СЪБРАНИЕТО НА СИНЕДРИОНА; СЪДЪТ НА СИНЕДРИОНА; В КАКВО СИНЕДРИОНЪТ ОБВИНИЛ ИСУС?; СЪБЛАЗНЯВАНЕ НА ХОРАТА; ЗАЩО ИСУС НЕ БИЛ УБИТ С КАМЪНИ?; СЪДЪТ НА ПИЛАТ; ИСУС БАР АВВА; СИЛОАМСКАТА КУЛА; ПРИСЪДАТА И ЕКЗЕКУЦИЯТА; ИСУС И РАЗБОЙНИЦИТЕ

ГЛАВА 12. ЗА КАКВО СА ПРЕСЛЕДВАЛИ ХРИСТИЯНИТЕ

ФАЛШИВИТЕ ДОКУМЕНТИ; ИСТИНСКИТЕ РЕСКРИПТИ НА ИМПЕРАТОРИТЕ. КОГА ЗА ПЪРВИ ПЪТ СЕ ПОЯВИЛА ДУМАТА „ХРИСТИЯНИН“; ИМПЕРАТОРСКИТЕ РЕСКРИПТИ; ТЕРТУЛИАН И ПОРФИРИЙ; АПОКАЛИПСИСИТЕ; ОТКРОВЕНИЕ НА ЙОАН БОГОСЛОВ; ВЪЗНЕСЕНИЕТО НА ИСАЯ; АПОКАЛИПСИСЪТ ОТ ИЛИЯ; ЮДЕЙСКАТА ВОЙНА ПРЕЗ ОЧИТЕ НА УЧАСТВАЩИТЕ В НЕЯ, ЕПИЦИКЛИ И „ХРИСТИЯНСКИ ДОБАВКИ“, ДРУГИ РАЗНОВИДНОСТИ НА ХРИСТИЯНИТЕ

ГЛАВА 13. ВТОРОТО ПРИШЕСТВИЕ

ГЛАВА 14. АПОСТОЛ ПАВЕЛ И НЕГОВИТЕ ВРАГОВЕ

ГЛАВНИЯТ ГЕРОЙ; АПОСТОЛ ПАВЕЛ И ЕРЕТИЦИТЕ; АПОСТОЛ ПАВЕЛ И СИМОН ВЛЪХВАТА; ПСЕВДОКЛИМЕНТИНИТЕ; СВИДЕТЕЛСТВОТО НА ЯКОВ СЕРУГСКИ; МЕСТОНАХОЖДЕНИЕТО НА ДАМАСК; ЗАГАДЪЧНИЯТ ЗАВЪРШЕК НА МАРК; ЗАЩО В „ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ“ НЕ СЕ ГОВОРИ ЗА МЪЧЕНИЧЕСТВОТО НА АПОСТОЛ ПАВЕЛ ПРОРОК ВАЛААМ И СИНАГОГАТА НА САТАНАТА

ГЛАВА 15. ЯКОВ, БРАТЪТ НА ИСУС

ПРЕНЕБРЕГНАТИЯТ ЯКОВ

ГЛАВА 15. ЯКОВ, БРАТЪТ НА ИСУС

РЪКОВОДИТЕЛ НА ВСИЧКИТЕ ПОСЛЕДОВАТЕЛИ НА ИСУС

Яков, братът на Исус, е наречен в „Псевдоклиментините“ ръководител на цялата еклезия, иначе казано – на цялата община от последователи на Исус. Нещо повече, там се посочва, че никой, никога и при каквито и да е обстоятелства няма право да проповядва Исус, без да има за това писмо от Яков.

„Не вярвай на никакъв учител, освен на този, който предостави свидетелство от Яков, брата Господен, от Ерусалим, или от този, който го смени. При никакви обстоятелства не приемай никого, не смятай никого за достоен да проповядва словото Христово, ако не е бил там, не е бил одобрен и няма, както казвам, свидетелство“ – така Петър напътства Климент [1].

Именно такова свидетелство Павел няма и при споменаването за него всеки път в своите писма прибягва до възвишената теологична риторика: как смеете да ми искате шофьорска книжка, когато самият Свити дух ме е научил да карам „Форд фокус“?

Липсата на това акредитивно писмо е за Павел съвсем съдбоносно. Праведниците/цидиким, като всяка терористична организация, се характеризирали с желязно единоначалие и дисциплина. „Всичките им действия се вършат само по указания на тези, които стоят начело на тях“ [2].

Отстъпниците се наказват със смърт. Павел, който не само не се ръководи от указанията на Яков, но и учи за Исус съвсем противоположно на това, което учи Яков, преминава, от гледна точка на цидиким , всякакви граници.

Именно затова в „Деянията на апостолите“, написани от ученик на Павел, не се казва нищо за статута на Яков.

Нещо повече, „Деянията“ изобщо не казват, че след смъртта на Исус учениците му са избрали някой да ръководи общината. Вместо това в самото начало на „Деянията“ е описана поразителна сцена: апостолите се съберат заедно през Петдесетницата.

„И внезапно стана шум от небето като хвученето на силен вятър, и изпълни цялата къща, гдето седяха. И явиха им се езици като огнени, които се разделяха, и седна по един на всеки от тях. И те всички се изпълниха със Светия Дух, и почнаха да говорят чужди езици, според както Духът им даваше способност да говорят. (Деяния, 2:2–4).

По размаха на фалшификацията си тази сцена има малко равна в историята.

Апологетът на Павел, нашият условен Лука, не само премахва Яков от събитията, както Сталин премахва от събитията Троцкий. Той освен това заменя сцената с избирането на Яков за едноличен ръководител на общината с установяване на колективно ръководство. И маркира това колективно ръководство така, както Бог маркира юдейските пророци, защото „шумът от небето“ и „огнените езици“ прескачат в тази сцена напрао от „огнените реки“, които видял Енох, и от „силния шум като от гласа на Всемогъщия“, който съпровождал отварянето на небесата пред Езекиил (Езекиил, 1:24).

Нещо повече, той обръща тази сцена с хастара навън: ако Езекиил, Исая и Енох – всичките, които виждали огнени реки и които се допирали до нажежени въглени, - проповядвали юдаизъм, то колективното събрание на апостолите щяло да го проповядва отсега нататък на всички езици.

Ако се даде най-краткото определение на протоортодоксалното християнство, то това е християнство, от което е зачеркнат Яков, брата Господен.

БЕЛЕЖКИ

1. Eisenman. James, Brother of Jesus II, 2012, Introduction, i.

2. Bart Ehrman. Jesus Before the Gospels, HarperCollins, 2016, p. 124.

(Следва)

сряда, октомври 28, 2020

КОРЕСПОНДЕНЦИЯ МЕЖДУ СЪВРЕМЕННИЦИ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ: ДАНАИЛ ХР. ПОПОВ ДО ТАЙНИЯ ЦЕНТРАЛЕН КОМИТЕТ

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на писма на съвременници на Левски, които по някакъв начин – по-малко или повече - засягат живота и дейността на Апостола.

Писмата са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му; бележките под черта са също негови.

(Павел Николов)

№ 356

Данаил Хр. Попов до Тайния централен комитет

Т. Мъгуреле,10 май 1867 г.

Господине И. П. Грудов

в Букурещ [1]

Съставът [2] или (начинът) ради съзаклятниците, който щяхте да ми провождате, до днес не съм приел, причината не познавам. Тук прочетох у господина Маноли Василиу него(в) състав; виждам вътре, че всеки съзаклятник ще има разноските си за отиване и връщане негово за тази година. Но напротив, гледам, че тук, гдето има няколко души, очакват благополучно време да минат (Бог да им е на помощ), но чувам как господин И. Бунеско, президент от трибунала, и господин М. Василиу искат явно да съберат помощ за тях пари, барут, умоляват разни персони [3]. И то[ва], вярвам, че не е дозволено. Вие ще, че им дайте точни изясненията как да следват него [този] състав. Господин Маноли го приел от Александри от господин Бича Пановича. Без друго, като Ви поздравявам, очаквам отговора Ви и съм Ваш съотечественик [4].

Д. Хр. Попов

№ 1, ако има нещо ново печатано, моля ви, проводете ни.

Същия

Из архив на Ц. Т. комитет.

1. Сложен европейски шифър с латиница.

2. Уставът на Тайния централен комитет.

3. Въпросът е за четата на Филип Тотю.

4. Писмото е дешифрирано от г-н Люб. Петров, пазител в Архивния отдел при Народната библиотека в София.

(Следва)

вторник, октомври 27, 2020

УЛРИХ ФОН ЛИХТЕНЩАЙН – ПОСЛЕДНИЯТ ГЕРМАНСКИ РИЦАР

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Законите на рицарската чест били общоприети през XI век. Двеста години по-късно, който се опитвал да живее според тях, вече предизвиквал насмешки.

Малкият Улрих се родил в не много знатно дворянско семейство. На дванадесет години го дали за паж на придворна дама. В дома ѝ момчето било повече привлечено от библиотеката, където погълнало жадно всичките налични рицарски романи. Потресли го разказите за крал Артур, написани от Кретиен дьо Троа. През 1227 година младият Улрих бил посветен в рицар и се опитал да живее по законите на честта, измислени преди няколко века. Подробни свидетелства за живота на фон Лихтенщайн не са се запазили, но мнозина смятат, че написаната от него в първо лице книга „Служене на дамите“ е автобиографична.

Героят на книгата, а значи и самият Улрих, се спречква с всеки срещнат рицар в името на своята Прекрасна дама. По време на едно пътешествие от Венеция за Виена Улрих успял да строши по време на постоянни сблъсъци триста и седем копия. С всеки свой съперник по време на турнирите фон Лихтенщайн искал да излиза на единоборство три пъти, предизвиквайки недоволството на тези, за които схватките на въоръжените конници вече се били превърнали в шоу или спорт. По каприза на Прекрасната дама Улрих постъпвал и съвсем екстравагантно. Веднъж тръгнал на пътешествие, преоблякъл се в костюм на Венера (в книгата не се казва как е изглеждала тази одежда). Друг път пресякъл Австрия, изобразявайки крал Артур, а свитата си облякъл като рицарите от Кръглата маса. И всичко това, за да целуне ръката на Прекрасната дама.

Явно това усърдие направило на дамата съответното впечатление. Улрих се оженил за Перхта фон Вайценщайн, която му родила четири деца. Въпреки своите чудачества той преуспял в кариерата си, заемайки постовете на сенешал, маршал и съдия. Но не това го прославило. Като станал на петдесет и пет години, фон Лихтенщайн започнал да пише и написал две книги: „Служене на дамите“ и „Книга на дамите“. И най-малкото щеше да бъде, ако просто беше описал в тези книги своя живот. Но тай ги издал за назидание на потомството, учейки младите хора да живеят по вече отмиращите рицарски закони. Книгите на Улрих съдържали доста несръчни стихове, макар че авторът се смятал за велик поет и последен германски минезингер. Всичко това предизвикало у неговите читатели и съвременници насмешки и никой не се отнасял сериозно към поетическите поучения на престарелия рицар.

Най-вероятно, когато е замислял своя Дон Кихот, великият Сервантес не е знаел за Улрих фон Лихтенщайн. Въпреки това литературният герой прилича по много неща на истинския рицар, като изключим времето, душевното заболяване и страстта към съчинителство.

понеделник, октомври 26, 2020

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ – 1969 ГОДИНА – ФИЗИОЛОГИЯ ИЛИ МЕДИЦИНА – АЛФРЕД ХЪРШИ

Алфред Хърши (Alfred Hershey)

4 декември 1908 г. – 22 май 1997 г.

Нобелова награда за физиология или медицина (заедно с Макс Делбрюк и Салвадор Лурия)

(За откритията му, засягащи репликационния механизъм и генетичната структура на вирусите.)

Американският биолог Алфред Дей Хърши е роден в Оуосо (щат Мичиган) в семейството на Алма и Робърт Д. Хърши. Посещава общообразователно училище в Оуосо и в Лансинг до постъпването си в Мичиганския държавен колеж (днес – Мичигански държавен университет), където получава степента бакалавър по природни науки през 1930 г. Като остава в щата Мичиган за завършване на обучението си, той получава през 1934 г. докторска степен по бактериология, а след това започва работа като асистент в катедрата по бактериология на Вашингтонския университет в Сент Луис (щат Мисури). След две години става преподавател, през 1938 г. е назначен за асистент-професор, а през 1950 г. - за адюнкт-професор.

През първата година на работата си във Вашингтонския университет Хърши прави изследвания под ръководството на професор Бронфенбренер, който изучава бактериофагите от момента на тяхното откриване през 1915 г. Бактериофагът - вирус, поразяващ бактериалните клетки – е първична форма на живот и, подобно на другите вируси, се състои от протеин и нуклеинова киселина.

В началото на ХХ век учените доказват, че гените отговарят за наследяването на физическите свойства и са разположени в хромозомите на ядрото на всяка клетка. Хромозомите съдържат протеини, свързани с нуклеиновите киселини, състоящи се от монозахариди, фосфат и азотосъдържащи бази, наречени пуринови и пиримидинови. Биохимиците откриват два вида нуклеинови киселини: рибонуклеинова (РНК) и дезоксирибонуклеинова (ДНК). Счита се, че само протеините, състоящи се от свързани във вериги аминокиселини, са комплексите, достатъчни за пренасяне на генетичната информация, а молекулите ДНК са прекалено еднообразни и повтарящи се. Но през 40-те години става ясно, че гените се състоят от ДНК и че ДНК насочва синтеза на клетъчните протеини, ферментите и коферментите (термостабилни фактори, необходими за осигуряването на нормалната активност на ферментите); по такъв начин е установена ролята на ДНК за контрола на биохимичните процеси в клетката.

В периода от 1940 до 1947 г. Макс Делбрюк от университета „Вандербилт“ в Нашвил (щат Тенеси) изучава жизнения цикъл на бактериофагите. Заедно със Салвадор Лурия от Колумбийския университет той доказва, че бактериалните клетки претърпяват спонтанни мутации, за да се противопоставят на разрушаването под влиянието на бактериофагите. Резултатите от тези изследвания, публикувани през 1943 г., стават образец за анализ на експериментални резултати в бактериологията. Делбрюк, Лурия и Хърши формират неофициална група, наречена „фаговата група“, за да изучават бактериофагите, по-специално механизмите на тяхната репликация. „Фаговата група“ призовава други учени да концентрират усилията си върху проучване на седем щама на бактериофага, поразяващ клетъчната пръчица Escherichia соli, за да може да се сравняват лесно експерименталните резултати.

През 1946 г. Хърши и Делбрюк, провеждайки изследвания независимо един от друг, откриват, че различните щамове на бактериофага могат да си обменят генетичен материал, ако една и също бактериална клетка е поразена не от един, а от няколко щама. Блестящ експериментатор, за разлика от теоретика Делбрюк, именно Хърши получава безспорните доказателства за обмена на генетична информация, който нарича рекомбинация на гените. Това е едно от първите доказателства в експериментирането с рекомбинация на генетичния материал между вируси.

През 1950 г. Хърши напуска Вашингтонския университет, за да се присъедини към учените, работещи в отдела по генетични изследвания към института „Карнеги“ в Коулд спринг харбър на Лонг Айлънд, Ню Йорк. Електронно-микроскопичният анализ разкрива, че структурата на бактериофага се състои от протеинова главичка, капсулирана ДНК и тънка опашка. През 1952 г. Хърши заедно с генетичката Марта Чейз открива как бактериофагите разрушават бактериалните клетки. Използваният от Хърши и Чейз изследователски метод се основава на факта, че в протеина на фага не се съдържа фосфор, а неговата ДНК не съдържа сяра. След култивирането на две групи бактериофаги – едната с радиоактивен фосфор, а другата с радиоактивна сяра, - изследователите проследяват пътя на изотопа в процеса на взаимодействието на бактериофага с бактериалната клетка. Те определят, че бактериофагът се прикрепя отначало към мембраната на бактериалната клетка със своята протеинова опашка, а след това намиращата се във фага нуклеинова киселина се вкарва в бактериалната клетка. За да се отделят свободните обвивки на бактериофагите, съдържащи серен изотоп, от бактериалните клетки, белязани с фосфор, суспензията се поставя в смесител и се разбърква, за да се разруши прикрепянето на фага с опашката си към бактериалната мембрана. Най-накрая суспензията се поставя в центрофуга, за да се отдели клетъчната фракция от течната. Резултатите от тези експерименти потвърждават, че ДНК е генетичният материал на бактериофага, следователно и на всички други организми.

През 50-те и 60-те Хърши продължава да изучава биохимичната структура и функциите на ДНК на бактериофагите. Със своите изследвания той доказва, че ДНК на бактериофагите се състои от една верига – за разлика от ДНК на висшите организми, - а някои ДНК на бактериофагите имат пръстеновидна структура. Освен това ДНК на едни видове бактериофаги се различава от ДНК на други видове.

От 1962 г. до пенсионирането си през 1974 г. Хърши ръководи отдела за генетични изследвания в Коулд спринг харбър. „Макар че е трудно да си представим хора, които толкова малко да си приличат като Делбрюк, Лурия и Хърши – пише Гюнтер Стент от Харвардското медицинско училище, - те имаха една обща черта – абсолютна честност, и именно тази черта обуслови влиянието им върху една цяла научна дисциплина“.

През 1943 г. Макс Делбрюк описва така първата си среща с Хърши в писмо до Лурия: „Предпочита уиски пред чай, може да общува дълго и, между другото, обича да пътешества с ветроходна лодка, цени независимостта“.

През 1946 г. Хърши се жени за Хариет Дейвидсън; семейството има един син.

Хърши има почетна степен от Чикагския университет, удостоен е с наградата Алберт Ласкер на Американското национално здравно дружество (1958 г.) и с наградата Кимбър за генетика на Националната академия на науките (1965 г.). Член е на Американската академия на науките и изкуствата и на Националната академия на науките.

Превод от руски: Павел Б. Николов



"ТИК-ТАК" С ПАВЕЛ НИКОЛОВ - 19-25 ОКТОМВРИ

събота, октомври 24, 2020

ИСУС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ – ГЛАВА 15. ЯКОВ, БРАТЪТ НА ИСУС – ПРЕНЕБРЕГНАТИЯТ ЯКОВ

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ПРЕДИСЛОВИЕ

ГЛАВА 1.

МАСАДА

ГЛАВА 2. "ЩЕ ВИ НАПРАВЯ НАРОД ОТ СВЕЩЕНИЦИ И СВЯТО ЦАРСТВО"

ПРЕДИ I ВЕК; ИСТОРИЯТА НА СВЕТА СПОРЕД ТОРАТА; ЦАР ДАВИД; ДОКУМЕНТАЛНАТА ХИПОТЕЗА; ИДВАНЕТО НА ЕВРЕИТЕ В ХАНААН; РЕЛИГИЯТА НА ДРЕВНИЯ ИЗРАИЛ; БОРБАТА НА БОГА НА БУРЯТА С ЧУДОВИЩЕТО; ЛИЦЕЗРЕНИЕ НА БОГА

ГЛАВА 3. МОНОТЕИСТИЧНАТА РЕФОРМА ПРЕЗ VIII–VII В. ПР. Н. Е.

ИЗРАИЛ И ЮДЕЯ; РЕФОРМИТЕ НА ЕЗЕКИЯ; PRIESTERCODEX; СЕНАХЕРИБ И ОБСАДАТА НА ЕРУСАЛИМ; ЦАР ЙОСИЯ (640-609 г. пр. н. е.); ВАВИЛОНСКИЯТ ПЛЕН

ГЛАВА 4. САДУКЕИ И ФАРИСЕИ

СЛЕД ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН; РАЗДЕЛЯНЕТО НА ЕВРЕИТЕ И САМАРЯНИТЕ; САДУКЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА МАКАВЕИТЕ; КНИГАТА ДАНИИЛ; ВЪЗКРЕСЕНИЕТО НА МЪЧЕНИЦИТЕ; ФАРИСЕИТЕ; ЗАЛЕЗЪТ И РАЗЛОЖЕНИЕТО НА ФАРИСЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА АРИСТОБУЛ; ПОМПЕЙ И ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ

ГЛАВА 5. РИМ И ЦАР ИРОД

СЛЕД ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ; МЕСИЯТА ОТ ДОМА НА ДАВИД; ЕСЕИТЕ; ВЪЗВИСЯВАНЕТО НА ИРОД; ЦАР ИРОД, АНТИХРИСТЪТ; ЕСЕЯТ МЕНАХЕМ; ВОЙНАТА НА СИНОВЕТЕ НА СВЕТЛИНАТА СЪС СИНОВЕТЕ НА ТЪМНИНАТА; ИРОД И МАРИАМНА; ВЪСТАНИЕТО НА ЮДА И МАТАТИЯ

ГЛАВА 6. “ЧЕТВЪРТАТА СЕКТА”

”ЧЕТВЪРТАТА СЕКТА”; КНИГАТА НА ЕНОХ; СЛЕДВАЩИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЕНОХ; ВЪЗНЕСЕНИЕТО НА НЕБЕТО; САТАНАТА; ХЕГЕМОНЪТ; ИМЕТО НА МЕСИЯТА; ЗИЛОТИТЕ И ЕСЕИТЕ

ГЛАВА 7. ЮДЕЙСКАТА ВОЙНА

ВОЙНАТА; ХАОС ИЛИ ОРГАНИЗАЦИЯ?

ГЛАВА 8. ИСУС И ИЗТОЧНИЦИТЕ

ЕВАНГЕЛИЯТА КАТО ИЗТОЧНИЦИ; РИМСКИТЕ ИЗТОЧНИЦИ; ЕРЕТИЧНИТЕ СЪЧИНЕНИЯ; ТАЛМУДЪТ И „ТОЛЕДОТ ЙЕШУ“; ПРОТОКОЛИТЕ

ГЛАВА 9. ЕВАНГЕЛСКИЯТ ИСУС

ЙОАН КРЪСТИТЕЛ; ОСНОВНОТО ПОСЛАНИЕ НА ИСУС; ИМЕНАТА НА УЧЕНИЦИТЕ; ГРЕШНИЦИТЕ И ПРАВЕДНИЦИТЕ; ПУСТИНЯТА; ЧУДЕСАТА; ВЛИЗАНЕТО В ЕРУСАЛИМ

ГЛАВА 10. ИЗГОНВАНЕТО НА ТЪРГОВЦИТЕ ОТ ХРАМА

НЯКОЛКО ПРЕДВАРИТЕЛНИ ВЪПРОСА; ИЗГОДНАТА КОНЦЕСИЯ; ПЪРВОСВЕЩЕНИКЪТ И НЕГОВИЯТ БИЗНЕС; ТЪРГОВЦИ ИЛИ ХАНАНЕЙЦИ?; ЕРУСАЛИМСКИЯТ ХРАМ; КЕСАРЕВОТО КЕСАРЮ; ПОНТИЙ ПИЛАТ; ЗАЩО ИСУС Е АРЕСТУВАН ИЗВЪН ГРАДА?; ТАЙНАТА ВЕЧЕРЯ. АРЕСТЪТ .

ГЛАВА 11. СЪДЪТ НАД ИСУС

СЪБРАНИЕТО НА СИНЕДРИОНА; СЪДЪТ НА СИНЕДРИОНА; В КАКВО СИНЕДРИОНЪТ ОБВИНИЛ ИСУС?; СЪБЛАЗНЯВАНЕ НА ХОРАТА; ЗАЩО ИСУС НЕ БИЛ УБИТ С КАМЪНИ?; СЪДЪТ НА ПИЛАТ; ИСУС БАР АВВА; СИЛОАМСКАТА КУЛА; ПРИСЪДАТА И ЕКЗЕКУЦИЯТА; ИСУС И РАЗБОЙНИЦИТЕ

ГЛАВА 12. ЗА КАКВО СА ПРЕСЛЕДВАЛИ ХРИСТИЯНИТЕ

ФАЛШИВИТЕ ДОКУМЕНТИ; ИСТИНСКИТЕ РЕСКРИПТИ НА ИМПЕРАТОРИТЕ. КОГА ЗА ПЪРВИ ПЪТ СЕ ПОЯВИЛА ДУМАТА „ХРИСТИЯНИН“; ИМПЕРАТОРСКИТЕ РЕСКРИПТИ; ТЕРТУЛИАН И ПОРФИРИЙ; АПОКАЛИПСИСИТЕ; ОТКРОВЕНИЕ НА ЙОАН БОГОСЛОВ; ВЪЗНЕСЕНИЕТО НА ИСАЯ; АПОКАЛИПСИСЪТ ОТ ИЛИЯ; ЮДЕЙСКАТА ВОЙНА ПРЕЗ ОЧИТЕ НА УЧАСТВАЩИТЕ В НЕЯ, ЕПИЦИКЛИ И „ХРИСТИЯНСКИ ДОБАВКИ“, ДРУГИ РАЗНОВИДНОСТИ НА ХРИСТИЯНИТЕ

ГЛАВА 13. ВТОРОТО ПРИШЕСТВИЕ

ГЛАВА 14. АПОСТОЛ ПАВЕЛ И НЕГОВИТЕ ВРАГОВЕ

ГЛАВНИЯТ ГЕРОЙ, АПОСТОЛ ПАВЕЛ И ЕРЕТИЦИТЕ; АПОСТОЛ ПАВЕЛ И СИМОН ВЛЪХВАТА; ПСЕВДОКЛИМЕНТИНИТЕ; СВИДЕТЕЛСТВОТО НА ЯКОВ СЕРУГСКИ; МЕСТОНАХОЖДЕНИЕТО НА ДАМАСК; ЗАГАДЪЧНИЯТ ЗАВЪРШЕК НА МАРК; ЗАЩО В „ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ“ НЕ СЕ ГОВОРИ ЗА МЪЧЕНИЧЕСТВОТО НА АПОСТОЛ ПАВЕЛ; ПРОРОК ВАЛААМ И СИНАГОГАТА НА САТАНАТА

ГЛАВА 15. ЯКОВ, БРАТЪТ НА ИСУС

ПРЕНЕБРЕГНАТИЯТ ЯКОВ

И така, ние имаме правото да предположим, че зад „магическите състезания“ между Петър и Симон Влъхвата се е криела богословска дискусия, прераснала в терористичен акт, и че апостол Петър не само че не е бил съмишленик на Павел, но напротив – комбинирал е просветителската си дейност с ръководството на зондеркоманда, изпратена от праведниците и ревнителти да накара да замълчи отвратителният и омразен еретик. В такъв случай заминаването на Павел/Симон Влъхвата за Рим е било, както твърдят „Псевдоклиментините“ и „Деянията на Петър“, бягство от еврейската ИДИЛ.

Но кой стоял начело на тази ИДИЛ? Кой обявил Павел за свой смъртен враг заради кощунствената интерпретация на учението на Исус?

Кой станал толкова влиятелен в годините след смъртта на Исус, че привържениците му пребили Павел почти до смърт отначало в град Листра (Деяния, 14:19), а след това в Солун (Деяния, 17:5)?

На кого дължал Павел това, че останал жив и отишъл на поклонение в Ерусалим, и кой насъскал срещу него тълпата в Храма? Кой след ареста му изпратил да го убият четиридесет еврейски муджахидини, а когато Павел бил екстрадиран под усилена охрана от Ерусалим в Кесария, отправил след него Петър, който не спрял, вървейки по стъпките на Павел, докато не го настигнал в Рим?

Ние все срещахме този човек, макар и косвено. Сега дойде време да се запознаем с него по-отблизо.

Това е Яков, братът на Исус, който по някое време станал ръководител на исусовите последователи и заемал тази длъжност до гибелта си през 62 или 63 година.

За това, че Яков, братът на Исус, е играл в историята на християнството огромна роля, пропусната в „Деянията на апостолите“, пишат Роберт Айслер и Самуел Брендън. Но първият човек, събрал и систематизирал всичките сведения за Яков, е нашият съвременник Робърт Айзенман. Двете му книги „Яков, братът на Исус“ са сред книгите, които променят завинаги нашия поглед върху историята на християнството.

Без преувеличение можем да кажем, че всичките текстове, влезли в Новия завет, като се започне с Евангелието от Марк, преследват една, съвсем конкретна цел – да се зачеркне Яков, брата на Исус, от историята на християнството, също както „Кратката история на ВКБ(б)“ преследвала целта да зачеркне Троцкий от историята на революцията.

Книгата на Айзенман го връща на законното му място.

(Следва)

петък, октомври 23, 2020

КОРЕСПОНДЕНЦИЯ МЕЖДУ СЪВРЕМЕННИЦИ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ: Н. М. ТОШКОВ ДО ХРИСТО ГЕОРГИЕВ

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на писма на съвременници на Левски, които по някакъв начин – по-малко или повече - засягат живота и дейността на Апостола.

Писмата са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му; бележките под черта са също негови.

(Павел Николов)

№ 355

Н. М. Тошков до Хр. Георгиев

Одеса, 24 април 1867 г.

Господине,

В последното си писмо от 20-ти на текущия [месец] аз ви обещах някои подробности относно действията на тукашното ни общество по общото ни дело. На 21-ви април свиках всичките българи, които тука живеят, познакомих ги с работите, които там се вършат, и им показах нуждата да вземат живо участие в това дело.

Както трябваше да чакаме, те не скриха съчувствието си към него, и в изпълнение на обещанието, което там ви дадох, избра се комитет от 7 души, натоварени да работят с всичките зависещи от него способи по общото дело.

Този комитет скоро ще влезе във връзка със съобществата в Петербург и в Москва, на които ще проси поддръжката от материална и нравствена страна. Отговорите им навреме ще ви се съобщят.

Днес, 24 април, според съгласието ми, надявам се да са се отправили нашите депутати в Сърбия, за да осъществят станалото предначертание. Нямам нужда да ви казвам, че не трябва да допуснете никакво отлагане, защото работата и удобството на минутата не търпи отлагане.

В проекта за съюза ни със сръбското правителство трябва по нашето мнение да се прибави още едно условие, на което отсъствието живо се чувства. В новия пункт трябва да се каже, че никоя от договарящите страни няма право да направи никакъв договор без съгласието и одобрението на другата.

С това се предвардваме от случайна вредна възможност.

С молба да ми давате потребните известия върху работите, които там се вършат, известия, които ще ръководят действието на тукашния комитет, аз ви поздравявам и съм ви съотечественик.

Н. М. Тошков

До Г. Г. Членовете на настоятелството

в Букарест

Из частния арх. на Ив. Ев. Гешев

(Следва)

четвъртък, октомври 22, 2020

ОСТРОСЮЖЕТНА ИСТОРИЯ НА СЕВЕРНИЯ ПОЛЮС: СПАСЯВАНЕТО НА ДИРИЖАБЪЛА „ИТАЛИЯ“

ИЗТОЧНИК: DISGUSTING MEN

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

На 25 май 1928 година по време на връщането си от Северния полюс катастрофира дирижабълът „Италия“ и част от екипажа остава върху дрейфуващия лед. Почти месец и половина смелите аеронавти прекарват в плен на ледовете, гонейки с изстрели белите мечки и опитвайки се да се свържат с голямата земя. Едва след няколко неуспешни опита те били спасени благодарение на съветския ледоразбивач „Красин“. Това е една трагикомична история, в която намират място и смъртта, и абсурдните обрати.

ПРЕДИСТОРИЯТА И КАТАСТРОФАТА

Умберто Нобиле

Строителят на „Италия“, инженер Умберто Нобиле, бил известен конструктор на дирижабли. През 1928 година той осъществил полет до Северния полюс с подобен дирижабъл, наречен „Норвегия“. Но фактът, че след това станал национален герой на Италия, не му попречило да се скара с ръководителя на експедицията Руал Амундсен. Двамата мъже спорели за правото да се смятат за покорители на полюса. А ние не случайно споменаваме за тази разпра: в крайна сметка Амудсен постъпил благородно и тръгнал да търси своя постигнат от нещастието другар. Но за това малко по-късно.

Въпреки конфликта с Раул, ценен за опасното полярно предприятие, Нобиле успял да издейства от правителството построяването на нов дирижабъл, с който да се отправи да покори отново Северния полюс. Преди самото начало на полета на „Италия“ той се срещнал с папата, който благословил пътешествието и помолил да бъде поставен на полюса католически кръст. Както твърди Умберто Нобиле в книгата си „Криле над полюса: История на покоряването на Арктика по въздушен път“, папа Пий XI, увличащ се от алпинизма, дал даже няколко полезни съвета по въпроса за заледяването на дирижабъла.

Като получил височайши наставления, Нобиле отлетял заедно с екипажа си за Северния полюс. Като достигнали целта, те хвърлили там кръста и италианското знаме. Не успели да кацнат, защото времето било кошмарно, затова въпросните вещи полетели към земята от височина един километър. На връщане заледяването на дирижабъла и лошото време предизвикали катастрофа, по време на която от удара в леда се откъснала едната гондола, а дирижабълът, като станал по-лек, се вдигнал във въздуха и отлетял. Заедно с него се изгубила и другата част от екипажа, намираща се във втората гондола. Те така и не били намерени.

Така върху дрейфуващия лед се оказали девет астронавта начело с Нобиле, който при падането си счупил ръката и крака. Десетият, механикът Винченцо Помела, загинал при удара и бил погребан от другарите си.

БОРБА С МЕЧКИТЕ И СПИРТ ОТ КОМПАСА – ОЦЕЛЯВАНЕ ВЪРХУ ЛЕДА

Екипажът на „Италия“

Може да се каже, че озовалите се на леда имали късмет: при катастрофата от дирижабъла изпаднал много товар, така че на първо време те имали и продукти, и палатка, в която се разположили. Палатката боядисали в червено (някои може би си спомнят съветско-италианския филм на Михаил Калатозов от 1969 г. „Червената палатка“ – бел. П. Н.), за да могат да я видят отгоре търсещите самолети. Оказала се здрава и една малка радиостанция, с помощта на която радистът Джузепе Бияджи се опитвал постоянно да се свърже с „Citta Di Milano“, корабът, от който контролирали експедицията италианските военни.

Още по-голям късмет за оцелелите било и това, че имали пистолет, с който шведският учен Малмгрен застрелял една бяла мечка, дошла след няколко дена да опита на вкус човешкото месо. Както пише в своята книга „Трагедия в полярното море“ друг участник в експедицията, чешкият учен Бегоунек, шведът бил опитен полярен изследовател и не само застрелял хладнокръвно мечката, но и забранил да се яде черният ѝ дроб, знаейки, че е отровен.

Мечките безпокоили още не един път оцелелите. Веднъж, когато всички спели, една мечка се промъкнала в лагера, разхвърлила запасите от провизии и дори започнала за рови край палатката, заплашвайки да събори цялата конструкция. Събудилият се радист започнал да стреля в мечката, макар че от страх не я улучил нито един път. Друг път хищникът бил прогонен от кучето на Нобиле, фокстериерът Титина, която също оцеляла при катастрофата. Титина толкова безстрашно лаяла срещу приближаващата се мечка, че тя решила да не настоява и си тръгнала обратно.

Застреляната от шведа мечка попълнила запасите на оцелелите. Те се греели на печка, сглобена от металните отломки на дирижабъла. В печката също горели отломки, но дървени. За чинии използвали кутии от консерви, а за черпак – чаша, завързана за палатката.

Полярният изследовател Малгрен намерил освен месо и прясна вода, като показал как да се открие лед, който може да бъде разтопен и да се набави питейна вода. А изобретателният радист успял да източи малко спирт от компаса, така че аеронавтите тайно от Нобиле си организирали малък банкет. Бегоунек описва много ярко в своите спомени влиянието на алкохола върху измъчената психика на човека, намиращ се под постоянен стрес. След употребата на спирта изведнъж му се сторило, че всички проблеми могат да бъдат решени, че целият свят им се е притекъл на помощ, че самолетите вече летят, а ледоразбивачите плават да спасят членовете на експедицията.

ТЪРСЕНЕ И ОПИТ ЗА СПАСЕНИЕ

Почти веднага след падането върху леда радистът започнал да изпраща сигнали SOS и да слуша радиоефира. При това, както твърдят в спомените си и Нобиле, и Бегоунек, радиосигналите били приети от „Citta Di Milano“ още на 29 май. Но капитанът на кораба се присмял на радиста, като казал, че е уловил сигнал на търговска радиостанция. Защото капитанът, поради глупостта си, бил убеден, че радистът на „Италия“ е убит от перката на дирижабъла и не може да предаде нищо в ефира. Дори много по-късно, когато експедицията била чута от радиолюбител в Съветския съюз и за това било съобщено на италианците, капитанът не вярвал на оцелелия. Той го накарал да каже номера на военната си книжка, мислейки, че просто го разиграват американски шегаджии.

Въпреки това още преди улавянето на радиосигналите започнало търсене на изчезналите и в него участвали не само италиански, но и норвежки и шведски самолети. Руал Амундсен, който се скарал преди време с Нобиле, организирал спасителна операция, по време на която самолетът му изчезнал безследно. Така че желанието му да помогне само навредило, защото за неговото търсене били пренасочени почти всички сили, които търсели „Италия“. Едва малко по-късно в морето били намерени поплавък и резервоар от самолета. Ако се съди по всичко, Раул и петимата членове на екипажа са загинали от хипотермия.

Раул Амундсен (в средата) по време на неуспешната спасителна операция

Но нещастните полярни изследователи не губели кураж. След установяването на постоянна радиовръзка италианските летци успели да стигнат до лагера и да хвърлят първа помощ, която поддържала експедицията не само материално, но и морално.

Малко по-късно палатката била намерена от шведския летец Айнар Лундборг, който успял да кацне върху леда и да вземе със себе си ръководителя на експедицията Нобеле и кучето му. Този момент предизвикал горещ спор, защото Умберто не искал да лети първи, но пилотът се позовал на заповед и обещал да вземе по-късно останалите. За съжаление при второто кацане самолетът му се преобърнал и вчерашният спасител се присъединил към нещастниците. В резултат историята с шведите се оказала съвсем издевателска: те успели да приземят още един самолет, взели своя летец, а останалите оставили върху леда, оправдавайки се с лошото време.

Правели се и опити да бъде спасен Нобиле и екипажът му по земя, с помощта на кучешки впрягове. В случая се отличили капитан Сор, холандецът Ван Донген и водачът Луис Варминг, които тръгнали на помощ с две шейни и девет кучета. Те слезли от кораба „Браганца“ и се отправили да търсят трима аеронавти: Малмгрен, Мариано и Цапи, които напуснали лагера и решили да стигнат до земята по леда, вървейки пеш. Като надценила своите възможности, експедицията на Сор изгубила практически всичките си кучета и даже била принудена от глад не само да храни едни кучета с други, но и да изяде последното, което им останало. В крайна сметка се наложило те също да бъдат спасявани с организиране на още една експедиция.

ЛЕДОРАЗБИВАЧЪТ „КРАСИН“ И СПАСЯВАНЕТО НА АЕРОНАВТИТЕ

Веднага след като съветският радиолюбител Николай Шмид уловил сигнала на оживелите, в СССР се разгърнала дейност за спасяване на експедицията. Като резултат били изпратени два ледоразбивача: „Малигин“ и „Красин“. След като „Малигин“ заседнал в ледовете, отговорността легнала върху екипажа на „Красин“. Първа била намерена и спасена групата на Малмгрен. Но шведът го нямало, според Мариано и Цапи краката му измръзнали и той помолил да го изоставят, като вземат храната и облеклото му.

При това цялата ситуация изглеждала крайно странна, което Бегоунек описва в своята книга. Първата странност била в явната разлика между състоянията на Цапи и Мариано. Мариано бил много по-зле облечен и изглеждал доста по-изтощен от Цапи. Цапи лъжел, че не е ял много дни, но лекарите установили, че е ял съвсем скоро, от което Бегоунек прави извода, че Цапи е подяждал Мариано.

Загиналият Малмгрен

Втората странност: в своите показания Цапи се стремял да се измъкне всячески, казвайки, че е отказал да убие Малмгрен с брадвата, както той искал, а само го оставил без горни дрехи, като го засипал със сняг. Той твърдял, че Мариано, в пристъп на отчаяние казал, че Цапи трябва да изяде месото му и да изпие кръвта му, когато умре. А Мариано никога не разказал своя версия на историята, препращайки всички към показанията на Цапи. Не по-малко подозрително е и това, че всичките дрехи на Малмгрен се оказали облечени от Цапи, освен това той променял много пъти показанията си, когато го хващали в несъответствия.

Въпреки това Цапи не бил осъден, а Нобиле в своята книга, за разлика от Бегоунек, застава на негова страна. Както и да е, но тялото на Малмгрен така и не било намерено и по всяка вероятност никога няма да узнаем подробностите на тази история.

А вечерта на 12 юли „Красин“ освободил от ледения плен всички останали членове на експедицията. За съдбата на тези, които веднага след катастрофата били отнесени от дирижабъла, нищо не е известно. Били организирани няколко експедиции, но всичките завършили безрезултатно.

сряда, октомври 21, 2020

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ – 1969 ГОДИНА – ФИЗИОЛОГИЯ ИЛИ МЕДИЦИНА – МАКС ДЕЛБРЮК

Макс Делбрюк (Max Delbrück)

4 септември 1906 г. – 10 март 1981 г.

Нобелова награда за физиология или медицина (заедно с Алфред Хърши и Салвадор Лурия)

(За откритията му, засягащи репликационния механизъм и генетичната структура на вирусите.)

Германско-американският молекулярен биолог Макс Лудвиг Хенинг Делбрюк е роден в Берлин и е най-малкото от седемте деца на Ханс Делбрюк, професор по история в Берлинския университет и издател на списанието „Германски ежегодник“. Майка му, Лина (Тирш) Делбрюк, е дъщеря на професор по хирургия от Лайпциг и внучка на химика Юстус фон Либих. Възпитаван в средите на средната буржоазия в предградието Грюнвалд, Делбрюк още от ранните си години проявява интерес към математиката и астрономията.

След завършването на грюнвалдската гимназия през 1924 г. Делбрюк постъпва в университета в Тюбинген, за да учи астрономия, но след първия семестър се мести в Берлинския университет, където е освободен от такса за обучение, защото баща му е в състава на професорско-преподавателския състав. След това отива в университета в Бон, после се връща пак в Берлинския университет и в края на краищата се установява в университета в Гьотинген, където учи три години. В Гьотинген Делбрюк започва да пише дисертация за възникването на новите звезди, но – тъй като няма възможност да чете литература по специалността на английски език и не познава достатъчно математическия раздел на астрофизическата теория, се отказва от работата си над дисертацията. По това време Гьотинген е водещ център по квантова механика и там Делбрюк среща Е. Р. Вигнер и Макс Борн, които работят към физическия факултет на университета. Като използва една от теоремите на Борн за основа на нова дисертация, Делбрюк разработва математическо доказателство за химическите връзки на лития, за което получава през 1930 г. докторска степен по физика.

Стипендия позволява на Делбрюк да прави изследвания години и половина в Бристълския университет в Англия. Там работи заедно със Сесил Ф. Поуел и се сприятелява с П. М. С. Блект, П. А. М. Дирак и други учени, които скоро допринасят основно за развитието на физиката през ХХ в. Написаното от Делбрюк в Бристъл, до голяма степен теоретично, включва две статии по квантова механика. Субсидия от фонда „Рокфелер“ му дава възможността да работи през следващите шест месеца в университета в Копенхаген под ръководството на Нилс Бор, а следващата половин година – в Цюрихския университет под ръководството на Волфганг Паули. В Копенхаген Делбрюк се сдружава не само с Бор, но и с физиците Джордж (Георгий) Гамов и Виктор Вайскопф. Теорията за комплементарността на Бор променя основно представите на Делбрюк за биологията и генетиката. Според концепцията за комплементарността вълновата и квантовата теория изразяват различни аспекти на електромагнитното взаимодействие, а следователно и различни аспекти на физическата реалност. Предположението на Бор, че този физически феномен ще бъде открит и в биологичните явления, повлиява силно върху бъдещите изследвания на Делбрюк.

Когато се връща в Берлин през 1932 г., Делбрюк започва да работи като асистент на Лиза Майтнер, която заедно с Ото Хан изучава ефекта от излъчването на неутрони от урана. През тези години той се среща често с физици и биолози, които се интересуват от проблемите на генетиката. Малко преди това Херман Мюлер доказва, че йонизиращото излъчване предизвиква генетични мутации. Това потвърждава мнението на берлинските учени, „че гените имат същата стабилност като молекулите с химическа природа“. В средата на 30-те години гените „се използват като алгебрични единици в сложните изследвания на генетиците и се отъждествяват с молекулите, при анализа на които се прилага терминология от структурната химия“. В свое известно съчинение, написано през 1937 г., Делбрюк предлага да се разглеждат гените като молекули, а „репликацията на вирусите като особена форма на примитивната репликация на гените...“ „Подобна гледна точка – казва той – означава значително опростяване на въпроса за произхода на много извънредно сложни и специфични молекули, намиращи се във всеки организъм... и необходими за осъществяването на най-обикновената обмяна на веществата“.

През 1937 г. Делбрюк получава втора стипендия от фонда „Рокфелер“, която използва за изучаване на биология и генетика в Калифорнийския технологичен институт (Калтех) в Пасадена. Работейки там с Томас Хънт Морган, той изследва генетиката на плодовата мушица (Drosophila melanogaster), разпространен при генетичните проучвания организъм, имащ кратка продължителност на живота и многочислено потомство. Докато Морган и други генетици изучават дрозофилата, за да изяснят състоянието на хромозомите и техните промени, Делбрюк започва да се интересува от генетиката на бактериофага, разновидност на вируса, който поразява бактериалните клетки. Бактериофагите (като всички вируси) са проста жизнена форма и се състоят от разположена в центъра им нуклеинова киселина и външна протеинова обвивка. В днешно време са известни три възможни резултата от проникването на бактериофага в бактериалната клетка. Той може да въздейства на биохимичния апарат на клетката, да репликира и да предизвиква разрушаване (лизис) на клетката, освобождавайки нови бактериофаги. От друга страна, бактериофагът може да се включи в ДНК на бактериалната клетка; в този случай възникващият профаг се предава на клетките-потомци в хода на клетъчното делене аналогично на бактериалния ген. Ако профагът се активира (например с ултравиолетово облъчване), той може отново да придобие поведението на автономен бактериофаг и да предизвика лизис на бактериалната клетка. Третата възможност е бактериофагът да бъде разрушен от ферментите на бактериалната клетка. Делбрюк и бактериологът Емори Елис разработват експериментални методи за изучаване на бактериофагите, а също така математическа система за анализ на резултатите от своите експерименти. В първото си съчинение, написано през 1939 г., те разглеждат единичния цикъл на размножаването на фага в отделните клетки; това слага начало на нова ера в изследванията на вирусите.

Когато започва Втората световна война, Делбрюк остава в САЩ. Като става преподавател по физика в университета „Вандербилт“ в Нашвил (щат Тенеси), той продължава да изучава бактериофагите през следващите седем години.

През 1940 г. на заседание на Американското физическо дружество във Филаделфия Делбрюк среща Салвадор Лурия, който изследва бактериофагите в колежа на лекарите и хирурзите към Колумбийския университет в Ню Йорк. Като намират общи интереси в изследователската си работа, Делбрюк и Лурия започват да обсъждат своите експерименти, използвайки кореспонденция и епизодични срещи. Резултатите от изследванията им свидетелстват, че ДНК на бактериалните клетки се подлага на спонтанни мутации, което влияе на имунитета на клетката, или - с други думи, на нейната резистентност по отношение на лизиса от бактериофагите. Тези наблюдения, публикувани през 1943 г., стават образец за анализ и обработване на резултати от експериментални генетични изследвания. Представяйки първото доказателство за предаване на наследствеността у бактериите чрез гените, статията на двамата учени опровергава господстващото мнение за придобиването на генетични черти и поставя началото на ерата на бактериалната генетика и молекулярната биология.

През 1943 г. Делбрюк започва да си сътрудничи в изследването на бактериофагите с Алфред Хърши, микробиолог от Вашингтонския университет. Той, Хърши и Лурия организират група за изучаване на фага, начертавайки план за своите изследвания. Чрез неофициални срещи с други изследователи членовете на групата насочват работата им към изучаването на групата бактериофаги, които атакуват чревния бацил Escherichia соli, за да могат да се сравнят експерименталните данни от различни лаборатории. Две години по-късно Делбрюк организира първите курсове по изследване на бактериофагите в лабораторията „Колд Спринг Харбър“ в Ню Йорк. Тези курсове, по време на които се разглеждат количествените и статистическите методи за изследване, се провеждат всяко лято до 1971 г. и привличат вниманието на биолози, генетици и физици от цял свят. През 1947 г. Делбрюк е назначен за професор по биология в Калтех и две години по-късно е избран за член на Националната академия на науките.

Работейки независимо един от друг, Делбрюк и Хърши откриват през 1946 г. възможността за обмен на генетична информация (гени) между две различни линии бактериофаги, ако една и съща бактериална клетка се атакува от няколко бактериофага. Този феномен, който те наричат генетична рекомбинация, е първото експериментално доказателство за рекомбинацията на ДНК във вирусите. По-късно, през 1952 г., Хърши и колежката му Марта Чейз потвърждават, че гените се състоят от ДНК. През следващата година Франсис Крик и Джеймс Д. Уотсън определят тримерната (пространствената) структура на ДНК; Уотсън излага първите данни за двойната спирална структура на ДНК в писмо до Делбрюк. През 50-те и 60-те години лабораторията на Делбрюк е място за среща на много изследователи – сред които Уотсън и Франсоа Жакоб, - обсъждащи експериментални намерения, проблеми за решаване на генетичния код и други текущи въпроси на генетичните изследвания.

След Втората световна война Делбрюк е канен да работи в различни институти и в края на 1946 г. по предложение на Джордж У. Бидъл е приет за ръководител на биологичните изследвания в Калтех. Започвайки работа през 1947 г., той остава там до оставката си през 1977 г., когато е избран за член на управата на института. През последните си години Делбрюк започва да се интересува от молекулярната биология на сетивните възприятия и изследва Phycomyces – проста гъба, реагираща на светлината и движеща се в нейно направление. По време на отпуската си, взета за своя сметка от 1961 до 1963 г., той работи като външен професор в университета в Кьолн, Западна Германия, помагайки за създаването на институт по генетика към университета.

През 1941 г. Делбрюк се жени за Мери Брус, която среща в Калтех. Семейството има четири деца. Студентите и колегите на Делбрюк ценят не само неговите организаторски способности, но също така неговото остроумие и пренебрежението му към правилата на етикета. Понякога той организира вечеринки, предлагайки на някои от гостите да се облекат официално, а на други да дойдат с облекла за тенис; самият той се появява облечен в различни стилове. Делбрюк проявява голям интерес към философията, музиката и литературата и е много огорчен, че не е може да чуе лекцията, посветена на немския поет Райнер Мария Рилке в Ню Йорк; не му позволява болестта: през 1978 г. му откриват злокачествен тумор на костния мозък, който заедно със страничните явления от химиотерапията ограничава активността му. Умира в Пасадена.

Наградите на Делбрюк включват почетни степени от университетите в Копенхаген, Чикаго, Хайделберг, Харвард и Гьотинген, а също така от колежа „Густав Адолф“ и от университета на Южна Калифорния. Той е удостоен с наградата Кимбър за генетика на Националната академия на науките (1964 г.), с наградата Грегор Мендел на академията на естествоизпитателите „Леополдина“ (1967 г.) и с наградата Луиза Грос-Хорвиц на Колумбийския университет (1969 г.). Делбрюк е член на американската Национална академия на науките, на Американската академия на науките и изкуствата, на Кралската академия на Дания, на Лондонското кралско дружество и на Академията на науките на Франция.

Превод от руски: Павел Б. Николов